Патрик Тили
Майсторите на желязо (7)

Глава 5

От две седмици Стив Брикман живееше в опасност като нелегален имигрант на чужда територия, където хората говореха непонятен език и се отнасяха с изключителна враждебност към чужденците. Скоро стана очевидно, че не би могъл да избере по-лоша маскировка. Майсторите на желязо се отнасяха към мютите общи работници като към роби, които, когато не работеха под камшика на надзирателите, бяха държани в затворнически лагери; хората, които беше виждал да се движат по пътищата, бяха оковани един за друг и строго охранявани. Той не беше срещал ренегати трекери, но от видяното досега те вероятно също не живееха по-добре.

Неспособен да установи връзка с някой, който би могъл да му помогне, Стив се криеше и крадеше остатъци от храна. Но навсякъде имаше войници и чиновници, които контролираха движението на стоки и хора. Беше като обикаляне из подземните бази на Федерацията без карта за самоличност. Основната дилема на Стив беше следната: той не можеше да се движи открито, без да стане част от системата, но ако намереше начин да стане част от нея като мют, рискуваше да свърши окован в група общи работници, без изобщо да има възможност да пътува самостоятелно.

В една от най-успешните си акции беше успял да открадне едно дебело памучно одеяло, което да го предпазва от студа през ледените часове преди зазоряване, но при последните му два опита едва не го хванаха. За да се спаси от преследвачите, той потърси убежище дълбоко в горите и остана там — хранеше се с дивеч, който успяваше да хване, и се придвижваше главно нощем. Беше открил, че единственото време, когато майсторите на желязо прекъсват неуморната си дейност, е между смрачаване и зазоряване. Въпреки това беше много опасно да пали огън; всичко годно за ядене, което успяваше да хване или да открадне, трябваше да яде сурово.

Днешният ден, който отиваше към края си, беше топъл и слънчев, но за Стив той беше толкова напрегнат и разочароващ, колкото и предният. И по-предният. Задачата, заради която беше дошъл в страната на майсторите на желязо — и за която се беше оказал безнадеждно неподготвен, — изглеждаше обречена на провал. Стив беше дошъл в Ни-Исан да намери Кадилак и Клиъруотър. Единствената му отправна диря беше един съобщен му разговор, в който беше споменато езерото Херън Пул. Без да има представа къде може да е то, той вървеше повече или по-малко в източна посока със смътната надежда, че нещо може да се случи. Засега щастието му изневеряваше и нямаше смисъл да се залъгва повече. Нямаше представа къде се намира или в коя посока трябва да върви и единственото нещо, което очакваше, беше друга нощ на неспокоен сън с почти празен стомах.

Когато се стъмни, Стив се сви под откраднатото одеяло, стиснал тоягата си. Извинението му, че не е на крака и не върви, бяха облаците, които вече втора нощ покриваха небето; истината беше, че тялото му копнееше за поне кратка почивка. Едната половина на ума му беше съгласна с тази истина; другата отказваше да се съгласи и държеше ушите му отворени и вниманието му нащрек. За известно време това даваше резултат и той се въртеше неспокойно, но накрая упоритите сиви клетки отказаха да се подчиняват и неусетно преминаха към сънища за храна: топли пикантни мютски яхнии, изсушено месо, прясно изпечен хляб и сочни жълти фисти. Менюто включваше дори планини от соеви бургери, изпечени в гигантска микровълнова печка, от които устата се пълни със слюнка.

На разсъмване Стив се събуди и скочи на крака с бдителността на диво животно; всичките му шест сетива бяха нащрек за откриване на евентуална опасност. После той бавно отпусна тоягата. Чуваха се само естествените звуци на гората: крясъци на птици — някои пронизителни, някои глухи, други мелодични: един импровизиран пасторал, съпровождан от отривистото цвърчене и гъгнещото грухтене на четирикраките съседи, насочени към шепнещата аудитория от листа, раздвижени от въздуха. Проницателният слушател можеше също да чуе скърцане и пъшкане, стенание на извиващи се дървета, изпълнени с жизнени сокове стволове, които продължаваха годишния цикъл на растеж; стволове, надебеляващи ден подир ден, за да поддържат растенето на младите клони; корените, вечно търсещи твърда опора, извиващи се като змии през почвата, разцепвайки скали с праисторическа сила, която не се поддава на разбиране.

Следващият ход, вече част от ежедневния ритуал, беше да провери миниатюрния радиопредавател, скрит в дръжката на бойния му нож. Под страничните плочи имаше една микросхема с буквено-цифрова клавиатура, с която можеше да се въведе текст или данни за излъчване с висока скорост в зададено време. Приеманите съобщения се предшестваха от сигнал, който включваше електронната памет. Стив откачи една миниатюрна игла и натисна бутона за повикване — всички съхранени в паметта съобщения трябваше да се появят на петнадесетцифровия дисплей от течен кристал. Тринадесет познати знака преминаха по екрана от дясно на ляво и спряха. ПАМЕТТА ПРАЗНА.

Сайд-Уиндър, тайният агент, който му беше помогнал да се скрие на кораба, беше намекнал, че Карлстром е разтревожен от липсата на връзка със Стив. За това имаше причини, но сега Стив имаше средства за връзка и нищо не можеше да го оправдае — а и той нямаше желание да задълбочи заядливите съмнения в лоялността си към Федерацията. Без да знае, че уредът е направен да излъчва през постоянни интервали неговия позивен сигнал, Стив го програмира да предава с морзов код ХГФР в продължение на десет минути два пъти на ден, така че местонахождението му да може да се засича.

Когато му даде ножа, Сайд-Уиндър беше казал, че Семейството чува всичко. Стив, винаги любопитен, се беше опитал да си представи как става това. Максималният обхват на радионожа беше петдесет мили. Но сега той беше на повече от хиляда мили от най-близката попътна станция или ешелон. Ако Първото семейство можеше да го проследи, значи трябваше да са инсталирали някаква тайна мрежа на територията на майсторите на желязо, която да им позволява да улавят и препредават сигналите, които излъчваше неговият радионож. Досега той не беше получил никакъв отговор. Причината за това може би беше, че не беше изпратил рапорт за постигнат успех нито пък беше поискал помощ. Но те можеха да му дадат да разбере, че поне го чуват.

Въпреки обучението в Академията познанията на Стив за радиостанциите — както и на повечето трекери — бяха ограничени до основни характеристики: как да работят с тях и как да сменят дефектни платки. Елементарни познания. Всичко, което се изискваше, беше да знаеш да четеш. Комуникационната техника, с която бяха снабдени трекерите, съдържаше диагностични дисплеи, които им казваха кои части трябва да се сменят. Човек получава ордер за изписване, взема от склада необходимите му части и ги поставя в апарата. Мистерията беше в платките. Знанията и уменията за тяхното проектиране и производство и основните научни принципи, на които почиваше всичко, оставаха запазени изключително за Първото семейство.

Стив затвори дръжката на ножа и отново го уви в парцала. Знаеше, че ножът работи, но работеше ли мрежата? Единственият сигурен начин да провери беше да изпрати сигнал за бедствие — което не се решаваше да направи. Той имаше належаща нужда от карта на Ни-Исан с едно „Х“ за мястото, където се намираше Херън Пул, и видеолента с кратък курс по японски език. Но АМЕКСИКО не можеше да му достави нито едното, нито другото. Дори ако Карлстром благоволеше да го избави от затруднението, един висок аеростат — жаргон за въздушна спасителна операция — нямаше да помогне, а пристигането на поддържаща група само още повече щеше да усложни нещата. Не. Той сам си беше виновен за сегашната ситуация и единственият начин да излезе от нея беше да разчита на собствените си сили.

Стив нави одеялото, завърза краищата му, така че да може да го носи преметнато през рамо, и тръгна да търси поток. В тези хълмове това беше лесно. Той напълни малкия си мех, плисна вода върху лицето и ръцете си и се опита да изтрие част от натрупалата се мръсотия.

Черно-кафявата шарка на тялото му си остана. Веднъж нанесено, приличащото на паста багрило, измислено от отдавна загубило се поколение мюти, беше устойчиво на потта и не се замърсяваше, нито избеляваше. Мистър Сноу му беше обяснил, че може да се махне само с едни розови листа. Когато кожата се търкала силно, смачканите нишки изпускали вещество, което променяло багрилото така, че то вече не било водонепроницаемо. Стив не беше имал време да провери лично как става това, но знаеше, че ще стане, и си беше донесъл листа в случай, че се наложи бързо да промени външността си.

Спомни си паметния ден, когато тайно беше наблюдавал как Клиъруотър и Кадилак „стават чисти“ и последвалите събития. Размененият поглед през нощта, когато беше захапал стрелата, беше фантастично усещане, но откритието на безупречната красота на Клиъруотър беше моментът, когато животът му се беше променил; беше придобил ново значение. Събитията ги бяха разделили, но при завръщането му в Плейнфолк Мистър Сноу му беше разкрил, че те са обречени да се съберат. Като знаеше за какво е изпратен, Стив се беше опитал да я прогони от ума си, но винаги, когато видеше слънчеви лъчи, хванати във вълничките на кристалночист поток, името й изскачаше на устните му. Когато коленичеше да пие, отражението, което докосваше устните му, беше нейното, не неговото. Тя беше навсякъде. Синевата на небето му напомняше за нейния спокоен нетрепкащ поглед; тънкокраките сърни се носеха със същата подвижна грациозност, ароматът на дивите цветя напомняше на гирляндите в косите й. Нищо не се беше променило. Чувствата му сега бяха толкова силни, толкова непреодолими, както през първата и последна нощ, когато тя се беше пъхнала гола…

Суровата действителност се върна и го извади от унесеността му. Беше по-добре да не се отдава на несбъднатите мечти, породени от тези мисли. Стив се наплиска с вода от потока, завърза ножа от вътрешната страна на ръката си и нави около него един мръсен парцал, та да прилича на шина. Ако някой нападател дойдеше достатъчно близко да види какво всъщност е това, острието щеше да прониже гърлото му. Изгряващото слънце още не беше осветило билото на хълма пред него и той все още имаше достатъчно време да намери сигурна, удобна позиция, откъдето да може да огледа терена и да прекара деня в планиране на следващите си ходове. Тръгна между дърветата, като се мъчеше да очисти ума си от спомените. Постоянното мислене за миналото не му помагаше да реши настоящите си затруднения. Спасяването на Клиъруотър и Кадилак беше само част от проблема. Когато свършеше с него, го чакаше труден избор. Ако спазеше обещанието, дадено на Мистър Сноу, тогава Роз, родната му сестра, може би щеше да умре. Алтернативата беше да направи онова, което искаше Федерацията, и да рискува завинаги да изгуби Клиъруотър. Ситуацията се утежняваше от факта, че той се чувстваше еднакво обвързан, по различни причини, и с двете жени. Перспективата да изгуби някоя от тях беше нещо, което твърдо отказваше да приеме. Щеше да намери начин да спаси и двете.

Или щеше да загине…

Откакто бе завършил Военновъздушната академия под пясъците на Ню Мексико миналия април, Стив беше видял и чул достатъчно, за да се убеди, че животът му се определя от сили, които нито той, нито Федерацията могат да контролират. Според Мистър Сноу той беше роден под сянката на Талисмана, Тройнонадарения, всепобеждаващия герой, който според мютското пророчество щеше да дойде на света като спасител на Плейнфолк. Федерацията не вярваше в пророчеството; мютите вярваха. За тях пътят вече беше начертан. Колелото бе завъртяно. Федерацията също имаше своя мечта за бъдещето, но трекерите използваха компютърно моделиране, за да я постигнат. Мютите вярваха в невидими същества; трекерите вярваха в себе си, в системата. За тях физическият свят имаше крайни размери и свойства, които можеха да се определят количествено, потенциални източници, които можеха да се експлоатират. За мютите светът на природата беше като градина с врата, зад която лежеше земя, забулена от огромен облак, предлагаща непрекъснато променящи се перспективи за несравним разкош: покрити със сняг планински върхове с пенливи потоци, долини, обрасли с дървета, натежали от плод, земя, покрита с висока дъхава трева, равнини, пълни с дивеч. Техният космос се простираше отвъд тавана на звездите, отвъд времето и пространството, в едно неизмеримо духовно царство. Трекерите можеше да са съгласни, че земният живот е като искра от огън — светва за миг, докато се издига към небето, за да бъде угасена в следващия миг; но мютите вярваха, че искрите непрекъснато се прераждат в издигащите се пламъци. Раждане, смърт, прераждане — цикълът беше безкраен: океанът на живота в края на реката на времето се въртеше около вечното слънце, чието огнено сияние беше сърцето на всичко живо.

През последните няколко месеца Стив нямаше голяма възможност да мисли върху тези загадки. Всичко, което беше научил като трекер, отхвърляше тези идеи. Федерацията боравеше с факти, не с идеи. Но разговорите с Мистър Сноу още отекваха в ума му. Въпреки миналите и настоящи опасности те бяха задвижили нещо вътре в него, бяха предизвикали приятни вибрации, които бяха настроили тялото му в резонанс с живота на земята. Чуждият свят, който той чувстваше инстинктивно, беше негов истински дом.

И докато продължаваше пътуването си през гората, Стив видя на няколко метра пред себе си малко космато животно с рошава опашка да се катери по стеблото на едно дърво. Замръзна, бавно извади скрития нож и вдигна ръка, прицели се — и ножът удари със скоростта на светкавица животинчето в гърдите. След няколко минути Мо-Таун, великата Небесна майка, му предложи нова цел — той зърна опашката на змия да се плъзга под пласт гниещи листа. Стисна здраво тоягата си, замахна — и макар че змията бе скрита под листата, острието прободе главата й. Тоягата отново се движеше със скорост, която го изненада — за първи път го беше забелязал при боя с обречената група за поддръжка. Тя вибрираше в ръцете му, като че ли дърпаше дървената дръжка подир себе си… почти сякаш имаше собствен ум.

Разтреперан от вълнение, Стив бързо одра и изкорми змията и заби зъби в месото покрай гръбнака; не съзнаваше нищо, освен че пълни устата и гърлото си с нещо, което може да се сдъвче и преглътне. Едва не се задави. О, блаженство! Преметна тоягата на гърба си и тръгна, без да спира да яде.

Когато стигна до билото, се изкачи на най-високото дърво, което можа да намери, и огледа околностите.

Слънцето висеше над океана от дървета. Вълна подир вълна покритите с гори хълмове се простираха далеч към източния хоризонт, а също и на север и на юг, докъдето му стигаше погледът. По дъното и по-ниските склонове на съседната долина — имаше разпръснати сечища; на някои имаше къщи, други се издигаха около квадратни вирове и терасирани ниви.

От комините на къщите излизаше пушек и напомняше на Стив, че други, по-щастливи от него, се подготвят да посрещнат деня, подкрепени с нещо по-апетитно от сурово змийско месо. Ако решеше да пресече долината, трябваше да се погрижи да не го видят и да изчака нощта. Изтънелият сърп на луната скоро щеше да изчезне съвсем, но това нямаше значение. Ако имаше звезди, щеше да може да използва пътищата. При условие че стоеше настрана от населените места и постовете, които контролираха достъпа до мостове, и местата, където реките се преминаваха със салове, не беше толкова опасно. И беше много по-бързо, отколкото да върви слепешката през тъмната като катран гора. Майсторите на желязо рядко пътуваха по пътищата нощем. Когато го правеха, пътниците винаги бяха съпровождани от няколко десетки пеши войници — и всички носеха фенери. Вдигаха изненадващо много шум — биеха малки барабани, свиреха на рогове и говореха високо. Врявата, която вдигаха, не можеше да им спечели симпатиите на живеещите покрай пътя, които се мъчеха да поспят, но това означаваше, че Стив щеше да има достатъчно сигнали за тяхното приближаване.

От върха на дървото Стив видя участък от виещо се шосе, което минаваше през планините. Северният му край стигаше до река Алегени и продължаваше към репера Питсбърг — огнените ями на Бет-Лем. Тъй като шосето беше по-широко от другите пътища, които беше видял, и покрито с плътно наредени камъни, Стив не без основание заключи, че сигурно води до други места с подобна важност. Той беше убеден, че Херън Пул е разположен край някое от тях, и пое курс приблизително успореден на шосето. Кадилак и Клиъруотър бяха тук вече от половин година. Ако мютът беше разпитан и бе споделил идеите си, вече сигурно бе направил летателен апарат. Нещо, което той, Стив, трябваше да разбере. Досега във въздуха нямаше нищо, освен птици — тазсутрешният патрул също беше пернат. Той напълни гърдите си със свежия горски въздух и почна да слиза от дървото.

Когато тръгна на изток, Стив беше решил всеки ден да отделя време, за да записва интензивността на движението по шосето и поведението на хората, които работеха по нивите и около населените места. Онова, което видя, затвърди впечатлението, което си беше създал за майсторите на желязо при търговския пункт. Те бяха под строг контрол — по вода и на суша — и добре организирани. Дори може би свръхорганизирани. И му мина през ума, че може би е открил слабото им място. Работата на полето и домакинските дейности бяха разпределени по строга дневна програма, но планът им включваше и периоди на почивка, когато хората се събираха на групи да побъбрят — ако се съдеше от далечния смях, който достигаше до него — и да си починат. Дали мютските роби намираха за какво да се смеят, беше друг въпрос.

Сега, след като беше изминал почти двеста мили — много от тях по труден терен, — Стив беше започнал да се замисля над идеята да причака някого от самотните конници, които от време на време минаваха по пътя. Ако се окажеше, че не може да язди коня, можеше да го изяде. Приемлива фантазия, но нищо повече. Богато облечените воини, които яздеха по пътищата — понякога поединично, но по-често на групи — бяха високопоставени майстори на желязото и щом ги видеха, всички лягаха по очи. Ако убиеше някой от тях, щеше само да увеличи опасността за себе си.

Стив беше виждал коне на видеофилми, но откритието, че още съществуват, беше най-голямата изненада до момента. В архивите на Федерацията те бяха в списъка на изчезналите по време на Холокоста видове. Това не беше вярно. През последните три седмици беше видял почти петдесет коня — винаги със самурай на седлото. Конете очевидно бяха символ на престиж, запазен за привилегированите класи. Всички други ходеха пеша или се возеха на колички или на по-големи коли с четири колела, теглени от гладкокожи бизони. Истински важните хора — ако се съдеше по ескорта им — пътуваха в богато украсени носилки. В обществото на майсторите на желязо очевидно имаше обществена йерархия също като във федерацията Амтрак, с всички нива — от тяхната версия на Първото семейство и високопоставени държавни служители в Черната кула до мръсните нива А. Въпреки огромната културна и технологическа разлика трекерите и синовете на Ни-Исан бяха от един дол дренки. Оръжията и парадното облекло на самураите показваха, че те са обхванати от същата необуздана страст за железария: и също подкрепяха идеята за господарска раса — и мислеха, че това е тяхната. Но въпреки този потенциален източник на конфликт не беше изключена възможността в някой бъдещ момент майсторите на желязо да решат да избегнат посредничеството и да търгуват директно с Федерацията. Ако го направеха, Талисмана и Плейнфолк трябваше да действат. Бързо.

Като се придържаше към западния склон на планината — все още в сянка, — Стив тръгна към шосето. То лежеше на дъното на изкуствен проход, чиито гладки полегати склонове бяха покрити с килим от гъста растителност. Някога в миналото от двете страни на шосето бе разчистена широка ивица, но гората над него бавно беше възстановила загубената си площ. Между храстите бяха израснали фиданки и висока трева, най-силните бяха започнали да избутват слабите в надпреварата да заграбят по-голяма част от небето.

Изведнъж на шосето се появи група конници. Стив замръзна — не знаеше дали да залегне, или да побегне. Изненадата му бързо се превърна в паника, когато конниците се насочиха нагоре по склона към него — оръжията им подскачаха на гърбовете им. Фактът, че поглеждаха през рамо, подсказваше, че те, а не той са плячка, но Стив нямаше намерение да чака за потвърждение. Време беше да се махне. „Мърдай, Брикман!“

Обърна се и хукна между дърветата. Спря и погледна надолу чак когато стигна билото. Стръмният склон принуждаваше конниците да яздят на зигзаг и да забавят лудешкото темпо. Бяха се разтеглили в дълга верига — а в момента една друга група, приблизително два пъти по-многобройна, със знамена и също такива оръжия — излизаше от гората и стреляше с лъкове.

И жънеше успехи. Един кон се изправи на задните си крака, падна назад и смачка ездача си. Стив затича. Имаше опасност да попадне под кръстосан огън. Бягането между дърветата му напомни за онази вечер, когато през друга гора го преследваха мюти. Тогава се беше измъкнал, като се гмурна в един поток и се скри под клоните, надвиснали над брега. Ако имаше възможност, сега щеше да направи същото, но беше много високо. Потоците, които пресичаше, бяха дълбоки едва до глезените. Единственото, което можеше да направи, беше да продължи да тича. Той премина на големите скокове, които беше усвоил от тичането с мечките М’Кол. Натрупаните болки от миналите седмици се сляха, превърнаха се в мъчително изгарящо усещане, което го обхвана от главата до петите, докато напрягаше тялото си до краен предел. А после то премина границата на непоносимост и предизвика странна еуфория, която потисна физическата болка. Вече едва усещаше краката си и болките в белите дробове, които допреди малко щяха да пръснат гърдите му. Умът му сякаш се беше отделил от тялото и плуваше над него, и му казваше: „Върви право напред и направи каквото трябва, приятел. Не се тревожи за мен. Аз не мога нищо да почувствам.“

Стив беше изпадал в такова състояние и по-рано и знаеше от опит, че може да поддържа същото неуморно темпо няколко часа. Но не можеше да изпревари галопиращите коне — това бързо се превръщаше в неотложен проблем. Беше променял посоката няколко пъти, но по който и път да свърнеше, бягащите конници — които очевидно бяха объркани като него, — изглежда, винаги се насочваха в същата посока.

Единственото решение беше да се качи на някое дърво и да остане там, докато опасността премине. Но какво щеше да прави, ако другата група го откриеше и го вземеше за човек от противниците? Щеше да изпадне в опасно положение, което нямаше да може да промени — като планинска котка, намерила убежище на дърво. Но пък ако го хванеха, нямаше значение за кого ще го мислят. Край. Това беше шанс, който никога нямаше да има. Той се изкатери на най-клонатото дърво, което можа да намери наблизо, и тъкмо когато свиваше крака, та да не се виждат, земята се разтресе от копитата на конете на бегълците.

Пролуките между листата му позволиха да хвърли поглед върху конниците, докато те преминаваха отдолу, приведени ниско над конете си. Лицата и ръцете им бяха оплескани с кал, дрехите им бяха най-различни — като тези на ренегатите на Малоун. Някои носеха доспехи, но никой, изглежда, нямаше пълен комплект. Двама-трима имаха малки квадратни щитове на гърба. Повечето бяха с шлемове — някои с широки периферии и рога или полумесеци отпред. Други носеха дълга до раменете коса и превръзки от плат. Всички имаха извити мечове — самурайско оръжие — плюс най-различни други оръжия: копия, алебарди, двуостри брадви и лъкове и стрели. Бяха ли разбойници? И майсторите на желязо ли имаха свои нарушители?

Стив се качи на един по-висок клон и видя другата група да препуска по същата малка просека. Последният се беше обърнал и крещеше дрезгаво на неразбираемия език на майсторите на желязо. От жестовете му беше ясно, че подканя свой другар. Той спря за момент, изпотеният му кон удряше нервно с копито в земята, после препусна напред. След няколко секунди Стив съгледа друг конник. Неговият кон беше преминал в тръс и той се беше свил на седлото, две стрели от арбалет стърчаха от гърба му. „Сигурно много го боли“ — помисли той. Конникът отмина, после се чу глухо тупване.

Стив се наведе от клона и го видя да лежи до едно дърво. Шлемът и дългата коса в него се бяха търколили на земята и Стив видя съвсем плешивата му глава. Останал без ездач, конят се въртеше наоколо и пръхтеше. Стив беше обзет от странно чувство. „Това трябва да е съдба“ — помисли си. Беше пълна лудост. Безумие. Но един глас, който не беше неговият, го подканяше: „Бързо! Преди да е станало късно!“ Умът му се съпротивляваше: „Но аз не знам как се яздят тези животни!“ „Няма значение — каза гласът. — Просто го направи!“

Той скочи от дървото и погледна майстора на желязо. Беше паднал по гръб и лакираните дървени стрели се бяха счупили под тежестта му. Върховете им стърчаха от гърдите му. Не беше мъртъв, но скоро щеше да умре. Стив взе меча му, след това вдигна шлема с дълга коса и го сложи на главата си. Притегна плетената връзка под брадичката си, хвана юздата на коня, пое дълбоко дъх и се метна на гърба му.

„Добре, Небесна майко, да тръгваме!“

Конят препусна и Стив заподскача на седлото като топче за пинг-понг. Но Мо-Таун — или някое друго добро божество — го задържа на седлото, докато краката му намериха стремената; някакво вродено чувство за ритъм му помогна да влезе в такт с коня. Онова, което Стив желаеше повече от всичко, беше конят да спре и той да слезе, но не знаеше кой бутон да натисне. Алтернативата беше да скочи, но това беше рисковано — конят препускаше твърде бързо. Ако паднеше под копитата…

Прогони тази мисъл от ума си. Беше ясно, че е направил сериозна тактическа грешка. Беше се качил на дървото, за да избяга от бандата преследвачи, а сега беше по петите им! В интерес на истината това не беше по негово собствено желание. Всичките му сили бяха съсредоточени да се задържи на седлото и да не закачи юздите за някой клон. Нямаше начин едновременно с това да направлява коня — дори ако знаеше как. Всъщност Стив беше изгубил управлението и се беше вкопчил в седлото. Краката му непрекъснато изскачаха от стремената и всеки път, когато се удареха в хълбоците на коня, той неудържимо се хвърляше напред. Кристо! Какво, по дяволите, беше убедило майсторите на желязо да използват такива капризни средства за транспорт? Нищо чудно, че нямаха коса. Сигурно им бе окапала, докато разберат как да се държат върху гърба на такива проклети същества. Но все пак конете предлагаха и някои предимства: ако трябваше да изминеш голямо разстояние, по-голяма част от усилията за това бяха техни. Но, аууу — как болеше! Мускулите на бедрата му бяха като пренатегнати струни и всеки път, когато задникът му се удряше в гърба на коня, той имаше чувството, че в гръбначния му стълб се забива нажежен до червено нож. Но това беше нещо, с което можеше да се справи. Онова, което го тревожеше най-много, беше фактът, че сега той беше месото в сандвича: ако се опиташе да забави коня, преследвачите щяха да го настигнат; ако яздеше много бързо, щеше да попадне в ръцете на гонената банда.

Без да подозира за проблемите, които създава на конника, конят галопираше през гората, като сигурно следваше някаква своя вътрешна карта на маршрута. Което показваше, че животното не е толкова глупаво, колкото изглежда — макар че изобщо не го беше грижа за ездача. Лицето и крайниците на Стив бяха ожулени и кървяха от ударите на храстите и клоните по пътя. Препускането напред към свободата вземаше жертви и от коня — той дишаше тежко, потрепващите му хълбоци се покриха с пяна, но по някакъв начин намираше сили да продължи да препуска миля подир миля, движен от същия стаден инстинкт, който Стив беше видял при бързокраките и бизоните. Конник и кон бяха обладани от една и съща неотложна нужда да стигнат до някое безопасно място. Но къде можеше да е то?

„Какво става, Брикман? Нали обичаше да планираш всичко? Да преценяваш нещата от всички страни?“

„Да, вярно, но…“

„Няма «но»! Хайде! Време е да овладееш ситуацията. Време е да действаш!“

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Стив наистина обичаше да преценява всичко, но беше забелязал, че откакто беше срещнал Клиъруотър, е станал жертва на неочаквани, опасни импулси. Пример за това беше необмислено взетото решение да се качи на борда на кораба на Яма-Шита, без да си зададе дори най-елементарните въпроси какво ще стане, когато слезе на непознатия бряг. Качването на този кон беше друг пример. Това не беше в неговия стил. А може би беше?

Още от самото начало влизането в света със синьото небе беше като връщане у дома. Онова, което беше изживял, противоречеше на всичко, на което беше учен. Той беше раздвоен. Беше станал нетърпелив и все по-непокорен, беше открил чувства, които не можеше да изрази с думи, и сега го тласкаше необходимостта да намери полагащото му се място в цялата схема на нещата. Този вътрешен конфликт беше довел до убеждението, че повърхността на земята крие ключа към въпросите, които го измъчваха. Тук щеше да намери не само истината за себе си, но също и тъмните тайни, така ревниво пазени от Първото семейство. Може би като се беше оставил конят да го отведе там, където си беше наумил, беше получил знак — предупреждение да престане да манипулира хората, винаги да ги контролира. Може би трябваше да повери живота си в нечии други ръце… да им позволи да манипулират него! Интересно предположение, предположение, което изискваше сериозно обмисляне. Но не точно сега.

Виковете и тръбите на преследвачите се стопиха в далечината, от бандата отпред нямаше никаква следа. Страхът, който беше смръзнал топките му, бавно се стапяше. Гората започна да оредява. Скоро останаха повече храсти, отколкото дървета, имаше повече небе, отколкото листа, и единственото, което го удряше по лицето, беше свеж въздух. Пред него имаше хълм. Стив дръпна юздите и успя да спре коня на билото. Изправи се на стремената и погледна какво има от другата страна.

От другата страна се простираше осеяна с камъни речна долина, която преминаваше в гъсто обрасъл склон, ограждащ една гола скала с плосък връх. Страните й — с дълбоки цепнатини — бяха почти вертикални и отдалеч тя приличаше на гигантски дънер, вкоренен в могила червен мъх; вкаменяла реликва от отминала епоха.

Конят понечи да препусне натам. В същия момент преследваната банда — или поне някои от тях — се появи пак. Този път обаче бойците не идваха към него — поне засега. Появиха се между дърветата оттатък реката; яздеха отляво надясно. Другата група ги преследваше — носеха знаме, — но сега броят им беше почти еднакъв. Стив дръпна юздите и обърна главата на коня наляво. Животното се възпротиви и заудря нервно с копито. Стив дръпна юздите по-силно и изруга проклетото животно, което му отвличаше вниманието в такъв решаващ момент.

Преследваната група препускаше по брега към едно място, където потокът се разширяваше и ромолеше над осеяното с камъчета корито. Стив се стресна, когато ездачите препуснаха към него в облак от пръски вода, но бързо завиха надясно и се разделиха като ветрило в три различни посоки — вероятно с цел да избягат от преследвачите или да ги разделят.

Номерът не мина, защото преследвачите също бяха хитри. С внезапност, която изненада Стив, втора група украсени с флагове самураи изскочи от гората, от която той самият току-що беше излязъл. За щастие те бяха далеч от него вдясно. Въпреки това кръвожадните им крясъци наистина бяха смразяващи. Кълъмбъс! Преди малко той беше точно там — на откритото!

Стив подкара коня към реката, отивайки надолу и наляво, далеч от мястото на евентуалната битка. Обърна се и видя, че самураите са отрязали пътя за измъкване на преследваната група. Стив препусна в някаква долчинка — неизбежната схватка не беше негова работа.

Някои печелят, други губят…

За него беше без значение на чия страна ще е победата. Нямаше основания да вярва, че майсторите на желязо третират по-добре ренегатите от собствените си нарушители на закона. Имаше значение само едно: че той, Стив Рузвелт Брикман, все още е жив и се движи.

Същото се отнасяше и за коня, който препускаше устремно по ставащата все по-стръмна пътека към внушаващата страх скала — Стив я кръсти „Голямото Д“ в памет на Бък Макдонъл с ниската подстрижка и гранитните челюсти, коменданта на маршрута на „Дамата“.

Пейзажът пред него му напомни за гледката от скайхока. Мислите му се върнаха към моментите на опасност, които беше споделил с Макдонъл и с останалите от екипажа. Джоди Казан, неговият командир, отвята от палубата, обвита в бяло, горещо огнено кълбо, докато се опитваше да кацне със своя скайхок в разгара на бурята. Гас Уайт, който беше отлетял и го бе оставил да умре в горящата нива. И останалите от въздушното звено, които загинаха през същия съдбовен ден. Бъкър и Йейтс, изгорели като нощни пеперуди в пламъка, когато бяха ударени от светкавица. Уебър, убит на площадката за излитане. Колфийлд, изваден от кабината с глава, проводена от стрела от арбалет, и очи, увиснали от очните кухини. Райън, пикиращ към земята, изгорен от собствения си напалм. Фазети и Нейлър, които, обхванати от внезапна лудост, бяха стреляли един срещу друг и се бяха свалили.

Джоди, с обезобразени от изгарянията лице и шия, беше извадила късмет и оцеляла с помощта на ренегатите. Но щастието й свърши едновременно с тяхното. Сега тя беше в ръцете на майсторите на желязо и на път за Херън Пул. Преди М’Кол да я хванат и да я предадат, тя беше спасила живота на Стив и той беше решил да я освободи заедно с Кадилак и Клиъруотър — точно както се беше заклел да си разчисти сметките с Гас Уайт. И с другите. С хората, които се бяха наговорили да го лишат от наградите при завършване на Академията — нали по право се падаха на него. Споменът за тези несправедливости и за циничния начин, по който беше притиснат със заплахи срещу Роз, стегна сърцето му.

Толкова много сметки за уреждане. Оставаше още толкова много да направи…

Конят излезе над линията на дърветата и Стив погледна надолу. По-голямата част от склона беше закрита от дървета, но той видя вълните в потока, където преследвачите го бяха пресекли. От опита си като летец прецени, че е на около осемстотин фута над него. Конят продължи да върви по една все по-стръмна пътека през шубраци, прилепнали като червена пяна към замръзналия водопад паднали камъни.

Дърветата и скалите не плашеха Стив. Той не се страхуваше от височините — за него да лети като птица беше най-голямата радост. Вярно, сега ръцете му не бяха на лоста за управление, а балансираше върху гърба на странно животно, което всеки момент можеше да се спъне и да падне. От тази тревожна мисъл плюс постоянното олюляване определено му се повдигаше. На няколко пъти му се наложи да слиза от коня, за да задържи жлъчката и змийската си закуска, които се надигаха в гърлото му.

Конят бавно продължаваше към източната страна на каменната кула. Стив вдигна глава и огледа потъмнялата от времето скала. Голямото Д изглеждаше непристъпна — като човека, на когото я беше нарекъл. Животното сигурно знаеше какво прави, но доколкото Стив можеше да види, горе нямаше нищо и нямаше никакъв начин да се качи, освен да слезе от коня. Имаше впечатлението, че конят е стигнал до същото заключение — определено не беше във форма да се изкачи повече. Темпото му намаля до тежко пристъпване, главата му увисна. Все по-често се спъваше и Стив се олюляваше на седлото — но не се отказваше. Някакво учудващо упорство тикаше изтощеното животно напред и нагоре. Стигнаха някакъв тесен пролом. Вече бяха подминали няколко, но конят навярно знаеше какво търси.

Стив погледна назад. По груба преценка сега бяха на хиляда фута височина и се бяха изкачили на приблизително две трети до върха. След като влязоха в пролома, единственото, което можеше да види, беше само небе и съвсем скоро дори и то не се виждаше. Намираше се в дълбока цепнатина, която се простираше в скалната кула по целия път до върха. По друго време и на друго място това беше нещо, което Стив може би щеше да е изкушен да изследва — с изключение на една тревожна подробност. По време или след възникване на цепнатината скала, тежка неколкостотин тона, се беше откъснала и сега се издигаше на петдесет стъпки над тясното дъно. Скалният таван се поддържаше от огромни скални блокове, но трябваха само няколко значителни труса от така наричаната от мютите „земна гръмотевица“ и всичко щеше да се срути.

Без да обръща внимание на опасността, конят тежко мина през стръмните завои. Докато навлизаха все по-дълбоко в търбуха на планината, оловен мрак замести последните следи от дневна светлина, назъбеният таван от скални блокове ставаше все по-нисък и по-нисък и накрая застрашителната грамада бе само на няколко стъпки над главата на Стив. Привел се над седлото, след още няколко завоя Стив се изправен пред каменна стена. Пътят беше задънен.

Разкошно… Нямаше място дори да обърне коня. Кой педал трябваше да натисне или коя ръчка да издърпа, за да включи на задна скорост?

Докато размишляваше, шлемът му, взет от падналия майстор на желязо, удари в тавана. Конят стоеше търпеливо, опрял нос в стената. После, когато неблагодарният конник пропусна да предприеме подходящото действие, докосна стената, първо с дясното копито, след това с лявото. Опитваше се да му каже, че пътят не е задънен. Това, което изглеждаше като плътна скала, беше врата — но как, по дяволите, се отваряше? Стив слезе от седлото. Беше толкова ниско, че не можеше да стои прав. Опита да се разкърши, но не можа — бедрата му се бяха вдървили, всички кости го боляха…

Крр-истофър Кълъмбъс!

Стив скръцна със зъби и опипа скалата. Беше съвсем истински камък, но когато пръстите му минаха по ъглите, той напипа малка драскотина. Хитри копелета… това наистина беше врата! Стив извади ножа си и се опита да го пъхне между края на стената и неравния край на скалата. Онзи, който я беше направил, беше свършил добра работа. Прилепваше съвсем плътно. Но все някъде трябваше да има дръжка или ключалка! Стив избута коня назад и задраска между камъните и зидарията в основите на стената. След това отново провери страничните стени и погледна към тавана. Никакви въжета, никакви скрити лостове или дръжки. Нищо.

„По дя…“

Приклекна. Болката, която беше започнала в коленете и бедрата му, сега беше стигнала до гърба и раменете.

„Шибани коне…“

Конят остърга копито в стената и нетърпеливо поклати глава. „Само почакай, приятел. Ако минем оттук и се отървем от онези, които ни преследват, ще ти направя задника на бургери…“

Конят изпръхтя пренебрежително. Стив овладя разочарованието си и се опита да приведе доводи пред самия себе си. „Хайде, Брикман! Умно момче като теб трябва да намери изход. Тези динки може да знаят как да свържат едно към друго две парчета дърво, но тяхната технология е все още от времето на каменната ера. Има безброй начини, по които този камък може да се премести, и ти можеш да си сигурен, че са използвали най-простото решение. Ако това е таен вход, значи трябва да може бързо да се отвори.“

В ума му се появиха първите проблясъци за възможно решение. Стив избута коня настрана и отново разгледа стената. Фактът, че входът беше в полумрак, не помагаше, но накрая той откри нещо, което беше пропуснал при първия оглед. Лицето на скалата беше от неправилно терасирани слоеве, чиито ръбове бяха главно във вертикална посока. На около две педи от дясната стена пръстите му напипаха вдлъбнатина, която беше малко по-дълбока от другите и приблизително на височина на гърдите.

Изтръпнал от вълнение, Стив изследва с ножа си долната й част. Острието се плъзна леко навътре. Той го завъртя и откри жлеб, който се стесняваше навътре. Страните му бяха под ъгъл приблизително деветдесет градуса. Стив пъхна острието вътре и чу стържене на метал в метал. Прокара ножа по жлеба — беше правоъгълен.

Жлебовете имаха само една функция — да се пъхат в тях разни неща.

Почти без да смее да диша, Стив се опита да пъхне ножа по-навътре. Острието беше твърде широко, за да влезе. Стив го издърпа и го извъртя на деветдесет градуса. Влезе цялото, навън остана само дръжката. Имаше само един начин да продължи — и това беше нагоре. Стив хвана здраво дръжката, пое дълбоко дъх и натисна. Кокалчетата му се обелиха в скалата, но когато дръжката на ножа стигна горния край на жлеба, лявата част на скалата помръдна.

Конят го бутна с муцуна между лопатките. Стив махна с ръка назад да го отпъди. Конят обаче не отстъпи, а завря бърните си под шлема му и го бутна над очите му. Стив се обърна и го удари с юмрук, но конят само разтърси глава.

„Мръсно животно…“

Стив натисна вратата с рамо. Масивната плоча се завъртя със скърцане и се видя коридор, който водеше вляво. И не беше тъмен. „Да-ааа… всичко е толкова просто, когато знаеш как…“

Конят мина покрай него и тръгна по коридора. „Прав му път…“

Стив го бе яздил почти шест часа и освен че не беше в състояние да го хване, определено не възнамеряваше отново да го яхне. Огледа внимателно вратата. Каменната плоча бе същата като скалата, но беше дебела само няколко пръста. Беше закрепена на масивна дървена рамка, подплатена с няколко плътни слоя памук — вероятно за да не кънти на кухо. Въртеше се на дебело смазани черни железни панти, а теглото й частично бе поето от колела, които се търкаляха по релси.

Беше фиксирана от две вертикални греди, които влизаха в квадратни гнезда на тавана и на пода. Един лост отвътре изпълняваше същата роля като ножа на Стив. Когато лостът се натиснеше надолу, обкованите с желязо резета зацепваха, когато се вдигнеше, се освобождаваха. Стив се постара да запомни затварящия механизъм, изпробва го, след това изтегли ножа.

Притвори вратата и я подпря с един камък, та да има достатъчно място да се промуши в случай, че му се наложи да излезе бързо. Досега беше оставил конят да го носи в избрана от него посока и чрез съчетание от късмет и обстоятелства беше успял да остане върху седлото, без да изпадне в беда. Но вече трябваше да внимава. Познанията му за конете не се простираха по-далеч от това, че имат четири крака, ядат трева, пият вода и е абсолютно убийствено да се яздят, но беше достатъчно умен да разбере, че настояването на животното да мине през вратата в скалата се дължи на инстинкт за завръщане у дома. Пътят, по който бе тръгнал, можеше да води само до едно място — скривалището на преследваната банда. Не беше необходимо да си завършил летателната академия, за да го разбереш. Но това очевидно заключение водеше до друг въпрос. Имаше ли някой тук?

Отговорът — ако беше положителен — вероятно щеше да се появи всеки момент. Конят, на който той с радост видя гърба, щеше — ако това вече не беше станало — да привлече вниманието на хората, които бяха там. И тъй като животното не би могло да отвори вратата само, някой — дали движен от празно любопитство, или от загриженост — щеше да дойде да потърси конника. Още една лоша тактическа грешка. Но пък нали затова беше оставил вратата полуотворена. Прецени възможностите. От начина, по който вървяха нещата, когато напусна долината, беше много малко вероятно някой от преследваните да е успял да се прибере. Следователно оставаше тяхната резервна група, или поддръжниците им, ако имаха такива, или… може би слуги. Роби, мюти от Плейнфолк, които можеха да му помогнат. Нетърпението на коня да тръгне по прохода беше доказателство, че отпред има нещо. И беше глупаво да измине целия този път, без да разбере какво е. Особено след като беше изтърпял такова голямо неудобство. Една изоставена база можеше да му донесе много печалби. Храна например. При тази перспектива устата на Стив се напълни със слюнка. Нямаше полза да стои тук. Разстоянието между стените беше по-малко от дължината на тоягата му и без място, където да се скрие, щеше да е лесна цел за някой стрелец. Трябваше или бързо да се оттегли, или да продължи напред, с надеждата, че ще има по-голям простор за маневриране.

Като действаше в съответствие със сентенцията, че нападението е най-добрата защита, Стив бързо тръгна напред, стиснал тоягата. Петдесет крачки го изведоха на дневна светлина отвъд падналата скала, която беше превърнала цепнатината в тунел; още тридесет крачки и той се изправи пред удивителна гледка. Планината с плосък връх имаше кух център, приблизително кръгъл участък с паднали в него камъни. Стив се изкатери върху скалите отляво и набързо огледа сцената.

Стените на котловината се издигаха стръмно нагоре като страните на Тенеси Вали Дийп — жилищната шахта в Рузвелт/Санта Фе, където живееха близките на Стив. Сходството се подсилваше от трите реда пещери, разположени над неравния каменен под. Дали бяха човешко дело, или естествени, беше трудно да се каже, но мрежата от наклонени плоскости и тераси, позволяващи достъп до по-горното ниво, несъмнено беше дело на майсторите на желязо — и десетки от тях пъплеха наоколо.

Конят, който го беше довел в сърцето на Голямото Д, вървеше бавно към отсрещния край на котловината. Стив се сви в една дупка, образувана от три масивни блока. Няколко джапи изтичаха да посрещнат изтощеното животно.

„Браво, Брикман! Този път наистина надмина себе си…“ Той огледа скалите горе за стражи. Никой. Никаква опасност отгоре. Всъщност ако имаше някой на върха на Голямото Д, на вратата щеше да го спре комитет по посрещането. А ако го бяха хванали с кон, шлем и меч на един от техните, най-вероятно щяха да разберат как стоят нещата и щяха да го убият.

За да предотврати всякакви по-нататъшни недоразумения, Стив пъхна шлема и провисналата коса в една пукнатина наблизо и меча в друга. Преодолял началния шок от последния неочакван обрат на изпълнения със събития ден, умът му започна да регистрира подробностите.

Доколкото можеше да прецени, имаше само четирима здрави мъже; един пети, подпомогнат от друг, шести, който носеше на главата си нещо като превръзка, накуцваше с помощта на тояга към една възбудена група около коня. Всички останали — петдесет-шестдесет души — бяха жени и деца на различна възраст, някои с бебета на ръце. Нямаше нужда да ги брои. Важно бе единствено, че са адски много.

Стив се прости с перспективата за вкусна гозба и приятна нощ, прекарана на легло, и започна да се измъква от скривалището си. Двама от здравите мъже вече крачеха целенасочено към входа, тоест към него, следвани от две жени и няколко деца.

Беше време да излезе. Когато откриеха, че липсващият конник не лежи в прохода и вратата е открехната, щеше да се вдигне тревога.

Стив започна да се измъква от скривалището си. Двамата джапи, които водеха издирващата група, бяха все още на петдесетина метра. Достатъчно разстояние да се измъкне. Но тъкмо беше стигнал до средата на купа отломки и чу шум като от няколко коня, минаващи по коридора. Кристо! Той се хвърли в скривалището и загледа със смесица от ужас и изненада как единадесет самураи със знамена излязоха през отвора и спряха. От начина, по който се оглеждаха, беше ясно, че са изненадани не по-малко от него. Измъкнаха мечовете си и забърбориха възбудено. Стив не можеше да разбере нито дума, но беше ясно, че са доволни от това, което са намерили.

Всички жители на котловината изпаднаха в паника. С пронизителни тревожни писъци жените с двамата мъже отпред грабнаха двете най-малки деца и забутаха останалите към пещерите. Всички останали също побягнаха натам, включително останалите мъже — вероятно за да вземат нещо, с което да се защитават.

Двамата, които отиваха към входа, замръзнаха и посегнаха към мечовете си. Нямаше какво друго да направят. Бяха само на няколко метра от първите самураи. Героичен, но безполезен жест. Още преди да извадят мечове от ножниците, главите им паднаха — вратовете им бяха отсечени чак до ключиците.

Първите шестима конници се разделиха на две и префучаха по двете страни на котловината, като сечаха наред; обзетите от паника деца и жени пищяха и бягаха към пещерите. Някои затичаха към центъра и бяха убити от самураите от втората вълна, които стреляха със смъртоносна точност. Двама слязоха от конете и започнаха бързо да доубиват с мечове улучените от стрелите. Няколко жени с алебарди се опитаха да се съпротивляват, но това още повече влоши положението. Само за тридесет секунди никъде не остана никой.

Стив се чувстваше раздвоен. Тази битка не беше негова и той нямаше да получи никаква похвала, ако си напъхаше носа в нея, но не можеше да търпи начина, по който се развличаха тези разбойници. Само преди година той беше пуснал напалм върху нива, която мютски деца се опитваха да защитят, като хвърляха камъни по неговия скайхок. Беше го направил след известно колебание, но въпреки това беше натиснал лоста за освобождаване на контейнерите. Оттогава се бяха случили много неща. Но какво можеше да направи? Не можеше да се справи с всичките единадесет самураи!

Водачът на самураите обърна коня си и извика нещо на един от конниците. Стив отново не разбра думите, но схвана значението, когато конникът пъхна кървавия си меч в ножницата и се насочи към входа. Беше изпратен да съобщи на останалата част от групата за направеното откритие.

Беше сега или никога.