Патрик Тили
Майсторите на желязо (5)

Глава 3

Тоширо Хазе-Гава отново доказа майсторството си за събиране на информация: дърпаше нишките на мрежата си от агенти и информатори; трупаше рапорти на свидетели, клюки, интимни разговори, кръчмарски приказки и слухове, дочути в баните. Но за шогуна в картината, обрисувана от пратеника, имаше сериозен пропуск. Феодалните владетели Яма-Шита и Мин-Орота бяха влезли в таен съюз и замисляха построяването на прибори за улавяне на тъмната светлина, а генералният консул Накане То-Шиба имаше незаконна сексуална връзка. Но Яма-Шита не беше в съюз с Федерацията или с нейни агенти. Тоширо беше направил погрешно заключение от предоставената му информация. Сценарият, който беше изградил, се основаваше на една основна грешка: допускането, че обектът на връзката — Клиъруотър — е дълго куче.

Това беше грешка, за която Тоширо не можеше да бъде винен. Като повечето майстори на желязо, знанията му за мютите бяха ограничени до онези, които се срещаха в Ни-Исан — роби с помътен поглед, хранени и поени като добитък, които работеха по-добре под камшик. Те бяха примитивни чуждоземни същества, които в обществото на майсторите на желязо бяха наравно с впрегатните волове и навремени им се отделяше дори по-малко внимание.

Като самурай и пратеник на вътрешния двор, Тоширо беше обвързан със строги социални условности. Той не биваше да разговаря с такива лица — можеше само да им заповядва. А и заповедите му трябваше да се предават на робите чрез посредник. В резултат той не знаеше почти нищо за техните обичаи и традиции или начин на съществуване без вериги на ръцете и на краката в простора, който лежеше отвъд водите на О-хайо и Мей-сури. Не знаеше и за съществуването на „свръхнормални“ мюти, чиито тела бяха не само с прави кости и гладка кожа, но бяха също с чиста кожа — като дългите кучета и Синовете на Ни-Исан. И не беше единственият, който не го знаеше.

Преди няколко месеца господарят Хиро Яма-Шита беше направил същата грешка — въпреки че знаеше повече за Плейнфолк от всеки друг в Ни-Исан.

С годините Яма-Шита беше натрупал значителна информация за номадите мюти, но само старшите членове на неговата фамилия имаха достъп до нея. Годишното пътуване на корабите с колела по големите езера беше едно от многото начинания, които правеха Яма-Шита богат и силен. Мютите бяха не само източник на евтина работна ръка — доставяните от тях стоки помагаха да се нахранят и облекат техните пленени братя. Фактите, с които разполагаше Яма-Шита, бяха строго пазени търговски тайни; познаването на силните и слабите страни на неговите клиенти му позволяваше да установява най-изгодни разменни условия, а съперничеството между различните племена осигуряваше на търговците възможно най-добрите сделки.

За разлика от повечето майстори на желязо, Яма-Шита не презираше мютите, макар да намираше обезформените им тела за противни — в частност косматите им подмишници и полови органи. Но въпреки странния си вид и небрежното си отношение към хигиената те притежаваха известно благородство и в естественото си състояние бяха силни, безстрашни индивиди със собствен кодекс на честта, който в много отношения приличаше на този на самураите. Бяха склонни да признават и да се подчиняват на авторитета на по-високопоставения — на него и на неговите хора — и имаха достатъчно разум да разберат, че продължаването на размяната на стоки и хора срещу оръжие и други неща е изгодно и за двете страни.

За всички те бяха необразована наивна раса, надарена с известни елементарни сръчности, но с повече мускули, отколкото мозък. Имаше обаче някои мюти — особено летописците, — които показваха висок интелект и неочаквана проницателност. Мистър Сноу, летописецът на племето М’Кол, беше един от тях и точно към него се беше обърнал Яма-Шита за помощ при доставката на летящ кон.

Феодалът беше запознат с непотвърдените твърдения, че някои мюти притежават свръхестествени сили; загадъчни, надарени индивиди, известни като повелители и прорицатели. Майсторите на желязо, които се молеха на капища, посветени на Амерацу-Омиками, вярваха, че материалният свят е проникнат от духовния свят — царството на Ками, — но Яма-Шита се отнасяше към историите за мютска магия с подигравка. Според него мютите не представляваха заплаха за майсторите на желязо. Въпреки големия им брой фрагментарната природа на племенната система и традиционната враждебност, с която съперничещите фракции гледаха една на друга, правеха невъзможно те да предприемат мащабна акция срещу благодетелите си на изток или срещу враговете си на юг. Плейнфолк държаха много на територията си, но не бяха строители на империя. Затова беше безопасно да се снабдяват с оръжие. Неумолимата им омраза към дългите кучета и използваната от тях партизанска тактика бяха идеални за отблъскване на разузнавателните придвижвания на надземните военни машини на Федерацията.

Понякога Яма-Шита се чудеше дали Плейнфолк разбират, че са манипулирани, но никога не му мина през ума, че може да са вдъхновени от чувство за провидение. Той никога не беше чувал за пророчеството за Талисмана, но дори да го беше чул, щеше набързо да го отхвърли. Любопитството му към мютите беше ограничено от вътрешната убеденост в собственото му превъзходство и това на системата, която представляваше. По негово мнение — което се споделяше от всички майстори на желязо от шогуна надолу — от мютите не можеше да се научи нищо за самите тях. Яма-Шита не беше антрополог, нито беше учен по сравнителна религия — той беше ангажиран с управление на ресурси.

Това селективно събиране на информация означаваше, че Яма-Шита, подобно на пратеника, не знаеше нищо за „свръхнормални“ мюти. Така че направи същото погрешно заключение в края на януари, когато до него стигна новината за неочакваната промяна на Клиъруотър от многоцветна мютка в дълго куче с чиста кожа — също като шогуна, той реши, че това е предателство.

Гневът му беше насочен срещу двама души: срещу Мистър Сноу, заради опита да го измами, и срещу генералния консул, заради неговата слабост и глупост. Когато Кио Мин-Орота го информира за станалото, първата му мисъл беше бързо да ликвидира Клиъруотър с помощта на някой платен убиец, но Кио го увери, че като се вземат предвид всички обстоятелства, никой от тях не може да бъде обвинен в съучастничество.

Като размисли, Яма-Шита се съгласи, но също като шогуна, беше изправен пред дилема. Скриването на присъствието на жена дълго куче беше едновременно нежелано затруднение и небесен дар. Необяснимото желание на консула да спи с жена с нисък социален статус го правеше уязвим за шантаж. Този човек явно беше дегенерат, но връзките му по върховете чрез неговия брак за една от сестрите на шогуна го правеха важна пионка в опасната игра, която беше в ход сега.

Мистър Сноу, летописецът, беше съвсем друг проблем. Каква игра играеше лукавият старец с израстъци по главата? Тъй като се беше наел да достави летящ кон срещу пушки, следваше, че участва в тази измама. Означаваше ли това, че е в тайно споразумение с Федерацията?

Ако беше, в искането маскираната жена дълго куче да бъде върната на М’Кол заедно с облачния воин, когато изпълнят задачата, имаше смисъл. Очевидно тя и нейният партньор трябваше да докладват за всичко, което са видели: за занаятчийските умения на майсторите на желязо и за тяхната способност да усвояват нови техники, за начините, по които ще захранват с енергия летящите коне, и за тяхното умение да ги използват във въздуха. Нищо чудно, че облачният воин беше поискал да им бъде разрешено да останат заедно. Това беше хитра уловка, но никой мют или трекер, влязъл в Ни-Исан, не се беше върнал да разкаже нещо — и тази дръзка двойка щеше да сподели същата съдба.

Един важен въпрос обаче оставаше без отговор: защо Федерацията доброволно ще предаде тайните на летенето на един потенциален враг? Подаръкът, по общо мнение, беше доставен под маскировката на повредени стоки, но това просто придаваше правдоподобност на твърдението на Брикман, че е построил летящия кон от спасени части и парчета, докато е бил в плен на мютите. Въпреки очукания си вид летателният апарат все още можеше да носи във въздуха двама души и беше докарал два обекта с огромна стойност: един летящ конник, който изгаряше от нетърпение да обясни подробно работата на всяка част и теорията на нейното конструиране, и работещ образец на двигател, захранван с тъмна светлина.

За Яма-Шита — роден предприемач — това се оказа достатъчно добра възможност и той не можеше да я изпусне. След като скри двигателя, той — под зоркия поглед на представителя на шогуна — имитира унищожаването му във внушителен огън, в който имаше ракети и няколко скрити заряда барут.

Грешката с истинската идентичност на Клиъруотър — която по-късно щеше да накара пратеника Тоширо да вярва, че Яма-Шита може да е в съюз с Федерацията — го подтикна да разработи свой собствен сценарий за Мистър Сноу. В Ни-Исан никой не беше получил власт, на каквато се радваше Яма-Шита, без да е жесток и коварен — и той не беше изключение. Като повечето феодали, той беше подозрителен и обичаше сложните заговори. Беше сигурен, че Мистър Сноу не е очаквал жената дълго куче да разкрие истинския цвят на кожата си. И нямаше начин летописецът да е могъл да знае, че тя ще бъде поставена под охрана от Накане То-Шиба, нито би могъл да предвиди какво ще последва от това.

Така че какъв беше замисълът? Беше ли доставката на летателния апарат с неговия загадъчен мотор и услужлив конник опит да се предизвика по-нататъшен интерес какви още други неща би могъл да предложи старият мют? След толкова години търговия с мютите Яма-Шита очевидно беше личност, с която може да се прави бизнес. И неговите кораби с колела осигуряваха сигурна система за доставка на стоки и хора. Възможно ли беше Федерацията чрез Мистър Сноу да иска да установи контакт с него?

Да приеме такъв ход би било предателство. Предателство беше също да пренебрегне свещения указ, отнасящ се до тъмната светлина. Но Яма-Шита не се мислеше за предател. Той искаше да запази Ни-Исан, но не непременно в сегашната му форма. Мирът и просперитетът не бяха достатъчни. Яма-Шита искаше прогрес на страната. А за да го постигне, трябваше да стане шогун. Това означаваше изместване на То-Йота. Ако знанието, което лежеше зад бойната машина на Федерацията, можеше да му помогне да направи това, тогава при подходящи условия той можеше да постигне споразумение. А когато се добереше до абсолютната власт, щеше да използва същото това знание, за да победи дългите кучета, да разруши подземното им царство и да премахне от лицето на земята всякаква следа от тяхното присъствие.

Яма-Шита знаеше, че всяка сделка с Федерацията е изпълнена с опасност, но вече беше поел голям риск с намерението да улови тъмната светлина. И все пак не беше съвсем сигурен дали има куража да приведе тези мисли в действие. Ако трябваше да го направи, щяха да са му необходими приборите, използвани от предачите и тъкачите. Забранените предмети и материали, от които бяха направени те, можеха да се докарат в Ни-Исан само когато положението му станеше непоклатимо.

Междувременно нямаше да му навреди, ако си запазеше тези възможности. Щеше да удържи на думата си и да достави обещаната пратка пушки на М’Кол. Нямаше да накаже Мистър Сноу и неговото племе за опита им да го измамят; нямаше дори да го укори или да му иска обяснение. Просто щеше да изправи старата лисица и жената дълго куче един пред друг и да наблюдава какво ще се случи, когато види промяната в дрехите и вида й и чуе от собствената й уста, че към нея и към облачния воин са се отнасяли добре и че никой от тях не иска да се върне в Плейнфолк.

В момента, в който я видеше, Мистър Сноу щеше да разбере, че той, Яма-Шита, най-силният феодал, знае всичко. Но летописецът нямаше да може да прочете нищо на лицето му, защото то щеше да бъде скрито зад маска в черно и златно. Той щеше да се обърне към мютите със същата любезност, с която се обръщаше към своите другари самураи; гласът и държането му нямаше да издадат никакъв намек за одобрение или неодобрение. Мистър Сноу и неговите съветници сами трябваше да изтълкуват мълчанието му по въпроса и да предприемат съответния ход.

Генералният консул Накане То-Шиба беше строго инструктиран да не казва нищо на дългото куче — трябваше само да сподели, че тя ще бъде преместена на друго място. Обзет от отчаяние при мисълта за тяхната предстояща раздяла, той беше неблагоразумен. Като знаеше, че езикът му е така неуморен, както членът му, лорд Мин-Орота не му бе разказал цялата история, но в момента, в който Клиъруотър научеше, че ще срещне Яма-Шита в Кари-варан, тя щеше да се досети, че той ще я заведе на среща с Мистър Сноу. Април беше месецът, през който Плейнфолк започваха да се подготвят за „ходене по водата“ — име, дадено на краткия период на мир, когато съперничещите племена се събираха при търговския пункт в края на Великата река.

Тъй като Кадилак искаше да остане в Херън Пул, Клиъруотър знаеше, че трябва да се върне в Ни-Исан сама. Всъщност тя нямаше никакъв избор по въпроса. Когато при новината за тяхната раздяла беше прибягнала до сълзи, генералният консул побърза да я утеши — увери я, че е получил гаранции от Яма-Шита, че ще й се осигурят всякакви удобства и ще бъде върната при него жива и здрава.

Клиъруотър знаеше, че няма време за губене. Помоли да й се разреши да вземе малък знак за неговата обич със себе си. Нещо, което да може да милва през часовете, дните и седмиците, когато ще бъдат разделени. Една малка лакирана кутия може би, украсена с образи по неин избор? И отново го фиксира с онзи свой поглед — толкова умоляващ, толкова страстен, толкова изпълнен с обещание…

То-Шиба не можеше да откаже. Тези очи, ах! Те бяха трепкащи скъпоценни камъни. В един момент бяха смарагди с остри ръбове, изпълнени със син огън, в следващия тихи лазурни езера. Ако беше камък, той би се хвърлил с готовност в техните загадъчни дълбини. Накане То-Шиба беше забравил броя на жените, на чиито сексуални услуги се беше радвал, но никоя не беше задоволявала физическите му желания и най-съкровените му фантазии по начина, по който го правеше това дълго куче. Тя беше, казано направо, най-умелият терапевт, когото беше имал щастието да срещне. Беше не просто хубава — цялото й същество излъчваше загадъчна, вибрираща сексуалност. Тя беше въплъщение на чувствено желание. И То-Шиба беше толкова увлечен по нея, че беше готов да направи всичко, което тя поиска.

В границите на разумното, разбира се.

Истината беше нещо различно. Генералният консул несъмнено беше прониквал в тялото на Клиъруотър, но всеки път, когато го правеше, тя проникваше в ума му и налагаше волята си върху трескавите образи в него. Най-необузданите фантазии на То-Шиба приемаха физическа форма, когато тя станеше каквато я желаеше той: нежна и покорна в един момент, очарователна и изпиваща го в следващия. Зрение, звук, допир, мирис — всяко усещане беше усилено и след това оформено да съответства на най-дълбоките му нужди. Оръжието му, съразмерно по природа, беше уголемено от очите на ума му до страхотно копие от слонова кост, което той забиваше със силата и енергията на жребец и издръжливостта на катър. Времето преставаше да съществува, така че когато идваше кулминационната точка, тя изпълваше всяка фибра на съществото му, трансформираше се във вълни на огромно удоволствие и умът и тялото му плуваха в тях във вечно блаженство.

В резултат на всичко това генералният консул мислеше, че изпитва много по-голямо удоволствие, отколкото беше всъщност. Клиъруотър не изпитваше никакво удоволствие от тези любовни срещи, но беше длъжна да използва тялото си, за да владее неговия ум. Генералният консул изобщо не знаеше, че докато лежи с нея, очите му, ушите му, езикът му, пръстите му и неуморният му пенис му изпращат сигнали, генерирани от собствения му похотлив ум.

Използваната от Клиъруотър сила беше същата, която беше използвал Мистър Сноу да замъгли мозъка на Хартман, командира на първия ешелон, влязъл на територията на Плейнфолк. Но Мистър Сноу не бе трябвало да се среща лично с подземните хора. Като повелител, който може да довежда бури, той владееше седмия кръг на сила и това му позволяваше да установява контакт чрез психическия образ на Хартман, който Кадилак беше извлякъл от виждащия камък. Способностите на Клиъруотър бяха големи, но бяха много под тези на Мистър Сноу. Силите, които течаха през нея, правеха това по волята на Талисмана, а не бяха контролирани от нея, и тя знаеше, че настоящите й действия са дар от него. Тя беше обвързана с генералния консул от необходимостта да е близко до Кадилак. Владението на То-Шиба не беше далеч от Херън Пул. Ако сърцето на Кадилак се обърнеше и умът му се върнеше към нея и към мисълта за бягство, тя щеше да е в състояние да му помогне.

Небесните гласове й бяха казали, че гневът на майсторите на желязо трябва да падне върху подземните хора, не върху Плейнфолк. Затова нейната сила — ако трябваше да се използва открито — трябваше да изглежда, че идва от Федерацията. Клиъруотър беше огорчена от очевидното безразличие на Кадилак към тяхната раздяла, но бързо разбра, че е обречена да падне в ръцете на генералния консул. Беше видяла достатъчно, за да знае, че като мютка към нея няма да се прояви уважение и че въпреки добре оформеното й тяло пъстрата й кожа ще я обрече на жестоко, унизително съществуване като товарно животно, клатушкащо се под кошници, пълни с камъни и пръст, теглещо колички с фекалии из оризищата или впрегнато в колело за вадене на вода.

Клиъруотър се ужасяваше от условията, при които живееха хората от нейното племе; съжаляваше ги и беше проляла много горчиви сълзи от пристигането си в Ни-Исан. Но не можеше да подобри положението им и не беше необходимо да го споделя, за да разбере какво преживяват. Нейната задача беше също толкова тежка, а унижението й в обятията на генералния консул не беше по-малко въпреки относителния лукс, с който беше обградена. Ако казаното от Мистър Сноу беше вярно, „загубените“ — мютите, държани от майсторите на желязо — щяха да бъдат освободени, когато Талисмана слезеше на земята. Мистър Сноу беше казал също, че Кадилак и тя са мечът и щитът на Тройнонадарения. Не беше обяснил какво означава това, но беше подчертал, че пророчеството, което говореше за неговото идване и победата на Плейнфолк над техните потисници, ще се изпълни само ако те двамата следват предначертания им път.

Част от задачата й беше да защитава Кадилак главно от самия него, защото го бяха обзели тъмните сили. Така че когато скоро след пристигането им я заведоха пред Накане То-Шиба, тя разбра какво се изисква от нея. Очите им се срещнаха само за миг, но това й беше напълно достатъчно. Умът й проникна в неговия, откривайки неизпълненото му желание да притежава тялото на едно дълго куче. Усети похотливото му любопитство — но дори генералният консул имаше определени граници. Мютите бяха извън границите на общоприетото. Въпреки това тя можа да внедри в ума му идеята да я настани в отделна стая с течаща вода и малката торба с лични вещи, които беше донесла със себе си. То-Шиба се съгласи и издаде необходимите заповеди, но го направи с леко колеблив вид на човек, който не е съвсем сигурен дали постъпва правилно.

Всяка вечер, когато стражата се отпускаше и преставаше да обикаля и да надзърта през шпионката на вратата, Клиъруотър използваше запаса си от розови листа да сваля шарките от тялото си — започна с частите, скрити под кожите й за ходене. На четвъртия ден преобразяването беше завършено. Стражът, който донесе оскъдната й закуска, толкова се стресна, че едва не изпусна таблата, и извика прекия си началник да се увери със собствените си очи в станалото. Новината бързо се разнесе и след час самият главен консул влезе при нея и заповяда да я съблекат.

Клиъруотър не се съпротиви; беше навела очи, докато То-Шиба бавно я оглеждаше от всички страни и поглъщаше всяка подробност от тялото й. Накрая той заповяда на един от стражите, който стоеше зад нея, да дръпне назад дългата й тъмна коса, която закриваше лицето й. Когато той я стегна с бяла превръзка на тила й, тя вдигна брадичка и очите й срещнаха очите на генералния консул. То-Шиба беше очаквал да види изпълнен със страх или опасение раболепен поглед на по-низше същество; вместо това видя светещи копия от син огън, които пронизаха душата му.

От този момент той беше обвързан от силата, дадена й от Талисмана.

Въпреки предишното ненаситно желание на То-Шиба за жени Клиъруотър беше доволна, че тя вече не може да бъде заместена. Неговото незаконно желание беше изцяло съсредоточено върху нея и щеше да остане такова дори да бяха разделени за седмици и месеци. Нямаше смисъл обаче да рискува. В навечерието на заминаването й, докато То-Шиба лежеше в прегръдките й, треперещ от екстаз, и преживяваше последния кръг на въображаемата си сексуална гимнастика, тя върна мислите му към брачното легло, като наложи собствения си образ върху този на жена му. Ето защо не беше изненадващо, че сестрата на шогуна нямаше от какво да се оплаква при краткото си посещение в летния дворец в Йедо.

Силата, която Клиъруотър използваше да манипулира генералния консул, й позволи да насочи ръцете на майстора, украсяващ капака и страните на кутията с картини, които да говорят на онези, които щяха да я получат: Мистър Сноу и златокосия облачен воин, чиято съдба беше неотделимо свързана с нейната.

За майсторите на желязо, които бяха в пълно неведение за силите й, това беше само празна кутия. Предмет с известна стойност и красота, но нищо в сравнение с изключителните произведения на изкуството, които украсяваха домовете на феодалите и дворците на шогуна. Но дървото на кутията беше изпълнено с нейното същество и картините бяха изкусно прикрити карти, които трябваше да отведат Стив до Херън Пул и до скритата къща на езерото, където я държеше Накане То-Шиба. Когато Мистър Сноу вземеше кутията в ръцете си, щеше да почувства нейното присъствие, гласът й щеше да влезе в неговия ум, образите щяха да разкрият тайните си.

В средата на май флотилия от гигантски кораби с колела, водена от позлатения кораб на Яма-Шита, отплува от пристанище Бу-фаро покрай гърмящите води на Ниа-гара. Плуваха на югозапад покрай пристанище Кари-варан до съседното владение на Ко-Ника — близък съюзник на Яма-Шита. По залез-слънце корабите хвърлиха котва на известно разстояние от брега и когато тъмнината скри всяко движение от любопитните очи, една рибарска лодка докара в покрита носилка жената дълго куче на кораба на Яма-Шита.

Призори корабите продължиха на запад. Пътуването мина спокойно. Когато прекосиха езерото Хюрън, Яма-Шита изпрати един кораб до Бей-сита и друг до Мира-уоки да търгуват с малки групи мютски племена, които идваха от южните земи. На десетия ден от пътуването видяха обичайната огромна маса мюти, разположени на лагер около търговския пункт в Ду-арута, на западния край на Вътрешното море.

През последвалата седмица на оживена търговия Мистър Сноу, летописецът на М’Кол, на няколко пъти направи опит да повдигне въпрос за облачния воин и неговата придружителка, но Яма-Шита го държа в очакване до навечерието на отплуването им. Едва тогава предприе безпрецедентната стъпка да покани летописеца и двама старейшини на племето на борда на собствения си кораб. Мютите бяха, разбира се, задължени да се подчинят да бъдат основно почистени преди срещата си с него и трябваше да сменят миризливите си животински кожи с памучни ризи и панталони. По всичко личеше, че не бяха намерили това за много мъчително и Яма-Шита със задоволство отбеляза, че Мистър Сноу, когато е подходящо облечен и с добре сресана коса, се държи дори с известно достойнство. Всъщност ако не бяха израстъците на челото му, тъмната кожа на предмишниците и черно-кафявата шарка, която покриваше тялото му от главата до петите, човек би могъл да каже, че изглежда и се държи като истинско човешко същество.

Както беше запланувано, Яма-Шита го срещна с Клиъруотър, облечена в дрехи, осигурени й от нейния подъл благодетел. Тя беше предупредена какво да не казва под заплаха от моментално смъртно наказание и двама скрити стрелци бяха поставени да изпълнят присъдата, щом той даде команда. Аудиенцията беше кратка, но показа много неща. Яма-Шита можеше да каже, че Мистър Сноу явно беше стреснат от нейния променен вид — но беше изненадан, а не учуден: не тревожна изненада на човек, който разбира, че е открит, и не истинското учудване на някой, който е свидетел на напълно неочаквана промяна. От този момент мютският летописец беше подбирал думите си много внимателно. Във внимателно следения разговор между двамата имаше фрази, чието значение се изплъзваше на Яма-Шита, но той не се издаде. Мистър Сноу, от друга страна, не можа да си възвърне присъствието на духа.

 

 

„Да — мислеше Яма-Шита. — Нека това ти послужи за урок. Аз съм човек, който държи на думата си, но не мога лесно да бъда измамен. Сега е ред на твоя ход, приятелю с израстъци по главата…“

 

 

Освен предаването на кутията Клиъруотър имаше и друга причина да очаква пътуването с нетърпение. След като остави генералния консул да се измъчва от очакване, тя се надяваше да има възможност да хвърли мрежата си върху мъжа, който стоеше в основата на цялата тази история. Яма-Шита — който с едно помръдване на пръст можеше да заповяда да я върнат в Плейнфолк. Но бързо откри, че феодалът не е лесна плячка. През цялото пътуване тя фактически не видя никого, освен двете прислужнички, които служеха и като охранители. Покритата носилка, с която беше пренесена от Бо-сона до Кари-варан, беше затворена, докато беше на пътя, и единственото нещо, което можеше да види през отворите, бяха късчета небе. През нощта, когато конвоят спираше да почива в хановете — известни като пощенски станции — я пренасяха в стая, която не й предлагаше никаква гледка от външния свят.

По същия начин беше изолирана и на кораба с колела и като резултат от това, не се срещна с Яма-Шита, докато не дръпнаха параваните и не видя Мистър Сноу, Ролинг-Стоун и Мак-Трак, коленичили на цветната сламена рогозка в тъмни памучни ризи и панталони. Указанията как да се държи и какво да каже й бяха дадени чрез нейния самурай преводач — една безкрайно студена риба, от чийто глас и държане й стана съвсем ясно, че той не би говорил с нея, ако не му беше заповядано: сякаш като говореше с нея се излагаше на някаква ужасна зараза.

Отношението на самурая беше разбираемо. Подреденият свят на майсторите на желязо се основаваше на концепцията за висши и низши същества, чийто статус се определяше от обстоятелствата на раждането им. Този свят приличаше на многоетажна пирамида с няколко щастливи индивида на върха и голям брой по-малко щастливи глупаци на дъното. Но докато хората можеха да слизат надолу, движението нагоре беше много малко. Рангът и свързаните с него привилегии зависеха от степента на расова чистота и благородство на родителите. Възможностите за кариера се определяха по рождение. Само хората на върха получаваха високи длъжности. Ако произхождаш от родители на дъното, в повечето случаи си оставаш там. Като всички чуждоземци, Клиъруотър беше изключена от пирамидата. И не само беше отхвърлена от обществото — връзката й с Накане То-Шиба я беше направила социално прокажена. Тя беше опасна за всеки, който влезе в контакт с нея.

Малцината други майстори на желязо, пред които се беше изправяла лице в лице по време на пътуването, не бяха осведомени за тайната й, но всички реагираха по един и същ начин. Очите им рядко срещаха нейните и дори когато това станеше, то беше случайно. Но дори и тогава Клиъруотър не можеше да проникне в умовете им. И все пак трябваше да има път до тях. Открехната врата, незалостен прозорец. Неприкритата похот на То-Шиба й беше позволила лесно да преодолее неговите защити. Но хората на Яма-Шита я гледаха с презрение. За тях тя беше пионка, която щеше да бъде изхвърлена, когато престане да е полезна. И тя усещаше, че на генералния консул се гледа като на странстващ рицар, който, когато дойде време, също ще бъде пожертван.

Колкото до Яма-Шита, той беше като от лед. Студен, пресметлив, неумолим. Образът, който извикваше в ума й, беше на щука със стоманени челюсти, която плува невъзмутимо между лещанки, маневрира с едва забележими движения на перките и опашката, след което напада мълниеносно. Яма-Шита не можеше да бъде примамен в същата уловка като онзи сексуален маниак, генералния консул. Стените около мозъка му не можеха да се преодолеят — можеха само да се разбият. А нямаше момент, в който да се нанесе удар.

Тъй като Яма-Шита и неговите самураи присъстваха и слушаха всяка дума, тя не можеше да обясни защо е свалила боята от тялото си и защо е облечена в богато оцветени коприни. Можеше да каже само онова, което й беше заповядано, и да се надява, че малкото й думи ще разкрият много. Беше ясно, че Мистър Сноу е под същите ограничения, но тя разбра прикритите намеци за видяното в камъните и за отнесените от вятъра семена, които щяха да покълнат.

Облачният воин се беше върнал и щеше да дойде да я спаси. Тази новина чакаше тя и това означаваше, че дарът, който щеше да предложи на Мистър Сноу, няма да е непотребен.

 

 

На връщане пак я държаха изолирана, обслужваха я само прислужничките виетнамки. От време на време Яма-Шита я наблюдаваше със студено безпристрастие през една скрита дупка — обикновено когато вземаше душ. Гледката на голото й тяло не предизвикваше у него нищо, освен любопитство. Яма-Шита не беше привърженик на секса с жени, макар че имаше съпруга и пет деца. Бракът за него беше семейна потребност, стратегически съюз на интереси. Жените бяха просто средство към целта. И при това несъвършено, защото в Ни-Исан дори дамите с висок произход скоро заемаха второ място спрямо мъжете със същия социален статус. Благородната, другарска любов на един воин към друг беше похвална, но да позволиш мислите и действията ти да бъдат обсебени от физическо желание към една по-нискостояща личност — а това включваше и собствената жена — беше недостойно.

Любовта и удоволствията на плътта бяха изкушения, които истинският самурай трябваше да обуздава. Като се имаха предвид неговите естествени наклонности и фактът, че от навършване на пълнолетие умът му изцяло беше зает с увеличаване на материалното благосъстояние на семейството и на бойната му мощ, психиката на воина Яма-Шита беше непокварена от такива слабости. Дългото куче беше високо, с прави крайници и съразмерно оформено, но на картата на Яма-Шита за отбелязване на резултати срещу Клиъруотър имаше три черни точки: беше жена, беше чужденка и мястото й беше под най-долното стъпало на социалната стълба и имаше отблъскващи, окосмени слабини като мют. И по всяка вероятност беше пълна със същите паразити.

Ужасно.

При мисълта да легне с такова отвратително същество Яма-Шита потреперваше. Ако Накане То-Шиба имаше потребност да спи с това долно животно, най-малкото, което трябваше да направи, бе да накара да обръснат тялото й, но дори тогава какво, по дяволите, го караше да я притежава?

Добър въпрос. За нещастие, понеже не обръщаше внимание на историите за мютската магия, Яма-Шита си затваряше очите пред истината: генералният консул не притежаваше Клиъруотър — тя притежаваше него.

 

 

Когато корабите минаха през теснините при Нюи-нисо и се насочиха на изток през езерото Ери към Кари-варан, Яма-Шита заповяда да спрат. Осем мюти — четирима мъже и четири жени — бяха докарани с лодка от десните флангови кораби и ги наредиха на кърмата с гръб към дългите, обковани с желязо перки на спрялото да се върти колело. Мютите коленичиха пред Яма-Шита, който стоеше на палубата над тях.

Две червени ленти — въоръжени с мечове служители с ранг по-нисък от самурай — изведоха Клиъруотър на палубата. Лицето й беше скрито зад традиционната червено-тебеширенобяла маска на куртизанка. Главата й беше засенчена от качулката на дълга затворена пелерина, ръцете — покрити от дълги ръкавици. Щом видя Яма-Шита, тя се поклони ниско, после коленичи на една рогозка отляво. С лице към нея на палубата имаше още шест червени ленти; левите им ръце бяха върху дръжките на леко извитите им мечове. Дванадесет бели ленти стояха като стража над затворниците; Яма-Шита беше съпроводен от обичайната си охрана от високопоставени самураи — всичките със свирепи метални маски, които бяха причина мютите да ги кръстят „мъртвешки лица“. Маските, носени от червените и белите ленти, бяха по-скромни, направени от лакирана хартия, като на Клиъруотър, с единствена украса цветна лента, минаваща по средата от челото до брадичката.

По команда от Яма-Шита преводачът му се обърна към Клиъруотър.

— Моят господар иска да избереш един мъж и една жена измежду тези роби.

След няколко болезнени урока тя знаеше, че не трябва да пита защо. Поклони се още веднъж на Яма-Шита и отиде при робите.

Всичките осем мюти изглеждаха безкрайно нещастни. Плаваха вече девет дни и страдаха от морска болест. Клиъруотър също беше страдала в началото, но след това само леко й се гадеше.

Имаше чувството, че ще се случи нещо ужасно. Избра напосоки един млад мъж и една жена, след това се върна на рогозката си. Двамата бяха изведени от редицата и ги накараха да коленичат пред Яма-Шита. И двамата бяха непознати: дрехите им, които биха идентифицирали племенната група — Ши-Карго, Д’Троит, Сан’Пол, М’Уоки — бяха сменени с памучни препаски. Никой от двамата, изглежда, не хранеше надежда да оцелее през следващите няколко минути, но и двамата проявяваха стоицизъм — отличителна черта на Плейнфолк.

Чрез преводача Яма-Шита попита Клиъруотър:

— Най-силните ли избра?

Клиъруотър покорно се поклони.

— Така мисля, господарю.

— Господарят Яма-Шита иска да е сигурен — каза преводачът. — Такава важна личност като теб заслужава най-доброто. — После излая някаква непонятна заповед.

Червените ленти скочиха, върнаха избраната двойка в редицата, после заедно с по-нискостоящите бели се нахвърлиха върху окованите мюти — удряха ги с камшици, размахваха мечовете си и крещяха неразбираеми думи на езика на майсторите на желязо. Бяха като бясна глутница койоти, лаещи и ръмжащи срещу стада бързокраки. Мечовете и тоягите дадоха ясно да се разбере какво искат, но няколко маскирани стражи все пак се развикаха на развален бейсик:

— Горе! Горе! На колело! Бързо! Маймуни се повъртят на въртележка!

Осемте мюти се качиха на колелото и застанаха на лопатката, която беше в хоризонтално положение: жените отляво, мъжете отдясно, на една ръка разстояние, обърнати с лице към главината. Лопатката беше широка, но опората за краката беше несигурна. От дървото капеше вода, а и движението им се спъваше от веригите около китките и тежките метални гривни на десните глезени. Всеки, който поглеждаше нервно през рамо да види какво ще стане, получаваше удар с камшик.

Клиъруотър разбра какво се кани да направи Яма-Шита и сърцето й се сви. Феодалът махна с ръка на един подчинен и той извика на друг раболепен слуга, застанал на отворения люк. Заповедта бързо беше предадена долу. Чу се силно съскане на изпусната пара, после палубата потрепери и двете огромни греди, които въртяха колелото, се раздвижиха.

Осемте мюти трябваше да се катерят по спускащите се лопатки, за да избегнат камшиците и мечовете на майсторите на желязо. Но ги очакваше още по-лоша съдба. Ако не успееха да стъпят на следващата лопатка, тя щеше да ги отнесе надолу и да ги смаже между колелото и палубата.

Колелото се завъртя по-бързо и започна лудешка надпревара. Яма-Шита поддържаше садистично темпо; темпо, при което можеха да се надяват да оцелеят само най-издръжливите и най-пъргавите.

Клиъруотър не знаеше какво да направи. Небесните гласове й бяха казали, че не бива да разкрива дарбата си пред майсторите на желязо, но бяха ли предвидили ситуация като тази? Трябваше ли да пренебрегне предупреждението им и да се опита да извика земните сили? И щяха ли те да отговорят? Корабите бяха далеч от сушата, над незнайни дълбини. Ако Талисмана й дадеше силата да ги разруши, какво щеше да постигне? Това нямаше да спаси мютите на колелото и щеше да причини смъртта на всички останали от Плейнфолк, които бяха оковани в трюма. Нищо не можеше да направи. Първото й задължение беше към Мистър Сноу — да уважи дадената клетва да направи всичко по силите си, за да защити Кадилак и да го върне в племето.

Пръв падна един мъж.

Белите ленти изкрещяха възбудено, когато мютът пропусна лопатката и направи фаталната грешка да се хвърли надолу. Ужасеният му писък секна, когато масивната лопатка го удари, отряза дясната му ръка и крака до коляното и запрати обезобразеното му тяло във водата. Сред взривове от смях две бели ленти вдигнаха крайниците и ги размахаха подигравателно към мютите, след това ги хвърлиха настрана.

Вместо да споделят същата ужасна съдба, двама от тримата останали мъже решиха да се хвърлят през борда. Първият — най-близкият до десния край на колелото — изтича с учудващо сигурна крачка по хлъзгавата лопатка и скочи във водата. Изплува за момент, зарита, след това потъна под тежестта на веригите си. Вторият се подхлъзна и падна между подпорните греди, към голямата ос на колелото и кипящия казан долу. Хвана се за една лопатка като подгизнал хамстер, но гредите го смазаха и колелото издигна нагоре вече безжизненото му тяло.

Когато мъжете тръгнаха да скачат във водата, най-близката до левия край на колелото жена се опита да се спаси по същия начин, но точно когато щеше да скочи, изгуби равновесие. Размахала ръце, тя политна към палубата и падна по гръб върху огромната обкована с желязо греда, която движеше колелото. Гръбначният й стълб се пречупи с пукот и през Клиъруотър премина наелектризираща тръпка. В същия миг избраната от нея жена изпищя отчаяно — молеше се някой да й помогне. Беше близко до средата на колелото, но единственият оцелял мъж от дясната й страна беше твърде далеч. Забравила за опасността, най-близката й другарка се пресегна към нея и стисна ръката й. Клиъруотър искаше да успеят. Да намерят сили да се изкачат на върха и да скочат във водата. Не стана — в следващия миг и двете полетяха към смъртта си под колелото.

Яма-Шита даде нова заповед и колелото бързо намали обороти, — после спря; белите ленти заповядаха на двамата изтощени оцелели да слязат долу и като се смееха, започнаха да ги потупват по гърбовете. Оцелелият мъж беше избраният от Клиъруотър. Неочакваното преминаване от садистична бруталност в очевидна симпатия към оцелелите от ужасното мъчение породиха у него и у останалата жива жена огромно объркване и те едва не заплакаха. Шестте въоръжени червени ленти ги подкараха към Яма-Шита, после, по заповед на преводача, обърнаха двойката към Клиъруотър и накараха мютите да коленичат.

— Господарят Яма-Шита иска да знае дали си щастлива да приемеш като дар тези двама роби, които доказаха способността си да оцелеят.

Клиъруотър се поклони на феодала и каза:

— За мен е голяма чест да приема всеки дар — бил той голям или малък — от ръката на благородния господар и ще сторя всичко, което е по силите ми, да бъда достойна за неговата огромна щедрост.

Яма-Шита кимна. Самураят се поклони, после се обърна към Клиъруотър и каза:

— Ще ти ги донесат довечера. — Излая друга неразбираема заповед към червените ленти и махна с ръка на Клиъруотър да стане. Тя пак се поклони на Яма-Шита и после я отведоха в тясната й каюта.

Вечерта, по времето, когато двете прислужници обикновено й носеха нещо за ядене, вратата се отвори, но вместо двете малки тъмнооки жени, Су-шан и Нан-кхе, влезе преводачът, последван от две бели ленти, които носеха кръгли блюда, покрити с куполообразни капаци. Клиъруотър коленичи, както се изискваше в присъствието на самурай. Белите ленти поставиха блюдата на ниската масичка пред нея и се оттеглиха.

Самураят й даде знак да вдигне капаците. Клиъруотър изпълни нареждането и видя отсечените глави на двамата мюти, които бяха издържали мъчението на колелото. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но те не бяха просто обезглавени, те бяха зверски обезобразени.

На Клиъруотър не й бяха чужди нито смъртта, нито насилието, но от проявената към тази нещастна двойка жестокост й приз ля.

Самураят се поклони и каза:

— Господарят Яма-Шита иска да размислиш върху съдбата на твоите мютски приятели. — Натърти на думата „приятели“. — Щом такова нещо може да се случи на онези, които не са направили нищо, за да причинят неудоволствие на господаря, значи съдбата на онези, които го предават, ще бъде наистина ужасна. — После вдигна капаците, удари ги силно и ги пръсна на парчета.

Клиъруотър трепна.

— Никога не трябва да говориш пред никого за това пътуване — продължи самураят. — Нито да разкриеш какво си видяла или с кого си говорила, след като си напуснала къщата на генералния консул Накане То-Шиба. И особено никога не трябва да признаваш, че си виждала господаря Яма-Шита. Ясно ли е?

Клиъруотър покорно кимна и се опита да не гледа овъглените кухини, в които доскоро се бяха намирали очите на двамата млади мюти.

— Да, господарю…

Самураят посочи отсечените глави.

— Нито ти, нито прислужничките няма да докосвате тези глави. Те ще останат тук, открити, на тази масичка, докато не ти бъде наредено да напуснеш кораба. Това ясно ли е, дългокрака развратнице?

— Да, господарю — каза Клиъруотър с наведена глава.

Самураят излезе.

„И се кълна пред Мо-Таун, великата Небесна майка, и пред Талисмана, Тройнонадарения, че смъртта на моите братя и сестри ще бъде отмъстена хилядократно…“