Патрик Тили
Майсторите на желязо (4)

Глава 2

През последната половин година главната задача на Тоширо беше да наблюдава работата, която се извършваше в Херън Пул — нов занаятчийски център, изграден на запад от Ба-Сатана. В началото на годината Яма-Шита, който държеше лиценз за търговия със северните мюти, беше убедил Йоритомо в необходимостта да преоткрият тайните на летателния апарат с двигател. Планът му беше с помощта на мютите да си набавят летящ кон и неговия конник. Много можеше да се научи от проучването отблизо и да се спасят месеци, може би дори години в безплодно експериментиране.

В подкрепа на своята кауза Яма-Шита беше подчертал, че няма време за губене. Дезертирали воини от юг — наричани дълги кучета поради ръста си и кокалестите си черти — бяха готови да тръгнат на север в земите на Плейнфолк. Нямаше да минат много години и техните мощни оръжия може би щяха да се обърнат срещу Ни-Исан. От контактите си с мютите Яма-Шита знаеше, че летящите коне са важен елемент във военната стратегия на дългите кучета. Ни-Исан трябваше да се въоръжи със собствена въздушна кавалерия, за да посрещне тази заплаха ако тя дойдеше.

Йоритомо обеща да помисли по въпроса. Всичко това бе разумно, разбира се. Хиро Яма-Шита — който чрез сливането на фамилиите Яма-Ха и Мацу-Шита бе станал най-силният феодал в Ни-Исан — беше упорит реалист. Всяко предложение, направено от него, заслужаваше да се обмисли сериозно.

Яма-Ха и Мацу-Шита, строителите на първите кораби с колела, бяха тези, които бяха открили изгодните западни търговски пътища и бяха започнали да използват очевидно неизчерпаемите ресурси от полухора, съставящи преобладаващата част от работната сила на Ни-Исан. Лицензите, които им осигуряваха практически монопол в търговията със запада, им бяха дадени от дядото на Йоритомо. Яма-ха и Мацу-Шита бяха стари съюзници на То-Йота и ги бяха подкрепили в тяхната претенция за шогунат. Но безпрецедентната тясна връзка между тези две фамилии имаше за резултат една нежелана концентрация на власт и, ако човек погледнеше на картата с окото на военен, техните обединени владения лежаха като кинжал в сърцето на владенията на То-Йота. За щастие четиридесетгодишният Яма-Шита, изглежда, беше заинтересован повече от търговските сделки, отколкото от политически съюзи, но въпреки това трябваше непрекъснато да се държи под око. Страната често беше разкъсвана от фракционни вражди и въпреки епохата на твърдо централно правителство, създадено от То-Йота, феодалите ревниво държаха на независимостта си. Макар че всички бяха положили клетва за вярност на шогуната, имаше някои, на чиято дума не можеше напълно да се вярва. Затова Йоритомо, също като предишните владетели, имаше два списъка в главата си: един озаглавен фудай — на онези, които смяташе за лоялни и заслужаващи доверие; и другият — тозама, на ненадеждните.

Хиро Яма-Шита, въпреки многото си връзки с То-Йота, заемаше голяма сива област между двата.

След консултиране с Йеясу (управителят познаваше Хиро от дете), Йоритомо се съгласи да доставят летящ кон с конник. Чрез търговската дейност на Яма-Шита в техни ръце бяха попаднали известен брой дълги кучета. Разпитът им беше позволил на шогуна да си изгради частична картина за странната подземна област, известна като Федерацията. Но данните бяха несигурни. Тези пленени дълги кучета бяха престъпници, ренегати — като малките чергарски банди ронин, които се криеха в горите, покриващи склоновете на западните възвишения. Бледите воини на този подземен свят можеха също да се нелоялни към своите господари. Въпреки това заплахата от юг не можеше да се пренебрегне. Оттук и избраната стратегия, приложена на практика от Яма-Шита — да въоръжат мютите, които превъзхождаха числено и двете страни.

Поради чуждоземната си култура и произход мютите не можеха да се разглеждат като съюзници, но тяхната концепция за воюване заслужаваше уважение. Годините на търгуване бяха довели до състояние на приятелски неутралитет. Никакви дарове за приятелство не бяха разменяни, никакви планове не бяха обсъждани, но през последните няколко години територията на Плейнфолк беше станала буферна зона, защитаваща границите на Ни-Исан. Войнствените племена сега бяха въоръжени с допълнителни оръжия, които, ако всичко вървеше по план, щяха да ангажират дългите кучета в изтощителна война.

По съвет на Йеясу Йоритомо даде производствен лиценз за летящи коне на Киомори Мин-Орота, чиито земи, граничещи с Източното море, лежаха непосредствено отвъд водата на север от Арон-Гирен. Бащата на Киомори се беше оженил за една от лелите на Йоритомо и Мин-Орота беше в списъка фудай.

Когато снеговете надебеляха и затрупаха старата година, Тоширо се върна с първото си официално съобщение: един летящ кон се беше приземил близко до Бу-фаро, пристанище на езерото Ери на западната граница на владението на Яма-Шита. С двама конници: едно дълго куче на име Брикман и неговата придружителка, мютка, боец от племето М’Кол.

Летящият кон и конниците му бяха откарани по канала и речната система в Ро-дирен и оттам до Херън Пул. При първото посещение на Тоширо работилниците още не бяха построени, но той беше донесъл скици на чуждестранния апарат заедно с описания на Брикман, дългото куче с кафява кожа, и на Клиъруотър, синеоката му мютска придружителка.

След началната си нерешителност Брикман се оказа забележително сговорчив. Мютката, от друга страна, беше информирала Яма-Шита — с дължимото уважение и посредством обичайните средства, — че М’Кол са доставили летящия кон с уговорката при следващото пътуване на корабите с колела по големите езера тя и дългото куче да бъдат върнати в родината й.

Но такава уговорка нямаше. Въпросът за окончателната съдба на лицата, доставили летателния апарат, не беше повдиган от белокосия водач на търговския съвет на М’Кол. И Яма-Шита нямаше никакво намерение да преразглежда споразумението с някаква си мютка. След като стъпеха на територията на Ни-Исан, мютите ставаха роби и нямаха никакви права. Но дори и случаят да беше различен, поради самата природа на начинанието искането на Клиъруотър беше обречено на провал. Беше жизненоважно Федерацията колкото се може по-дълго да не научи какво се крои. Ако тя и дългото куче се върнеха при Плейнфолк и попаднеха в ръцете на врага, това вече нямаше да е тайна.

Тъй като мютката нямаше никаква по-нататъшна роля, тя беше дадена под опеката на генералния консул Накане То-Шиба, племенник на господаря на владение със същото име. Накане беше постоянен представител на шогуна в двора на Мин-Орота. Във всички зависими владения имаше назначени от Йоритомо военни на подобни постове. Те заемаха величествени резиденции в частни имения, поддържани от шогуната, които служеха и като база на екипи местна администрация, данъчни инспектори и по един полк правителствени войници.

В Херън Пул бяха завършени необходимите сгради и екип от дълги кучета, доведени от мини и каменоломни, беше определен да работи под ръководството на местни занаятчии. Дългокосият Брикман бързо се беше изявил като идеален надзирател, напълно отдаден на възложената му задача. Освен това беше надарен със забележителен интелект и проявяваше остър интерес и разбиране към всеки аспект на обществото на майсторите на желязо — изкуството, културата, обичаите и традициите, духовните идеали. Мин-Орота беше толкова трогнат от това, че поиска разрешение той да учи японски.

Йеясу предаде писмено искане до шогуна с приложена бележка, препоръчваща отказ. За първи път Йоритомо и управителят бяха единодушни. Въпреки готовността си да сподели уменията и знанията си дългото куче беше чужденец, ренегат, и поради това нямаше право на такава висока чест. Езикът на Ни-Исан беше свещена реликва от Света преди и трябваше ревниво да се пази. Не биваше да бъде унижаван от чужди влияния и, преди всичко, никога не трябваше да се разрешава да излиза от устата на недостойни. Йоритомо, като и неговите пратеници, можеше да говори езика, наричан от дългите кучета бейсик, но това беше просто средство, чрез което можеха да обсъждат поверителни въпроси в присъствието на други.

 

 

Без да знае за изложението, направено от негово име, Брикман продължи да работи неуморно и в началото на март направи много подобрена версия на доставения от него летателен апарат. Той трябваше да излети от върха на една висока скала, планирайки като морска птица. Беше направена и подготовка за производство на още няколко самолета, но трябваше да се намери подходящ механизъм, който да ги движи във въздуха. Една от възможностите беше парата, но никоя от съществуващите парни машини не беше достатъчно малка, а и не можеше да се захранва с дърва или въглища, докато летателният апарат е във въздуха! Ако решението беше парата, трябваше да се създаде нова машина на съвършено нов принцип. Брикман усърдно се залови за работа. Впечатлен от енергията му и от безупречното му поведение, във всяко отношение равно на самурайското, господарят Кио Мин-Орота търсеше някакъв начин да го възнагради за множеството полезни прибори, създадени от неуморния му ум. Брикман беше гъска, тласкана от някаква вътрешна принуда да снася златни яйца. И тя трябваше да бъде хранена добре и да й се осигури удобно гнездо, докато не дойде времето да й се извие шията.

Също като мютите, и дългите кучета имаха статус на роби, но Мин-Орота чувстваше, че Брикман е специален случай, който изисква по-добро отношение. И така, сякаш по магия, Брикман беше настанен в малка, но удобна къща, пълна с прислужнички — лични робини корейки. Господарят Мин-Орота прие пламенните му благодарности, но не му каза, че корейците, също като тайландците и виетнамците, са едни от „нечистите“ видове и са от по-долните слоеве на обществото на майсторите на желязо. За един истински син на Ни-Исан — самурай от благородно семейство — осигуряването на такива непълноценни слуги се смяташе за смъртна обида; за дългите кучета, които не бяха запознати с тези тънкости, това беше невъобразим лукс.

При първата им среща Тоширо тактично предаде на феодала мнението на шогуна, че безпрецедентното издигане на Брикман над статуса на роб е и ненужно, и неподходящо. Мин-Орота се помъчи да го увери, че това е само временно споразумение, което може да донесе важни материални изгоди не само на неговия дом, но и на самия шогун. И че след време ще е забавно да върнат дългото куче към робското му положение.

 

 

Имаше обаче и други аспекти на ситуацията, по-малко забавни, и точно тях се канеше да докладва Тоширо. Мютката, която беше взета под опеката на генералния консул Накане То-Шиба, беше изчезнала загадъчно от хоризонта. Чрез старателна разузнавателна работа и с помощта на местната мрежа от агенти и информатори той беше разкрил една нелегална сексуална връзка, която не само беше смущаваща, но и се беше оказала със застрашителни последици.

Тоширо докладва за последната работа на Брикман, след това премина към неговата мютска придружителка.

— Съжалявам, че трябва да ви кажа, но получих информация от достоверен източник, че генералният консул на Маса-чуса и Ро-дирен влага ново съдържание в понятието „защитно попечителство“.

Шогунът го погледна остро.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Както казват всички, той е обхванат от голяма страст. Въпросната… „дама“ е настанена със собствени слуги роби.

Лицето на шогуна не отрази вълната на отвращение, която премина през него. Очите му останаха приковани в градината.

— Къде?

— Владението включва езеро с малък остров в средата. Очевидно там има къща. Дърветата, които я ограждат, пречат да се види от брега. Смятам, че е използвана за подобна цел и преди.

Шогунът кимна. Изражението му остана равнодушно, но Тоширо знаеше, че отвътре владетелят кипи. Генералният консул Накане То-Шиба беше женен за една от сестрите на Йоритомо. Да влезе в нейната спалня, след като е правил любов с робиня мютка, беше оскърбление на нейната чест — за което в подходящ момент трябваше да се отмъсти.

— Това не е толкова лошо, колкото изглежда — каза Тоширо.

— Искаш да кажеш… че е добра новина?

— Да, господарю. Лошата новина е, че… тя не е мютка.

Шогунът затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Как не си го забелязал, когато я докараха?

— Нямах основание да подозирам такова нещо. Беше ни казано, че дългото куче ще се придружава от мют. Кой би допуснал, че тя се е прикрила, като е боядисала тялото си? Не знам какво я е подтикнало да свали маскировката си, но тя е с чиста кожа… също като Брикман. Двамата са от един вид.

— Две дълги кучета…

Очите им се срещнаха.

— Защо е тази измама?

Тоширо подбра думите си внимателно.

— Може би сделката, която господарят Яма-Шита твърди, че е сключил с мютите, е… прикритие за по-непосредствено споразумение с производителите.

— С Федерацията?

Тоширо се поклони под пронизващия поглед на шогуна.

— Това е единственото обяснение, което има смисъл, господарю. От друга страна, вие може би знаете нещо, което аз не знам.

— Ще ми се да знаех.

— Господарят Яма-Шита обича да сключва сделки.

— И е амбициозен. Но да се предположи, че е във връзки с Федерацията…

— Да, това е сериозно обвинение.

— Най-лошото предателство. Смърт за него и за семейство му плюс конфискуване на цялото владение. Но преди да възложа делото на Йеясу, ми трябват доказателства, не само предположения.

— Дайте ми време, господарю. Мисля, че мога да намеря доказателства. Но това не решава проблема как да го хванем за яката.

— Прав си. Замесен ли е Кио Мин-Орота?

— Нека го кажа по следния начин. Трудно ми е да повярвам, че той не знае с кого прекарва повечето следобеди генералният консул. Дори семейството да няма споразумение с дългите кучета, досега трябва да са разбрали каква е работата.

Шогунът въздъхна със съжаление.

— Само това ми липсваше. Откога моят скъп зет е…

— От началото на януари.

— И ти го откриваш чак сега?

Тоширо пак се поклони. Моментът не беше подходящ за оправдания.

— Просто не разбирам — замислено каза Йоритомо. — Сестра ми и децата й бяха тук само преди седмица. Тя с нищо не подсказа, че става такова нещо.

— Тя може би не знае, господарю. Причината да разбера толкова късно беше, че някои хора са се постарали твърде много всичко това да остане тайна.

Йоритомо издиша силно през носа.

— Ако той не беше част от семейството, още утре сутринта щеше да е на рогозката. Как можа да ми направи такова нещо? Това е непростимо. — Той се усмихна криво и каза малко по-спокойно: — От друга страна, не бих казал, че е изненадващо. От известно време знам, че в това отношение той има малко ексцентричен вкус.

Настъпи тишина. Йоритомо обмисляше бъдещите си действия.

— Винаги бихме могли да турим край на това, като сложим нещо в купичката му с ориз. Или може би и на двамата. Да го направим да изглежда като самоубийство.

Тоширо поклати глава.

— Не, господарю…

— Да не искаш да кажеш, че не можем да го направим?

— Съвсем не. В сравнение с господаря Яма-Шита генералният консул е сравнително лесна цел. Просто не смятам, че на този етап на играта убийството ще е в наша полза. Ако ударът бъде проследен и доведе до вас…

— Дааа. — Лицето на Йоритомо помръкна. — Лошо. Открай време знам, че семейството на Яма-Шита ще е център на всеки ход срещу шогуната. И че моят зет е идиот, който накрая ще се самоунищожи, но… — Той въздъхна, после продължи: — Този, от когото съм най-разочарован, е Кио. Абсолютно сигурен ли си, че е замесен в това?

— Главата си залагам, господарю.

Йоритомо стисна очи, сякаш се опитваше да отблъсне думите му. После с бавно, отмерено движение сложи ръце върху лицето си, изтривайки от него всякаква емоция, и ги постави с дланите надолу върху коленете си.

— Значи… може би сме изгубили Мин-Орота. И един от моите генерални консули също е с тях.

— Не напълно. Не вярвам той да знае какво планират. Може би не е против, но все още е на ваша страна и е от семейството.

— Не ми напомняй…

— Господарят Яма-Шита е готов да поеме рисковете, но не е глупав. Вярвате ли, че може да участва в заговор с човек, който е готов да рискува всичко, за да спи с едно дълго куче?

— Не, сигурно не. Но тогава каква е играта?

— Ако Яма-Шита е във връзка с Федерацията, трябва да знае кой е доставил хвърчащия кон.

— Значи е било уредено.

— Сигурно. Но както и да го погледне човек, когато генералният консул е открил какво има под окраската на тялото, е трябвало да съобщи. Но не го е направил. От този момент нататък той е съучастник. Какво може да каже Мин-Орота? Сигурен съм, че той и господарят Яма-Шита могат да ви доведат цял куп свидетели, които да се закълнат, че са предали мютка. И ние не можем да проверим племето на Плейнфолк, с което Яма-Шита твърди, че е сключил сделка, защото…

— Защото той е единственият ни контакт.

— И значи край на историята. Положението на То-Шиба е много трудно. Те ще използват това да упражнят известен натиск.

— Например да го убедят да заповяда на гарнизона си да стои настрана, ако и когато Мин-Орота реши да тръгне срещу мен…

Тоширо поклати глава.

— Има много време преди да стигнем дотам. Те дори не са започнали да разглеждат военните възможности. Дори с помощта на Мин-Орота Яма-Шита и неговите приятели не са достатъчно силни да свалят шогуната с един бърз кървав удар.

— Може би ще могат, ако фамилия То-Шиба премине на другата страна.

 

 

— Трябва да се погрижим това да не стане.

— Значи трябва да се опитам да променя ситуацията.

— Можем да приложим някои тактики, които да ги попритеснят. Но дори То-Шиба да има успех, това няма да означава, че Яма-Шита е разбит. Никой не желае да затъне в нова продължителна гражданска война. Всички можем да загубим твърде много. Не… това, срещу което сме изправени сега, е битка за сърца и умове.

— Най-трудната за спечелване битка.

Тоширо се поклони.

— Господарю, щом вие сте на кормилото…

— Това ли е всичко?

— Има и още.

Йоритомо отново въздъхна, този път малко раздразнено.

— Стъпвай внимателно, приятелю. Започваш да прекаляваш.

Тоширо прие предупреждението философски, макар рискът да си навлече гнева на шогуна като носител на лоши новини да бе съвсем реален.

— Само слух, господарю, нищо повече. Просто си помислих, че трябва да знаете за него.

— Казвай.

Тоширо се стегна. Можеше да е слух, но все пак беше взривоопасен.

— Летящият кон беше докаран по въздуха от машина, чието действие не може да се разбере.

— Знам. Яма-Шита заповяда да бъде унищожена.

— Но не е.

Изрисуваните вежди на шогуна се вдигнаха.

— Още нищо не се е случило, но се говори, че нашите приятели на север са решили да поискат техните послушни дълги кучета да разкрият нейните тайни и да им помогнат да намерят начини да…

— Какво?

— Да хванат отново… — гърлото на Тоширо пресъхна — тъмната светлина. — Думите предизвикаха образи на смърт и нещастие.

Петимата самураи, охраняващи шогуна, не разбираха какво си говорят двамата, но усетиха ужаса в гласа му и се спогледаха неспокойно.

Тоширо отклони поглед — в тази ситуация законите на етиката му забраняваха да гледа шогуна. Трябваше да коленичи с наведена глава, докато Йоритомо не си възвърне спокойствието и не се обърне към него.

Тъмната светлина беше нещото, от което Йоритомо, настоящият носител на върховната власт и пазител на свещените принципи и традиции, които ръководеха света на самураите, най-много се страхуваше. Това беше лошата сила, довела до разрушаването на Света преди; силата, която не трябваше да се допусне никога отново да попадне в ръцете на хората. Нейните тайни бяха станали скрито знание, избягвано и ужасно като магическите заклинания, правени от магьосниците и вещиците в древни времена.

Дългите кучета бяха господари на тъмната светлина и нейни роби. Тя даваше сила на страхотните оръжия и контролираше техните мисли. Тя беше кръвта на живота на техния подземен свят; неговото пулсиращо сърце. Но тя беше болен орган; в нея бяха семената на чумата, която отслабваше тялото, парализираше мозъка, унищожаваше душата. След време синовете на Ни-Исан щяха да намерят начин да изтръгнат това сърце от неговото земно тяло. И след като то престанеше да тупти, дългите кучета щяха да бъдат като личинки в заровен труп, принудени да се хранят в тъмнина, докато и последната не загине от задушаване и вонята на разложение.

Но техният напредък трябваше най-напред да бъде спрян с помощта на Плейнфолк и чак когато бъдеше намерен начин да се справят с техните военни машини, можеха да ги прогонят в пустинните им бърлоги и да ги изолират завинаги от останалото човечество.

Тъмната светлина беше едновременно и красива, и ужасна. Тя съблазняваше и развращаваше, и правеше пленници всички, които се опитваха да я овладеят. Глупаците, които искаха да я възкресят, щяха да полудеят първи, след което щяха да бъдат напълно унищожени от демоните, криещи се в нея. От момента, когато воините на Седмата вълна бяха превзели с щурм брега, тези демони бяха изгонени от земите, граничещи с Източното море, а онези, които обитаваха умовете на дългите кучета, бяха държани далеч отвъд Западните хълмове. Но сега, движена от слепи амбиции, една клика феодали планираше да ги пуснат на свобода! Това беше лудост! Йоритомо бе обзет от нарастващо отчаяние. Беше ли обречена историята да се повтаря?

Като всички истински синове на Ни-Исан, Йоритомо добре познаваше историята. Тя беше поучителен разказ, предаван през вековете; урок, който още от първите дни на неговото сядане на престола му беше напомняй непрекъснато от неговите родители, учители, съветници.

Ни-Исан, Земята на изгряващото слънце, лежеше на източния бряг на огромен континент, който в Света преди беше наричан Июни-стейса. В онези далечни дни воините, чиито потомци бяха синовете на Ни-Исан, бяха живели в далечно място, също наричано Страна на изгряващото слънце. Много красива земя, чийто народ достигнал голямо богатство и сила — и след това хората изгубили душите си поради предачите и тъкачите на тъмната светлина.

Тъмната светлина била земен брат на белия небесен огън, разцепил небесата, когато злият Ками на облачния свят опитал да атакува замъка на Амерацу^[1], богинята на всичко. Ослепителната светкавица била направена от верига от искри, които изтекли от нейния меч, за да поразят с един ужасен удар 10 000 от неговите врагове. И огънят, който паднал на земята и се разпространил по света, бил пълен с неговата божествена сила.

Предачите намерили тайни начини да извлекат тази сила от горите и реките, камъните и тревата, от въздуха, дишан от хората. Хванали я на магически колела и я завързали здраво с фини като коприна метални нишки. Тъкачите взели тези нишки и ги изтъкали във фини въжета, от които направили гигантска мрежа, която след време обкръжила цялото земно кълбо. Никой не възразявал, защото в началото всички били очаровани от нейната магическа сила. С едно щракване на пръсти въжетата докарвали светлина там, където било тъмно, осигурявали топлина за старите кости, изпълвали въздуха с музика.

Това било добро, но нещата не свършили дотам. Били намерени нови начини за хвърляне на тъмната светлина през въздуха. С невидими нишки била изтъкана втора мрежа. Светът мълчаливо бил направен пленник, но отново никой не се възпротивил, защото предачите построили по-мощни магически механизми и тъкачите създали начини да освободят хората от тежкия труд. Тъмната светлина въртяла сонди, движела триони, вдигала чукове, ковяла желязо и свързвала метали посредством искра.

За бавно схващащите безделници това време било добро. Безделието станало добродетел. Но майсторите занаятчии скоро останали без пазар за уменията си. Сръчните им пръсти били заменени от метални нокти на безглави роби с неуморни ръце от стомана. Захранвани от тъмната светлина, независещи от сезоните и от това дали е ден, или нощ, те произвеждали предмети за едно мигване на окото от материали, които не били създадени от природата. Тези направени без любов предмети нямали душа. Те били безполезни дрънкулки, мимолетни хрумвания на хора, които плащали всякаква цена, за да прикрият празнотата на живота си.

Тъкачите създали празнотата и вече работели неуморно да я запълнят. Природният свят бил изместен от илюзорен: свят на фалшиви надежди и празни мечти, който ставал все по-силен, като се захранвал от енергията, открадната от стария свят.

За по-малко от едно столетие земята се превърнала в гигантски дом за удоволствия с магически прозорци, които съблазнявали окото, и съблазнителни звуци, които отклонявали всички, освен най-силните от Пътя на воина. Фантазията станала нова реалност. Хората изгубили цялото си чувство за чест, сензацията изместила чувствителността. Принципите, които лежали в основата на самурайската етика, били отхвърлени; плодовете на древната мъдрост изсъхнали, оставени без грижа върху стеблото. Жените пренебрегвали семейните си задължения; мъжете изоставили занаятите и професиите си и всякакво чувство за чест, за да участват в абсурдни игри в преследване на банални амбиции, с готовност се подлагали на публичен присмех и унижение с напразната надежда да спечелят нищо не струващи награди. Позлатата на глупака.

Предачите и тъкачите станали по-богати и още по-силни. Всеки, който се съпротивявал, бил прикован и разпнат. Управниците търсели тяхната благосклонност; правителства се съгласявали или падали.

Било неизбежно децата, родени във века на тъмната светлина, да отхвърлят моралните и духовни традиции на миналото. Колкото до бъдещето, то не съществувало. Всички живеели в прелестен свят, който предлагал моментно удовлетворение и в който времето било вечен дар. Хората се превърнали в призраци, ставащи посред нощ да скитат по улиците; събирали се с хиляди, когато се предлагала нова сензация.

Болката и удоволствието имали малко значение. Наблъскани един до друг в пищни храмове на бляновете, хората се олюлявали като речна тръстика във вълната на звука, прекланяли се с вдигнати ръце и очи, създадени от светлината. Всички били във властта на тъкачите и дрехите им отразявали състоянието им. Телата им били завързани и оковани, всички носели халки на ушите и носовете си, в ръцете им били забодени игли. Косите им стърчали като бодли на побъркани морски свинчета, лицата им били като на изрисувани в цветовете на дъгата мюти. В този лишен от смисъл свят стилът бил всичко. Били като наперени пауни; показността била единствената им грижа, ексцентричността — крайна цел.

Освободени от ограниченията, наслоени от морала и църковните закони, мъжете и жените станали жертва на престъпни елементи, които, отдадени на най-ниски инстинкти, ги натъпкали в блатото на безнравствеността и покварата. Терор царувал в градовете, страхливци нападали слабите и беззащитните, армиите губели желание да се бият, правителствата се превръщали в безсмислени институции, кралете и министрите били публично подигравани и презирани от журналистите, търговците и най-долните негодници.

Амерацу-Омиками, великият небесен дух, се поболяла от злото в света и хвърлила слънцето в морето, и то избухнало с мощен рев и запалило океаните. Всички били поразени от ужас. Вълните засъскали и кипнали като разтопено злато. Гонени от вихрушка с гласа на хиляди бури, те се издигнали високо във въздуха, забили ноктите на горящите си пръсти в облаците, после паднали на брега, като поглъщали всичко по пътя си. Никой не бил пощаден — дори онези, които избягали на свещената планина Фуджи.

Само хората на корабите оцелели, скрити зад железните стени на плаващите си села между снежните планини отвъд Южните морета. Те видели огъня в небето, но пламъците не ги достигнали, защото Амерацу, която желаела да ги запази, повикала студени бели ветрове да издухат топлината от вълните. Защото те били избрани. В техните души тлеела искрата, която можела да се превърне в пламък. Пламъкът, който един ден щял да закали стоманата в сърцето и ума на една нова нация от самураи.

Времето било спокойно. Слънцето било изчезнало, погълнато от океаните — останала само тъмночервена топка, която от време на време — много рядко — пронизвала оловния мрак, който се бил спуснал като погребална плащаница.

След като дълго плували сред стълбове от сив лед, хората на корабите разбрали, че познатият им свят е изчезнал. Земята била превърната в овъглена пустиня — нищо не се движело, нищо не растяло. Облаците погълнали заредената със смърт прах и я хвърлили върху морето като отровен дъжд. Тъй като единственият им източник на храна били плодовете на океана, хората на корабите пожънали смъртоносна жътва. Мнозина загинали, но не всички. Някои, благословени от Амерацу, се разболели, но след това възстановили част от предишната си сила. Техният брой намалял, но едно ядро оцелели се присъединило към други скитници по океана, които говорели техния език и споделяли техните мечти.

Одисеята продължила повече от две столетия. Поколения били родени и погребани в морето, но потомците на избраните не изгубили надежда и постепенно станали по-силни. И съхранили в умовете на децата си жив спомена за някогашното си славно минало, очите им, замъглени от глад, болести и примирение със съдбата, заблестявали от разказите за героични дела, извършени от смели, безстрашни самураи, за които мисълта за смърт била „лека като перце“.

И предавали на децата ценни знания за света, който е бил, и умения, които щели да бъдат нужни за построяване на нов свят, когато земята започне да оздравява. Учели ги на законите на бушидо, духовните закони, които управляват мислите и действията на боеца, които го отличават от обикновеното човечество. И им поверили една свещена задача: да изкоренят и унищожат тъмната светлина и да я изгонят от света завинаги.

Тази задача бе най-важната в Ни-Исан. При създаването на първия шогунат тя бе станала закон. Тъмната светлина беше най-големият враг на човечеството; опитът да се улови повторно беше най-голямото престъпление. Управниците на Ни-Исан бяха водили тази борба със страстта на кръстоносци; и настоящият шогунат не беше изключение.

Йоритомо знаеше, че ако слухът се окаже верен, замесените трябва безмилостно да бъдат премахнати. Но какви размери беше взел заговорът? Преди да се завърне Тоширо, Мин-Орота беше смятан за фудай — лоялен съюзник на То-Йота. Положението беше крайно деликатно. При почти изравнените сили на двата лагера шогунатът не можеше да рискува да прави открити ходове срещу заговорниците — ако бяха такива. Дори ако заповядаше зет му, генералният консул, да си направи сепуку — това би могло да доведе до непредвидими последици.

Не… За обидата на неговата сестра и на собствения му дом трябваше да се отмъсти… но във време, избрано лично от него. За момента беше по-умно да остави гърнето да къкри.