Патрик Тили
Майсторите на желязо (3)

Глава 1

Летният дворец на Йоритомо То-Йота беше разположен в Йедо на Арон-гирен, голям земен участък, който той беше кръстил „Плаващото владение“. Йедо беше име на дворец, взето от далечното минало на собствената му раса; Арон-гирен беше име, дадено от народа на отдавна измряла нация, населявала някога земята, върху която бе построен дворецът — остров с формата на раздвоена рибешка опашка, простираща се в Източно море. Нарисуваната на ръка върху коприна карта на стената на покрития с книги кабинет показваше неговата голяма глава на акула, лежаща близко до сушата, с няколко по-малки острова, хванати като лещанки в отворената й уста. Дълги тесни пясъчни рифове притискаха в прегръдките си корема на акулата като риби лоцмани, надяващи се да намерят отпадъци за угощение.

Няколко други острова лежаха между Арон-гирен и сушата; най-големи бяха Ста-тана и Мана-тана; други като Гово-наса и Ерис-ирен бяха съвсем малки. Те също съставяха част от владението на Йоритомо и в зависимост от големината си имаха едно или повече защитени с оръдия пристанища и гарнизон. Ден или нощ никакъв съд, бил той морска джонка или плоскодънна рибарска лодка с едно гребло, не можеше да избяга, без да бъде открит от вечно бдящите патрулни кораби, които кръстосваха наоколо, а когато Йоритомо беше на острова, на никого не се разрешаваше да влезе в Арон-гирен без специален пропуск. Бдителността на гарнизона предпазваше острова от нашествие от деликатно наричаните „чуждестранни тела“ и осигуряваше безопасно придвижване на Йоритомо, семейството му и неговия високопоставен антураж при техните пътувания до и от огромните имения на сушата.

Фамилията То-Йота, която се беше изявила като една от водещите самурайски фамилии през миналото столетие, държеше юздите на властта през последните осемдесет и две години. Йоритомо, нейният сегашен глава, беше шести пореден член на семейството, който носеше титлата шогун, върховен владетел на Ни-Исан, Земята на изгряващото слънце. Фамилията То-Йота беше постигнала това превъзходство над другите чрез безпрецедентното умение на своите воини и с помощта на своите съюзници — други феодали, които бяха рискували живота на роднините си, като бяха издигнали флаговете си до този на прапрапрародителя на Йоритомо.

През старите дни задачата за управление на Ни-Исан бе била по-лесна. В онзи първи период на бързо завоевание след пристигането на корабите — историческата „Седма вълна“ — бе имало само шепа феодали, но през следващите столетия в граничните райони се бяха появили нови родове, забиващи знамената си по Западните хълмове и в земите на юг от Аваши-тана. Сега там имаше седемнадесет силни владетели; седемнадесет фамилии, поддържани от армии от самураи, всеки обвързан със свещена клетва за вярност; някои дори обвързани още по-тясно, с кръвна връзка.

Тъй като основната структура оставаше непроменена, управлението на Ни-Исан трябваше, на теория, да не е никакъв проблем. Като шогун Йоритомо можеше да изисква безпрекословно подчинение от поданиците си — от най-силния феодал до последния селянин или рибар. Той имаше власт над живота и смъртта им, неговите решения по тези въпроси не можеха да се оспорват. С прост, пренебрежителен жест и без никакво обяснение можеше да заповяда на някой самурай да направи сепуку — едно ужасно болезнено самоубийство, запазено единствено за самураи, и те с готовност се подчиняваха с достойна за възхищение сила на духа.

 

 

На практика нещата не бяха толкова прости. Ако бяха, шогунатът нямаше да има скрити врагове и нямаше да е необходимо бреговете на Арон-гирен да се охраняват срещу „чуждестранни лица“. Великият някога Да-Тсуни още щеше да е на власт, а То-Йота още щеше да сече дърва сред осеяните с езера хълмове по северните граници. Върховната власт на шогуна можеше да се поддържа само ако държателят на този пост проявяваше решителност, съчетана с неотслабващо спазване на традицията и желязна воля. Но беше също така вярно, че онзи, който не се замисляше върху последствията от едно необратимо решение, не оставаше дълго на власт. Действието предизвика противодействие. Това беше основен закон. Непоклатимо правило. Шогунът може да беше дълбоко уважаван от масата нискостоящи поданици, но за своите събратя феодали той беше пръв между равни, а не недосегаем бог-император. Деспотичното поведение вече не се толерираше. В днешно време изкуството на управлението се състоеше в поддържането на равновесие. И въпреки силната философия на бушидо изборът, повече или по-малко, вече не беше просто между правилно и погрешно, а между по-малката от две злини.

Като шогун, решенията на Йоритомо се влияеха от непрекъсващия поток от информация, донасяна от неговите верни съветници чрез голяма мрежа от правителствени шпиони. Той знаеше, че външното спокойствие, наложено от кодекса на бушидо, и формалният етикет на дворцови процедури и ограничителни разпоредби, издавани от управляващия министерски съвет, са параван, зад който се крие гнездо пепелянки, разяждани от желание за власт; раздвоените им езици съскаха отровни слухове, умовете им замисляха заговори за убийства.

Навремето лоялността беше станала безгранична, безусловна. Но сега беше друго, трудно време, и залогът беше оцеляването на Ни-Исан. Първият шогунат на Да-Тсуни, лидерите на Седмата вълна, беше модел на чистота. Тяхното сваляне беше последвано от две столетия вълнения; периоди на не лек мир, изпъстрен с кървави граждански войни. С идването на власт на То-Йота беше възстановен авторитетът на шогуната, бе създадено силно правителство и повече от три четвърти век страната се радваше на относителен мир и просперитет. Но дори мирът има своите опасности. Той беше позволил феодалите да станат по-богати и още по-силни. Годишните данъци, които плащаха в хазната на шогуната, бяха повишили значително и богатството на фамилията То-Йота, но сега лоялността, както всичко друго, имаше своята цена. Защото просперитетът бе довел не само до промяна на материалното благосъстояние на обществото, а бе променил и неговите ценности. Бе разбудил желанието за прогрес, а прогресът беше меч с две остриета, който в погрешни ръце можеше да разруши Ни-Исан, както беше разрушен светът на техните предшественици.

Да, времената бяха трудни. Абсолютната власт беше опасно съблазнителна и Йоритомо трябваше да се отнася с нея предпазливо — особено когато тя беше абсолютна само по титла. Имаше моменти, когато задачата да управлява се превръщаше в смазващо бреме. През нощите, когато лежеше буден, опитвайки се да намери правилния начин на действие, Йоритомо често се беше улавял, че желае да може да размени живота си срещу по-спокойното съществуване на майстор на седла, на оръжия или на мечове. Постът на шогун носеше страхотни отговорности — особено когато си само на двадесет и осем години.

Към летния дворец на шогуна в Йедо сега пътуваше Тоширо Хазе-Гава — на борда на парния кораб от Нио-поро, едно рибарско селище на брега на Ро-дирен. Корабът държеше курс на запад близко до брега; след това се насочи през канала, следвайки линията на островите, която водеше към североизточния край на Арон-гирен.

Въпреки че на кораба се развяваха две лични знамена — знак, че е правителствен, — той бе пресрещнат от патрулна лодка с отряд моряци. След почтителна размяна на поздравления капитанът на патрулната лодка се прехвърли на парахода и любезно поиска допълнително доказателство за самоличността на Тоширо. Когато документите на Тоширо, носещи личния печат на шогуна, бяха почтително прегледани, капитанът на патрулната лодка оттегли хората си и многократно се извини за неоправданото забавяне. Тоширо отговори по подобен начин. Ако капитанът беше по-малко старателен и разследването по-повърхностно, щеше да се ядоса. Но моряците просто си изпълняваха задълженията, а образцовото поведение беше чест за техния полк и преди всичко за техния командир. И така нататък, и така нататък. След час подвижният мост на носа на парахода се спусна на кея на Ори-Ента, чието единствено достойнство се състоеше във факта, че беше разположен в точка, където северният път достигаше до морето. Осведомени от флаговете над малката каюта за управление на кораба, скромните пристанищни власти и малкото рибари, които бяха на брега, се струпаха в очакване от двете страни на пътя. Напрежението нарасна, когато двама моряци внимателно свалиха флаговете от покрива на каютата. Малко след това екипажът на кораба се събра на предната палуба и падна на колене, когато Тоширо Хазе-Гава се появи в пълна церемониална премяна, гордо яхнал коня си.

Беше внушителна гледка. Доспехите му бяха от черни лакирани плочи, украсени по края със злато и завързани с върви от червена коприна; на главата си носеше също такъв шлем с широка блестяща периферия. Отпред на шлема, изрязана от кръгче полиран бронз, беше емблемата на сегашния шогун — разперени крила, гърди и качулата глава на дългошиеста блатна птица.

Сбруята на коня беше също толкова великолепна. Пъстрото му тяло беше облечено в черно и златно, гривата и опашката бяха сплетени с червени върви и пискюли. Бамбуковите пръти с личните флагове на Тоширо — дълги тесни копринени ленти — бяха закрепени към задните плочи на ризницата и се развяваха и плющяха на вятъра.

Тоширо насочи коня си към кея; посрещачите паднаха на колене и когато мина покрай тях, долепиха чела до земята. Това беше знак на почит към шогуна и подчинените му правителствени чиновници, които под негово ръководство направляваха нацията. Ако Тоширо не беше посрещнат както подобава, можеше да нареди незабавното екзекутиране на всеки намерен за виновен за дръзко държане и — както бе доказал отдавна — лично да изпълни присъдата.

Тоширо бавно подкара коня през селото, с темп, известен между самураите конници като „параден тръс“ — наперен ход с висока стъпка. Законите, които задължаваха по-ниските рангове да забиват носове в калта, задължаваха техните началници да се държат по подходящ начин. Когато отмина и последния легнал жител той пришпори коня по виещия се път, който водеше в Йедо.

Пътят криволичеше по тесния неравен полуостров — горната половина на раздвоената рибя опашка на острова. Отдясно на Тоширо в гладкия бряг тихо се разбиваха вълни от Източното море. Отляво земята беше изядена от лагуни и заливи, някои от които се съединяваха, за да образуват при отлив нишки от скала и пясък. Отпред се простираше четиридесет мили открит път. Конят препускаше бодро. Високите тънки пръти зад него се бяха извили грациозно, тесните флагове с извезаните по тях емблеми плющяха на вятъра.

 

 

Тоширо Хазе-Гава беше пратеник на вътрешния двор, един от малка, подбрана група самураи, които получаваха нареждания и докладваха директно на шогуна. Макар че тези пратеници не бяха с висок ранг, привилегированият им достъп до върха на властта означаваше, че се радват на височайше благоволение — и понякога завист — от страна на дворцовите длъжностни лица. Това означаваше също, че на тях им се оказваше подобно уважение в къщите на силните феодали, чието гостоприемство често беше предназначено да развърже езиците.

Пратениците на вътрешния двор бяха очи и уши на шогуна, говореха с неговия глас, носеха най-съкровените му мисли до най-далечните краища на владенията му. Поради общественото им положение официално те не се водеха част от мрежата от шпиони и информатори на шогуна, но между интригантите и жадните за власт бяха известни като канал за деликатна информация, събирана от важни правителствени агенти — мъже и жени, които играеха много роли и приемаха много маски.

 

 

Ако се начертаеше една въображаема линия през рибния остров на шогуна от върха до опашката и след това се разделеше на три равни части по тази линия, Йедо се намираше близко до чертата, която отделяше втората част на тялото от опашката. Разположен високо, почти на еднакво разстояние от двата бряга, многоетажният летен дворец стоеше настрана от построените наблизо групи самостоятелни ниски сгради. Според един указ, издаден от бакуфу, никаква жилищна сграда не можеше да бъде построена на разстояние една левга от неговите стени и никакъв дом на разстояние десет левги не можеше да бъде населен от други, освен от членове на семейство, обслужващо шогуна или неговите дворцови чиновници.

Изградени от измазани с хоросан каменни блокове от кариерите на Бару-карина, наклонените стени на двореца Йедо се издигаха над дълбок ров, пълен с вода. Кацнал на петдесет фута над рова беше първият етаж със своята дървено-каменна, покрита с керемиди конструкция. Кулите на всеки ъгъл, свързани чрез сложен лабиринт от преградени галерии с богато украсени напречни греди и извити покриви, се издигаха още шестдесет фута нагоре. Всичко това говореше на посетителя за богатство и сила; качества, които неговият първи собственик — прадядото на Йоритомо — беше искал от архитектите.

Входът с широкия извит мост се охраняваше от две кули; едната в края на свързващия път, другата на каменния остров по средата на пълния с вода ров. Дворецът със своите прекрасни градини и езерца и водопади беше също крепост с тайни стълбища, изходи и входове.

Не беше необходимо Тоширо да показва документите си на външната кула. Капитанът на охраната, уведомен от зоркия часовой, го разпозна с помощта на малкия далекоглед и препусна с двама самураи да го посрещне. Капитан Камакура и Тоширо размениха само обичайни поздравления, но в гласовете им се чувстваше топлина. Въпреки разликата във възрастта те бяха стари приятели. Камакура, по-стар с петнадесет години, беше помогнал на Тоширо да усъвършенства владеенето на меча и винаги, когато приятелят му го помолеше, се упражняваше с него и му даваше съвети.

През последните две години Тоширо беше постоянно в движение — пристигаше с очакваната с нетърпение информация, за да получи нова задача, почти без да има време да си поеме дъх. Като резултат двамата се виждаха по-рядко, отколкото биха желали, но дружбата им не отслабваше.

Камакура, самурай, прокълнат да има пет дъщери, се отнасяше към Тоширо като към свой син. Винаги когато Тоширо идваше в Арон-Гирен, капитанът и съпругата му Йокио го приемаха в дома си с безкрайна топлота и щедрост. Макар че Тоширо никога не се беше съмнявал в искреността на своя наставник, беше естествено да допусне, че тази очарователна двойка таи надеждата една от дъщерите им да намери благоразположение в неговите очи. Очевидно това беше надежда, споделяна от цялото потомство, защото с годините всичките, с изключение на най-малката, която още нямаше тринадесет години, поред бяха проявявали към него внимание, излизащо извън границите на обичайното гостоприемство.

Техните нощни посещения, които според обичая не се очакваше човек да откаже, бяха изпълнени с изключително благоразумие, равно на това, проявявано от дворцовите дами. А по-сетнешното им поведение не намекваше с нищо за онова, което се беше случило. Всички бяха също така любезни и почтителни, както и преди. Тоширо не беше казал нищо на баща им — предпочиташе да мисли, че капитанът няма представа какво става. Опитът обаче, който проявяваха неговите дъщери, не можеше да е постигнат без известна степен родителско наставление. Макар че това беше нещо, което Камакура никога не беше обсъждал, Тоширо знаеше, че майка им някога е била куртизанка. И му беше ясно, че топлината на прегръдките им се подхранва от изгарящо честолюбие.

Двамата ездачи, съпровождащи Камакура, слязоха от конете си и се присъединиха към охраната, а Камакура и Тоширо продължиха под сводовете на външната и вътрешната кула и влязоха в главния двор на двореца. Цивилните — главно търговци от нисък ранг, — които се намираха на моста, паднаха на колене и долепиха лица до талпите. Железните подкови на конете изпратиха в главите им гръмотевично ехо.

Понеже Тоширо бе член на рода на Хазе-Гава, фамилните му имения бяха при обърнатите към морето северни граници. Само две владения бяха също толкова отдалечени — Фу-Джи и На-Шува, чиито земи лежаха на северозапад и североизток от Хазе-Гава. Отвъд тях бяха Фог Пийпъл^[1]. Камакура, от друга страна, живееше на Арон-Гирен. Като близък приятел и учител по владеене на меча беше естествено той да предложи дома си на по-младия мъж, макар че на пратениците винаги се осигуряваше квартира в най-близкия дворец, където пристигнеха. Шогунът имаше четири други великолепни крепости на брега и многобройни резиденции из владенията на То-Йота. Тоширо благодари на Камакура за поканата и обеща при първа възможност да вечеря с него. За нещастие не можеше да прави никакви планове, докато не докладва на шогуна. Само тогава щеше да знае дали ще има време да сподели прекрасните удоволствия на семейния живот в дома на Камакура, преди да бъде изпратен да изпълни някоя нова задача. Междувременно помоли капитана да предаде искрените му поздрави на Йокио, съпругата си, и на петте й дъщери, чиято несравнима красота, себеотрицателна преданост и девствена скромност били чест за техните родители. И така нататък, и така нататък.

Камакура си тръгна. Честта му бе удовлетворена. Тъй като дружбата му с младия мъж бе отпреди издигането на Тоширо в длъжност на пратеник, той знаеше, че гостоприемството му не ще бъде изтълкувано като опит за подмазване. Въпреки това жена му непрекъснато му напомняше, че някоя от техните дъщери, всички с необходимите качества, ще е идеална партия за Тоширо. И със зет пратеник перспективите за брак на останалите момичета щяха да нараснат неимоверно. Тогава можеха да очакват поне една благородна издънка. Може би дори две.

Жени! Въпреки предполагаемото си подчинено положение рядко се намираше някоя, която да устои на съблазънта от социален успех. Добре беше да имат много домакинска работа: иначе се отдаваха на какви ли не тщеславни мечти. През годините в служба на шогуната Камакура беше видял достатъчно, за да знае, че ако не бъдат управлявани от силен и дисциплиниран ум, освободени от ежедневната еднообразна физическа работа или задълженията на военната служба, телата скоро създават основания за недоволство. Безделието водеше най-напред до разюздано търсене на удоволствие, след което, когато преситените апетити не можеха повече да бъдат задоволени и от най-необичайна перверзия, дамите от двореца се превръщаха в злобни клюкарки и интригантки. А след като разрушаха собственото си чувство за морални ценности, се заемаха да направят същото около себе си. Имаше привилегировани мъже, които спадаха към същата категория — и това беше довело до падането на много шогунати.

Аристокрацията, размишляваше Камакура, не беше онова, което беше призвана да бъде. Самурайската етика беше опората срещу умствената и физическа корупция и той беше благодарен, че новият шогун въплъщава всичко скъпо за него. За нещастие Йокио, неговата жена, която като млада конкубина беше задоволявала бащата на настоящия шогун, не споделяше това предубеждение към аристокрацията — макар че нейният господар в пристъп на великодушие я беше предложил на Камакура в замяна на оказани услуги. Йокио, тогава стройно момиче с безупречно гъвкаво тяло, беше отстъпила покорно, но като всички жени, беше намерила начини да изрази негодуванието си.

Това беше в началото. Връзката им се беше подобрила през последващите години, защото с времето той се беше оказал разумна партия, особено когато при встъпване в длъжност Йоритомо го беше издигнал в ранг на капитан на охраната и в същото време беше отстранил останалите сибарити от „двореца за удоволствие“ на баща си. Но бляскавият живот на вътрешния двор оставяше неизличим отпечатък. Камакура знаеше, че дълбоко в сърцето си Йокио бе мечтала да се омъжи за благородник, защото за дъщерята на семейство на преуспяващ търговец такъв брак не беше недостижим. Имаше времена, когато дори Камакура желаеше да се беше родил със сребърна лъжичка в устата. Но вече беше достатъчно стар и умен, за да знае, че младите наследници на богатство, власт и привилегии често откриват, че вместо сребърна лъжичка държат в ръка бокал с отрова.

 

 

Тоширо влезе в двореца, представи се на дворцовия управител Йеясу и научи, че вестта за пристигането му вече е стигнала до шогуна. Веднага след като се изкъпеше и преоблечеше, пратеникът трябваше да отиде при него в каменната градина.

Йеясу, висок кокалест мъж с набръчкано мъртвешко лице, се гордееше с това как изпълнява задълженията си. За Тоширо беше загадка как го постига. Йеясу, изглежда, никога не правеше нищо и Тоширо в много редки случаи го беше виждал в движение; всеки жест, също като говора му, беше бавен, обмислен и точен. Той излъчваше спокойствие — и заплаха също, — като паяк, увиснал в центъра на невидима мрежа от власт. Тоширо му благодари и излезе заднишком.

Йеясу отиде до прозореца и загледа как Тоширо самодоволно минава през малкия двор долу, следван от двама пажове, носещи багажа му. Каква енергия! Каква себеотдайност! Докъде щеше да доведе това? При предишния шогун Йеясу беше действал като филтър за информацията, която пратениците бяха носили до и от двора. Но Йоритомо беше променил този ред. Днес тази нова група докладваше лично на шогуна — и тайно. Нечувано и нежелано скъсване с древната традиция, което откриваше пътя за по-нататъшно размиване на властта на управителя.

Йеясу беше от „старата школа“. Беше заемал този пост при бащата на Йоритомо и беше очаквал да остане на него до дълбока старост — състояние, което според някои отдавна вече бе достигнал. При възкачването си на престола Йоритомо беше пенсионирал мнозина от екипа на баща си заедно с обитателите на „двореца на удоволствието“. Сибаритите и сервилните самообслужващи се лепки, които по някакъв начин винаги успяваха да гравитират към центъра на властта, си бяха отишли. Но Йеясу беше останал. Новата метла никога не може да измете всичко. И въпреки общоприетите схващания някои стари кучета бяха забележително умели в усвояване на нови номера.

В една нация, изградена върху древни традиции и поддържана чрез строго спазване на старинни обичаи, промените се виждат като заплаха за устройството на обществото — което трябва да се съхрани на всяка цена. Промените трябва да се въвеждат само постепенно, ако изобщо трябва да се въвеждат, и като прави това, умният лидер поддържа силно чувство на приемственост с миналото. Йеясу не беше личността, която Йоритомо би желал за свой управител, но беше несъмнено най-добрият за тази работа. Хитрата стара лисица знаеше всичко и Йоритомо — тогава само двадесет и три годишен — бързо разбра, че трябва да се съюзи с Йеясу, докато не укрепи позициите си. Като резултат неговата операция по прочистване отстрани пяната и изметта, но когато спокойствието се възстанови, основната смес до голяма степен беше като предишната. Освен новия статус на пратениците властта и влиянието на Йеясу останаха непроменени и повечето от ключовите позиции все още бяха заети от кариеристи.

Йоритомо беше наясно с положението и макар че имаше други средства, чрез които можеше, да свали Йеясу, беше доволен да остави нещата непроменени. Дворцовите преврати бяха дестабилизиращи събития, които разбунваха страната и даваха на хората нездрави идеи. Освен това той се наслаждаваше да противопоставя своята съобразителност срещу лукавия ветеран. Времето беше на негова страна и точно това — неговата младост — беше коренът на проблема. Управителят, с богатия си опит, искрено вярваше, че никой толкова млад като Йоритомо не бива да взема никакво решение, без да потърси съвета и одобрението му. А и в края на краищата му се падаше дядо.

Лоялността на Йеясу към шогуната беше извън всякакво съмнение, но той бе, преди всичко, влиятелен сплетник, който познаваше всяка стъпка по коридорите на властта; човек, който можеше да раздава търсени привилегии и повишения — и не беше склонен към лично забогатяване. Като правеше това, управителят се придържаше към една традиция, която предхождаше издигането на самурайската етика с хиляди години и която след време — Йеясу бе сигурен в това — Йоритомо щеше да признае като единствено заслужаваща да се съхрани: упражняването и поддържането на власт в свят с нарастваща сложност.

Проблем, стар като света.

Беше похвално, че младият мъж търси връщането към по-чистите форми на поведение, предписани от бушидо; беше правилно да постави нови акценти върху централната догма, гири — чувството на дълг и отговорност. Без това щеше да настъпи анархия! Но стремежът да наложи по-строг морал беше непродуктивен. Човешките същества бяха несъвършени и никога нямаше да постигнат съвършенството на Ками^[2]. Тяхната вродена подкупност рано или късно винаги изплуваше и колкото и да беше жалко, поради слабостта си те можеха да бъдат контролирани по-ефективно.

С грешници се работеше по-лесно. И също много по-лесно се правеше компания. Въпреки напредналата си възраст Йеясу не беше забравил как се беше забавлявал на млади години. И не беше искал само алкохол.

Каменната градина беше изградена чрез изкусно подреждане на камъни сред развълнувано море от фин чакъл, подреден в непрекъснати линии и спирали. Всяка сутрин при първи зори и през различно време от деня листата, клонките и всякакъв друг нападал боклук старателно се почистваха от група градинари. Когато идваше шогунът, градината беше магически възстановена в първичното си състояние. Това беше пейзаж, застинал във времето, едно изключително хармонично подреждане на линия, тон и структура, което като всички шедьоври непрекъснато разкриваше нови дълбини за окото на зрителя. Градината пораждаше спокойствие и подканяше към дълбок размисъл, като възнаграждаваше онзи, чийто ум беше способен да постигне необходимата степен на спокойствие, и му вдъхваше нови сили.

Йоритомо беше един от онези, които черпеха сила от градината — ценно възстановяване на част от един минал живот в място, известно на хроникьорите като Света преди. Беше попаднал под неговото магическо въздействие на деветгодишна възраст и оттогава правеше ежедневни посещения на това място винаги когато семейството му беше в резиденцията в Йедо. Чувствата му към каменната градина не се бяха променили — само че сега на никого не се позволяваше да седи в избраното от него място, което при възкачването му на престола беше придобило статус на светилище.

Макар и суров по природа, Йоритомо не беше и нямаше желание да стане аскет. През младостта периодите му на съзерцание се редуваха с нормални дейности и младежки ексцеси, които могат да се очакват от един млад благородник. Чувствените наслади, макар и да не бяха поощрявани, не бяха забранени и въпреки съветите към младите самураи, че дружбата с други воини е за предпочитане пред тази на жени, те невинаги можеха да устоят на съблазънта на една чувствена — и понякога незаконна — връзка. Не можеше и бъдещият шогун.

Тоширо, облечен в широко в раменете кимоно от тъмна брокатена коприна, се приближи към капитана на охраната, чиито хора бяха разположени около каменната градина. Двамата самураи носеха бели превръзки на челата, завързани на тила над перуки от мютска коса, прибрани отзад в традиционен кок. На превръзката на капитана имаше обичайния кървавочервен диск, ограден от две страни с думи-знаци, обозначаващи неговия ранг и функция. На превръзката на Тоширо мястото на червения диск заемаше птицата емблема на шогуна. Един дълъг и един къс меч в леко извити ножници бяха пъхнати в пояса на кръста му.

Ако беше някой друг, щеше да е принуден да ги свали, но като пратеник на вътрешния двор той имаше право да носи оръжие в присъствие на шогуна. Това беше знак на изключителното доверие, което Йоритомо имаше в тази група млади мъже. Беше чиста случайност, че Тоширо беше на същата възраст като шогуна. Никой от избраните от Йоритомо нови пратеници не беше над тридесет години; най-младият беше на двадесет и пет.

Капитанът поведе Тоширо по пътеката към лятната къща — Йоритомо седеше там, потънал в размисъл и загледан в каменния пейзаж. Петимата самураи, седнали зад него в полукръг, скочиха мълчаливо, после свалиха десници от дръжките на дългите си мечове, когато видяха кой идва. Тези мъже, също като охраната около градината, бяха отгледани от раждането си в именията на То-Йота и се бяха врекли да защитават шогуна. Капитанът се поклони и се оттегли, а Тоширо стъпи на широкото долно стъпало на верандата и коленичи в една линия с лявото рамо на шогуна. Йоритомо продължи да гледа право напред в градината. Тоширо опря чело на сламената рогозка, която покриваше горното стъпало, и зачака.

— Какво те задържа? — попита шогунът на идеален американски английски. Той и пратениците владееха този език — петимата стражи говореха само японски.

Тоширо седна и каза:

— Имаше някои моменти, които изискваха по-задълбочено проучване, господарю. Не беше лесно. Те държат картите.

— Много аса ли държат?

— Не съм сигурен, но… в колодата има джокер.

Йоритомо с нежелание откъсна очи от каменната градина и за момент ги спря върху Тоширо. Шогунът също носеше перука от мютска коса, но по-величествена, направена от плитки плюс малка плоска шапка и лакирани дървени гребени — прическа изключително за неговия висок ранг като върховен владетел на Ни-Исан.

— Толкова ли ще е лошо?

Тоширо се поклони ниско.

— Наистина не е добро.

Йоритомо въздъхна и пак се загледа в каменната градина.

— Добре, казвай…