Патрик Тили
Майсторите на желязо (18)

Глава 16

Под взрив от аплодисменти от страна на сановниците на трибуната и одобрителните викове на по-нискостоящите зрители летящите коне се откъснаха от пусковите талиги и един подир друг загърмяха към небето, като оставяха след себе си ленти пушек. На хиляда фута петте самолета се събраха във формация „стрелолист“, направиха кръг над полето, след това се гмурнаха надолу да наберат скорост, за да се издигнат по-високо и да направят лупинг. Летенето като формация не беше съвършено, но все пак беше впечатляващо. То беше възможно благодарение на един груб уред за ретротяга, който се монтираше на работещия край на ракетните тръби. Един ред извити метални плочи като миниатюрни двойни палешници отклоняваше изходящите газове настрани и надолу и намаляваше тягата напред. Беше примитивен, но даваше възможност летецът да контролира скоростта — единственото важно условие да запазиш мястото си във формацията.

Зрителите ахнаха, когато неочаквано линиите син пушек бяха прекъснати от обърналите се обратно самолети. Първите ракети бяха стигнали края на краткия си живот. Беше време да се запалят вторите. Сред нарастващ страх петте летящи коня продължиха спускането си надолу, после с успокоителна звукова експлозия изпод фюзелажа на водещия самолет се появи горещ бял пръст. Два, три, четири… пет!

Наблюдаващите майстори на желязо откликнаха с гърлен рев на одобрение.

 

 

Кадилак чу виковете от задната веранда на павилиона и загледа как машините, които беше създал, оставят следи от пушек по небето. Клиъруотър, облечена в един от неговите бели работни гащеризони, отиде до него; тъмната й коса бе пусната свободно на врата и раменете.

Майсторите на желязо му бяха забранили да присъства, но не можеха да му отнемат този момент на триумф. Той беше направил самолетите и беше щастлив, че Клиъруотър е свидетел на триумфа му. Ако в миналото беше в очите й по-малко от това, което чувстваше, че трябва да бъде, сега — най-после — имаше видимо доказателство за неговите способности, за неговото въображение. Очите му срещнаха нейните и тя отговори на незададения въпрос, като силно стисна ръката му. Той би предпочел прегръдка, но тя винаги бе сдържана пред хора — а сега до тях бяха Казан и Келсо.

 

 

От проникването си в умовете на майсторите на желязо Кадилак знаеше, че неговите летящи машини въздействат върху естетическата им чувствителност. Подобно на гордите коне на самураите самолетите бяха подвижни и грациозни, гръмотевичното ехо, което съпровождаше полета им в небето, им придаваше същата неотразима мощ като ударите на копитата на галопиращите коне.

 

 

Той не беше неблагодарен за дадените му нови незначителни привилегии, но пък си ги беше спечелил. Заслужаваше ги. Дори трябваше да му бъде дадена по-голяма власт, по-голяма отговорност. Днес трябваше да е само началото: най-доброто трябваше да дойде тепърва. Но не. Късогледите глупаци бяха заслепени от недоверието си към чужденците — независимо колко надарени са те. Той се бе подвел от прелъстителните им думи, беше заложил бъдещето си в техните ръце — а те бяха разбили светлите му надежди. Но вината за провала не беше негова. Те го бяха провалили. Добре тогава. Тези гъски щяха да летят и да снасят златните си яйца другаде.

След изгарянето на вторите ракети и още няколко вариации на основния лупинг петимата самураи летци използваха третата да изпълнят бавни обръщания и стръмни спирали нагоре за набиране на височина за маневрата, която се беше оказала най-трудна за усвояване през краткото време на обучение: барабанно въртене. Докато обикновеното въртене е въртене по въображаема надлъжна ос между носа и опашката на самолета, барабанното въртене, както показва самото име, изисква завъртане на триста и шейсет градуса с описване на спираловидна линия около повърхността на въображаем барабан. Опитен летец може бързо да овладее необходимото основно движение, но да се изпълни тази маневра от група от пет самолета се изисква много по-голяма степен на координация.

След няколко избегнати на косъм сблъсквания Джоди и Келсо бяха настояли Кадилак да свали маневрата от програмата. Въпреки че искаше шоуто да бъде триумфален успех, той беше принуден да се съгласи, но петимата им най-добри ученици настояха маневрата да се включи. Като социално по-нископоставени, инструкторите не можеха да спорят с тях, но все пак успяха да убедят търсещите слава джапи да спазват достатъчно разстояние, докато са на горната половина на кръга, и да се сближат чак при завършването. Последните упражнения бяха свързани с ужасяващи преживявания, но летците успяха да избегнат сблъсквания. Ако имаха късмет, щяха да ги избегнат и днес.

Петте самолета се събраха във формация стрелолист като бели гъски, отлитащи на юг за през зимата. Сега бяха високо във въздуха над езерото и вдясно от войниците на Яма-Шита, готови да започнат маневрата, която щеше да ги отведе в лява спирала около невидимия барабан в небето над трибуната.

На височина две хиляда фута, когато пламнаха и четвъртите ракети, те наведоха десните крила на самолетите и полетяха надолу по кривата на „барабана“, след това се превъртяха на левите крила и се издигнаха от другата страна. Сега формацията приближаваше директно седналите сановници. Двамата мъже гледаха възхитени как петте машини извиват към тях.

 

 

Скрит в храстите западно от работилниците, откъдето можеше да вижда всичко, Стив натисна първите пет бутона на мощния портативен предавател, който му бяха изпратили от АМЕКСИКО. Сигналите, всеки с точно определена дължина на вълната, включиха радиоконтролираните детонатори, прикачени към пластичните експлозиви, който Стив беше сложил в самолетите.

БууУУММ! Буу-уу-ВУУМММ! БууУУУМММ!

Яма-Шита и Мин-Орота замръзнаха от ужас, когато видяха петте летящи коня обгърнати от огнени кълба. Разкъсани на парчета, крехките, покрити с коприна крила и фюзелажи лумнаха в оранжеви пламъци и към претъпканата трибуна полетяха горящи отломки, предшествани от разкъсаните като парцалени кукли тела на летците.

 

 

Щом самолетите се взривиха, Келсо се втурна към верандата, хвърли торбата с оръжията и вързопа с дрехи в ръцете на Кадилак и Клиъруотър и кресна:

— Действайте! Бързо!

Джоди, която вече беше заела позиция до банята на западната страна на двора, издърпа халката на газовата граната и я хвърли към наредените покрай стената слуги. Силна струя бял пушек изригна от гранатата и изпълни въздуха с нервнопаралитичен газ. Келсо хвърли още една граната и хукна през двора след Кадилак и Клиъруотър.

Също като всички други, слугите бяха втрещени от гледката в небето, но тъпият взрив на първата газова граната привлече вниманието на две прислужнички. Те прегърнаха децата си и се обърнаха — и видяха бял пушек, видяха бившия си господар да тича през двора и червенокосия роб зад него да хвърля към тях нещо, приличащо на камък.

Докато тичаха към работилниците, Джоди и Келсо чуха пронизителните писъци на жените. Нямаше значение. Всички пищяха и крещяха. Когато най-близките войници стигнаха до градинската стена, никой от слугите не беше в състояние да им каже нещо — а и на войниците вече не им достигаше дъх.

 

 

Стив тъкмо щеше да натисне копчетата, които щяха да разрушат въздушната акробатика на формацията, когато самолетът, на който беше генералният консул На-кане, се върна от полета над Ба-сатана и започна да кръжи над официалната резиденция и правителственото имение. Консулът не беше променил мнението си относно летенето, но — преодолял началния ужас — беше очарован от новата гледка към света. Очите му бяха втренчени в по-големия от двата острова в езерото, който сега беше почти директно под него.

Всичко изглеждаше толкова малко! Но то беше там долу, в лятната къща, където беше прекарал най-незабравимите часове от живота си в ръцете на тайната си любовница; красивата чужденка, която притежаваше най-редкия дар — гладко, сладко, ухаещо, окосмено, където трябва тяло. Мисълта за следващото му посещение при нея го изпълни с приятно очакване; разбирането, че то може би ще е последно, внесе горчивина в приятното чувство. Той нямаше представа, че не нейната смърт наближава, а неговата.

Самолетът му, следван от двата ескортиращи го самолета, тъкмо се насочваше към Херън Пул, когато Стив взриви първите пет самолета. Пилотът на консула видя огнените кълба, замаха като обезумял с две ръце и успя да привлече вниманието на ескортиращите самолети. Те се приближиха до него, крилата им почти се допряха. Водещият летец напразно крещеше на колегите си и сочеше над носа. Двамата други летци му махнаха, че са разбрали. Летецът на консула даде сигнал да запалят последните ракети и ги поведе към летището.

 

 

Тоширо Хазе-Гава се мъчеше да укроти непокорния си кон. Той също беше слисан от неочакваното взривяване на петте летящи коня, но тъй като ударът беше насочен срещу известни врагове на държавата, не беше обзет от общото чувство на ужас. Онова, което го разтърси, беше безсърдечната ефективност на Брикман. Освен за това му беше трудно да мисли за нещо друго, освен как да остане на седлото и да се държи с необходимото достойнство сред почти пълния хаос, обхванал зрителите на трибуната и войската от двете й страни.

При липсата на всякакви заповеди отгоре офицерите крещяха на войниците да не развалят строя и гледаха към небето, за да се предпазят от падащите горящи отломки. Останалото без крака тяло на един от пилотите удари с отвратителен глух звук земята само на няколко крачки от изправилия се на задните си крака кон на пратеника. Той дръпна свирепо юздите на коня и стовари камшика си върху врата му, когато една метална касета от пускови ракети полетя надолу като откъсната от буря керемида и покоси няколко от войниците на Мин-Орота, като обезглави един пехотинец и повали още петима-шестима. Останалите се разбягаха.

В същата секунда Клиъруотър, Кадилак, Джоди и Келсо стигнаха оградения двор и спряха да си поемат дъх в прохода между стената и първата работилница. Джоди погледна пред свода, след това изтича през алеята и погледна през пролуката на другата страна.

Двамата с Келсо бяха свързани със Стив с джобни радиостанции със слушалка в ухото и микрофони на гърлото.

— Стив! На задната порта сме. Никакъв проблем досега!

— Бъдете готови! Ще ударя на три. Едно…

Трима стражи джапи, сигурно патрулирали из двора, се втурнаха под свода и затичаха по алеята. Изминаха няколко метра преди умовете им да реагират на онова, което видяха очите им: четирима ренегати, скрити между задната стена и работилниците. Джоди вдигна пистолета си. Келсо покриваше другата страна.

— Две…

Куршумите изсвистяха и тримата паднаха.

Келсо махна на Клиъруотър и Кадилак да тичат след Джоди и хвърли една газова граната в двора.

— Три! — Стив взриви ведрата в клозета на караулното помещение.

Взривът разтърси стените и събори покрива.

 

 

Стив взриви караулното помещение по две причини: да елиминира възможната въоръжена намеса оттам и да отвлече вниманието на персонала от работилницата и наземния персонал от двора от четирите самолета в западния край на полето.

Всички бяха объркани, но той искаше да ги обърка още повече. Не можеше да го направи, докато джапите, които тичаха през полето пред работилниците, не се разкарат. Освен петдесетината наземни оператори имаше още толкова персонал от работилницата и двадесетина жени опаковчици от „барутната стая“. Плюс приятели и роднини, промъкнали се, за да виждат по-добре.

Сега виждаха повече, отколкото биха искали. Когато земята под краката им се разтресе и видяха над задната стена на двора да се издига пушек и прах, повечето се спуснаха към трибуната — да помогнат, а може би и за да се спасят.

Клиъруотър, Кадилак, Джоди и Келсо се хвърлиха към Стив, когато той натисна друго копче и взриви шестте заряда, разположени покрай стените.

Б-Б-Б-Б-БА-БАММ!

Взривът пръсна стените, а шестата запалителна граната, която Стив беше прикрепил при пластичния експлозив, избълва лепкав огнен дъжд във всички посоки. Само след секунда дървените стелажи, работните тезгяхи и мертеците от падналите покриви горяха.

— По дяволите! — изруга Келсо. — Този твой план за бягство върши добра работа. Не бих искал да съм тук, когато разберат кой е виновен за всичко това!

Джоди посочи небето на югоизток.

— Тримата идват! Виждаш ли ги?!

— Да. Те са следващите — каза Стив. — Бягайте!

После грабна вързопа от Клиъруотър и хукна напред. Скочиха в канавката, която минаваше покрай полето, и се снишиха. Досега всички, които ги бяха видели, бяха мъртви или много лошо ранени, така че не можеха да ги издадат.

Стигнаха до самолетите и надзърнаха над ръба на канавката. Зад самолетите имаше две колички със стартови ускорители и ракети.

Стив посочи на Келсо неколцината динки, които тичаха като пилета без глави покрай бушуващия огън.

— Мислиш ли, че можеш да ги ликвидираш с осколочна граната оттук?

Келсо прецени разстоянието.

— По-лесно е да го направя иззад количката.

Стив кимна и Келсо изскочи на поляната и затича.

— Мисля, че ни откриха — каза Кадилак.

Стив погледна нагоре. Трите приближаващи се самолета се бяха разделили. Два се спускаха от север; третият беше високо.

„Това трябва да е генералният консул. Да… Той трябва да е.“

Двата самолета бързо направиха завой — точно тогава Келсо се изправи и хвърли първата от двете гранати към паникьосаните динки. От височина само петстотин фута летците не можеше да не ги видят в канавката.

 

 

Пратеникът видя двата летящи коня да минават над горящите работилници и да се спускат към трибуната точно когато командирът на войските на Мин-Орота изпрати половината от силите си на полето да се справят с огъня. Тоширо заповяда отрядът правителствени войски да остане по местата си. Гореше собственост на Мин-Орота. Докато не бъдеше помолен да помогне, той нямаше да помага.

Стиснал в две ръце радиопредавателя, Стив натисна с палците си бутони шест и осем. Баа-бамм!

Двата самолета се взривиха над войниците — първият на височина двеста фута, вторият само на сто. Парчетата полетяха като ракети към изплашените войници. Командирът беше пометен от коня си от едно овъглено полуголо тяло. Дисциплината се пропука; войниците се обърнаха и побягнаха към относително безопасния път зад източния край на полето.

Тоширо Хазе-Гава изкрещя на командира на гарнизона да изтегли силите си. Според сложните закони на протокола той самият не можеше да напусне полето преди генералния консул и следователно беше длъжен да остане на ужасения си кон, който беше подбелил очи и се дърпаше. Но Тоширо държеше юздите като в менгеме, притеглил изпускащата пяна уста на коня до гърдите му. Очите му бяха втренчени в едно много по-спокойно животно — летящия кон, който кръжеше високо в небето.

„Хайде, Брикман! Какво чакаш?“

 

 

Стив вече беше дал предавателя на Клиъруотър — и тя тъкмо натискаше бутона.

 

 

Като видя необяснимото разрушаване на ескорта си, генералният консул изпадна в ужас и страховете му не бяха неоснователни. Камите бяха излели гнева си, бяха ударили в момент, когато можеха да нанесат възможно най-голямо унижение на суетните и глупави мъже, които бяха дръзнали да пренебрегнат божествения план!

Бяха получили напълно заслужен урок. Но той беше невинен; грешката му беше само сляпото подчинение на върховния господар. А сега имаше реална опасност да го удари небесна мълния.

„О, Амерацу-Омиками! Имай милост към неволния грешник, принуден само от дълга да наруши твоите облачни владения! Ако трябва да платя с живота си за тази глупост, позволи ми поне да умра от достойна смърт с меч в ръка! Ще я посрещна още днес, без да трепна! Още този час! Но нека бъда сред хора, стъпил на земята!“

И консулът извика на летеца:

— Искам да сляза! Кацай! Кацай!

Вятърът отнесе думите от устата му — а пилотът и целият летящ кон избухнаха в кълбо оранжево-бял пламък. Плавното движение надолу премина в ужасно разтърсване и генералният консул — дясната страна на лицето му бе обгорена и покрита с мехури, късогледите му очи изпускаха пара в очните кухини, гърбът на робата му бе в пламъци — се озова изхвърлен в един свят, където небето и земята се въртяха и се превръщаха в едно цяло.

Консулът отчаяно стискаше страните на кабината, но дървената конструкция се разпадна в ръцете му. Коланите, които го държаха за седалката, се изхлузиха от раменете му и той заплува във въздуха. Под него лежеше пъстро одеяло от червени, кафяви и оранжеви ниви. Светът вече не се въртеше — отново се беше разделил на земя и небе.

Шокът от случилото се, задушаващият въздушен поток и вцепеняващата болка прогониха ужаса от ума му. Образованието му не включваше смразяващия факт, че при свободно падане телата се ускоряват с трийсет и два фута в секунда, докато не достигнат скорост сто и двайсет мили в час. Скорост, крайна във всякакъв смисъл на думата.

На две хиляди фуна височина, с разперени ръце и крака, все още има моменти, в които си мислиш, че можеш да летиш вечно и че — стига да знаеш тайната — можеш да се плъзнеш надолу като птица по изящна крива и леко да стъпиш на земята. Чак когато минеш през границата от хиляда фута неочаквано разбираш, че земята с ужасяваща скорост се надига срещу теб и че всичко ще свърши съвсем различно.

Скрити под навеса на ложата и заобиколени от телохранители, Яма-Шита и Мин-Орота наблюдаваха с интерес, но и с ужас, как генералният консул пада към земята с разперени ръце като повредена механична кукла.

Бух!

Тоширо отдавна очакваше този момент, но въпреки това трепна, когато тялото на генералния консул издълба в земята дупка дълбока няколко пръста и се пръсна като презрял пъпеш. „И така, това свърши…“ Обзет от неочаквано веселие, той обърна неспокойния си кон и напусна полето в галоп; от небето още падаха останки.

 

 

„Невероятно“ — помисли Джоди и погледна цифровия си часовник — един от трите, които предвидливо им бяха доставили от АМЕКСИКО, за да им помогнат в координиране на бягството. Толкова смърт и разрушение, а бяха изминали по-малко от осем минути, откакто Брикман беше взривил първия самолет и те бяха избягали от павилиона. Тя видя Кадилак да си бърше очите — лицето му беше в сълзи.

— Хайде! — викна Стив.

Четиримата изскочиха на полето и затичаха към самолета, където беше Келсо — дванадесети номер. Ренегатът — държеше обезопасяващата плоча, която динките бяха започнали да слагат над дюзите на петте ракетни тръби — викна:

— Не е зареден.

Стив го погледна като ударен от гръм.

— Не е зареден?

— Пусковата касета е празна! Виж!

Беше вярно. Стомахът на Стив се обърна.

— По дяволите! — Той хвана Джоди и Кадилак за раменете. — Проверете следващите два! Аз ще проверя девети!

Всички касети бяха празни. Някой идиот динк беше сложил плочите — вероятно бе мислил, че така изглеждат по-добре.

— Какъв глупак съм! — Стив се удари гневно по бедрото. — И през цялото време те бяха точно под носа ни! Кристо!

— Поне имаме цяла кола с ракети — каза Кадилак.

— Да. И можеш да благодариш на Мо-Таун, че са заредени! Изпразвай джобовете си! — Стив бързо измъкна повечето гранати и резервни пълнители. Кадилак направи същото.

— Вие двамата да ни прикривате — каза Стив на Джоди и Келсо.

— Няма да можем — каза Келсо.

— Ще направите всичко възможно, по дяволите! Но може би ще трябва да тръгнем с три самолета вместо с четири…

Стив изведнъж разбра, че Клиъруотър не е с тях.

Клиъруотър ги беше оставила веднага щом разбра, че им трябва повече време да оправят онова, което не е наред. Тя не разбираше как работят летящите коне, но знаеше, че само тя има силата да задържи войниците в другия край на полето. Можеше да усети нарастващия им гняв и знаеше, че те скоро ще се окопитят. Не трябваше да им позволи да убият облачния воин и Кадилак. Иначе всичко пропадаше. Но тя имаше и друга задача: да отмъсти за Плейнфолк.

И сега Клиъруотър тичаше към средата на полето.

— Какво прави тя, по дяволите? — извика Келсо.

— Ще ни осигури известно време — отвърна Стив и хукна към количката с ракети.

— Но тя дори не е въоръжена!

— Въоръжена? — Кадилак се засмя презрително и изведнъж го изпълни чувството за приобщеност. Беше като среща с отдавна изгубен приятел. — Само гледай, подземни човеко! Ще станеш свидетел на истинската сила на Плейнфолк!

 

 

Когато първите пет летящи коня се взривиха в небето, двамата благородници предположиха, че това или е катастрофата, или инцидент, или работа на някое отмъстително божество. Но когато една експлозия в двора беше последвана от още няколко, които превърнаха работилниците в пламтящ куп развалини, и двамата разбраха, че Херън Пул е обект на целенасочена атака.

Но от кого? Преди някой да може да потърси отговор още два летящи коня се взривиха опасно близко и генералният консул полетя надолу от небето — и почти изкопа с тяло собствения си гроб. Къде беше този невидим враг? Яма-Шита, като всички майстори на желязо, се страхуваше от божествения гняв на камите, но Херън Пул не беше поразен от небесни мълнии. Това беше дело на безмилостни хора!

В този момент дойдоха първите проблясъци на отговора. Наблюдателят от втория ескортиращ самолет успя да се приземи и въпреки че всяка кост в тялото му беше счупена, по някакъв начин намери сили да промълви няколко думи.

Докладва, че е видял петима души, облечени в дрехи на роби, да се крият до останалите четири летящи коня, и това веднага бе предадено на Мин-Орота. Двамата с Яма-Шита бяха смаяни и объркани, като всички, но макар страхът да беше стегнал гърдите им, умовете им не се бяха превърнали в желе. И двамата почти в един и същ момент стигнаха до едно и също заключение. Всичко това беше бунт на робите в Херън Пул. Глупаво безразсъдство, за което щяха да платят скъпо.

И точно в този момент на полето се появи една фигура, облечена в бяло, и тръгна към тях. Никой не можеше да проумее какво се надява да постигне този нещастен роб, но появата му беше недопустим акт на обида и той трябваше веднага да се унищожи. Незабавно! Яма-Шита се изправи, посочи с лакирания си жезъл непокорния роб и изкрещя на телохранителите си да го хванат. Мин-Орота бързо последва примера му. Десетина души останаха да защитават господарите си, а другите самураи — общо около шестдесет — хукнаха към полето. Някои извадиха дългите си мечове, други измъкнаха стрели от колчаните на гърбовете си.

Яма-Шита даде втора заповед на отряда конници — те трябваше да подминат облечения в бяло роб и да отидат при четирите летящи коня.

И изведнъж се смрази от неземен вик — пронизителното виене на мютски повелител.

 

 

Келсо, който зареждаше стартовите касети, почти изпусна двете ракети, които носеше.

— Какво е това, по дяволите!

— Действай, не спирай! — извика Стив. Двамата с Кадилак вече бяха поставили две ракети в скобите под четирите машини. Но две не бяха достатъчни. Той беше говорил за използване на три, но всъщност имаха нужда от пълен комплект. Не им трябваха четири самолета, но сега, когато бягството им висеше на косъм, трябваше да разполагат с пълните им възможности.

Джоди, която беше клекнала на покрития с трева бряг да ги прикрива от нападение отзад, реши да помогне, така че прибра пистолета си в кобура и затича към количката. И изведнъж земята се разтърси и тя падна. Вдигна глава и видя, че от труса няколко от ракетите почти са се измъкнали от гнездата. Надигна се и хвана една точно преди да падне на земята.

Застанала разкрачена, с вдигнати ръце, Клиъруотър почувства силата на Талисмана да се влива в нея от небето и земята. За онези, които наблюдаваха от препълнената трибуна, тялото й изглеждаше като обвито в трептящ воал от светлина. Тя свали ръцете си пред очите, събра върховете на пръстите си и погледна към Яма-Шита през образувания триъгълник.

Последва нов неочакван трус. Струя пушек изскочи от земята пред нея, после земята се разцепи, превърна се в нащърбена пукнатина, която се понесе към трибуната. Земята се надигна, повали тичащите самураи — а миг по-късно трусът удари трибуната и тя се срина. Конните самураи, които галопираха по северния край на полето, дръпнаха юздите и се заоглеждаха объркано. Командирът им извади меча си, изправи коня си на задните крака и им извика да се прегрупират и да атакуват облечената в бяло фигура.

Клиъруотър протегна лявата си ръка към каменната стена, после бавно вдигна изпънатите си пръсти. Стената се разтърси, заизвива се като дълга сиво-кафява змия, разбудена от сън, запука и затрака, камъните полетяха във въздуха като листа, пометени от вихрушка. С дясната си ръка Клиъруотър посочи стената зад павилиона.

… Орлите ще са златните му стрели,

камъните на земята — неговият чук,

и една нация ще бъде изкована

от огньовете на Войната.

Плейнфолк ще бъдат като блестящ меч

в ръцете на Талисмана, техния Спасител!

Хора и коне падаха, камъните летяха все по-далеч и по-бързо — и все повече, — сипеха се и от двете страни върху войниците, върху останките на трибуната и на пътя отзад, където офицерите полагаха отчаяни усилия да подредят хората си. На полето потресените самураи се изправиха, събраха цялата си смелост и опънаха лъковете, за да стрелят по жената дявол — защото вече бяха достатъчно близко, за да видят дългата й коса, развяна от вятъра като тъмни крила от двете страни на бялото й като тебешир лице.

Клиъруотър вдигна ръце на височината на рамената си и над нея засия вертикален клин.

Стрелите се отплеснаха от него. Самураите стреляха пак. И отново стрелите се отплеснаха! Клиъруотър беше защитена от някаква невидима стена! Самураите хвърлиха лъковете и хукнаха напред — размахваха мечовете си и призоваваха на помощ богинята Амерацу-Омиками.

Клиъруотър обърна длани и от устата й излезе втори смразяващ вик, по-страхотен и от първия. Самураите спряха. Земята под краката им се тресеше така, че зъбите им тракаха. Мечовете паднаха от ръцете им, сърцата им забиха по-бързо и по-бързо, главите им сякаш щяха да се пръснат. Кръвоносните съдове със слаби стени — фатално наследство на тяхната генна структура — започнаха да се пукат от безброй кръвоизливи. Вените им се пръснаха и лицата и ръцете им ставаха сиво-виолетови. Кръв рукна от очите и носовете им, причерня им и потънаха в тъмна бездънна яма.

Всички бяха мъртви още преди да паднат на земята.

Яма-Шита — богатите му дрехи бяха окървавени и разкъсани — гледаше фигурата с бяло лице да върви през труповете на загиналите му самураи. И внезапно разбра чие лице се крие зад маската.

Дългото куче — курвата на генералния консул. Кучката от улицата, която тайно беше наблюдавал гола със смесица от отвращение и възхита. Нищожеството, което така жестоко беше подиграл, го беше докарало до гибел! Беше невероятно, но доказателството бе пред очите му. Проклета да е! Проклети да са всички жени!

Той измъкна меча си, захвърли ножницата и се огледа за подкрепа. Десетина членове от рода му бяха излезли от руините; други все още се мъчеха да се освободят. Яма-Шита им извика да му дойдат на помощ, вдигна меча с две ръце и закуцука към Клиъруотър. Никой не го последва. Добре. Той щеше да им покаже какъв кураж трябва да има един истински самурай.

Клиъруотър мълчаливо го чакаше да се приближи, ръцете й все още бяха протегнати и сочеха към лицето му. Яма-Шита спря на крачка от нея и вдигна меча за смъртоносния удар. А после очите му срещнаха нейните и той видя, че светят като кристали, пронизани от слънце. Земята под него трепереше и краката му се тресяха. Мозъкът му го подканяше да удари, преди да е станало късно, но ръцете му не реагираха и той вече не можеше да отклони поглед от очите й.

Клиъруотър бавно събра палец и показалец. Онези, които наблюдаваха със спрял дъх, видяха Яма-Шита да обръща хватката си върху дръжката на меча, след това бавно да вдига ръце и да опира острието в корема си. А после вещицата с бяло лице — защото такава трябваше да е тя — изви ръце и замахна със стиснати юмруци към феодалния барон.

Яма-Шита знаеше, че силата, нахлула в ръцете му и насочила меча към тялото му, не е негова, но не можеше да й се съпротивлява. Нито можеше да се противопостави на безмълвната команда да изтегли меча от тялото си и да го забие отново. И отново! Първите два удара вцепениха ума му и замразиха езика, но болката вече бе непоносима и той изпищя, когато мечът се заби за трети път.

Онези, които не бяха имали куража да го последват, наблюдаваха ужасени как забива меча в тялото си четвърти път. И отново изпищя. Но не падна. Петият удар го превърна в жалка отрепка, пищяща и хленчеща, молеща за милост. Но бялата вещица беше непреклонна и чак когато Яма-Шита промуши тялото си за осми път, го пусна да коленичи в локва от собствената му кръв. И не помръдна, докато той не падна напред, все още стискащ дръжката на забития в тялото му меч, в краката й.

Клиъруотър протегна триумфиращо ръце към небето и земята отвърна със замиращ трясък на земна гръмотевица. Онези, които все още бяха на крака, се обърнаха и побягнаха.

Стив, който беше успял да яхне един от побягналите коне, дойде при нея. От погледа й по гърба му полазиха студени тръпки. Ако очите, както казваше Мистър Сноу, бяха прозорец на душата, тогава в пространството зад тях се криеше непознат.

— Така загиват всички врагове на Плейнфолк… — Гласът й беше тих и лишен от всякакви чувства.

Стив я вдигна на коня. Тялото й беше невероятно леко и крехко, като сух житен стрък. Тя сключи ръце около кръста му.

— Дръж се здраво — каза Стив и препусна към чакащите самолети.

Три от тях вече бяха обърнати с носове срещу вятъра. Кадилак се наведе от първия и помогна на Клиъруотър да се качи на предната седалка. Очите на мюта светеха, той явно нямаше търпение да тръгне. Стив го погледна. Да. Разбира се. Кадилак искаше винаги да е на печелившата страна.

Стив изпрати една целувка на Клиъруотър, след това удари по кабината.

— Тръгвайте! Ние сме веднага след вас! — Отстъпи, когато Кадилак запали стартовата ракета, и загледа как машината набира скорост. След шест секунди Кадилак запали две ракети вместо една и се откачи от талигата.

Келсо, който гледаше как самолетът излетя почти вертикално нагоре, попита:

— Трябваше ли да ги пуснеш заедно?

— Ти искаш ли да летиш с нея?

— Не и след онова, което видях, но…

— Не се тревожи. Тези четири самолета могат да бъдат взривени като другите. И аз все още пазя предавателя.

Келсо се засмя.

— В такъв случай по-добре да внимавам.

— Стига шегички! — извика Джоди. — Идват джапи!

Стив чу чаткане на копита и викна:

— Излитайте! — Бутна Джоди и Келсо към най-близкия самолет и затича към следващия. Джоди все още беше с един крак извън кабината, когато Келсо запали стартовите ракети. Стив се пресегна и дръпна стартовата ръчка — и в този момент първите конници изскочиха от храстите и препуснаха по полето.

Талигата се затъркаля напред.

Хайде, хайде, хайде!

Талигата бързо набра скорост, но не достатъчно, за да изпревари първия конник. Самураят — галопираше отдясно, за да избегне пушека от стартовите ракети — се изравни с крилото и опъна лъка си. От това разстояние не можеше да не уцели, но Мо-Таун сигурно се грижеше за Стив, защото стрелата удари корпуса, проби го и върхът й се заби в бедрото на Стив. Аххх, Кристо!

Самураят нямаше шанс за втори изстрел, защото докато се пресягаше през рамо за друга стрела, Стив се прицели и с троен залп го свали от седлото.

Когато Келсо и Джоди излетяха и Стив видя терена, разбра защо Кадилак беше запалил две ракети, и то по-рано. Полето напред беше осеяно с камъни и трупове. Стиснал зъби от болката, която пронизваше десния му крак, Стив запали първа и пета ракета и последва двамата ренегати стръмно нагоре в небето на запад.

Отвъд тъмночервените гористи хълмове лежеше Хъдсън. И ако мъжът с приличащото на череп лице беше казал истината, там трябваше да има поле като това, маркирано на картата с бяло празно квадратче. Но най-напред той имаше една последна работа, за която трябваше да се погрижи.

Стив наклони лявото крило и погледна надолу към мъничките фигури, стълпили се около самолета, който бяха оставили. С помощта на Джоди, Келсо и Кадилак той беше изтеглил две колички с ракети от двете страни на самолета, след това беше хвърлил всички останали гранати в кабината. Сега извади предавателя и натисна бутона.

Адиос, амигос.

Двете мълнии избухнаха почти едновременно — първо пластичният експлозив на борда на самолета с допълнителния товар от гранати, след това ракетните колички. Пушек блъвна, след това се завъртя около себе си и се издигна в небето; земята под него бе в пламъци. Малките фигурки изпопадаха.

Стив огледа земята. Вече никъде нямаше следа от движение. Херън Пул беше опустошен, на самодоволно перчещите се майстори на желязо беше нанесен удар, който щяха да помнят дълго. Но каква беше цената? Колко души бяха загинали, докато той, Клиъруотър, шогунът и — може би неговият пратеник — бяха уреждали лични сметки? Колко други щяха да страдат? Той бързо потисна угризенията си. Това така или иначе трябваше да стане.

На три хиляди фута въздухът беше забележимо по-хладен. Стив настигна другите и се плъзна между тях да поеме водачеството. Клиъруотър му махна, Кадилак вдигна палец. Джоди и Келсо размахаха юмруци във въздуха — възторжен знак на победа, използван от пионерите.

Стив също вдигна стиснат юмрук. Бяха успели. Всеки беше дал всичко от себе си, но успехът всъщност се дължеше на Клиъруотър. Той също бе извадил късмет — стрелата не го беше ударила чак толкова лошо. Но пък как болеше! Все пак нямаше много кръв. Щеше да оцелее. И не беше толкова лошо, колкото когато Кадилак го беше прострелял с арбалета.

Общо взето, доста приемливо начало на деня…