Патрик Тили
Майсторите на желязо (16)

Глава 14

В края на месеца Кадилак имаше всички основания да е доволен. Работната сила от ренегати, подпомагана от новопривлечените виетнамски занаятчии, успя да преустрои първите дванадесет самолета. Четири бяха претърпели различни повреди през началния период на обучение, но бързо бяха поправени.

От дванадесетимата самураи, избрани като потенциални летци, осем бяха преценени като притежаващи необходимите данни да преминат интензивен четириседмичен курс на обучение, който щеше да завърши с въздушна акробатика на формация от самолети с ракетно захранване. В края на третата седмица стана ясно, че само петима имат необходимото чувство за координация за полет в екип. Другите трима бяха достигнали удовлетворително ниво на компетентност, но им липсваше онова неуловимо нещо, което, в един друг век, се наричаше „дарба“. Благодарение на усилията на Казан и Келсо петимата ученици достигнаха забележително високи умения и тренираха по разработената от Стив демонстрационна програма.

Десетки градинари, подпомагани от тълпи мюти, оформяха пейзажа. Съвсем нов път свързваше шосето с източната страна на летището, където сто корейски занаятчии строяха дървена трибуна с ложи за господарите и няколко реда пейки за по-низшите самураи.

Еуфорията от всичко това премахна съмненията на Кадилак за бъдещето. Ако всичко минеше добре, това щеше да бъде знак за нов и дори още по-славен етап в неговата кариера. При направеното през последните няколко седмици мисълта, че заслугите му могат да бъдат отречени, изглеждаше абсурдна. И все пак той не биваше да показва дори моментната си несигурност на русокосия трекер, който се готвеше за бягство. Но ако не беше сторил това, русокосият трекер не би бил толкова внимателен с плановете си за бягство. Да. Само един облак замъгляваше иначе блестящия хоризонт: Брикман.

 

 

Предсказаното от камъните се сбъдваше. Рано или късно Брикман щеше да отведе Клиъруотър в тъмния подземен свят в пустините на юг. И мнозина щяха да умрат. Кадилак не се страхуваше за собствения си живот. Мистър Сноу, който говореше с Небесните гласове, го беше уверил, че той и Клиъруотър ще живеят. Защото той трябваше да е мечът, а тя — щитът на Талисмана.

 

 

Значението на думите на Мистър Сноу беше неясно, но във всеки случай се отнасяше за бъдещо събитие. Онова, което засягаше Кадилак, беше тук и сега. Присъствието на облачния воин беше изровило смазващото чувство на вина, което той толкова се беше старал да погребе. Неговата измяна към доверието на Мистър Сноу, неговото безразличие към сегашната съдба на Клиъруотър и изоставянето на дълга му към М’Кол бяха главните причини, поради които вечер търсеше забрава с помощта на сакето.

Вината беше част от настоящото му безпокойство, но основното беше завистта — създадена от неговата собствена реакция да се сравнява и да работи със своя съперник. Съперник, който дори не си правеше труд да съперничи; чието чувство за превъзходство беше толкова смазващо, че той с радост бе приел унизителната роля на мютски роб и изпълняваше възлаганите му задачи със същия ентусиазъм, с който решаваше сложни проблеми от аеродинамиката. И което беше още по-лошо, той не би могъл да стигне дотук без умните съвети и непоколебимото сътрудничество на Брикман.

Разбирането, че още не е равен на облачния воин, подсилваше тлеещото негодувание на Кадилак. Но по-лошото беше, че той се нуждаеше от Брикман. Неговото присъствие му действаше като стимул, помагаше на мозъка му да работи по-добре. Но да разчиташ на някого, на когото не можеш да вярваш, беше и глупаво, и опасно. Кадилак се проклинаше, че не беше изобличил Брикман още в началото. Сега беше много късно и се съмняваше дали би могъл изобщо да го направи. Вече му тежаха прекалено много предателства. Не… бягството беше отговорът. Нека Брикман вземе Клиъруотър. При условие, че начинът на бягството им нямаше да изложи на риск собственото му положение, той би се радвал да се отърве и от двамата.

Когато беше казал на Брикман, че няма нищо, за което да се върне в племето, той беше искрен. Волята на Талисмана можеше един ден да върне Клиъруотър в живота му, но за обозримото бъдеще той я беше изгубил. С пристигането на Брикман в Ни-Исан надеждите, които беше подхранвал за възстановяване на тяхната връзка, се бяха стопили. Ако се върнеше в племето, той щеше да бъде принуден да приеме ролята на помощник на Мистър Сноу; да стане негова послушна сянка. Подходящ статус в очите на племето щеше да получи чак след смъртта на Мистър Сноу. Но камъните му бяха показали, че след като старият летописец отиде на Високата земя, племето ще престане да съществува. Тогава какъв беше смисълът да се връща? Тук можеше да е без приятели, но без Мистър Сноу и Клиъруотър той нямаше истински приятели никъде. Връзката му с облачния воин беше нещо съвсем друго. Между тях имаше много общи неща, но тях не ги свързваше дружба. Свързваше ги съдба.

 

 

Стив също беше зает. Осем пилоти с по няколко полета дневно изразходваха много барут. След употреба ракетните тръби и пусковите ускоряващи ракети можеха отново да се напълнят, но цялата операция трябваше да отговаря на всички изисквания. По предложение на Стив Кадилак поиска помощ и от местните ракетни работилници и в отдела за пълнене дойдоха много тайландки и виетнамки.

Кадилак прие и друго предложение на Стив и нареди Джоди и Келсо да се преместят в двора на собствената му резиденция — до която сега имаше два пътя. Преместването беше оправдано от натоварената програма за обучение. Като живееха заедно, тримата инструктори щяха да имат повече време да обсъждат напредъка на учениците си след полет и в края на деня можеха да обсъдят промените, които трябваше да направят в програмата. Тези промени съвпадаха идеално с плановете на Стив, защото можеше да се съветва с Джоди и Келсо, без да дразни другите ренегати. За тях той все още беше един арогантен надут мют, а фактът, че може да лети и че му е възложено да извършва изпитателни полети, подхранваше едва скриваното им негодувание.

През малкото мигове, когато беше свободен, Стив мислеше и за перспективите пред Кадилак. Вместо само да контролират работата, майсторите на желязо вече помагаха. По приблизителна преценка джапите и различни динки от долните слоеве вече надвишаваха три пъти броя на трекерите. Беше ли това друг етап на изземване на работата, за което беше намекнал Кадилак? Стив чакаше мютът да каже нещо, но той, изглежда, никак не беше разтревожен — и не споменаваше нито дума за идеята за бягство.

Като се имаше предвид характерът на Кадилак, това съвсем не беше изненадващо. Мютът предпочиташе да се хване за сламката, вместо да погледне в лицето истината, че просто е употребен и скоро ще стане излишен. Предстоящото шоу — вече само подир няколко дни — щеше да е неговият звезден миг и той не искаше да мисли за това. Непоправим. Харесван или не, той се беше издигнал над положението на роб. И когато Стив изпълнеше номера си, Кадилак щеше да е доволен да има запазено място за полета за бягство.

Говореше се, че Мин-Орота е поканил шогуна. Йоритомо отначало бил изявил готовност да присъства и бяха направили специално богато украсена отделна ложа най-отпред на голямата трибуна. Усилията на майсторите обаче, изглежда, бяха напразни, защото същата сутрин Кадилак беше чул, че шогунът е променил решението си — щял да отиде другаде. Генералният консул Накане То-Шиба и пратеникът Тоширо Хазе-Гава щели да присъстват от негово име. Мъдър ход.

 

 

В писмото на Йоритомо до Мин-Орота не се обясняваше причината за тази промяна — шогунът не беше длъжен да обосновава решенията си, — но той потвърди поддръжката си на проекта, за който беше получил блестящи доклади. Писмото — написано с най-топлите думи, които разрешаваше официалният дворцов език — завършваше с горещо изразената надежда, че церемониите ще бъдат увенчани с успех и всички, допринесли за проекта, ще бъдат справедливо възнаградени. Кио Мин-Орота дълго размишлява върху последната фраза. Накрая реши, че го тревожат не думите на шогуна, а собствените му предателски намерения.

 

 

През оставащите дни — по-малко от една седмица — Стив трябваше да преодолее няколко препятствия. Трябваше да види Клиъруотър, да реши проблема с документите за пътуване и пътническите печати и да вземе последните няколко изненадващи пратки, който бяха доставени от АМЕКСИКО през последните четири седмици.

Те бяха пуснати в един басейн зад Херън Пул през нощите, когато луната беше закрита от облаци. За да извършат точно доставката и да не бъдат засечени, боядисаните изцяло в черно самолети се бяха приближили с изключени двигатели, плъзгайки се с невероятно тънките си крила на трийсет метра над повърхността, преди да пуснат непромокаемите контейнери. Единственият шум беше свистенето на въздуха, което преминаваше в бързо кресчендо, а след това намаляваше до затихваща въздишка на неочакван вихър във върховете на дърветата. Забавеното от парашутите цопване на контейнерите беше не по-силно от това на пляскането на скачащите във водата риби. След като контейнерът паднеше на дъното, се освобождаваше една шамандура, която маркираше положението му. До днес Стив беше успявал да ги открие още преди съмване и да ги извади.

 

 

Като засланяше пламъка на свещта, Стив се промуши през вратата на колибата си и я затвори. Коленичи на разстланата слама, която служеше за постелка, и запали фитила на светилника, поставен на една малка полица. Когато пламъкът се издигна, той видя онова, което беше пропуснал — една фигура, облечена в черно от главата до петите, седнала в ъгъла на колибата, с полуизмъкнат меч в скута си. Дясната й ръка стискаше дръжката, лявата — ножницата. Лицето на нечакания гостенин беше покрито с кърпа с тесни отвори за очите, но той беше в сянка, така че дори те оставаха скрити.

— Как е, приятел? — Беше пратеникът в оригиналната си маскировка.

— Както може да се очаква. Отдавна ли сте тук?

— Доста отдавна.

Стив се поклони до земята, като се мъчеше да забрави за меча на убиеца.

— Присъствието на вашата знатна личност е голяма чест за скромната ми колиба. Мога ли да попитам за целта на посещението ви?

— Не прекалявай, Брикман. Лоши неща се случват на хората, които си позволяват да си правят шега с мен и да ме ядосат.

— Далече съм от подобна мисъл, господарю. — Стив се надигна. — Какво мога да направя за вас?

— Искам да знам какви са плановете ти. Приближаваме към края.

— Знам. С изключение на някои дреболии всичко е повече или по-малко готово. Единственото, което се иска от вас е да осигурите генералният консул да се съгласи да извърши последната си езда.

Пратеникът изсумтя раздразнено.

— Той ще е там! Какво ще кажеш за останалото?

— Току-що ви казах. Всичко е готово.

— Искам подробности, Брикман. Казвай. Нямаме на разположение цяла нощ.

— Демонстрацията, която ще проведем, няма да протече много добре. Всъщност ще бъде истинска катастрофа. Не знам какви предпазни мерки планирате да вземете, но с облекчение научих, че вашият шеф няма да присъства. Нещата можеха да станат доста неприятни.

Тоширо стисна меча си още по-силно.

— Моят… шеф?

— Да. Шогунът. Негово величество Йоритомо То-Йота. Той е на колко… на двадесет и осем години? Неженен, но две от четирите му сестри са женени… нали?

— Мръсно дълго куче! Как смееш да произнасяш името му? — Само с крайно усилие на волята Тоширо успя да спре ръката си с меча.

Стив, изглежда, беше забравил за опасността.

— Бъдете разумен. Проявих ли с нещо неуважение? Ако ще вършим работа заедно, не можем да се придържаме към всички условности.

— Внимавай какво говориш, Брикман. Никой не е незаменим. Дори и ти. — Тоширо спря. — Като човек, който не притежава никакво чувство за чест, ти може би си мислиш, че това е празна заплаха. Грешиш. Сделката си е сделка, но има и определени граници. Премини ги и ще бъда принуден да те убия… независимо от последствията. А те ще са ужасни, вярвай ми.

Стив наведе глава.

— Никой не го знае по-добре от мен, господарю. Моите господари са също толкова безмилостни, колкото и вашите.

Отговорът на дългото куче напомни на Тоширо за ужасните рискове, които поема всеки, който играе двойна игра, и той каза:

— Как получи тази информация?

— По същия начин, по който знам, че сте пратеник на вътрешния двор и се казвате Тоширо Хазе-Гава.

— Няма да те предупреждавам пак, Брикман. Внимавай какво приказваш.

— Мислите ли, че се срещнахме случайно? Вие бяхте избран в момента, в който научихме, че двамата избягали мюти са стигнали тук. — Това беше блъф, прибавен към информацията, която Кадилак беше научил от майсторите на желязо. Но пратеникът не го знаеше.

— Избран?

— Като човек, който е открит за нови идеи. С когото може да се прави бизнес. — Стив наблюдаваше внимателно пратеника. — Интелигентен, с въображение, съобразителен… амбициозен. — Последната дума беше най-важна, но беше произнесена небрежно.

Разбрал, че е изпуснал инициативата, Тоширо втренчи в Стив безизразните си очи и зачака.

Стив отвърна на погледа — нито предизвикателно, нито страхливо.

— Не изглеждате изненадан.

— Старая се да избягвам изненадите — отвърна Тоширо. — Ти си пратеник на силна нация. Интересно ми е обаче защо не разкри това преди?

Стив отговори с пресметлива усмивка.

— Сложихте ли всичките си карти на масата? Въпреки пропастта между нашите две общества вие и аз сме… с дължимото уважение, господарю… от един и същи вид.

Тоширо прие казаното със сдържан смях.

— Брикман, въпреки пълната ти липса на почитание съм сигурен, че знаеш поне за няколко случая, когато изпитвах желание да те убия… и с удоволствие ще го направя. — Той вкара с трясък меча в ножницата. — Един ден може би ще имам това удоволствие.

— Не и ако аз ви видя пръв.

Дръзкият отговор накара пратеника да се плесне по бедрото.

— Добре казано! Как… — Той понижи отново глас — Как планираш да избягаш?

— Ще вземем три летящи коня — отговори Стив.

Тоширо се намръщи.

— Но западната граница е на почти хиляда левги оттук. Могат ли тези машини да летят толкова далеч?

— Един ден ще могат… но засега не — излъга Стив. — След като пресечем Хъдсън, ще продължим на югозапад до едно място за среща близко до Скрантън. Нарича се Скара-тана.

— Аха…

— Наши хора ще долетят там да ни вземат. Преди да се смрачи ще сме у дома.

Тоширо направи всичко възможно да не изглежда впечатлен.

— Какво ще стане с жената? Къде и кога искаш да я докарат?

— Не се тревожете за това. Генералният консул ще я върне.

От новината дъхът на Тоширо спря.

— Уредил си това?

— Още не. Планирам да го уредя довечера. Генералният консул е на вечеря с господаря Мин-Орота и няма да се върне до утре сутринта. — Стив беше научил това от един подслушан от Кадилак разговор. — Но, разбира се, вие вече знаете това.

Пратеникът наистина знаеше и вече беше направил планове да се възползва от отсъствието на То-Шиба. Но откъде знаеше Брикман — и какво означаваха думите му?

— Ти… ме учудваш.

— Не виждам защо — отвърна Стив. — Просто си върша работата.

— Но…

— Има едно нещо, с което можете да ми помогнете. — Стив беше взел на сериозно предупреждението на пратеника, но усещаше, че за момента го държи в ръцете си. Той насочи пръст към него. — Докарахте ли коня си?

— Да.

— Страхотно. Радвам се, че можахме да си поговорим, но изоставаме от разписанието. Какви са шансовете да направим една екскурзия до езерото с двата острова?

 

 

Въпреки съблазнителното предложение за още един сеанс на телесни наслади Стив не остана дълго в прегръдката на Клиъруотър, след като изясниха последните решаващи подробности. Връщането в Херън Пул означаваше дълго плуване до западната страна на езерото, последвано от три мили тичане. С настъпването на есента нощите бяха станали доста хладни и макар че водата беше относително топла, над нея се носеше гъста светлосива мъгла.

При плуването към острова Стив се беше ориентирал по бледата жълта точка на фенера, който се бяха разбрали Клиъруотър да закача на прозореца, когато е самичка и няма вероятност да бъде безпокоена от дебелия си приятел.

За да може да се ориентира на връщане, Стив беше закачил в една линия два фенера в посоката, в която трябваше да отиде: жълт отпред, розов отзад. Езерната къща беше кацнала между дърветата на най-високото място на острова, така че той можеше да вижда светлините над мъглата и да плува в правилната посока.

В един момент попадна на участък без мъгла, обърна се и заплува по гръб. Беше по-шумно от плуването по корем, но така можеше да плува и в същото време да следи светлините.

Дори ако беше гледал в правилната посока, беше съмнително дали щеше да е достатъчно бърз, за да избегне рибарската мрежа на около метър след края на чистия от мъгла участък.

Шест тъмни фигури държаха краищата й. Бяха в две дълги лодки, скрити в мъглата. С бързи, опитни движения, усвоени от дългите години риболов, те задърпаха мрежата и лодките се събраха, като чукнаха леко носовете си. Мъжете вдигнаха борещия се улов над водата и преди Стив да може да разбере какво става, го хвърлиха на дъното в лявата лодка и го удариха по главата.

 

 

Когато се свести, Стив видя, че е сух, но все още гол. Над него стояха две облечени в черно фигури. Изправиха го на колене. Трябваха му няколко секунди да разбере в каква беда се намира. Вдигнаха ръцете му на височината на раменете и ги завързаха за къс прът, който минаваше зад врата му и под лактите, и вързаха ръцете му зад тила.

Много гадно — но още по-гадно стана, когато завързаха с тънка връв пениса и скротума му и прекараха другия край на връвта около врата му. Много хитър номер. Единственият начин да намали напрежението беше да се наведе напред. Ако се опиташе да изправи гръб, щеше да си откъсне топките.

Страхотно…

Срещу него имаше трети човек, също облечен в черно — но изпитото му, приличащо на череп лице, не беше закрито. С хлътналите си дръпнати очи, квадратната брадичка и уста като заварка между две стоманени плочи то не предвещаваше нищо добро.

Отдясно на Стив на къс прът висеше фенер. Кафявите работни дрехи, които беше скрил под едно паднало дърво, бяха грижливо сгънати до него. Главата му болезнено пулсираше. Стив се размърда леко да облекчи вцепеняването във врата и едва тогава разбра, че е в черна палатка.

Мъжът с приличащото на череп лице наля една чаша саке от покрита с кожа манерка и я подаде на пазача отдясно на Стив.

— Пий. Това ще ти помогне да се съвземеш.

Пазачът вдигна чашата до устните на Стив. С връвта около врата и срамните части той трябваше да се наведе още повече, за да може да пие.

— По-добре ли си?

— Да. Благодаря.

— Добре. — Приличащото на череп лице излая някаква заповед на японски и двамата маскирани пазачи взеха пръчки и застанаха зад Стив.

— Няма да си играем, мистър Брикман. Нямаме време за игрички. Така че ще отговаряш бързо и без лъжи на всички въпроси, които ти задавам. Както съвсем скоро ще откриеш, аз знам причината… затова не го увъртай и, преди всичко, не се прави на умен. Задачата ми е да ти помогна да избягаш, а в замяна ти ще помогнеш на мен. Ясно ли е?

— Да, но… какво ще стане, ако не знам отговорите?

Човекът с лице като череп въздъхна и каза тихо:

— Предупредих те да не шикалкавиш. Но виждам, че не си ме разбрал. — Той даде знак на облечените в черно фигури и дъхът на Стив секна, когато получи два парещи удара по гърба. Кристофър! Тези гъвкави бамбукови пръчки наистина хапеха жестоко. Той стегна рамене от ударите и въжето с примката около врата му се опъна и стисна гадно скротума му.

— Надявам се, това ще те убеди, че не се шегуваме — каза човекът с приличащото на череп лице. — Ако се опъваш, ще ти отрежа пениса и топките и ще те пратя да ги занесеш у дома в саламура в ето този буркан. — Той взе един извит нож и един буркан и ги сложи пред Стив.

Беше фокус, до който милият стар вуйчо Барт може би беше прибягвал, но Стив имаше смразяващото чувство, че този човек наистина е готов да го направи.

— Добре, Брикман. Ние знаем, че си агент на АМЕКСИКО и изпълняваш задача на управляващата фракция. Знаем също, че имаш нареждане да разрушиш проекта Херън Пул и да убиеш генералния консул Накане То-Шиба. В замяна ти е обещано безпрепятствено бягство от страната с двете дълги кучета, които доставиха оригиналния летящ кон на Хиро Яма-Шита. Вярно ли е?

Можеше да се каже само едно нещо.

— Да.

— Добре. Тези споразумения имат нашето одобрение. Ти ще продължиш според плана. Сега… знаеш ли кой е мъжът, с когото си се договорил?

— Той не ми е казал името си, но смятам, че това е пратеникът на вътрешния двор Тоширо Хазе-Гава.

— Отлично. Отбелязваме прогрес. Сега ще те питам какви са плановете ти за бягството ви. Но преди да ми кажеш нека ти отговоря на един въпрос, който, сигурен съм, ти се върти в ума. „Тези хора, в чиито ръце съм попаднал, за Хазе-Гава ли работят?“ Не. Не работят за него. Както вече стана ясно, ние споделяме известни цели, но ние принадлежим на… съперничеща организация. Което несъмнено предизвиква въпроса: „Какви доказателства има за това?“ Ще ти посоча три факта, за които, сигурен съм, ти знаеш, че не са известни на пратеника. Факти, от които ще разбереш степента на нашата осведоменост и ефективността на нашата организация и — кой знае — може дори да те убедят да ни вярваш.

— Първи факт — продължи мъжът. — Ние знаем, че жената, която ти току-що посети, е използвала влиянието си да убеди генералния консул да те прехвърли в пощенската станция в Херън Пул. Втори факт: знаем, че нейният приятел, който е приел твоята самоличност, владее нашия език. Трети факт: знаем, че ти си обсъждал с твой колега да направиш пътуване с кораб през каналната система от Ари-бани до Бу-фаро. Твоят колега е дегизиран като мют. Носи червена превръзка и кодовото му име е Сайд-Уиндър.

Стив не успя да скрие изненадата си.

Човекът с приличащото на череп лице го погледна и леко се усмихна.

— Знаем за него от доста време. Хванахме го няколко седмици след като беше внедрен в Ни-Исан и оттогава работим с него. Всъщност чрез нас той получи сегашната си работа на корабите с колела.

Макар и гол, Стив се почувства, сякаш е разголен и отвътре. Имаше ли нещо, което тези хора да не знаят? Знаеха ли, че неговите приказки за „масирана интервенция“ не са нищо повече от блъф? Макар че беше болезнено завързан и напълно беззащитен, той направи всичко възможно да си придаде вид на спокойна увереност. Под този си вид обаче беше уплашен като никога.

И напълно объркан. Подготовката за големия пробив и последната среща с пратеника бяха минали толкова добре, че си беше позволил да изпадне в безгрижно, самодоволно настроение. И беше попаднал слепешката в капана — тоест буквално в мрежата. Но дори и да беше нащрек, едва ли би могъл да избяга от похитителите си. Стив беше натрупал голям опит — по-голямата част от него болезнен, — откакто бе излязъл на повърхността. Знаеше, че е в ръцете на сурови хора, които, както беше казал разпитващият, бяха истински професионалисти. Кристо! Той беше проявявал усърдие, като мислеше, че е в голямата игра, само за да открие, че се играе още по-голяма игра. Човекът с приличащото на череп лице, който го наблюдаваше внимателно, каза:

— Виждам, че ти е доста трудно да възприемеш всичко това. Но то означава, че все още си относително начинаещ. След време ще разбереш, че онези, които шпионират и поддържат вътрешната сигурност, често са свързани с общи интереси… които невинаги се споделят от техните господари.

Стив кимна.

— Мога да го разбера.

— Например ние знаем, че ти използваш скрито радио да поддържаш връзка с АМЕКСИКО. Ние също имаме много подобни прибори. — Мъжът извади малка радиостанция, която можеше да е дошла само от Федерацията.

После натисна един бутон и каза нещо в микрофона. Стив чу отговора като поток от непонятни думи.

— Това е нашият човек в Херън Пул — обясни мъжът с приличащото на череп лице. — Той наблюдава твоята колиба. Може да стане неприятно, ако някой открие, че не си вътре. — Той потвърди съобщението, после остави апарата на рогозката между тях.

Стив го гледаше и се мъчеше да разбере с кого си има работа.

— Нека се опитам да отгатна какво мислиш — каза мъжът. — Опитваш се да напаснеш откритието си, че нашата организация има радиостанция като твоята, в която се използва наричаната от нас тъмна светлина, и изричната забрана да се ползва всеки предмет, в който тя се използва. Всъщност внасянето на прибор от този вид в Ни-Исан се смята за голямо предателство.

— Така е — призна Стив.

— Разбира се, че е така. Тъмната светлина е разрушителна сила и не бива да се допусне да попадне в ръцете на алчни или безскрупулни хора. Никога отново предачите и тъкачите няма да впримчат света в коварните си мрежи. Но ние не търсим власт, ние просто упражняваме властта, която ни е дадена за поддържане на статуквото — и сме готови да използваме всякакви средства за постигане на тази цел.

Мъжът вдигна радиостанцията и оголи зъби в гримаса, която може би трябваше да е усмивка. Зъбите му бяха жълти като пергамент.

— Има една поговорка, която датира от Света преди: „В света на слепците едноокият е цар“.

— Разбрах. Умно…

Мъжът кимна.

— Сега ми кажи за твоите планове. Как смяташ да се измъкнеш оттук?

Стив каза на джапа каквото искаше да знае. Нямаше смисъл да крие нищо. Ако Сайд-Уиндър беше двоен агент, бягството на борда на кораба през Бу-фаро вече беше провалено. Стив обясни как след достигане на река Хъдсън по въздуха е планирал да използва това, че Кадилак знае японски. Облечен в една от копринените роби на Клиъруотър и с бялата маска, която тя бе носила при пътуванията си, мютът щеше да се представя като куртизанката Йоко Ми-Шима. Като такъв той би могъл да купи билети, да достави храна и да отговори на всички въпроси за четиримата мютски роби, които „го/я“ съпровождат. С изключение на средния пръст на дясната си ръка Стив вече беше готов за тази роля. Боите за тялото щяха да се използват за дегизиране на Джоди и Келсо. Колкото до Клиъруотър, не се отнасяше до дегизиране, а до връщане на обичайния й цвят.

Мъжът с приличащото на череп лице помисли, после попита:

— Знае ли Хазе-Гава, че двете личности, които търсиш, са тревни маймуни?

— Да. Аз му казах и по-късно Клиъруотър го е потвърдила.

Дръпнатите очи на джапа сякаш се затвориха съвсем.

— Абсолютно сигурен ли си? Няма ли някакво недоразумение?

— Не. Той я разпитвал подробно. Питал и други самураи, които били там. Главният ронин — Нобуро Нака-Джима.

Беше ред на човека с приличащото на череп лице да се изненада.

— Откъде знаеш името на този човек?

— Това е дълга история. Спасих живота на жена му и детето му. Но това няма нищо общо. Той ме заведе да се срещна с пратеника. Той седеше до мен, когато казах на Хазе-Гава, че е сбъркал.

— Разбирам. Беше ли той с вас, когато пратеникът разпита жената?

— Не. Когато я въведоха, той беше в другата стая. Но стените са хартиени. Може и да е чул.

— Може би… Какво се случи, когато те изведоха?

— Хората на Нобуро първо отведоха Клиъруотър, след това завързаха ръцете зад гърба ми и Хазе-Гава ме отведе.

— Беше ли тъмно?

— Като в рог.

— Продължавай…

— След като изминахме известно разстояние — около стотина метра — той внезапно се обърна и ме удари — силно. — Стив посочи. — Точно тук, под лявото ухо. Когато се свестих, беше коленичил до мен и ми разтриваше врата.

— Имаш ли представа колко дълго си бил в безсъзнание?

— Не.

— Няма значение. Това, което каза, може да помогне да решим една загадка. Сега… дали можеш да обясниш нещо друго, което намирам за много объркващо… как мютът е могъл да научи нашия език, без да е бил обучаван… и как жената е могла да повлияе на действията на генералния консул?

— Те са, както ги наричат в Плейнфолк, „надарени“. Имат невероятни способности. Не знам как и откъде — никой не знае. Но знам, че могат да правят необикновени неща. Повечето хора не вярват на историите за мютската магия. Но тя съществува. Виждал съм силата й. Страхотно е.

Мъжът кимна замислено.

— Има ли много такива „надарени“ тревни маймуни?

— Не. За щастие те са изключително редки. Моят опит е ограничен с едно племе на Плейнфолк, но, изглежда, единствените мюти, които притежават тези… способности, са с прави крайници и чиста кожа. — Това не беше съвсем вярно, но ако бъдеше уличен, можеше винаги да се оправдае с невежество. — Ние ги наричаме свръхнормални.

— Защото изглеждат също като вас?

— Те приличат на нас, но вътрешно са съвсем различни. Тяхното общество, цялата им религиозна система, са напълно различни от нашите. Точно това ги прави толкова опасни.

— Тогава защо просто не ги убиеш? Защо тези двамата са толкова важни за твоите господари?

— Нашият свят е различен от вашия — отговори Стив.

— Ние не се страхуваме от тъмната светлина. Тя е източник на нашата сила. Нейната енергия захранва нашия свят както кръвта, която тече по вените ни. Ние я използваме да създадем уреди, които ни позволяват да разглеждаме най-малките частици на материята — градивните блокове, които, когато се съединят в правилна последователност, създават човешки същества и всичко в света около нас.

Стив беше благодарен, че беше слушал сестра си за нейния основен курс по генетика.

— Като проучим съставните части на тези две личности, ние ще можем да открием елементите, които ги правят различни, и да намерим начини да им противодействаме.

— Нека се върнем на плана за бягството — каза мъжът. — Какво трябваше да се случи, след като се дегизирате?

— Ами… точно там всичко се разпадна. Излиза, че куртизанките пътуват само в затворени носилки, които се возят или на колички, или се носят от носачи. Но не мюти. Клиъруотър беше сигурна, че може да вземе пари от генералния консул, но не и идентификационни документи, паспорти и плочки за вратовете.

— Радвам се да го чуя — отвърна мъжът с приличащото на череп лице.

— А остава и проблемът с печатите на ръцете, които се бият на контролните постове.

Мъжът с приличащото на череп лице отново оголи зъби в усмивка.

— Вече разбираш, че това не е безполезна бюрокрация. Тя помага да се контролират хора като теб. — Той бръкна в чантата от лявата си страна, извади нещо и го отвори. Беше красива кутия с принадлежности за писане. Мъжът извади четчица, натопи я в мастило и с бързи, плавни движения написа неразгадаемо послание. След това почисти четката и я прибра.

— Добре. Не ни остава много време, но ще ви помогнем в приготовленията за пътуване… при условие, че успеете да избягате от Херън Пул. През следващите два дни ще ти донесем в колибата карта. Ще я оставим на същото място, на което държиш радионожа. Картата ще те насочи до точка близко до източния бряг на Уда-сона. Полето, където трябва да кацнеш, ще бъде маркирано с празен бял квадрат. Там ще те посрещне един от нашите хора. — Мъжът погледна листа да види дали мастилото е изсъхнало, след това го сгъна и го сложи пред Стив.

— Дай това на твоя приятел, който говори японски. В него е казано какви думи ще използва нашият човек да се представи и какво трябва да му се отговори. След това можете да говорите на бейсик. Той ще ви даде необходимите документи и плочки за вашите мютски роби и за куртизанката. Плюс билети за кораба и пари за пътуване. „Дамата“ ще получи покрита носилка и две прислужнички. Когато сте готови за път, ще ви наеме носачи да пренесат носилката до ферибота. След като пресечете реката, те ще я отнесат до кея. Ние ще предупредим Сайд-Уиндър да ви чака на борда в Ари-бани… макар че според мен вие сами ще установите контакт с него. След като се качите на кораба, ще отплувате до Бу-фаро. А после трябва да се оправяте сами.

Всичко изглеждаше прекалено добро, за да е вярно. Ако ръцете и раменете му не бяха разпънати от агонизиращото схващане, щеше да изкрещи. Стив направи всичко възможно да скрие болката, но гласът му го издаде.

— Аз… просто не знам какво… да кажа!

— Не трябва да казваш нищо — отговори мъжът с приличащото на череп лице, равнодушен към болката на Стив, затвори кутията с преднамерено бавни движения и я сложи настрана. — В този случай действията говорят по-ясно от думите. Ако не спазиш своята част от сделката, вие няма да бъдете допуснати на кораба… нито на никое друго място. Компрендо?

— Напълно! — изпъшка Стив.

— Добре. — Мъжът извади извита кама и я насочи към скута на Стив.

Сърцето на Стив прескочи един удар. Върхът на камата беше насочен опасно ниско, но в последния миг мъжът я вдигна към пъпа му и преряза връвта между врата и слабините. После се изправи и се обърна с гръб, докато двамата пазачи развързваха ръцете на Стив.

— Сега се облечи.

Стив отвърза връвта, стегнала тестисите му, и въздъхна облекчено. Кристо! Когато започна да се облича, установи, че ръцете му са болезнено схванати. За болката в слабините не можеше да направи нищо, освен да се надява, че ще мине. Той се облече и прибра сгънатия лист, съдържащ жизненоважните пароли. Мъжът с приличащото на череп лице угаси фенера и излезе. Но чакаше навън, когато Стив мина между двамата пазачи. Сега, когато беше на крака и извън непосредствена опасност, тримата джапи му изглеждаха по-малко страшни и Стив видя, че е с половин глава по-висок от по-едрия от двамата пазачи. Мъжът с приличащото на череп лице, главният му мъчител, изглеждаше, сякаш стои в дупка. Нищо чудно, че го бяха държали почти свит на две.

— Полицата в колибата ти…

— Да?

— Ако намериш на нея два малки камъка… единият черен, другият бял… значи всичко е наред.

— Разбрах.

Мъжът с приличащото на череп лице отиде с него до края на пътеката, която минаваше между боровете. Зад и под тях Стив зърна езерото — полумесецът беше намерил пролука в облаците и покриваше тъмната му повърхност с плуваща сребърна наметка. Бяха изминали само няколко метра, но черната палатка вече не се виждаше.

Джапът се обърна към него и попита:

— Ще можеш ли да намериш пътя си оттук?

Стив се поклони учтиво.

— Да, господарю.

— Добре. Едно последно нещо. Както ти несъмнено си се досетил, като отплата за оказаните услуги ние получихме няколко подслушвателни устройства от твоите хора. Само от любопитство — мютката беше ли включена в твоята задача?

Стив не беше очаквал този въпрос, но не се обърка.

— Да, господарю. Това е стандартна работна процедура, която, сигурен съм, изпълнява и вашата организация. Наричаме я „сексуална уловка“.

Мъжът кимна.

— Разбирам. Това обяснение е толкова добро, колкото и всяко друго. Лека нощ, Брикман. Ти си, както се казва, „честен мошеник“. Ако успееш да запазиш хладнокръвие, имам чувството, че можеш да стигнеш далеч.

 

 

В деня преди шоуто Стив разбра, че не е единственият, който прави планове. Майсторите на желязо подготвяха свой план за действие. По време на ежедневната си обиколка из работилниците Шигамицу съобщи на Кадилак, че японският състав на Херън Пул ще извършва работите през деня, а новосформираният екип от корейци, виетнамци и тайландци ще се грижи за наземната работа и за презареждането на ракетите и подготовката на талигите. Всички ренегати щяха да останат затворени в двете дълги спални помещения в оградения със стени двор.

През последния месец строгите правила, определящи поведението на робите, бяха смекчени. За ускоряване на работата от пленените ренегати не се изискваше да коленичат пред самураите. Това се отнасяше само за майсторите на желязо от постоянния състав — на всички посетители трябваше да се оказва най-голяма почит.

Като постоянна сянка на Кадилак, Стив също беше включен в това временно изключение, но от него все още се изискваше да се покланя, когато се обръщат към него, и да гледа настрани в присъствието на самурай. Той го правеше — но пък така можеше да наблюдава скришом Кадилак. Когато беше сред новите си господари, мютът много се стараеше да държи лицето си безизразно като техните. Плейнфолк наричаха джапите „мъртвешки лица“ поради носените от тях страховити метални маски, но истинските им лица под тях бяха също толкова безжизнени. Те наистина бяха странни хора — а при нахокване от високопоставен или някоя наистина лоша новина ставаха още по-безжизнени. Рядко си позволяваха да се засмеят, и то само сред равни или само когато висшестоящият даде знак.

Днес Кадилак не се справяше много добре. Стив знаеше, че мютът е мислил много какво да облече и как да се държи, когато се изправи, за да получи своя дял от наградата, която сигурно щяха да му връчат. Но това нямаше да стане. Когато Стив и двамата му приятели изпълнеха плана си, единственото, което динките щяха да им дадат, беше примка на шията — ако имаха късмет; или вряща вода — ако нямаха. Но мютът още не го знаеше.

След като се поклони дълбоко, Кадилак попита дали, предвид на миналия и сегашния му принос, ще му разрешат да доведе един зрител. Шигамицу вече му беше казал, че е поставил този въпрос в двореца. Отговорът беше „не“. Един час преди пристигането на изтъкнатите гости той и другите двама летци трябваше да останат в къщата, която Мин-Орота великодушно им беше предоставил, и не биваше да излизат, докато не ги извикат. Същото се отнасяше и за тревната маймуна, която Кадилак беше взел за помощник.

Кадилак и Стив приеха тази заповед с поредния поклон и останаха с наведени глави, докато Шигамицу и двамата му помощници не си тръгнаха. Когато се изправиха, Стив видя, че върху гордостта на Кадилак е нанесен унищожителен удар; очакванията му бяха жестоко разбити.

— Не ме гледай — каза Стив. — Знаеше, че ще стане така, но предпочете да си завреш главата в пясъка.

Мютът, който обикновено намираше какво да отговори, този път не каза нищо. Стив също. Кадилак винаги демонстрираше известна защитна арогантност, но тази страна на характера му беше нараснала невероятно поради изключителните привилегии, дадени му от Мин-Орота и неговите подчинени. В старанието си да подражава на Стив Кадилак беше забравил вътрешните си сили, истинската си природа и наследството си като дете на Плейнфолк. В желанието си да скъса с миналия си живот в полза на новото си съществуване той беше сляп за факта, че изцяло зависи от покровителството на майсторите на желязо. Сега си плащаше за това и Стив не можеше да направи нищо, освен да стои настрана и да чака, докато не дойде време да събере парчетата от разбитото му самочувствие.

— Какво ще правим?

— Мисля, че по-важен е въпросът какво ще правят те — отвърна Стив. — Във всеки случай нямам намерение да чакам, за да разбера.

Кадилак обаче беше прекалено зает със себе си, за да разбере него.

— И все пак какво?

— Ще взема един от самолетите и ще отлетя с Клиъруотър. И ако имаш ум в главата, и ти ще направиш същото.

Това накара мюта да погледне отвъд руините на някога обещаващата си кариера.

— Ти си луд. Няма да можеш да избягаш.

— Да имаш по-добра идея?

— Не, но… — Кадилак се огледа и понижи глас. — На парада утре ще има осем пилоти. Дори ако успеем да откраднем два самолета, те ще ни последват.

— Значи трябва да се постараем да направим това невъзможно…

Очите на Кадилак затрепкаха неспокойно.

— Искаш да кажеш… да извадим ракетите от строя?

— Нещо такова. — Стив още не беше готов да разкрие картите си. — Някакви възражения?

— Не знам. Не съм сигурен. — Кадилак пак се огледа. — Трябва да помисля.

— Нямаме време! — изсъска Стив. — Утре е единственият ни шанс. Трябва да опитаме!

— Но как ще…

— Няма значение как! Искаш ли да го направиш? Да или не?

Кадилак въздъхна тежко.

— След като нямам други възможности, отговорът е „да“. Доволен ли си?

— Не изглеждаш много убеден. Но връщане няма. Няма да можеш да се обърнеш и да кажеш: „Съжалявам, господарю Шигамицу, не исках“.

— Знам! Не съм идиот, Брикман. Само че всичко става толкова бързо… — Той кимна към оживената работилница. — Скъсах си задника да направя всичко това. А сега ти искаш да ти помогна да го унищожиш!

— Да — каза Стив. — Преди то да унищожи теб!

Това беше вярно и Кадилак го знаеше. Лицето му се разкриви, докато се мъчеше да намери изход — досущ като риба, която се мъчи да се откачи от куката.

— Не си ми казал как ще извадим от строя ракетите.

— Не е необходимо.

— Но…

— Точка! Вече е подготвено.

Кадилак можеше и да знае бъдещето си, но не знаеше какви точно чувства изпитва към Стив.

— Лъжец! Нали ми даде дума!

Стив се озъби.

— Да, вярно е! Двойната измама беше единственият начин да ти спася задника! Ако го бяхме направили, както искаше ти, сега щяхме да стоим тук и да кършим ръце. Или да сме трупове! По моя начин имаме по-голям шанс да стигнем до Уайоминг. Така че престани с тези глупости и почвай да помагаш.

 

 

Няколко дни преди Кадилак с нежелание да реши да скъса с кариерата си като конструктор на летящи машини господарят Хиро Яма-Шита беше тръгнал към Херън Пул. Съпроводен от обичайния си антураж от сто самураи и също толкова пеши войници, той се качи на кораба си в червено и златно и потегли по река Хъдсън. В На-юк, последното речно пристанище в неговите владения, се прехвърлиха на три големи джонки, които ги извозиха през пролива Нио-йоко в открито море на юг до Арон-гирен, а след това на север до пристанище Ба-сатана.

Пътуването на Яма-Шита щеше да е много по-кратко, ако беше пресякъл Хъдсън в Ари-бани и оттам до Ба-сатана по главното шосе изток-запад, но в случая разстоянието не беше пречка. Той предпочиташе да остане колкото се може по-дълго в среда, над която има пълен контрол. Яма-Шита беше минал триумфално през владенията на близкия си съюзник Се-Ико, но те бяха далеч от централната власт. Земите на неговия приятел Мин-Орота бяха много по-уязвими.

Разстоянието от Ари-бани до Ба-сатана по суша беше сто и седемдесет мили — само четири дни пътуване. Проблемът беше, че първите осемдесет мили минаваха през владението на семейството на шогуна То-Йота. От неговата най-южна точка в Нио-йоко маршрутът минаваше през голямата река, която отделяше Ни-Исан от облачните хора. Докато пресичаше тяхната територия, по целия път групата щеше да бъде изложена на любопитни погледи. Не. Яма-Шита предпочиташе комфорта и уединението на собствената си територия, особено когато пренасяше ценен товар.

В един сандък, пълен наглед с красива коприна, беше скрит двигателят, захранвал оригиналния летящ кон на дългото куче. Преди месеци Яма-Шита се беше опитал да имитира разрушаването му, но по-късно беше получил няколко тревожни сигнала, че измамата не е успяла. Поне двама пратеници на шогуна бяха включени в също толкова безуспешни опити да убедят някои зле настроени членове на семейството му да потвърдят съществуването на двигателя или да разкрият сегашното му скривалище.

На тези глупаци не им стигна ума да разберат, че той никога няма да включи някои завистливи или недостойни роднини в такава деликатна работа. Избраните тайни доносници бързо го информираха за направените опити за сближение и за изтъкнатите мотиви. Каквито и да бяха личните им различия, лоялността към семейството взе връх над клетвите им към шогуна. Те бяха мотивирани и от силно чувство на самосъхранение. Яма-Шита беше издигнат на власт, защото беше ликвидирал безмилостно всеки достатъчно глупав да се противопостави на политиката му или да оспори лидерството му — открито или тайно. Приятел или роднина, майка или дете, той не беше пожалил никого. И възрастта не го беше омилостивила.

Единствената заплаха за нарастващата му мощ и влияние идваше от неговите съседи, То-Йота. Въпреки ролята на семейството му в довеждането им на власт и солидната подкрепа, която беше оказал на шогуната в миналото, Яма-Шита знаеше, че този съюз е несигурен, наситен със завист и подозрение. Тридесетгодишното сливане между семействата Яма-Ха и Мацу-Шита беше създало застрашителна комбинация на богатство и военна мощ, а беше добре известно, че владетелите често се обръщат срещу онези, които са ги подкрепили. Достатъчен беше дори само един убедителен претекст, който да може да се използва за изфабрикуване на необходимата подкрепа. Сдушена глутница подсмърчащи помияри могат винаги да победят един планински лъв — но пък това рядко се случваше. Изправени пред смела енергична съпротива, повечето страхливи мелези винаги бяха склонни да дебнат отдалеч.

Същото беше и с кучетата от глутницата на То-Йота. Някои щяха да последват лидерите си сляпо, други щяха да подвият опашка — или дори да избягат, ако битката се окажеше много трудна или много кръвопролитна. Въпреки това би било глупаво да се подценяват ресурсите на шогуната. По някакъв начин Йориномо беше научил за предварителния план да се възкреси тъмната светлина. Слуховете — защото засега това бяха наистина само слухове — бяха подкрепени от неочакваното му участие в прекарването на вещицата, която идиотът То-Шиба беше приел в леглото си.

Ако можеше да й се вярва, не можеха да се повдигнат никакви обвинения срещу него или неговия съучастник Кио Мин-Орота — но можеше ли да й се вярва? Яма-Шита имаше малко основания за самодоволство. Единадесетте убийци, които бяха изпратени да я убият в две групи от по трима и една от петима, изчезнаха безследно. Това не предвещаваше нищо добро. Той се съмняваше, че генералният консул е предвидил и дори, че е имал намерение да защити чуждестранната курва от такива верни професионалисти. Не. Друга, невидима ръка се беше намесила тук и Яма-Шита се досещаше чия е тя. Ако беше прав за предположенията и намеренията на противниците си, щеше да е неразумно двигателят да остане у него. Поради тази причина го беше взел със себе си. Кио Мин-Орота силно желаеше да сподели плодовете от това рисково предприятие. Беше правилно и честно да сподели и рисковете — нещо, което досега той определено не искаше да направи.

Ходът беше основателен. Въпреки че Мин-Орота беше свързан със семейството на Яма-Шита в проекта Херън Пул, все още се смяташе, че той е от лоялните съюзници на шогуна То-Йота — с когото бяха свързани чрез брак. Временно непокорни съюзници може би, но накрая щяха да спазят дълга си и да се съобразят с интересите си. Чудесно. Доверените слуги винаги са най-предразположени да предадат господарите си. Реакцията на Кио, когато станеше пазач на адската машина, която можеше да унищожи и двамата, щеше да покаже дали има кураж. Ако беше готов да действа решително, тогава на облачния воин, който вече беше показал уменията си за построяване на летящи коне, щеше да бъде възложен нов проект. Създадените от него ракети бяха само временно решение. За да имат някакво значимо военно приложение, летящите коне трябваше да могат да летят и да се издигнат във въздуха от всеки подходящ терен и да могат да извършват продължителен полет. Това изискваше две неща: талига и двигател като този, който караше той. Как ще се възпроизведат частите му трябваше да каже облачният воин. Но това можеше да стане и по-късно. Първата стъпка беше да го накара да разкрие тайните методи, използвани от предачите и тъкачите да хванат и манипулират тъмната светлина.

Тъй като джонките плуваха покрай южния бряг на Арон-гирен, Яма-Шита не обръщаше внимание на минаващите стражеви кораби, които плуваха под флага на То-Иота. Нямаше никаква опасност да ги спрат и претърсят — всеки кораб, който превозваше владетел, се смяташе за продължение на личното феодално владение и качването на правителствени войници на него бе равносилно на въоръжено нахлуване на негова територия — военен акт, който можеше да има сериозни последствия. Не. Неговото минаване покрай острова на шогуна щеше да бъде спокойно и безпрепятствено. Въпреки дразнещото внимание на агентите на Йоритомо той беше повече от равностоен на младия обитател на летния дворец. Шамбеланът Йеясу беше най-опасният противник, но за щастие той беше човек, с когото може да се работи. Той беше реалист, мъж с трезв възглед върху порочната страна на човешката природа — не голобрад, с недоразвит мозък идеалист, който едва ли някога е излизал от копринения пашкул на вътрешния двор.

Да. Бавно, но сигурно всички връзки се събираха и примката щеше да се стегне около врата на То-Йота. Нямаше да е необходима скъпа, изтощителна война. Младият шогун щеше да бъде свален с мирно предаване на властта. И една по-мъдра, по-светска и по-послушна личност щеше да бъде поканена да води Ни-Исан към новата ера на прогреса, а Яма-Шита щеше да бъде неин знаменосец. И те щяха да определят темпото, да променят правилата, да окуражават новите мисли и новите идеи и накрая, с общо съгласие, да хванат юздите на властта.

Трите джонки заобиколиха източния край на Арон-гирен и заплуваха към Кей-пакода срещу свежия вятър, който вдигаше бели гребени върху вълните. С изключение на белите облаци, обхванали като в рамка далечния хоризонт, небето беше ясно и обещаваше хубаво време. Точно каквото беше необходимо за шоуто утре. Яма-Шита беше доволен.

 

 

Майсторите на желязо и разнородната маса динки, които сега бяха преобладаващата част от персонала на Херън Пул, свършиха последните заключителни работи върху дванадесетте самолета към шест следобед и се оттеглиха да се приготвят за голямото събитие. Групата трекери беше оставена да почисти работилниците под надзора на специална нощна стража. С постоянните си разпореждания и проверки от името на Кадилак и среднощните заседания при светлината на факли с Джоди и Келсо на Стив бяха започнали да гледат като на част от инвентара и той се възползва от тази възможност, за да се запознае с графика на стражата.

Първоначалният му план беше да зарови парче пластичен експлозив колкото юмрук в главата на ракетната тръба, да му сложи детонатор, след това да напълни тръбата със специална барутна смес. По време на петнадесетсекундното горене пламъкът щеше да си проправи път до тръбата, да запали детонатора и — бумм! Летящият кон щеше да се превърне в обгорени копринени конфети и овъглени трески.

Но нещата не станаха, както бе планирал. Напливът на динки напълно обърка работната програма, а за да се посрещне повишената нужда от ракети, съставът на „силовото отделение“ беше изцяло подменен. Джоди и Келсо — на които Стив разчиташе да извадят от строя ракетите — бяха ангажирани с обучението на пилотите, а той самият беше зает да преглежда и проверява самолетите.

В края на месеца ренегатите бяха освободени от всякаква работа, с изключение на летенето, което ограничаваше напълно ценната свобода на Стив за достъп до всяка операция. За да стане животът му още по-труден, майсторите на желязо непрекъснато променяха програмата и Кадилак обучи осем пилоти на ракетни самолети вместо пет. Незапознат с плана на Стив за бягство, Кадилак почти провали шансовете, като направи допълнителен инструктаж за безмоторен пилотаж на останалите четирима души от първоначално избраните дванадесет. И четиримата бяха летели самостоятелно и се бяха оказали достатъчно опитни. Което означаваше, че — ако майсторите на желязо решаха — можеха да бъдат използвани всичките налични самолети, докато Стив се надяваше половината от тях да са на земята.

Той планираше да открадне само три самолета, но беше невъзможно да се предскаже каква би могла да е реакцията на майсторите на желязо, когато те излетят. Стив се надяваше Клиъруотър да помогне и да ги обърка тотално. Но ако неочаквано възникнеше бурна ответна реакция, някои самолети можеха да бъдат повредени в кръстосана стрелба — така че беше необходимо да има поне един в резерв. На теория чудесно, но трудно да се уреди, тъй като майсторите на желязо променяха плановете си почти ежедневно. Всеки път, когато Стив предприемаше мерки да се справи с новото положение, намираше, че трябва да вземе под внимание поредната промяна в разписанието. Сякаш хората на Мин-Орота допускаха, че някой се готви да провали работата, и подозираха всеки.

Накрая тяхната нерешителност се оказа благодатна маскировка. Когато стана ясно, че Стив практически няма достъп до стаята с барута, той извика АМЕКСИКО и уреди да му спуснат петия и последен пакет. При напълно неочакваната новина, че са изключени от поддържащия екип и дори няма да им разрешат да наблюдават, това беше единственият възможен ход.

В нощта преди шоуто Стив излезе с номера „забравени чертежи“, за да отиде в работилницата, където бяха дванадесетте самолета. И можа да сложи във вечерята на пазача специално лекарство. Началото на съня беше спокойно, периодът на безсъзнание кратък, но дълбок и дъхът на спящия миришеше на саке. От АМЕКСИКО отново се бяха справили добре.

Стив имаше два часа да направи последните връзки. Беше му достатъчен само един. Зарядът от пластичен експлозив, маскиран като подсилена малка дървена паянта, беше вече на място. Стив беше поставил няколко такива по време на направените от него изпитателни полети; другият самолет беше зареден от Джоди и Келсо. Единственото, което трябваше да направи сега, беше да пъхне прибора, който му бяха доставили от АМЕКСИКО. Не беше трудно. Отне му само две минути. Работилниците и барутната стая вече бяха свързани; пакетът за изненада за караулното помещение в оградения двор щеше да бъде поставен утре сутринта. И край.

Да… вече нямаше значение дали майсторите на желязо ще направят поредната промяна на програмата или ще я отложат за друг ден. Така или иначе те щяха да бъдат ударени право по главата.