Патрик Тили
Майсторите на желязо (15)

Глава 13

Тъй като лицензът за построяването на летящи коне беше даден на семейство Мин-Орота при условие, че представители на шогуна ще имат безпрепятствен достъп до Херън Пул, генералният консул беше своевременно информиран за решението за построяване на ракетна тягова система.

Генералният консул Накане То-Шиба, чиито интереси бяха ограничени около удоволствията на плътта, реагира с формален интерес на новината, но когато писмото стигна до летния дворец на Йоритомо, младият шогун бързо видя военния потенциал на тази техника.

Черен барут се произвеждаше от столетия, но досега той беше използван единствено за взривяване в мини и кариери, в патрони за пушки и в оръдия — главно от шогуната — за разрушаване на крепости на разбунтували се феодали.

Оръдията, конструирани за използване като обсадни оръжия, бяха изключително тежки и трудно преносими и през десетилетията мир под управлението на То-Йота тяхното използване беше ограничено за церемониални салюти. Наистина, имаше и по-малки, като тези на корабите на Яма-Шита, но артилерията като цяло не беше ценена от майсторите на желязо поради ограничената си подвижност. А и самураите не ги одобряваха. За тях близкият бой бе идеален начин за водене на война и като резултат изходът от повечето битки зависеше от бойното умение на бързо придвижващи се формации на конници с мечове и лъкове и леко въоръжени пехотинци.

Ракети, пълни с барут, се използваха от военните формации като сигнални средства, но главното им приложение беше за развлечения. Огромни количества от тях заедно с други видове фойерверки се използваха за отбелязване на лични и обществени чествания и религиозни празници, като изпълваха нощното небе с фонтани цветен дъжд.

Но ако една ракета може да бъде направена достатъчно мощна да изведе един летящ кон и неговия ездач в небето, тя може и да изхвърли експлозивен заряд в центъра на обградена противникова формация, например на стръмен склон — или дори зад него. И ако такава ракета може да се носи от един пехотинец, значи могат да бъдат пуснати в залп стотици — и да осигурят убийствен удар, който да стъписа и дори да зашемети врага. И тогава…

Да… Този въпрос трябваше да се обмисли внимателно.

Посланието, с което на Тоширо се нареждаше да се яви пред шогуна, го настигна по средата на весела вечеря с капитан Камакура. Съпругата на капитана и петте му дъщери приеха Тоширо с обичайната топлота и гостоприемство и новината, че той трябва да си тръгне, без дори да си е доял храната — най-добрата, каквато можеше да се намери — разстрои жените. Облети в сълзи и унили, те се наредиха една зад друга, за да се сбогуват. Тоширо отговори с обичайните изрази на благодарност и се извини многословно, че не може да остане, за да се наслади на приготвените деликатеси. Ако знаеше онова, което щеше да последва десерта, може би наистина щеше искрено да съжалява. Предпоследната и най-красива дъщеря на Камакура беше избрана от амбициозната си майка да удостои леглото на пратеника. Но нейният опит да го улови отново беше осуетен от неотложни държавни дела. А времето минаваше! Щеше да бъде пропусната още една година. Ако това продължеше още, двете най-големи дъщери може би трябваше да се оженят за воини от ниско потекло като нейния добродушен, но с ограничен ум съпруг!

Новината, че по заповед на господаря Мин-Орота полевите изпитания на ракетите ще започнат, стигна до Тоширо веднага след неговото завръщане. Тъй като пратеникът действаше като конфиденциална връзка между шогуна и неговите регионални подчинени, в резиденцията на генералния консул се поддържаха стаи на тяхно разположение. Владението, което по принцип беше правителствена територия, служеше на Тоширо като база, от която той често излизаше дегизиран, за да се срещне с агенти или да се смеси с по-нискостоящи. Но резиденцията беше също дом, в който той бе посрещал Нейно височество Мишико То-Шиба, дълго страдащата жена на Накане, и трите й деца.

Въпреки оскърбителното и обидно поведение на съпруга си тя не се беше оплаквала на всевластния си брат и поддържаше същото дискретно, изпълнено с достойнство мълчание сред най-близките си, като скриваше злочестината си зад спокойно, ведро държане.

Мнозина приемаха това като преднамерено безразличие към съдбата й, но с годините Тоширо откри, че не е така. Госпожа Мишико беше отчаяно нещастна и пратеникът не можеше да разбере как някой — дори такъв безчувствен глупак като генералния консул — може да пренебрегва и обижда жена, която, освен че е изключително интелигентна, артистична и от най-висок — ранг, е и с нежно сърце, мила и красива.

Жалко, че генералният консул щеше да умре, без да разбере какъв слепец е бил. Това щеше да придаде горчиво-сладък край на падението му. Нямаше значение. Никой не е незаменим.

От един от информаторите си Тоширо бе научил за странното поведение на генералния консул по време на инспектирането на пощенската станция. Пратеникът не можеше да проумее защо в главата на тъпия консул неочаквано е влязла мисълта да премести „мексиканеца“, но беше доволен, че тази задача вече не е негова. Тоширо беше свързан с ефективна мрежа информатори, но нямаше очи и уши навсякъде, както се беше хвалил на Стив, и не можеше да мести хора като пионки на шахматна дъска. Вярно, можа да регистрира Стив като пощальон, но това беше, защото той изглеждаше като мют и защото регистрацията беше станала във владението на Мицу-Биши, твърд съюзник на шогуна.

Тук нещата бяха различни. Маса-чуса и Ро-дирен бяха в известен смисъл враждебна територия и пратеникът беше посрещан публично със съответните пищни церемонии, но всъщност се водеше агент-провокатор. Затова трябваше да е безкрайно предпазлив да не компрометира себе си и с това шогуна. Да станеш от тревна маймуна дълго куче не беше толкова просто, колкото, изглежда, си мислеше Брикман. Само една личност можеше да осигури подправени документи — Йеясу, дворцовият шамбелан: единствената личност, към която Тоширо не смееше да се обърне. Положението беше достатъчно сложно, за да влиза в мрежата на този паяк.

Без да разбира, Накане То-Шиба неволно му беше спестил много време и затруднения и подписал и бе подпечатал гаранцията за собствената си смърт. Ако ракетната тяга се окажеше отговорът, тогава генералният консул щеше да е между първите майстори на желязо, които щяха да се издигнат във въздуха. Тоширо вече имаше писмото със заповедта и изгаряше от нетърпение да му го връчи.

След два дни Риоши — един от главните военни в семейството на Мин-Орота — беше извикан в резиденцията да придружи Тоширо до Херън Пул. Пратеникът не се притесняваше от посещението си — нали беше длъжностно лице. Ако решеше да не установи контакт, нямаше начин Брикман да го познае. Дори ако пътищата им се пресичаха, двамата нямаше да се изправят един срещу друг лице в лице; „мексиканецът“ щеше да е с нос, заровен в калта като всички други мютски роби, които работеха там. А и след като Брикман не знаеше и дума японски, нямаше да може да разбере кой е дори да чуе някой разговор.

Шигамицу, комендантът на Херън Пул, поздрави почтително Тоширо и Риоши и ги поведе покрай работилниците. В края на летателната площадка бяха трите опитни модела. Първият беше готов за изстрелване: петнадесетфутова секция с крило и лонжерон бе монтирана на дървени магарета да имитира самолета. Предната ос беше по-широка за по-голяма стабилност. Моделът щеше да се задвижи от четири ракети, поставени в занитени тръби от валцувана мед, наредени по двойки една над друга и свързани с къс фитил. Тоширо, Риоши и няколко души от Ба-сатана го инспектираха внимателно. Изобретателят, тъмнокосо дълго куче, коленичило покорно, нито за миг не вдигна очи, а после поиска разрешение да премине към изпитанията. Шигамицу предаде молбата му на пратеника и на Риоши с обичайната изискана вежливост, после, след като получи тяхното разрешение, ги покани да наблюдават изпитанията от безопасно разстояние. Тъмнокосото дълго куче допря до фитила запалена восъчна свещ, двама други роби хванаха модела и го избутаха напред. Първата двойка ракети се запали и от тръбите изригнаха дълги огнени езици. Талигата с модела се понесе по полето, зад нея се закълбиха два тъмновиолетови облака.

Бум! Втората двойка ракети също се запали. Скоростта на талигата нарасна, тя подскочи, издигна се във въздуха. Дългите кучета пред работилниците се развикаха, последва стон, когато талигата падна и предното й ляво колело се откъсна. След миг бе само купчина отпадъци.

Тоширо и Риоши не обърнаха внимание на извиненията на коменданта на Херън Пул. Демонстрацията беше показала, че тяговата система работи. Изкараха втора талига, натоварена със същия модел — за увеличаване на теглото бяха прибавени няколко дялани камъка — и повториха опита. Този път талигата променяше рязко посоката си от една страна на друга, но остана на земята. Когато ракетите изгоряха, тя изтрополи по тревата и — за голямо удоволствие на наблюдаващите майстори на желязо — се разби в оградата в далечния край на полето.

— Това ли е всичко? — попита пратеникът.

Не беше. „Брикман“ имаше още един коз. Изкараха от работилниците третата талига — но на тази имаше човек. В допълнение на предишното крило и опашка сега отпред имаше триъгълна клетка, в която на плетен тръстиков стол седеше един мютски роб. Тоширо го погледна по-внимателно и видя, че това е неговият човек — дегизираният „мексиканец“.

Чрез Шигамицу „Брикман“ обясни, че посредством просто управляване от пътника с крака опашката може да се завърта наляво и надясно. Третият модел имаше само едно колело отпред и то можеше да се върти в същата посока като опашката, когато мютът натискаше лоста с краката си. Задният край на крилото също можеше да се завърта нагоре и надолу чрез вертикален лост, разположен между коленете на пътника. Отклоненият въздух трябваше да минава над крилото и да притиска талигата към земята.

Майсторите на желязо запалиха фитила и талигата тръгна. Тоширо наблюдаваше възбудено как пламнаха първите две ракети. Не искаше „мексиканецът“ да загине преждевременно при демонстрация на нещо, което вече беше показано, че работи. Имаше много по-важни задачи за него — като например да ликвидира генералния консул. Хората около него, които не знаеха за тайните му кроежи, наблюдаваха възбудено. Всички майстори на желязо бяха очаровани от естетиката на варварството. В мирно време тя се изразяваше в кръвожадните им спортове — от борба на петли до ловуване с копие и лък. За тях кулминационното убийство беше основна част на живота и сега те с нетърпение очакваха да видят как талигата и човекът в нея ще се самоунищожат в каменната стена.

Вторият чифт ракети се запали и талигата ускори хода си и гърбът на Стив се залепи за седалката. Първите статични изпитания не бяха създали впечатляваща тяга, но с добавките, които АМЕКСИКО го беше посъветвала да сложи към основната смес, ракетите развиваха наистина голяма тяга.

Каменната стена се приближаваше с нарастваща скорост. Времето за коронния номер наближаваше. Идеята не беше негова, но той беше длъжен да я изпълни, за да укрепи доверието на Кадилак. И това беше адски добре. Иначе най-напред щяха да ликвидират него.

Поканените високопоставени майстори на желязо и пъстрата неофициална тълпа наблюдатели не знаеха, че със съгласието на Шигамицу от другата страна на полето тайно е построена ниска, покрита с трева площадка. Разположена близко до стената, тя не се виждаше от мястото, където стояха Тоширо и другите майстори на желязо. Стив натисна левия рул да насочи ускоряващата се талига към площадката. Държеше лоста напред, за да притиска колелата плътно към земята, после го дръпна силно назад и излетя във въздуха. Не го беше репетирал, но двамата с Кадилак се бяха съгласили, че е осъществимо. Само теоретично все пак.

Всички ахнаха от изненада. Моделът излетя като чапла от блато, извиси се поне двадесет стъпки над каменната стена и продължи да се издига.

Зад стената имаше блатиста земя, осеяна с туфи висока трева, а отвъд нея — голямо езерце, оградено с дървета. Когато Стив стигна над езерцето — на височина петдесет стъпки — изгоряха и последните две ракети. Моделът, чиито характеристики бяха само малко по-добри от тези на обикновена тухла, стръмно полетя надолу. Стив се наклони към опашката, за да намали скоростта на падане, после, когато самолетът се превъртя като пиян и продължи повече или по-малко със задницата напред, пое дълбоко дъх.

Майсторите на желязо избухнаха в силен смях при вида на избухналия над стената огромен фонтан. Възторгът на Тоширо беше помрачен от грижата за съдбата на избрания от него убиец, но дори и той се усмихна весело.

Самураят на Мин-Орота, който беше дошъл с отделение от десет души от Ба-сатана да присъства на демонстрацията, се обърна към пратеника и го потупа приятелски по рамото.

— Ха! Ако това дълго куче може да накара каруците да летят като пилета, значи с вас скоро ще имаме коне, които ще могат да летят като орли!

— За мен този ден не може да дойде достатъчно скоро — отговори Тоширо.

Джоди и Келсо — те хукнаха напред още щом Стив се отлепи от земята — първи прескочиха стената. Джоди, също като пратеника, беше сериозно разтревожена; Келсо тичаше повече от желание да е там, където ще се събират парчетата. Злопаметната му половина се надяваше да види самодоволната усмивка изтрита от лицето на Брикман след удара в стената; другата половина беше обхваната от разяждаща загриженост за колега планерист, извадил лош късмет. Но щастливият кучи син отново се беше отървал и сега излизаше на брега, покрит със зеленясала тиня. Счупеното крило на модела плуваше по средата на езерцето.

На брега посрещнаха Брикман с усмивки. По лицето му течеше кръв.

— Върви и измий тази мръсотия — каза Джоди. — И смърдиш на тиня.

Стив покорно се подчини и тя добави:

— Трябва да си луд да поемаш такъв риск. — Нито тя, нито Келсо знаеха за площадката.

— Не го поех доброволно. Принудиха ме.

— Но ти успя, по дяволите — изръмжа Келсо. — Тези самолети ще летят!

— Така изглежда… — Стив стисна ръката на Келсо, който му помогна да се изправи.

Джоди огледа раната на главата му и каза:

— Нищо ти няма.

Келсо го погледна изпитателно.

— Каз ми каза, че тези ракети са твоя идея.

— Това е само между нас тримата. Официално всичко е заслуга на господин „Брикман“. Разбрахме ли се?

— Да. Исках да те попитам и за него. Кой е той, по дяволите… и защо използва твоето име?

— Дейв, бих искал да ти разкажа, но… историята е дълга и само ще те обърка.

Тръгнаха към стената през туфите блатна трева. От другата страна на стената се бяха струпали няколко ренегати — след като бяха видели, че Стив е жив и здрав, не си бяха направили труда да я прехвърлят. За тях той беше просто поредният вонящ мют — и при това нахален.

Стив се прекачи през стената преди двамата планеристи и тръгна покрай ренегатите.

— Хей, Келсо! Измий си ръцете! — извика високо един от тях. — Който пипа мюти, му окапват пръстите.

Останалите посрещнаха подигравката с бурен смях и загледаха Стив, но той наведе глава и накуцвайки затича към работилниците.

— Браво — каза Кадилак, когато Стив спря да разтрива коляното си. Майсторите на желязо си бяха отишли. — Как си?

— Добре съм. Само малко си изкълчих крака. Ти как си?

— Страхотно. Всички са много доволни. Риоши — водачът на групата от Ба-сатана — е един от най-важните хора в Мин-Орота. Каза, че ще ни доставят всички материали, които ни трябват. Искат да продължим колкото се може по-бързо. Щяло да има и демонстрация пред шогуна.

— А нещо за включване на повече хора за ускоряване на работата?

— Да. Но няма да са трекери.

— А джапи ли?

— Не. Те ще изгубят себеуважението си, ако работят заедно с нас. Вероятно корейци или виетнамци.

— Варвари. — Стив пак опипа изкълчения си крак. — Като говорим за динки, видях един кон, завързан за стълба отвън. С черна наметка, украсена с червено…

— Казва се чул.

Стив не обърна внимание на прекъсването.

— … и с червени дрънкулки…

— Пискюли…

— … на юздата. Да знаеш случайно на кого е?

— Да. На Тоширо Хазе-Гава. Пратеник на вътрешния двор.

— Важна клечка, а?

— Да, така е. — Кадилак обясни накратко ролята на пратениците, позицията им в правителствената администрация и специалната им връзка с шогуна.

Стив слушаше внимателно. Беше попитал, защото червената сбруя на коня беше същата като онази, която беше видял до езерото с двата острова. Значи мъжът в черно беше Тоширо Хазе-Гава, пратеник на вътрешния двор, един от „очите и ушите“ на шогуна — първия човек в Ни-Исан. И значи той наистина беше замесен в заговор на най-високо ниво.

Инстинктивната му реакция и тихият вътрешен глас отново свързаха нещата. Значи шогунът искаше генералният консул да бъде убит. И чрез използване на едно дълго куче си беше осигурил, че никой няма да може да открие главния виновник. Чиста работа. Стив беше готов да изпълни своята чест от сделката, за да осигури освобождаването на Клиъруотър, но какво щеше да стане след това? Шогунът беше достатъчно могъщ — само да вдигнеше малкия си пръст и хората му щяха да си изпотрошат краката да им осигурят безопасно отвеждане до границата. Освен ако, разбира се, поради същата причина, поради която го използваха да нанесе удара, искаха да не бъдат видени да го правят.

Нещата щяха да са много по-лесни, ако можеха да се движат под закрилата на шогуна, но можеше ли да му се вярва? Какво знаеше той за нещата, които ставаха? Щеше ли например да се поддаде на заплахата за масиран въздушен удар, ако не върне безопасно Кадилак и Клиъруотър? Мъжът в черно беше хитър и можеше да използва позицията си като посредник, за да спечели точки за себе си.

Интересен проблем. По-интересен и от наученото от Кадилак за майсторите на желязо.

— Кажи ми — рече Стив, — откъде знаеш всичко това.

— От онова, което казват.

Стив го погледна озадачено.

— Да не искаш да ми кажеш, че разбираш езика им? Как го научи?

— По същия начин, по който се научих да строя самолети.

— Невероятно. Можеш да говориш японски?

— Да. И само между нас двамата — мога също да чета и да пиша. — Кадилак се огледа, след това каза нещо на непонятен за Стив език.

Стив не разбра нито дума, но езикът му звучеше като японски. Той поклати глава учудено.

— Защо не ми каза за това?

— Не си ме питал. Но никому нито дума. На чужденците е забранено да говорят японски. Ако разберат, ще ме убият.

— Не се тревожи, на никого няма да кажа.

— Добре. Хайде, да се прибираме.

— Ами моделите?

— Твоите приятели събират останките. Ние с теб имаме да отпразнуваме друго.

„Наистина имаме“ — помисли Стив. Трудно му беше да сдържа вълнението си. Кристофър! Това може би беше последната брънка, която търсеше. Защото отдавна се опитваше да намери начин да заобиколи проблема с документите. Беше открил също и едно малко затруднение, за което Сайд-Уиндър беше пропуснал да спомене: на робите не се разрешаваше да имат пари. Единственият динк, който можеше да им набави билети, беше пратеникът, но Стив нямаше намерение да разкрие планираното бягство на никого. А сега пратеникът нямаше да е необходим. Стив си представи как ще станат нещата. Да… беше блестящо. Кадилак можеше да свърши всичко.

Кадилак седна пред малката масичка, извади запушалката от поредната бутилка саке, наля чашите до синята черта, нарисувана около ръба, и вдигна тост.

— За смелия мют и летящия му кон.

— Много смешно — сви устни Стив, вдигна чашата си и отпи глътка. — Следващия път искам нещо с истински крила. Иначе ще трябва да си намериш друг помощник.

— Ще го имаш — каза Кадилак и замислено погледна чашата си, сякаш се чудеше защо е празна. — Виж, знам, че пое огромен риск, но стана чудесно. Сега разбирам как работят умовете на тези хора. Когато видяха, че моделът се вдигна, те наистина се зарадваха.

— И аз се радвам да го чуя. Направо е утешително.

— Да. За момент си помислих, че ще се преобърне, но… — Кадилак допълни чашата на Стив и отново наля своята.

Стив се зачуди защо просто не пие от бутилката.

— И този път ти се размина. Ти си най-големият късметлия на света. Наздраве.

Прозвуча повече като укор, отколкото като комплимент.

— Не губи надежда — каза Стив. — Още няколко такива случаи и късметът може да ми изневери. — Той глътна още малко саке. Беше се овладял, когато излезе на брега, но вътрешно трепереше целият. Сакето го успокои почти моментално. Човек можеше даже да започне да го харесва. Той остави чашата си на масата. — И така… какво следва?

— Нищо особено. Ти ще ми помогнеш да конструирам двуместен самолет. А аз ще те науча да летиш с него.

Стив го погледна, после се засмя.

— Интересно. Но наистина ли мислиш, че е необходимо?

— Абсолютно. Ти ще построиш прототип с ракетна тяга. В края на краищата идеята беше твоя.

— Да, но…

— Много е просто. Освен мен има само още двама с опит в летенето. Казан и Келсо. Аз няма да рискувам живота им, докато системата не е изпитана както трябва… във въздуха.

— И там е моето място в схемата, така ли?

— Точно така. Не ми се ще да го казвам, но ти си най-добрият човек за това. Ето защо искам ти да се заемеш.

— Добре, но защо е необходим претекст?

Кадилак се засмя.

— Обикновено схващаш по-бързо. Сигурно сакето ти е замаяло главата. — Кадилак отметна глава, пресуши на една глътка чашата си, после я удари в масата. — Ти си тревна маймуна, Брикман. Надарен с определена, ограничена интелигентност, но по същество непохватен, необучен дивак. Няма значение. Решил съм да те взема под крилото си… така да се каже… и като част от обучението ти ще те уча да летиш.

— Хитро — каза Стив. — Колко неуспеха са ми разрешени?

— Николко. Ти усвояваш бързо. — Кадилак напълни чашата си за трети път.

— В Академията средно са десет часа. По-добре ги направи петнадесет.

— Ще ги направим двадесет. Ти не си чак толкова умен.

Стив вдигна чашата си с мрачна усмивка и отпи. При наземните опити ракетите бяха горели кратко. Онези, които планираха да използват в летящите коне, щяха да горят два пъти по-дълго. Но за разлика от тези на земята, нямаше да има ускоряващ дросел и прекъсване. След като се запалят — край. Трябваше просто да полетиш. При условие че при ускорението крилата не се откъснат, той не предвиждаше никакви непреодолими проблеми. Не и със самолета, във всеки случай.

— От моя страна няма проблем, но как стои въпросът с динките? Ще ти позволят ли да направиш това?

— Кое? — Езикът на Кадилак беше започнал да се преплита.

— Да ме научиш да летя. Както ти току-що ми напомни… аз съм мют.

— Не разбирам за какво говориш.

— Няма ли майсторите на желязо да летят с тези неща?

— Това е целта. И какво?

— Ами… те не разрешават на нискостоящи динки да яздят дори коне. Това е привилегия за самураи… както и самолетите, които правиш. Няма ли да са против един роб да стане летец?

— Не виждам защо трябва да са против — отвърна Кадилак. — Трекерите също са роби. Е, може да се по-образовани и някои може да притежават високи технологически умения, но майсторите на желязо не ценят много живота им. Точно затова няма много от вас в Ни-Исан, за да сте отделна работна сила… отгоре на всичко вие не можете да се възпроизвеждате. Колкото до джапите, за тях и ние, и вие сме на дъното и не ни броят за нищо.

— С изключение на теб — каза Стив.

Кадилак прие забележката с крива усмивка.

— Да, точно това си казвах и аз. — Бутилката изтрака в ръба на чашата му. — Но днес чух нещо, което може би ме задължава, хм… да прекратя престоя си тук.

Стив отказа предложената му бутилка.

— Така ли?

— Да… Чух го от хората на Мин-Орота, докато си отиваха. Ако летателните изпитания се окажат задоволителни, те ще изпратят група самураи в Херън Пул за обучение като пилоти.

Стив бързо разбра възможностите, които му даваше този ход, и каза:

— Моите поздравления.

Кадилак го погледна намусено.

— Може да са малко преждевременни.

— Не разбирам. Не го ли очакваше?

— Това не беше всичко, което чух. Освен това джапите са добри майстори.

— И какво?

— Не е ли очевидно? Те планират техни хора да ни помогнат да завършим първата партида. Когато се обучат самураите, ще могат да учат и други да летят.

— И?

— И ще изучат всички подробности от производствения процес. И ние можем да се окажем излишни.

Всичко това беше музика за ушите на Стив, но той не можеше да не се върне на някои въпроси.

— Аз и другите може би, но не и ти… след всичко, което си направил.

Кадилак го погледна, но не каза нищо.

Стив виждаше, че мютът се налива до забрава, но тази малка стрела все пак попадна в целта. Време беше за следващата.

— Изненадан съм, че не си видял това в бъдещето. Нали четеш камъни.

— Не и откакто видях болката и мъката, които ще донесеш ти. Ти си злото, Брикман.

Стив се опита да запази спокойствие.

— Е, стига вече! Това е минала история. Нямам вина за случилото се. „Пътят е начертан.“ Нали така казва Мистър Сноу? Аз съм тук, защото се опитвам да помогна. Защо не вземеш един виждащ камък и не научиш онова, което ще ни се случи?

Кадилак поклати глава.

— Не става. Потърсих, но… не мога да намеря.

— Но тук трябва да има…

— О, разбира се, че има. Но вече не мога да ги чета. — Той вдигна чашата си. — Може би сакето е притъпило възприятията ми.

— Жалко — каза Стив. — Значи ще трябва да минем без камъните.

Той много искаше да знае дали ще избягат, но пък ако Кадилак нямаше представа какво ще се случи, беше по-добре. Ако беше посветен в плана за бягството и си променеше намеренията, нещата щяха само още повече да се усложнят.

Кадилак опита да се ободри с една глътка саке. Вече не можеше да фокусира погледа си. Гласът му беше дрезгав, челото — сбърчено. Той се наведе напред и потърка очите си в усилие да скрие сълзите си.

— Защо животът ми винаги се разпада, когато се появиш?

Стив почувства угризение на съвестта.

— Не разбираш — тихо каза той. — Животът ти не се разпада. Събира се.

— О, така ли? — подсмръкна Кадилак.

— Да! От какво се оплакваш, по дяволите? Мистър Сноу те е научил на всичко, което знае. Прибави към това и всичко, което научи от мен и от другите хора тук, и онова, което учиш от тези безкосмести джапи… По дяволите… ти си направо двукрака версия на КЪЛЪМБЪС!

— Само дето може би скоро вече няма да мога да ходя на два крака.

— Не говори така! — извика Стив. — Ти трябва да останеш начело на това! Ясно ли ти е? Джапите може и да планират да вземат нещата в свои ръце, но това няма да стане, докато не им покажеш, че тези самолети могат да летят.

— Да, но… ами ако паднем?

„Боже! — помисли си Стив. — Ама той наистина съвсем се е отчаял…“

Стив не знаеше, че между една глътка и следващата алкохолното опиянение може да премине в маниакална депресия.

— Няма да паднем! Ще свършим най-добрата работа, която можем, и ще се прочуем… защото заедно с проекта ще успеем и ние.

Кадилак бавно повдигна глава и втренчи поглед в Стив.

— Така ли? Само че как ще го направим?

„Лош ход“ — помисли Стив и каза:

— Остави всичко на мен. Имаш много други неща, за които да се тревожиш. — Той премести бутилката настрана. — И не се наливай толкова. Иначе ще свършиш с глава, пълна с варен ориз вместо с мозък.

— А какво ще стане с Клиъруотър?

— Не се тревожи. Когато дойде времето, тя ще е с теб.

— Добре… но ми обещай едно нещо.

— Какво?

— Че няма да правиш никакви ходове… няма да вършиш никакви глупости… без да го споделиш с мен. Искам да знам какво ще стане… преди да е станало.

— Разбира се.

— И ако греша и Мин-Орота реши да не поставя свои хора в Херън Пул, ще забравим цялото споразумение. Щом искаш да върнеш Клиъруотър… чудесно. Аз обаче оставам. Разбрахме ли се?

— Абсолютно.

— Добре. Но… — Кадилак го посочи с пръст, докато търсеше думи. Мозъкът му бързо се замъгляваше. — Но ако аз, хм… ако открия, че се опитваш да ме измамиш…

— Кристофър Кълъмбъс! — изсъска Стив. — За какъв ме имаш? Ти ми спаси живота! Колко пъти да ти го казвам? Станалото с Клиъруотър беше моя грешка…

— Не ме интересува това!

— Мен обаче ме интересува! И се опитвам да го поправя! Може да има случаи, когато имаш основание да се съмняваш в мен, но аз съм ти приятел! Обещах на Мистър Сноу, че ще дойда да те намеря, но ако искаш да останеш, е… за него ще е трудно, но за мен не. Ние с Клиъруотър просто тихо ще изчезнем. Ти дори няма да разбереш, че сме си отишли. — Стив протегна дясната си ръка над масата в знак на искреност. — Имаш думата ми. Разбрахме ли се?

Кадилак погледна предложената му десница.

— Може би. Вярвам ти.

Стив взе бутилката и пак я сложи пред мюта.

— Заповядай…

 

 

Оценката на Кадилак за ситуацията се оказа правилна. Той получи разрешение да вземе Стив на модифицирания планер и след няколко инсценирани несигурни захода и застрашителни кацания той продължи самостоятелно двадесетте часа упражнения.

На земята Стив все още беше длъжен да изпълнява ролята си на покорен прислужник. Новопридобита му способност да лети предизвика няколко враждебни коментара за „нахалните мюти“, но Кадилак успокои духовете на трекерите, като подчерта колко рисковани са първите изпитателни полети. Русокосата тревна маймуна беше жертва, която — ако нещата не тръгнеха добре — можеше да свърши като изгорено на клада жертвоприношение!

Модифицираният планер се захранваше от пет тънки ракети, прикрепени към долната страна на метална касета, монтирана под фюзелажа. Имаше и два предварителни ускорителя, които се палеха с дълъг фитил; онези под фюзелажа се запалваха последователно от оригинална стартова система, която взривяваше сноп от същите хартиени гилзи, използвани за патроните на пушките, доставени от Яма-Шита на М’Колите. Самолетът излиташе от преустроена триколесна талига и имаше нисък профил, даващ допълнителна стабилност по време на ускоряване при излитане, и четири бързо освобождаващи се скоби, които го държаха закачен към талигата, докато пилотът не ги освободи.

Тъй като майсторите на желязо нямаха прецизни измервателни прибори и техника за компютърно моделиране, като Федерацията, летящият кон на Кадилак беше проектиран на базата на най-прости изчисления.

Същото беше и с ракетите. Като използва математическите формули, получени от АМЕКСИКО, Стив можа приблизително да прецени отношението тегло/тяга по време на горенето на ракетите. Но цифрите не показваха много, тъй като работодателите не измерваха дължината във футове и инчове, нито пресмятаха теглото във фунтове и унции.

При дегизировката си като момче за всичко по време на монтажния процес Стив беше като сянка на Кадилак, за да е сигурен, че всичко се прави точно в съответствие с указанията. По негово предложение Кадилак нареди на Джоди и Келсо да работят с него през нощта преди излитането, за да направят последните регулировки. Оставаше една голяма въпросителна. Изпитанията с натоварените на земята талиги бяха показали, че ракетите са достатъчно мощни да издигнат самолета във въздуха, но колко бързо щеше да се движи този ковчег с копринени крила? Само след няколко часа Стив трябваше да получи отговор. Полетът, който трябваше да се извърши пред същата делегация от високопоставени майстори на желязо, беше заплануван за сутринта и се говореше, че генералният консул на Ро-дирен и Маса-чуса може би ще удостои събитието с присъствието си. Джапите, които управляваха Херън Пул, докараха допълнителни чистачи и градинари и закачиха знамена и флагове, но не работеха чак до полуда. От тях се искаше да засвидетелствуват на постоянния представител на шогуна подобаваща почит, но те не бяха държавни служители като началника на пощенската станция и неговите разтреперани служители. Генералният консул упражняваше абсолютната си власт само в границите на своето владение. Херън Пул бе част от владението на Мин-Орота и всеки, който работеше тук, се подчиняваше на неговата власт — и бе под негова защита.

На Стив — тъй като това беше неговият голям ден — му беше разрешено да пропусне определената му работа на двора. Към пет сутринта той изпита желание да стане и да удуши петела, но успя отново да заспи и не се събуди, докато един от слугите не зачука на вратата му три часа по-късно.

Като на мют, на Стив не му беше разрешено да използва банята, а само една каца на двора, но за този случай Кадилак го покани в секцията, запазена за самия него, и му позволи да се изкъпе. Стив свали мръсните си работни дрехи и скочи вътре. Тъй като дълбоката каца вече беше заета от Кадилак и две от неговите прислужнички, отначало беше малко тесничко, но накрая успяха да се оправят.

Двете тъмнооки тайландки, които не носеха нищо, освен учтиви усмивки и кърпи за глави, бяха малко объркани, като се намериха в една каца с мют, но гоненето на хлъзгавия калъп сапун се оказа истински ледоразбивач. След незабравимо триене отзад и отпред Стив се опита да излезе от кацата, но момичетата, подтикнати от Кадилак, го дръпнаха и започнаха отново да го търкат целия — за късмет. Обикновено Стив би бил повече от щастлив да им сътрудничи, но сега не му беше до лудории. Когато игриво му натиснаха главата под водата, той се изплъзна от ръцете им и клекна. Това предизвика значително вълнение у тайландките, но писъците на задоволство се превърнаха във викове на разочарование, когато той се показа на повърхността с големия чеп на кацата в ръка и го хвърли в другия край на стаята.

 

 

Освен че беше научил езика на майсторите на желязо Кадилак беше взел и тяхната любов към церемониите. Общата баня беше последвана от покана за закуска — Стив беше увит в една роба на Кадилак, доставена любезно от господаря Киомори Мин-Орота.

— Нервен ли си?

— Не. Изобщо — каза весело Стив. Беше лъжа, разбира се, и той видя, че Кадилак не му повярва.

Когато свършиха с храненето, една от личните прислужнички донесе на Стив бели памучни дрехи: обичайната свободна жилетка с квадратни ръкави и широки, дълги до прасците панталони. Върху сгънатите дрехи имаше ново бельо, бели памучни чорапи и сандали с въжени подметки. Имаше и бяла превръзка за глава с няколко кървавочервени японски думи-символи.

Кадилак я сгъна грижливо, намести частта със символите върху челото на Стив, след това я завърза на тила му.

— Много стегнато ли е?

— Не, добре е. — Стив се погледна в малкото квадратно стенно огледало. — Какво означава тази глупост?

— „Ние хвалим мъдростта на господаря Мин-Орота и величието на всичките му дела“.

— Хм… Ти ли го написа?

— Бих могъл, но щеше да е неразумно. Затова го написах на бейсик и накарах един от писарите да ми го преведе.

Стив намести превръзката на слепоочията си и каза:

— Ставаш истински джап.

— Това е част от инструментите за оцеляване, Брикман. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки.

— Шегувам се. Хайде, да тръгваме.

Излязоха. Самолетът, над който бяха работили до зори, стоеше върху пусковата талига в края на полето. Джоди Казан и Дейв Келсо също бяха с нови работни дрехи. В другия край на полето беше вдигната голяма рибарска мрежа — да улови талигата — и повечето трекери вече бяха наредени зад нея — вероятно за да съберат парчетата, ако Стив не успее да се отлепи от земята.

Кадилак и Стив застанаха на сламените рогозки, постлани до носа на самолета, и коленичиха да отдадат почит на събраните майстори на желязо, които седяха на петдесетина метра от тях на покрит с плат подиум. Адютантите им бяха наредени зад тях. Закачени на дълги бамбукови пръти, над главите им се виеха тесни знамена с три различни герба.

— Онези вляво са Мин-Орота — прошепна Кадилак. — Другите вдясно са на Яма-Шита, а групата в средата са То-Йота — фамилията на шогуна.

— Елегантен начин да се каже, че сме обградени — каза Стив.

Те се поклониха отново, като докоснаха рогозките с носове. Зад тях Джоди и Келсо направиха същото.

— Добре, да тръгваме — каза Стив, провери движението на петте ударника, които щяха да запалят ракетите, след това се напъха в кабината, увери се, че плоскостите за управление са наред, и изтегли спусъците на примитивното арматурно табло.

Кадилак потвърди, че всичките пет спусъка са изтеглени.

— Добре. Зареди камерите!

Джоди и Келсо вкараха тампоните с капсите в запалителните камери, закрепени в задния край на ракетните тръби.

— Камерите заредени, спусъците вдигнати! — извика Кадилак.

Стив стисна здраво с дясната си ръка лоста и мушна показалеца на лявата си ръка в халката за издърпване и запалване на първата ракета.

— Запали ускорителите!

Кадилак ги запали с натопения във восък фитил.

— Ускорителите запалени и горят.

Стив се облегна в седалката и започна да отброява през стиснати зъби:

— Десет — девет — осем…

Джоди и Келсо забутаха талигата напред. Фитилът пращеше и искреше; пламъкът се придвижваше към дюзите на двете ускорителни ракети.

Пет — четири — три… Стив провери действието на лоста за управление на предното колело… две — едно — нула…

Ускорителните ракети запалиха със свистящ рев. Джоди и Келсо отскочиха настрана и загледаха напрегнато как талигата полетя през полето; задният й край бе обвит в огън и пушек.

— Давай! Давай! Давай! Давай! — крещяха те и размахваха юмруци във въздуха при всяка удивителна.

Талигата се ускоряваше. От приблизителните измервания, които бяха направили по време на наземните изпитания с помощта на поставени през определено разстояние пръти, Стив знаеше, че достига максимална скорост за осем секунди.

… пет — четири — три — две — едно — СТАРТ!

Стив натисна спусъка на централната ракета и когато чу, че се запали, се пресегна навън и освободи самолета от талигата, издърпа назад лоста и се насочи към облаците.

Беше фантастично! Никога не бе излитал толкова стръмно. Погледна и видя земята бързо да пада надолу. Обърнатите нагоре лица на зрителите се превърнаха в безформени бледи точки — като малки цветчета, разхвърляни на поляна.

За по-малко от петнадесет секунди се издигна на почти две хиляди фута. Когато ракетата догоря, съскащият звук престана и вибрацията, която застрашаваше да му счупи зъбите, се замени със зловеща тишина. Стив направи завой надясно, после излезе от завоя, запали втората ракета и след тласъка задържа носа надолу. И без инструменти можеше да прецени скоростта по свистенето на въздуха покрай копринените крила и вибрацията на самолета. Сега! Той се издигна нагоре в лупинг, премина през върха и се спусна надолу за втори — наистина акробатична маневра.

Ракетата изгоря точно когато беше на върха на втория лупинг, но той имаше достатъчна скорост да влезе в свредел. Трябваше да признае, че Кадилак е свършил добра работа — с малка помощ, разбира се. Като планер възможностите на самолета не бяха повече от средни, но с тяга се управляваше добре.

„Да, чудна машинка…“

Лупингите му прибавиха още хиляда фута височина, което позволи на Стив да види Ба-сатана на края на Източно море. Беше ли това краят на света… или нещо лежеше отвъд него? Той използва следващите две ракети в различни въздушни акробатични маневри и докато се спускаше към земята, сериозно се замисли дали да не мине над трибуната и да подплаши динките. Реши, че това може да не отговаря на тяхното чувство за хумор и затова е по-добре да мине с висока скорост ниско над полето, да разпръсне събраните ренегати и да прелети само на педя над каменната стена.

През последните секунди на горене на петата, последна ракета отново се издигна и направи три победни превъртания, преди да се върне към полето за безупречно приземяване.

Общото време на изгаряне на ракетите беше седемдесет и пет секунди, но чрез планиране на времето между запалването на отделните ракети той можа да остане във въздуха около двадесет минути. Съзнателно го беше съкратил, за да поддържа интерес у майсторите на желязо, но би могъл да остане във въздуха много по-дълго и да отлети много по-далеч. Изкачването на запад с помощта на четири ракети щеше да го издигне на осем хиляди фута — и една ракета щеше да му остане в резерв. От тази височина можеше с един пътник на борда да планира чак до Хъдсън. Да. Нещата се нареждаха просто чудесно…

Впечатляващият полет на летящия кон повдигна настроението на майсторите на желязо. Горящ от желание да покаже, че уменията му да лети са равни на тези на Стив, Кадилак изпълни следващите два полета с Джоди, след това с Келсо, седнали на мястото на пътника. За неспециалиста зрител неговото изпълнение беше толкова добро, колкото и това на Стив. Джоди и Келсо, които можеха да направят разлика, бяха впечатлени, но не и слисани. В летенето на Кадилак липсваше нещо неуловимо, нещо, което отличаваше рутинирания, компетентен летец, който се старае да даде всичко от себе си, от блестящия ас по рождение, който просто не може да го направи по друг начин.

След обеда на открито майсторите на желязо качиха с Кадилак един самурай от групата от Мин-Орота. Той се издигна стръмно нагоре с две ракети, след това връхлетя над двореца на Мин-Орота. При изкачването самураят стискаше отчаяно перваза на кабината, но след няколко минути ужасът му намаля. И когато видя работещите на полето да вдигат глави нагоре и войниците и слугите да изскачат от двореца, за да ги видят как прелитат над тях, той се изкикоти весело и им махна с две ръце. Кадилак запали третата ракета да се издигне по-високо и изразходва останалите две за въздушна акробатика над полето.

Когато кацнаха, Шигамицу, самураят, който ръководеше Херън Пул, съобщи, че пратеникът на шогуна е изразил желание да се издигне във въздуха с летеца, който е извършил първия полет тази сутрин. След като сложиха нови ракети, Тоширо Хазе-Гава беше доведен с обичайни сложни любезности. Когато се настани удобно на предната седалка, Стив си позволи да погледне назад към трибуната. Шигамицу беше преодолял деликатния проблем на протокола, като беше наредил да му дадат ръкавици и сламена маска. По този начин пратеникът нямаше да се изправи лице в лице с роб мют. А тъй като и самураят беше с маска и защитни очила, Стив можеше да вижда само отзад главата на своя пътник, като нямаше представа кой е, докато не чу един глух глас да казва:

— Да тръгваме, приятел.

В отговор на искането на Тоширо за кратка театрална обиколка Стив повтори летателните маневри на Кадилак, като мина над владенията на Ба-сатана и Мин-Орота. На връщане направи един кръг над резиденцията на генералния консул и езерото с двата острова. Клиъруотър беше там долу. Дали беше в градината, вдигнала глава към белокрилата птица, която летеше лениво над главата й? С изключена тяга единствените звуци бяха тихото свистене на въздуха в коприната на крилата и плющенето на краищата на превръзките на главите им.

Тоширо се извъртя, доколкото му позволяваха обезопасителните колани, и дръпна превръзката от устата си.

— Реши ли къде ще пуснеш товара си?

Стив посочи с пръст надолу и извика срещу въздушния поток:

— Мисля, че езерото е добро място. Ще има за какво да помисли, докато пада.

Тоширо кимна.

— Добра идея! Как ще го направиш?

— С обезопасителните колани! Последните каишки са хванати за пода с щифтове, а коланите за раменете са закрепени ето тук — на преградната стена зад седалката!

— Разбрах.

— Ще закрепя щифтовете така, че да се освободят, като издърпам една жица, и преди той да разбере какво става ще обърна самолета… — Стив натисна лоста до дясното си бедро…_така_!

Тоширо отвори разтревожено уста, когато самолетът се преобърна. Досега полетът беше доста спокоен, но сега той изведнъж висеше с главата надолу на три хиляди фута над земята, поддържан само от четири тесни колана.

— И той полита! — Стив продължи две минути с преобърнат самолет — гледаше как главата на Тоширо подскача от една страна на друга, докато самураят търсеше нещо, в което да се вкопчи. Нямаше да му навреди да разбере как ще се чувства генералният консул в момента, преди да започне да ходи по въздуха.

Стив насочи носа надолу в полулупинг, и после продължи хоризонтално и пътникът му се отпусна поуспокоен на седалката си.

— Виждате ли? Съвсем е просто!

Никаква реакция.

— Добре ли сте?

Тоширо само кимна. Той беше направил този полет, за да проправи път за еднопосочното пътуване на генералния консул, но за него това беше първото и последно яздене на въздушен кон. Никога отново! Никога!

Стив запали последната ракета и когато полетяха обратно, побутна пратеника по рамото.

— Можем ли да говорим?

— За какво?

— Трябват ми листата.

Тоширо го погледна отстрани.

— Едно по едно, приятел. Прехвърлих те в Херън Пул, нали?

— Да, така е… Благодаря много. — „Но не ти вярвам. И моят живот, и животът на другите е в ръцете ти, а ти си истинско лайно!“

Кацнаха плавно на двата бамбукови плаза. С колела щеше да е по-лесно, но майсторите на желязо не можеха да направят такива, каквито трябваше. Беше проблем дори да направят талигите достатъчно леки, за да се използват за стартова количка.

— Не изчезвайте за дълго — каза Стив, докато пребледнелият пратеник слизаше. — Нещата започват да се движат доста бързо.

— Не се тревожи — отговори Тоширо. — Съвсем скоро ще се срещнем.

Каква абсолютна свиня беше този чужденец! Тоширо беше изтърпял просташкото му държане, за да осигури смъртта на генералния консул. Брикман беше отвратителен съюзник — но наранената гордост на самурая беше успокоена от перспективата за строгото и изискано отмъщение, след като дебелият дегенерат бъдеше очистен. Сега обаче шогунът беше решил, че на дългото куче трябва да се разреши да избяга с двамата пленници и това правеше нахапаната увереност на Брикман двойно по-неприятна.

Държеше се така, сякаш някой му беше казал, че скритите заплахи, които той, Тоширо, беше отправил срещу него, не трябва да се вземат на сериозно. Възможно ли беше кабинетът на шамбелана да беше замесен в тази работа? Говореше се, че пипалата на Йеясу се простират до най-далечните кътчета на Ни-Исан. Смразяваща мисъл. Пратеникът се молеше това да не е вярно и се проклинаше за приетия от него курс. Но връщане назад нямаше. Той беше направил обещания, беше подхранил надежди. Трябваше да помогне на Брикман. Трябваше обаче да държи боядисаното улично куче на каишка колкото се може по-дълго.

Стив гледаше как Тоширо изправи рамене и се заклати към приятелите си. Би било истинска глупост да разчита на джапа да му помогне за бягството. Или да доведе Клиъруотър. Тя трябваше да дойде в Херън Пул по същия начин, по който беше осигурила неговото прехвърляне — като влезе в главата на генералния консул.

 

 

Когато самураите си тръгнаха, Кадилак каза на Стив какво са решили. Първо дванадесетте завършени и полузавършени самолета трябваше да се преработят в двуместни с двойно управление. Двадесет и четирима самураи щяха да бъдат изпратени в Херън Пул да бъдат тествани и дванадесетимата най-добри щяха да минат инструктаж за безмоторни летци. След като започнеха самостоятелни полети, шестимата най-добри от тази група щяха да преминат на модела с ракетна тяга. Когато достигнеха желаното ниво на майсторство, щяха да демонстрират летателните си умения пред Мин-Орота и Яма-Шита и — предполагаше се — пред самия шогун.

— Определиха ли дата?

— Да. След един месец. Ако го отложат за по-късно, шогунът няма да е тук. Той прекарва лятото на един голям остров край брега на Ро-дирен, след това, през Жълтеенето, отива на юг.

Стив замислено кимна. Кадилак използва мютския термин за есента, но беше факт, че времето минава.

— Ще трябва да побързаме.

— Да. Но това е твоя грешка. И моя, в известен смисъл. Надхитрихме себе си. Причината, поради която пратеникът на шогуна летя с теб, беше да те провери. Той каза на хората на Мин-Орота, че ако аз мога да науча една тревна маймуна да лети така добре за една седмица, техните самураи все трябва да могат да се обучат за четири.

Стив скри усмивката си.

— Искаш ли да ти помогна?

— Като инструктор? — Кадилак поклати глава. — Няма да го понесат. Те нямат нищо против да те използвам като жертва при изпитания, но няма да приемат един мют да ги учи какво да правят. Това противоречи на всичко, в което са учени да вярват.

— Разбрано, но… трекерите също са роби. Как допускат тях?

— Трудно — въздъхна Кадилак. — Те не ни смятат за хора, но са готови да приемат факта, че Джоди, Дейв и аз притежаваме умения, които те нямат. Докато ги усвоят те са готови да променят отношението си към нас в тези конкретни области. Но след като излезем от кабината, от летището или от работилниците, искат да ни виждат с носове зарити в калта.

— Задници!

— Да, но… така стоят нещата.

— Жалко, че не можах да измия боята и да се пререгистрирам като трекер…

— Е… аз имам малко сапунени листа…

— Имаш?

— Да, цяла китка. Взех и багрило за кожа. С Клиъруотър ги донесохме за… всеки случай.

— Добре сте се сетили — каза Стив. — Да… Радвам се, че ми каза.

— Но няма начин да ти набавя документи.

— Тогава ги подправи. Нали можеш да пишеш. Направи копие от документите на Келсо.

— Не е толкова лесно. Всичката хартия се държи в архива. Не мога да вляза там. Но дори да можех, какво ще правим с плочката на ръката ти? Тя е щампована върху метал. Не виждам как можем да я подправим.

— Да. — Стив сбърчи чело. Изглежда, в края на краищата трябваше да разчитат на пратеника. С неговите връзки той можеше да подготви всичко, което им трябваше, включително пътна карта и компас. — Прав си. — Той отново се замисли, после каза: — Има един начин, по който можем да ускорим работата. Ти, Джоди и Келсо се съсредоточете върху обучението на динките, а аз ще, хм…

— Изпитателните полети ли?

Стив разпери ръце.

— Вие ще ги провеждате. — Подмилкването пред този човек наистина си заслужаваше. — А аз ще видя какво мога да направя за подобряване на работата на ракетите. Сигурен съм, че можем да увеличим мощността им, без теглото да се повиши значително. Какво ще кажеш?

Кадилак обмисли предложението.

— Идеята си я бива.

„Шегуваш ли се? Това не е просто добра идея, амиго, тя е гениална…“

Стив остана с Кадилак в кабинета — изучаваше конструктивните чертежи на планера и се мъчеше да реши как може да се усили конструкцията, за да издържи на допълнителните натоварвания при полет с ракетна тяга, без да се прави основно преустройство.

Търсенето на решение продължи до късно. Някои от чертежите, които трябваше да разгледат, бяха в монтажната работилница и когато спряха работа за вечеря, Кадилак изпрати Стив да ги донесе.

Когато Стив излезе от работилницата с чертежите и тръгна по почти тъмната алея, чу някой да тананика позната мелодия.

„По пътя към Мексико!“

Една висока фигура се отлепи от стената пред него. Беше Келсо.

— Здрасти.

Стив спря. Напоследък, макар и с неохота, Келсо се отнасяше към него дружески — Джоди бе допринесла за това. Сега обаче, когато бяха сами, не можеше да се каже какво ще направи.

— Отдавна не съм чувал тази мелодия — каза Стив.

Келсо отговори със сух смях.

— Не са много хората, които я знаят. Проблемът е, че все забравям думите. — Той изтананика няколко такта. — Как бяха последните?

— „Камбаните ми казаха, че не мога да остана…“

Келсо продължи.

— „На юг от границата, по пътя за Мексико…“ Да, така беше.

Песента беше един от тайните сигнали на агентите на АМЕКСИКО. Стив вдигна ръка до ухото си, натисна малкия имплантиран предавател, но не получи отговор на излъчения кодиран морзов сигнал. Имаше вероятност Келсо отнякъде просто да е чул за програмата, но дори да беше така…

„Внимавай, Стив…“

Скръстил ръце, Келсо се приближи до Стив и подпря дясното си рамо до стената.

— Чух, че не смяташ да останеш дълго…

— Кой ти каза?

— Каз.

— Сериозно?

— Да. Погрешно те разбирах, Брикман. Смятах те за мют, но ти не си. Днес беше много добър.

— Не беше кой знае какво. Всеки нормален планерист може да го направи.

— Не ме баламосвай, Брикман. Скромността не ти прилича.

Стив пропусна това покрай ушите си.

— С тези щайги, които правим — и ако човек знае накъде да се насочи, — може да измине дълъг път.

— Зависи накъде…

— Е, първото нещо е да се махне оттук… другото ще реши после.

— Може би си прав — каза Стив. — Какво точно ти разказа Джоди?

— А какво знае?

— Стига, Дейв. Измисли нещо по-умно.

— Разказа ми, че някой използва сестра ти, че си изпратен да вземеш двама нищо не струващи мюти и… и че тя се връща с теб.

— И как го приемаш?

— Животът на повърхността съвсем не е толкова хубав. Но споразумението, което си й обещал… Наистина ли мислиш, че можеш да го постигнеш?

— Да, сигурен съм. Тя ми спаси живота. А ти й помогна, помниш ли? Затова сега и двамата сте тук.

— Не се тревожи. Не съм забравил. — Келсо се поколеба, после продължи: — Би ли могъл да направиш същото за мен?

На Стив му беше трудно да види лицето му в тъмнината.

— Не виждам защо да не мога. Сигурен ли си, че го искаш?

— Щом Каз иска да ти помогне, аз също искам.

— Радвам се да го чуя. — Стив съвсем не беше сигурен дали наистина може да вярва на Келсо, но както беше казал един отдавна починал американски президент, принуден да даде синекурна длъжност в Белия дом на един неприятен опонент: „По-добре е да го пуснеш в палатката и да пикае навън, отколкото да го оставиш отвън и да пикае вътре“.

Той подаде ръка на ренегата.

— Разбрахме се.