Патрик Тили
Майсторите на желязо (14)

Глава 12

Когато Клиъруотър се събуди и видя Стив коленичил до възглавницата й, нито се изненада, нито се изплаши. Подсъзнанието й, което вече беше регистрирало присъствието му, внесе неговия образ в последните секунди на съня й и й помогна да се слее естествено с действителността. Въпреки страховете, които беше изразила в лагера на ронините, умът и тялото й копнееха да се слеят с неговите… и сега, най-после, той беше тук. Стив се беше избърсал до сухо, преди да влезе в къщата на езерото, за да не оставя стъпки, но кожата му все още беше влажна и хладна. Клиъруотър бавно прекара пръсти по ръцете и раменете му, след това го прегърна и долепи устни до неговите.

При допира на устните й и топлината на прегръдката й споменът за единствената нощ, прекарана заедно, нахлу като порой. Желанието да притежава тялото и душата й и неизразимите чувства, възникнали от нейната близост, заляха сетивата му, прогониха всички мисли за собствената му безопасност.

Клиъруотър също, изглежда, беше забравила за смъртната опасност, на която се излагаше, защото повдигна края на копринената завивка и с жест го покани да се пъхне под нея.

Стив беше силно изкушен, но успя да се овладее. Не беше преплувал езерото, за да се отдаде на прегръдките й. Хвана ръката й и внимателно върна завивката на мястото й, за да има сигурна бариера, отделяща голото й тяло от него. Знаеше така сигурно, както Първото семейство знаеше, че е родено да управлява, че щом докосне бедрата й, ще забрави всичко, включително името, ранга и номера си.

— Трябва да поговорим.

— По-късно…

— Не, сега! — Стив хвана ръцете й, за да не му пречат да се съсредоточи, и изсъска: — Недей!

Клиъруотър легна, съгласна да милва лицето му и от време на време да гали косата му.

Последната ръка, която се беше плъзнала под кръста му, беше на Роз в Сантана Дийп миналата година. Бяха легнали, след като бяха пушили лоша трева, така че той не беше сигурен докъде бяха стигнали, но все още изпитваше угризения. Роз знаеше за Клиъруотър преди той да й бе казал и Стив имаше лошото чувство, че и в този момент част от нейния ум е в неговия. „Прости ми, сестричке. Така трябва…“

Стив набързо разказа на Клиъруотър всичко, което се беше случило след последната им среща, като завърши с пиенето на саке с Кадилак.

Само че не разказа съвсем всичко. Не каза за случайните си срещи със Сайд-Уиндър на доковете на Ари-бани и с Джоди Казан в нивата край Херън Пул, премълча и за последната си среща с човека на шогуна. Още беше рано за това.

— Какво ще правим с Кадилак? — попита той. — Опитах се да го убедя, но той, изглежда, е решил да остане тук. Казва, че бил получил всичко, каквото искал. Е… всичко освен теб.

— Така ли каза?

— Не беше необходимо да го казва. Защо иначе ще се напива? Налива се, сякаш няма да осъмне.

— Попита ли какво става с мен?

Стив се поколеба.

— Той знае къде си и кой те държи, но…

— Каза ли нещо друго?

Стив внимателно подбра думите си.

— Не много. Той… изглежда, мисли, че ти можеш да се грижиш за себе си. Но може би го каза заради мен. — Той вдигна рамене. — Както казах и на него, ако не бях дошъл…

— Но дойде. И това трябваше да стане. Кадилак също го знаеше. Прочете го във виждащите камъни.

— Може би. Но въпреки това има нужда да убие мъката си.

— Мъка има от момента, в който ти ни напусна. И това е мъка, която споделям и аз, защото не искам да направя така, че и той да страда. Но дори ако ни беше разрешено да сме заедно, за мен това щеше да е малка утеха. Нишките на нашите животи вече не са така тясно преплетени, както бяха. Един ден той ще разбере защо се случи всичко това. Ти също.

— Сигурен съм, че си права. Но сега аз трябва да работя с Кадилак. Той може да не е враждебно настроен, но докато има подръка бутилка, е непредсказуем.

— Какво ще правиш?

— В момента това зависи от Кадилак. Той ми каза, че има проблеми с построяването на двигател, така че… предложих да му помогна. Това е за начало. Ако съм до него, може би ще мога да го придумам. Между нас двамата, не искам да остана нито ден повече, отколкото трябва, но ако всичко мине добре, животът ще е по-прост.

— Какво ти отговори той?

— Е, не каза „да“, но пък не каза и „не“. Въпреки всичко, което се случи, той все още, изглежда, има силно желание да източи ума ми. — Стив се засмя тихо. — Искам да кажа малкото, което все още не е източил.

— Яд ли те е за това?

— Нееее… това прави нещата по-интересни. Работата е, че се надявах да сте заедно, така че ти да можеш, знаеш… да го убедиш. Да го накараш да види смисъла. Но…

— Той вече не ме слуша. Управляват го демони, влезли в главата му.

— Да… — „Това важи за всички ни — помисли си Стив. — Дори ти имаш по-тъмна страна от тази, която познавам. Това… нещо, което ни свързва, това чувство, което ми е толкова трудно да контролирам… къде води то? Ще ни даде ли сила да извървим целия път до върха… или ще унищожи и двама ни?“ Завивката беше съблазнително тънка и винаги, когато крайниците им се докоснеха, тялото му изтръпваше от главата до петите. Времето щеше да покаже по кой път бяха тръгнали, но дори ако тя щеше да е смърт за него, той не можеше да измисли по-сладък път, по който да тръгне.

„Стегни се, Брикман! Не се разсейвай!“

Той се отдръпна от нея и легна по корем, сърцето и слабините му биеха в такт срещу дюшека. Когато успя да спре надигащата се вълна, каза:

— Виж сега. За Кадилак. Има нещо, за което трябва да се разберем. Ако не можем да го убедим да напусне доброволно Ни-Исан, трябва да направим невъзможно да остане тук. Разбираш ли какво искам да кажа?

Клиъруотър отхвърли завивката, обърна се към него и легна до дясното му рамо. Стив почувства гърдите й да докосват кожата му — почувства сърцето й да бие под рамото му. Тя прокара ръка по врата му, после по гърба и долепи уста до ухото му.

— Направи онова, което си длъжен да направиш…

Стив стисна бедрата си, притисна се към дюшека и се опита да мисли спокойно.

— Аз имам план. Е, няколко полусурови идеи. Дали те ще проработят, или не зависи какво ще се случи през следващите няколко седмици. — Той спря задъхан от смесица от удоволствие и разочарование. — Хей! Чакай малко. Това е важно!

Ръката на Клиъруотър се върна невинно на врата му. Дясното му рамо беше притиснато уж невинно между гърдите й, но останалата част на тялото й от гръдния кош надолу беше все още под завивките. Стив почти не можеше да мисли за истинската причина за среднощното си плуване. Като се преструваше, че не забелязва какво правят зъбите и езикът й с ухото му, той й разказа за предложението на мъжа в черно: нейният живот срещу смъртта на генералния консул. Гризането на ухото изведнъж спря. И когато той стигна до подробностите за смъртта на То-Шиба, тя се отдръпна.

Стив се надигна на лакът и я погледна. Луната навън беше достатъчно ярка, но вътре в стаята беше твърде тъмно, за да види ясно лицето й.

— Мисълта за неговата смърт ли те разстрои?

Тя протегна ръце към него.

— Не. Страхувам се за твоя живот. Когато дойде времето, нека го убия аз.

— Не — каза Стив. — Това ще застраши живота ти. Ако нещо се случи с мен, ти ще можеш да помогнеш на Кадилак да избяга. Но ако изгубим теб, всичко ще се провали. Никой от нас няма да има шанс.

— Нищо лошо няма да се случи! Не съм ли родена, както и ти, в сянката на Талисмана? Мистър Сноу каза, че Кадилак и аз сме мечът и щитът на Талисмана. Неговата сила тече чрез мен.

— Знам. На това разчитам. Но трябва да използваме тази сила в подходящото време. — Той целуна върха на носа й. — Оценявам предложението ти, но аз трябва да го направя по начина, по който искат те. — Гласът му стана твърд. — Освен това така ще се чувствам много по-спокоен.

Клиъруотър го погали по лицето.

— О, облачни воине, ти нямаш никаква причина да ме ревнуваш от някого. Дори Кадилак не е изживял онова, което изживяхме ние! Майсторът на желязо притежава тялото ми… не сърцето и душата. Аз бях празен съд, лишен от всякакво чувство… и въпреки това той ми казва, че аз съм жената на неговите сънища. И аз наистина съм това за него — сън… нищо повече. По-голяма част от онова, което той мисли, че прави с мен, става в главата му.

Стив слушаше съсредоточено, докато тя разказваше как използва силите си да влияе върху ума на генералния консул. Изглежда, това беше шансът, който търсеше. Той се върна към споразуменията си с мъжа в черно.

— Работата е там, че аз не му вярвам. Затова, когато дойде времето, ти трябва да си с нас в Херън Пул. Не мога да ти кажа как или кога, но ако успея да направя всичко, което се иска от мен, ще стане публичен скандал. И майсторите на желязо ще връхлетят върху нас като лавина. Единствено твоята магия със земята може да ни спаси.

— Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш.

— Знам. Но това е все още много далеч. Никой от нас няма да може да отиде никъде, ако аз не проникна в Херън Пул и не започна работа. И това ни изправя пред друг проблем. Динките търсят из Ни-Исан трекери, които умеят да летят… а аз съм нашарен като мют.

— Отива ти.

— Не ме разбирай погрешно. Нямам нищо против това. Ти трябва да го разбереш по-добре от всеки друг. Аз донесох сапунени листа, но човекът в черно ги взе и изглежда, няма намерение да ми ги върне. Ти имаш ли?

— Малко… но не достатъчно да изчистиш цялото си тяло.

Стив изруга под нос.

— Няма значение… ще ми ги дадеш ли?

— Сега ли ги искаш?

— Не, по-късно. Мислех си, щом можеш да внушаваш на То-Шиба, може би ще можеш да го накараш да ме премести в Херън Пул.

— Като какъв… като трекер?

— Не, това е доста рисковано. Нямам документ за самоличност. Те ме хванаха дегизиран като мют, затова трябва да остана такъв, докато не видя как ще потръгнат нещата. След това може би ще се променя.

— Тогава какво да му внуша да направи?

— Внуши му да нареди да се направи проверка на пощенската станция и на всички, които работят там — включително пощальоните. Искам да ме извади и да ме прехвърли към домакинския персонал на Кадилак. Няма значение на каква работа.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

Стив тихо се засмя.

— Не се тревожи. След три месеца, прекарани на нива А до колене в канални мръсотии, мога да се справя с всичко, с което ме натовари Кадилак. Малко унижение никога не е навредило никому… а възможността да ми заповядва ще го направи щастлив. — Той я хвана за раменете. — Знам, че това изисква много, но… можеш ли да го направиш заради мен?

— Мога да опитам. — Тя се пресегна и сключи ръце зад врата му.

— Е, това е много по-добро от другите идеи, които се въртяха в главата ти.

— Колко пъти трябва да ти казвам? Той не означава нищо за мен! — Тя се опита да го дръпне да легне, но той не се поддаде.

— А какво ще кажеш за Кадилак?

— Ние израснахме заедно… като брат и сестра. Споделяхме радостите, помагахме си в битките. Никога няма да мога да скъсам връзките, които ни свързват. Но той се нуждае от моята сила, не от любовта ми.

Стив не издържа на дърпането и легна до нея.

— Толкова много неща имам да ти кажа…

— Шшштт… — Клиъруотър изтегли завивката над двамата. — Допирът на кожата ти до моята ми казва всичко, което трябва да знам. Прегърни ме, облачни воине, толкова малко време ни остава…

— Но има неща, които трябва да обясня…

Клиъруотър запуши устните му с целувка.

— Нека се махнем от света, любов моя — прошепна тя. — Ние сме като две листа през сезона на Жълтеенето, отнесени от западния вятър. Нашите животи са били оформени много преди изливането на духовете ни в утробите на нашите майки. Колелото се върти. Пътят е начертан. И ние трябва да вървим по него, където и да ни отвежда…

Тялото й се сля с неговото.

Крристофър!

 

 

Когато Стив излезе на брега, където беше оставил дрехите си, оставаше опасно малко време до разсъмване. За щастие не трябваше да отива далеч. Езерото с двата острова лежеше на западната граница на владението на генералния консул, а главната пощенска станция, към която беше назначен, се намираше близо до официалната резиденция на То-Шиба. Трябваше да мине под стените на казармата, където бяха разквартирувани войските на правителствения полк, но успя да го направи, без да го видят, и се върна в спалното помещение на пощальоните преди някой да е станал. Пощальоните, като всички мюти в Ни-Исан, не бяха заключени през нощта. Наказанията при опит за бягство бяха толкова сурови, че само глупаците се опитваха да избягат. Тъй като службата на пощальон носеше привилегии, за които можеше само да се мечтае, се предполагаше, че никой мют, достатъчно щастлив да бъде избран за тази работа, няма да направи нищо, което да го върне на бунището.

Майсторите на желязо бяха сурови, взискателни работодатели, но не бяха съвсем безсърдечни чудовища. Вярно, те смятаха пленените мюти за малко по-добри от животни, но им разрешаваха свободно да се съвкупяват и онези, които вършеха една и съща работа, имаха право да създават семейство. Господарят можеше да пожертва няколко седмици работа на полето през последните дни от бременността на мютките, но децата „железен крак“ бяха желано попълнение на работната сила. Те не само бяха безплатна доставка, те бяха и растяща придобивка. За пощальоните това означаваше, че през свободното от работа време им беше позволено да поддържат любовни връзки с мютки, работещи в кухните, баните и пералните или навсякъде другаде, където се ползваха техните услуги. Езерото беше на около четири мили — което определено беше извън определените граници. Ако Стив беше хванат от нощния патрул, щеше да има големи неприятности, но извади късмет.

Следващата нощ Стив можа да изпрати първото си съобщение на главнокомандващия Карлстром, ръководителя на АМЕКСИКО. С помощта на малката игла той включи диагностичната програма да провери функционирането на предавателя, после набра позивния си сигнал и подробности за настоящото си местонахождение. Последва резюме от информацията, която беше дал на Сайд-Уиндър, и новината, че е установил контакт с двете оставащи цели. Завърши с трибуквен код, изискващ потвърждение на предаването, приключи, както беше започнал, с „ХГ-ФР“, и натисна бутона за автоматично излъчване.

Знаеше, че апаратът ще предава съобщението му през равни интервали през следващите два часа между 22.00 и 24.00. Сглоби ножа, върна го на скришното му място и легна да спи.

 

 

Тъй като не можеше да разбере как едно радио с такъв ограничен обхват може да предаде съобщение чак до Федерацията, Стив заключи, че Първото семейство е инсталирало радиорелейни станции на територията на Ни-Исан. В своето невежество той мислеше ограничено. Няколко самолета АМЕКСИКО от непознат на Стив тип непрекъснато летяха по зададени маршрути и електронните им уши бяха насочени към земята.

Полетите бяха започнали преди петдесет години, но присъствието на самолетите в небето беше останало неоткрито от майсторите на желязо поради голямата височина, на която летяха. На пет мили над повърхността те фактически бяха невидими от земята и не можеха да се чуят, защото специално проектираните тънки крила им позволяваха да планират тихо над територията на Ни-Исан от Апалачите до океана. Над водата те включваха двигателите, за да възстановят загубената височина, след това тръгваха по обратния път, като записваха съобщенията на агентите, засичаха местонахождението им и им предаваха инструкции от АМЕКСИКО.

 

 

Следващия ден работата на Стив го отведе на запад до едно място, известно като Спрингфийлд — сто и четирийсет мили в двете посоки, което означаваше, че ще трябва да прекара три нощи далеч от базата. На връщане той ускори темпото на влизане и излизане от О-сейса, така че когато стигна до Херън Пул, имаше аванс почти четиридесет и пет минути.

Отново извади късмет. Кадилак работеше в къщата и го видя през отворените паравани. Както и предния път, мютът го поздрави дружелюбно, но предпазливо. Стив реши да не проваля работата и да не споменава, че е видял Клиъруотър и е прекарал два часа в леглото й.

Кадилак го отведе до чертожната маса и известно време обсъждаха как най-добре да преработят съществуващия модел в двуместен. Разговорът им беше прекъснат, когато извикаха Кадилак да реши някакви проблеми в работилниците. Като обеща да се върне скоро, той остави Стив самичък в кабинета — каза му да си запълни времето, като подготви идеите си за преработката.

Стив го направи, но се възползва и от възможността да извади радионожа изпод подплатата на пощенската си торба. Провери паметта и намери кратко поздравително послание от Карлстром, потвърждаващо, че съобщението е получено.

Посланието съдържаше също предложение за помощ и смразяващия ред: „НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ОТ ДЪЛГИЯ ПЕРИОД НА РАДИОМЪЛЧАНИЕ; СЕСТРА ТИ НИ ПОЗВОЛЯВА ДА ПОДДЪРЖАМЕ ВРЪЗКА С ТЕБ; МАЙК X-РЕЙ УАН“. Позивната на Карлстром. Това беше напомняне, че животът на Роз и на неговите родители-настойници все още виси на косъм. И ако сестра му все още четеше ума му в моменти на стрес и силни емоции, както го беше правила по-рано, това означаваше, че Първото семейство го следи непрекъснато.

Стив бързо написа друго съобщение — искаше някои основни данни и необходимите му научни формули, — избра автоматично предаване и скри ножа под една от дъските на пода. Това беше постъпка, основана на твърдата увереност, че скоро ще работи заедно със своя съперник, а също и предпазна мярка. Данните нямаше да му послужат за нищо, ако не го правеха в Херън Пул, и сега, когато беше установил контакт, нямаше смисъл да рискува главата си, като държи ножа у себе си. АМЕКСИКО знаеше къде е и ако искаха да знаят какво се кани да прави, беше достатъчно да попитат Роз.

Но колко им беше казала тя? Мисълта, че Първото семейство я е използвало, за да достигне до ума му, го караше да се чувства като попаднало в капан животно. Прокле се за глупостта си, че не бе използвал същата си способност. Но беше още по-лошо — той съзнателно я беше потискал. Способността да се „свързват“ беше част от тяхната уникална еднаквост. Но той се беше постарал да израсне отделно от Роз, беше се опитал да изгради стена между тях, зад която да може тайно да планира и да прави схеми. Единственото, което беше успял да постигне, беше да изгради килия, от която умът му не можеше да излезе, докато нейният все още успяваше да се промушва през пречките. „Браво, Брикман.“ Трябваше да се поучи от това, че се беше нашарил като мют, докато Кадилак и Клиъруотър се представяха за трекери. Това показваше, че в крайния анализ не цветът на кожата е важен, а личността под кожата.

Когато се върна в пощенската станция, попадна на трескави приготовления за инспекция на генералния консул. Стив се развълнува. Беше ли използвала Клиъруотър магията си… или всичко беше планирано отдавна? Щеше да знае със сигурност, когато То-Шиба минеше и му наредеше да отиде в Херън Пул.

Всички пощальони помагаха в чистенето, бърсането, търкането, стъргането и лъскането. Всяко петънце кал и боклук беше грижливо отстранено от двора на пощенската станция, дупките и коловозите от колите бяха запълнени, портата беше боядисана, знаците и емблемите бяха излъскани. Стените бяха почистени — дори покривите бяха измити, а в перачницата перачките мютки работиха цяла нощ, за да приготвят униформите и постелното бельо за спалнята на пощальоните.

На следващия ден, три часа преди идването на генералния консул, началникът на пощенската станция и старшите чиновници се появиха облечени в най-хубавите си дрехи и провериха всяка педя от станцията и другите сгради. Китайците и корейците, които съставяха средния и низшия ешелон на пощите, стояха като статуи на обичайните си работни места — само се покланяха дълбоко, когато джапите ги доближаваха.

Доволни, че всичко е както трябва, джапите заповядаха на чиновниците и пощальоните да се строят на двора. На мютските прислужнички готвачки и чистачки беше казано да останат вътре и да не се показват, докато не свърши всичко.

В посочения час началникът на пощата и неговите шестима старши чиновници застанаха на вратата. Останалият персонал стоеше зад тях в три редици. Неочаквано прозвучаха фанфари и Накане То-Шиба влезе в двора на кон, придружен от десетима самураи също на коне и взвод пеши войници. Висшият персонал се поклони дълбоко, низшият падна на колене и наведе глави, пощальоните заровиха носове в земята.

То-Шиба слезе от коня заедно с петима от самураите, след това пристъпи напред към началника на пощенската станция. Другите конници останаха на пост на седлата, докато командирът на взвода разположи пешаците из двора и извън портата. Животът на генералния консул не беше застрашен — поне доколкото беше известно, но всички висши държавни служители пътуваха с въоръжен ескорт независимо колко приятелски настроен беше местният феодал. Все пак, като се имаха предвид върлуващите банди ронини, човек никога не можеше да е сигурен.

След като се поклони изисквания брой пъти, началникът на пощенската станция поздрави То-Шиба по приетия възторжен начин, но думите му бяха насочени към самурая, който стоеше между тях. Тъй като То-Шиба беше високопоставен благородник и освен това свързан чрез брака си с шогуна, беше немислимо да наруши етикета и да му говори директно. Не се налагаше самураят да повтаря казаното — той беше просто проводник, по който високопоставеният и нископоставеният можеха да се обръщат един към друг. То-Шиба отговори небрежно по същия обиколен път и прие предложените закуски. Донесоха поднос със студени напитки и му го предложиха с безброй церемонии.

„Що за начин да се управлява една страна!“ — помисли Стив. Ако се губеше толкова време и когато има война, тя щеше да е лесна плячка.

Излаяна на японски заповед накара нископоставените да се изправят и да застанат с наведени глави. Един чиновник заповяда на бейсик на пощальоните да клекнат, с ръце на бедрата и брада на гърдите. Придружен от началника на пощенската станция и ескорта си, То-Шиба инспектира двете редици чиновници — всички се покланяха, когато генералният консул минаваше покрай тях.

Накане То-Шиба беше над среден ръст за майсторите на желязо и беше доста добре сложен. Подплатеното кимоно с широки рамене, което носеше, не позволяваше точно да се определи пълнотата му, но имаше дебели къси пръсти и дундесто лице. Стив, който го изучаваше крадешком, реши, че генералният консул изглежда разглезен и прехранен.

Въпреки масата си То-Шиба беше подвижен и вървеше с кралска увереност — доколкото можеше. Като всички високопоставени джапи, той носеше перука от мютска коса с обичайния самурайски кок и малка, смешна шапчица, кацнала отпред на главата му. Тъй като Стив не беше виждал такава по време на пътуванията си, заключи, че тя трябва да обозначава ранга на То-Шиба — както всъщност и беше.

Групата на генералния консул се обърна към редицата коленичили пощальони.

„Сега“ — помисли си Стив. Но не беше. Той изчака до последно, преди да положи нос на рогозката, но То-Шиба отмина, следван от телохранителите си и началника на пощенската станция. Пронизителни, едновременно подадени команди от старшите чиновници отпратиха персонала тичешком по местата му — ход, който вече беше упражняван многократно. Стив и останалите пощальони се наредиха в обичайната линия покрай верандата отляво на вратата на пощенската станция. Стив беше съвсем близко до входа. Но пак им наредиха да забият лица в пода, докато групата на генералния консул влезе да разгледа пощенските чиновници, които се бяха върнали да вършат работата си.

Когато То-Шиба влезе, на пощальоните беше разрешено да седнат на дървената пейка. „По дяволите!“ Стив изруга късмета си и даде израз на разочарованието си, като удари с юмрук отворената си длан. Динкът с дебели пръсти отново беше минал покрай наредените мюти, без да ги погледне. Толкова с мютската магия. Ако Клиъруотър не бе могла да направи нещо толкова просто, сигурно нямаше да може да направи нищо, когато се стигнеше до критично положение. Много неприятно. И то точно когато трябваше да покаже на мъжа черно, че може да се справи и без него.

 

 

За петнадесет минути в пощенската станция То-Шиба, който вече беше започнал да се чуди какво търси тук, видя и чу повече от достатъчно за приемането и предаването на частни и официални документи. Генералният консул не вярваше в необходимостта да си блъска главата да се запознава с процедурите, които трябваше да изпълнява неговият персонал.

Като благородник То-Шиба никога през живота си не се беше интересувал от проблемите на прането — той просто взимаше чисти дрехи, оставени му за обличане винаги, когато беше необходимо. Същото беше и с писмата: заповядваш да ги напишат, слагаш печат и те се доставят. Онова, което ставаше с тях при излизане от ръката на писаря и стигането до получателя, беше грижа на по-нискостоящи смъртни — като раболепните досадници, които сега се въртяха около него. То-Шиба, който лениво си вееше да намали лятната горещина, удари ветрилото в лявата си ръка и го затвори: сигнал за неговия личен адютант, че иска да напусне — незабавно. Самураят даде знак на началника на пощенската станция да замълчи, вдигна ръка и съобщи, че посещението е било много полезно. Господарят бил останал изключително доволен от бдителността и предаността на пощенските служители. И така нататък, и така нататък…

Началникът на пощенската станция и служителите бързо излязоха на верандата и се поклониха на То-Шиба, докато си тръгваше, с което му попречиха да види редицата на пощальоните. Но когато слезе по стълбите и тръгна към коня си, генералният консул усети, че нещо гложди ума му. Беше имал намерение да направи нещо… нещо свързано с посещението му в пощенската станция, но дори животът му да зависеше от това, той не можеше да си спомни какво е.

Умственото напрежение да направи нещо бързо нарасна и се превърна в пробождаща болка. То-Шиба поклати глава в усилие да си спомни, после яхна коня. Телохранителите последваха примера му и се наредиха около него.

Стив изгуби надежда.

То-Шиба дръпна юздите и обърна коня. Болката в главата му стана нетърпима и той вдигна ръка към челото си. Пред очите му се появи образът на мют със златна коса и той си спомни истинската причина за посещението си — и пробождащата болка малко намаля. С раздразнен вик той обърна коня и го пришпори към верандата.

Началникът на пощенската станция и старшите служители трепнаха смутени — каква ли беше причината за неочакваната промяна на настроението и посоката на генералния консул? Пощальоните, които се бяха изправили на колене, след като консулът си бе тръгнал, пак забиха глави в дъските. Конят на консула спря, почти докосвайки парапета.

То-Шиба — болката в главата му бързо затихваше — погледна редицата мюти, след това посочи с жезъла си Стив и извика на японски:

— Онази тревна маймуна там, третата от вратата! Да бъде освободен от пощенската служба! Веднага! Ясно ли е?

— Н-н-н-неговото поведение обиди ли с нещо благородния господар? — запелтечи разтреперан началникът на станцията. — Ако е така, аз л-л-лично ще се постарая да бъде ж-ж-жестоко наказан.

— Не е необходимо — викна То-Шиба. — Просто не харесвам цвета на косата му. Махни го оттук.

Стив нямаше представа какво става — изблъскаха го настрана, а началникът на пощенската станция, изпаднал в показно разкаяние за допусната непростима небрежност в избора на помощен персонал, се биеше в гърдите и правеше поклони на всеки две секунди.

То-Шиба огледа останалите пощальони, всичките с тъмна или черна коса.

— Така е по-добре. — Болката в главата му почти беше изчезнала. — А този там го пратете в Херън Пул като домашен роб на облачния воин. Погрижи се за това и ми изпрати потвърждение.

Началникът на пощенската станция го увери — пак чрез адютанта, — че заповедта му ще бъде изпълнена незабавно.

То-Шиба кимна и подкара коня си към портата. Чувстваше се странно доволен.

Началникът на станцията и старшите служители останаха с наведени глави, докато не изчезна и последният пеши войник, след това завъздишаха облекчено. Никой не можеше да разбере защо генералният консул беше действал по такъв загадъчен начин. Може би беше някаква внезапна вятърничава идея; но те нямаха право да знаят защо. Съставът на пощенската станция можеше лесно да бъде попълнен. Междувременно имаше да се уреди малка сметка. Началникът на пощенската станция нареди на един служител да донесе пръчка. Генералният консул беше пропуснал предложението му да накаже жестоко жълтокосия мют. Значи мютът щеше да бъде наказан само сурово — за причинена нежелана тревога.

Стив успя да гледа раболепно надолу, докато сваляше и предаваше униформата си, пощенската чанта и яката на пощальон. Закачиха на ръката му плакет на роб и на врата му „жълта карта“, с която му се разрешаваше да се движи по пътищата. Дадоха му дрехи: износена свободна туника и панталони, чифт стари сандали с тънки като вафла подметки и сламена шапка. Ютеното пончо и памучната завивка, използвани от робите мюти, бяха навити на руло, за да могат да се носят под мишница. По отношение на статус и външен вид беше слязъл до най-ниското стъпало на социалната стълба в обществото на майсторите на желязо, но това нямаше значение. Клиъруотър беше показала, че дарбата й на повелител работи. И благодарение на нея той продължаваше да върви към набелязаната цел.

Онова, за което не се беше уговорил, беше подаръкът му за сбогуване от началника на пощенската станция. Когато Стив се поклони, обърнат с гръб към вратата, опитвайки се да не се усмихне, го сграбчиха няколко яки ръце — и го натиснаха на перилата на верандата, и го набиха на прощаване.

 

 

— Ракети — каза Стив.

Седнал до чертожната дъска, Кадилак го погледна озадачено и се намръщи.

Стив, който на четири крака метеше покрития с рогозка под, остави четката и лопатката настрана и седна.

— Бил си на търговския пункт, нали?

— Да, миналата година.

— Корабите с колела не пуснаха ли ракети? Мистър Сноу ми каза, че винаги, когато отплуват, пускат ракети.

— Пуснаха горящи стрели, които се пръснаха и изсипаха цветен огън — каза Кадилак.

— Казват се ракети… използват и зелени, които не се пръскат, за да сигнализират къде трябва да кацнеш, когато летиш над Ни-Исан…

— Откъде знаеш?

— Клиъруотър ми каза. Когато бяхме хванати от ронините.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Онова, което си видял, е фойерверк. Пиротехника. Зад тези цветни светлини има комбинация от химия и физика. Силата, упражнена в една посока, произвежда равна на нея и противна по посока сила. Нарича се „тяга“.

— Мислил съм за това — прекъсна го Кадилак. — Това генерират моторите на вашите самолети.

— Точно така — каза Стив. — Е, същият двигателен заряд, който тласка ракетите, може да се използва да издигне твоите летящи коне във въздуха. Необходима е само по-голяма ракета, с по-голяма сила.

— Да… разбирам какво имаш предвид. — Кадилак се замисли, после погледна Стив. — Как не се сетих сам?

— Току-що го направи. Аз само метях пода. — Стив почака за още положителни реакции. Ако някой му беше поднесъл на тепсия такава идея, той щеше да скочи от радост. Кадилак дори не помръдна. — Не изглеждаш много убеден.

— Не, не е това. Аз мога да видя възможностите, но… няма ли да е опасно?

— Не толкова опасно, колкото да не направиш летящи коне. Ти сам каза, че Мин-Орота проявява признаци на нетърпение. Ако реши да разкрие тайната — Стив посочи с ръка кабинета, — можеш да се простиш с всичко това.

— Не ми напомняй…

— Очевидно има рискове. Просто трябва да се постараем сместа да е правилна. Най-напред ще направим лабораторни опити, след това ще намерим лек контейнер, в който да сложим няколко фунта от сместа. Някаква тръба, затворена в единия край. И трябва да е негорлива, иначе ще ни опече. След това ще прикрепим тръбата — вероятно ще ни трябват няколко — към една талига. Ще натоварим талигата с камъни, колкото е теглото на самолета и пилота, ще запалим хартиен фитил, който е в контакт със сместа, и… ще видим какво ще стане. Необходимо ни е бързо горене. Но не много бързо. Не искаме крилата на самолета да се откъснат…

— Но…

— Това е идеалното решение. Ще изисква само малко творчество от наша страна, но ще се използват налични материали, елементарни технически умения и… което е най-добро… не са необходими никакви генерални промени в конструкцията на самолета. Можем да ги прикрепим към долната страна на фюзелажа и да използваме стартова ракета на пусковата талига.

— Пускова талига?

— Талигата, която използваш за извозване на самолетите в хангара. Просто трябва да я направим малко по-здрава.

— Но този тягов заряд…

Стив посочи с пръст челото си. КЪЛЪМБЪС му беше дал необходимите данни.

— Не се тревожи, всичко е тук. Състав, пропорция, процедури по смесване… — Той спря, като видя изражението на Кадилак. — Ще ми е нужна помощта ти, разбира се.

Мютът реагира с раздразнен надменен смях.

— Изглежда така, сякаш ти си направил всичко тук.

Той очевидно не искаше да остане на заден план и Стив побърза да го успокои.

— Не, разбира се. Но аз знам какво трябва да се направи. В момента обаче това са само думи. Въздух. Нищо няма да стане, ако Мин-Орота не се съгласи да ни даде необходимите ни материали. А ти си единственият, който може да уреди това.

— Да — каза Кадилак. — И мога също да уредя да те изхвърлят оттук. Така че внимавай.

Стив се поклони малко подигравателно и продължи да мете пода.

 

 

Както Стив беше очаквал, Кадилак не можа да устои на възможността да му докаже, че не е толкова важен, колкото се мисли. Сега, когато беше с чиста кожа, той имаше по-висок статус и нямаше да допусне Стив да забрави това. Правилата за отношението към мютите бяха непоклатими — Стив трябваше да спи извън къщата в малка дървена барака и тъй като нямаше никакви съдове да си приготвя храна, му я подаваха от кухненската врата таите — тайландци — от домакинския персонал.

Таите, които стояха по-ниско и от виетнамците, но все пак над робите, в очите на японците не бяха човешки същества. Въпреки това те на теория стояха по-високо от пленените трекери, но през осемчасовия работен ден в къщата бяха напълно на разположение на Кадилак, както беше и Стив. Таите можеха да се справят с това, защото, първо, те нямаха „достойнство“, което да изгубят, а и всъщност не служеха на Кадилак, а на Мин-Орота. Стив пък не възразяваше да бъде третиран като роб, защото нещата вървяха просто чудесно. Кадилак имаше много да пада. О, да. Когато тупнеше на земята, щеше да се чуе чак в Хюстън/Гранд Сентрал…

Стив ставаше по първи петли — перната алармена система, широко използвана в Ни-Исан за будене на хората от долната класа — и трябваше да изпълни няколко задачи на домашен прислужник, преди да получи закуска. Списъкът включваше нацепване на дърва и подреждането им до банята, изнасяне на пепелта от предния ден и изхвърляне на благоприлично наречената „нощна почва“ — гърне с урина и фекалии.

В Ни-Исан нищо не се прахосваше. Всички кухненски отпадъци отиваха на торището заедно с лайната да изгният и да бъдат върнати в почвата — също както каналните води във Федерацията се обработваха и се отвеждаха в плитки резервоари, които трекерите използваха за отглеждане на соя и други зеленчуци.

След закуска и през останалата част от деня Стив ставаше „момче за всичко“. Изкъпан и облечен в чисти кафяви дрехи, той беше длъжен да следва мюта навсякъде — като куче, водено на каишка. Когато бяха самички и работеха заедно в кабинета, Кадилак се отнасяше към Стив като към равен. Беше учтив, готов да слуша и да се учи. Но когато бяха с Джоди, Келсо и други трекери или в присъствието на майстори на желязо, ставаше високомерен и презрителен.

В тези случаи Стив стоеше кротко и не си отваряше устата. Знаеше, че на Кадилак това му доставя удоволствие, но се държеше така и за да не възбуди подозрение у тридесетината надзиратели динки. Те не участваха в производствения процес, но наблюдаваха всички и всичко. Няколко чиновници се грижеха за книжата, свързани с доставянето на материалите — дърво, стомана и коприна — необходими за направата на летящи коне. Някои от нещата, като например талиги и оси, и седалки, изплетени от бамбук, се изработваха от местни занаятчии и се докарваха готови.

След една седмица тичане и изпълнение на поръчки на Кадилак Стив стана позната фигура из Херън Пул. Районът, в който живееха майсторите на желязо, беше извън тези граници, но с изключение на него той можеше да се движи наоколо почти свободно. Няколко дни след пристигането си Стив можа да си състави подробна картина на работната обстановка и на цялото място — знание, което щеше да му послужи, когато дойдеше време за бягството.

Той можа да се срещне и с Джоди. Нямаше опасност да ги видят заедно в извънработно време, при условие че това не ставаше много често и не разговаряха дълго. Стив трябваше също да избягва да се сприятелява. Освен Джоди единствено Келсо го беше виждал без шарки на мют. Колкото до останалите колеги на Джоди, нещата бяха сериозни. Ако забележеха, че става много близък с нея, можеше да си има неприятности.

— Учудваш ме, Брикман — каза Джоди един ден. — Влезе в тази страна нелегално, настани се на най-добрата работа и сега си тук и работиш като ръководител. Как успяваш винаги да се наредиш?

— Виж какво, денят ми тук започва с изсипване на гърнета с мръсотии. На това ли му казваш нареждане?

— Разбираш какво искам да кажа.

Стив се усмихна.

— Имам влиятелни приятели. — Нямаше да му навреди, ако й каже истината. Беше ясно, че тя не му вярва. Имаше моменти, когато и той не можеше да го повярва. — Виж, трябваше да дойда тук. Имам предвид онова, което казах за бягството. Нещата започват да се подреждат. Ако стане, ще тръгна с двамата мюти, за които ти казах. Ти още ли си с мен?

— Да. Можеш да разчиташ на мен.

— Говори ли с Келсо?

— Още не. Чакам подходяща възможност. — Джоди се засмя. — Ако пак ни види заедно, ще му прилошее.

— Може би е по-добре да поговоря с него. Да му кажа някои неща направо.

— Няма да стане — каза Джоди. — Като го гледам как се пени, мисля, че той все още иска да те пречука. Но не може да рискува, защото ти работиш с джапите. Ако го направи, другите момчета ще го разкъсат.

— Той каза ли им, че съм един от вас?

— Не. И аз не съм му казала, че си федерален агент…

— Джоди! Колко пъти трябва да ти казвам? Не съм…

— Да, знам. Бил си принуден да се заемеш с тази работа, защото са заплашили сестра ти. Може да е така, а може и да не е. Няма значение. Не съм глупачка, Брикман. Ти никога няма да признаеш, че си федерален агент, защото официално няма такова нещо, права ли съм? Така работят те, нали? Никой не знае със сигурност, така че никой не си признава. Пазите се. Но ние с теб знаем какъв си, нали? Така че не ме гледай с тоя невинен поглед.

Стив я погледна в очите. Обмисляше отговора си.

— Права си. Аз наистина съм в списъка на агентите. Но това, което казах за Роз, е истина. Те я използваха, за да ме накарат да се съглася.

Джоди се усмихна иронично.

— Не се бой. Няма да те издам. Ти беше прав за мен. Аз наистина съм трекер. Летяхме заедно и спяхме в една и съща спалня на „Дамата“. Опитай се да си го спомниш, когато излезем оттук.

— Не разбирам…

— Много е просто. Искам да се върна… но не и ако ще ме изправят до стената.

— Това няма да се случи.

— Надявам се. Но ако се получат такива сигнали по линията, дай ми възможност да избягам. Само за това те моля. Ако трябва да умра, предпочитам да е на слънце. Съгласен ли си?

— Имаш думата ми. — Стив й подаде ръка, но тя не я пое, а каза:

— Трябва да тръгвам. Двама души ни гледат. Не ми се ще да си съставят погрешно мнение.

Стив се изправи.

— Разбирам… Едно последно нещо. Ако дълбоко в себе си все още не си сигурна в мен, защо се включи? Защо просто не ме издадеш?

Джоди вдигна рамене.

— Може би защото хората, които нарушават правилата, много искат да бъдат разбрани. — Тя се засмя сухо. — Глупаво, нали? Ако не ти бях от полза, ти не би ми отделил и минутка. Особено сега, когато съм с половин лице.

— Не е вярно — възрази Стив разгорещено. — Казах ти го вече. Не ми е безразлично какво ще ти се случи.

Джоди го изгледа с пронизващ поглед и пак се засмя.

— Искаш ли да знаеш нещо, Брикман? Не че това ще направи нещата различни, но… мисля, че през целия си живот никога не ти е пукало за никого.

Стив я гледаше как се отдалечава. Чувстваше гърдите си като празна ледена пещера. „Тя греши!“ — каза си той. После си спомни какво беше казала за него Дона Монро Лундквист, когато бяха сложили бомбата в цевта след парада при завършването. Дона, неговата съвипускничка и конкурентка в Академията на военновъздушните сили, която поиска да я убие, когато лежеше парализирана със стрела от арбалет в кръста. Тя също грешеше за него. Не беше вярно. Не беше!

И не от женска суетност Джоди беше споменала за обезобразеното си лице; тя вече не се чувстваше жена. Идеята за безупречно физическо състояние се втълпяваше на трекерите още от първия ден. Те можеха да са с различен ръст, телосложение и външност, но като общност всички изглеждаха като свалени от една и съща производствена линия. Между тях нямаше джуджета или великани. Всеки беше силен, здрав, с ясен поглед и съразмерен. Герои като татко Джак, неговия баща-настойник, който умираше от причинен от радиацията рак, участваха на паради с инвалидните си колички, но инвалидност по рождение не съществуваше. От родилните стаи на Института за живот не излизаха деца с малформации или увреден мозък — и беше общоизвестен факт, че трекерите, имали нещастието да бъдат увредени или обезобразени при инцидент под земята или при операции на повърхността, никога не се възстановяват след хирургическа намеса.

 

 

Предложението за ракетна тяга на летящите коне беше предадено на Мин-Орота чрез обичайните посредници. Два дни по-късно Кадилак беше тайно призован да се яви пред феодала. Това беше петата им среща и, както и по-рано, той беше откаран в затворена покрита носилка в двореца в Ба-сатана, а след това пренесен по задните стълби в една малка стая за частни срещи.

От онова, което беше научил чрез проникване в психиката на майсторите на желязо, Кадилак знаеше, че тяхната връзка е безпрецедентна — и вероятно нямаше да има друга такава. Срещите лице в лице между феодали и роби бяха просто невъзможни и тези мерки се оказваха най-удобния начин за заобикаляне на ограниченията на протокола. За Кадилак фактът, че Мин-Орота беше стигнал толкова далеч, беше знак за почитта, която си беше спечелил. Неговото желание за „статус“ беше толкова голямо, че така и не му мина през ума, че тази почит е само временна и се дължи единствено на тактически причини. Седнал между двамата си най-близки съветници, Мин-Орота — който знаеше добре бейсик — слушаше внимателно, докато Кадилак обясняваше плановете си с помощта на подробни скици, направени с помощта на Стив. После мютът зачака с наведена глава, докато феодалът обсъждаше предложението със съветниците си на японски — без да знае, че Кадилак беше усвоил езика след пристигането си в Ни-Исан и че разбира всичко, което говорят.

Когато тримата майстори на желязо свършиха дебатите, един от съветниците информира „Брикман“, че предложението се приема. Необходимото пълномощно щяло да бъде издадено, когато материалите за работа бъдели доставени в Херън Пул. Съветникът каза, че господарят Мин-Орота желаел работата да започне веднага.

Кадилак се поклони до земята и скромно изрази дълбоката си благодарност — и мълчаливо благослови Мо-Таун, великата Небесна майка.

Щом материалите пристигнаха, Кадилак и Стив, с помощта на шестимата трекери, назначени да работят върху претенциозно наречения „силов възел“, се заловиха за работа. Кадилак лично беше избрал кандидатите, без да знае, че Стив се е погрижил Джоди и Келсо да са между тях. Той беше постигнал това, като запозна Джоди с основните факти за твърдите ракети и й каза да сподели тези факти с Келсо. Така когато Кадилак събираше работната си сила и питаше дали някой знае нещо за ракетните силови системи, те можеха да вдигнат ръка и уверено да излязат напред.

И винаги, когато имаха проблем, който можеше да се реши на място, Стив обещаваше да помисли върху него през нощта. И на следващата сутрин винаги имаше отговор. Кадилак, който имаше способността да абсорбира новата информация със същата бързина, с която Стив я набавяше, не можеше да разбере как Стив винаги успява да върви една крачка напред.

Причините бяха сложни, но отговорът бе прост. Кадилак можеше да получи достъп само до определени части на мозъка на Стив, но не можеше да чете мозъка му. Както и с майсторите на желязо, областите от мозъка на Стив, които той можеше да източва, бяха свързани само с придобитото знание; специално знание и обучение, езикови умения, модели на поведение, обществени нрави и информация за хора, които Стив е срещал — но не и какви чувства има той към тях. Това означаваше например, че Кадилак знаеше за радионожовете, но не знаеше, че Стив има такъв — и че го използва.

От момента, в който Стив беше започнал да поддържа редовна връзка с АМЕКСИКО, Карлстром беше заповядал един от неговите летящи на голяма височина самолети ежедневно да кръжи над Херън Пул между 22.00 и полунощ.

Скрит в малката си колиба, Стив можеше да изпраща поток от запитвания до АМЕКСИКО, докато Кадилак лежеше мъртъв за света с корем, пълен със саке. След като потвърдеше приемането с инструкцията „ЧАКАЙ/ НЕЗАБАВЕН ОТГОВОР“, пилотът автоматично предаваше с голяма скорост запитванията на Стив до Рио Лобо, щаба на АМЕКСИКО в Хюстън/Гранд Сентрал. Оттам те се вкарваха директно в КЪЛЪМБЪС. Няколко секунди по-късно исканата информация се излъчваше от антената на летящия в орбита самолет и се приемаше в банката памет в радионожа на Стив.

Същата информация се предаваше едновременно в личната радиокомуникационна мрежа на Карлстром и на най-близкия дисплей, където и да се намираше той, светваше сигнална лампичка да съобщи за пристигането й. Това се правеше единствено за да бъде държан в течение на онова, което става. Не беше необходимо Карлстром да коригира въпросите и отговорите преди те да са предадени на Стив. КЪЛЪМБЪС с неговата неограничена виртуална памет имаше досиетата на всеки трекер от Първото семейство до най-простия зомб, знаеше точно до какви области и нива на информация има достъп 8902 Брикман, С. Р.

За Стив, който все още не знаеше нищо за въздушната връзка, бързината и ефективността на обслужване беше постоянен източник на учудване. Тя също така му напомняше за властта на Първото семейство. От него не можеше да избягаш. Независимо колко бързо тичаш, Първото семейство винаги те настигаше.