Патрик Тили
Майсторите на желязо (12)

Глава 10

Докато Стив пътуваше на север за неочакваната си среща със Сайд-Уиндър, много закъснелият земен конвой, в който бяха Джоди Казан и Дейв Келсо, най-накрая стигна Фири на бреговете на Делауер. Тухлите, използвани за изграждане на Фири, бяха дошли от пепелищата на Филаделфия, града на братската любов, изпепелен през 2015 година от Новата ера — годината, която отбелязваше края на наричаното от мютите Старо време.

За много от пътниците, присъединили се към конвоя през последните етапи на пътуването, този малък град на брега на реката — сега залят от търговци на едро и дребно, привлечени от предстоящия пазар на роби — беше краят на пътуването и веднага щом тяхното присъствие беше регистрирано от чиновниците на западната врата на града, където се събираше такса, всички побързаха да намерят подслон във вече препълнените ханове.

За Джоди и Келсо дългият преход, започнал със залавянето им от воините на племето М’Кол в северна Небраска, още не беше завършил. Двамата ренегати бяха поети на портата от двойка яки корейски чиновници на работа при доставчика агент, който се радваше на доверието и търговския патронаж на семейство Мин-Орота. Чиновниците с дръпнати очи ги поведоха по многолюдните улици на града до кантората на агента.

През един отворен параван, който служеше и като врата, и като прозорец, Джоди видя оживения пазар за хранителни стоки с тълпи купувачи и продавачи. На сергиите имаше зашеметяващо разнообразие от храна, натрупана на тезгяхи и закачена на куки. Някои продаваха сурови продукти, други готвеха ястия за консумация на място. До ноздрите на Джоди достигна апетитен аромат на яхния, носен от летния ветрец, и тя почувства, че ще припадне от глад.

Един поглед към Келсо й показа, че той е в същото състояние. По пътя ги хранеха достатъчно, но бяха изминали повече от триста мили, откакто бяха напуснали Пи-саба — и то пеша. Преходът ги беше оставил по-мършави и изтощени отпреди — и непрекъснато гладни. Но това бе неизбежно — агентът хранеше и поеше семейството и служителите си и канеше на обяд клиентите си, но не беше от продоволствения бизнес. За него двете дълги кучета бяха просто поредната пратка за експедиране.

Въоръжени с необходимите паспорти за себе си и за робите, двамата чиновници подкараха Джоди и Келсо към ферибота, който прекосяваше извиващата се като змия покрай източния край на града река и продължаваше на юг към открито море.

Докато чакаха на кея, двамата трекери станаха свидетели на вече позната гледка — пристигането на покрита носилка със загадъчната жена с бяла маска и нейните две дребни прислужнички, които като тях се бяха присъединили към конвоя при неговото сформиране в Пи-саба. По средата на пътуването една банда на коне беше нападнала конвоя и бе отвлякла бялата дама и двете прислужнички като част от плячката. Похитителите обаче очевидно бързо се бяха смилили и ги бяха пуснали, защото и трите към края на следващия ден бяха настигнали конвоя в Мидири-тана.

Понеже не знаеха езика на майсторите на желязо, Джоди и Келсо не можеха да разберат какво става — освен онова, което виждаха с очите си. И тъй като, изглежда, никой не можеше да го обясни на бейсик, те трябваше да се досещат какво означава всичко това — и дали има някаква връзка с онова, което бе последвало. Защото яростното нападение от близо сто ронини, в което бяха убити шепа колари и пътници, не беше краят на тревогите и отклоненията от маршрута. Сутринта, след като отвлеченото трио се беше присъединило към конвоя, неговото придвижване отново беше забавено заради откриването на три трупа — един от тях на самурай — на територията на пощенската станция.

За майсторите на желязо убийството на самурай беше сериозно престъпление. Минути след подаване на тревогата група държавни служители нахлу в станцията и се започна бясно разследване. За нетренираното ухо гласовете им звучаха като пронизително грачене на ято свраки, подплашени от връхлитащ ястреб.

Персоналът и пътниците бяха разпитани; стаите и багажът бяха претърсени; мястото на убийството бе проверено за следи. Джоди и Келсо зърнаха труповете, когато ги носеха от една пристройка към главната постройка. Тях не ги разпитваха — бяха прекарали нощта по обичайния начин: под една каруца, с крака, завързани за колелата, и не можеха да бъдат заподозрени. Накрая, след като документите на всички бяха прегледани внимателно за стотен път, конвоят беше пуснат да продължи.

По воловете, теглещи каруците, се сипеха удари с камшици, мушкаха ги с остени, за да се навакса изоставането, но усилията на изпотените каруцари бяха безрезултатни. С недоволно мучене животните неохотно забързваха, но само след петдесетина метра се връщаха към предишния си ход. И всичко започваше отново.

Джоди се чудеше каква ли е съдбата на другите заловени от мютите ренегати от групата на Малоун — и особено какво е станало с Медицинската шапка, който се беше погрижил за нея, след като тримата нарушители от групата на Малоун я бяха намерили полузарита в тинята на река Нау енд Ден.

Келсо беше един от хората, помогнали да я изровят. Оттогава се бяха случили много неща. Тя беше станала ренегат по силата на обстоятелствата, не по собствена воля, но преживяното на повърхността беше събудило в нея нови чувства, които я бяха разтревожили и объркали. Повторната й среща с Брикман не беше помогнала. Тя беше направила всичко, което можеше, за да спаси живота на бившия си подчинен, а после — по дяволите! — той си беше изрисувал тялото, беше си сплел косата и се беше облякъл в мютски костюм, украсен с камъчета! Спорът, който бяха имали по този въпрос и по някои други, особено за начина, по който Първото семейство поддържаше контрол върху федерацията Амтрак, все още я тревожеше.

Джоди беше чула много, което, изглежда, имаше смисъл — но колко от чутото беше вярно? Брикман беше отхвърлил обвиненията й и я беше помолил да му вярва. Как можеше да вярва на трекер, който е избрал да спи с врага, вместо с хората от своя вид?

Но тогава… на кого можеше да вярва?

Според Първото семейство мютите бяха отровили въздуха с присъствието си. Затова всички те трябваше да бъдат избити — и въздухът отново да стане безопасен за дишане. Но как стоеше въпросът с майсторите на желязо? Техният свят може да не беше свят на високите технологии, но те бяха високо организирани, трудолюбиви и изобретателни и съвсем очевидно различна раса от мютите. И много по-опасни. Откъде бяха дошли? Фактът, че живеят на повърхността на земята, значеше ли, че те също отравят въздуха с присъствието си? Ако беше така, това означаваше, че те са следващите, които трябва да бъдат унищожени в битката за Света със синьото небе. Тогава защо нищо не се споменаваше за тях в публичните архиви? Първото семейство сигурно знаеше за тях. Семейството знаеше всичко, което трябва да се знае.

Преди да бъде пометена от борда на „Дамата“ и да падне в огненото кълбо и след това почти да бъде удавена от пороя, всичко беше съвсем просто. Светът беше ясно разделен на „ние“ и „те“ — трекери и мюти. Човек знаеше кой е врагът и защо трябва да прави онова, което Семейството иска от него. Но присъствието на майсторите на желязо внасяше объркване; нарушаваше жестоката симетрия. Добре, те можеше да са дребни човечета с плоски лица, но едва ли биха могли да се категоризират като полухора. Те бяха по средата между тези две категории. И това правеше цялата ситуация съвсем различна. Защото ако имаше трета раса, тогава някъде можеше да има и четвърта, и пета, които можеха да имат претенции за място под слънцето.

Как би реагирала Федерацията, ако тези други човешки същества се окажеха по-напред в еволюционно и технологическо отношение от майсторите на желязо?

Мютите бяха лесни за класифициране — те бяха обречени да са изкупителна жертва — но какво всъщност означаваше думата „полухора“? Кой определяше критериите — и откъде знаеха те къде да теглят чертата?

След като човек започнеше да разнищва въпроса, цялата концепция определено започваше да изглежда несигурна. А това беше опасно, защото поставяше въпроса за историческото основание Първото семейство да претендира, че трекерите са предопределени да населят земята и да бъдат единствени господари на цялата повърхност.

Да… някой някъде трябваше да обясни много неща.

 

 

Делауер маркираше източната граница на владението Мицу-Биши. След като пресечеш реката, се оказваш в Нио-джасай. Някога територията заедно с Арон-гирен принадлежала на Да-Тсуни, но след падането в ръцете на То-Йота те били лишени от собственост. Като резултат от тази победа семейството на шогуна сега притежаваше земя, простираща се от Сейнт Лорънс при Квебек до нос Чарлз при устието на залива Часапийк. Останките от Да-Тсуни — желанието им за реванш бе неутрализирано чрез брачни връзки с новото управляващо семейство — сега заемаха владение, отрязано от девствените гористи хълмове на югозападната граница.

Когато фериботът спря, покритата затворена носилка беше натоварена на количка с две колела, която можеше да се наеме за тази цел заедно с двама души за прътите отпред и отзад. Домашните прислужнички и корейските чиновници пътуваха с открити колички — по-нисък клас джинрикша, без тапицирани седалки и луксозни оси с пружина. Джоди и Келсо естествено вървяха пеша.

Намираха се на западния край на шосето от четиридесет и четири мили, което вървеше почти по права линия през сладко миришещи гори от бор и бял кедър и през блата, покрити с червени боровинки. Малката група направи почивка в една пощенска станция на около тридесет мили по пътя, при която двамата нарушители получиха първата си храна за деня. Това стана с разрешението на бялата дама, чиято покрита носилка беше вдигната от колелата и пренесена в стаята й така, че да може да слезе, защитена от любопитни очи.

Стигнаха края на пътя късно следобед на следващия ден. Широките плажове, простиращи се далеч на север и на юг, бяха защитени от разбиващите се вълни от верига пясъчни наноси и разпръснати островчета. Малкото дървета, успели да оцелеят, бяха нещастна гледка — с изкривени стебла и осакатени клони. Това свидетелстваше за жестоките зимни бури, идващи от Източно море.

Един подвижен дървен мост свързваше сушата с големия остров Атиран-тикасита. Между руините на сгради отпреди Холокоста, чиито забулени, засипани с пясък форми не даваха никакво указание за техните предишни функции, беше издигнато рибарско селище с покрито пристанище. Поколенията мародери, населявали острова преди пристигането на майсторите на желязо, отдавна бяха ограбили от срутените постройки всичко полезно.

От пясъка зад селото като счупени ребра на полузарити динозаври се подаваха редици вкаменели дънери. Изгнилите дървени пътеки, които бяха поддържали някога, също отдавна бяха изчезнали — изгорени в огньовете за готвене и топлене на мръзнещите крайници на сивите фантоми, които бяха намерили душевна и физическа сила да оцелеят през неизброимите години, известни на мютите като Големия леден мрак.

Пристанището беше дом на разнообразна флота от малки рибарски лодки и убежище на няколко океански джонки. Корейските чиновници насочиха човешкия си товар към една от тях. По кея имаше най-различни бараки. Появи се местният агент на търговеца във Фири и документите за самоличност и разрешенията за пътуване бяха проверени и подпечатани, имената на всички бяха записани. И тъй като те пътуваха за друго владение, скромният им багаж беше претърсен за недекларирани стоки, на които можеше да се наложи мито.

Търговията и трафикът бяха двете главни занимания на майсторите на желязо по време на мир. Фамилията То-Йота сега беше много богата, но невинаги беше било така. Като върховни господари на Ни-Исан те просто печелеха от утвърдената от времето традиция, която беше обогатила техните предшественици Да-Тсуни, чиито ликвидни активи бяха експроприирани заедно с владенията им. „Победителят получава всичко“ беше максима, която все още бе в сила.

Управлението беше скъпа работа и всяка възможност за нарастване на допълнителните приходи се използваше с голяма охота — независимо колко незначителна е сумата. Като се вземеше предвид броят на сделките, излизаше, че съществуването на огромна армия от бирници и митничари е оправдано — а за техните заплати също бяха необходими средства.

Документите на „Йоко Ми-Шима“ бяха представени от Су-шан. След почтително почукване вратата на покритата носилка беше отворена достатъчно, за да позволи на началника на пристанището да се увери лично, че вътре има само една куртизанка, облечена по традиционния начин. Той се поклони учтиво и даде знак вратата да се затвори. Не беше направен никакъв опит да се претърси носилката или да се види лицето зад маската. Когато документите на такива хора бяха в ред, те винаги се пускаха да минават свободно.

И напълно основателно. Маскирането на куртизанки, спечелили благоразположението на феодалите и шогуна, датираше от столетия и беше символ на статус, даден им от техните благородни господари заедно с някои други привилегии — като например правото да пътуват инкогнито. Като резултат от тази лична свобода бе обичайно знатните дами — когато си позволяваха незаконни връзки — да приемат същата защитна окраска. В някои случаи бялата маска и тежкото копринено кимоно служеха за прикритие и на благородни господа. С цел да се избегнат смущаващи разкрития беше стандартна практика към такива пътници да се отнасят с крайна предпазливост. Всички професии имаха своите рискове и беше общоизвестно, че в миналото доста свръхревностни митничари и пазачи на градските врати са загинали, понеже са знаели прекалено много.

Джоди и Келсо не притежаваха нищо, освен това, което беше на гърбовете им, и по една малка сламена чанта за документи, закачена на вратовете им. Заедно с лентите на ръцете с номерата, това бяха всички необходими данни: място на тръгване и от кого е издадено разрешението за пътуване, маршрут, крайна точка на пътуването и името на новия собственик. Всеки трекер или мют, хванат да пътува из страната без „жълта карта“, го очакваше арест и екзекуция по бързата процедура. Двамата вече бяха маркирани с неизличимо мастило при влизане в Атиран-тикасита и сега, когато щяха да излязат, към нарастващата колекция от вътрешната страна на ръцете им беше добавен щемпелът на началника на пристанището.

След обичайния пазарлък между капитана на джонката и местния агент се постигна съгласие за обща цена за извозване по Порофи-даниса, подкрепено с чашки саке и безброй любезни усмивки. Корейските чиновници извадиха парите, агентът взе своя дял — който включваше незаконен процент за началника на пристанището и неговия колега в митницата — и когато всичко необходимо беше свършено, пътниците вече можеха да се качат.

Су-шан и Нан-кхе вървяха пред носачите със затворената покрита носилка; Джоди и Келсо, както подобаваше на положението им, завършваха колоната. Носилката беше оставена срещу вратата, водеща към каютите на кърмата — една, от които беше запазена за бялата дама. Прислужниците застанаха от двете страни на вратата да прикрият слизането на Клиъруотър от носилката; след това я последваха вътре. На Джоди и Келсо — които бяха записани като товар — им казаха да седнат на палубата между носа и предния трюм.

Следващите два дни трябваше да носят железа на краката, но пък черпеха известна утеха от факта, че морето беше относително спокойно и можеха да се топлят нощем между балите памук, струпани на десния борд. Спартанската диета от варен ориз и нарязани зеленчуци беше лесна за храносмилане и този път, за разлика от пътуването по Голямото езеро, те успяха да задържат по-голямата част от нея в стомасите си.

Капитанът на джонката спря за кратко на едно малко пристанище, след това се отправи навътре в морето по курс доста на юг от Арон-гирен, преди да завие на северозапад покрай Баро-кирен в протока, някога известен като Роуд Айландски.

Блок Айланд — да използваме старото му име — беше най-източната граница на защитната зона, изградена около Арон-гирен, когато шогунът беше задължен да живее там. Заобикалянето далеч около него означаваше, че те няма да бъдат пресрещнати от нахалните любопитни екипажи на патрулните съдове на шогуна. В случая капитанът на джонката нямаше какво да крие, но и той, и екипът му бяха родени и израсли в Ба-сатана, което означаваше, че са верни главно на фамилията Мин-Орота. Следователно за тях беше въпрос на чест да не допуснат лакеи на То-Йота на борда винаги когато е възможно — едно чувство, споделяно от всички мореплаватели от Ро-дирен и Маса-чуса.

Беше щастлива случайност, че Джоди и Келсо пътуваха с бялата дама. Използвайки момента, когато всички на борда, изглежда, бяха забравили за тях, те се наведоха над перилата и видяха как един майстор на желязо, чиито властнически жестове и богато облекло подсказваха, че е важен човек, отговорен за затворената покрита носилка, нареди на четирима яки носачи да я отнесат. Джоди не преставаше да се учудва на огромните размери и тегло на товарите, които носеха някои от тях, като, за да ги закрепят, ги връзваха и с лента през челата си. Не беше учудващо, че всичките бяха кривокраки.

Майсторът на желязо беше всъщност същият търговец на сушена риба, който беше уредил Клиъруотър да пътува с конвоя до Кари-варан; задачата му сега беше да осигури дискретното й завръщане в островното любовно гнездо на генералния консул.

Три бели превръзки, въоръжени с пръчки, подбраха двамата трекери от джонката и ги отведоха на север през града до един път. Джоди и Келсо, вече без окови, само вързани един за друг с въже около вратовете, вървяха един до друг. Един динк вървеше пред тях, двама други — отзад — ги подкарваха с удари с пръчка винаги, когато не вървяха в крак или започнеха да клюмат; понякога — ако се съдеше по силния им смях — просто за развлечение.

Двамата понасяха стоически всичко. „Само почакайте, приятелчета. Някой ден…“

След бърз преход от тридесет и пет мили стигнаха местоназначението си: Херън Пул, разположен близко до малко земеделско селище на Мара-бара. Ако имаха достъп до картата в пощенската станция, щяха да открият, че са на около двадесет и пет мили на запад от Бостън, на някогашното шосе 20. Районът беше осеян с езера. Най-голямото, което лежеше точно на юг и имаше два острова, беше част от владението на Накане То-Шиба, генералния консул за Ро-дирен и Маса-чуса. По един заобиколен път Клиъруотър беше отнесена до задната врата къщата му.

Докато изминаваха последната миля по прашния път под любопитните погледи на хората, работещи в съседните ниви, Джоди Казан и Дейв Келсо не знаеха нищо за сделката между Мистър Сноу и Яма-Шита за доставка на летящ кон и заговора и контразаговора, които сега бяха в действие. И с изключение на разбирането, че са отделени от другите нарушители, защото можеха да летят, никой не им беше казал къде отиват и защо.

И чак когато и двамата погледнаха почти едновременно нагоре и видяха един планер, чиято форма очевидно беше копие на „Скайхок“, им просветна за какво ще ги използват. Безмоторният самолет, покрит с бяла коприна, оцветена в розово от лъчите на залязващото слънце и с плътен червен кръг на всяко крило, кръжеше почти директно над главите им, след това се спусна рязко и кацна зад сградите отляво на шосето.

Келсо погледна Джоди и вдигна вежди.

— И ти ли мислиш същото като мен?

— Съмнявам се… но адски е сигурно, че не ни домъкнаха чак дотук да метем двора.

— Правилно. Това нещо иска само двигател и двамата с теб можем да се махнем оттук.

Джоди се усмихна.

— Не се пали толкова, Дейв. Ако те имат намерение да ни допуснат близко до тези неща, можеш да си сигурен, че са взели под внимание тази възможност. Те не са идиоти.

— Ние също — каза Келсо.

По едно от онези съвпадения, с които изобилства и животът, и фантазията, Стив също наблюдаваше пускането на планера. Идваше от запад с чанта с поща на гърба — беше хванал шосе 20 в О-сейса — и в момента беше на около три четвърти миля зад Джоди и Келсо. Сърцето му учести ударите си, когато видя планерът да се носи лениво в безоблачното небе и след това да се гмурка към земята. Това беше Херън Пул. Беше стигнал първата си цел.

Видя пред себе си на шосето малка група. Докато стигне оградения със стени двор, пешеходците вече бяха влезли през отворената порта. Той забави крачка и погледна вътре. Имаше няколко постройки, движеха се хора, но нищо интересно и никаква следа, освен факта, че планерът беше кацнал тук. Е, това нямаше значение — нали той щеше да се върне…

Междувременно трябваше да достави поща на генералния консул Накане То-Шиба, чиято официална резиденция беше на няколко мили по-нататък по шосето. Това щеше да е новата му база, докато човекът в черно не изпълзеше от укритието си и не му уредеше обещаната работа в Херън Пул. Тогава щеше да престане да е пощальон. С помощта на безценната връзка розови листа щеше да махне окраската си и да стане най-новият член на малката група ренегати, наети от Кадилак.

„И тогава ще се почне…“

Джоди и Келсо минаха под покрития с керемиди трегер, който пазеше от дъжд високата десет крачки порта, и влязоха в голям двор, в който имаше две чисто нови едноетажни постройки. Като повечето жилища на майсторите на желязо, те бяха построени направо на земята от правоъгълни рамки, прегради с решетки и книжни панели. Покривът беше от застъпващи се дървени шинди, които можеха да се разглобяват — значи това можеше да не са постоянни постройки. Видяха и обичайните спомагателни постройки, каквито бяха виждали в хановете по пътя си: бани, готварни, перални и така нататък, плюс други, по-стари постройки.

Показаха жълтите си карти и ги записаха с обичайната бюрокрация. Мастилото и хартията миришеха приятно, но от начина, по който динките се заеха с работата, беше ясно, че са пришпорени да свършат бързо. След като бяха официално „зачислени“, свалиха лентите на ръкавите им и ги смениха с метален диск за самоличност, завързан за врата. Дребничкият главен чиновник, изправен пред алтернативата да гледа нагоре към носовете им или да остане на мястото си зад високото бюро, не се помръдна, а само размаха предупредително пръст:

— Носи диск през цяло време. Свали него и ние свали глава. Хоу-кей?

Джоди и Келсо покорно наведоха глави.

Една мютка ги заведе в банята и гледката на горещата вода ги накара да възкликнат доволно. Те захвърлиха багажа си, свалиха парцаливите останки от трекерските си униформи и скочиха в изпускащата пара каца. След миенето със студена вода, с което се задоволяваха само Кълъмбъс знае откога, това беше неземен лукс.

Потопени до ушите, те закачливо си натискаха главите, после се заеха със сериозното смъкване на натрупаната мръсотия от телата си. Пясъчният часовник, който отмерваше определеното им време, се изпразни твърде бързо. Всъщност това беше за добро: ако им бяха позволили да останат по-дълго във водата, топлината щеше да ги приспи. За да е сигурна, че няма да заспят, мютката — мълчалива и безстрастна — ги обля със студена вода, след това им подаде големи, сладко миришещи кърпи. О, Кристо! Болката и неудобството, които бяха претърпели през последните седмици, бяха временно забравени от истинската радост отново да бъдат чисти.

В съседния склад за дрехи, отново с мютски персонал, им дадоха два комплекта чисти дрехи от типа, носен от хората с по-нисък статус: къси долни гащи, свободна риза с дълбоко деколте и шалвари, ватирана жилетка с клечици и гайки вместо копчета и илици и сандали с подметки от въже.

Сандалите бяха тъмнокафяви; всичко друго беше сиво-синьо. Един символ на осемлистно кафяво цвете, оградено от кръг, беше отпечатан на гърба на ватираните жилетки и на ризите. Джапите, които ги бяха събрали от кораба, носеха на лентите на челата си същия знак, както и прислужниците в административния блок. Джоди предположи, че това е знак на района, и не грешеше. Кафявото цвете беше емблемата на фамилията Мин-Орота, техните нови господари.

Следващата спирка беше складът за спални принадлежности. Джоди и Келсо получиха матраци и нови ватирани завивки и последваха водачката си в двора и в една от жилищните постройки, където тя им посочи две свободни места вдясно от входа.

— Благодаря — каза Джоди. — Какво следва?

Мютката я погледна със смесица от негодувание и възмущение и излезе, без да продума.

Джоди и Келсо се спогледаха, вдигнаха вежди, след това поставиха матраците и завивките си до другите, подредени през равни интервали покрай стената, и сложиха резервните комплекти дрехи и приборите за хранене на полиците над тях.

По същество процедурата беше същата като онази, която бяха изпълнявали през годините на обучение във Федерацията. Независимо колко си уморен, когато отиваш в новата база, не захвърляш вещите си в някой ъгъл и не отиваш в столовата, та човекът, който отговаря за твоя участък, да дойде и да оправи. Ако той вече не те е пришпорил, подреждаш всичко идеално и сам отиваш да го търсиш.

На входа се появи трекер със същите сини работни дрехи като тях. Беше мършав и имаше измъчен вид на човек, преживял големи трудности.

— Здравейте. Това ли сте всички?

— Доколкото знам — отговори Джоди.

Трекерът протегна ръка.

— Добре дошли в Херън Пул. Аз съм Рей Симънс, Рийган/Лабок.

— Джоди Казан. Форт Никсън/Уърт. Това е Дейв Келсо.

— Хюстън/Гранд Сентрал. — Двамата мъже си стиснаха ръце. — Ти ли си шефът?

Симънс сухо се засмя.

— Просто шанс. Един от наетите работници. Сега ли слизате от кораба?

— Да, а ти?

Симънс направи гримаса.

— Трета година.

— На това място?

Трекерът отвърна с горчив смях.

— А, не… докараха ме тук през март. Преди това бях в ямите.

— В ямите? — попита Джоди.

— Огнените ями на Бет-Лем. — Симънс поклати глава. — Безброй високи тухлени пещи. Топят руда за производство на желязо и стомана. През първата година бях огняр, след това ме туриха да отговарям за група мюти, отливащи разтопен метал. Пускахме го да тече през плитки канавки в легла, изрязани във фундамент от мокър пясък — подредени като дърво с тънко стебло и къси широки клони. Когато се втвърди, трябва да отрежеш клоните — които са все още червени — и с едни дълги щипци да ги пренесеш на прокатния стан, като внимаваш да не удариш хората, които вършат същото от двете ти страни — докъдето ти стига поглед. Двадесет и четири часа на ден, триста шестдесет и пет дни в годината. От горещината кожата ти се покрива с мехури, пушекът разяжда дробовете ти. Ако пуснеш стопилката много бързо, тя ще прелее и ще ти изгори краката. Ако я хвърлиш в много мокър пясък, парата ще издуха половината пясък във въздуха като златен дъжд. Много красиво, но също може доста да те изгори…

Келсо го прекъсна:

— Ясно. Ще ни разкажеш някой друг път.

— Там ли завършват повечето нарушители? — попита Джоди, за да компенсира унищожителната липса на интерес у Келсо.

— Или там, или в мините.

— Говориш така, сякаш си щастлив, че си тук — каза Келсо.

— Не толкова щастлив като вас — каза Симънс малко обидено.

Джоди остави тона му без внимание.

— Така че какво става тук, Рей?

— Ами строим самолети. Е… всъщност тепърва започваме.

— Какво значи това „ние“?

— Двайсет и четирима души. Събраха ни отвсякъде.

— Ти от Биг Блу ли си? — попита Келсо.

Симънс поклати глава.

— Кантонер съм. Четвърти разряд. Никой от нас не се е доближавал до летателна платформа, но всички имаме технически разряди от един или друг вид. Мисля, че това е единствената причина, поради която ни докараха тук. Вие какви сте… наземен екипаж?

Беше ред на Джоди да поклати глава.

— Планеристи. Преминах на отсамната страна миналата година след пет срока над земята. — Тя посочи Келсо. — Той е по-отдавна, но… така и не разбрах всичките му преживявания.

— Кой го е грижа? — каза Симънс — Това са минали истории. Няма смисъл да се говори за тях. На динките не им пука кой си или откъде си… на нас също. Така трябва да се държите и вие. Първото правило е да имаш вяра в своите приятели нарушители.

— На мен това ми стига — каза Келсо.

— Какво е второто правило? — попита Джоди.

— Да правиш каквото ти се каже, да държиш главата си наведена и да не се опитваш да се перчиш. — Усмивката на Симънс беше горчива. — Това не е задължително… зависи колко дълго можеш да издържиш на топлината. Ако искаш да умреш, динките с удоволствие ще ти помогнат. Просто помни първо правило. И който и път да избереш, не убеждавай никой друг.

— Разбрах.

Симънс ги огледа за втори път оценяващо.

— Така… планеристи значи? Сигурно са ви докарали да помагате на оня другия в летателните изпитания.

— Може би — съгласи се Келсо. — От шосето видяхме един планер. Това той ли беше?

— Да.

— Управляваше много добре — каза Джоди. — Трябва да е друг избягал от Биг Блу.

Симънс кимна и каза:

— Да. Той ръководи проекта.

Келсо озадачено погледна Джоди, после каза:

— Добре ли те чух? Мислех, че тук се разпореждат майсторите на желязо.

— Така е. Това е… някакво споразумение.

Джоди почувства как гърлото й се стяга.

— И как се казва този човек?

— Брикман.

Келсо отвори уста да каже нещо, но спря.

Джоди зададе въпроса вместо него.

— Стив Брикман? От Рузвелт/Санта Фе?

— Да — каза Симънс. — Познавате ли го?

— Някога го познавахме — изръмжа Келсо. — Боже мой! Точно този тип е причината да сме тук! Последния път, когато го видяхме, ходеше важно с група мюти, облечен като палячо… и сега си е заврял носа направо в задника на тези кюфтета!

— Успокой топката, Дейв.

— Виждал съм вашия приятел — каза Симънс, използвайки възможността да отнеме няколко точки от Келсо. — Не знам какво се е случило преди и не ме интересува, но вашият Стив май е много по-умен от вас…

Келсо замахна към Симънс, но Джоди го блокира с рамо.

— Казах „успокой топката“, Дейв! Така няма да стигнем доникъде.

— Правилно — каза Симънс. — Брикман си е изработил малък сладък номер. Не знам колко дълго ще продължи, но всеки ден работа там е един ден по-малко в ямите или някоя друга мръсна, тежка работа. Аз и останалите момчета спечелихме това безплатно пътуване и няма да допуснем някой с жълто под носа да ни създава неприятности.

Келсо избухна:

— Достатъчно! Няма да допусна това да продължи!

Симънс отказа да отстъпи, докато Джоди се бореше с Келсо да го успокои. Той беше по-едър и по-силен, но тя беше бърза и жилава.

— Каз! Махни се от мен, моля те!

Тя се обърна към Симънс.

— Не се тревожи. Ще се оправя с него.

— Добре ще е — каза Симънс и се обърна към вратата. — Иначе до утре на закуска ще е мъртъв.

— Да бе! — изрева Келсо. — Ще видим тая работа. Не се тревожи, взех ти мерника!

Симънс спря и го изгледа.

— Колкото до това, аз и още двадесет и трима взехме вашите. — Подчерта заплахата, като вдигна пръст. — Помисли добре, преди да си легнеш довечера.

Келсо бутна Джоди настрана и отиде до прозореца. И двамата видяха как Симънс пресича двора.

— Не беше много умно от твоя страна, Дейв.

— Да. Една плесница щеше да свърши по-добра работа. А и аз щях да се чувствам по-добре. Шибаният Брикман… — Той я погледна нацупено. — На коя страна си ти все пак?

— На твоя. Но сега не е нито времето, нито мястото за разчистване на сметки. Динките ще се нахвърлят върху нас като побеснели. Обещай ми да не създаваш трудности и да провалиш всичко.

— Може би. — Келсо гледаше мрачно през прозореца; после вдигна рамене — гневът му премина. — Ще видим как ще тръгне. — Тя тръгна към вратата. — Къде отиваш?

— Да поправя няколко моста.

— Да вървят на майната си. Не искам да се унижаваш заради мен. Ако не си готова да ме подкрепиш, просто стой настрана. Става ли?

Джоди стисна устни и преброи до пет, преди да отговори.

— Ти си невъзможен скапаняк… знаеш ли?

Келсо го прие като комплимент.

— Това е част от моя фатален чар. Никой не е стигнал до върха, като се е правил на добър.

— Прав си, по дяволите — имитира го Джоди. — Някой път трябва да ми кажеш как е там горе.

 

 

С физическите си характеристики — площ, машини и персонал — Херън Пул не създаваше впечатление на голямо предприятие. Въпреки дейността на Кадилак всичко беше все още на начален етап; експериментален проект, нищо повече. Това се дължеше отчасти на предпазливостта, проявена от страна на Кио Мин-Орота. Неговата оценка за потенциала на Кадилак не се беше променила ни най-малко, но той знаеше, че работата в Херън Пул се наблюдава внимателно от пратеника Хазе-Гава. От докладваното от дългите кучета използване на такъв апарат беше ясно, че само няколко полка летящи коне могат драматично да променят равновесието на силите — една възможност, която не би убегнала от вниманието на шогуна.

Синовете на Ни-Исан още не притежаваха скорострелни пушки и експлозивни оръжия, които правеха летящите коне такова смъртоносно бойно средство, но и това щеше да стане. Междувременно тяхната скорост означаваше, че една мощна сила от самураи може бързо да достигне всяка част на страната, независимо от терена. Те биха връхлетели, буквално, от небето като соколи. Възможността да се извършват такива маневри щеше да изисква пълна ревизия на военните тактики.

Кио Мин-Орота разбираше деликатната линия, която трябваше да прекрачи. Задачата за построяване на тези самолети беше дадена на неговото семейство, защото той беше считан за фудай — доверен съюзник на шогуната. Но успехът носеше своите рискове. Ако Херън Пул се разширеше много бързо и важността му бъдеше раздута от приказки и необуздана спекулация, това можеше да накара младия шогун да размисли и да отнеме лиценза в полза на собственото си семейство — ситуация, която трябваше да бъде избегната на всяка цена. Ако То-Йота станеше единствен собственик на такова оръжие, щеше да го използва да задържи противниците си и по този начин щеше да тури край на всички надежди за нова ера на прогрес.

Като ключов участник в „модернистката“ конспирация, Мин-Орота полагаше усилия да създаде впечатление, че макар да е готов да подкрепи проекта за летящия кон, не го поддържа категорично. С тази цел той беше забавил темпа на развитие чрез отхвърляне на постоянните искания на Кадилак за работна ръка и ресурси и беше дал да се разбере в дворцовите среди, че макар и апаратът да може да лети с двигател, когато бъде създаден такъв, той се страхува, че в дългосрочна перспектива неговото влияние върху обществото на майсторите на желязо ще нанесе повече вреда, отколкото полза.

Всичко това бяха лъжи, разбира се, но те бяха опит за запазване на репутация чрез държането на традиционните ценности. Това му осигуряваше също вратичка за измъкване в случай, че планът на Яма-Шита за хващане на тъмната светлина даде нежелан резултат — една авантюра, която той не поддържаше безрезервно.

Преведено на бейсик, посланието, което той излъчваше към шогуна, гласеше така: „Подкрепям всичко това само защото вашите хора ме принудиха“.

Тактиката беше добре изпипана. Цялата сделка беше, разбира се, подготвена задкулисно от Яма-Шита, но архивите щяха да покажат, че Кио Мин-Орота не е бил инициатор. Йеясу, хитрият стар шамбелан, беше посъветвал шогуна да даде производствен лиценз на семейството на Мин-Орота, без да премине през целия процес на търсене на най-доброто предложение от заинтересованите страни. Единственото, което оставаше сега, беше да се намери някакъв начин, като се изключеше смърт, да се попречи на Накане То-Шиба, генералния консул, да обърка нещата — и буквално, и фигуративно — и всичко да отиде в техни ръце.

 

 

Джоди настигна Симънс, когато той минаваше под арката на задната страна на двора срещу главната порта. Отзад имаше още постройки. Симънс спря и се обърна към нея.

— Виж — каза Джоди, — искам просто да ти кажа, че Дейв е свестен… разбираш какво искам да кажа. Виждам, че нещата тук са малко необичайни, но истината е, хм… никой от нас двамата не очакваше да се натъкнем отново на Брикман толкова скоро. — Джоди разтърси глава в изненада. — Не зная как го прави този човек, но явно се справя. — Тя тръгна в крак със Симънс. — Сигурен ли си, че това е Стив Брикман?

— Поне той казва, че е. Не разбирам защо ще лъже за такова нещо, но какво значение има? Той командва и изглежда, знае какво прави. Май само вие имате проблем.

Симънс я поведе по една алея между две дълги едноетажни постройки. На лицевите страни през еднакви разстояния имаше плъзгащи се врати — всичките бяха широко отворени и Джоди можеше да види какво има вътре. Бяха дълги, просторни работилници. Тази вляво беше пълна с купчини суров дървен материал и тезгях за изработване на части; в другата вдясно имаше дървени магарета с крила на планери върху тях, на други имаше фюзелажи.

Имаше и примитивна производствена линия, на която се сглобяваха отделни детайли. Джоди преброи десет самолета в различен етап на завършване. Няколко трекери в сини дрехи слагаха инструменти на различни стелажи и почистваха работните си места; други метяха пода. Работата явно изискваше умение и интелигентност; навсякъде беше чисто и преди всичко, атмосферата изглеждаше спокойна — не се виждаше нито една бяла превръзка с пръчка. Джоди разбра защо Симънс и неговите другари не искат нещо да провали нещата.

Имаше обаче нещо, което не се връзваше. Симънс беше докаран в Херън Пул през март и беше казал, че Брикман вече е работел. Но тя и Келсо се бяха срещнали с Брикман през април и за последен път го бяха видели в края на май да другарува с техните мютски похитители при търговския пункт. Джоди не беше съвсем сигурна за точните дати — стандартният й часовник беше паднал от китката й, когато я беше повлякла реката. Но ден-два повече или по-малко не бяха от значение; въпросите оставаха: ако Брикман беше на територията на Плейнфолк през април и май, как, в името на Кълъмбъс, можеше да е бил тук, в Херън Пул — и как, по дяволите, бе дошъл тук толкова бързо?

Преди да може да попита Симънс вниманието й беше привлечено от един планер, който излиташе от полето зад работилниците. Друг от същия тип бутаха към тях на талига с колела. Планерът във въздуха се издигна бързо по въже, прикрепено към носа му. Другият край беше завързан за машина далече в десния край на полето.

До ушите на Джоди постигна слабо пухтене.

— Лебедка с парно задвижване — каза Симънс.

Джоди наблюдаваше издигането с интерес. Беше запозната с принципите на топлинните и въздушните течения, които се използваха при „Скайхок“, но нищо като това не съществуваше във Федерацията. Там човек се учеше да лети с помощта на витло и акумулаторно захранван двигател.

Когато безмоторният самолет беше на около хиляда фута, пилотът откачи въжето. На свободния край се вееше син флаг. Самолетът направи лек завой надясно с наклонен надолу нос да набере скорост, след това се издигна, докато не изгуби скорост. Задържа се за момент на опашката си, преметна се акробатически през дясното крило и прелетя назад над главите им към полето.

— Чудесно! — възкликна Джоди. — Но защо безмоторни самолети?

— Динките нямат електричество — каза Симънс.

— Нямали са и безмоторни самолети, преди да започнете да ги строите. Как така никой не им е казал какво им липсва?

— Не е необходимо. Динките отдавна знаят за това. Наричат го „тъмна светлина“ и за тях това е зло. Според Брикман майсторите на желязо са забранили със закон всички видове електрическа апаратура. Темата е абсолютно табу. — Той вдигна рамене. — Знам, че звучи идиотски, но е така.

Джоди погледна безмоторния самолет и каза:

— Може би в края на краищата това е за добро. Тези планерчета няма да са сериозна заплаха.

— Не бъди толкова сигурна. Брикман работи върху проблема за двигателя. Разработва лека парна машина.

— Парна машина? — Джоди се засмя.

— Не се смей. Сега правим изпитания. Имаме проблеми само с мощността.

— Какво използвате за гориво?

— Нефт. Но търсим нещо, което гори по-бързо и отделя повече топлина.

Джоди презрително изсумтя.

— Такъв самолет никога няма да се издигне от земята.

— Досега — призна Симънс. — Но работим върху него.

Шестимата трекери, които возеха приземилия се планер към работилницата вдясно, минаха близко до тях. Докато Симънс ги питаше как е преминал изпитателният полет, Джоди оглеждаше работата им професионално.

Покритите с коприна крила бяха изтеглени назад като на „Скайхок“, но не бяха пълни с хелий и имаха твърда конструкция. Източеният отсек на фюзелажа, на който липсваше монтиран отзад двигател и витло, беше прикачен директно под долната страна на крилото, кабината беше точно пред водещия край.

„Скайхок“ беше чиста конструкция делта крило без опашна плоскост и румпел; летателният апарат на Брикман имаше лонжерон, който отиваше назад от централната част с кръстовиден опашен възел, монтиран на края. Това беше единственото отклонение от оригинала; при „Скайхок“ завиването наляво и надясно ставаше посредством контролни въжета, които обвиваха външния заден край на крилата. На безмоторния самолет на Брикман имаше два панела, които се въртяха нагоре и надолу: елерони — като използваните в двуместния „Скайрайдър“ и „Скайхок Марк–2“.

Но Джоди още не знаеше за тези неща. „Скайрайдър“ се използваше изключително от АМЕКСИКО, чието съществуване се пазеше в строга тайна, а тя беше изоставена, считана за загинала преди „Марк–2“ да бъде внедрен в „Биг Ред Уан“ — ешелон „Ред Ривър“, флагманът на надземните сили на федерация Амтрак.

Имаше и една друга очевидна разлика — триколесната талига отдолу беше заместена от централен дървен плаз. Два малки плъзгача бяха поставени под ъгъл на двете страни, за да предотвратят клатушкането на планера и блъскането на краищата на крилата при приземяване. Но това не решаваше проблема. Един неопитен пилот все пак можеше да откъсне красивите крила, ако се приземеше лошо.

— Никакво шаси — каза Джоди на Симънс.

— Да. Динките нямат каучук, с който да направят гуми. А без електричество не може да се произвежда алуминий или някоя друга лека сплав. Трябва да се задоволим със стомана, мед и месинг. За излитане използваме талиги. Малко е примитивно — като много неща тук, — но върши работа.

— При условие че кацнете на същото поле.

— Тук си права — призна Симънс. — Ако имаш някои умни идеи, не се притеснявай да ги споделиш. Брикман винаги е готов да приеме предложения. А като планеристи вие знаете по тези въпроси много повече от нас.

— Да…

— Каква е връзката ви?

— С Брикман? О… бяхме на един и същи ешелон — „Луизианската дама“. Аз бях командир на авиационното звено. Преминахме през различни трудности… после ме свалиха. От онова, което ми каза при срещата ни, той бил свален на следващия ден. Но той умее да оцелява. И е умен. Не пропуска нищо.

— Това го знаем всички.

Джоди гледаше как изпитваният планер се носи грациозно в свечеряващото се небе.

— Изненадана съм, че не е научил никой от вас да лети.

Симънс се засмя.

— Шегуваш ли се? Не можеш да ме накараш да летя на такова нещо. Доста време ми трябваше да свикна да стоя тук на земята съвсем сам, без да треперя.

Планерът, сега вдясно от тях, зави на юг отвъд пътя, после се отправи назад към полето. Брикман наклони дясното крило и направи същия стръмен заход, който бяха наблюдавали първия път. Изглеждаше, сякаш ще се плъзне право в работилниците, но когато слезе на около петдесет фута, продължи хоризонтално и прелетя над главите им.

Келсо бе излязъл да види кацането. Стоеше до тях със скръстени ръце и се полюшваше на пети, без да им обръща внимание. Симънс го погледна, после отправи въпросителен поглед зад гърба му към Джоди. Тя само вдигна вежди и рамене.

Планерът се плъзна и спря на около сто и петдесет фута от тях, след това, когато наземният екип откара една талига при него, леко се наклони на десния си плаз. От кабината излезе човек, облечен в бял гащеризон, и застана с ръце на кръста, докато вдигнаха планера на талигата, после тръгна подир шестимата мъже, които го подкараха към работилниците.

— Това всичко ли е за днес? — попита Келсо. — Или трябва да запалим фенери? — В гласа му нямаше никаква злоба.

— Това е всичко. Нощни полети няма да има до следващата седмица.

Келсо не схвана шегата.

— Добре. Няма ли да ни представиш?

— Мислех, че вече се познавате.

— Така е. Но тъй като той не ни очаква, може би е по-добре да помогнеш да се преодолеят първите трудности. Не искам да си създаде неправилна представа.

Симънс погледна Джоди.

— Винаги ли е толкова наежен?

— Само когато се чувства засегнат.

Групата, която возеше планера, дойде по-близко. Брикман вървеше до опашната плоскост, лицето му отчасти бе закрито от дясното крило. Носеше на челото бяла превръзка с кафяв мотив на цветето на Мин-Орота и изглеждаше доста по-слаб от последния път, когато Джоди го беше видяла. Късо подстриганата му коса също изглеждаше по-тъмна.

Симънс тръгна към планера. Джоди и Келсо изчакаха малко, после го последваха.

— Стив! Дойдоха нови хора.

В отговор облечената в бяло фигура махна с ръка, след това даде знак на наземния екипаж да откара планера в работилницата. Пречещото крило се махна и позволи на Джоди и Келсо да видят възпитаника на училището. Наистина беше по-слаб. И косата му беше не просто по-тъмна — беше черна.

И не беше Брикман.

Келсо почти се препъна.

— Ама…

— Млъкни — прошепна Джоди. — Просто запази спокойствие.

Приближиха се точно навреме да чуят как Симънс казва:

— Казаха ми, че сте стари приятели. Колеги планеристи.

Кадилак беше затруднен. При „източването“ на паметта на Стив и по-късно, когато бе приел неговата самоличност, той не беше допускал, че може да срещне трекери, които познават истинския Стив Брикман. Нямаше опасност те да познаят, че е мют, но щяха да разберат, че е самозванец — и това можеше да се окаже неприятно.

Ако не бяха планеристи, той би могъл да уреди да ги преместят поради някое изфабрикувано обвинение за немарлива работа или обидно поведение. Но с планеристи това беше невъзможно. Той имаше остра нужда от хора с опит в летенето, които да помагат за изпълнение на проекта, а тези двама новопристигнали бяха единствените в целия Ни-Исан.

Кадилак ги изгледа един подир друг. Беше сигурен, че Стив щеше да знае как да обърне една такава ситуация в своя полза. Трябваше да се опита да направи същото. Но да знае всичко, което знаеше Стив, не беше същото като да знае как ще действа той при определени обстоятелства. Съвсем не беше същото…

А имаше и друг проблем, който не беше предвидил. Прехвърлянето на информация беше престанало в момента, когато Стив беше престанал да го обучава да лети. Тогава Кадилак беше ходил на дълго пътуване с Мистър Сноу и се бяха върнали в селището тъкмо навреме, за да станат свидетели на отлитането на Стив. Той знаеше от втора ръка събитията, които бяха предшествали бягството на Стив, но не знаеше какво се е случило след това. Поради това можеше да си припомни всичко, което Стив знаеше за Джоди само до момента на нейното изчезване. Келсо, от друга страна, му беше съвсем непознат.

— Джоди Казан… Да. Тя ми беше началник на „Луизианската дама“. Но тя беше убита при опит да кацне по време на една гръмотевична буря.

— Точно така — каза Джоди. — Почти убита. — Посочи обезобразяващия я белег на лявата страна на лицето си и на врата. — Имам с какво да го докажа.

— Виждам… — „Брикман“ я погледна остро. — Все пак изглеждаш доста по-различна от Казан, както я помня.

— Много различна съм. Ти също си се попроменил.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг — каза Брикман. — Чух какво се е случило с Казан и „Дамата“, но аз не бях на борда по това време. Не казвам, че не си тази, която твърдиш, че си, но аз се присъединих към екипа на Хартман след снабдяването с нови съоръжения. Плейнфолк добре натупаха „Дамата“.

— Е… това обяснява всичко — каза Джоди.

„Брикман“ се подсмихна и се обърна към Дейв Келсо.

— Сигурен ли си, че се познаваме? Опитах се да си спомня, но името ти не ми говори нищо.

— Не съм изненадан — каза Келсо. — Когато Симънс спомена твоето име, помислих, че те познавам, но, хм… и аз като Джоди… очевидно те бъркам с някой друг. — Той вдигна рамене. — Случва се.

— Непрекъснато — съгласи се „Брикман“. — Няма значение. Ще имаме достатъчно време да се опознаем. Добре дошли. — Той се ръкува с двамата. — Рей Симънс ще ви въведе в нещата. Тук сме събрали добър екип, но сега, когато дойдохте и вие, работата ще тръгне по-бързо. — Той приключи с отдаване на чест и си тръгна. Всичко беше минало много по-добре, отколкото беше очаквал. Не беше измамил никого от тях, но и те бяха достатъчно схватливи, за да не създадат усложнения.

Симънс погледна Келсо.

— Е, радвам се, че това свърши. Какво ще кажете… да обърнем нова страница, а?

Келсо прие предложената възможност.

— Разбира се. Някакви проблеми?

— Никакви. Ще се видим по-късно… става ли? — После се обърна и забърза подир „Брикман“.

Джоди и Келсо ги изгледаха как изчезнаха зад работилницата, после се спогледаха. Джоди първа си възвърна дар слово.

— Ох…

— Точно така — каза Келсо. — Какво, по дяволите, става тук?

 

 

Точно същия въпрос — изразен по-елегантно и на японски — беше поставен със същата настойчивост от генералния консул Накане То-Шиба, Мин-Орота и, с помощта на крилатия флот от пощенски гълъби, от Хиро Яма-Шита. Но те също бяха принудени да се задоволят само с умозрителни заключения от малкото налични факти.

Генералният консул, разтревожен от докладите, че пътният конвой на два пъти се беше забавил, преди да пристигне във Фири, поиска двете прислужници да обяснят какво точно се е случило. Су-шан и Нан-кхе, които живееха с ужаса от този очакван момент, разказаха с пронизителен фалцет своята част от историята, като размахваха ръце и цвърчаха като обхванати от паника канарчета.

Разказът сякаш пробождаше главата му с дълги игли, но То-Шиба го понесе стоически. След това потърси Клиъруотър, чието блестящо присъствие отново украсяваше спалнята в къщата на езерото. Изкъпана и облечена в свежо фино светло кимоно с рисунки на цветя и покрити с лятна роса треви, тя беше поканена да успокои разтревожения дух на своя господар чрез възстановяване на познанството си с неговата машина за удоволствие. Чак след като на седмиците задържана страст беше сложен край и той лежеше по гръб с приятното болезнено чувство, че топките му горят като на жар, генералният консул попита за нейната версия на събитието.

Призована да си спомни всеки момент от пленничеството си, Клиъруотър призна, че е била без маска и подложена на физическо оглеждане, но се закле в живота си, че ронините не са й задавали никакви въпроси и че тя не е дала никаква информация. Не каза нищо за среднощната си среща в пощенската станция с Нобуро, Стив и пратеника Тоширо Хазе-Гава. Ако беше казала за това, щеше да изложи облачния воин на смъртна опасност. Но тази тема не беше засегната. Въпросите на Накане То-Шиба бяха основани на казаното му от прислужничките — а през това време те бяха спали.

По време на редовното си официално посещение на двореца на Мин-Орота в Ба-сатана генералният консул описа подробности от отвличането и изрази мнението, че това е начинание с лоша съдба, основано на погрешно разузнаване. Загрижен да даде най-добрия външен вид на нещата, То-Шиба избра най-простото и най-очевидно обяснение: група ронини, узнали за наличието в конвоя на затворена покрита носилка, бяха отвлекли лицето в нея с надежда да получат богат откуп; после, когато открили, че маската скрива нищо не струващо дълго куче, бързо оставили и нея, и двете прислужници на пътя.

Кио Мин-Орота слушаше внимателно и кимна в знак на съгласие, когато генералният консул заключи, че докато всички такива престъпни актове са достойни за съжаление, този конкретен инцидент е по същество незначителен и не трябва да безпокои никого.

— Това несъмнено е удобна теория и аз бих бил щастлив да я приема, ако нямаше един малък, но неприятен детайл. — Кио замълча, изчаквайки думите му да бъдат осмислени; изпитваше задоволство да наблюдава как оптимистичната увереност на Накане То-Шиба преминава в страх, несигурност и съмнение.

— Не ви разбирам…

— О, стига, не е ли очевидно? Ронините са изгубили четиридесет и шестима конници при залавянето на плячката си…

— Вече знаете и това? — изненада се генералният консул.

Лъжата последва лесно.

— Чух по заобиколен път, че е била направена засада на един конвой и че ронините са били преследвани. Но до този момент нямах представа, че са изоставили… стоките, които са ви принадлежали. Важното е, че ронините са изгубили много хора, за да пленят едно дълго куче и две виетнамски прислужнички. Трима души без стойност, които след това са хранили и отвели до главния път… като са рискували още свои хора.

— Да… но те са се движили под прикритието на тъмнината.

— Въпреки това не ти ли се струва странно?

То-Шиба беше объркан.

— Защо са ги пуснали? Защо веднага не са ги убили или поне не са ги задържали като роби?

Челото на То-Шиба все повече се покриваше с бръчки — последиците от въпросите на феодала му бяха ясни. След като умът му беше почти изцяло посветен на долните части на тялото му, логиката не беше най-силната му страна.

— Всъщност като споменахте, мисля, че… наистина е доста странно… — Той почеса разсеяно пъпа си. — Сигурно са имали основание, но дори от това да зависи животът ми, не мога да се сетя какво може да е то.

— Трябва да се напънете, приятелю — каза строго Кио. — Защото от отговора може да зависи и вашият, и моят живот! В името на великите ками — това е очевидно. Тези три личности трябва да са изчезнали, за да не се чуе повече за тях.

— Дааа, сега разбирам.

— Според мен — продължи Кио — има само едно обяснение. Били са пуснати, защото не са толкова безполезни, колкото изглеждат. Някой приписва на дългото куче такава стойност, каквато й приписваш и ти. — Той почака за по-голям ефект, после добави: — Тъй като това е твоя работа, оставям ти да помислиш кой може да е той. Но аз мисля, че те шпионират, приятелю, и смятам, че е време бързо да оправиш нещата.

 

 

Когато получи с пощенския гълъб фактите, Яма-Шита стигна по-бързо от Кио Мин-Орота точно до същото заключение. Чрез тесните си връзки със Се-Ико той беше научил за нападението и кървавите последици два дни след като то беше извършено и бързо изпрати един от крилатите си куриери да предупреди Мин-Орота.

Яма-Шита беше бесен. Въпреки всичките му усилия дългото куче беше паднала, макар и за кратко, в неизвестни ръце. За щастие генералният консул не беше осведомен за заговора за хващане на тъмната светлина, но Яма-Шита съжали, че не се беше придържал към своето правило никога да не се свързва с хора, които не обича, на които не вярва и преди всичко — не уважава. Той беше позволил на Кио Мин-Орота да го убеди, че като зет на шогуна То-Шиба може да бъде полезна пионка, но въпреки тяхната бдителност този глупак накрая беше успял да компрометира и тях, и себе си. Никой не знаеше истинската същност на ронините, които бяха държали дългото куче в плен цяла нощ, но тези десетина часа можеха да се окажат опасни. Не беше тайна, че престъпни банди действаха по заповеди отгоре. Когато законите и обичайните средства не даваха резултат, управниците на Ни-Исан — и амбициозните феодали също — не се двоумяха да използват някои по-особени методи, за да постигнат целите си. Според известието, изпратено от Мин-Орота, развратницата не била разпитвана от похитителите. Но обясненията, които бе дала, не бяха изтръгнати със заплахи за мъчения. Кой можеше да каже, без тя да е подложена на изпитание, дали е казала истината? Да се остави жива, след като е изрисувана курва на То-Шиба, беше рисковано; но сега, когато беше обект на външен интерес, тя беше още по-голяма заплаха.

Да… трябваше да се вземат мерки…

На Яма-Шита му беше предадено също какво бяха казали прислужничките за самурая и двете червени превръзки, намерени мъртви в пощенската станция в Мидири-тана. Предполагаше се, че мъжете са били убити от нинджа, но двете жени не знаеха почти нищо за инцидента и Яма-Шита нямаше никакъв независим източник на информация, който да му помогне да свърже убийците с нападението на пътния конвой. Листът, поставен върху гърдите на Нобуро, в който се казваше, че той и двамата му другари са ронини и врагове на Се-Ико, беше изчезнал мистериозно преди това да стане публично достояние. Мидири-тана беше владение на Мицу-Биши, съюзник на шогуна и оттам бяха реагирали на един апел от летния дворец в Йедо да забулят в тайна цялата работа.

 

 

Съдържанието на анонимното писмо, пратено от Тоширо Хазе-Гава до семейство Се-Ико, можеше да помогне на Яма-Шита да направи връзки, които биха потвърдили предполагаемата самоличност на марионетката. Но писмото, разкриващо мястото и метода за влизане в тайния базов лагер на ронините, не стигна до местоназначението си. Някой, на когото беше наредено да следи движенията на пратеника, го видя, че възлага на ханджията в Ари-дина да изпрати запечатан документ по пощата, и скоро след като беше подадено, писмото беше заловено.