Патрик Тили
Майсторите на желязо (11)

Глава 9

Роз?

Стив се събуди с името на сестра си на уста; ноздрите му се изпълниха с миризма на сапун от косата й. За част от секундата той беше убеден, че тя е в тъмната стая с него. Или че току-що е излязла. После тази увереност бавно изчезна. Беше само сън, нищо повече. Той потрепери, бързо придърпа меката завивка, изплъзнала се от голото му тяло, и се сви под нея.

Учудващо как умът можеше да създаде умствена картина така истинска, сякаш я вижда с отворени очи, картина, отговаряща на действителността до най-малки подробности. Умът може да те изправи лице в лице с хора, с които можеш да говориш, да се протегнеш и да ги пипнеш, да ги прегърнеш. Сънят не само позволява да изпиташ същите емоции, но и същите усещания като буден: вкусът и влажната мекота на устните, електрическото вълнение на кожата под пръстите ти, нежната, обгръщаща топлина при сливането на телата.

Дали спящите им умове сънуваха същите сънища? Сливаха ли се те в една невидима равнина на съществуване, както често беше споменавал Мистър Сноу? В съня си Стив беше с Клиъруотър. Бяха в колибата, където тя беше дошла само часове преди той да избяга от М’Кол — мютското племе, което го беше държало пленник през 2989 година. Голото й тяло беше притиснато до неговото, но когато тя отдръпна устните си от неговите, той видя, че прегръща Роз. И вече не бяха в колибата на Кадилак. Двамата със сестра му лежаха голи под завивката в неговото легло в квартирата, дадена на семейство Брикман в Рузвелт. Стаята изглеждаше много по-голяма, отколкото си я спомняше, също и леглото. И изведнъж той видя, че гърдите на сестра му са се свили в тялото й. Кожата й беше изрисувана като на мют и тя беше не повече от десетгодишна.

Когато се отдръпна от нея със смесени чувства на вина и изненада, Стив видя, че Карлстром, ръководителят на АМЕКСИКО, седи на ръба на леглото и ги наблюдава с весела усмивка. Неочаквано се появиха един мъж и една жена, облечени в сребърносини гащеризони. Мъжът дръпна завивката от леглото. Стив се опита да я задържи, но пръстите му не можеха да държат както трябва. Ръцете му бяха омекнали, все едно нямаше кости. Жената вдигна Роз, само че сега сестра му беше станала петгодишна. Увиха я в завивката и я понесоха. Когато стигнаха вратата, Роз беше малко чипоносо бебе — стискаше очи, беззъбата й уста бе широко отворена — пищеше…

Да го докосне ли се опитваше Роз? Да му каже нещо ли се опитваше, или това беше друго послание от непознатия, който се криеше в тъмните дълбини на собствения му мозък?

Отново задряма и през ума му минаха откъслечни части от съня. Светът извън разнебитената колиба беше тих и спокоен. Единствено звучното хъркане на спящите му другари нарушаваше тишината — четиринадесет мюти, налягали един до друг в две редици на рогозката.

Колибата, в която Стив прекарваше нощта, беше близо до пощенската станция в Ари-бани и той беше в нея в резултат на сделката, сключена с мъжа в черно — или някой, който говореше също като него. За четири дни, откакто беше напуснал пощенската станция, където беше срещнал Клиъруотър, Стив беше получил документи и идентификационен плакет на пощальон. Бяха пешеходен пощальон, първото равнище в пощенската система, създадена от шогуната на То-Йота за осигуряване на редовното разпространяване из страната на безкрайния поток от документи.

Работата на пощальон беше запазена изключително за мюти — избрани поради тяхната способност да тичат неуморно миля подир миля часове наред. Това беше най-добрата работа, която можеше да получи един мют общ работник — и съответно много желана. При условие че не се загубиш или не изгубиш ценна пощенска пратка и пристигаш в определеното време, получаваш облекло и храна и се радваш на относителна свобода, близка до тази, на каквато в Плейнфолк се радваш по право. Но ако се разболееш или извършиш някакво малко нарушение на закона, ти вземат плакета и те пращат да работиш на най-близкото торище.

Тъй като бяха правителствени служители, пощальоните живееха в резиденцията на генералния консул — и в определени за тях помещения в пощенските станции по главните пътища, които действаха като разпределителни пунктове. Пощенската станция беше станала синоним на крайпътен хан, защото повечето собственици на такива ханове бяха разположени до тях с надежда да привлекат минаващи клиенти. Това беше от взаимен интерес и като резултат пощенските станции и хановете все повече се сближаваха. Сега, три четвърти столетие след създаването на пощенската система, повечето бяха под един покрив.

Пощальоните служеха като двукраки коне — доставяха обемиста поща, събирана от местните жители. Официалните документи за областните чиновници се предаваха на адресата по куриери — длъжност обикновено запазена за „местни жители“ от корейски или виетнамски произход. Най-важните комуникации се изпълняваха от самураи. Освен това управляващите фамилии на всяко феодално владение имаха собствена куриерска служба за „деликатни“ лични комуникации до роднини и приятели, които не минаваха през ръцете на правителствени агенти.

Като цяло системата бе истинска армия — от обикновените пощальони до самураи на коне, а над тях бяха пощенските гълъби, които пренасяха от правителствените шпиони до шогуна шифровани ленти оризова хартия.

Стив не знаеше за последното комуникационно равнище, но действителният размер на системата и обемът на трафика го караха да се чуди защо не са избрали високотехнологично решение. Обществото на майсторите на желязо, изглежда, страдаше от спъване на развитието. Те бяха издигнали занаятчийските и механичните умения до впечатляващо ниво, но изглежда, не желаеха — или не можеха — да направят следващата стъпка. Той много се изкушаваше да им покаже как да я направят, но с това битката на Федерацията за завоюване на света със синьото небе щеше да стане още по-трудна. По-добре да ги остави да вършат нещата както по време на каменната ера. И да се погрижи да останат там, като тури край на проекта за „летящ кон“, който — според човека в черно — Кадилак беше започнал да изпълнява…

 

 

Тоширо Хазе-Гава добре разбираше, че със споразумението си с облачния воин (а) е заложил цялото си бъдеще на карта и (б) е направил онова, в което обвиняваше Яма-Шита — споразумение с дългите кучета. Въпреки това не се чувстваше виновен, защото основното обвинение срещу Яма-Шита все още стоеше. Той и Мин-Орота заговорничеха да свалят зетя на шогуна, а Тоширо се надяваше, че скоро ще може да набави сигурно доказателство, за да подкрепи слуховете, че Яма-Шита извършва подготовка да улови тъмната светлина.

Тоширо не се виждаше като действащ от името на шогуна и не разглеждаше Брикман като представител на Федерацията. Сделката с облачния воин беше частен договор между двама души, чисто тактическа маневра да се измъкне от неудобното положение. Той беше дал да се разбере, че ако Брикман направи всичко, което се иска от него, той и двамата мютски пленници ще получат право свободно да напуснат страната. Брикман беше приел това с подходящо изразена благодарност, но след това най-нагло беше поискал свободно да изведе и друго дълго куче.

Тоширо отново беше преглътнал гнева си и се бе съгласил без възражения. Четирима, четиринадесет, четиридесет — броят бе само академичен интерес. Тоширо не се беше поколебал да убие Нобуро и двете червени превръзки, за да прикрие предишната си грешка; тези трима създаващи неприятности чужденци щяха да имат същата участ. След като бъдеха премахнати, нямаше да има нищо, което да отслаби каузата му. Конспираторите трябваше или да са мъртви, или фатално компрометирани, неговата собствена позиция по отношение на шогуна заздравена — и тогава той щеше да бъде една крачка по-напред в постигането на най-голямата си мечта.

От пощенската станция в Мидири-тана Тоширо пътува на кон през останалата част на нощта към Ари-Саба с облачния воин със завързано лице на гърба на неговия кон, като труп на елен, каран у дома от ловец. За да успее неговият план и за да защити собствената си позиция, беше важно Брикман да не открие самоличността на благодетеля си.

Пътуването — дванадесет мили — не продължи дълго. В покрайнините на Ари-Саба го чакаха две негови червени превръзки — част от маскировката, услужливо осигурена от Йеясу, дворцовия шамбелан, вторият по сила човек в шогуната То-Иота. Докато хората му държаха Стив, Тоширо смени черното си облекло на убиец с пътнически костюм на самурай, яхна пак коня и поведе двамата пеши войници и пленника през утринната мъгла към пощенската станция, където предния ден беше наел стаи. Пристигнаха преди първият прислужник да се беше размърдал и влязоха в стаите си, без никой да ги види.

През по-голямата част на деня Стив беше държан завързан и с кърпа на очите. От непонятните за него разговори беше разбрал, че го пазят двама джапи; можеше да чуе и приглушените гласове на хора, които се движеха отвън, но за него нищо от това нямаше никакъв смисъл. Единственото, което отбелязваше минаването на времето, бяха купичките ориз със зеленчуци отгоре. Донасяха му ги през няколко часа, развързваха дясната му ръка и я насочваха към купата, поставена на пода между коленете му. През това време Тоширо разработваше следващите ходове. Когато изясни всички подробности и вече знаеше какво да каже на облачния воин, той отиде в стаята, заета от червените превръзки, и им нареди да пазят отвън, докато разпитва затворника.

Преди да премине на бейсик, пратеникът нави две малки памучни ленти и ги пъхна в устата си, за да промени гласа си. Представи се за доверен човек на Нобуро и на мъжа в черно и изложи плана си за действие. Облачният воин слушаше внимателно и не зададе нито един въпрос, нито изрази някакво възражение. Пратеникът намери тази нова сдържаност за толкова необичайна, че се почувства задължен да подсили възможните опасности, като подчерта моментите, на които смяташе, че трябва да се обърне особено внимание. Брикман прие тези бележки по същия безразличен начин и отхвърли възможните проблеми с думите: „Да стигнем дотам, пък тогава ще му мислим“.

Увереността на пленника беше поразителна. Тоширо разбра, че трябва да внимава: да не допусне да бъде подведен от собственото си чувство за превъзходство и да не подценява този младеж с лоши маниери. Брикман можеше да идва от различен свят с напълно различни ценности, но беше надарен с интелигентност, която беше толкова проникваща и непочтена, колкото и неговата. Пратеникът продължи да описва своя план за включване на Стив в трудовата система на пощальоните. Щом бъдел регистриран, щели да се направят постъпки за незабавното му прехвърляне към главното правителствено пощенско депо във владенията на господаря Мин-Орота. Това щяло да му позволи да се движи открито и законно из Ни-Исан.

Херън Пул било на четиристотин мили от сегашното им местонахождение. Пътуването щяло да продължи няколко седмици, защото в новата си роля Стив трябвало да пренася поща по определен маршрут. Но щял да е в центъра на действието, прикрепен към резиденцията на генералния консул Накане То-Шиба — към чиито копнеещи ръце сега пътуваше Клиъруотър. Щял да доставя и да събира писма от Херън Пул, където неговата главна цел, Кадилак, усилено строял малка флотилия летящи коне.

Следващата среща, обеща Тоширо, след като Стив се присъединял към пощенския състав на генералния консул, щяла да бъде във владенията на Мин-Орота. След като ситуацията се преценяла, двамата щели да обсъдят как Стив би могъл да свали маскировката си на тревна маймуна и да се присъедини към екипа в Херън Пул като дълго куче.

— Ами ако ми се наложи да вляза във връзка с вас преди това?

Тоширо бе очаквал този въпрос.

— Не може. Оттук нататък аз ще мога да се свързвам с теб, но ти не.

— Разбирам… Мислех, че работим заедно.

— Работим заедно, но трябва да е така, приятелю. Не се тревожи. Ще имам грижата някой да те следи. — Тоширо лъжеше. Той не можеше да изпрати шпиони във владението на Мин-Орота — беше много рисковано. Но нямаше да навреди, ако облачният воин си мисли, че там ще е под наблюдение. Това може би щеше да сведе до минимум шансовете за опит за измама.

— За днес толкова — каза Тоширо. — Трябва да отидем в Ари-дина да се регистрираш като пощальон. Там се намира генералният консул на това владение. След това те оставям сам. Ако си мериш приказките, няма да имаш никакъв проблем.

— Ще се постарая да го запомня. Това, хм… място, където отиваме… много далеч ли е оттук?

— Петдесет мили. — Една тревожна мисъл мина през ума на Тоширо. — Могат ли дългите кучета да тичат толкова? След като си дегизиран като мют, мислех, че…

Стив кимна.

— Затова ме избраха за тази работа.

Оставаше една последна работа, на която трябваше да присъства Тоширо.

— Моят колега, който те посрещна с капитан Нака-Джима, ми каза какво се е случило, когато Се-Ико е ударил базовия лагер на ронините. Би ли ми разказал историята от твоя гледна точка?

— Имаме ли време?

— Разбира се. Няма да тръгнем преди утре сутринта.

Стив започна с изненадващата поява на ронините, пресичащи шосето, преследвани по петите от Се-Ико, и му разказа всичко до момента, когато сакето на Нобуро го беше замаяло. Онова, което пропусна да каже, беше фактът, че няколко часа го бяха държали до килията на Клиъруотър. Тъй като не беше попитан за нея, Стив можеше само да предполага, че човекът, който го разпитваше и когото не можеше да види, не знае, или не смята за важно, че ги е разделяла само стена от плет.

Тоширо не знаеше това, но във всеки случай интересът му намаля, когато Стив стигна до предаването на оръжията. Пратеникът беше научил всичко, което трябваше да знае: мястото на лагера на ронините и как може да се влезе в него. Тези подробности щяха да бъдат изпратени с писмо до Хайдейоши Се-Ико, военния командир на южната област, с подпис „Доброжелател“. Тъй като самураят не беше хванал всички конници от пътния конвой, можеше да се очаква Хайдейоши да вземе подходящи мерки.

С избиването на последните оцелели Брикман щеше да остане единственият, който ще знае за неговата грешка относно истинската идентичност на „любовния обект“ и фалшивия „облачен воин“. И тайната щеше да бъде запазена. Брикман нямаше да разкрие подробности за задачата си на никого. Ако бе успешна, той щеше да изчезне; ако не — щеше да умре.

 

 

Мютските пощальони, придадени към депото в Ари-бани, и техните случайни колеги бяха настанени в здрава дървена колиба в двора зад пощенската станция. Храна, квартира и пране, всичките платени от бакуфу, се осигуряваха от ханджията, който обикновено възлагаше тези задачи на роби мюти. Идеята социално по-високопоставени да готвят за по-нископоставени беше абсурдна. Поради това двете домашни прислужници на Клиъруотър бяха взети да приготвят тяхната и на господарката си храна. Причината, поради която Стив беше хранен от ронините, бе, че го смятаха за специален случай.

Събудиха ги точно в пет сутринта. Утринната заря беше подадена от набита, със здрави ръце мютка, въоръжена със здрава тояга, стигаща до рамото й. Жената ходеше из колибата между двата реда дюшеци и удряше с дебелата тояга по дървения под. Тъй като всички трябваше да спят с глави към средата на стаята, ударите разтърсваха мозъците им и бяха достатъчно силни да им разклатят зъбите. За един отпуснат от съня мозък това беше като гръмотевица — но пък гарантираше, че всички ще станат за нула време.

Стив скочи и тръгна през покрития с чакъл двор към построения настрана навес за къпане за мюти. Това беше едно от предимствата да си пощальон: тъй като пощальоните бяха служители на бакуфу и в ежедневен контакт с майсторите на желязо, трябваше да спазват същите стандарти за хигиена.

Едно весело момче изля ведро студена вода на главата му и Стив се избърса енергично и си сложи памучната препаска; момчето вече се готвеше да излее ведрото върху следващия мют, който излизаше от изпускащата пара каца.

Момчето беше „железен крак“, термин, използван за мютите, родени в Ни-Исан. Това прозвище идваше от металните букаи, които мютските общи работници и треперите ренегати често трябваше да носят. Стив — който още не беше имал възможност да разговаря надълго с някой възрастен „железен крак“ — се чудеше дали тези второ и трето поколение общи работници все още се идентифицират с Плейнфолк. Откакто беше станал пощальон, беше открил, че в Ни-Исан непреодолимата дистанция между различните племена е разрушена насилствено. Д’Троит, смъртните врагове на Ши-Карго, и Сан’Пол, Сан’Луис, С’Нати и М’Уоки бяха събрани заедно, без да се държи сметка, че се смятаха за извечни врагове.

В разговори с други пощальони, които беше срещал по пътя за Ари-бани, той беше научил, че майсторите на желязо потушават жестоко всички междуплеменни спорове — особено когато в тях се прибягва до използване на импровизирани оръжия. През нощните почивки Стив се беше сблъскал с известна скрита враждебност между пощальоните Д’Троит и М’Уоки, но това беше всичко, което знаеше. Нямаше никакви провокационни отношения и самохвалство, които да предизвикват избухване на насилие, на каквото беше станал свидетел през седмицата, когато племената бяха събрани при търговския пункт. Мютските общи работници все още предпочитаха компанията на свои племенни братя и сестри, но десетилетията робство бяха отслабили вековните традиции. Животът под петата на майсторите на желязо беше научил Плейнфолк на нещо, което те не бяха научили през столетията братоубийствено насилие — на изгодата от мирното съвместно съществуване. Щеше да е ирония, мислеше Стив, ако чувството за братство, за което се говореше в пророчеството за Талисмана, се роди тук, между тези, които Мистър Сноу наричаше „Изгубени“.

Трябваше ли човек най-напред да изгуби свободата си, за да я спечели? Какво всъщност означаваше тази дума, която не съществуваше в речника на Федерацията? Стив знаеше, че тя има нещо общо с липсата на контрол от централната власт — като например Първото семейство. Но точно тази липса на контрол според Семейството беше довела до анархистичното насилие и упадъка, станали причина за Холокоста.

Беше ли свободата без колективно чувство за цел завинаги обречена на саморазрушение? Означаваше ли абсолютната свобода, че монолитната тирания на Джеферсън е заменена от също такова тиранично поведение на индивиди или малки групи, всяка биеща се да защити и наложи собствените си интереси за сметка на другите? Водеше ли този вид свобода, в последна сметка, до хаос и състояние, при което голям брой обезправени хора в такова общество смятат всяка форма на протест за проклятие и искат връщане на автократично управление с централна власт?

Може би в това беше истинската мъдрост на Първото семейство. В затворения подземен свят на Федерацията безусловното подчинение, което се изискваше и се спазваше почти абсолютно, даваше на всеки чувство за цел и задоволство, получавани от знанието, че чрез планирано колективно действие усилията на всеки индивид довеждат обществото една крачка по-близко до реализиране на голямата мечта — връщане в света със синьото небе. Един подреден мирен свят под непрекъснатото ръководство на Джеферсъновци, а не фракционен хаос, който бе довел до Холокоста. Подреден не чрез принуда, а защото всеки споделя същите цели, същите идеали: мирен, защото враговете на човечеството (от което трекерите претендираха да са единствените оцелели), които бяха довели света до границата на пълно унищожение, бяха изтрити от лицето на земята — или щяха да бъдат.

Мютите вярваха, че пророчеството за Талисмана е предсказание за нещата, които ще станат, но може би, както Стив си беше помислил най-напред, това беше тяхна нереализирана мечта; копнеж по отдавна изгубено чувство за цел.

Докато трекерите бяха дълбали подземната си империя, Плейнфолк и южните мюти се бяха движили свободно на повърхността почти хиляда години. Бяха се радвали на свободата, която по-твърдите ренегати намираха толкова съблазнителна — но какво бяха направили с нея? Нищо. И все пак, и все пак…

Въпреки факта, че Плейнфолк не бяха успели да построят нищо в сравнение с великолепието на площад „Джон Уейн“, те имаха някои постижения и водеха ръкопашен бой с „остро желязо“; бяха в крак с външния свят и в контакт с главните сили, които бяха довели до неговото създаване. Не можеха да пишат и да четат, но зрението им беше отлично, умовете им бяха отворени към мечтите на другите светове. Правеха музика с примитивни духови и ударни инструменти и пееха песни, които бяха създали за себе си.

Във Федерацията тази област на творчество беше запазена изключително за Първото семейство — с изключение, разбира се, на нелегалната търговия с блекджек. Но Семейството може би създаваше и това и контролираше пазара за собствени непочтени цели.

В Ни-Исан също имаха музика — използваха ръчни инструменти и тъй като електронните комуникации още не бяха открити, голяма армия от писари пишеха данни, предавани чрез пощенската система, записваха операции, създаваха хроники за събития, които оставаха за потомството. Но това бяха друг вид писачи, които свободно създаваха поредици от „идеограми“ — името на неразбираемите знаци, използвани от майсторите на желязо да съставят постоянен запис на изговорени думи — и очевидно тези хора не записваха данни, те ги съчиняваха, описвайки детайли от живота, за да създадат въображаеми ситуации, в които си взаимодействаха въображаеми хора. Те бяха като записани сънища и когато бяха записани, ги наричаха „поеми“ и „разкази“ и ги даваха на други хора да ги четат. Стив беше видял как тези писари работят в малки, открити отпред сгради по улиците на селища и градове, през които минаваше по пътя от Ари-дина за Ари-бани. В други „магазини“ имаше изумително разнообразие от търговци и занаятчии: свещари и майстори на фенери и на кошници, тъкачи на рогозки, бояджии, дърводелци, мебелисти, майстори на седла, на каруци, грънчари, железари, ковачи, търговци, продаващи памучни платове и коприни, доставчици на саке и всякакви видове храна. Списъкът беше безкраен.

Беше видял също майстори на желязо да създават цветни образи с четки върху сгъващи се екрани, направени от хартия и коприна, и върху дървени панели. Образите представяха сцени от природния живот — животни, търсещи плячка из горските гъсталаци, птици, кацнали на дървета, конници, преследващи планински котки, ведри пейзажи с водопади и изгледи на далечни, покрити със сняг планини; образи, изпълнени с живот, които надминаваха всичко създадено от КЪЛЪМБЪС. А имаше и други, изрязани от дърво или изсечени от камък, изобразяващи странни зверове и тумбести фигури със свирепи лица.

Стив не можеше да разбере защо някой е решил да произвежда предмети, които нямат никакво полезно предназначение, но нещо в него откликваше на умението и самоотвержеността на тази работа. Формите бяха приятни за окото, но най-много го впечатляваше, че управляващите в Ни-Исан позволяваха техните поданици да създават думи, образи и предмети и да ги предават на други.

Във Федерацията такова нещо не бе позволено — всъщност то беше невъзможно. Трекерите бяха включени в строителство и производствени процеси, но всичко беше създадено и проектирано от Първото семейство — включително и животът.

„Изкуство“ и „литература“ бяха други две думи, които не се съдържаха в речника на Федерацията. Единствените картини, които трекерите можеха да гледат, бяха онези, които можеха да се видят по обществения архивен канал — плюс задължителните добре нагласени холограми на бащата-основател и на сегашния Генерален президент. Никой не свиреше на музикални инструменти; от високоговорителите се излъчваше електронно създадена музика. Трекерите не „пишеха“ — те печатаха на клавиатури. Освен това дори ако им дойдеше такава идея, те нямаха нищо, на което — или с което — да пишат. Хартията не съществуваше. Най-близкото до нея беше пластифилмът, използван за направа на карти за командирите на ешелони.

Извън изречените думи единственият начин на комуникация беше чрез мрежата на видеоекраните, контролирани от КЪЛЪМБЪС. Джеферсъновци не създаваха литература. Те се занимаваха само с факти и всеки предмет, сътворен от тях и произведен под техен контрол, беше предназначен да изпълнява определена функция.

През миналата година подземните преживявания на Стив бяха станали причина той да се съмнява във верността на много от информацията, подавана на обикновените трекери от Първото семейство. Но той не оспорваше неговото право на тайна. Необходимостта да се крие информация, изглежда, се коренеше в човешката природа. Неговият личен кръстоносен поход да открие истината не беше предизвикан от желание да открехне завесата за доброто на хората изобщо: той просто искаше да е един от избраната група хора, които искаха да знаят какво наистина става.

Поне тъмната страна от него искаше това. Но имаше и друга страна от неговата природа, която откликна на света на повърхността и го изпълни с бунтовни мисли. Този друг Брикман беше започнал да разглежда великодушната ръководеща ръка на Първото семейство като железен юмрук, стиснат около гърлото на трекерите, задушаващ всички независими мисли и чувства. И тази половина от неговата психика искаше да разкъса тяхната хватка, да разбие техния подземен свят и да започне всичко отначало.

 

 

Стив се върна в колибата, сгъна сламената постелка и завивката и ги остави до стената. Когато и другите пощальони направиха същото, в центъра на стаята бяха издърпани четири ниски маси и обслужващите мюти почнаха да сервират закуската. Беше установена практика пощальоните да се хранят облечени само със свободни памучни жилетки и препаски, за да запазят униформите си чисти. Като част от сделката с ханджията и началника на пощата персоналът на мютската колиба имаше малък запас от униформи, а също и переше, така че преди да тръгнат пощальоните можеха да сменят замърсените по пътя дрехи с чисти. Едно нещо, с което не се разделяха, беше тяхната яка — медна плочка с формата на голям банан, окачена на врата с верига. В метала бяха щамповани думи-знаци и цифри на майсторите на желязо. Това беше тяхната идентификационна карта, метален билет и паспорт за добър живот — толкова добър, колкото един мют можеше да се надява да има в Ни-Исан.

Пощальоните седяха на пода, по четирима около всяка маса; Стив беше на най-отдалечената от вратата маса с един мрачен мют от племето Сан’Луис — приятели на племето Д’Троит — и друг мют от Ши-Карго, първия, когото беше срещнал, след като бе напуснал търговския пункт. Дийр-Хънтър^[1], от племето М’Киуон, беше пощальон през последните две от четирите години като общ работник. Той сподели със Стив, че трябвало да изкара още три години по пътищата, докато му изтече срокът.

— Какво ще стане след това? — попита Стив.

Дийр-Хънтър се намръщи.

— Никой ли не ти каза?

— Никой нищо не ми е казвал. Просто ме свалиха от кораба.

Дийр-Хънтър вдигна вежди.

— Бързо напредваш…

Стив се опита да се направи на скромен.

— Просто късмет.

— Няма нищо общо с късмета — измърмори мютът от Сан\Луис. — Шибаните Ши-Карго взимат лъвския пай от добрите работи, щото си пъхат носовете право в задника на джапите!

Стив и Дийр-Хънтър го погледнаха, но не се хванаха на въдицата.

— Та казваш, че…

— Ще се отърват от мен — каза Дийр-Хънтър.

— Искаш да кажеш, че ще завършиш окован във веригата на робите?

— Не. Ще ме убият. — Перспективата, изглежда, не развали апетита на Дийр-Хънтър.

Стив го погледна.

— Небесна майко! Защо?

Дийр-Хънтър вдигна рамене.

— Отде да знам. Може би защото не искат да има много от Плейнфолк, които знаят какво се прави из Ни-Исан. Ако държи очите си отворени, човек вижда много от онова, което става. Мъртвешките лица имат много земя, но искат още.

— Въпреки това те, изглежда, добре владеят нещата. Всъщност тук е толкова тясно, че почти трябва да искаш разрешение да дишаш.

— Вярно. И ако нещата продължат да се развиват както досега, много скоро ние ще станем повече от тях.

— Интересна мисъл — отбеляза Стив. — Благодаря, че ми каза. Ако знаех, че вратът ми е на въжето, вероятно не бих приел работата.

— Щеше да е лудост да не приемеш. Тук е най-добре.

— Да, но… не те ли потиска тази мисъл? Искам да кажа, като знаеш, че ти остават само три години.

Друго вдигане на рамене.

— Никой не живее вечно.

— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие…

— Точно така. — Дийр-Хънтър обра с пръст ориза от купата си и облиза ръба. — И в случай, че още не си го разбрал, нека ти го обясня още веднъж. Не е необходимо да сбъркаш нещо, за да стигнеш до такъв край. Ако някой от мъртвешките лица пожелае да те убие, не е необходимо да иска разрешение. Просто ще го направи. А ти изглеждаш като главен кандидат.

— Защо?

— Заради очите. — Дийр-Хънтър щракна с пръсти към младия железен крак, който беше полял с вода Стив в банята.

Момчето побърза с купа с вода и услужливо му я подаде.

— Заради поведението ти. — Дийр-Хънтър си изплакна ръцете и устата, след това ги избърса с кърпата, преметната през ръката на момчето. — Мъртвешките лица не обичат нахални мюти.

— Знам. — Стив потопи ръцете си и ги избърса. — Някои хора вече ме предупредиха.

Мютът от Сан’Луис — Пърпъл-Рейн^[2] от племето В’Чензо — изми ръцете си и стана.

Момчето отиде на съседната маса.

Дийр-Хънтър погледна след Пърпъл-Рейн, след това пак насочи вниманието си към Стив.

— Може би ти харесва да живееш с риск. Ако не ти харесва, направи нещо.

Стив стана от масата и започна да облича униформата си — свободен шафрановожълт жакет и панталони и съответна кърпа, която, сгъната според нуждата, се увиваше като превръзка около челото и се завързваше отзад на главата.

Дийр-Хънтър се облече заедно с него.

— М’Кол имат ли много мъже като теб?

— Няколко. — Стив завърза черен пояс около кръста си и си обу обувките. Те бяха с двойно по-дебели подметки, зашити към грубо памучно горнище, и с връзки, които се завързваха около глезена.

— Изненадан съм, че са пуснали такъв като теб тук. Биха направили много по-изгодна сделка с подземните хора. Ако те бяха разменили като едногодишен…

Стив го прекъсна.

— М’Кол не търгуват с подземните хора.

— Може би е време да започнат. Участва ли в битката миналата година? Срещу желязната змия?

— Да. — Стив взе торбата за през рамо, в която беше ценната връзка розови листа. — Откъде знаеш за това?

Дийр-Хънтър се засмя.

— Новината бързо се разчу. Казват, че М’Кол имат носител на буря, повелител, чиято магия разсякла змията наполовина. Много подземни хора били умрели, но техният звяр се спасил, като бълвал бял огън. Говори се също, че Мо-Таун пила много през този ден.

Стив кимна.

— Следващия път ще се справим по-добре. — Той излезе от колибата и тръгна към пощенската станция. Не искаше да се връща към битката между племето М’Кол и ешелона, известен като „Луизианската дама“ — особено след като се беше бил на другата страна.

След няколко минути Дийр-Хънтър и другите пощальони се присъединиха към Стив пред пощенската станция и се наредиха в една линия с почтително наведени очи — така нареченото от Мистър Сноу в беседата при сбогуване „малко смирение“. Като мют от кръвната линия на Ши-Карго, Дийр-Хънтър се беше почувствал длъжен да помоли Стив да намали предизвикателния и презрителен начин, по който гледаше. След три години във въздушната академия, където на курсантите планеристи непрекъснато им беше внушавано, че са най-умните и най-добрите, и където, Стив беше убеден, той бе над всички, това не беше лесно.

В отговор на единичния удар с чук по желязната камбана дребничкият майстор на желязо, завеждащ пощата, и двамата му главни чиновници се появиха и започнаха обичайната проверка — минаваха бавно по редицата и проверяваха дали всеки е подходящо и чисто облечен и дали се държи с желаната степен на уважение.

След като проверката свърши, на пощальоните беше разрешено да седнат на дългата пейка, направена от единичен отрязан труп, поставен на верандата до вратата на пощенската станция. Оттам ги извикваха по четирима да получат запечатани черни чанти за гръб с пощата, която трябваше да доставят.

Дийр-Хънтър беше в първата четворка. Подир малко се появи с издута кожена чанта на гърба. Издърпа кукичките на коланите на раменете си, закачи ги на гърдите си и отиде при Стив да се сбогува.

— Закъде тръгваш?

— Ути-ка — отговори Дийр-Хънтър. — Редовният ми маршрут. Знам го като петте си пръста. — Двамата удариха длани по типичния за воините начин. — Ще се видим, кръвни братко.

— Може би. Пази се.

Дийр-Хънтър се усмихна, после прескочи парапета на верандата и затича по пътя.

Стив беше в третата извикана група. Освен факта, че службата му на пощальон го отвеждаше все по-близко до Херън Пул, като пощенски служител той имаше достъп до подробни карти на Ни-Исан. Във всяка пощенска станция имаше окачено голямо табло с начертана на ръка карта на територията, обслужвана от конкретното депо. Срещу нея имаше друга също толкова голяма карта на света на майсторите на желязо, показваща феодалните владения, главните пътища и мрежата от пощенски станции. Не само това, имената на феодалите и на местата, планинските вериги и реките бяха грижливо изписани на японски и на бейсик.

Тъй като мютите нямаха писменост, Стив трябваше да се преструва, че не може да чете и че се налага да го учат как да произнася и познава името на местоназначението и всички места по маршрута. След това ги повтаряше пред чиновника, отначало нерешително, после с все по-нарастваща увереност, докато динкът не останеше доволен и не му наредеше да тръгва. Тази процедура се повтаряше на всяка пощенска станция и постепенно подобряваше „умението му да чете“, но той се стараеше от време на време да прави грешки, за да не се издаде.

С помощта на фотографската си памет Стив вече имаше ясна картина на страната и знаеше точно в коя част е и в коя посока се движи. Беше разбрал също относителната големина и разположение на всяко владение.

Вместо произволните деления с прави граници на Америка отпреди Холокоста, владенията на майсторите на желязо следваха естествените граници на реките от техния извор до вливането им в други, по-големи реки или в морето. Владението на Яма-Шита единствено се простираше от големите езера на запад до Източно море при устието на река Уда-сона. Там земите на То-Шиба се разделяха на две и северната половина — тясна ивица, която се простираше нагоре по западния бряг на Уда-сона до река Сан-оранса — беше притисната като сандвич между владенията на Яма-Шита и Мин-Орота.

Картите не подсказваха кой кого би подкрепил, ако се стигне до военен сблъсък, но от стратегическа гледна точка земите на Яма-Шита бяха добре разположени. Те не можеха да бъдат обкръжени, а реките и езерата, които съставяха по-голяма част от техните граници, силно ограничаваха броя на точките, от които можеше да се предприеме фронтална атака срещу тях. Не беше чудно, че загадъчният „приятел“ на мъжа в черно беше предпочел тайна операция, която, ако тръгнеше погрешно, можеше да бъде приписана на ренегати трекери и мюти.

Един от чиновниците посочи на Стив картата на областта и едно място на запад от Уда-сона.

— Днес ти отива това място. Сапирина-фида. Разбра?

Стив се поклони.

— Сапирина-фида.

Чиновникът посочи трета карта, която показваше разположението на улиците на Ари-бани.

— Върви една река този път. Взима фери до друга страна. Ние даде паспорт да прекоси. Сега ти покажи къде трябва път върви.

След като си даде вид, че мисли напрегнато, Стив бързо проследи маршрута от пощенската станция до ферибота, после отиде на по-голямата карта и показа с пръст пътя от Олбъни до градския център на Спрингфийлд, Масачузетс, отпреди Холокоста.

Чиновникът изсумтя от задоволство, върна се зад гишето, написа на Стив пропуск за ферибота и му го подаде заедно с пощенската чанта.

Стив взе и двете, почтително се поклони и като държеше очи надолу, направи пет крачки гърбом към вратата, поклони се пак, обърна се наляво и излезе.

„Гадни малки червеи…“

Нагласи пощенската чанта така, че да лежи притисната към лопатките му, махна на останалите пощальони за довиждане и тръгна към ферибота.

Макар и традиционно смятани за заемащи най-ниското стъпало на социалната стълба, пощальоните мюти все пак бяха служители на шогуната. Изхождайки от идеята, че „пощата трябва да пристига навреме“, бакуфу беше издало декрет, според който от пощальоните не се изискваше да се кланят на никого по пътя си, освен на самураи на коне и на покрити носилки, носещи благородници или държавни чиновници от висок ранг. Някои от тях винаги бяха ескортирани от самураи, които лесно можеха да се видят. Беше разумно решение: ако пощальоните бяха длъжни да се хвърлят на земята винаги, когато срещнеха някой социално по-високопоставен, пощенската система щеше да спре да работи.

При реката пътят излизаше на голяма дървена скеля. Няколко кораба с различна форма и големина бяха спрели край нея. Нагоре по течението вляво имаше кораб с колела с два комина. Стив го погледна небрежно и продължи към мястото за качване на ферибота, което бе далеч вдясно.

След десетина метра неочаквано му дойде наум, че корабът е боядисан по същия начин, като онзи, който го беше докарал до Ни-Исан. Обърна се и затича към него. Наистина беше същият! Същите вимпели и знамена се вееха на мачтите и стълбовете на галерията. Сайд-Уиндър беше казал, че корабите отиват до всички части на Ни-Исан. И сега той беше тук! Това беше невероятен късмет. Единственото, което му трябваше, беше да намери Сайд-Уиндър, и можеше да се смята за щастливец.

И, о, чудо, той беше там. С червена превръзка около бръснатата глава… застанал с гръб към Стив — разговаряше с група пристанищни хамали мюти. Стив се приближи, плъзна показалец зад лявото си ухо, напипа миниатюрния предавател, имплантиран в черепа му, и го натисна няколко пъти — изпращаше позивния си сигнал по морзовия код: Х-Г-Ф-Р. Ханг-Файър…

Отстрани изглеждаше, че си чеше врата.

Сайд-Уиндър чу слабото, непогрешимо бръмчене на комар в ухото си, погледна небрежно през рамо и видя Стив. Той също се почеса по врата и изпрати М-Х, за да потвърди, че е приел и разбрал посланието.

Стив се разходи бавно по кея. Сега, когато можеше законно да пътува из страната, не беше застрашен да разгневи властите, но не можеше да си позволи да се мотае много дълго. Усети потупване по рамото, обърна се и видя Сайд-Уиндър до себе си.

— Ти си последният човек, когото очаквах да срещна.

— Аз също — отговори Стив. Удариха длани.

Сайд-Уиндър го огледа.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Когато напусна кораба в Пи-саба, не давах пукната пара за твоя успех. Всъщност съобщих на Майка, че ще оцелееш най-много една седмица. Но трябва да ти го призная, амиго. За човек, който започва от нула, ти наистина си се захванал здраво за работата.

— Просто се случи да съм на точното място в точното време…

— Може би. — Сайд-Уиндър го погледна хитро. — Имам чувството, че в теб има нещо повече от онова, което виждат очите ми.

— Слушай — каза Стив. — Нямам време да ти разказвам как и защо, но си изгубих радионожа. Имаш ли още връзка с Майк-Х-Рей Уан?

МХ–1 беше кодовото име на Карлстром, оперативния директор на АМЕКСИКО. „Майка“ беше прякор, използван от „мексиканците“.

— Да. Какво искаш да му кажа?

— Кажи му, че още работя по случая. Открих целите си близко до Бозона и сега съм на път за там.

— Херън Пул?

— Правилно. Ще ми направиш голяма услуга, ако ме закараш там.

— Винаги на твоите услуги. Сега имаш ли нужда от някаква помощ?

Стив направи гримаса.

— Може би, но… проблемът е, че не знам точно каква, преди да ида там.

— Да. — Сайд-Уиндър засмука зъбите си. — Трудна работа.

— Има обаче един проблем, в решаването на който можеш да ми помогнеш.

— Дай да го чуя.

Стив се чудеше как би могъл да го каже, без да се компрометира. Реши, че все пак трябва да използва случая.

— Ето как стоят нещата. Трябва да изведа оттам двама души. Херън Пул е мястото, наричано Мара-бара — западно от Ба-сатана. Без да се впускам в подробности, мисля, че мога да се справя сам. Проблемът е как да стигна дотам. Дълго разглеждах картите в пощенската станция. Разстоянията са огромни! — Той разпери ръце. — Просто не знам как ще го направя!

— Къде искаш да отидеш после?

— Във Федерацията, но — тук е проблемът — трябва да мина през Уайоминг.

Сайд-Уиндър подсвирна.

— През Уайоминг?

— Нямам избор. Там е третата ми цел.

— Прав си, наистина имаш проблем. Сигурно още отначало са ти възложили адски трудна задача.

Стив пропусна това покрай ушите си.

— Като правя сметка, това трябва да е… на около петстотин мили от Ба-сатана, по бреговете на езеро Ери?

— Приблизително. А оттук имаш още хиляда и петстотин мили до Уайоминг. Най-малко.

— Аз ги изкарах хиляда и двеста, но… по дяволите, какво значение може да имат триста мили повече или по-малко… — Стив вдигна очи към небето, после погледна към кораба и отново се обърна към Сайд-Уиндър. — Как е стигнало това нещо тук?

— По канал.

— Същият, по който отидохме до Пи-саба?

— Не. Този минава през владенията на Яма-Шита. Служил е за граница между владенията на Яма-Шита и Мацу-Шита преди обединяването на фамилиите. Започва от Бу-фаро на езеро Ери, минава през Ути-ка и излиза при Таро-я на няколко мили нагоре оттук.

— Да предположим, че успея да доведа моите хора от Херън Пул дотук. Какви са шансовете да пътуваме с кораб?

— До езеро Ери? — „Мексиканецът“ стисна устни. — Има ли вероятност тези хора да ритат и да пищят?

— Не. Ако всичко върви според плана, те ще бързат да заминат. Това и мен ме устройва. Възможно ли е?

— На теория да, но… аз може да не съм тук. Но дори и да съм, мога да взема трима пътници, пътуващи тайно без билет. Теб можах да превозя безплатно, но и ти се беше качил на кораба тайно все пак.

— Разбирам. Работата е там, че може би ще сме четирима. Майсторите на желязо превозват ли мюти и трекери по този воден път?

— Да, от време на време. Но са необходими документи. Паспорт за пътуване и документ, удостоверяващ, че някой в Бу-фаро те е поискал. Най-добре да е търговец на роби.

— По дяволите. По-сложно е, отколкото предполагах.

— Винаги е така.

Стив помисли по въпроса и му хрумна нова идея.

— Добре, да допуснем, че мога да набавя необходимите документи. Какво трябва да пише в тях?

Сайд-Уиндър му каза стандартния текст и името на търговеца на роби в Бу-фаро.

— Не разбирам каква е ползата от това. Ти не можеш дори да говориш японски, камо ли пък да го напишеш.

— Остави това на мен.

— Добре, да предположим, че наистина стигнеш в Бу-фаро. Какво ще правиш тогава?

Стив се ухили.

— А, ето каква била работата. Надявам се да можеш да ми осигуриш един скайхок.

— Боже мой! Пред нищо не се спираш, нали?

— Знам, че искам много, но… ти си единственият ми контакт с Федерацията.

— Добре, добре… кога очакваш да стане това?

Стив отново разпери ръце.

— Не мога да кажа. След колко време ще си на рейс?

— Като изключим земетресение, потоп, корабокрушение, войни и граждански безредици, това пътуване трябва да се извърши през следващите четири месеца. Място за връщане е на сто и петдесет мили на юг оттук. Казва се Нио-йоко. Там реката се влива в Източно море.

— Да, видях го на картата. Там има група острови.

Сайд-Уиндър кимна.

— Шогунът има резиденция на един от тях. Знаеш ли, че преди Холокоста там са живели над двадесет и пет милиона души? Двадесет и пет милиона, натъпкани на няколко квадратни мили. Можеш ли да си представиш?

Стив поклати глава.

— Затова може би са свършили, като са се избили.

— Може би… Във всеки случай каквото и да ни струва, ние ще отплуваме по обяд за Нио-йоко, два дни след това ще се върнем тук и после заминаваме за Бу-фаро. Отиването и връщането продължава три седмици. Имай го предвид. Ако разчетеш правилно времето си, можеш да пътуваш с нас и аз ще направя каквото мога да ти помогна. Тези динки често са непредсказуеми. Пътуването ще е по-леко, ако имаш приятел на борда.

— Прав си. — Стив стисна рамото на Сайд-Уиндър. — Трябва да вървя, но… наистина съм ти благодарен. Ако не е твоята помощ…

Сайд-Уиндър го отпрати с махане на ръка.

— Ако някога се срещнем отново у дома, когато махна тези израстъци от лицето си, ще изпием по една корнголд и ще си поговорим. Буена суерте^[3]!

— На теб също. Аста ла виста^[4]!

— Ей! Забравих нещо!

Стив спря. Сайд-Уиндър изтича и го настигна.

— Ще трябва да платиш за превоза.

— С какво?

— С пари. Никой ли не ти е казвал?

Стив го гледаше недоумяващо.

Сайд-Уиндър се ухили.

— Очевидно не. Това е като кредитните рейтинги на идентификационните карти, само че е различно. Няма значение. Разбери всичко по този въпрос и намери пари. Пътуването ще ти струва по пет долара на глава. Плюс екстрите. За всеки случай донеси двадесет долара!

— Разбира се! Не се тревожи! — Стив махна уверено с ръка и затича по кея. Пари… долари… Кълъмбъс! Като че ли му бяха малко другите грижи!

След няколко минути щеше да започне следващия етап от пътуването си — макар че при разстоянията, които трябваше да измине, „одисея“ щеше да е по-подходяща дума.

Срещата със Сайд-Уиндър беше щастлив шанс, но тя не беше случайна. АМЕКСИКО го беше осведомил, че Стив си е осигурил работа като пощальон и може да тръгне в неговата посока.

Как Майка беше успял да пресметне това си остана загадка и как Брикман беше успял да проникне в системата толкова бързо — още по-голяма загадка. Сайд-Уиндър беше принуден да издържи две години тежък труд и брутално отношение, преди да бъде допуснат да работи на корабите и му бе необходима още една да достигне до главен надзирател. И той беше постигнал това само като беше станал най-големия подлец на борда. Не… бързото издигане на Брикман сигурно беше уредено. Очевидно трябваше да го държи под око.

Докато се връщаше към хамалите, Сайд-Уиндър се сети, че е забравил да каже на Брикман, че на мютите и на ренегатите е забранено да притежават пари. Стив не притежаваше нищо и не можеше да спечели нищо: храна, облекло, квартира идваха от работата, но оризът в корема ти, ризата на гърба ти и покривът над главата ти бяха на господаря… както и ти самият.

Макар че всичко това беше по-малко сериозно от носене на оръжие, да притежаваш пари също беше наказуемо провинение — както Брикман скоро щеше да открие, ако решеше да направи необходимата подготовка. Билетите за кораба трябваше да се платят, но можеха да се закупят само от майстор на желязо.

Сайд-Уиндър не беше прекалено разтревожен. Всеки достатъчно умен да се издигне от нелегален имигрант до пощальон за по-малко от месец и половина, трябваше да може да намери изход от един такъв малък проблем.