Патрик Тили
Майсторите на желязо (10)

Глава 8

Във Федерацията не беше имало изгрев-слънце от близо хиляда години; нито залез. Навсякъде, където работеха хора, имаше включени светлини. Животът на трекерите се подчиняваше на двадесет и четири часов цикъл. Машините, които правеха възможен живота под земята, непрекъснато се обслужваха от застъпващи една подир друга смени поколение след поколение техници. За онези, които не бяха „нощна смяна“, отминаващият ден се отбелязваше с намаляване на осветлението в жилищните помещения и обществените места до така наречения „сумрак“.

Онова, от което трекерите се страхуваха най-много, беше тъмнината. И някои от опитните работници, които бяха тайни пазители на алтернативната история, която не можеше да се намери във видеоархивите, шушукаха за време, известно като „Затъмнението“, когато един очевидно добре планиран, но с лоша съдба опит за бунт срещу Първото семейство потопил подземния свят в пълна тъмнина, продължила — според някои разкази — няколко десетилетия.

Хиляди били задушени, когато вентилационните шахти престанали да работят, други хиляди полудели и се разкъсали един друг като гладни плъхове, затворени в бетонно мазе; невинните умирали заедно с виновните. Малцината оцелели дължали спасението си на Първото семейство — Създателите на Светлината, Работата и Пътя; Пазителите на цялото Знание, Мъдростта и Истината.

От този момент авторитетът на Семейството станал абсолютен. С елиминирането на дисидентите, неблагодарните, алчните и нелоялните бил премахнат червеят от пъпката, която един ден щяла да разцъфне в света със синьото небе. И направеният прогрес към постигане на тази мечта утвърдил тяхната способност да ръководят Федерацията, дал видимо доказателство за гения, който лежал зад тяхното виждане за бъдещето, и подчертал увереността за тяхната ръководна роля в безсмъртните думи на основателя на федерацията Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви: „Само хората се провалят, не и системата“.

Амин…

 

 

В медицинския колеж „Пол Ревир“, част от вътрешния щат У, Роз Брикман излезе от неврологичната лаборатория заедно с колегите си и видя Джон Чизъм облегнат на стената срещу вратата. Поради натоварената учебна програма Роз беше започнала да прескача някои от редовните съботни срещи на джава и танци, уреждани от Чизъм, но беше обещала да посещава апартамента в Сантана Дийп поне един път месечно.

Чизъм доставяше добра трева и макар че Роз беше намалила пушенето, някоя и друга рийф й помагаше да се разтовари от напрежението. Чизъм имаше също най-добрия блекджек — нелегални музикални касети, слушането на които можеше да ти докара арест или, при повторно нарушение, наркотерапия и дори нещо по-лошо. И винаги имаше вероятност да научи новини за Стив.

Роз пресече тълпата бели мантии и протегна ръка на Чизъм. Той се отлепи от стената и каза:

— Здравей. Не те видях миналата събота.

— Да. — Тя направи гримаса. — Може би няма да мога да дойда и тази.

— Тук си е все същото. — Чизъм огледа студентите в коридора, после сложи ръка върху рамото й. — Имаш ли минутка?

— Ако ме придружиш до следващата аудитория. Става ли?

— Става.

Тръгнаха след колегите й.

— Какъв ти е проблемът?

— Да съм споменал за проблем?

— Не си, но виждам, че си вкиснат.

— Права си — въздъхна Чизъм, погледна през рамо, после прехапа долната си устна. — Изнудват ме.

— Кой?

— Един човек.

— По-добре казвай направо, Джон. Вече трябва да влизам в час.

— Не ми каза кой е! — прошепна Чизъм. — Единственото, което знам, е, че е висока жица от Черната кула.

Щабът на АМЕКС — изпълнителният орган на Амтрак.

Роз го погледна подозрително.

— Имам чувството, че ще съжалявам за това, но… защо те изнудва?

Чизъм неловко повдигна рамене.

— Някой сигурно му е подшушнал нещо за мен.

— За доставката на трева? Кристофър Кълъмбъс!

Чизъм вдигна ръка.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда. Тези хора не са началници на военната полиция. Обещаха да не повдигат обвинение, ако се съглася да им дам известна информация.

Роз почувства как стомахът й се свива.

— За какво?

— За теб и за Стив. — Чизъм видя изражението й и разпери отбранително ръце. — Трябваше да го направя, Роз! Хванаха ме натясно! Не беше много, честна дума.

— Какво им каза, Джон? За нощта, която прекарах заедно със Стив, преди да го пратят долу?

— Те вече знаят всичко, което трябва да се знае за станалото в Сантана Дийп.

— Кълъмбъс! Включва ли това момчетата тук, които тунелират всяка събота вечер?

— Не, не се тревожи. Тези хора не се интересуват от такива пикливи неща. Има само едно, което искат да знаят — какво става между вас двамата. Стига де… знаеш какво искам да кажа.

— Може би. Каква беше твоята история?

— Просто им казах някои неща, които Стив ми разказа за начина, по който вие двамата, такова…

Стигнаха до аудиторията и Роз се обърна и го погледна.

— За връзката?

— Да — бързо каза Чизъм. — Работата е, че искат да те видят. Да ти зададат някои въпроси.

— Защо просто не ме извикат? Защо пращат теб?

— Може би си мислят, че няма да се съгласиш. Виж, не разбирам много от тези работи, но мисля, че е трудно да се докаже нещо. Можеш да им кажеш каквото си щеш.

Роз го погледна студено.

— Какво ги кара да мислят, че ще говоря само за да ти спася кожата?

Чизъм вдигна рамене.

— Ти не трябва да правиш нищо, но… — Нова, по-остра нотка на отчаяние прозвуча в гласа му. — Бъди честна, Роз. Единствената причина, поради която затънах до гуша във всичко това, е да ви събера със Стив.

— Да. — Вече бяха сами в коридора. — Трябва да влизам. — Тя отстъпи заднишком. — Наистина си много гаден, Джон. Приятен ден.

— Чакай…

Вратата на аудиторията се затръшна пред лицето му.

Чизъм се отдалечи с усмивка към ниво едно–1. Беше съвсем лесно, особено с човек, за когото се предполага, че е телепат.

Въпреки душевната й връзка с брат й, и двамата се бяха оказали лесни. След уредената от Чизъм среща между тях Стив беше изгубил статуса си на планерист и беше прехвърлен на нива А. Беше му казано, че това е наказание за изразяване на съчувствие и загриженост към мютите — неговите похитители и постоянни врагове на Федерацията, но всъщност това беше част от обработка, с която трябваше да се формира умът му за следващата „задача“.

Към края на третия месец от неговата тригодишна присъда Чизъм се облече като лекар от ниво А и скалъпи една „случайна среща“. Когато Стив попита за причината за понижението му, Чизъм посочи обвинението на Роз и Стив захапа куката. И по-късно, когато Карлстром, ръководителят на АМЕКСИКО, каза на Стив, че Роз доброволно е признала всичко, Стив също беше повярвал.

Но нищо от това не беше вярно. Роз не беше казала нищо на никого. Не беше необходимо да казва: срещата й със Стив в Сантана Дийп беше записана на видеолента. Всички лъжи бяха част от план, разработен от безличните марионетки в Черната кула. Роз и Стив бяха просто два неизвестни номера, чийто живот беше манипулиран още от раждането — и те вероятно щяха да умрат, без да научат, че са били в списъка за специално третиране.

Стив Брикман беше странен младеж. Докато Чизъм го обработваше преди срещата с Роз, той не спираше да дрънка за мютска магия и въпреки това бе готов да пренебрегне връзката си със сестра си. Точно затова стана възможно да ги използват един срещу друг. Умът на Роз беше отворен и готов да комуникира, докато Стив беше затворил своя.

„И кой може да каже, че не е прав? — мислеше Чизъм. — С Първото семейство, което ти казва какво да мислиш във всеки момент от деня, е трудно да подредиш ума си, без някой да се рови в главата ти.“

Чизъм беше таен агент на АМЕКСИКО — свръхсекретна организация, към която Стив се беше присъединил в началото на март. Със само четири месеца служба Стив беше, както ги наричаха в организацията, „голишарче“ и щеше да е такъв още доста дълго. Чизъм от години беше опитен „мексиканец“, но за разлика от Стив, никога не беше излизал на повърхността. Той работеше в секцията, изпълняваща вътрешни задачи — две от сегашните му дела носеха имената на Стив и Роз Брикман.

След пристигането на Роз във вътрешния щат У да изкара втората, по-висша фаза на медицинското си образование, Чизъм беше натоварен да работи с нея. После, когато брат й се върна във Федерацията през четвъртото тримесечие на 2989, той започна да работи и с него.

Фактът, че Чизъм имаше „досиета“ за тях, не означаваше, че знае всичко. Първото семейство, което контролираше достъпа до данните, съхранявани в КЪЛЪМБЪС, разпространяваше информация само на база „необходимо да се знае“. Никой не беше сметнал за нужно да му обясни защо трябва да измами тези двама младежи. Освен основните биологични данни и квалификационни профили единствената друга информация, която успя да получи, беше фактът, че и двамата са програмирани на ранна възраст и са класифицирани като „чувствителни“

Това рядко качество беше достатъчно да влязат в списъка СТ, но можеше да има и други фактори, за които той не беше осведомен. Двамата например можеше да не са родни брат и сестра. Наличието на блокировки на ума предполагаше, че яйцата, поставени в утробата на Ани Брикман, може би не са оплодени със семе на Генералния президент. Или може би нито един от двамата не бе имплантиран в Ани и износен до термина. Може да бяха сменени с родените от нея бебета — или може би тя се бе съгласила да действа като тяхна заместник майка-настойница.

Възможностите бяха безброй. От предишни задачи Чизъм знаеше, че в Института за живот стават странни неща.

Само Фран — техният контрольор и негов настоящ шеф — имаше достъп до цялата история. И като всички контрольори, Фран беше Семейството. И не само това — тя беше тясно свързана с Генералния президент — едно указание, че Роз и Стив може би са много по-важни, отколкото предполагаше той.

 

 

Вечерта Роз Брикман беше извикана при директора на училището. Когато влезе във външния кабинет, където през работно време няколко административни помощници изграждаха защитната линия срещу посетители, които искаха да се вмъкнат в светилището, Роз видя директора Ръсел Уоксман наведен над видеодисплея да чука по клавиатурата. Почака, докато Уоксман вдигне глава от екрана, представи се и показа идентификационната си карта. Директорът я погледна бегло и й каза да влезе и че ще дойде след малко.

В облицованата с дърво и с килим на пода стая я чакаха един мъж и една жена, облечени в гащеризони от черно и сребърносиньо — стандартното облекло, носено от сътрудниците на АМЕКСИКО. Роз ги знаеше като специални следователи от Правния отдел на АМЕКС — бяха я посетили в частната болница на медицинското училище след появата на загадъчните рани в дясната й ръка и в главата. И разбра защо Уоксман беше предпочел да остане отвън — искаше да стои настрана, за да не се замесва.

Мъжът я помоли да му покаже идентификационната си карта. Роз я подаде без колебание. Жената й каза, че нейната помощ е необходима във връзка с извършващо се разследване. Роз изтъкна готовността си да помогне по всеки възможен начин; след това я качиха в частния асансьор на директора и я свалиха на спирката на подземната железница за медицинското училище.

 

 

След пътуване, което включваше смяна на две совалки, Роз и двамата й мълчаливи спътници пристигнаха на безименна станция на метрото, чиито стени бяха покрити с черен мрамор. Един асансьор ги откара на ниво три–1 в кабинет, който, ако се съдеше от цветната схема на облицованите с мрамор коридори на подземната станция, застлания с килим асансьор и луксозното обзавеждане на стаята, трябваше да е в Черната кула. Това беше леговището на мъже и жени от организацията, жиците с идентификационни карти от висок клас и просторни квартири в новите жилищни комплекси.

— Влизай — каза мъжът. — Ще дойдем да те вземем.

Роз изпита облекчение като чу, че „ще дойдат“. Това беше първата окуражаваща дума, откакто Чизъм й беше съобщил неприятната изненада пред аудиторията. От онзи момент беше притеснена. Влезе през въртящата се врата и се озова в съседния кабинет.

Зад бюрото стоеше мъж с черен и сребърносин гащеризон. Но ръкавите му бяха изпъстрени със златна жица — знак, който показваше, че е от най-големите началници.

Роз застана мирно. Мъжът — с високо чело и слаби, ъглести черти — й направи знак да седне на стола пред бюрото. Самият той остана прав, хвана ръце зад гърба си и се заразхожда бавно около нея, като хищник, който обикаля около изтощената си жертва.

— Ти не знаеш кой съм — каза Карлстром. — Но аз мога да те уверя, че знам всичко, което трябва да се знае за теб и за твоя брат, и трябва да имаш това наум, преди да отговориш на въпросите, които ще ти задам. Всеки опит да скриеш информация ще има неприятни последици. Ясно ли е?

Роз кимна.

— Стив вече не е на нива А. — Карлстром я фиксира с пронизващ поглед. — Но предполагам, че това вече ти е известно.

Роз пребледня, но не отговори.

— Както си мислех. — Карлстром мина между Роз и бюрото, след това отиде зад нея. — Проучих записаните на лента рапорти за психосоматичното нараняване, което си имала, когато брат ти е бил свален миналия юни. И съм сигурен, че оттогава си била подложена на още страдания. — Той замълча, но тя не каза нищо. — Разбирам. Предпочиташ да не говориш. Добре. Погледни това. — Карлстром обърна към нея монтиран на поставка видеоекран и натисна бутона на пулта. Появи се една цветна линия, разшири се и изпълни целия екран. Беше картина на Роз, направена със скрита видеокамера. Тя лежеше на една страна в леглото и спеше, завивките бяха издърпани чак до брадичката й. Образът беше ясен, всеки детайл — отчетлив; хората, които учеха, спяха на запалени лампи както всички.

Роз се видя да спи с полуотворена уста, видя мускулите на лицето й да се напрягат и да издават беззвучен вик, после видя дупка в бузата си от невидимата стрела от арбалет. Завъртя глава — видя се изходната рана на другата буза, — след това стана и стисна бузите си. Кръв течеше през пръстите й, капеше по китките й. Тя изрита одеялото и побягна извън обхвата на камерата — към банята.

Картината се смени. Следващата камера обхващаше мивката и общите душове. Роз се запита какви други дейности са записали след инсталирането на камерите. А може би имаше скрити очи навсякъде — не само за нея, но за да следят целия клас? Цялото училище? Къде свършваше всичко това?

На екрана тя бързо огледа лицето си в огледалото, монтирано над мивката. Ръцете и бузите й бяха покрити с кръв. Тя пусна водата, изплакна кръвта от устата си, след това извади хартиени кърпи от близката аптечка и почисти лицето и ръцете си. Видя се да разглежда лицето си в огледалото и мълчаливо си спомни момента и изненадата, която беше почувствала и която сега й показваше екранът.

Скритата камера увеличи образа й, докато тя разглеждаше лицето си отблизо. Раните се затваряха пред очите й. След минута кожата беше цяла; имаше само леко ожулване на мястото, където стрелата беше пронизала бузите й. Тя го разгледа внимателно, очевидно се съмняваше във видяното, след това само вдигна рамене и изплакна устата си да изчисти последните следи от кръв.

Лентата превключи на широкообхватен кадър от камера, насочена към леглото й. Дисплеят на цифров часовник в горния десен ъгъл на екрана показваше, че е било 06.30. Около нея се движеха нейни колежки, повечето по нощници. Роз се видя да обяснява на Джина Блакуел — студентка на съседното легло, — че от носа й била потекла кръв.

Карлстром натисна бутона за изключване.

— Забележително. — Той седна зад бюрото и я загледа над събраните си пръсти. — Да смятам ли, че вече си готова да приемеш това като истински запис на случилото се?

— Да — прошепна Роз.

— Да, сър — поправи я Карлстром.

— Извинете, сър. Не исках да…

Карлстром й махна да млъкне.

— Прав ли съм да предположа, че когато си получила тези рани, си имала мисловен контакт с брат си? Би ли казала например, че си могла да си представиш мястото, както и, хм… състоянието, в което се е намирал той?

— До известна степен да, сър. Понякога това е неясно, нефокусирано впечатление, друг път е такова, сякаш наистина съм там.

Карлстром прие това с лека усмивка.

— Като когато Клиъруотър влиза в колибата при брат ти. Картина, която си видяла много ясно.

Роз се изчерви. Този човек я беше излъгал, когато каза, че знае всичко. Което означаваше, че те вероятно имат картини, които показват как тя сваля гащеризона на Стив. От мисълта, че студенооки чужди хора са наблюдавали всяко нейно действие, слушали са всяка нейна дума, й се доповръща.

— Можете ли да си говорите? — попита мъжът.

— Понякога чувам глас, но това не е като разговор. Чувствам мислите му да влизат в главата ми, споделям неговите емоции, виждам онова, което вижда той. Но мисля, че моят ум е този, който изразява всичко това с думи.

— Може ли той да прави същото?

— Понякога. Зависи.

Карлстром изглеждаше развеселен.

— От какво?

— От това дали е в настроение да приема. Той не разбира защо сме свързани или как действа това и то го плаши. През по-голямата част от времето се опитва да ме изключи.

— Но той те чу достатъчно ясно, когато беше докаран в Гранд Сентрал със совалката. „Следят ме“ — мисля, че така му каза. Кого имаше предвид, Роз?

О, Кристофър! Записали бяха всяка дума!

— Аз… не знам — заекна тя. — Просто беше чувство, което… което възникна, след като се случи първия път. Когато Стив беше свален, онези двама души, които ме доведоха тук, дойдоха да ме разгледат в медицинското училище и…

— И ти зададоха много въпроси.

— Да, сър.

— На които ти даде уклончиви отговори.

— Бях изплашена. Аз… не исках да кажа нещо, да не би да ме отстранят от курса. Не знаех какво да правя. Такова нещо не ми се беше случвало.

— Искаш да кажеш раните? Не се опитвай да хитруваш, Роз. Ти си знаела за тази дарба от много време. Затова нека оставим другото и да продължим само с истината. Много хора зависят от теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, сър.

— Поеми топката или Стив, Ани и татко Джак ще отидат в трапа. Заедно с Джон Чизъм и колегите ти, „тунелирали“ на неговите съботни срещи.

Карлстром стана, заобиколи бюрото и подпря бедро на предния ръб. Сега беше само на педя от мястото, където седеше тя, стиснала нервно ръце.

— Можеш ли да четеш мозъка ми, Роз?

Тя го погледна. Този път очите и гласът й не трепнаха.

— Не, сър.

— Жалко… — Карлстром сложи бащински ръка на рамото й. — Бих желал да можеш да видиш положителните чувства, които ние имаме към теб и Стив.

„Ние“? Кои бяха тези „ние“? Първото семейство?

— Вие двамата винаги сте били смятани за… много специални хора. Хора изключително надарени, които… един ден… могат да отдадат силите си в служба на Федерацията. Няма да е преувеличено, ако кажа, че ти и Стив, заедно с някои други… един ден в битката за света със синьото небе можете да обърнете везните в наша полза. — Карлстром замълча, после сложи двете си ръце върху раменете й. — Стив вече е ангажиран в тази битка, Роз. Той е сега там, навън, и може би е в беда… макар че ако беше сериозна, предполагам, ти вече щеше да знаеш.

Роз почувства как сърцето й прескочи един удар.

— Какво искате да направя?

— Изгубихме връзка с него. Може радиото му да е спряло да работи. А може да е и нещо съвсем друго.

„Например този мръсен кучи син да ни е продал…“

Пръстите на Карлстром стиснаха силно рамото й.

— Искам да установиш връзка с него, Роз. Аз трябва да знам как е той и къде се намира. Това е много важно.

— Ще направя всичко, което мога, сър — прошепна тя.

— Радвам се. Тук имам нещо, което може да помогне. — Карлстром отиде до стенния шкаф, извади от една тръба карта и я разгъна върху бюрото. — Премести стола си по-близо.

Роз плъзна стола напред, така че коленете й докоснаха предната страна на бюрото, и погледна картата. Беше отпечатана в зелено и кафяво, за да отрази физическите характеристики на терена. Краят на дясната страна беше в светлосиньо.

— Къде е това?

— Това е част от североизточния бряг на Америка. Синята площ е вода. Атлантическият океан. Тази карта показва каква е била Америка преди Холокоста. Преди мютите да дойдат и да изгорят всичко на земята. — Карлстром посочи навигационната ориентировъчна точка Питсбърг. — Тук е кацнал Стив… — Пръстът му се премести от запад на изток по Пенсилванското шосе. — Ние смятаме, че е тръгнал по този път и… — пръстът му спря на местността, която Стив беше кръстил „Голямото Д“ — някъде тук изгубихме връзка с него.

Роз прекара пръсти по маршрута и описа няколко кръга около Голямото Д, след това затвори очи и мисловно се пренесе при Стив.

Карлстром продължи:

— Той отиде да намери Клиъруотър, Роз. Затова трябва да ни помогнеш. Искаме да направим всичко, за да осигурим безопасното му завръщане. Ако можеш да ни помогнеш, ти обещавам, че никога няма да позволим Клиъруотър отново да застане между теб и Стив…

Тялото на Роз изведнъж се отпусна. Главата й падна назад, очите се затвориха, устните се разделиха и тя се олюля. Карлстром я хвана и внимателно я нагласи на стола, след това застана над нея, готов да я задържи, в случай че получи конвулсии. Никога не се беше забърквал толкова отблизо с такава чувствителност и като я наблюдаваше, се почувства неспокоен. Федерацията се нуждаеше от хора с такива сили в случай, че пророчеството за Талисмана се окажеше вярно. Заради това беше започната програмата за тайно отглеждане. Въпросът беше — след като техните сили бъдат официално признати и включени в действие — щеше ли да може Първото семейство да ги контролира?

Роз се размърда. Очите й се отвориха, разшириха се в нетрепкащ поглед. В каквото и да гледаше, то беше далеч извън стаята. Без да поглежда картата, тя се пресегна и намери Голямото Д, после трасира безпогрешно кръговия маршрут, по който беше поел Нобуро, за да стигне до пощенската станция в Мидири-тана.

Оттам пръстите й се преместиха на север по маршрут, който мина през серия навигационни опорни точки — градски райони отпреди Холокоста, известни като Ман-ханди Сити, Хейзълтън и Уилкис-Бар — до Скрантън, след това от границата на владението на Яма-Шита до Бингхамптън, после до Олбъни на западния бряг на река Хъдсън — до пресичаното от ферибота място, известно на майсторите на желязо като Ари-бани.

— Той е тук — промърмори Роз.

Карлстром погледна. Картата, която й беше дал, не показваше различните владения или граници на територията на майсторите на желязо, но от данни, предадени от „мексиканци“ като Сайд-Уиндър, той знаеше, че всичко на запад от река Хъдсън в тази точка е собственост на Яма-Шита. От източната страна се намираха земите на семейството на шогуна — То-Йота, а зад тях бе владението на Мин-Орота.

— Какво прави?

— Спи. Препускал е.

— Препускал? Бягал ли? Някой гони ли го?

— Не, бяга, защото е решил така. Той… — Роз се намръщи, когато се съсредоточи да разшифрова образите, които виждаше. — Дадено му е послание, което е трябвало да предаде.

— За кого?

Роз опита отново, след това поклати глава.

— Не мога да кажа. Мъжът, който му е възложил тази задача, няма име. — Тя направи още един опит. — Лицето и тялото са скрити в тъмнина. Само очите… — Тя притисна ръце до челото си. — Той дава лъжливи обещания. Брат ми знае, че този човек е опасен, но той е и силен. Като се съгласи да работи за него, брат ми ще може да отиде, където желае.

— Как е Стив?

Роз се усмихна.

— Уморен е, но е във форма, и е добре. Намерил е Клиъруотър…

— Тя с него ли е? — попита рязко Карлстром.

— Не, вече не. Срещнали са се, но… не са заедно.

— Тя още ли изпитва същите чувства към него?

Роз леко изви вежди. Безцеремонният въпрос я разстрои. Но пък беше зададен точно с такава цел. Нейната омраза към Клиъруотър щеше да я подтикне към сътрудничество.

— Да.

— А какво става с Кадилак? Стив открил ли е къде се намира?

— Не съвсем. Но знае… района.

— Покажи ми го.

Пръстът на Роз затрепери над картата, но информацията не се получи.

— Близко до Източното море. Той трябва да тръгне по пътя на изток до мястото, където птиците…

„Птици… с пера или направени от хора?“ — зачуди се Карлстром. Погледна картата. Пътят, който видя, беше старата магистрала Масачузетс, която срещаше Хъдсън на юг от Олбъни и след това продължаваше през Спрингфийлд и Устър до Бостън и Атлантическия океан. Хм…

— Има ли радио… или някакво оръжие?

— Не. Всичко му е взето.

— Мисли ли за теб? Иска ли… да се върне у дома… във Федерацията?

След дълга пауза Роз отговори:

— Мисли единствено за онова, което трябва да направи. Виждам образи на смърт и разрушение. Те… — Тя млъкна, изморена от напрежението да ги извиква от съзнанието си. — Те ме плашат.

Карлстром видя, че очите й се фокусират. Тя го погледна изненадано, след това огледа нервно стаята, сякаш да разбере какво прави тук. Миг по-късно Карлстром видя, че се успокоява — частта от ума й, която беше заета да установи връзка с брат й, се върна на мястото си.

— Аз… направих ли го?

— Не си ли спомняш?

— Знам, че установих контакт със Стив, но… казах ли нещо смислено?

Карлстром сложи ръка на рамото й.

— Каза много неща. Много съм впечатлен. — Той й направи знак да стане и я поведе към въртящата се врата. — Ти, разбира се, няма да говориш с никого за тази среща, нали?

— Не, сър. Но… работата е там, че не искам никой да си има неприятности за това. Джон Чизъм каза…

Карлстром я прекъсна.

— Твоят приятел Джон Чизъм е много глупав и трябва да стане по-умен. Все пак съм сигурен, че от време на време всички правим неща, които не трябва. Това не означава, че одобрявам онова, което е ставало в Сантана Дийп. Не, не го одобрявам. Но…

Роз отвори уста, търсейки думи, с които да снеме обвинението от Чизъм и да оправдае действията си.

Карлстром й махна да замълчи.

— Важното е, когато бъдем призовани, да правим онова, което е необходимо за Федерацията и за Първото семейство. Така както ти ми помогна тази вечер. Това няма да бъде забравено. Всъщност може би ще те помоля отново за помощ. Стив е много находчив младеж, но може би няма да може да се върне тук цял и невредим без наша помощ. Така че запомни — разчитам на теб.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Ще направя каквото мога.

— Сигурен съм. Хората отвън ще ти дадат специален номер да се обадиш, ако „чуеш нещо“ от Стив. — Той я потупа по гърба и я съпроводи до въртящата се врата. — Сега се върни в колежа. О, и, хм… поздравления за високите ти оценки. Продължавай да работиш все така.

Карлстром натисна бутона и цилиндричната кабина се завъртя и отнесе Роз в съседния кабинет. Двамата сътрудници станаха от столовете си да я посрещнат.