Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (9)

VIII

Още по-решително, отколкото когато вуйчо му бе при него, Джимс продължаваше да се занимава с работа и с умствените усилия, които полагаше, за да проникне в планините и долините на житейския опит, ширнали се пред него.

Баща му започна да се осланя на него за много неща, а Катърин, чиито очи непрекъснато откриваха у него по някоя нова промяна, полагаше все по-големи грижи за обучаването му.

Цялата есен и зима в дома на семейство Бюлен се отбиваха странствуващи индианци, които бяха разбрали, че винаги ще намерят там храна, топлина и ще бъдат добре дошли. Приятелските чувства към тях бяха поохладени у Джимс от нещата, които му разказа Хепсиба, и докато се сближаваше с тях, печелеше доверието им и изучаваше по-добре техния език, той също дебнеше и слухтеше за признаци на скритата опасност, която вуйчо му нееднократно го бе предупреждавал. Повечето от тези индианци бяха от канадските племена и при посещението им нямаше защо да не се чувствува спокоен. Но когато понякога се отбиваше някой онондага или онайда, откриваше в държанието им мълчалива и будна предпазливост, която му подсказваше едно — тези гости от Шестте племена смятат, че са минали сетния безопасен предел, който ги дели от земите на техните неприятели. И си взимаше бележка, че те винаги идват през тази част на Забранената долина, за която Хепсиба бе предрекъл, че ще стане в бъдеще пътеката на войната за племето мохок. Но все пак в посещенията на диваците като че ли нямаше лош умисъл и сега, след като наблюдателността му се беше изострила, правеше му впечатление почитта и предаността, с които се отнасяха към неговите родители, а особено към майка му. С житница, напълнена до покрива, и ровници, претъпкани с плодовете на земята, Анри имаше повече от достатъчно за семейството си и тези гости от пустошта и Катърин се грижеше нито един червенокож да не напусне дома й, без да носи товар храна на гърба си. Този дух на съчувствие и братство оказваше въздействие върху приятелите им индианци и от време на време Джимс се усъмняваше в подозренията на вуйчо си и се връщаше вътрешно към дълбоко вкоренената вяра, която беше и именният и направляващ принцип на техния дом.

Тази зима той се впусна в по-далечни приключения. Вождът Лулата, старият конауага, имаше навика да прекарва няколко от най-трудните седмици по-близо до тях и с двамата му синове Белите очи и Голямата котка Джимс отиде за първи път до бреговете на езеро Шамплен. Той отсъствува цяла седмица и реши с приятелите си да направят по-дълго пътуване следващата година — чак до Краун Пойнт и мястото, наречено Тикондерога, където един ден французите щяха да построят форт. През този излет той изпита истински страх от опасност, защото Белите очи и Голямата котка — и двамата млади воини, спечелили признание — се придвижваха с предпазливост, красноречива сама по себе си.

Верен на думата си, Хепсиба се върна през януари; той дойде от английските фортове на езерото Джордж, където беше успял да получи срещу стока десетина книги за Джимс и майка му. Остана само една седмица и пак тръгна за много важна партида стока в Олбъни, откъдето щял да отиде да търгува сред племето онайда, ако времето му позволи да стигне горното течение на река Мохок. Това посещение, макар и кратко, бе почивка от еднообразието в зимата на Джимс и изостри желанието, което се разгаряше у него да придружи вуйчо си на едно от пътуванията му.

Понеже Тоанет и близките и не бяха в сеньорията, нищо не го спираше да отиде до Ришельо и той ходи няколко пъти там с баща си със снегоходки, а през март, при малко прекъсване на лютите студове, отиде там самичък и остана да нощува в дома на управителя на барона, с чиито деца се беше запознал. Този управител Петер Любек, стар ветеран, към когото Тонтьор изпитваше много топли чувства, се грижеше за феодалното имение и от неговия син, Петер младши, Джимс чу първите новини за Тоанет. Тя била в училището на урсулинките, а родителите й наели елегантна къща на улица Сен-Луи. Петер каза, че Тонтьор пишел във всяко писмо до баща му, че много искал да се върне на Ришельо.

Когато изминаха още една пролет и лято, Джимс разбра, че се бори с нещо, което трябва да победи — копнежа за Тоанет, който го караше да се чувствува много самотен, когато го мъчеше повече. Това чувство странно се смесваше с нарастваща гордост и обида и когато те надделяваха над другото чувство, той чуваше звънкия глас на Тоанет да го нарича отвратителен скот и мадам Тонтьор да се произнася, че майка му е недостойна да бъде нейна съседка.

Две години остана Тоанет в Квебек, без да посети Ришельо, и малко по малко в течение на тези две години трагедията на смесения произход започваше да тормози Джимс. Нямаше съмнение, че английската кръв вземаше връх у него. Той го усещаше. Влечеше го към южните граници и към Колониите на Хепсиба Адамс. И въпреки това обичаше мястото, където живееше, с искрен плам: Голямата гора, Забранената долина, безкрайните мили пустош наоколо, додето стига погледът. Това беше Нова Франция. Тя беше родина на баща му, не на майка му. Между баща му и него бе възникнало приятелство, което нищо никога не би могло да наруши, обаче обожанието, което изпитваше към майка си, беше съвсем друго, сякаш нещо повече от майчинството го свързваше с нея. Приятелите му се бяха умножили. Беше опознал хората край Ришельо, но винаги си даваше сметка, че не принадлежи напълно към тях.

Думите на Тоанет и омразата й към него не се заличаваха в паметта му и непрекъснато му натрапваха тази истина.

Катърин не се досещаше, че сянка помрачава душата му. Сега, след като се примири с периода на бързото развитие в живота на сина й, тя беше горда с неговото израстване — и физическо, и умствено — и щастието й нямаше край, като виждаше да узряват у него качества, благодарение на които вече не зависеше от нея, а ставаше източник на опора и сила, каквито бе намирала само у съпруга си. Никой друг период от живота и не е бил изпълнен с такова сбъдване на надежди и мечти. Хепсиба отсъствуваше само по няколко месеца. Анри и Джимс бяха подобрили стопанството повече от очакванията си и на втората година половината от големия склон бе засадена с ябълкови дръвчета. Потокът бе завирен и заприщената му сила въртеше колелото на малка мелница. Главното съкровище на дома й, книгите, се беше умножавало с всяко идване на брат й от юг. Нямаше по-щастлива майка и съпруга от нея в Колониите или Нова Франция. Тази обич към живота и благата му поддържаха у нея младия дух, който като че изобщо не остаряваше и с който Джимс беше започнал да се гордее почти колкото и баща му. За тях Катърин беше повече от жена и майка. Тя беше любима и другарка.

Късно през август на втората година след заминаването си Тоанет се върна за един месец в имението Тонтьор. Сърцето на Джимс го болеше от стария копнеж. Но той не отиде в сеньорията. Дните се протакаха бавно, сякаш налети с олово, и трябваше сто пъти да потиска желанието си да споходи Петер Любек, та дано поне я зърне. Пол и майка му също гостуваха на барона и Джимс изпита облекчение, когато научи, че са тръгнали всички за Квебек, с изключение на Тонтьор, който останал зарад жетвата на храните. Две седмици след като те заминаха, Петер му разказа за Тоанет и Пол Таш. Просто не можел да познае Тоанет, каза той. Била станала по-висока и по-красива. Майка й твърдяла, че благодарение на монахините у нея настъпила голяма промяна, но Петер беше сигурен, че Тоанет въпреки хубостта си все още е готова да се хвърли да се бие, ако някой я подтикне. Петер бе няколко години по-голям от Джимс и понеже щеше да се ожени през декември, говореше с увереността на човек, който от личен опит напълно разбира жените. Таш бил вече мъж, облечен като благородник. Само като го погледнел, човек можел да разбере, че е безумно влюбен в Тоанет, заяви Петер. Но ако разбирал от тия работи, а той смятал, че разбира, Таш бил много далеч от постигането на желанията си, дори като се имали пред вид невръстните години на Тоанет. Тя не се държала благосклонно към него. Всъщност като че ли имало малко студенина в отношенията й с братовчеда. Когато Джимс се засмя на тези думи и изказа мнението, че Тоанет ще се омъжи за Таш, щом стане на възраст, Петер сви рамене и заяви, че има добро зрение и слух и че обикновено не го смятат за глупак.

Думите на Петер събудиха у Джимс задоволство, което не показа на приятеля си, и чак на връщане у дома успя да се откъсне от безполезните си мисли за Тоанет. Дори тя да не се усмихва на Таш толкова топло, колкото си е мислил, той знаеше, че девойката сега е така далеч за него, както слънцето от земята. И все пак, с време, това нейно ново близко присъствие, макар да не я беше видял, подействува като решителен подтик на плановете му за бъдещето. Спомените му и образът й, както си го представяше, му вдъхваха сила, която често беше враждебна, а не дружелюбна. Поради това тази сила имаше по-големи изисквания към него. Беше не само подтик, но и предизвикателство, нещо, което изостряше гордостта му, придаваше възвишеност на поставената от него цел. Тя подхранваше тайно английската страна от двете му противоположни половини и имаше часове, когато виждаше себе си като великолепен неприятел там, където съдбата бе предопределила да не може да бъде приятел. В настъпващата зрелост, която пораждаше у него по-дълбока и по-прозорлива обич към майка му и по-пълно разбиране на благородните качества на баща му, той беше объркан от сблъскването на чувства, които не разкриваше нито на единия, нито на другия, а споделяше само с Хепсиба Адамс. Да се реши въпросът, пред който се изправяше Джимс, беше толкова трудно за брата на Катърин, колкото би било и за самата нея, защото още през пролетта на 1753 година, когато Джимс стана шестнадесетгодишен, за хората от Колониите и от Нова Франция нямаше вече никакво съмнение в неизбежността на заплашващата ги борба. Докато Франция и Англия бяха официално в мир, силите на двете страни в Америка бяха пред прага на открита война и подстрекаваха индианците към унищожително стълкновение. Сьолорон получи заповед да нападне англичаните при Пикауиланей като репресивна мярка за действията при Дитроит. Маркиз Дюкен, новият губернатор в Квебек, бе направил преглед на войските и милицията на Нова Франция и изпращаше хиляда и петстотин канадци и френски колонисти да прогонят англичаните от горното течение на река Охайо. Навред по протежението на незащитените погранични области индианците избиваха и опожаряваха и такива огромни суми се харчеха от двете страни за скалпове, че десетки бели се бяха заловили с доходното занятие ловци на скалпове^[1].

Почти пред прага на Джимс хората се готвеха за война, защото всеки феодален владетел по Ришельо обучаваше васалните си земеделски стопани, и когато вятърът благоприятствуваше, семейство Бюлен можеше да чуе два пъти седмично далечна стрелба с мускети от имението на Тонтьор. Анри беше свободен от покровителството на сеньора и феодалните закони и не ходеше на учение. Но Тонтьор често идваше у тях, особено когато Хепсиба беше там. Беше в по-добро настроение, отколкото обикновено и всичко това поради Тоанет, казваше той. В края на краищата в Тоанет имало много нещо от него и бил благодарен на бога за това щастие. Започвало да й домъчнява за Ришельо. Писмата й до него били изпълнени с копнеж за имението и тя заявявала, че след още дванадесет месеца, когато щяла да завърши училището/искала да живее там, а не в Квебек. Това било достатъчно, за да го направи щастлив, и Тонтьор се смееше на мисълта, че имало опасност за жените в Ришельо, в укрепените имения. Англичаните и диваците им нямало да проникнат по-близо от долния край на езерото Шамплен, когато избухнела войната; и щели да бъдат много скоро пропъдени оттам, пък и от езерото Джордж. Но в такова отдалечено стопанство, както имотът на Бюлен, което не било никак защитено, съществувала опасност от скитащи ловци на скалпове и той неуморно настояваше Анри и Катърин да се заселят в безопасните предели на сеньорията.

Тонтьор канеше Джимс и Анри да идват на ученията, а това, че те не се отзоваваха, не пречеше на приятелството им. Тонтьор разбираше колко трудно би било за Анри да се готви за война срещу родината на жена му, а тайното му преклонение пред Катърин се задълбочи поради нейната смелост и вяра в двата народа, когато бедствието чукаше на вратата. За него бе върховно удоволствие да мисли, че личната му увереност я успокоява, а готовността, с която Катърин приемаше мнението му на войник, го насърчаваше да надхвърля границите, в които Хепсиба смяташе за разумно сестра му да приспива опасенията си. Той не долавяше какво става в душата на Джимс, не го долавяха и майката и бащата на момчето. Единствено Хепсиба знаеше всичко, което ставаше там.

Рано през есента търговецът взе Джимс със себе си до английския форт на езерото Джордж, оттам отидоха навътре в земите на Ню Йорк и се върнаха през ноември. Двамата намериха промяна у Катърин. Не че беше по-малко уверена или по-малко доволна от онзи семеен рай, който помагаше да се изгради, но нещо бе влязло в живота й и тя го приемаше смело, безстрашно, дори с гордост. Една вечер тя заговори за военните приготовления по Ришельо. Мнозина от младежите край реката се обучавали заедно с родителите си. Не й се виждало правилно Джимс да не е между тях, защото, макар убиването да било грешно и непростимо, да браниш своя дом и семейство, било право, дарено от бога. Тя повтори думите на Тонтьор, за да подкрепи убедеността си, че войната никога нямало да стигне до тях. Знаела, че Джимс няма да се стреми да воюва, също както и баща му, но смятала, че все пак Джимс трябва да се готви наред с другите младежи от сеньорията.

Несложната философия на Хепсиба въстана против това предложение. Той каза на Катърин, че идва ден, когато Джимс ще бъде принуден да воюва, и ще трябва да избира на коя от двете страни да застане. Когато дойде този ден, чувствата няма да имат думата, защото пламне ли светът около тях, човек не ще може да бъде едновременно англичанин и французин. Заяви, че дори Анри ще бъде въвлечен в борбата, ако не нахълтат ловци на скалпове, с което ще решат въпроса за всичките тях. Никой не може да каже на коя страна ще застане, когато се види принуден да избира, а понеже сам той презирал предателите повече от всичко друго, мнението му било, че Джимс не бива да изучава военното изкуство под френско знаме, а след това може би да се бие на английска страна. Като човек от пограничните области той поддържал, че най-добрият боец е свободният горски жител, следотърсачът, обучен на сто по-големи неща, отколкото да стреля с мускет заедно с двадесетина други. Ето какъв трябва да бъде Джимс. Той е вече подготвен за това и му липсва само опит. Като свободен ловец той ще служи, където го призоват честта и дългът, когато това стане необходимо.

Този спор беше началото на нова фаза в живота на Джимс. Той постави пред него определени задължения на възрастен мъж, които дори майка му трябваше да признае, макар да искаше да го задържи колкото може повече в момчешка възраст. Следващата година той направи няколко пътувания с Хепсиба, ходи в Олбъни и чак в пределите на Пенсилвания. Всеки път, когато се завръщаше у дома, нещо го задържаше по-силно там.

През есента на 1754 година, след четири години, прекарани в училището, Тоанет се завърна в имението Тонтьор.

През същия този месец септември в стопанството Бюлен бе разчистен седемдесетият акър земя.

Сред златната топлина на сиромашкото лято мир и щастие царяха над Ришельо. Годината бе излязла прекрасна за Франция по далечните граници. Уошингтън се беше предал във Форт Несесити, а Вилиер бе победил при Форт Дюкен. Англия и Франция все още лицемерно играеха на приятелство. Докато те си играеха, докато се нахвърляха една срещу друга тайно, на тъмно, отвъд планините Алигейни, не остана да се вее нито едно английско знаме. Френското оръжие и индианската дипломация възтържествуваха по река Охайо и на запад, към равнините. Политиката на британските кралски губернатори отблъскваше индианските им съюзници и въпреки тяхното милион и половина население срещу шестдесетте хиляди в Нова Франция Динуиди беше панически поискал помощ от Англия. В отговор Англия изпращаше генерал Брадок.

Химни на благодарност и тържества се пееха в черквите по цяла Нова Франция за тази благоприятна година и поради двойната си радост от завръщането на Тоанет и бойните успехи на родината му Тонтьор реши да устрои прием и угощение на открито и сеньорията. Хепсиба не беше там в момента и това много разочарова барона, който настояваше Анри и семейството му непременно да дойдат на празненството, защото иначе никога вече нямало да ги смята за свои приятели.

Джимс чувствуваше да го обхваща вълнение с наближаването на този ден. В това вълнение нямаше страх или мисъл, че ще му е по-лесно да не отиде, отколкото да отиде. Не беше вече онзи Джимс от стопанството на Люсан, когато потегли заедно с баща си и майка си, а Дран закуцука предано до него. В януари щеше да стане осемнадесетгодишен. Беше строен и пъргав и от движенията му лъхаше будната и гъвкава грация на диво горско създание. Катърин бе неизмеримо горда с него и не можеше да се порадва на правилното му телосложение, на любовта към природата и бога, на прямотата, с която очите му гледаха хората. Но тя не се гордееше толкова много, колкото Хепсиба Адамс, който виждаше в този ученик от неговата кръв и плът това, което очите на майката не търсеха у него — качествата и смелостта (тялото и душата, както ги наричаше той) на боеца.

И все пак сутринта, когато тръгнаха за приема, много нещо от това момче от преди години беше живо в душата на Джимс, макар то да не проличаваше в изражението на лицето и постъпките му — не момчето, което беше хвърляло кал, а момчето до голяма степен оформено от индианския търговец. За тази част от него Тоанет щеше да остане завинаги жив спомен, каквото и да се случеше — тази Тоанет от най-ранната му младост, Тоанет, на която беше поднасял простите си дарове от гората, Тоанет, която беше приела подаръка на разпродажбата у Люсан. Беше се питал за съдбата на парчето червено кадифе, а веднъж, много отдавна, излязъл на лов близо до къщата на Люсан, прокопа половината стопански двор, търсейки неузнаваемата дрипа, в която вероятно се беше превърнало великолепието на това парче плат — както той вярваше, — то е било затъпкано в калта при тогавашната схватка.

Много искаше да види Тоанет, но в неговото желание нямаше и помен от измъчвалите го едно време стари копнежи. Тази, която щеше да види днес, му беше чужда — девойка, на която бе твърдо решил да не натрапва присъствието си. Това намерение не беше вдъхнато от липса на смелост или от неувереност в държането му сред хората. Крепеше го безграничната гордост. Духът и свободата на горите бяха в кръвта му, а зад тях беше духът на Хепсиба Адамс. Той знаеше, че може да срещне Тоанет хладнокръвно и без да се смути, ако се случи да се сблъскат лице с лице, независимо колко прекрасна може да е станала. И си даваше сметка, че трябва много да се е променила. Сега беше петнадесетгодишна. Млада дама. В този период на живота му пет години изглеждаха дълго време и той си мислеше, че е възможно и да не я познае.

Бе смаян, разтърсен, когато най-после я видя.

Сякаш някакво вчера от стари времена се бе върнало в това днес; сякаш някакъв портрет, изгорен и разпилян като пепел, се бе чудотворно възстановил.

Беше по-висока, разбира се. И може би по-хубава. Но все пак същата Тоанет. Зашеметените му възприятия почти се разбунтуваха против този смайваш факт, който събори преградите, издигнати от него около мечтите и въздушните замъци, както стените на бисера се издигат около нараненото място. Джимс не можеше да види в нея никаква промяна освен това, че беше станала по-женствена. Трудът на Хепсиба, трудът на самия Джимс, свободата и смелостта му бяха пометени като прах, когато я погледна, и той отново се почувствува като онова по-долно същество, което й поднасяше орехи, пера и кленова захар и се молеше вътрешно по детинския си начин тя да му се усмихне. Това не беше нова Тоанет, отдалечила се с още милион мили от него, както си беше мислил, а старата Тоанет, която отново го превръщаше в роб, разравяше пак купището на разбитите и запокитени надежди, разпалваше полуизтлелите му желания, лишаваше го от гордостта и силата му и караше кръвта да кипи в жилите му.

Но тя не беше го видяла!

Поне той мислеше, че не е. С група млади дами от съседната сеньория тя беше излязла от голямата къща и той беше почти на пътя й заедно с Петер Любек. Петер беше този, който направи една-две крачки към тях. Ако не беше това, Тоанет нямаше да се обърне, помисли си Джимс. Той се стегна и се изправи, свалил шапка, студен и безстрастен наглед, като застанал мирно войник, докато сърцето му туптеше като от удари на чук. Защото Тоанет трябваше да се обърне с лице към него, за да отвърне на поздрава на другаря му.

Нямаше никаква възможност да не го види, когато се обърнеше така. Но имаше известно забавяне в това движение, усилие да не го погледне, което беше по-красноречиво от думи. Тоанет е знаела, че е тук. И не е изпитвала желание да му заговори!

Ако бе имал нужда от смелост, тъкмо това просветление му я даде. Той наведе глава, когато очите и срещнаха погледа му. Лицето й бе поруменяло, в очите бляскаше мрачен огън, а неговите бузи не бяха променили своя цвят, придобит от слънцето и вятъра. Би могло да се каже, че никога не я е познавал, тъй безучастен остана, когато тя продължи по пътя си.

Беше леко кимнала, устните и безмълвно бяха изрекли някаква дума.

Въпреки всичко, което бе казал вуйчо му, имаше омраза, която не умираше!

По-късно, след угощението на моравата, дойде ред на импозантното зрелище, подготвено от Тонтьор — военен парад на неговите васали, наблюдаван от жените и децата. Гостите, които се бяха обучавали в своите сеньории, се присъединиха към мъжете на Тонтьор… Само Анри Бюлен и Джимс не бяха с тях. Анри, който разбираше положението и искаше да спести на Катърин евентуална обида, беше тръгнал с нея към къщи половин час преди това. Джимс остана. Това бе отговорът му на презрението на Тоанет — че не е от нейния народ, че негов е светът на цялата пустош, а не затвореният в нищожни граници свят на сеньорията. Той стоеше с пушката, увиснала на свитата му в лакътя ръка, с пълното съзнание, че тя го гледа, и невидимите стрели, излитащи от очите й, отровени с тяхното пренебрежение събуждаха у него тръпките на болезнено тържество. Струваше му се, че я чува да го нарича пак английски скот. Страхливец. Човек, комуто ме бива да се вярва и от когото трябва да се пазиш. Не се чувствуваше унизен, нито съжаляваше, само разстоянието, което ги бе делило, като че ли се разшири безвъзвратно.

Джимс отнесе това чувство у дома си. То се разрастваше с течение на времето, а наред с разрастването му го обземаше и все по-голямо безпокойство. Близостта из княжеските владения на Тонтьор до Забранената долина хвърляше сянка, която понякога го отблъскваше, друг път го притегляше, докато било така, било иначе, никога вече не се чувствуваше съвсем свободен от влиянието й. Събитията през зимата подсилиха това въздействие върху него. От пронизващите мразовити дни, когато кестените започнаха да падат от отварящите се бодливи обвивки, имението Тонтьор стана средище на живот и веселие. Оттогава Тоанет като че ли винаги бе обкръжена от приятели, млади господа и дами. Те идваха от сеньориите по двете големи реки, а също и от Квебек и Монреал и техните увеселения, вечерните тайни в господарската къща, това присъствие на богатство и моди почти пред прага на собствения му скромен дом определиха за него по-рязко сетните предели, които не можеше дори мислено да престъпи, без да изпита душевна болка. Пропастта между действителността и виденията от детството стана така огромна, че вече почти не можеше да забележи другия й бряг. Когато това стана, очите му се обърнаха в противоположна посока, сякаш притегляни от блага и същевременно непреодолима сила, решила да го убеди все по-дълбоко и по-дълбоко във факта, че там, в майчината му родина, има свобода, щастие и равенство между хората, които растящата сянка от сеньорията на Тонтьор не оставяше да стигнат до него тук. Срещу този зов на една нова родина, за която беше чужд, мрачно се бореше обичта му към неща, сред които беше роден, и противоречията в него така объркваха понякога мислите му, че само усилено изминаване на много мили през горите успяваше да потуши пожарите, разпалвани от тях.

Новини, проникващи през пустошта и стигащи до всяко ъгълче като шепнещи ветрове, поддържаха неугасима жар под пепелта от тези огньове и раздухваха въглените в пламъци въпреки волята му. Тайните не бяха вече тайни. Слуховете бяха прерасли във факти. Страховете се бяха превърнали в действителност. Англия и Франция все още си играеха на мир в могъщите си кралски дворове. На слънце те бяха приятели, а на тъмно гледаха да отнемат някому живота, като обикновени главорези. Оръдията им, Нова Франция и Колониите, бяха подготвени за жертвоприношение — децата на пустошта, гъвкави, движени от младостта, въодушевени от вярата, изпълнени със смелост, подтиквани да унищожават и да трупат унищожение върху унищожение от двама нехранимайковци, закоравели в хитростта си — Франция и Англия. Двама морски пирати, двама разбойници на суша, затънали в калта на интригите, които, без да съзнават, изграждаха основите за нация, по-велика от тях.

Ала Нова Франция, като дете сляпа за грешките на своя родител, обичаше покварения двор на Луи XV, който наричаше свой „дом“.

А тринадесетте малки колониални правителства на англичаните, които се караха помежду си като невръстни, току-що проходили момченца и чувствуваха значението на новата дума американец, лъгани от техния родител, подигравани от техния родител, мразени от техния родител, въпреки всичко копнееха за обичта на този родител, както децата са искали тази обич открай време, и му бяха верни.

Така трагедията започна да се раздвижва, да изгражда от смърт, от излъгано доверие, измама и безмилостни убийства бъдещите народи — американския и канадския.

Без да обяви война, Англия изпращаше генерал Брадок с войска да избие французите и френските индианци в американската пустош: а Франция също така се мъчеше да надмине другия лицемер и изпращаше барон Дискау с войски, за да съберат чакащата ги жетва от колониални жертви.

Славна Францийо!

Благородна Английо!

Шестдесет хиляди французи и повече от милион англичани крещяха тези неистини и се готвеха за жертвоприношението. Масачузетс мобилизираше всеки осми мъж от населението си, Кънектикът, Ню Хампшир, Роуд Айлънд, Ню Йорк и другите следваха примера му.

Деца — верноподани, горди, че ще се бият, и свирепо мразещи французите!

Тогава дойде Брадок, който още преди Уулф ги нарече негодна сбирщина.

А Нова Франция, това великолепие от слънце и земя, дори сега ограбвана от благосъстоянието си поради покварата, идваща от Луи и мадам Помпадур, изпращаше синовете си да воюват и да убиват — доблестни, радостни, изпълнени с вяра и непримиримо мразещи англичаните!

С тях, от двете страни, тръгваха и индианци от почти сто племена — червенокожи мъже, едно време намирали почести в битките, а сега дебнещи, кръвожадни и отмъстителни, заложили душите си на великите Бели бащи отвъд морето, които ги бяха развратили с ракия, откупили с пушки, влудили с омрази, които им плащаха за човешка коса.

Горда стара Английо!

Великодушна Францийо!

Гордост и великодушие… и любов — за тези неща мислеше Джимс, когато зимата прерасна в пролет, а пролетта в лято. Само любовта го караше да се въздържи от изкушенията, които го заобикаляха все по-отблизо — любовта към майка му, чието щастие бе предпоставка за началото и края на всяко нещо, извършвано от мъжа и сина й. И в този час, когато трима от всеки четирима бойци по Ришельо се готвеха да се присъединят към Дискау, когато половината от познатите му в сеньорията на Тонтьор бяха вече отишли да се бият срещу Брадок, когато горите потрепваха от потайните стъпки на покрити с бойни шарки диваци и когато французинът, неоткликнал се на зова на отечеството, не беше вече французин. Джимс забеляза, че баща му по-трудно понася напрежението, отколкото той. Защото Анри, въпреки че обожаваше Катърин, принадлежеше до дъното на душата си на Нова Франция и сега, когато другите мъже издигаха от телата си защитна стена пред неприятелите й, той почти не можеше да се наложи с волята си на желанието да принесе същата жертва. През годините на другарството им Джимс и баща му никога не бяха се сближавали толкова много, както през тези седмици на напрежение.

Почти тъй болезнен за тях, както пареща рана, бе денят, когато Дискау дойде нагоре по Ришельо с войнство от три хиляди и петстотин бойци и освети завинаги земята на сеньорията Тонтьор, като спря на стан там за през нощта.

Когато узна, че те пристигат, Катърин каза:

— Ако сърцата ви подсказват, че то е правилно, вървете с тях!

Но те останаха. За Анри тази битка бе по-голяма от битката, която водѝ Дискау, по-голяма от онази, в която умря Брадок. За Джимс тя беше по-малко мъчение и повече тайнствена лудост, която кара младежите да маршируват под звуците на дрънкащо оръжие. За Катърин тя беше преизподня, безкрайно мъчение, което неочаквано заглъхна пред новината, преминала като вихрушка през цялата страна.

Бог е бил с Нова Франция!

Брадок и английските му нашественици бяха унищожени!

Никое друго тържество на френско оръжие в Новия свят не е било тъй пълно и Дискау, знатният германски барон, който воюваше за Франция, се придвижи на юг, за да сломи сър Уилям Джонсън и неговите колонисти и индианци, с намерението да не спре докато не ги прогони до вратите на Олбъни!

С него бяха шестстотин осемдесет и четирима верни мъже, които започваха да наричат себе си канадци.

Тонтьор дойде с кон, за да донесе новината на Анри Бюлен. На Катърин той напомни предсказанието си, че англичаните нямало никога да навлязат в този техен рай, и сега цялата работа била уредена за много бъдни години, защото Дискау щял да помете последния противник от земите около Шамплен така, както нова метла може да помете дома й. Баронът настоя десетки пъти да стисне ръка на Хепсиба, който беше при сестра си и зет си това лято, като повтаряше, че лично него го обича и че не може да има лош помисъл помежду им. Но бе много озлобен против нахълтващите англичани въпреки всичко и щял да бъде с Дискау, ако не бил дървеният му крак. Бил изпратил почти всичките си мъже на бойното поле.

Дори Тоанет поискала да отиде!

Това го подсети за нещо много важно. Тоанет му дала писмо за Джимс, а той, увлякъл се в егоистичната си радост, забравил. Предполагал, че е покана за Джимс да дойде в сеньорията. Често казвал на дъщеря си, че трябва да бъде по-приветлива с момчето.

Джимс взе писмото и се усамоти. Това бе първото внимание, оказано му от нея от деня на приема. Не беше я виждал и беше се мъчил да не мисли за нея.

Усещаше как думите в писмото го изгарят, преди още да ги прочете.

С безмилостна студенина и краткост те го наричаха родоотстъпник и страхливец.

Една септемврийска сутрин няколко дни след това Джимс изпращаше с поглед вуйчо си, който изчезваше в посребрените от скреж гори на Забранената долина. Струваше му се, че подозренията на Хепсиба и бдителността му спрямо долината са станали по-големи с разрастващите се новини за победите на французите на юг, което с такава положителност осигурявало безопасността им. Едва предишния ден Тонтьор бе донесъл последните вести за Дискау. Германецът се готвел да разгроми сър Уилям Джонсън и сганта му от колонисти и индианци, когато пратеникът потеглял на път. Досега то вероятно вече е станало, мислеше си Джимс. Въпреки това вуйчо му навлизаше в Забранената долина с такова изражение на лицето, което озадачаваше момъка.

И не можеше да разбере безпокойството, което обзе Дран, след като Хепсиба тръгна.

Годините бяха започнали да личат на кучето. Беше минало разцвета на великолепната си сила и космите около муцуната започваха да се прошарват. Дран беше по-мършав, по-рошав, куцаше малко по-тежко и някои навиците му се бяха променили. Нямаше вече желание за дълго и неуморно ловуване в гората. Обичаше топлото слънце. Сега се задоволяваше да наблюдава дивеча с Джимс, вместо непрекъснато да го преследва. Не беше стар, по не беше вече и млад. С напредването на възрастта, която го водеше бавно към царството на сенките, беше дошла и по-задълбочена мъдрост, по-изтънчени инстинкти, по-изострени прозрения, дори след като не можеше вече да вижда така далече и тъй ясно. Оставаше едно нещо, което неизменно будеше у него същата буйна ярост, както и на младини. Това беше миризмата на индианци. Той винаги подсказваше на Джимс, че някои техен приятел от пустошта е наблизо, понякога много минути преди дивакът да излезе от гората. И никога не му омръзваше да наблюдава Забранената долина. В зори обръщаше муцуна към нея. На пладне дремеше с полузатворени очи, обърнати към нея. Вечер душеше миризмите й. Ала не отиваше в долината, ако Джимс или Анри не бяха с него.

Тази сутрин неспокойствието на Дран започна да се предава на Джимс. Рано след пладне той напусна работа и каза на майка си, че щял да отиде към имота на Люсан, Катърин тръгна с него през младата овощна градина и нагоре по склона. Никога досега не беше изглеждала толкова хубава на Джимс. Прекрасният ден, топлото синьо небе, пъстрите гори, златните вирове от слънчева светлина, разлели се по земята — всичко като че ли беше част от Катърин. Анри беше прав: майка му щеше винаги да си остане момиче! Застанали на малко плато над овощната градина, откъдето се виждаше стопанството Бюлен, те се провикнаха на Анри, който беше на нивата с ряпа, и му махнаха с ръка. Джимс постоя няколко мига, прегърнал майка си. После я целуна и Катърин гледа подире му с щастливо изражение, докато се загуби от погледа й в Голямата гора.

Джимс нямаше желание да ловува този ден, нямаше желание и Дран. Необясними подбуди вълнуваха и двамата. Неспокойствието на Дран не приличаше на неспокойствието на господаря му. Всеки път, когато Джимс се спираше, кучето се обръщаше и душеше тяхната диря, загледало Забранената долина с някаква подозрителност и съмнение. Джимс забеляза загадъчното държане на другаря си. Дран не даваше сигнал за индианци. Сякаш нещо безформено и невеществено, нещо озадачаващо и неразгадаемо лежеше зад тях.

Ответният подтик на Джимс бе да продължи напред. Без повод и без цел, само защото го искаше неспокойният му дух, той отиваше към имота на Люсан. Въздухът беше ведър. Окапали листа шумоляха под краката. От върховете околността се разкриваше в обширни гледки в червени и златни, жълти и кафяви тонове и когато милите зад гърба му станаха повече, той също започна да гледа назад от тези върхове — далеч през омарата на сиромашкото лято, увиснала като було от есенни паяжини между него и изпълнените с приключения простори около езерото Шамплен и езерото Джордж, където ставаха толкова много неща. Беше един такъв ден, натежал от обещания и чар, който вълнуваше дълбоко и почти с безжалостна настойчивост копнежите, тъй дълго тлели в гърдите му. Ей там искаше да бъде той, където се разиграваха драми, за каквито бе чувал, но които никога не бе виждал, където хората се биеха и доблестта и смелостта, в които искаше да участвува и той, се записваха в светлината на победна слава в историята на неговия свят. Там трябваше да бъде той. Това убеждение се беше затвърдило у него от часа, когато прочете думите на Тоанет, нарекла го родоотстъпник и страхливец.

Те стигнаха до къщата на Люсан, на девет мили от дома им. След заминаването на Люсан имотът бе изоставен и за тези пет години пустошта до голяма степен си беше възвърнала онова, което човекът й беше отнел. Голямата морава, на която се беше събрала тълпата хора и където Тоанет и Пол Таш се бяха разхождали тъй гордо, беше обрасла с дъбове, шмакове и къпини. Висока трева бе избуяла около къщата. Там, където бе имало градини, се ширеше гъстак от бурени и шипки. Няколко храсти рози се бореха с нашествието и един-единствен слънчоглед, последна останка от многократно естествено самозасаждане, стоеше, обърнал черното си семчесто лице кът залязващото слънце. Бодливи свинчета бяха яли пред вратата. Лишените от капаци прозорци зееха отворени за ветровете и дъждовете. Пътеката, която водеше назад, към обора, беше съвсем тревясала, а на края й оборът приличаше на мъртви останки, скрити от слънцето. Едно дърво бе паднало и пробило покрива отровен бръшлян висеше на ресни от гниещите му основи и той целият бе заобиколен от сенки. Дворът бе обрасъл с репеи, спореж и тръни. Направената наоколо ограда от колове беше паднала тук-там на земята.

Джимс се спря на мястото, където се беше сбил с Пол Таш, и му се стори да чува призрачен шепот наоколо си в тишината. Той будеше в сърцето му чувство на болезнена самотност, като че това запустение и разруха бяха всичко, което оставаше от собствените му надежди и стремежи. Сетне дойде чувство на боязън, почти страх. Джимс се върна пак при къщата, при моравата, където толкова отдавна бе стоял с Тоанет, тъй близо до обаянието й.

Слънцето беше залязло и здрачът се сгъстяваше над земята, когато младежът се откъсна от призраците, витаещи около стопанството на Люсан. Нощта не можеше да омрачи настроението му още повече.

Дран скимтеше често-често от нетърпение да стигне у дома. Понякога показваше, че се ядосва от бавността на господаря си, като изтичваше напред. Джимс не бързаше. Той свали лъка — единственото оръжие, което беше взел — и го държеше готов в ръка. Ала ако Дран му беше подсказал за някаква опасност, нямаше да обърне внимание на предупреждението. Опасността беше на много мили оттук, оттатък Дискау и войниците му. Тя нямаше да дойде по-близо и нямаше да му се удаде случай да се сблъска с нея. В очите на Тоанет пише завинаги да остане родоотстъпник и страхливец.

Нощта стана по-тъмна. Излязоха звезди. Сгъстили се сенки лежаха около Джимс и Дран, докато изкачваха най-високия хълм, откъдето щяха да могат да погледнат през билата и горите, които се простираха между тях и Забранената долина.

От този хълм, който беше на четири мили от разчистеното място на Анри Бюлен, бяха гледали много пъти един изумителен свят. Във всички посоки, освен една, очите им можеха да обгърнат безброй мили необитаеми простори, докъдето небето сякаш допираше гората. Но там, отдето биха могли да видят сеньорията Тонтьор, дърветата бяха пораснали високи и гъсти и препречили пъти на погледа им.

Понеже от този хълм можеше да се вида оттатък Голямата гора, която пазеше стопанството им от северните ветрове, Джимс и баща му го наричаха Домашната планина.

Дран скимтеше, докато изкачваше хълма тази вечер. Той изтича пред Джимс и когато стигна върха, скимтенето му премина в печален вой, тъй тих, че надали някой би могъл да го чуе в подножието.

Джимс го настигна и спря.

За известно време сърцето спря да бие в гърдите му — там настъпи мълчание, което приличаше на смърт, потресение, което беше като смърт, ужас, който можеше да се породи само когато видиш и почувствуваш смъртта.

Издигнал се от далечния край на гората, където тази сутрин изчезна Хепсиба, имаше далечен отблясък на огън. По-близо, над ръба на Забранената долина, небето бе осветено от червени пламъци. И тази светлина не беше от подпалена гора. Не беше клада от горящи пънове. Не беше огън от суха блатна трева, който се отразява в безлунно небе. Това бе кула от лумнали пламъци, разширили се горе в злокобно алено сияние под облаците, преливащо по краищата в сребърни, златни и кървави цветове.

Вик се изтръгна от Джимс — страшен, трагичен вик.

Гореше неговият дом!

И с този вик в ума му мигновено изпъкнаха думите, които Хепсиба му беше казал на сбогуване тази сутрин:

— Ако някога отида ей там и видиш огън да свети в небето нощем или пушек да го затъмнява денем, бягай с баща си и майка си колкото можеш по-бързо в сеньорията, защото това ще значи, че моята ръка е накарала небето да ти заговори и че има опасност от смърт.