Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (7)

VI

В събота Анри Бюлен и Катърин отново се заловиха за обикновената си пролетна работа. Напоследък я бяха прекъснали по няколко причини. Обилните дъждове нощем попречиха на саденето и малкото недовършена оран, а стопаните загубиха време и с отиването си при Тонтьор и у Люсан. Когато седнаха за закуска на трапезата, където Катърин се разпореждаше с официалност, по която Хепсиба и Джимс разбраха, че не им е простила разприте, в които са се забъркали, Анри каза, че събота не е с нищо по-лоша от другите дни, за да подновят работата си, а Хепсиба с готовност се съгласи с него и предложи своята помощ.

Това, че не друг, а брат й се заплел в долен публичен скандал с барона на сеньорията, когото имаше намерение да направи по-близък гост на дома и приятел на семейството, бе за чувствителната душа на Катърин удар, въздействието на който тя нямаше сили да скрие. Почти не приемаше уверенията на Хепсиба, че двамата с Тонтьор се разделили като най-добри приятели, и когато Джимс заяви, че това е истина и потвърди, че ги е видял да си стискат ръката, в очите й проблесна съмнение, а наред с това и по-дълбоко неверие в човека, за когото смяташе, че учи Джимс да не казва истината. Хепсиба разбра, че е в немилост и вероятно ще остане в немилост за известно време, и се чувствуваше още по-неудобно поради това, че главата му се беше подула през нощта, та всеки път, когато го погледнеше, сестра му се подсещаше за позора, който и бе навлякъл. Въпреки това неудоволствието й беше по-малко, отколкото си даваше вид, защото никога не можеше да задържи дълго яда против брат си, чието жизнерадостно безразсъдство и липса на чувство за отговорност я караха да гледа на него с почти същата майчинска нежност, с каквато гледаше на сина си.

Този ден малката поляна в началото на долината кипеше от работа. Небето и въздухът бяха така изпълнени с красота и свежест, а целият свят около тях тъй прекрасен, че Катърин пееше, както работеше, въпреки че се чувствуваше обидена. От иззиданата й на открито пещ от камъни и глина се носеше благоухание на печива, а вътре, в единия край, настрана от хляб и сладките, стоеше любимото ястие на Хепсиба — огромна баница с месо с дебела горна и долна кора и отбрани мръвки от пуяка на Джимс помежду. Кокошките-носачки кудкудякаха весело край обора, а за да допълня радостите на утрото, цяло люпило се беше измътило през нощта. На Катърин й оставаше малко да желае, като хвърляше поглед към техните ниви. В далечния край виждаше Анри как обръща с вола тлъстата кафява почва, а недалеч от тях, на пълно с пънове сечище, Хепсиба и Джимс работеха с мотики и брадви. Спряла поглед върху тези трудещи се хора от семейството си, по-меко чувство на благост и снизхождение изпълни гърдите й и когато ги повика за обед, тя реши да прости на брат си за стореното от него.

Хепсиба се изми и се изправи с червендалестото си лице пред нея, а тя го прегърна през врата и целуна по бузата.

— Съжалявам, че трябваше да ти се сърдя — каза сестрата и денят стана по-светъл за него.

Този следобед на сечището той завърза още по-интимен разговор с Джимс и двамата копаеха, къртеха и дърпаха заедно, побеждаваха малко по малко неподатливи пънове и коренища и намираха по някой миг между работата да поговорят за много неща, будещи жив интерес у по-младия от двамата. Когато мощните мускули на Хепсиба се напъваха и пот се стичаше по лицето му, Джимс намираше нова прелест в това напрягане на тялото, защото в този труд с вуйчото като че ли се криеше нещо повече от самото усилие, изграждане на нещо вътре в самия него, от което изпитваше все по-голямо задоволство. Хепсиба говореше и работеше с момчето като с мъж и разискваше толкова много неща, чужди за неговия живот — от политиката и собствените му приключения до възможностите, предлагащи се на младите по границите, — че понякога умът му с труд се справяше с това, което се мъчеше да схване. Хепсиба също откриваше у племенника си качества на другарство и разбиране, които отговаряха на една отдавна хранена от него мечта.

Вечер, когато домакинската работа и шетането свършваха, Анри и Катърин често се разхождаха из поляните и с радост оглеждаха извършеното, набелязваха работата за следващия ден и винаги крояха планове за момента, когато стопанството Бюлен ще се разрасне надлъж и шир около тях и ще обхваща двеста акра вместо тридесет. В тяхното въображение бъдещите ниви, ливади и овощни градини се рисуваха тъй, сякаш вече съществуваха, и двамата толкова често си бяха говорили за своите планове, че Катърин бе определила местата на оградите с техните порти и прелези и бе отбелязала горичките и дърветата, които искаше да останат незасегнати от брадвата. Тази вечер радостта им беше подсилена от присъствието на Хепсиба и Катърин сподели с него мечтата си за голяма ябълкова градина, която да покрие слънчевия склон на юг от Голямата гора, и му изброи любимите си сортове, които щели да засадят. Там, където сега имаха десетина дървета, които тепърва започваха да раждат, след няколко години щели да имат стотина или повече, каза тя. Анри, който виждаше по-неотложните и по-наложителни задачи, му посочи много акри гора за изсичане и изкореняване, низините за разчистване и пресушаване и голямото блато отвъд широколистната гора, което щял някой ден да отводни и да превърне в ливада. Сечището, където Хепсиба и Джимс бяха работили, било пет арпана, или седем и половина английски акра, и той смятал да го разчисти и подготви за разораване до следващата пролет. Пет арпана годишно била мярката, който си определил, и това щяло да му осигури повече от сто акра посевна площ до края на следващите пет години. Никой от двамата не се боеше от работа. Лицата им светеха от радост, когато си представяха, как ще изградят малкия си свят.

— В цяла Нова Франция няма да има тогава място по-красиво от нашия имот! — възкликна Катърин. Джимс ще си има жена и дечица, които ще играят и ще се веселят в тоя рай… А ей там, Хепсиба, дето са огромните дъбове и двата големи кестена, сме решили да бъде къщата на Джимс.

По-късно, преди да си легне, Хепсиба стоеше и пушеше лулата си под небесния свод, обсипан с бляскави звезди. Бе обкръжен от тишина, безмълвие, което ставаше още по-дълбоко поради звучащите в него малки шумове на живота: движението на дъха и пулсът на самата земя, шепотът на всичко, което расте, неясната и нивга незаглъхваща мелодия на въздуха, трептящ леко сред море от горски върхари. До него долиташе приятният шум от вола на Анри в обора и бълболенето на водата в ручея. Недалеч козодой извиваше самотна хубава песен, а от края на далечното блато друг му отговаряше. Повече от всички други дневни и нощни птици Хепсиба обичаше козодоите. Тяхната самотност и тъжовност събуждаха съчувствена нотка някъде в душата му и когато беше в настроение, той имитираше песента им с такова съвършенство, че птиците дружелюбно му отговаряха. Но тази вечер едва ли чуваше гласа им, нито изпитваше приятна тръпка в жилите си пред красотата на осеяните със звезди небеса с лекия им сребрист отблясък на изток, където месечината се канеше да се подаде през върха на Катеричата скала. Очите му виждаха само едно нещо и то беше бездната на тъмата, надвиснала над Забранената долина, а ушите му напрегнато се ослушваха отсега в онова, което вярваше да дойде оттам някой ден. Мислеше си за плановете, които Катърин чертаеше за много години напред, за мечтите й, които не можеше да разбие, за вярата и щастието, които не можеше да помрачи с предупрежденията си. Чувствуваше, че се е провалил. Знаеше, че е безсилен пред всичко това, което бе видял да израства наоколо му. Забранената долина, предателска със своята красота, готвеща ужаси под усмихнатата маска на покой, го беше покорила и той долавяше нещо почти осезаемо в нейния триумф.

Хепсиба мислеше, че е сам, но когато се обърна към къщата, видя близо до него да стои Джимс. Момчето беше дошло тъй тихо, че опитните уши на Хепсиба не бяха чули нищо, което да подскаже за присъствието му, и за миг вуйчото загледа мълчаливо лицето му, осветено от блясъка на звездите. Имаше нещо странно хубаво в момчето, както стоеше там, което дори очите на човека от пустошта не можеха да не забележат — нещо, по-крехко от кръвта и плътта, нещо изтъкано от натрапчиво видение от други години, когато през сивите дни, последвали смъртта на майка им, бе виждал в очите на Катърин да свети същият търсещ, копнеещ поглед, който сега виждаше в очите на сина й.

Този миг на очарование бе нарушен от Джимс, който се доближи повече до него.

Тогава Хепсиба протегна ръка към морето от тъмнина пред тях:

— Познаваш ли добре тая долина?

— До езерата, където ходим да берем ягоди и да бием пернат дивеч през ловния сезон — каза Джимс.

— Не по-далече?

— Малко по-нататък. По-лесно и по-близо е да ходим на лов между нашето стопанство и сеньорията, но ние се снабдяваме с лой за свещи оттам, защото там има места с хубава храна за мечки, а езерата са пълни с риба, която ни служи за стръв в капаните.

— И не си виждал други следи освен от елени, мечки и бодливи свини?

— Намирали сме следи от мокасини.

Отблясъкът от изгрева на луната се беше разраснал в пламтяща топка, която се издигаше над Катеричата скала, и очите на Джимс бяха устремени натам.

— Аз отивам на езерата утре — каза вуйчо му и имам намерение да проверя какво има отвъд тях. Искаш ли да дойдеш?

— Ще отида ей там — отговори Джимс и кимна към изгряващата месечина. — Искам да видя Тоанет и да й кажа, че съжалявам за това, което стана вчера.

Хепсиба натъпка още тютюн върху искрата, останала в лулата му. Той погледна под око Джимс и по профила на момчето, който толкова много приличаше на майчиния в мекото сияние на нощта, прочете същото безстрастно и твърдо решение, каквото прозвуча и в тона, с който Джимс му отговори.

— Това е решение, породено от кръвта на рода Адамс, мойто момче — одобри вуйчото. — Не е имало ден някои Адамс да не се покаже кавалер в превратностите било на любовта, било на войната. Това е чудесна и благородна мисъл — да поискаш да се извиниш пред Тоанет… при все че ти си бил прав. Ще дойда с теб и ще оставя долината за някой друг ден.

— Аз няма да се бия — каза Джимс. — Отивам да видя Тоанет… и искам да отида сам.

В неделя сутрин, когато се запъти към дома на Тонтьор, дълбоко в ума му се беше загнездила мисълта, че няма да се бие този ден с Пол Таш, каквото и изкушение да му се изпречи на пътя. Беше казал на майка си къде отива и какво възнамерява да направи и подкрепен от нейното одобрение, отиваше към сеньорията, обзет от нетърпение и добри надежди.

Сегашното му чувство не приличаше на чувството, с което беше тръгнал да се бие с Пол Таш, и онова, което предстоеше да направи, се разрасна и му се видя дори по-важно от всякакво физическо поражение, което би могъл да нанесе на съперника си. Да смекчи сърцето на Тоанет, сега толкова ожесточено против него, да възвърне дружелюбната й усмивка и да види как в очите и ще светне нежността, която тя без малко не му дари при Люсан, стоеше на първо място в ума му. Споменът за нея и за приветливостта, проблеснала на лицето й, го караха да забрави ударите и разярените й думи. Малко по малко това чувство се бе разраствало у него от момента, когато изпра шапката й на брега на вира. Не го остави и през деня, когато сече и копа с вуйчо си. Сега то му се виждаше като част от слънчевата светлина наоколо, част от птичите песни, част от прохладното, свежо ухание на гората, под меките сенки на която бързо вървеше напред. Нямаше търпение да види пак Тоанет и да й предложи всичко, което съдържа малкият му свят, ако може с това да изкупи причинените й загуби и унижения. Кавалерският дух в него, по-зрял от годините му, се издигна над дребните съображения за право и криво. Беше сигурен, че е бил прав. Въпреки това искаше да заяви, че не е бил. Макар да не съзнаваше, че години бяха минали за тези два дни и той беше нов Джимс, който отиваше при нова Тоанет. Страхът му от нея беше изчезнал. Вече не го потискаше чувство, че е дребен и незначителен, и за първи път отиваше в дома на сеньора, без мисълта за по-ниското положение да буди опасения в душата му. На този Джимс самият барон нямаше да се присмее тъй лесно, нито Таш можеше да го оскърби, като го нарече „малко момче“. По някакъв тайнствен начин, който Джимс не разбираше, но ясно чувствуваше, беше отминал предния ден завинаги. И тази Тоанет, която той отиваше да види, не беше Тоанет от четвъртък следобед, когато бяха ходили на мелницата на Тонтьор. Това бе станало много отдавна и той виждаше пред себе си нов неин образ, възникнал от трагедията и чудото, станали в стопанството на Люсан. Беше сигурен, че тази Тоанет щеше да му се усмихне пак, когато изречеше това, което имаше да й каже.

Духът му така се повиши от тази надежда, че когато стигна поляната, където удари пуяка, Джимс почти не се сети за ролята, която тя бе изиграла като арена за чувствата му преди три дни. Пол Таш беше ставал незначителен фактор за момента, освен ако се опиташе да се намеси в непосредственото изпълнение на задачата, която Джимс си беше поставил. Дори това да се случеше, Джимс беше сигурен, че няма да се бие. И гордостта, и смелостта бяха силни в него, когато наближи сеньорията, и ако в жилите на някой Адамс някога бе текла рицарска кръв, сега тя заговори и в него, когато видя хълма Тонтьор пред себе си.

На върха на хълма той се поспря и никой рицар никога не бе хвърлял поглед към по-хубаво царство от обширното владение, което лежеше в краката му. До днес то беше го изпълвало със своеобразно страхопочитание и при навлизането в него се беше чувствувал като нищожна твар, тъпчеща земята на една принцеса, по-далечна за него от слънцето. Властта и богатството на Тонтьор го бяха плашили. Просналите се на длъж и шир плодородни ниви. Укрепената му черква и господарският дом. Голямата река, която пазеше за френския крал. Безкрайните мили на пустошта, езерото Шамплен, което блестеше в далечината на синята омара, тайнствеността, романтиката вълнуващите неща, които никога не бе изживявал или познавал — всичко това му се беше натрапвало, когато го гледаше от върха, и бе го потискало с чувството за собственото му нищожество. Точно тук, много отдавна, когато почиваха, преди да слязат, за първи път чу майка му и баща му да говорят за войните, в които Тонтьор се сражавал — как спечелил благоволението на краля и как станало по майчина линия Тоанет да има капка кръв, наследена от една френска кралица. Майка му се беше изсмяла весело на това, а Джимс се беше учудил, също както се учуди и на внезапната й сериозност, когато почти в същия миг баща му разказа за дните, когато прадядото на Тонтьор, Абраам Мартен, бил кралски пилот в Квебек и приятел на великия Шамплен^[1]. Тъй че вътрешно той никога не е бил уверен в себе си (колкото и да се мъчеше да го показва външно), когато идваше в низините, където живееше неговата принцеса.

Сега беше друго. Все едно, че бе ходил на продължително пътешествие и се беше върнал във всяко отношение равен на тези, които живееха в долината на Ришельо. Поседя известно време с Дран на върха, загледан в гордото величие на сеньорията. Странна фантазия се породи в ума му. Видя се да воюва, както му предсказа вуйчово и както Тонтьор е воювал, за да стане могъщ господар на тези земи. От тази амбиция чак му се сви сърцето. Той виждаше свят по-голям, отколкото би могъл да си представи, че може да има, и навсякъде в него беше Тоанет. Зарад нея щеше да стане това, което бе баща й — голям човек!

Но първо трябва да й се извини. Това престана да бъде задължение. То беше пламък, който подклаждаше новопробуденото му съзнание, постъпка, издигнала се до равнището на кръстоносен поход, изпълнен с възможности, които разпалваха въображението му.

Той вече се готвеше да слезе по криволичещата пътека, когато един конник пресече ливадите и се запъти нагоре по тесния път. Беше Тонтьор. Скрит в един гъстак, Джимс го проследи с поглед, когато мина край него, и се учуди защо отиваше по посока на Забранената долина с такова кисело и неприятно изражение на лицето.

Джимс слезе по хълма и в подножието заповяда на Дран да го чака, докато се върне. След това тръгна смело към господарската къща. Тази сграда беше направена от цели трупи, понеже Тонтьор хранеше обич към дърветата, по-силна от всяко изкушение да си построи къща от камък, както бяха направили други сеньори нагоре и надолу по Ришельо и Сейнт Лорънс. Това беше палат от исполински дънери, съвсем потъмнели от годините и природните стихии, и в очите на Джимс би могъл да служи за дом на крале. В него имаше бойници за отбрана, а прозорците бяха защитени с огромни дъбови капаци, които можеха да се затворят и зарезят. Недалеч от къщата се намираше черквата, която приличаше на крепост още повече от жилището, защото прозорците й бяха по-високи, единствената врата по-масивна, а под стрехите имаше дълъг напречен процеп, през който петдесет мъже можеше да стрелят срещу врага. И от черквата, и от къщата защитниците можеха да обстрелват реката с пушките си. В противоположната посока се намираха мелницата и хамбарите и докъдето стигаше погледът на Джимс през поляните, се виждаха снабдените с бойници и капани на прозорците къщи на васалните земеделски стопани на сеньорията.

Скоро краката му стъпиха на пътеката, която водеше към господарската къща. Беше съвършено тихо, чак би могъл да си помисли, че всички спят, когато безстрашно се качи по широките стъпала пред дома на Тоанет. На вратата имаше голямо черно чукче от ковано желязо. Лицето на чукчето представляваше ухилен страшен великан, чудовищна глава, която от най-ранните му спомени се бе затвърдила у него като олицетворение на неумолимия и недостъпен дух, пазещ стаите отвътре. Само два пъти го беше чул екливо да се обажда на обитателите на къщата. Сега ръката му посегна да събуди глухия тътен на гласа му.

Пръстите докоснаха студеното желязо. Джимс се поколеба в момента, когато го вдигаше, понеже забеляза, че вратата е открехната на няколко пръста и през този отвор до него ясно долетя някакъв глас. Беше висок, хаплив, яден глас и той позна, че е на мадам Тонтьор. Джимс вдигна тежестта от желязната й подложка и щеше да почука, когато чу име, което го накара да се спре, скован и безмълвен. Беше неговото. Без да иска да чува, смутен от наложилото му се положение на човек, който подслушва, той научи защо Тонтьор бе минал по нагорнището с такова мрачно неудоволствие, изписано на лицето.

— Не е подходящо място, където да отиде един благородник от Нова Франция — чуваше той да казва майката на Тоанет. — Анри Бюлен е бил глупак да се ожени за тази негодна англичанка, а Едмон е още по-голям глупак, дето не ги изпъди от страната ни, когато нейното племе коли и реже, кажи-речи, пред нашите врати. Тази жена е била създадена за шпионка въпреки хубавото лице, което е размекнало глупавото сърце на Едмон, а този неин син не е по-малко англичанин от нея. И на двамата не би трябвало да им се позволи да живеят толкова близо до нас, но ето че Тонтьор най-безсрамно им отива на гости и твърди, че са му приятели. Тая къща, дето са я вдигнали, би трябвало да се изгори, а англичанката и синът й да се изпратят където им е мястото. Нека Анри Бюлен върви с тях, ако предпочита да бъде родоотстъпник, а не французин!

— Как не те е срам да мислиш такива неща, Анриет — смъмри я по-мекият глас на мадам Таш. — Аз презирам англичаните не по-малко, отколкото ти или Тоанет, но не е справедливо да се нахвърляш с такива хули против тези двамата, макар жената да се гордее с хубавото си лице, а момчето да е малък мизерник, които замерва хората с кал. Едмон е великодушен човек и просто се държи дружески с тях от съжаление!

— Съжаление! — презрително повтори сестра й. — В такъв случай неговото съжаление е оскърбление за Тоанет и мен. Тази англичанка е станала толкова нахална покрай неговата благосклонност, че ми се усмихва и ми се смее в лицето със същата свобода, както всяка изискана дама в страната, и като някоя вещица си разпуска косата, та да й се възхищаваме.

— Защото аз я помолих да го направи — каза мадам Таш — Нима това те ядосва, Анриет?

— Ядосва ме, защото е англичанка и момчето й е англичанче, и въпреки това им се позволява да живеят сред нас, като да са французи. Казвам ти, ще се окажат предатели, когато дойде часът на предателството!

Джимс беше застинал, с пръсти, впити в неподдаващото се желязо на чукчето. Сега чу глас и позна, че е на Тоанет.

— Аз мисля, че майката на Джимс е мила — каза тя. — Но Джимс е отвратителен английски скот!

— И някой ден този скот ще помага да ни прережат гърлата — добави майка й с противен тон.

Мадам Таш тихичко се изсмя.

— Много жалко, че тази жена е толкова хубава — подхвърли тя добродушно. — В противен случая, сигурна съм, нямаше да изпитваш чак такава неприязън към нея. Колкото за момчето, не бива да му се сърдим за онова, което не е могло да избегне. Аз съчувствувам на клетия малък нехранимайко.

— Което съвсем не е основание мъжът ми да се принизява и да унижава и мен, като ходи на гости при майка му! — тросна се жената на барона. — Ако там го привлича непристойното й държане…

Голямото желязно чукче се отпусна с трясък и почти преди още звукът да стигне до ушите на някой слуга, вратата широко се отвори и Джимс с твърда крачка влезе вътре. Жените онемяха, когато той застана на широкия вход към стаята, където седяха. Момчето сякаш не ги и забеляза, че са там, и загледа само Тоанет. За миг остава така, без да се помръдне или заговори, със стегната и скована стройна фигура. Сетне наведе глава в поклон, на който Катърин го беше грижливо научила. Когато заговори, думите му бяха тъй спокойни, както думите на Мадам Таш преди малко.

— Дойдох да ти кажа, че много съжалявам за това, което се случи в стопанството на Люсан, Тоанет — каза той и наведе глава още малко пред нея. — Моля те да ми простиш!

Дори и Анриет Тонтьор не би могла да смята за скот Джимс след това, защото в държането му имаше гордост и безстрашие въпреки пребледнялото лице. Докато седящите в стаята го гледаха облещени, без да могат да заговорят, той отстъпи спокойно назад и си отиде тъй внезапно, както се беше появил. Голямата врата се затвори подире му и като се обърна към близкия прозорец, Тоанет го видя да слиза по стъпалата. От майка й най-сетне се изтръгна възклицание на възмущение и изненада, но Тоанет не го чу. Очите и изпращаха Джимс.

Той пресече поляната и навлезе в нивите. Когато наближи полите на хълма Тонтьор. Дран излезе предпазливо да го посрещне, но момчето не спря и като че ли не забеляза кучето, докато двамата не стигнаха старото място за почивка горе на превала. Тогава Джимс се обърна да погледне сеньорията. Парче желязо сякаш тегнеше на душата му. Слънцето си грееше, птичките пееха, безкраят на пустошта блестеше златен в своята хубост, но неговите очи гледаха с нов, по-мрачен поглед. От богатата долина, източник на всичките му мечти, те се обърнаха към едва доловимото сияние на далечни води на юг, където лежеше езерото Шамплен и отвъд което, не толкова далеч, бяха индианците от племето мохок, англичаните, родината на майка му и близките й. Именно кръвта на тази земя, която течеше червена и силна в жилите му, мразеше Тоанет и майка й.

Джимс отпусна ръка върху главата на Дран и двамата поеха по пътеката към дома. Кучето се вглеждаше в гората и душеше миризмите й, но то бдеше и пазеше само, защото Джимс не обръщаше внимание на нищо, което би могло да събуди интерес по пътеката и в гъстаците. На много места по земята имаше ясни отпечатъци от копитата на коня на Тонтьор и тях Джимс ги забеляза, защото Тонтьор и посещението му в Забранената долина представляваше част от мислите, които изгаряха мозъка му.

Той мина по-бавно през Голямата гора и се приближа към тяхната къща откъм източната й страна. Не можа да види нито Тонтьор, нито коня му, нито някакво движение около къщата, но когато дойде по-наблизо, чу обезпокоителен звук през отворената врата. Майка му плачеше. Той изтича вътре и я завари захлупила глава на ръцете и с рамене, разтърсвани от ридания. В отговор на уплашения му глас Катърин вдигна лице, мокро от сълзи, и като видя как му влияе скръбта й, се помъчи да се усмихне. Усилието й бе несполучливо и след миг тя почти се разплака отново, притиснала лице до рамото му, сякаш той беше мъж, в чиято сила търсеше утеха.

Думите й бяха разпокъсани и докато я слушаше, умът му се бореше с опасения и страхове.

Първо разбра, че майка му била много щастлива в началото на деня. Тя го притисна в истерична прегръдка и като избухваше в сълзи, му разказа, че отиването му да потърси дружбата на Тоанет, както и присъствието на Хепсиба в кръга на семейството й, я изпълвали с радост и гордост. Дошъл и Тонтьор от сеньорията и с това утрото й преливало от щастие.

— Те като че ли бяха възхитени да се видят, вуйчо ти и баронът — каза тя със стон, който събуди у него още по-голямо подозрение. — Говорихме за Тоанет… за теб… и те двамата се смееха и шегуваха… Той беше толкова доволен, когато го поканих да остане да обядва с нас… Поизлязоха… под ръка… И после… о Джимс, Джимс, отидоха на сечището и страхотно се сбиха!

Ръцете й се отпуснаха, тя допря очите си с мокра и омачкана кърпичка, изхълца тихо с отчаяние и добави:

— Баща ти отива сега… с волската кола… да докара мосьо Тонтьор!

През прозореца Джимс зърна колата с вола да вървят тежко по посока на сечището и баща му да размахва дълъг камшик край нея. Възбуждение измести безпокойството, в което го беше хвърлило състоянието на майка му, и без да дочака да види дали тя ще продължи да си бърше очите, или ще заплаче отново, се втурна навън и затича към мястото на битката. Той пресече напреко през засята площ и стигна преди баща си, почти без да може да си поеме дъх. Дран му подсказа, че полето не е празно, макар че Джимс не можеше никъде да открие вуйчо си или барона. Като тръгна подир кучето, намери и двамата в края на разчистеното пространство, близо до купа пънове, които беше помогнал да изкоренят предишния ден. Преди да ги забележи, чу глас и разбра, че Тонтьор не е умрял.

— Корема му ще разпоря на тоя безсъвестен тип, който ми направи такъв крак! — крещеше сеньорът, обзет от гняв. — Човек трябва на парчета да го насече, да го обеси, дето го е направил от пукнато дърво! Със здрав крак, драги, щях да ви запратя през тая купчина пънове, защото никога не съм нанасял такъв хубав удар!

Джимс се спря, както се мъчеше да си поеме дъх; видя му се много странно, че не чува отговор.

Тогава се реши да се приближи още няколко крачки и видя Хепсиба Адамс да седи на земята, опрял гръб на един пън; ръцете му безсилно висяха, кръглите очи бяха широко отворени, лицето сковано и с глуповато изражение.

— Страшно безобразие! — прозвуча отново гласът на Тонтьор. — И това е хикори, драги… не е ясен, нито бряст, нито кестен… хикори, сушен цяла година, така ми каза той… а ето че има пукнатина по половината дължина и при това стара пукнатина, както можете да се уверите и с най-бегъл поглед! Ще го убия!

Джимс се вторачи във вуйчо си. Хепсиба въртеше очи и се мъчеше да отговори. Кисела усмивка разтегна лицето му:

— Аз ще ви направя крак… траен крак… приятелю — Каза той със слаб глас. — Хубав крак… по-добър от тоя… също от хикори… честен крак… без скрити пукнатини.

— С такъв крак нито една тиква в целия божи свят нямаше да издържи подобен удар — отговори Тонтьор отнякъде, където Джимс не можеше да го види. Удар, нанесен под правилен ъгъл, съвсем точно — когато се нахвърляхте. Той ми изкриви гръбнака, драги, толкова беше силен! Признавате ли се за победен, или ще се възползувате от положението ми: само един крак да ме държи прав и нищо, с което да се бия?

— Аз съм малко замаян, приятелю — призна Хепсиба, след като най-после сполучи да вдигне ръка до главата си. — Но не ми харесва, отгоре на късмета, дето имахте сега така да се хвалите. Удряли са ме и по-силно, но никога с дърво. Не бихте могли да го направите пак дори след две години и щом ви направя нов крак, ще ви го докажа.

Джимс чу трополенето на приближаващата кола и излезе напред при вуйчо си и барона. Бащата на Тоанет беше, както и Хепсиба, на земята. Дрехите му бяха раздърпани и изпоцапани с пръст, голяма цицина се издигаше на едното му сляпо око и както Джимс веднага забеляза, дървеният му крак беше пречупен близо до коляното. При тази сцена, сред дълбокото мълчание, възцарило се при появяването му, пристигна баща му с колата.

Анри първо се притече на помощ на Тонтьор.

— Ако това унижение и позор станат известни, драги, аз съм загубен — заяви баронът и се остави да го повдигнат, докато, крепен от Анри, се задържа прав на здравия си крак. — Да скачам като жаба и да бъда возен като чувал жито, боже мой, драги, това ме кара да се червя от срам!

Джимс отиде при вуйчо си и с негова помощ Хепсиба се изправи на крака и замаяно загледа с весело одобрение как Анри Бюлен качва Тонтьор на колата.

— Той е страхо-отен лъжец, Джимзи, тоя Тонтьор — каза вуйчото. — Готов съм да се закълна, че не ме е ударил той с дървения си крак, ами самият дявол ме е шибнал с железен лост или някой от тия пънове е подскочил да ме прасне. Това беше страшен удар!

Хепсиба направи усилие да ходи и щеше да падне, ако Джимс не беше напрегнал всичките си сили да го задържи. Анри, след като успя да натовари Тонтьор, се върна да помогне на Хепсиба; и търговецът, който се мъчеше като пиян да покаже, че може да запази равновесие, се остави, без да се противи, да го сложат до барона.

От прозореца на дома си Катърин видя колата да пристига с човешкия товар.