Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (3)

II

За същото нещо беше мислил и Джимс, както вървеше пред баща си и майка си. В този момент умът му бе зает с напрежението на една схватка. Мислено, а донякъде дори и физически той бе обзет от вълнението на кървава битка. Пет-шест пъти, откак започна дългото изкачване по хълма Тонтьор, стиска за гушата и пребива Пол Таш и при всеки миг на тези мислени победи Мари-Антоанет гледаше в почуда и с ужас как той безмилостно се нахвърля и побеждава хубавия й млад братовчед от големия град Квебек^[1].

Дори в разгара на тези живо представяни картини той оставаше натъжен и именно сянката на тази тъга Дран долови, когато погледна в очите на господаря си. От деня, когато Джимс за първи път видя малката Мари-Антоанет (тогава тя бе на седем, а той на девет години), мечтаеше за нея и със седмици и месеци напред очакваше случаите, когато баща му ще позволя да отиде заедно с него до имението на Тонтьор. В тези редки дни беше се заглеждал с обожание в малката принцеса на сеньорията и дори и беше поднасял цветя, пера, орехи, кленова захар и разни чудати съкровища, намерени в гората. Тези прояви на внимание не можаха да изградят мост през пропастта, която ги делеше.

Беше понасял тази обида и все тъй мечтал за Мари-Антоанет, понеже нямаше друга, която би могла да запълни нейното място. Но от есента, когато в сеньорията дойде сестрата на мадам Тонтьор със сина си Пол, мечтите му се помрачаваха все повече и повече, докато този четвъртък следобед мястото им заеха мрачни и безпощадни видения как ще отмъсти на младежа, който му се присмя и го унизи и който, без всякаква видима за Джимс заслуга, се къпеше в топлите усмивки на Мари-Антоанет и се радваше на нейното благоволение.

За всичките си разбити надежди да завърже приятелство с Тоанет сега той винеше този богат и моден младеж с неговите зелени и алени плюшени дрехи, дантелените му жаба и златошити брокати, сабята със сребърна дръжка и високомерно, надуто държане. Враждебността на Джимс не беше породена само от мислите му, защото Пол Таш, син на армейски офицер от Квебек, затънал в интригите на губернатора, беше последната сламка, пречупила всичките му досегашни надежди да направи най-после някакво впечатление на малката дъщеря на сеньора. След идването на Пол, две години по-голям и една глава по-висок, който парадираше с всичките изтънчени обноски, на които учеха младите господа в Квебек, тя се държеше с него още по-надменно, а в същия този ден не се и опита да скрие колко забавно й се видя, когато Пол каза с присмех на мургавото си лице:

— Не се ли уморяваш да минеш пеша целия тоя път от гората дотук, момченце? И дали майка ти позволява някога да напълниш тая твоя пушка с барут и куршум?

Тъкмо споменът за този миг подлютяваше сърдечната му рана — миг, през който бе останал безмълвен, с пламнало, зачервено лице, с безнадеждно скован език, с едва биещо сърце, докато момчето от Квебек се отдалечи с Тоанет, надуло се като пуяк, и му хвърли презрителен поглед. Съзнанието, че не е съумял да отговори или да направи нещо, а е стоял изчервен и ням като някой глупак и е приел оскърблението без възражение, го правеше по-мрачен и изостряше ожесточението му.

Той се зарадва, когато майка му и баща му спряха да си починат на ръба на голяма скала край пътеката, защото това му даде възможност да продължи сам, а когато беше сам, можеше да бъхти и да блъска братовчеда на Тоанет много по-добре, отколкото когато те вървяха по петите му. Но времето, когато Дран избърза пред него до началото на високо плато, покрито с изобилна трева и гъсто обрасло с големи кестени, мислената му кръвопролитна оргия на отмъщението започна да стихва.

Изведнъж Дран спря така, че мършавото му тяло прегради пътя за колената на Джимс. Той стоеше, вдигнал сакатия си крак във въздуха, а когато бавно стъпи с него пак на земята, го направи по начин, който накара господаря му да трепне от някакво предчувствие. Намираха се на ръба на осеяна с цветя поляна между кестените — „танцувална площадка за горски феи“ беше я нарекла тази сутрин майка му, — а околовръст тази прекрасна поляна бе заобиколена с гъст лещак като ограда, вдигната там от самите феи, за да се запазят от любопитни очи в своите веселби. На стотина крачки, оттатък това малко, заляно от слънце хорище сред пустошта, в дъното му, скрит от храстите — Джимс знаеше, — имаше някакъв дивеч.

Той се отпусна на земята и залегна зад гниещата маса на огромен дънер, паднал преди стотина години. Дран клекна до него с муцуна на едно равнище с горния край на дънера. Така измина цяла минута и втора, и още няколко отгоре им, но Дран с нищо не показваше, че се е обезсърчил, нито пък Джимс. Двамата бяха тъй безмълвни и неподвижни, че някаква червена катеричка с любопитство загледа дали са живи, а един синигер насмалко не кацна върху пушката на Джимс. Тънък аромат на теменуги и анемони лъхаше от земята, но Джимс не поглеждаше надолу към безброя бели, розови и сини цветчета, смачкани под коленете му. Той наблюдаваше оттатъшния край на поляната, право там, където сочеше носът на Дран.

Още една минута шумоляща тишина и великолепен див пуяк величествено и наперено излезе на слънце. „Тежи не по-малко от двадесет фунта“ — помисли си Джимс. Главата му беше червена като кръв, красивото тяло — златно и пурпурно-бронзово, а гръдните пера допираха земята. Беше горда прекрасна птица, готова да излезе срещу целия свят на откритата поляна, тя повлече крила и важно заобикаля в кръг, а самодоволният звук на нейното куркане и клопане ясно стигаше до слуха на наблюдаващото я момче. В този миг Джимс пак си помисли за Пол Таш, защото момчето от Квебек приличаше на този пуяк, вечно се перчеше с разкошните си пъстри дрехи и се забавляваше с важността на възрастен.

Джимс спря дъха си, когато тъничка кафява пуйка излезе от храстите да се присъедини към своя повелител. Подир нея се чу пърпорене на кадифени крила и за шест секунди още шест пуйки се присъединиха към тях на поляната. Пуякът се заперчи още по-горделиво и се наду така, че стана два пъти по-голям от истинските си размери, а на Джимс му се стори, че пуйките се стълпиха около мъжкия като седем Мари Антоанети, привлечени от хубавите му дрехи и начина, по който се перчеше пред тях. При тази гледка Джимс пламна от още по-голяма омраза към Пол Таш и изведнъж го завладя вдъхновената мисъл да стовари първото си отмъщение върху главата на съперника си, като убие пуяка.

Той дръпна бавно дългоцевната пушка от дънера и изопна тетивата на лъка си. Изчака, докато едрата птица се озова на осемдесетина крачки. Лека-полека се поизправи на колене, а тялото на Дран се стегна при това движение. Когато дългият лък се опъна, гърлото на Дран издаде звук, сякаш се задавя. Тетивата издрънча като стоманен камертон и през поляната се понесе възсива светкавица. Последва меко чукване, страхотно раздвижване, подскачане на разкошни багри високо във въздуха, след това безумно пляскане на крила и седем кафяви сенки мълниеносно литнаха към безопасното прикритие. Пол Таш, пуякът, умираше на земята, а седемте му Мари Антоанети изчезнаха само за десетина секунди.

След миг Джимс и Дран стояха и гледаха пуяка в краката си; лицето и очите на момчето светнаха отново от радост, защото това беше не само великолепна вечеря за следващия ден, но — във въображението му — и първият удар, нанесен на неговия враг.

 

 

Имаше едно място оттатък, на другата страна на хълма Тонтьор, където тясна диря, отъпкана от поколения индианци от племената конауага, алгонкин и отава, минаваше близо до ръба на отвесна стръмнина с безброй мили чудно хубава шир под нея. Тази долина се простираше на запад и беше богата с гъсти гори, просветващи езера, спокойно дремеща земя, изпълнена с тайнственост и красота и с рядко издигащ се дим на някой индиански стан. Тази долина бе щастлива в много отношения, понеже беше достатъчно далече от Ришельо, за да бъде осквернена от брадвите на белите, твърде близо до дългите вигвами на племето мохок, за да бъде безопасна за червенокожите ловци — техни врагове северно от Сейнт Лорънс, — и твърде тясно свързана с французите и техните съюзници, за да не нахълта в нея никой друг освен търсещи приключения ловни групи от Петте племена. Така беше лежала тя много години в мир и тишина. Въпреки това безбройни очи трябва да я бяха гледали през изминалите столетия, защото откъм долината издадената скала бе станала гладка от краката на онези, които са спирали там, за да гледат надолу към забранения й чар, където щеше да е толкова приятно да се живее.

Гледана оттам, където Катърин и Анри се спряха да си починат, долината под тях приличаше на огромен ориенталски килим в зелени, златни, червени и сребърни цветове — зелени, където се простираха ливадите и широколистни гори изобилстваха с нежна зеленина; златни, където косо падащи слънчеви лъчи изливаха потоци жълта светлина върху тополи и брези; черни, където гъсти иглолистни дървета растяха на големи пространства, тънещи в мрак, и сребърни, където тихите води на три езерца блестяха с топлото великолепие на скъпоценни камъни.

Както седяха на скалата, до тях долиташе прелестна приспивна мелодии, една зумтяща, постоянна каденца, която пленяваше и успокояваше възприятията, и се смесваше, както се издигаше, с ведрия въздух, напоен с нежното благоухание на цветя и ефирния дъх на всичко, което расте. Само рано сутрин или в часа, когато слънцето се готви да се изгуби зад завесата на западните гори, от долината се издигаше този звук — песента на хиляди катерички. И както беше този следобед, тъй трябва да е било от памтивека, защото и според най-старите индиански предания огромният сив камък винаги се е казвал Катеричата скала.

С очи, приковани към приятната гледка в краката му, Анри разказа на Катърин историята за Джимс и още се кискаше тихо на забавната случка, когато забеляза помрачнялото сериозно изражение на лицето й.

— Това е точно каквото долавях напоследък — каза тя и в гласа й нямаше дори следа от смях. — Мадам Тонтьор ме мрази и учи Тоанет да мрази Джимс!

— Какво говориш! — възкликна мъжът й. — Мадам Тонтьор да мрази теб? Не е възможно. Та от всичките хора в света тебе ли…

— Да, мен — каза жена му. — А ти, бедничкият Анри, с твойта глупава приумица, че всички трябва да ни обичат, никога не си могъл да прозреш истината. Тя ме мрази толкова, че би искала да ме отрови, а понеже не може да го направи, настроила е Антоанет против Джимс.

— Ти влезе днес да я видиш!

— Да, понеже съм жена.

— Не може да те мрази!

— Толкова, колкото не може да мрази дървеници, змии и отрова.

— Но… Тонтьор. Не е възможно, казвам ти! Той няма същото отношение.

— Да, сигурна съм, че няма — каза Катърин.

— Щом Тонтьор ни харесва и се държи толкова добре с нас, защо жена му да има нещо против теб? — попита той.

— Първо, защото съм англичанка. Трябва винаги да помниш това. Макар и да съм обикнала твоята родина като своя, все пак съм англичанка, а Джимс е наполовина англичанин. Ние принадлежим към народ, който е враг на твоята родина. Това е една от причините, заради които ме мрази.

— Нима има и друга?

— Да. Мрази ме, защото мъжът й смята за редно да ме гледа с благосклонен поглед — отговори Катърин.

Тя беше готова да каже повече по това, но Анри избухна в гръмливия весел смях, който тя толкова обичаше, и в следващия миг се озова здраво притисната в прегръдката му.

После я отблъсна с престорена грубост и посочи надолу, към долината.

— Докато имаме това, какво ни е грижа за мадам Тонтьор и всичко друго на тоя свят! — възкликна той. — Нека си воюват и нека жени като съпругата на Тонтьор се карат и мразят, щом искат. Докато не си нещастна в земя като тая, която гледаме там, не бих дал мястото си срещу всичките царства на света.

— Нито аз, докато имам теб и Джимс — каза Катърин и когато Анри се обърна пак да поеме чувала, добави: — Но не мисля за теб, нито за себе си. Мисля за Джимс.

Те тръгнаха бавно нагоре по пътеката един до друг.

— Недоволството на мадам Тонтьор от мене ме е забавлявало и съм си правила малки шеги с това, както например днес — продължи тя, докато мъжът й мълчаливо размишляваше. — С теб и Джимс, и всичко друго около нас нямам нужда от никой друг, за да бъда щастлива, тъй че неприязънта на мадам Тонтьор не ме е особено огорчила. Правило ми е дори удоволствие да я дразня и да я тормозя, зарад което би трябвало да ме е срам. Днес си пуснах плитките под предлог, че малко ме боли главата, но всъщност за да й покажа колко са дълги и дебели, колко рядка е нейната коса, а тя е малко по-възрастна от мен. Трябваше да я чуеш как изсумтя, когато сестра й от Квебек каза, че косата ми с прекрасна и че би било престъпление да й слагам помада или пудра. Може да съм зла, Анри, но не мога да се въздържа и да не й вадя душата с такива неща зарад всичките й старания да ме направи неприятна за собствената си неразумна личност. Толкова много се мъчих да се сприятеля с нея, но когато вече загубих всяка надежда, знаеш, започнах да виждам смешното в това, също както винаги си ме учил да долавям капризите на съдбата в неприятните неща. Но с Джимс и Тоанет това е друго нещо. Той мечтае за нея отдавна и я е направил въображаема другарка на своите приключения и игри.

Анри погледна Катърин.

— Зная… мога да го разбера… Глупаво направих, като му се изсмях там долу. Но и Тонтьор се изсмя. Не съм мислил, че толкова малко момче може да го вземе толкова присърце.

— Детето е като жената — каза Катърин. — И двамата се засягат много по-лесно, отколкото човек може да си представи.

— Ще настигна Джимс и ще му кажа колко много съжалявам — рече Анри.

— Няма да правиш нищо подобно — отвърна жена му.

— Но аз не съм бил прав…

— Ще го премълчиш… тоя път — реши жена му. Той сдържано зачака и след миг Катърин каза: — Анри, аз зная, че Луи Тонтьор е добър и благороден човек и в душата си е много самотен и жадува за нещо, макар да обожава Тоанет. Никой мъж не би могъл да обича жена му въпреки синята й кръв и аристократичните маниери. Той е така отчайващо самотен, че ще го поканя да идва у нас по-често и да довежда и Тоанет.

— Мислиш, че ще го направи? — попита Анри с любопитство.

— Сигурна съм, че ще идва — отговори жена му и понеже сега мислеше само за Джимс, беше доволна, че не е казала на съпруга си, каквото й беше на крайчеца на езика преди малко: тайната на откритието, което бе направила този следобед. — Ще идва — добави тя. — И съм сигурна, че ако го помоля, ще довежда и Тоанет.

Анри се засмя от удоволствие.

— Тонтьор е човек, когото обичам — забеляза той. — Той е човек, създаден да бъде обичан — съгласи се Катърин.

— Но Тоанет… — и Анри премести чувала със смляното зърно на другото рамо. — Ако мадам Тонтьор каже „не“, какво тогава?

— Мосьо Тонтьор ще я доведе въпреки това — отговори Катърин. — Ако му кажа, че това ще ми достави много голямо удоволствие додаде тя и му се усмихна.

— Положително ще я доведе! — възкликна с увереност Анри. — Ще я доведе, ако го погледнеш ей така, ange^[2]! Но ако направи такова нещо и мадам Тонтьор протестира, и той се осмели да го направи пак…

— Не е изключено после да дойде и тя с него — каза Катърин. — Това може да накара мадам Тонтьор да ме обикне, Анри.

Тя сложи ръка на рамото му, понеже бяха стигнали до горската поляна и пред тях Джимс и Дран стояха над убития пуяк.

Несдържана, буйна младежка гордост от постижението завладя момчето, когато баща му и майка му се запътиха към него, а Дран, напомнящ застанала на четири крака настръхнала фантастична фигура от готическа сграда, радостно махаше остатъците от опашката си. Това беше триумф и очите на момчето сияеха, когато забеляза интереса на майка му от това, което бе направило, и непресторено изумление, изписано на лицето на баща му, когато остави брашното на земята загледа великолепния пуяк и пронизалата го стрела.

Незабелязано от двамата, чийто ловджийски инстинкт приковаваше очите им към убитата птица, Катърин загледа сина си. И нейните очи блестяха и след миг Анри разбра какво виждаше и мислеше тя; той сложи нежно една от големите си ръце на слабичкото рамо на момчето. Да, Джимс приличаше на майка си, като се изключеха русата му коса и сините очи. А с тези две неща напомняше брата на жена му — този негоден скитник, побойник и безкрайно обичлив нехранимайко Хепсиба Адамс. На Анри му стана по-весело на сърцето от гордостта в погледа, отправен от Катърин към сина им, и той избухна в поток от хвалби за подвига на момчето.

— Какъв изстрел! — провикна се Анри, като се наведе ниско, за да разгледа птицата и стрелата. — Право от крило до крило, като с куршум, и се забила чак до перата на края! Бих могъл да се закълна, че нямаш такава сила в ръката, момче! А пък казваш, че си пуснал стрелата ей там, от края на поляната? Това е изстрел, достоен не за теб, а за вожда Лулата, за Белите очи и Голямата котка!

Тези тримата бяха техни приятели, индианци от племето конауага, което бяха научили Джимс да стреля, и именно вождът Лулата беше направил лъка от отличен парен ясен.

Те продължиха; слънцето залязваше оттатък пустошта и златните потоци светлина започнала да избледняват около тях, а сенките между дърветата да се сгъстяват и да стават по-кадифено тъмни. Поради това приближаване до вечерта с нейната тишина и хубост инстинктът, породен от безлюдните простори, караше четиримата да се движат тъй безшумно, че никой от тях почти не можеше да чуе стъпките на другите. Слънцето още не се беше скрило и щеше да озарява небето с пролетни отблясъци още час, но гората, през която криволичеше старата индианска пътека, беше станала гъста, мрачна и безпределна, тъй че в нея цареше нощен здрач. За момчето и кучето това горско пространство, което лежеше между сеньорията и техния дом, беше безмълвно и тайнствено царство на приключения, място, изпълнено с ромон, нашепващ за предстоящи големи събития, и с призраци — навред призраци — на многообещаващи и примамливи неща, които не плашеха нито единия, нито другия. За мъжа и жената не беше така, защото за тях, с техния опит и разбиране, красотата и величието на природата не можеше никога да стане нещо обикновено или старо. В тази огромна гора с вековни дървета и настръхнали върхари сърцето на Катърин биеше малко по-бързо, а душата и се издигаше с благоговение към величието на някакъв невидим дух, който не можеше да съзре, но чието топло присъствие, което я обгръщаше безмълвно от всички страни, можеше ясно да долови. През гората, макар пътеката да беше тясна, тя вървеше ръка за ръка с Анри и в течение на половин час изричаха всяка своя дума само шепнешком. Още малко и над тях отново прогледна небе с отблясъците си на запад, а след това се заредиха полянки и пръснати кленове, кестени и букове със зелени ливади, проточили се като панделки помежду им; и най-после, когато излязоха на по-широка ливада, проснала се надолу по полегат склон към Забранената долина, на която се бяха любували от Катеричата скала, четиримата видяха своя дом.

Той се намираше на една закътана ладийка, която беше като мъничка рожба на по-голямата долина, и представляваше ниска хижа от бичени трупи с приветлив вид и с повече прозорци, отколкото би направил един предпазлив човек, с огромен комин от глина и камъни в края. Не беше „оградена“ къща със забити в ров изправени колове и навярно изградена около пъна от някое голямо дърво, който да може да служи за маса вътре, а дом, отличаваш се с красота, удобства и лукс. Както се преценяваха тези неща на границата, и най-хубавия… какъвто Анри Бюлен можеше да построи. Катърин обичаше този дом най-много след Анри и момчето си. От прозорците му, които не бяха защитени с капаци от каквито да било врагове, тя можеше да гледа на изток, запад, север и юг от могилката в падината, върху която бе издигнат на юг и изток — към Забранената долина, където всяка сутрин можеше да види слънцето как изгрява над сеньорията на Тонтьор и Катеричата скала; на север — нагоре, по склона в тъмните глъбини на Голямата гора; и на запад — към залязващото слънце, където се простираха безкрайните простори на неизследваните земи, за които Анри Бюлен вечно мечтаеше и към които Джимс вече започваше да обръща учудени, а понякога и копнеещи очи.

Но Катърин притежаваше женствен магнетизъм, който щеше винаги да задържа мъжа и сина и у дома. Около самата хижа беше нейното малко царство — цветята, градинките с храсти, къщичките за птици, направени от кора на кестенови дървета, малките живи плетове от чемшир между разредените дървета, с хубави пътечки с бордюри от варосани камъни, извиващи насам-натам между тях. Нарцисите и лехите й с диви цветя бяха нацъфтели и от този ден до белите слани щеше да има винаги цъфтящи растения. Повече от всички тя обичаше полски цветя, самакитката и скромният перест прародител на всички карамфили. От цъфването на жълтите нарциси до есенния невен щеше да има ружи, жълтурчета, рози, лупини, иберис, ралица, секирчета, слънчоглед и плюскавиче, карамфил и царски маргарити и десетки други билки и цветя в нейните градини, та някой случаен странник, попаднал в нейния дом сред пустошта, надали би повярвал, че се намира на края на цивилизования свят.

До самите тези градини стигаха нивите на Анри; те започваха, поради художествения вкус на Катърин, с по-благородни градински растения — грижливо обработена и разделена на лехи земя за билки и зеленчуци, марули, киселец, магданоз, слез, див керевиз, динка, мащерка, градински чай, моркови, пащърнак, цвекло, репички, тученица, боб, зеле, тикви, аспержи, мускусни пъпеши и краставици, а зад тези ясно очертани лехи лежаха по-ширните ниви за зърнени храни, всичко десет акра^[3] добре обработена земя, опиращи в кленова гора, от която през миналия месен април Анри беше събрал годишния си добив от петдесет галона^[4] кленов сироп и двеста фунта^[5] захар.

Тези скъпоценни владения четиримата съзерцаваха, когато слизаха по склона, и Катърин не би дала и половината от тях за всичките богатства на мадам Тонтьор. Оставаше само бледен отблясък от слънцето и светът се приготвяше за края на деня. Над главите им безкрайна колона гълъби беше на път за голямото гнездилище в Забранената долина, ята врани се настаняваха в мрака на Голямата гора, а черните и сиви катерички спираха дърдоренето си в широколистните гъстаци и се мятаха като сенки от дърво на дърво. Кокошките на Катърин се бяха скупчили до курника, а от оградената ливада горе, през която минаваше ручей и се губеше в гората, волът и кравата се бяха прибрали пред вратата на направения от цели трупи обор.

Катърин се усмихваше на мъжа си, а очите на Анри светваха от щастие в отговор на тези усмивки, когато от покоя на красотата, които обкръжаваха техния дом, се издигна пронизителен, смразяващ кръвта вик — вик, който сякаш пресече всеки звук във въздуха, стигна до гълъбите и ги накара да се отклонят уплашено от пътя си, стресна флегматичния вол пред обора, вик е чудовищна сила и устрем — и с този вик някаква раздърпана фигура изскочи срещу тях от скривалището си сред раззеленяващите се храсти в градината на Катърин.

С едно движение на рамото си Анри запрати чувала с брашно на земята, пред него Джимс метна дългата си пушка на свитата в лакътя ръка, а Дран се скова и мрачно изръмжа. Свирепо и заплашително чепатата и тайнствена фигура се запъти нагоре по склона и Джимс провери кремъка и подсипа и застана готов, с палеца върху петлето на оръжието си, когато зад гърба на мъжа си и сина си Катърин първо изненадано хлъцна, след това леко изписка и се втурна край своите закрилници да посрещне с отворени обятия приближаващия непознат.

— Това е Хепсиба! — извика тя. — Това е Хепсиба!