Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (23)

XXII

Много време мина, преди Джимс да чуе пак звъна на камбаната. Когато разкъса черното було, загърнало го на Равнините на Абраам, откри, че се намира в Общата болница под грижите на монахините от това заведение. Струваше му се, че само няколко минути са минали от изтрещяването на английските пушки. А беше средата на октомври. Монкалм и Уулф бяха мъртви. Квебек лежеше в купища развалини и Англия властвуваше в Новия свят, при все че сражението при Сент-Фоа още не беше станало. Оттогава докъм края на ноември, когато закрепна достатъчно, за да се възползува от свободата на движение, която британците даваха на ранените френски войници, често си мислеше за трикракото куче, което бе минало между френските и английските редици. Той не каза нищо за тази случка, дори на мер дьо Сент-Клод, игуменката, която особено много се интересуваше от него, нито на коя да е от целомъдрените й сестри, които се грижеха тъй нежно за него в тъмните часове на борбата му за живот и в по-обнадеждващите часове на оздравяването. Всеки ден на закрепващото здраве добавяше по нещо към подозрението му, че това, което бе видял и чул, е било измама на сетивата, рушащи се под натиска на болката и шока, и пазеше в тайна малкото останала вяра в истинността му.

Когато най-после бе в състояние да общува с обезоръженото население и с тълпите войници из улиците, той странно не приличаше на стария Джимс. Бил е лошо ранен и си даваше сметка, че само една чудотворна намеса, която монахините приписваха на милостта божия, е могла да му запази живота. Един куршум бе минал през рамото му, а три други го бяха ударили при залпа на английските пушки. Това, че не бяха сполучили да го убият, Джимс не смяташе за голямо щастие. У него се затвърдяваше впечатлението, че е бил много близо до майка си и Тоанет и че някаква съдба, която не се е задоволявала с неговата мъка, го е разделила от тях. Тази мисъл породи у него убеждението, че появяването на Дран, както гласът на майка му и близостта на Тоанет са били чисто духовни.

Но видеше ли куче из улиците на Квебек, поглеждаше дали не му липсва едната лапа.

Разходките му бяха къси и той скиташе сам. Виждаше много свои другари, но те не го познаваха, а той не изпитваше желание да им каже кой е. Беше станал кожа и кости — дотолкова слаб, че повече приличаше на човек, отиваш към смъртта, отколкото избавил се от нея. Ходеше прегърбен. Очите му бяха хлътнали, а ръцете, в една от които носеше тояга, изпосталели и тънки като на грохнал старец. Малкото интерес, който представляваше животът за него, като че се беше свил заедно с тялото му. Англичаните съживиха отново искрата, английския език на майка му, половината от него, която се беше мъчил да намрази. Те не се държаха като завоеватели. Бяха — колкото и да не е за вярване — приятели. От доблестния бригадир Мъри до най-простия войник те бяха учтиви, човечни, щедри, деляха дажбите си с изгладнелите граждани, даваха им от своя тютюн, помагала безплатно в изграждането на разрушени домове, всеки ден спечелваха все повече благосклонността на онези, които са били мамени и ограбвани от губернатора Водрьой и развратената му клика и от слабостта на краля на Франция. Дори монахините и свещениците ги посрещаха с радост — служителите и служителките на бога, неуморно воювали в течение на двеста години за Нова Франция. Честта и доблестта бяха дошли да завладеят Квебек и бяха донесли на жителите му такава дружба, че едни британски войник бе обесен на градския площад за кражба от местен обитател.

Джимс почувствува другарството на неприятелите си. Отначало бе мълчалив и затворен и говореше само когато учтивостта го караше да се насили. Забелязваше, че много очи го заглеждат със съжаление, а това прибавяше и срам към бремето на неговата мъка и от време на време, когато се стараеше да изправи увисналите си рамена, съчувствени ръце се протягаха да му помогнат въпреки нежеланието му. Здравето се възвръщаше бавно, но на втората седмица от свободата се случи нещо, което раздвижи по-живителна струя в жилите му. Той чу двама войници да си говорят на улицата. Говореха за куче — едно трикрако, което минало пред техния строй, когато били готови да открият огън срещу французите.

Когато се завърна в стаичката, която все още заемаше в Общата болница, мер дьо Сент-Клод реши, че отново го е хванала треска. На следния ден той излезе да търси кучето и намери и други, които бяха видели същото, което бе видял и той с очите си. Но Джимс не задаваше въпроси освен между другото, нито откриваше причината на своята заинтересованост. Знаеше, че кучето не може да бъде Дран, и все пак търсеше именно Дран. Това чудновато състояние на ума го тревожеше и той се чудеше дали е останал напълно нормален след боледуването си. Да мисли, че Дран се е избавил от отмъщението на Тиаога и е изминал стотици в или през пустошта до Квебек, положително бе указание, че не е. Продължи да търси, като се мъчеше да се убеди, че го прави за развлечение, здравословно за тялото, и че не надежда или вяра, а любопитство го подтиква да намери трикракото куче. Понеже Долният град бе свърталище на повечето кучета, Джимс прекара много време сред неговите развалини, но без успех.

Търсенията му стигнаха неочакван край на улица Сен-Луи, където живееха много от аристократичните семейства на града. Нанси Ганьон, която се е казвала Нанси Лотбиниер, преди да се омъжи за Питър Ганьон, и е била една от много обичаните хубавици на града, описва случката в писмо до Ан Сен-Дьони-Рок и това писмо, отчасти неразбираемо поради годините, е много скъпо притежание на това семейство.

Бях излязла от къщата — пише тя — тъкмо навреме, за да видя една странна фигура да се спира пред желязната портичка, която я делеше от моравата, където кучето наблюдаваше малкия Джимс как играе с кубчета и пръчици. Беше войник с избеляла френска униформа и болнична значка на ръкава и очевидно бе току-що се привдигнал след ужасно боледуване. Когато той залитна към вратата с чудноват вик, аз си помислих, че ще му прилошее и забързах към него. Тогава стана нещо най-изумително. Кучето се нахвърли право върху него и аз така се уплаших от ненадейността на това нападение, че изпищях колкото ми глас държи и грабнах една от пръчките на детето с намерение да пропъдя животното от жертвата му, когато за мое още по-голямо изумление видях, че и човекът, и кучето бяха явно обзети от безумна радост. Постъпката на кучето, както и моето изпищяване накараха малкия Джимс да се разплаче високо, а Тоанет и баща ми дотичаха до вратата, чули уплашения ми вик. Не зная дали ще забравя някога това, което се случи после. Тоанет се хвърли първо към детето, сетне видя мъжа до портата и викът, който се изтръгна от устата й, ще звучи в ушите ми до самата ми смърт. В същия миг тя се озова в прегръдките на тази нещастна развалина с войнишка униформа; тя го целуваше и плачеше така, че с лудуването на кучето и още по-силните крясъци на детето (да не споменавам моя смутен вид с пръчката) ние започвахме да привличаме вниманието на минувачите…^[1]

По този начин Джимс намери жена си и сина си. На тяхната драма бе съдено да се запомни, защото това беше бележит случай в преходния период на една страна, народ и обичаи, на които историята не можеше да гледа твърде леко. Ръкописи и писма се занимаваха с този случай, докато, почти забравен, той остана само мълва сред хиляди други за дни и години, ехото на които заглъхва все повече, колкото минава времето. Старият дом на семейство Лотбиниер на улица Сен-Луи, близо до жилището на прекрасната, но спечелила позорна слава мадам дьо Паен, стана свидетел на тази среща и би ни разказал как се сглобиха всички липсващи подробности, ако можеше да говори. За Джимс няколкото минути след като влезе в този дом, където Нанси и баща й отведоха него и Тоанет, с черна прислужница, завършваща шествието, бяха почти толкова недействителни, колкото и последните съзнателни моменти на Джимс в Равнините на Абраам. Вътре Нанси сложи детето в прегръдките, в които той все още държеше Тоанет и Джимс бе изненадан от откритието, че има син. Бе тъй завладян от нахлулите чувства, че не видя Хепсиба Адамс, който прекоси пипнешком просторния хол, за да разбере защо е цялото това възбуждение и викове. Хепсиба Адамс с кръглото му невиждащо лице и глас, пресекващ от радост, когато големите му ръце се увериха, че Джимс е жив, добави, както Нанси твърдеше в писмото си до Ан Сен-Дьони-Рок, „последното доказателство, че господ се вслушва в молитвите“.

Че този бог, допуснал Нова Франция да рухне в съсипии, бе начертал собствената им съдба с благосклонна ръка, Джимс повярва от все сърце, когато Тоанет му разказа какво й се случи след бягството от Ченуфзио. Те бяха сами в нейната стая. Беше единадесети декември и следобедното слънце грееше от небе, изпълнено повече с радостна есенна топлина, отколкото зимен студ. На няколкостотин крачки генерал Мъри правеше преглед на полковете, които скоро щяха да се сблъскат с Льови при неговия опит да превземе отново града. Звуците на военна музика долитаха леко до тях, а заедно с това ясният, но още по-лек звън на камбана, който отбелязваше настъпилия час за молитва, и при неговия призив Тоанет наведе глава и пошепна думите на славословието, научено от облечените в бяло Христови сестри. Трите години я бяха променили. Не само времето, но и майчинството и скръбта на безнадеждното чакане я бяха направили повече жена и по-малко девойка. Най-после тя бе повярвала, че Джимс е умрял, и сега, когато той се беше върнал при нея, неописуема красота изпълни лицето и очите й със своето сияние при разбулване тайната на годините.

Тя разказваше за нощта, когато Хепсиба бе докаран в Ченуфзио, за молбите й пред Шиндас и Тиаога и как не бе успяла да събуди милосърдието им.

— Само бог можеше да ме ръководи след това — каза тя, — защото бях тъй отчаяна, че надали зная как всичко се подреди, както стана. Беше ме страх как ли ще постъпиш, когато се върнеш и узнаеш, че вуйчо ти е бил ослепен и убит, и чак когато влязох във вигвама на А Де Ба, видя ми се като отговор на молитвите ми това, че един ловджийски нож висеше вързан за връвта на отвора. С този нож освободих ръцете на Хепсиба и разрязах дупка в кожения вигвам, през която пропълзяхме към лодките, след като казах на Горската Гургулица какво да ти предаде. Когато разбрахме, че ни преследват, и когато ни настигнаха надеждата ми умря, обаче дълбочината на отчаянието ми не беше по-голяма от радостната изненада, която изживях, когато чух гласа на Тиаога да ни казва да не се боим, а спокойно да слезем на брега — нищо лошо нямало да ни сполети. Шиндас обясни какво смятат да направят, защото, щом се озовахме на брега, Тиаога се отдалечи сам в тъмнината. Шиндас ни каза как три дни преди да стигнат в Ченуфзио, разбрали от факти, разказани им от пленника, че той, вече ослепен от тях, бил твой вуйчо и мой скъп приятел. Било твърде късно да го спасят, понеже воините били много зле настроени и искали да се принесе в жертва на кладата тоя, който убил неколцина от тях. Шиндас избързал напред, за да не бъдеш ти в селището, когато докарат пленника. Докато Шиндас ни говореше, аз разбрах, че и в дивашки гърди може да бият сърца, по-добри от всички други на тоя свят, защото тия трима мъже бяха станали предатели на племето сенека, за да останем ние живи. В светлината на една факла Шиндас извади дълга плитка коса, която ужасно много приличаше на моята, и напои скалпа със свежа кръв, която взе от гърдите си. Беше скалп, който Тиаога взел от убита от него френска индианка, и на мен ми прилоша, когато го видях да лъщи в светлината на борината. После Хепсиба и аз продължихме с нашето кану. Часове след това Шиндас отново ни догони и каза, че Тиаога танцувал със скалпа пред племето си и то му повярвало, че сме мъртви. Шиндас остана с нас докато не се натъкнахме на френски войници близо ДО Форт Фронтьонак, и аз всеки ден превързвах раната на гърдите му.

Тоанет замълча, сякаш наново си представяше това, което бе станало, сетне каза:

— Имаше няколко мига с Тиаога… насаме… тая нощ, когато стояхме на брега, докато Шиндас напояваше скалпа с кръвта от раната си. Господ трябва да е накарал Тиаога да ме обикне, Джимс, почти толкова, колкото е обичал тая, чието място бях заела. Когато се срещнахме, беше сгоден и безмълвен в тъмнината, като да беше от камък, а не от плът. Но ми обеща да ти създаде възможност да дойдеш при мен, той може да го направи, без да събуди подозрение у племето си. И тогава ме докосна за първи път тъй, както сигурно е милвал Сребърните крачета. Той стисна плитката ми в ръка и изрече името й така, както никога преди не бях го чувала да го изговаря. Аз го целунах. Прегърнах го през врата и го целунах и ми се стори, че устните ми са допрели камък. Но той ме обичаше. И поради това съм се чудила… всичките тия години… защо не те е пратил при мен.

Джимс не можеше да й каже, че е станало така, понеже е убил Тиаога.

 

 

Както звънът на камбаната отзвуча като благослов над Равнините на Абраам, така мир и щастие се възцариха по стъпките на завоевателите на Нова Франция. С един замах на перото половин континент мина от ръце в ръце и от амвоните на Горна и Долна Канада, както и от амвоните на Английските колонии се издигнаха гласове, които благодаряха на бога, че конфликтът е приключил. Дори победените ликуваха, защото през месеците на крайната агония душата на народа бе изсмукана от покварата и продажността дотолкова, че хората загубиха вяра и приемаха идването на британците като гаранция за свобода, а не като бедствено поражение. „Най-после настъпи краят на войната на този континент“ — каза в проповедта си пасторът Томас Фокскрофт от Старата църква в Бостън, защото като милион други негови съотечественици не можа да предвиди още по-голямата война за американска независимост, от която го деляха по-малко от петнадесет години. И ехото се откликваше: „Най-после настъпи краят на войната!“ Слънцето пак лееше златна многообещаваща светлина. Хората смятаха, че дните им принадлежат, граничните области дремеха, най-отмъстителните диваци се оттеглиха в своите твърдини, жените пееха, а децата играеха с нови мечти пред очите. Това бяха дните на раждането на една нации, когато британците се смесиха с онези, които бяха сразили, и превърнаха Нова Франция в Канада.

През пролетта на 1761 година Джимс се завърна на Ришельо. Мадам Тонтьор, сломена духом и с укротила се злоба, повери на него и на дъщеря си просторните владения на имението Тонтьор, което тя не искаше да види никога пак. Това, че бъдещият им дом щеше да бъде издигнат сред места, свързани с трагедия, която ги събра, и където щяха да усещат присъствието на обичани от тях хора, намерили там и щастие, и смърт, будеше у Тоанет и Джимс радост, която само те можеха да разберат. Защото овъглените развалини на имението Тонтьор и на Забранената долина бяха тяхното „у дома“, дори за Хепсиба Адамс, и когото стигна святата за тях земя, напусната преди пет години, Джимс писа на Тоанет, която чакаше в Квебек, и й разказа как усмихнато го посрещнали хълмовете, колко зелени били изоставените ливади и че навред били поникнали цветя, за да украсят самотата и сетната почивка на техните покойници. След това се залови за работа с мъжете, които бяха дошли с него, и в златното сияние на септември отиде да прибере Тоанет и сина си. Синкав пушек отново се заиздига от комините на къщите по крайречието, а на следващото лято мучене на добитък и блеене на овце се чуваше надвечер, старото колело на вятърната мелница се въртеше, както едно време. И често Тоанет отиваше на кон заедно с Джимс към Забранената долина, понякога с коса, навита на къдрици, и панделка, вееща се на вятъра.

През тази втора година, когато бодливите шушулки на кестените се зазеленяха по билата, някакви пришълци слязоха по пътеката от хълма Тонтьор една вечер — двама мъже, жена и девойка. Мъжете бяха от племето сенека и мелничарят, който ги срещна пръв, ги загледа с подозрение и изненада, защото, макар девойката да беше хубава, а жената бяла, мъжете, които ги придружаваха, имаха свиреп вид и бяха високи и белязани от битки. Бяха също много горди, отминаха мелничаря, без да обърнат внимание на заповедта му да кажат кои са, и се запътиха към господарската къща, последвани от жената и девойката, където Тоанет ги видя и нададе такъв вик, че мелничарят изтича да си вземе пушката. Така Тиаога дойде в имението Тонтьор, за да покаже на Джимс белега от неговата стрела, а с него бяха Горската гургулица, Шиндас и Мери Даглен. Много години след това, преди да го убият в погранична схватка, предшествувала американската война за независимост. Тиаога идваше често в долината на Ришельо. В течение на времето купчината меки кожи и яркоцветни пера, които донасяше, ставаше все по-голяма, защото на Тоанет и се роди още едно момче, после момиче, тъй че три деца винаги чакаха с нетърпение идването му и старият воин трябваше без почивка да трупа съкровища за тях. Веднъж в годината Мери и Шиндас идваха на гости в имението и довеждаха със себе си децата си, когато те станаха достатъчно големи, за да пътуват през пустошта. Горската гургулица не се завърна в Ченуфзио Токана, сакатият й баща не беше устоял в доблестната си борба предишната зима и бе умрял. Тя живя с Тоанет и Джимс до деветнадесетгодишна възраст, когато се омъжи за млад французин, земевладелец, на име дьо Понси, чиито потомци още живеят в долината на Ришельо.

В едно от купчината пожълтели писма, с дата 4 юни 1767 година, може да се прочетат следните редове, писани на Нанси Лотбиниер-Ганьон от Мари-Антоанет Бюлен:

Скъпа моя Нанси,

Мъка ни споходи тук, в имението Тонтьор. Умря Дран. Аз вече не се съмнявам, че господ е дал душа на животните, защото, където и да погледнем, чувстваме липсата на Дран, а вече две седмици са изтекли, откакто го погребахме близо до черковния двор. Все едно, че сме загубили дете, което ни е обичало, или — повече от това — някой, който ни е пазил и обичал. Дори снощи малката Мари-Антоанет заспа разплакана, защото Дран не идвал, когато го вика. Аз не мога да сдържа сълзите си, колчем се сетя за него, та дори и Джимс, колкото и да е силен, се извръща от мен, когато минаваме край черковния двор, понеже го е срам от онова, което може да видя на лицето му. Дран беше всичко, което ни бе останало от онези другите дни… той и Хепсиба. А най-много ме боли сърцето зарад Хепсиба. От години насам скъпият ни Дран беше водил слепия с каишката си и мисля, че те умееха да си приказват. Сега Хепсиба толкова много седи сам, страни от другите и всяка вечер го виждам да отива опипом до черковния двор, сякаш се надява да намери там някого! О, колко ужасно нещо е смъртта, която кара всички ни да се терзаем от скръб тъй дълго! Но не бива да чета проповеди, нито да изливам болката си, защото ще те накарам да съжаляваш, че не съм мълчала още един месец. Юни е прекрасен тук. Розите…

Интересно дали тъмните петна по жълтата хартия са от сълзи.