Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (1)

Предговор

Според мнението, изказано от мене и преди, романистът не е историк, нито може изобщо да бъде смятан за историк, макар в неговите страници да има повече и по-вярна история за даден народ и време, отколкото ако беше написана от историк. Защото, както в историческия роман има моменти, когато фактите налагат мрачен облак да легне между любовната интрига и осъществяването й, така има и моменти, когато изискванията на любовната интрига правят допустима онази поетическа свобода, която е била дарена на белетристите от незапомнени времена и към която те ще продължават да прибягват в безпределно бъдеще. В „Равнините на Абраам“ направих скромно усилие „да продължа“ да се придържам към истината със същата взискателност, каквато си предписах в първия мой исторически роман „Черният ловец“, и вероятно самият аз изпитвам много по-голямо удовлетворение, отколкото моите читатели при мисълта, че Мари-Антоанет Тонтьор и буйният й стар баща са живели и любили, както съм ги описал; че Катърин Бюлен и доблестният й син са били кръв и плът на времето си; че Тиаога, Шиндас, Сребърните крачета, Горската гургулица и Мери Даглен Чучулигата не са рожби на въображението и че „Равнините на Абраам“, подобно на „Черният ловец“, е до голяма степен роман за живота, както е бил живян, а не както би могъл да се изживее. С пълно съзнание за моите ограничени възможности си давам сметка, че само отчасти съм сполучил да съживя тези мъже и жени, избрани от материалите, с които разполагах. Събирането на тези материали бе най-вълнуващото приключение в моя живот; изминаването стъпка по стъпка на тези свети места, прочитането на писмата, написани от ръцете на хора, починали преди сто и петдесет и повече години, размишляването над пожълтели ръкописи, оставени от свещеници и мъченици, спечелването дружбата на светите монахини от ордена на урсулинките^[1] и благочестивите отци в Квебек, които още пазят съкровищата на основоположниците на тяхната вяра в Новия свят, и — най-после — разбулването на любовта и омразата, трагедиите и щастието в почти забравения период, обхващащ самото раждане както на американския, така и на канадския народ, период, изпълнен със случки, които разтърсиха най-великите нации на земята и до голяма степен повлияха те да станат това, което са сега.

При все че между „Равнините на Абраам“ и „Черният ловец“ в никой случай нима никаква вътрешна връзка, аз съм се надявал двете заедно да дадат по-пълна картина на мъжете и жените и вълнуващите събития на онова време, отколкото биха могли да дадат поотделно. Настоящият роман започва приблизително оттам, където свършва другият — първият завършва с епизодите, непосредствено последвали битката на езерото Сейнт Джордж, а вторият стига до Равнините на Абраам. Ан Сен-Дьони и Нанси Лотбиниер от „Черният ловец“ изиграват малка роля в живота на Антоанет Тонтьор и Джимс Бюлен от „Равнините на Абраам“, тъй близо се преплитат двата периода.

Това, че ние като народ знаем малко за по-интимната човешка част от историята ни, и това, че най-живописните и най-драматичните моменти от нея са погребани под купища печатни изложения, в които се признават само великите или почти великите хора, може да се илюстрира най-ярко със слабо известния доклад на един офицер, който е бил под заповедите на полковник Хенри Бокуит, когато той нахълтал в Скрития град на индианците, описан по-долу в нашия разказ, и „освободил“ белите пленници там, като ги събрал след това в един лагер, където белите, мъже и жени, идвали от околните области да търсят загубените си близки. Този изключителен документ е бил напечатан в провинциалната хроника на „Реджистър ъв Пенсилвания“, в 1765 година и оттогава насам, доколкото успях да открия, е останал в забрава, макар и да хвърля повече светлина върху нравите на индианците от всички други писания.

Част от този доклад гласи следното:

Индианците първо предадоха двадесет пленници, но обещаха да върнат и останалите. Господин полковникът, понеже нямаше вяра на обещанията им, веднага напредна в самото сърце на тяхната страна, където получи голям брои други, дори деца, родени от бели майки, но тези дечица бяха съвсем диви — дотам, че ги доведоха в лагера вързани за ръцете и краката, понеже по друг начин не са могли да ги вземат от вигвамите. Сега бяха предадени двеста души, но се предполагаше, че поне сто още остават във вътрешността на страната у различни племена.

Няма думи, с които да се опишат радостта, страхът, разочарованието, очакването, ужасът и покрусата; на всяко лице бе изписано различно чувство. Гледката не се поддаваше на описание: мъже намираха своите жени, родители — децата си, сестри — братята си. Братът прегръщаше нежната другарка от ранните си младини, станала майка на индианчета. Много различни бяха събралите се по този начин групи: някои не разбираха езика на новонамерените си роднини и не можеха да обяснят какво искат; други намираха деца, които отдавна бяха смятали за умрели; някои стояха отчаяни, живо въплъщение на злочеста нерешителност. Когато прегръщаха пленниците си за последен път, индианците проливаха потоци от сълзи и им подаряваха цялото си незначително имущество в знак на своята обич. Те дори помолиха и получиха съгласието на Бокуит да ги придружат до Питсбърг, и по време на това пътуване ловуваха и снабдяваха пленниците с еленско месо. Сред пленниците имаше млада девойка от Вирджиния, омаяла сърцето на младеж от племето минго. Надали е имало някога пример на по-истинска обич, грижи и постоянство. На младия индианец казаха да се пази от близките на любимата. Той отговори: „Искам да живея край нея или да умра пред очите й… каква друга радост може да има един минго? Кой ще му готви еленското месо? Кой ще му благодари за меката кожа? Никой. Еленът ще си тича, кожата ще остане неодрана… минго не може вече да ходи на лов.“ Полковникът го отпрати с хубав подарък. Всички пленници напуснаха индианците със съжаление. Индианчетата проливаха сълзи и смятаха белите за диваци. Няколко жени се измъкнаха през нощта и избягаха при червенокожите си приятели. Една млада жена бе отведена от приятелите си вързана, за да не може да се върне при индианките. Между тях не бе имало нито един-единствен случай да се възползват от слабостта на някоя жена и да я принудят да се омъжи. На тях им била дадена свободата да избират, а онези, които предпочитали да останат неомъжени, не страдали поради решението си. Имаше една млада жена, чийто разказ можеше да възбуди необикновен интерес. Съдбата й била да я отвлекат в ранно детство. Тя била хваната и отведена при далечно племе, далече от заселищата на белите. С годините изчезнали всички изгледи да се завърне в някогашния си дом. Тя била осиновена от семейството на индиански вожд. Крехката й снага и нежни черти направили впечатление на един млад индианец. Той не се отделял от нея и й помагал при изпълняване на задълженията й, съчувствал на нейната зла съдба и така с хиляди прояви на мило внимание спечелил сърцето й. Оженили се, родили им се деца, били щастливи — тя се чувствала щастлива, понеже се радвала на обичта на мъжа си и на децата. Когато чу, че ще я предадат на някогашните й близки, скръбта й бе безгранична. Тя разсъждаваше така: „Като жена на индианец, като майка на индианчета, мога ли да вляза в дома на родителите си? Дали родителите ми ще се държат добре с мен? Дали ще приемат децата ми с обич? Дали предишните ми другари ще общуват с жената на един индиански вожд? Дали няма да ме отбягват? А моят съпруг, индианецът, който е бил толкова добър, толкова много добър, нима мога да го изоставя?“ Не, тя не поиска да се откаже от него и същата нощ избяга от лагера, придружена от съпруга и децата си. Когато съобщили за станалото на полковник Бокуит, той заповядал да не се изпраща потеря, понеже тя била по-щастлива със своя вожд, отколкото би била, ако я върнеха в родния дом.

След завръщането си от тази експедиция полковник Бокуит веднага получил чина и заплатата на генерал-майор, главнокомандуващ въоръжените сили на негово величество в южния военен окръг на Америка.

Прабаба ми е била индианка от племето мохок и мисля, че може да ми се прости гордостта и удовлетворението, което ми доставя възможността да изтъкна публично по-благородното в нравите на индианците, потискано в течение на векове от егоизма и предразсъдъците на белия човек. Индианецът е бил най-големият приятел, най-големият родолюбец и най-много от всички е обичал своята родина. Ограбен, поробен, изтребен, той си умря дивак.