Петко Тодоров
Страхил страшен хайдутин (2)

Действие

Черней, горо, черней, сестро,

двама да чернеем. —

Черней, горо, черней, сестро,

мама оженила,

оженила, горо сестро,

за лудо, за младо…

Нощем ходи, горо сестро,

сред буки високи,

денем ходи, горо сестро,

по доли дълбоки…

 

Милкана (напета невяста, с едва повехнало под лек чер чембер лице, бавно пристъпва и сяда мълчаливо на одъра. Чак кога допява последни думи Калина, тя извръща полека глава). — Що жалба си викнала в песен да пееш, Калино!

Калина (сепната) — Прощавай, буле; аз пак забравих, вчера деветини отструвахме! Уж тъй…

Милкана — Ти си млада. Що ще дириш отструване — пей…

Калина (продължава) — … на ума си само заредих, и сама не зная как съм извила глас и се забравих в песента.

Милкана — Младо сърце! — И в клетка на тъга да го затвориш, пак ще се захласне и самата си тъга ще викне в песен да припява.

Калина — В песен и тъгата домилява, буле. Ти що замлъкна да не пееш вече — такъв глас имаш?

Милкана — Изпяла съм аз свойта песен.

Калина — Що си станала таквази, буле? — Само ти ли си първа рожба в земя закопала, само ти ли грижа береш на мъж по чужбина?

Милкана — Орис, Калино. Ти още чужда песен отпяваш, а… Кога и ти твойта запееш — ще разбереш…

Калина — Мойта песен кога запея… (Замисля се и не знае как дума да завърши, само жадно въздъхва.)

Милкана — Ти сама не знаеш отде ще я подкършиш още… Сега напев отдето доловиш — пей!

Калина (оживено) — А що ми е сърце жадно — да викне песен от все сила: песен с незнайни и нечути думи до днес из село. Тъй, моята песен, буле!

Милкана — Колко из село своя песен пеят! А на всеки, кога извие глас, разтупа му се сърце — струва му се, своята песен е заредил. — Напред, като бе викнала, и аз се унесох — такваз песен горе зад Балкана сал припяват!…

Калина — Ваши румънци я донесоха насам по жътва, буле. Те все такива пеят. Какви са жални загорските ви песни — а като ги запееш и сам жалба се топи в гласа ти.

Милкана — В тях разтапят мъка и неволя наши загорки. Ако ги други не чуе, бари гората жалба ще отпей. С гората там се разтушава и крейналия глава на воля юнак-хайдутин, кога му булка домилей, и останалата сама в къщи невяста, кога й причернее кървави ризи да пере. Нашите гори, нашия Балкан, Калино — песните, що пее, юнаците, що крие…

Калина — Тежки жалби са в песните на Балкана, буле — в песента на Страхила най-много. Да чуеш само кога протегнеха глас румънци — всичко се притаява сякаш под нея.

Милкана — Страхилова песен — напев без думи, жалба без сълзи: нея Балкана най-добре пее! — Недей подхваща ти тая песен, Калино — никой тук немой ти приглаша.

Калина — Да чуеше само как нареждаха жътварки. — Седнал Страхил под бука на цял свят грижа да бере, а няма си сам ни майка да го помисли, ни булка да го пожали…

Милкана — Що му е майка да го мисли, булка да го чака — майка и булка юнашки криле подкършат.

Калина — Тъй му отромоня и гората — майка му е ся Стара планина…

Милкана — Що са гласовити наши загорки, какви песни слагат — на всеки юнак и песен!…

Калина — Воля и младост — във ваше Загорье, буле. Там всичко като песен върви. Денем млад войвода с отбор дружина сянка държи на цяло пригорье, а смръкне ли се — и напети юнаци се смъкнат по седенки. Живот ли е — живота в полето, момци ли са — момците по нази! — До един се сврели в село — момите са от тях по-сърцати!

Милкана — Загорец къща не храни, Калино — вашите момци са всички къщовни стопани.

 

Поп Никола (пристъпва през трема) — Слънцето зе рано да залязва вече. В къщи се комахай здрачи. Излязох отвън да видя: клисар ли се забави клепалото да удари или сянката ме лъже? — Има време, хората не са се още прибрали от бостаните.

Калина — И аз току-що изцедих дрехите — да вържа въжето да простра, докато не е мръкнало.

Милкана — Цял ден, объхта се Калина. Аз не натопих пръст да й помогна.

Калина — Що се одумваш сама, буле? — От десетина дена не мязаш на себе си, че по теб и цялата къща…

Поп Никола — Недейте да се одумвате, недейте да роптаете, бога да гневим. Всеки си има своята болка, всяка къща — грижата: всекиму каквото е отредено в този свят. От добрини ли е побеляла и мойта глава. — Стопанка читава и здрава, два сина сокола в земята самичък съм копал — лека да им е пръст! Никога не възроптах против божата воля. Няма да възроптая и в тез усилни години, кога страшни изпитания като тъмни облаци се събират над цялата покрайнина. Няма да си вържа грях самичък на душата! — Само тръпна, тръпна като ден — ще прогърми тъмен облак над глави ни и дете в майка ще писне околовръст.

Милкана — Да иде що иска! Мъка ли е обща мъка, усилни ли са години, които за всички редом идат…

Калина — Пък и ти, буле! Толкоз се мина, колко остана: и гроздобер като свършим, по Димитровден батю ще си дойде.

Милкана — Какво ще намери в къщи — една нерадива кукувица, сгърнала ръце на опустели гърди и само кукува.

Поп Никола — Със слаба вяра са остали всички: нямате никой упование в бога! Мъка ли ви налегне — ще ви сломи, несрета ли ви срещне — ще ви отчае. Забравят род и вяра, остават и земята си — земята, дето са се родили и пораснали, де бащини и майчини кости почиват.

Калина — Кога таквъзи орис орисала нашата земя… Нататък пряко Влашко и Богданско, де са извили керван толкози поленци — я, и там слънце грее от небето и там пролет цъфти.

Поп Никола — В чужди край чуждо слънце, дъще. Нивга няма да стопли то сърцата на чужденци, тръгнали от орисията си да бягат. Нито пък пролет ще цъфне нявга там да ги възрадва.

Милкана — А тук — за тегло и неволя ли ще жалим?

Поп Никола — За теглото — за черното тегло и робската неволя, чада; за бащин гроб, зарасъл в трева край селото — че род кому не е остало нищо под небето, милее и по тегло и неволя и сам търси тревясал гроб, да поплаче над него.

Милкана (замислена и комахай безучастна вече в разговора) — Тежко и горко, кому сал един гроб е останал да милее в този свят!

Поп Никола — А трижди по-тежко и горко, невясто, кой и един гроб няма в света, да се повърне отруден от дълга пътя да поплаче над кръста му — свойте корени да сети в земята.

Калина — Не съм зараснала аз с тая земя — жива да се погребвам в нея! Виж, загорци като горски орли се ширят над земя и вода — ни от турчин, ни от яничарин искат да знаят!

 

Поп Никола (клатейки глава) — Подкършиха и на загорци крилата, дъще, че и най-волния им орел, дето не остави турчин да надникне над техните балкански гнезда — и той некин падна в невярна примка.

 

Съседката (припряно, зад вратника) — Дядо попе, дядо попе!

 

Поп Никола (тръгва към вратника, правейки знак на Калина и Милкана да стоят тук) — Какво има? Какво се е събрало цяло село на моравата?

Съседката — Ела, дядо попе — ела, че турци. Турци идат!

Калина — Какво са се всички разтичали? Ний се заприказвахме, не видяхме — цяло село се стълпило пред къщи. — Аз щях да вържа въжето.

 

Втора съседка — Що стоите? Невясто, Калино — турци идат отдолу!

Милкана — Какви турци по вечеря?

Втора съседка — Турци идат, хайдути са подкарали да бесят! За дядовата попова къща питаха — ай сега тука ще ги докарат! Бягайте, да се скрийте — вървете подир мене, през сливака: никой няма да ви види! (Бързешком изчезва пак с детето нататък.)

Калина (изпраща я с очи, в недоумение). — Де ще вървиме подире й: горе в пруста — кой ще ни види! Като чуят турчин, загубват ум от страх.

 

Милкана (която занича неспокойна отсам-оттатък; познава хайдутина, развълнува се повече, стисва юмруци и цялото й лице светва) — Истина било! Хванали го! И него хванали, свързали го, обковали го, — навел глава Страхил сам — очи си да не повярваш!

Калина (гледа я в недоумение и после съвсем учудена) — Страхил ли каза, буле? Тоз ли е Страхил страшен хайдутин?

Милкана — Волята му в десет нахии познаха, хайдушката му чест малко и голямо славяха до вчера, а днес — хе, двама заптии го карат!

Калина (продължава) — Дето му пеят песента загорки! Кога съм се заслушвала в проточения им напев — боже, такъвзи млад левент се изправя пред мен — пък той… — Че това ли е Страхил страшен хайдутин?

Милкана — Да се види сам, немой се позна сега! Свел очи, оборил глава…

Калина — Ти го познаваш, буле? Той често слизал на вашите седенки преди години.

Милкана — Кой в Загорье на наши седенки не е слизал! Кога девойки извият глас, от три села момци цяла нощ път бият на седенки да дойдат, кой в пусто горье ще стои!

Калина — И батю от седенките го познава. Слизал Страхил с отбор момци от гората и всяка мома с хурка даряли. Цяла нощ хора въртели, а щом първа забела трепвала в небето, хващали пак гората.

Милкана — Батю ти — де е сега да го види как се е смирил в окови… Що му е брал страха по друми и раздрумье — години цели има!

Калина — И да му е брал страха, буле: мало и голямо да е треперело като лист от него — кой няма да го пожали.

Милкана (отново се смирява, лицето й помрачнява и тя се хваща развълнувана за гърди) — Да го пожали. И него ли дойде ред да жалеят? — Що не е умрял на воля в Балкана — смърт юнашка, смърт каквато му се пада! Гороцвят гробът му да покрие, благ лъх вместо тамян да облъхне, кръстата бука кръст над гробът му да се възмогне! В сън несвесен сам стар побащим Балкана юнака да приспива. И майка родна жалба по него да не познае.

Калина — Жалби и помен за него мало и голямо ще носи.

Милкана (продължава развълнувана) — Омекнала мъжка сила, отпаднала десница. Де онзи момък, повел из село дружина от седянка на седянка — радост и веселба дето се покажат. Първом място нему вси да сторят, за най-личната мома да го припеят! По хора, по извор — коя е посмяла менци да му отрече или не е чакала китка да й дръпне.

Калина (изпод вежди) — Теб припявали ли са те моми със Страхила? Ти давала ли си му китка, буле?

Милкана — Китка от чело аз сама на батя ти съм дала само, Калино — да стана цяло Загорье срещу нас. Тогази Страхил…

Калина — Страхил? Какво тогази?

Милкана — Бе се заканял грозни закани!

Калина — Ще те познае сега и…

Милкана — Сега той в окови, аз в черни чембери — свързани и двама, — да дойде да се видим!

Калина (занича през вратника) — Той ще дойде. Ти, ако искаш, иди горе в пруста. Аз ще вържа въжето оттатък; ще простирам и ще гледам през сливака — там никой не мой ме видя. Искам отблизо да го видя. (Отива и зема сложеното отстрани въже.).

Милкана (взряна в него) — Претръпнала съм на Страхила аз отколе. Виж си ти работата — сеймените ще разкършат още конете си, а тате — гледай, сякаш залог пред тях се обзалага.

Калина (отивайки да върже въжето из сливака) — Той за таквизи да може всичко…

 

Лудо-Младо — Турци са в село, Калино; пред прага ви са слезли от коне — що чакаш още?

Калина — Не викай, буля е оттатък. Що си се тъй запъхтял?

Лудо-Младо — От пладня не смея да доближа — който ще да е сега, не диря! Турци по моравата коне развождат, у вас ще нощуват.

Калина — Не викай толкоз, буля е оттатък, ти казвам. Изпотил се да тича — за мен се загрижил!

Лудо-Младо — Ой, Калино, не аз — сърце ми, да бягаме, ще те зарнат?

Калина — Че като ме зарнат?

Лудо-Младо — Турско око — каквото види, почерня. Оставяй всичко — няма време.

Калина — Не се види какъв е: мене от турци ще варди. Остави ме да си свържа въжето, че корито мокри дрехи ме чака оттатък.

Лудо-Младо (впуща се към нея, хваща й въжето и почват да се дърпат) — Въжето си ще върже сега!… Дай ми тук въже да се обеся пред тебе по-добре, че взе да ми тъмнее вече пред очи.

Калина (дърпа се) — Върви си по пътя!

Лудо-Младо (все я дърпа нататък) — Сила и воля сега пред турци ще ми показваш. Не знаеш там що по турски сборуват.

Калина — Волно им воля. Нека сборуват, що искат! Влизат ли ми в работа техни разговори!

Лудо-Младо (продължава.) — Едина ай сега ще дойде да ти рече — ракия; другия след него — вечеря; турчин вяра няма, Калино — не мога да ти бера аз тука страха.

Калина (все още упорства) — Не те карам! — Ти ми остави въжето. Аз и без таквиз като теб побягвам.

Лудо-Младо (дърпа я с все сила нататък, докато най-подир я завлича из сливака и се затулят и двамата) — Думата ти — не е дума! Не е сега пора за сръдни! Сега върви насам, върви да те скрия бари в сливака — да те не зарнат през вратника!

 

Поп Никола — Много се майки разплакаха, много се къщи почерниха по нашата покрайнина, чедо, ала хвала и чест на тия, които и в тез размирни години от род и вяра се не отлъчиха, кои закона си не престъпиха.

Страхил (влачи уморен окови) — Род и вяра в закон се крепи, дядо попе, а над закона — нов закон аз бях от връх Балкана сложил сам, но виж, невярна орис как ме победи — да влача тез окови.

Поп Никола — Довреме всички в света чедо — и юнака е довреме. След теб пък друг ще дигне глава. Нашата земя откърмя юнаци. Който на вярата си е служил и умира, него нема да забрави родът му.

Страхил — Юнаци за приказ на света е раждала тя и ще ражда, докато Балкана над нея се тъмнее, дядо попе. Ала що ми е жал на сърце, за мойте момци напети, за мойто отбор загорци, че ги оставих, без дума да им продумам.

Поп Никола — Жив е господ, чедо, и за горски сираци.

Страхил — Ей повява вече дунавеца, куди из гората цветя и песни: кой ще ги из осланени буки поведе, кой ще им пътя посочи — хайдушки завет да не оставят, да не посрамят юнашка чест.

Поп Никола — Сам Балкана, чедо. Старшия наш Балкан, кой от памтивека разправя заветите на юнаци и хайдути, оставили на отпочив немирни кости под дебелата му сянка. Горски юнак, не си ли чувал, в потайна доба Балкана кога запее!

Страхил — Кога Балкана запей! Хвала ти. Знаеш да разтушиш юнашко сърце! Как пее той и как нарежда! Не е то песен — поличба цяла за стари неволи и бъдни дни! Който само еднъж заспи под неговия напев, сърце му широко се разтваря, познава той свой и душманин, тегло и воля!

 

Поп Никола — И дядо ти поп, грешен, не само с порязаници е минавал Балкана — той знае неговата песен. Мини, седни на одъра. С цяло село сме се тая нощ обзаложили за теб — в мойта къща като у бащина си бъди.

Страхил (сяда) — Дълъг друм съм гонил. Утре по-дълъг от бесилката нагоре ще гоня, дядо попе — сполай ти!

Поп Никола (иска да му помага да се настани) — Облегни се нагоре, простри се на губерчето — отпусни и сърцето си, като син ми бъди. И аз мисля син в неволя по гурбет — кой знай как минава между чужди хора. А невяста — млада загорка го чака ден по ден да се върне. Ти си морен. Да й кажа малко ракия да донесе.

Страхил (мъчи се да седне по-удобно) — Сполай ти до бога, дядо попе.

Поп Никола (отива към вратата) — Друго ако не — една ракия барим от нас. (Влиза вътре.) — Няма що да се криете, чеда — заптиите ще нощуват оттатък.

 

Лудо-Младо — Като няма у вас да дойдат, ай тъй — потрай да те погледам!

Калина — Сега ли е време, бре!

Лудо-Младо — Няма да те пусна — откога не си се спряла при мен — да се порадваме и ний един на друг!

Калина — Та тука ли намери сгода — отвред е видет!

Лудо-Младо — Кому сърце не е теглило по либе, кому душа не е жадувала — нека гледа, що ще види? По извори те чаках и на хоро те дирех — сега тука те намерих.

Калина — Нали жалея, бре — братов първенец жалея — де ще ходя по извор и хора. Я ме виж каква съм! — Пусни ме, че прането си оставих там!

Лудо-Младо — Кога нийде не искаш лице да покажеш, ела тука — ела да седнем под люляката, бир да си нестъкната — и таквази ми си мила. Ела, виж как е разперила клоне нази да закрие!

Калина — Кой цвете росно чака, рано утром край момина градинка обикаля; менци кой дири да напие, вечер на извор стои — тъй ли се либе люби, ни в туй, ни в онуй време!

 

Страхил (с вперени очи в Милкана, видимо спокоен) — Гост отдалеко съм дошъл тая вечер да ти пребъда, Милкано. Ни канен гост, ни чакан.

Милкана (едва подига очи да го погледне) — Добре си дошъл, Страхиле. Нашата къща е отворена за гости. Познаваш ли ме?

Страхил — На вашата къща да дойда — от вас нужда да позная.

Милкана (дига кастерът и му налива ракия) — Дълга пътя ти е жажда разпалила.

Страхил — Налей, Милкано. Дано жажда в душа напоя.

Милкана (щом изпива първата чаша, тя посяга да му налива повтором) — Пий още една — загорци обичат да пият.

Страхил — Жажди жалби големи — две имам да гася. Едната гори, ще прегори, другата отново пак пламва в гърди ми. (Изпива и втората.)

Милкана — Наздраве, Страхиле — други нека жалеят.

Страхил (без да отделя очи от нея, след малко мълчание) — Отстъпи да те погледна само — ходиш ли, както ходеше, носиш ли, както носеше. Милкано. Твойто ситно ходене, твойто кръшно носене — години има — не съм чул, ни видял.

Милкана — Всичко довреме.

Страхил — Милкано, момне Милкано — де наше китно Загорье, де наши моми и момци! Сама сред поле си остала — расте ли загорско цвете сред поле без сянка! Смръкнали очи, повехнало лице, сякаш девет си рожби родила и девет си люлки люляла.

Милкана (обляга се леко насреща му на стола) — Една съм сал рожба родила, Страхиле, една люлка люляла: радост сред черни неволи, сянка сред поле изгоряло!… Ала сега един сал гроб имам да редя, едни чембери да мисля.

Страхил — Гроб и черни чембери — бесило и тежки окови! Една орисница ни в люлка орисала, еднакъв късмет и на двама отреди — не го свързахме само в един възел.

Милкана (свива рамене) — Кой е крив?

 

Страхил (след малко мълчание) — Ний вече свършихме, а там отново захващат.

Милкана — Тепърва захващат.

 

Лудо-Младо — Или люби, както се люби, Калино, или ми право в очи кажи: не ща вече само да будя псетата край вази, не ща вампир да ходя из селото в тъмни полунощи.

Калина — Аз ли те лъжа, лудо-младо, ти ли мен — не зная, — та нощ си обърнал на ден — ден на нощ!

Лудо-Младо — С тез черни очи, с тази рамна снага — не двама, двайсет момци излъгваш — пояси да скинат, кръст да пристягат, път да убият, край вази да минават! Кога ти стройници проводят, да им затвориш врата, да не смеят лице вече в село да покажат.

Калина — Майка ме тъй на свят родила и само сираче оставила — момци да кинисват по мене, докато си избера юнак спроти себе.

Лудо-Младо — Смеш ли се или шегуваш, Калино — не отбирам, па и да отбера, що ще да сторя тепърва.

Калина (пресича го шеговито) — Толкоз ти бе сила-юначество, Лудо-Младо — левент искам аз, левент спроти мене!

 

Страхил — Само ти си не подири лика-прилика из село, Милкано.

Милкана — Два остри камъка — казваха тогази — брашно не мелят…

Страхил — А що бяха присмехи и задевки по извор и хора, песни и припевки по седенки — или бе само да ме сториш за смях пред всички, никого в очи да не смея да погледна…

Милкана (свива рамена) — Що са седенки без присмивки и задевки в Загорье!

Страхил — Твойте присмехи, твойте задевки, Милкано, са оживели на сърце ми — като остри ножове са го с рани покрили.

Милкана — Ти бе най-корав, пък сам се оставяше…

Страхил — Камък да си, кога сърце ти омекне, равен със земята ще станеш! Сърце ми и тогази не даде, Милкано!

Милкана — На хоро докато се уловя, десет момци ще прередиш и ей те — ще ме подвлечеш пред всички — от никого и не хаеш; на извор — на седенки китка от тебе не мога да опазя! Пък тръгнем от седенки, останем сами на седене, обориш глава и не смееш ни в очи да ме погледнеш, ни дума да ми продумаш.

Страхил (вперил широко отворени очи в нея) — Хвана ме и играчка в ръце направи: тръгнах като с билье упоен след тебе! Камо да бях знаял и нея вечер на извора: ой, разплата да бяхме сторили още тогази и двама, Милкано, грозна разплата за изхабени младини! Ала дека ще зная! Едва бе полъхнал долняка, първи кокичета щу бяха цъфнали — хайде на извора, рекоха акрани, всекиму сега изгора първа пролетна китка сама ще даде — вяра и клетва чак до есен. Помниш ли? Като никога и ти бе с дружки ранила за вода.

Милкана (кимва с глава) — Ти не знаеше, че китка съм другиму обрекла, наведе глава и зе да ме измерваш отдалеч изпод вежди — няма ли да ти дам кокичето си.

Страхил — Дека ще знам кому си го обрекла. И тъй лесно ли ще излезе попово чедо с мен мегдан да дели.

Милкана — Та той не смееше, аз сама му казах и стройници да ми проводи.

Страхил — Попово чедо: в черква порасло, с порязаници отхранено, кое се бои на мравката път да мине… Попово чедо — другоселец невреден!

Милкана — А нашите загорци? — Галене и милуване до венчило. Прогърмят тъпани и крейнат глава по гурбет. Невяста млада-зелена нека кукува сама в къщи, нека си оплаква дните.

Страхил — Ой, Милкано, свада за волни делии по хора и седенки — мъж ден до пладне да си водила, ала мъж лика-прилика на тебе…

Милкана (свива рамене) — Хора и седенки волни делии дирят, къщата си дири въртокъщник, казваха стари.

Страхил — Майка затуй ли те бе родила най-лична в цяло Загорье, на къща грижа да бъдеш, в селска робия да се заробиш? Милкано — затуй ли ми гръб пред всички обърна?

Милкана — Ни с клетви бях ти се верила, ни ти пък бе ми дума продумал — всичко бе смях и глума само!

Страхил — Защо ми сал думи хортуваш — що са верни клетви и празни думи, — други се с клетви залъгват. Майки сами ни бяха врекли един на друг, Милкано, че порастохме най-лични в цяло Загорье. Сърца ни бяха се сами разбрали.

 

Лудо-Младо — Що, да ти стройници проводя, пък ти да ги повърнеш?

Калина — Та и да ги повърна, що щеш ми стори, Лудо-Младо?

Лудо-Младо — Да ти похлопам на високи порти и ти да ми не отвърнеш?

Калина — На момини порти и петли пеят, и добитък реве — всекиму ли мома ще порти да отваря?

Лудо-Младо — Ой Калино, ой тъга голяма — тънка вита пушка ще нарамя, върл хайдутин с дружина ще отида, млад и зелен под буки балкански да загина!

Калина — Върл хайдутин в Балкана ли? На отбор дружина баш байрактар ставам: из пусто горье планински байрака да ви нося, по хайдушко хорище с крушево листо да ви свиря — песни, що на юнаци най допадат, що сърца хайдушки разтушават! Тръгвай само… Какво обори глава?

 

Милкана — Ей и той обори глава…

Страхил — Наведох, в Балкана да я дигна — мойта сила да познаеш, Милкано. Що ми бе накипяло на душа — вяра и клетва пред акрани бях сторил: мяра за мяра да ти премеря.

Милкана — Само да те погледнех и в гората мъжка сила щеше да омекне — ала твоите клетви и закани булка от коня щу ме не смъкнаха тогази!

Страхил — Не рачих юнашка чест да падне — стари кумове да плаша сред село.

Милкана — Ни свят, ни роднина посмеиха през Балкана да калесат. Сватба не познах — нито тъпан оставиха да гръмне, нито гайда да писне… Пък като тръгнахме през гората насам…

Страхил — Не исках и тогаз цяла кумащина в гората отново да калесвам на кървава сватба, дето я жени припяват: с тебе само двама оставих нашата тъжба да видя — кога на отвратки тръгнеш, Милкано! Тогази като духовник на изповед щях да те питам в гората — що грях си сгрешила с първо либе!

Милкана — Като минахме отсам веднъж — кой помисли за отвратки вече! Чак след година, кога сборяни минаха за сбора, тръгнахме с тях през Балкана…

Страхил — Па минахте и ви олекна. На връщане с волни сърца отпуснахте по-волни песни да пейте.

Милкана — На връщане ти си ни дебнел — пътници ни настигнаха по друма — дружина ти излязла след нас на Припора.

Страхил — На Припора — помниш ли? Лек здрач щу бе захванал да припада, пълен ясен месец златеше чукари, из дебри и усои се подигаше тих ромон…

Милкана (клати глава, като че всичко добре припомня) — Сякаш отглас от далечна песен, подвяна от вечерника… И чучура плачеше под друма… Извих глас, та викнах и аз! Напук теб и на дружината ти, напук на цял свят!

Страхил — Ой, не криви душа и сега пред мене! Не викна ти песен по воля, Милкано. Мъж ти те караше, а ти се одумваше изпървом — страх те е, в тези гори царува Страхил, ще ти познае гласа…

Милкана — Ти слушал ли си ни?

Страхил — Мъж ти, пред всички мъжова воля да покаже, наблягаше. И кога видях, и ти преви врат, кога волята на едно попово чедо не можа да прекършиш — ритна ми сърце от тебе.

Милкана (свива рамене) — Воля, мъжова воля — прекършиш ли я, угасяш огнище, Страхиле!

Страхил — Оттогази не исках ни мъст да вадя за твойта измяна, коя ме в гора прокуди, ни за род роднини да залитам! Махнах ръка и на теб, и на цял свят… Познах що е воля и хубост, и себе в света. Хвала ти сега и за туй!

Милкана — Във волност и хубост себе да позная, що ми е душа копняла!

Страхил — Не думай! На хубост и воля всеки ли мой да се радва, Милкано? Защо ми е додявала и отбор дружина, защо съм махвал ръка и на сговорни другари понявга! Едного върла невярна превара из село прокудила, другиму турчин врати затрънил — жаден мъст да вади, трети тръгнал от връх Балкана свят да реди и прережда: никой, никой не бе тъй — сърце широко да разтвори само, себе да сети… Пък зелена морава ни постлала тучен губер, гората ни покрила с дебели сенки, заромонили листи на приспивка — склопи очи, притаи дъх и слушай…

Милкана — Приказките на Балкана!

Страхил — Тез приказки без думи, Милкано — ту лихи като момински блян, ту унили като несвесен сън! Как съм се унисал и забравял самичък през късни полунощи… Тъй ме и придебнаха сеймени, унесен и забравен в тях край хайдушки извор самичък…

Милкана — Толкози другари те оставиха…

Страхил — Сред село първа седянка бяха наклали и щом извиха глас, всички се смъкнаха моми да лъжат и задяват. Останах сам-самичък със свойта жалба без жалост, със свойте мъки без тъга: с гората двама да жалим.

Милкана (със светнали очи) — Таз песен ли слагаш и ти сега, Страхиле!

Страхил (продължава) — Кой мисли зли примежди, кой карез дири в такъвзи час — сам душманин да видиш насреща и него ще прегърнеш! И не сегна ръка пушка дори срещу сеймени да дигне…

 

Лудо-Младо (след Калина) — Чакай! Ала китена китка ще ида да чакам — китка на извора, хубаво помни!

Калина (запътена през градинката, шеговито) — Не ще седянкуваме до среднощ — аз имам работа! Не мога.

Лудо-Младо — Само се забави за извора — среднощ ако те не измъкна от къщи с акрани…

Калина — Нали ти казах, не разбираш ли от дума — Жалея!

Лудо-Младо — Мен сърце ми пък по тебе триж жалее, ще те чакам!

 

Поп Никола (съпровождайки сетните удари на клепалото със смирено кръстене) — Клепалото бие — глас божи зове след суетни грижи на вечерна молитва; утеха едничка на всички роби. Молете се и вий, чада, молете бога, аз грешен пред олтаря целия християнски род ще отида да моля!

Милкана (щом отминава свекър й) — Проклепа над глави ни клепало, прочетоха ни и молитва, Страхиле, свършихме ли и двама вече?

Страхил — Първа жалба на света, отново ме сърце за тебе тегли… (Развълнуван, протяга страстно ръце, но оковите го пристягат и той отпуща немощно ръце.)

Милкана — Отново орис ни сбра, Страхиле — що са премеждия и неволи, що са жалби: живот не е до века… (Унесена.) Виж, ний сме двама, днес сме двама пак сами — не е ли тук наше Загорье?… През Балкана птички отлитат, наоколо всичко прецъфтява; есен иде, Страхиле — хора, седенки захващат!… (Като се опомня, изведнъж се дръпва настрана.) Стари жалби и спомени — шепот на капнали листа: клепало проклепа над нас, — прочетоха молитва…

Страхил — А тупа още в гърди сърце, Милкано — в жили кръв тече…

Милкана — И тупа, и копнее в първи копнежи… Ала кога всичко наоколо е пустош, мъртвило: кога теб свързват окови и мен черни чембери?

Страхил — Утре пак ще се зора усмихне — хубав божи ден ще огрее над всичко — може…

Милкана — Нашия, виж, на запад догаря и в утрешната зора само ехото от него като тиха песен ще оглася…

Страхил — Догаря, Милкано. Ала чуй, една молба ми е остала към тебе! — Ти имаш ризи тънка коприна, дай ми да се облека, полей коса да умия… утре на бесилка като увисна — отдалеч да се белее, перчема вятър да развява — с чест юнашка да умра, хайдушка чест да не посрамя!

Милкана — Туй ли остана? Дар не съм те дарила, Страхиле — сега да ти се отсрамя, кога на хайдушка сватба отиваш!

Страхил — Хвала ти! А след мене — ти имаш глас меден загорски: след мен песни подйеми, Милкано!

Милкана — Наши песни по хубост и воля, по младост в тях и себе са допея най-подир — в една песен да остана да живея!