На другата сутрин облаците се разпиляват и небето се вече прояснило. Малък стръмен мегдан пред черковния двор и училището. От една страна зад оградата се дига кръст на черквицата, от другата е училището с широко отворени врати. Ниско от стената на училището изтича чешма. По-долу се вижда пишкиня на фурна. Издалеч се чуват закъснели кукуригания на петлите. На мегданя се мярка само един просяк, изправен край черковния дувар, и две ратакини, които си напълнят менците на чешмата, и една насам, друга нататък си разотиват мълчаливо. Наближава черковен отпуск. От фурната с табла на глава излиза симидчия и отива към черковния двор. След малко тръгват богомолците, повечето местни занаятчии с фесове на глава. Измежду тях се забелязват и колибари с калпаци. Жените се спират при симидчията, някоя купува кравай, друга погледва към училището и по две, по три наред разправят и отминават. Мъжете тук-таме се групират на купчини и шушукат. Няколко жени подхванали приказка още от черква.

Първа жена. … Тъкмо щели да си разотиват нашите, някой им прошепнал: чорбаджиите се събрали у чорбаджи Петковия пруст — пак нещо да кроят. Скочили всичките. Куката им казва: имам изин от меймурина да ги изловя, да им взема патерицата и кутиите. Вървете!

Втора жена. Мари, не думай?

Другите (се спогледват и прехапват устни). Хи-и-и!

Първа жена. Тръгнали. Ами няма как да разбият вратата! Тогази Даскала ги научил: да вървят те направо, той отдолу ще им отвори, били се сговорили с Милка да го пусне от долната протка.

Втора жена (не може да се надиви). Слушайте, слушайте Милка!

Първа жена. Да не би се сетил чорбаджи Петко, надали е щял някой от тях да осъмне. Щом чул откъм Метоха врявата, погледнал — няма дъщеря му, изскача — тя тъкмо отваряла.

Другите жени (клатят глави). Е-ех!…

Първа жена. Викнал на Даскала: в пранги ще го тури, пък на Милка: да си вземе утре бохчата, че на женския манастир!

Първи ред жени отминава. След тях втори ред, също подхванали приказки още от черква.

Трета жена. Даскал Димитър разбърка тука.

Четвърта жена. Пък защо мари? Защо? Моя мъж казва: вече равно ще стане. Няма богат, няма сиромах, всички наред ще вървят — равни!

Отминава и втори ред жени. Мегданът все повече и повече се напълва с колибари и занаятчии.

Първи занаятчия (като потегля настрана един колибар и един занаятчия, шепнешком). Бе мене не ми е ни за чорбаджии, ни за еснафи, аз искам правото да се види… Няма ли на този свят туй, дето го викат право! Нали за него човек живей, затуй има сърце у себе си — то да му казва: туй е криво, туй е право.

Втори занаятчия (клати глава). Тъй е, тъй е, ама на!

Първи колибарин. Първото го сеща сиромахът, че му е чисто сърцето. На богатия то замязало на еврейска чаршия. Какво няма вътре! Де да ти разумей той тъй ли или онъй.

Дечко Граматика ходи мълчаливо из мнозинството, като надава ухо ту тук, ту там.

Дечко Граматика (щом забелязва Михаля, отдръпва го настрана и шепнешком). Каква тръгна тя, Михалчо, снощи каква се кроеше, пък накъде се обърна?

Михал. Ха, и ти ли ходи снощи да кроиш при Хаджи Андрея? Чакай да те обадя!

Дечко Граматика (изплашен). Не съм кроил бе, Михалчо. Стой, какво струваш?

Михал. Ти с младите дръж сега, те ще ти върнат хляба.

Дечко Граматика. Дали щат туй добро стори, аз и на нови чорбаджии шетвам.

Михал (дига глава, изсмива се в очите му и скършва нехайно из тълпата).

Дечко Граматика — съживен от думите му, озърта се насам-нататък и чевръсто завива на друга страна. Няколко колибари се отделят и шепнешком разправят помежду си.

Втори колибарин. Не съм тръгнал аз от слободия чорбаджии да събарям. Слушайте ме! Може другите да са, ама аз си зная какво ме кара да не искам вече в рая да бъда. Миналата година зажених дъщеря. Тя си била дала сърцето на момък от Андрониовата рая. Нали сме Хаджи Андреовчани, отивам при чорбаджията да му кажа: дигна ръка — не бива! С Андроня се ядели помежду си, чорбаджията не бива да му се сродява раята с Андроновата. Накара ме силом да дам момичето си на другиго. Тези работи не са за приказка по мегданите, ама на… Хем чедото си зачерних — хем аз влязох в грях. На онзи свят кой ще отговаря за греха ми пред господя? Няма да отиде Хаджи Андрея. Аз пак самичък ще отговарям. Тогази да не оставям. Не е то от слободия. Да върша самичък и да си отговарям самичък. Отговаряне за всичко има.

Сред множеството се показва висок, с бръснати мустаци, дълга рошава коса и спуснати отстрани бради човек, инженерът пан Пшесмицки. И по външност, и по държане изведнъж личи, че е чужденец. Облечен е в извехтели френски дрехи, наметнат с изтрито избеляло палто, в уста държи къса лула. Той обикаля между купчините, слуша отстрана — никъде не се спира. Като среща Михаля, заговорва само с него завалено и примесно с полски думи.

Пан Пшесмицки. Цо то ест!

Михал (видимо занят, протрива ръце, без да може да спре при него). А-а, ще му цукнем, ще му цукнем! Услади ти се тебе нашето винце, пане! Ама чакай, още малко!…

На стъпалата на училището се изстъпва опърпан човек, със завързана мазна червена кърпа около врата, Хашлака, който събира наоколо си купчина мъже.

Хашлака. Само патерицата да донесат! Ще дигна един чук, пък ще ида да хрясна веднъж Хаджи Христовата врата, че още веднъж! Че ще извикам на раята, колкото ми глас държи: тичайте на яма да разграбите тази стока, все от вашия гръб е одрана, да е натрупана тук!

Трети занаятчия (малко понаведен, се тупа по гърба). На, ребрата ни се четат вече!

Хашлака. Всичко, каквото ми се набрало, ще го кажа. Нека ми разправи чорбаджи Петко отде е събрал този имот. Дядо му ли, баща му ли ходиха на Девня дъски да секат или той край Стамбул кирпичи сече?

Четвърти занаятчия (като поклаща глава). Ще ти каже… Ний, което сме им на ръка чели, за него не рачат сметка да дадат.

Хашлака. Ще го накарам. Аз не кертя и малко ме държи. Ще го повикам, че ще му кажа: бе я веднъж да си разчистим сметките! Мене дядо ми, баща ми, аз — цял живот и на слънце се потим, и в студа мръзнем, и все са ни куркали от глад червата. Ти пръст о пръст в живота си не си ударял. Отде ти иде всичко наготово?

Дечко Граматика (бърза да се вмести по-скоро в разговора). Ами-ами. Спуснал ли е някому господ с кошница? Всеки си изкарва хляба с ръце: „В поте лица твоего приобретеш хляб насущний“ — казва писанието.

Пети занаятчия (разсмян). Виж как Граматика срещна приказката на Хашлака със светото писание.

Хашлака. На книги изкарах аз: „Всякое беззаконие“, оттам нататък оставих го на Даскал Димитра. Казвам, което с очи виждам. Ний, като работим, защо сме сиромаси? Те, като стоят, защо са богати?

Дечко Граматика. Не ни трябат такива чорбаджии. Мене слушайте: наши хора ще гудим. Ганча още в килията съм го харесал.

Пети занаятчия. А-ах, малко си ни прал и него, каквото и мене с фалагата, сега си кривиш душата.

Дечко Граматика. Нали все за добро. Хора да ви направя. И виж Ганча — кабзумалин го изкарах.

Пети занаятчия. Ами, Куката надали стигна до „мисля, наш“ — побягна. На дюгена си и до днес на рабош я кара. И какъв кабзумалин ще стане: на рабош ли даването ще бележи, не знам.

Трети занаятчия. И на рабош да бележи, наш човек като е, пак ще го турим! Видяхме ги тези, дето вред са ходили и много знаят. Дето писаха, писаха все на големи тефтери, че най-подир живи ни в поменик записаха.

Разговорите пресича преминаването през мегданя на меймурина. Всички се разстъпват и му правят темане. Той върви, любезно заприказван с Добри Терзият, а след тях пристъпят двама заптии. Пред вратата на училището меймуринът потупва дружески по рамото бъдещия чорбаджия, кимва му с глава и влязват вътре. Купчините отново се събират.

Трети занаятчия (към петия). Не можело от нас чорбаджия, а? Не сме му още патерицата дали и меймурина на — му чест прави.

Четвърти занаятчия (като протрива самодоволно ръце). Тръгна тя! Нека да слязат и колибарите, че да им сметнем. Ще ми се надуват и големеят.

Трети занаятчия. Затуй залягам най-много и аз. Викат, кръстник ми бил Добри. И никакъв да ти е. Иди му на тезгяха, изведнъж ще си срещнете приказката. Пък до чорбаджиите кога ще се доберем?

Втори занаятчия. От нашата черга хора. Не щял чорбаджии — като видят две пари в кутиите и да се чудят: училище или черква да захванат.

Четвърти занаятчия. Имате там една килия, де да се учат момчетата да си записват името. Хайде, в нея било тясно на Даскал Димитра, дигнаха училище. Ами защо проумяха и черква? Имаме си една, де да се прекръстим в празник — тя стига като за нас сиромаси.

Трети занаятчия (свиква сред множеството). Ей и колибарите? Хем с гайда идат! Като на сбор.

Татък отгоре писва гайда. Нахлупили рунтави калпаци, с тояги в ръце слязват на тумби, на тумби колибари. Еснафите замахват с фесове и ги посрещат с общ радостен вик „О-о-о! Ей ги!“ Ганчо Куката се спуща през всички да ги посрещне. Той е около тридесет и пет годишен, пъргав, накрехнал настрана фес; дълги сърмени чепкени разметнал на рамена и широк пояс опасва цялата му половина. Груб, циник и простак, но инак доста сръчен да заема и влече тълпата.

Ганчо Куката (бързешком почва да се ръкува с колибарите). Слязохте ли? Само вас чакаме. Добре дошли.

Трети колибар. В тъмно сме тръгнали, Ганчо.

Четвърти колибар. Този народ все с нас ли държи?

Ганчо Куката. До един, дето ги виждате.

Четвърти колибар. На добър час — то ти е вече в кърпа вързано.

Ганчо Куката. Не можем да ги удържим. От снощи препират да вземат тефтерите. Чакайте! Да слязат колибарите. Ама да-а! Без съдрания цървул може ли?

Четвърти колибар. Съдрания цървул тъй. Да си жив!

Ганчо Куката. Той се влачи и подир ралото, и подир диканята. Изкара ли нещо, ще има и за еснаф, и за чорбаджии.

Трети занаятчия (към колибарите). Чухте ли сега Ганча! Казал ли ви е таквази приказка някой от чорбаджиите?

Дечко Граматика (запъхтян, току-що се доближава до Ганчо Куката). Да го дигнем бре! На ръце. В килията не знаете ли как ги дигахме за аксиос! Цял свят да види кого ний соплум искаме. Мене да ми държат ръцете…

Няколко души посягат да дигнат бъдещия кабзумалин, но той разперя ръце и ги спира.

Ганчо Куката (решително). Не ща: на ръцете съм се крепил досега, занапред не искам на чужди небето да стигам. Като чорбаджиите не ща да се кача на врата на народа.

Дечко Граматика (с умиление, като го тупа по рамо). Да ми си жив — да ми си жив. За тази приказка войвода да те направим, да е царството наше!

Ганчо Куката. Ама да-а! С просеник и аз съм отхранен бе! Наред с всички вървя. Не съм гладен за големство. Аз братята си искам да отърва.

Трети колибар. Е, а ни отървете и сметките им да прегледате.

Ганчо Куката. Патерицата и кутиите да пипнем само. Аз съм кука и като се закача веднъж, няма да си поплювам. Всичко ще го изпитам и ще го изкарам на мегдан.

Четвърти колибар. Какво ще изпитвате! Хаджи Андрея взе от мене ищира два чувала жито — за гърка не е тъй чиста. Отидох подир неделя на Хаджи Христовата воденица и с очите си видях моите чували, като ги докара раята му.

Ганчо Куката. Зная, зная. Чакайте сега!

Откъм черква се показват един след друг чорбаджиите. Най-напред с патерица в ръка върви чорбаджи Петко, след него — Хаджи Куман, Хаджи Андрея, стиснал под мишница тефтер, и Милан. Мигом цялото множество се смълчава и всички се разстъпват. Но едва излезли напред, захващат се шушукания и после закачки.

Глас от множеството. Дайте един дялан камък да хвърлим подире им бе — да се не връщат по този път вече!

Друг глас. Свършиха се. Направиха си стъпала от тях.

Множество гласове (викат). Дю-а-а!

Хаджи Куман (цял треперещ от страх, като се извръща към Хаджи Андрея). Ами сега, Хаджи? Мене ми се пръсна долната устница…

Хаджи Андрея (като го сбутва да върви). Къде — тук да те видя! Нали с Андроня все за преднина се карахте…

Множество гласове. Не щем таквизи чорбаджии! Давайте патерицата и кондиката!

Чорбаджи Петко се спира с пълно присъствие на духа, извръща поглед към занаятчиите, които изведнъж се смълчават.

Петко. Не щете ме? Кой ме не ще? Да излезе да го видя, да ми каже: защо ме не ще. На някого от пая ли откъснах или обидих някого? Или пък на рода и на вярата си верен не останах? Толкоз години аз държа тази патерица. И не съм чул ни един да е погълчал срещу мене или против другарите ми в мезлиша. Чорбаджии, еснафи, рая вървяхме заедно, наедно залягахме всички за общото!

Хашлака (изправен отстрана, като го пресича). Не ви ли стига?

Петко (без да обръща внимание, продължава). И ето, който и чужденец да доде в града ни, има на какво да се диви и де да познае нашата чест.

Няколко занаятчии (клатят на подбив глава). Ха-ха!

Петко. Тези, що искат да ни изтребят от лицето на земята, пуснаха помежду ви няколко вълци в агнешки кожи да ни настървят един срещу други. И вий се повлякохте подире им слепешком. И род забравихте, и колко врагове имаме на вратата си.

Множеството почва да се колебае. Но изведнъж изскача Добри Терзият срещу чорбаджи Петка и обръща очите на всички към себе си. Бъдещият чорбаджия е средна пора човек, облечен скромно и чист. Изглежда добродушен, откровен, говори всякога това, което мисли, макар твърде ограничен.

Добри Терзият. Не се правете на светци! Проглушихте ушите на света все за род и вяра да радейте.

Петко. Радели сме. И когато ний напъвахме всички сили раята си да възродим и просветим, вий ставате маша на людските да дигате джумфур срещу нас!

Добри Терзият. Кой е маша? Заграбили сте тази рая да й плячкосвате общите кутии!

Петко (кипнал изведнъж от възмущение). Ти лъжеш! Кой от нас е взел една пара?

Добри Терзият. Ще ти покажем! Дайте кондиката.

Петко. Вий с измислица подлъгахте хората.

Добри Терзият. Хората писнаха кански от твоя мезлиш. Изкрадохте парите, събрани за черква: от ищирата повечето къде отиде?

Гласове отстрана. Хаджи Андрея открадна дяланите камъни от училището!

Хаджи Андрея (турил ръце на гърди, удивен). Аз?

Други гласове. Хаджи Куман прибра гредите от скелята!

Хаджи Куман (уплашен, с ръка на гърди). Аз?

Петко (като спира Хаджи Андрея и Хаджи Куман). Стойте! (Отново към множеството.) Кои камъни, какви греди? Лъжете! Лъгал е, който ви е казал. Аз с тези хора наедно съм пристоявал и няма да оставя да им се зачернят лицата от измислици. Слушайте ме — всеки от вас, преди да отиде да вика за тогоз или оногоз пред меймурина, нека знае, че тука с честното име на дедите и баща си аз заедно с децата си и със стоката си се обзалагам за целия мезлиш. Спрете, опомнете се и помислете малко! Ний само за едната чест сме служили.

Пети занаятчия (като разбутва няколко души наоколо си и вика). А бре, хей! Чорбаджи Петко тука оброк дава — вий на Куката и на Терзията ли ще вярвате?

Мигом всички се умълчават. Едни си почесват тила, други се потриват — не искат да влязат в училището: настава общо колебание. В това време сред навалицата се изстъпва Даскал Димитър и застава между чорбаджи Петко и Добри Терзият.

Даскал Димитър (самоуверено и с висок глас към множеството). Никой оброк не може да хване срещу клетвите на вдовиците и раите, ако ще би и сам господ от небето да слезе да го стори сега пред вас. Не слушайте никого, вървете, дето сте тръгнали!

Няколко занаятчии (насърчени от думите му, подканят множеството). Тъй-тъй! Чувате ли Даскала?

Даскал Димитър. Вий сте станали не за друго, да обърнете редът наопаки. Обърне ли се той, пада всякакъв оброк на чорбаджиите. Защото днес, с което се обзалагат, утре сами няма да видят как ще се изплъзне от ръцете им!

Петко. Тъй ли? В най-усилни години моята къща оброк е стояла пред войводата за града и за цялото Балканско пригоре околовръст.

Даскал Димитър (със снизходителна усмивка). Ха сега този оброк прилича на старите каймета. Дават ви ги и вий мислите, пари държите в ръка. А пообърнат се работите, замирише някъде на барут и никой за нищо не ги рачи.

Петко (обиден и развълнуван). Как! Моята дума старо кайме ли?

Даскал Димитър (към множеството). Вървете, стига само на думи сте вярвали.

Петко. Вий мислите, ако хвърля патерицата от ръката си, ще изгубя и честното име на баща си? Децата и стоката си, а?

Даскал Димитър. Което вчера се е почитало честно, утре като се види по-отблизо, като се поразнищи… Днес, които най-близо вървят до чорбаджиите, утре сами ще отстъпят от тях!

Петко (сърдито и комахай с пренебрежение). Само човек, който никога не е знаел какво ще рече чест, който самичък е плюл на името си и на честта си, може тъй да пресмята и да цени честта на другите.

Даскал Димитър (обидено и дръзко). От крясък и от думи аз не се плаша.

Петко. Един голтак, той с най-леко сърце може да не мари над хорската челяд и имот.

Даскал Димитър. Аз съм голтак и сам-самичък под небето!

Петко (пресича го и грубо). Стой настрани, като се застъпваш за него!

Даскал Димитър (изпърво горчиво усмихнат, като все по-гордо дига глас). Първо, една клюмнала стряха — и тя заложена на вас за дълг. Целият ми имот! Казват, някога дядо ми от всички чорбаджии с най-много рая и стоки бил заобиколен тука. Неговата чест чак до Цариград се носела. Само неседнал и той като бащите ви и вас имота си да преумножава и да се радва на честта си. Сега да имам с богатство да се перча и аз. Дигнал си главата света да управя и я занесъл самичък на бесилката.

Петко. Ти какво намисаш дяда си?

Даскал Димитър (снизходително усмихнат, изведнъж понижава гласа си). Тряба страха на бащите ви да е оживял във вашите сърца. Те показваха на къщата на дядо ми като на молепсана, вий и досега още от името му се само боите!

Няколко занаятчии (плясват радостно с ръце към чорбаджиите). Каза ли ви го!

Даскал Димитър (насърчен от одобренията на множеството, подига все повече гласа си). Не бойте се — ни той, ни баща ми ще възкръснат да дирят сметки от вас! Нашата световна чест открай си е била друга и ний по нея сме залитали… Баща ми цял живот прекара в неволя, но нищо не му се досвидя за мене да ме изучи да се върна тук — да служа на народа си!

Няколко занаятчии (като потриват само радостно ръце. Към чорбаджиите). Ха де, думайте сега!

Други занаятчии (също тъй доволни). Натъпка ли им семеря.

Даскал Димитър (продължава). Изпродаде стоката си, заложи къщата си, ако би могъл, слюнката под езика си би дал да ме поддържа. И ето ме, помежду ви съм сирак, гол — питате ме: какво имам тук? Целият ми имот е моята вяра и любов към рода ми. Аз една грижа имам по-високо от всички грижи на света — да работя, да живея и да умра за него!

Думите на Даскал Димитър ободряват множеството. Едни кимват доволни с глави, други потриват ръце и огледват към чорбаджиите.

Няколко чорбаджии. Тъй, тъй, Даскале!

Двама стари селяни гледат отстрана на Даскал Димитър и не могат да му се налюбуват.

Един старец (просълзен от умиление). Хаджи Димитър, досущ дяда си одрал. Помниш ли го?

Друг занаятчия (нетърпеливо към чорбаджиите) — Давайте патерицата и кондиката!

Петко. Ще ги вземете по реда.

Даскал Димитър (иска да спре множеството). Слушайте! Оставете ме да се доизкажа!

Хаджи Андрея (мъчи се да пробие път. Към чорбаджиите). С турците по сме се разбирали. Вървете.

Множеството (спира чорбаджиите). Патерицата и кондиката по-напред!

Даскал Димитър (вика от все сила, за да спре тълпата). Чакайте! Всичко поред!

Ганчо Куката (нетърпеливо). Намери му времето за ред. (Като сбутва Хашлака.) Ти с вързани ръце ли си бре?

Хашлака (хвърля се към чорбаджи Петка). Скоро патерицата! Народът иска патерицата.

Петко (мъчи се да задържи патерицата). Не познавам аз такъвзи хашлашки народ!

Даскал Димитър (хвърля се в множеството и напразно се мъчи да заварди чорбаджи Петка). Тъй ли ще се захващат народните работи!

Става голяма бъркотия. Множеството се нахвърля да отнеме патерицата. В блъсканицата пада Дечко Граматика, смачкват го, той изпищява, но в общата врява заглъхва гласът му. Даскал Димитър го изтикват настрани. Докато чорбаджи Петко се бори да запази патерицата си, Хаджи Андрея, стиснал с две ръце кондиката, промъква се, пада му фесът, той гологлав успява да побегне в училището. Най-подир чорбаджи Петко изтървава патерицата. Хашлака я дръпва и по-скоро подава на Добри Терзият. Всички се втурват към училището. На мегданя остава само Дечко Граматика да се превива от болки и дядо Къню.

Дядо Къню (наканен да си върви, като съгледва Дечка Граматика, спира се при него). А бре Дечко, а бре… Я гледай…

Дечко Граматика. Кръстецът ми, ребрата ми… на пестил ме направиха…

Дядо Къню (мъчи се да му помогне да стане). Де да търся тарга сега? Ха, подеми се де! Стъпи. Можеш ли вървя до у вас? Че до тебе ли остана тая бре!

Дечко Граматика, опрян на дяда Къня, полека завива зад училището. Между това Даскал Димитър, силно раздразнен, иска да се разправя ту с тоя, ту с онзи занаятчия, но те бързат след другите и го отминават. При стъпалата на училището той застига няколко занаятчии с Ганчо Куката, тъкмо ще влизат и те, и комахай насила ги спира. В същото време малко настрана от тях застава с луличката си в ръка пан__ Пшесмицки__, който с любопитство следи спора им, без да се вмесва в него.

Даскал Димитър (сърдито и настойчиво). Туй на какво прилича! Народно дело ли вий ще карате или само за крамоли ви е?

Ганчо Куката (спира се. Отначало без да се запазва, с малко сдържан цинизъм и със съзнание на силата си вече — като погледва любопитно Даскал Димитра, уж не разбира какво му приказва. Към занаятчиите). С-с-с-ст. Ха… този пък на кой глас зави?

Даскал Димитър (продължава). Защо не ме оставихте да си доизкарам каквото бях захванал, аз знаех с какво да се обърна към тях, трябваше да им кажа тука пред всички…

Четвърти занаятчия (пресича го). Ама сега на нас огън ни гори на главата.

Трети занаятчия (пресича го). Ще усукваш и ще им правиш политика, хе-е-е.

Ганчо Куката (към занаятчиите). Не, не, той иска да го оставя масрафлия приказки за дяда си и за баба си да ми дипли…

Даскал Димитър (още по-сърдито). Бакали, цървулановци, простаци! На тезгяхите си да стоите — лук да копаете! Вий общи работи ще ми оправяте! Вий!

Трети занаятчия. И тази хубава! До снощи по-достойни от нас нямаше, сега!

Даскал Димитър (с още по-голямо пренебрежение). Достойни? Кой ви е казал? Само това да извадите от ума си. Между вас няма един да знае какво прави. Вий сте родени да слушате само и да вървите, дето ви водят.

Ганчо Куката (цинично, с престорено смирение). Е, че тъй, то се знай. Ний сме прости хора, лук садим и с игла избадаме. Само ще слушаме ний и ще вървим нататък, дето ни водят таквизи като тебе… (Прикърша реч, смярва Даскал Димитра с очи и цинично се изсмива в лицето му.) Можеш ли се ти, байно, обърна на припек.

Даскал Димитър (надменно). Как-как! Смееш ти още и на мене… На мене!

Ганчо Куката (със същото цинично спокойствие). Де ще! Като ми подливаше до снощи вода, сега ме избраха всички, ще дода на тебе на молба да ти падна. Нали? За благословия?

Даскал Димитър (удивен). Я ги виж ти, народните! За какво си избран ти, знаеш ли? За слуга! Да слушаш само и да изпълняваш волята на всички.

Ганчо Куката. На фесчето ми — разправяй ти на него…

Даскал Димитър (още повече удивен). Чорбаджиите го мислеха и правеха туй, ама не смееха поне да приказват тъй открито!

Ганчо Куката. А-а, аз съм раждан на ръта. Политика да гладя, да мажа, не ми идат отръки.

Двама занаятчии. Право.

Ганчо Куката. Слушай, я ми кажи да сме на чисто. С народа ли си ти или чорбаджийски зет искаш да ставаш?

Даскал Димитър (възмутен). Как — вий и в живота ми смейте да се вмесвате!

Ганчо Куката. Какво миткаш ту във тази страна, ту въз онъз? И снощи от Метоха пак у чорбаджи Петкови си залепнал. Да не мислиш, че на окото ще убегнеш?

Даскал Димитър. Махвай се, да те не гледам! Никого не искам да зная и няма защо да се крия! Аз стоя над вашите борби!

Ганчо Куката. Я, я кажи още един път да те чуя! — Ний да си трошим главите, пък ти да стоиш над нас ли? Ама-да-а! Че за колко аз се разправям с такъвзи неканен чорбаджия?

Даскал Димитър. Аз стоя с науката си — знаете ли вий какво е наука? — Няма да изляза от моето училище с таквизи като тебе и Хаджи Андрея да се боря?

Ганчо Куката. Върви си гледай тогази панакидата. Какво се вреш помежду ни като крастав. Нашата работа иска ербап хора — неостанала на попове и бабини даскали. Хайде! И да си опичаш ума — самичък си тука и на никого не си притрябал. Като ти дам един ритник — няма биля кой да попита за тебе! Ще ударя куфаря на училището — ай там в килията, както ги е учил Граматика, да вървят пак да ги учи. (Тръгва със занаятчиите). Ама-да-а, в таквози смутно време ще оставя един даскал да разваля ума на хората!

Четвърти занаятчия. Нали е чорбаджийско, иска му се все тъй… отгоре…

Даскал Димитър (гледа втрещен на мястото си и погнусен, плюе след Ганча Куката и занаятчиите, които влизат в училището). Пю, пю, пю, смрад, гнусота!…

Пан Пшесмицки (доближава се най-сетне до Даскал Димитра и ласкаво завързва с него приказка). Пане, пане, добродзе! Слушайте!

Даскал Димитър (треперещ от яд, не може да доде на себе си). Не искам вече нищо да слушам!

Пан Пшесмицки (продължава). То е народ, то су подли, зльи и глупье люди.

Даскал Димитър. И за тези хора аз ден и нощ тука толкози време се бъхтя… Още патерицата напоели, мене първи да заюздят!

Пан Пшесмицки. Колко пан е млад, колко не знае люди… И аз, и аз за мой народ всичко дал! В хилядо осемста четирийсет и осма година, кога в царство польске било повасчано и аз в Галиция сум позвал наш народ за отжизну! А що народ? Свързал мене так за дърво, със сърпове и косери искал на парче да разкъса! После на аустрианци предал… Аз съм Пшесмицки, аз шляхта любил и народ, и ойцизну… А сега що съм аз? Где има балкан — през него път правя. Пшесмицки — пропала екзистенция!

Даскал Димитър (като че се сепва и упорито, и продължително се вгледва в инженера).

Михал (изскача от училището и весело се обръща към Даскал Димитра). Даскале, виждал ли си пуйка, кога измъти патета, че ги заведе на реката. Патетата плуват по водата, пък тя остане на сухо…

Пан Пшесмицки (не може да разбере Михаля). Цо?

Михал (като прехваща за рамене инженера). Беше тя вече! Хайде, пане, да му цукнем за здраве сега.

Пан Пшесмицки (също прегръща Михаля, запява и тръгват да излизат и двамата) — Гло-гло, гло, гло, гло, гло, Глория. (Продължава песента.) Бялата пуста ракия.

Още незаглъхнала песента на Михаля и пан Пшесмицки и горе от друга улица се задава чорбаджи Петковата дъщеря. Спусната дълга сплетена коса по чипак, Милка развълнувана върви, комахай тичешком към училището.

Даскал Димитър (като я пресреща). Що дириш тука, Милке? Какво има?

Милка (иска да го отмине). Аз баща си търся.

Даскал Димитър (задържа я). Чакай.

Милка. Ти си повел терзиите и налбантите против баща ми. Хашлака се хвърлил върху него. Де е баща ми?

Даскал Димитър. Кой ще посмее да бутне баща ти?

Милка. Две жени дотърчаха да кажат — в кърви го повалил.

Даскал Димитър. Толкоз хора тук — аз ще оставя ли един Хашлак да дигне ръка на баща ти?

Милка. Ти! Ти си подклал всичко. Остави ме!

Даскал Димитър (като се стъписва пред нея, с подигнат глас, сякаш иска да държи реч). Милке! Знаеш ли ти какво исках аз и за него се застъпвах тука?

Милка (пресича го и като извръща глава от него). Ти пак като че ставаш на Метоха реч да сказваш! Тебе всичко ти е само в приказката на този свят.

Даскал Димитър (мигом заробял, дига рамене и с тих глас). Ти може и да си права. Не знам.

Милка (силно развълнувана и просълзена). Пък аз се полъгах… Тръгнах като сянка след тебе. И пред баща си дори да те закрилям. Да плача цяла нощ.

Даскал Димитър (смутено). Успокой се, Милке, какво има? Аз не мога хубаво да те разбера.

Милка (с досада). Ах, нима някога ти си могъл да разбереш нещо? Трябваше снощи, преди да додеш у дома, аз да ти кажа: да не се караш с баща ми. Нали? Да дохождаш пак у дома, че аз тебе… Аз… аз те обичам.

Даскал Димитър (като че се сбърква). Милке! Ама… Чакай… Боже мой…

Милка (сякаш го не слуша). На, тъй трябваше аз сама насред мегданя тука да ти казвам туй. Когато ти не искаше да ме знаеш за нищо… (Като се хваща изведнъж за главата, сепната от постъпката си.) Ах, какво правя аз? Мене ми взема някой ума. Тръгнах да търся баща си, пък…

Даскал Димитър (като че не може да се оправи сам). Ама защо ставаш такава? Чакай… Какво има?

Милка (продължава полу на себе си). Спрях се на момък сърцето си да откривам… Да приказвам таквизи приказки.

Даскал Димитър. Моля ти се, Милке. Слушай. Няма нищо такова. Ако не беше ми го казала ти, аз щях да търся сгода да ти го кажа.

Милка. Ти да искаше… Да ме обичаше ти… Всяка вечер идеше у дома и аз всеки път, като си тръгваше, вземах светилника да те изпращам.

Даскал Димитър. Ами как да ти кажа — тогава не беше време — тогава… аз обща работа се бях заел да карам.

Милка. Не оставаше ред до мене — да ме погледнеш. Да беше ти само веднъж извърнал очи към мене! Когато аз се свивах в някой кът в пруста, мама постоянно ми кимаше и ме дърпаше да изляза, пък аз стоях… Да те гледам и да гълтам всяка дума от устата ти…

Даскал Димитър (виновно свива рамене). Ами де да зная аз, Милке!

Милка. Ах, да беше ме погледнал ти само веднъж, всичко щеше да разбереш! Сега вече… Няма да се върне то!

Даскал Димитър (замислен). От снощи мене толкози много ми се струпа на главата, че още не мога да дода на себе си… Ти може да си права, аз, където ходя, все приказвам и работите на света искам да оправям, а когато себе си тряба да нареда, обърквам се съвсем…

Милка. Тебе в улични разправии ти лежи сърцето. За тях ти пренебрегваш всичко. (Пак полу на себе си.) Какво ще стане с мене? Как ще се живее занапред?

Даскал Димитър. Чакай, Милке, чакай да ти кажа… Снощи баща ти ми затвори вратата си, днес и еснафите ме отритнаха. Сега остава за мене едно — като пан Пшесмицки да тръгна по света… Който за народа стане, делът на Пшесмицки му е отреден! Сега, като го слушах, сякаш да виждах живота си занапред.

Милка. Че какво искаше ти? Спря ли, разправи ли на едного, тъй — ясно — да те разбере.

Даскал Димитър. Мене никой никога не искаше да ме слуша. И днес дори не ме оставиха да се изкажа. Аз смятам — всичко на този свят е създадено с труд и само за труда живее човек. Каквото ще да стане — не бива да робува този, който се труди.

Милка (гледа го в недоумение, после надига рамене). Приказваш тъй и искаш да те разберат. Е, ами подире.

Даскал Димитър. Какво ще бъде подире, аз не мога да ти го покажа на план. Сам не зная. И ако искаш по-право — това ми е най-голямата мъка.

Милка. Искаш да водиш, пък сам не знаеш накъде.

Даскал Димитър. Аз съм тук първия. Такава е честта на всекиго, който стои в първите редове. Миналата година във войната на Крим разправяха, когато щяла да се превзема една крепост, тя била заобиколена с дълбоки окопи, набити само с колове. На войниците, дето вървели в първите редове, им казали да се нахвърлят на коловете, за да минат другите по тях. И мойта орисия ще е таквази — да минат по трупа ми тези, които вървят след мене.

Милка (завладяна от речта му, отново се развълнува). Нека викат нашите против тебе… Цял свят да стане и да се опълчи против тебе… Не мога! И аз подире ти… Ако ще би на кол с тебе — ще вървя подире ти.

Даскал Димитър. Милке, от днес ти си за мене най-милото… едничка, която… ах, не ме мъчи да ти разправям туй — ти сама виждаш. Но да бих знаял, че дори и ти ще махнеш ръка на мене, аз пак не бих могъл да се отклоня от пътя си.

Милка. Няма да се отклоняваш. Твоят път… където изведе и двама ни.

Даскал Димитър (увлечено). С тебе, ще видиш ти! Но няма като пан Пшесмицки път през чужди балкани да пробивам, тук аз ще си проправя път и ще накарам всички да преклонят глава пред мене…

В училището се вдига врява. Чуват се гласове: „Не щем ги, не щем ги старите!“, „На Добря и Куката“, „Да живее Добри!“

Милка (сепнато). Какво викат? Баща ми…

Даскал Димитър. Ела насам. Той сега ще излезе.

И двамата завиват бързо край черквата. Няколко селяни излизат от училището и самодоволно си тръгват. Излиза и чорбаджи Петко. В същото време от долната улица изскача комахай тичешком Стефана към мъжа си и го задържа за ръка.

Стефана (още запъхтяна). Жив ли си, здрав ли си! Тръгвай с мен. Нямам аз мъж с Куки и Хашлаци да се разправя!

Петко (като смеря с очи жена си). Ти какво си дошла тука? Туй женска работа ли е? По-скоро да вървиш да си гледаш къщата и децата.

Стефана. Не ми тряба къща — нищо не ми тряба, аз от тебе вече не се пущам. Ти си чорбаджийски син и аз съм чорбаджийска дъщеря. Ако ще губим чорбаджийството си, двама да го губим. Няма да те оставя самичък тук. Тръгвай си у дома.

Петко. Аз, докато не се разправя — с топ да ме бият, не ще се мръдна оттука. Върви си, ти казвам.

Стефана. Достойни ли са те — да обелиш зъб, на тях една дума да кажеш? Тези хаймани, дето ги е подстроил Даскал Димитър. Остави ги. — Ела си — ти у дома си по-голям от цар.

Петко. Няма да оставя хората си да им дюдюкат като на вълци, пък аз да се скрия у дома.

Стефана. Дръпни се, те без тебе не могат. Нека познаят нуждата ти — сами да дойдат. Да плачат и скутовете ти да целуват.

Петко. Не ми трябат молбите на никого. Мойта чест е поругана — не мога да оставя.

Стефана (отстъпва и си тръгва, като се мъчи да задържи сълзите си). Все за общото, а пък ний…

Почват да излизат занаятчиите. Някои от тях си отиват, други се връщат в училището.

Петко (повръща се нетърпеливо). — Какво чакат още?

Излиза Добри Терзият с патерица в ръка и се изстъпва на една страна да възчака да излязат другите. Край него минават занаятчиите, честитят му, но той е загрижен.

Първи занаятчия (ръкува се). Е, честито, Добре. Тичане, блъскане, ама се свърши вече.

Четвърти занаятчия (също се ръкува). Хайде на добър час!

Добри Терзият. А бе то досега лесно, ама оттук нататък…

Седми занаятчия. Хич да не искаш да знаеш! Дадохме ти ний патерицата — карай!

Добри Терзият. Дадохте, ама няма да дойдете вий да си разправяте работите. Аз тряба да стоя там да ги разправям. Града и цялото Балканско пригорье, що се рекло, разправяй го и го управяй. Я да те видя! Не е то лесна работа, братко. Уби се до мойта глава — не зная дали ще мога да я укъркам.

Седми занаятчия. Че ти отсега ли се замисли?

Добри Терзият. Щом хванах патерицата, и усетих каква тежка грижа вързах на врата си. Не съм виждал аз ни от баща, ни от вуйчо. Досега само иглата и напръстника си знаех. А всички наоколо сме еднакво — на, няма кой да те упъти. Пък нали имаме лице, идем да направим нещо. Как ще гледаме в очи хората подире?

Първи занаятчия. Даскал Димитър дръжте. С негова памет всичко нареждайте и пред когото излезете — стоявате.

Добри Терзият. Едничък ми е опора и надежда и на мене той. Ще се хванем у него с две ръце — като слепци у тояга.

Вече селяни и занаятчии са си разотишли. На мегданя остават само Добри Терзият и двама занаятчии. От училището излизат и се карат Хаджи Андрея, стиснал кондиката под мишница, и Ганчо Куката, който налита върху него да я отнеме. След тях излизат чорбаджиите и третият занаятчия.

Ганчо Куката. Мене тук народ ме е избрал — по-скоро среброто и кондиката!

Хаджи Андрея. Не ги давам! Докато не доде всеки да си плати борча на чорбаджията — ни кутия, ни кондика!

Ганчо Куката. Черковното сребро не ви е залог да го държите.

Хаджи Андрея. Аз съм го събирал. Чорбаджиите са най-много дали.

Ганчо Куката. Аз съм кабзумалин. Мене и меймурина ме вече признава.

Хаджи Андрея. Аз не те признавам! Няма да си оставим вземането да го изпукате с раите.

Добри Терзият (гледа отстрана, като че не знае какво да прави. Към занаятчиите). Кой сега да ни разсъди, да чуй и нас, и тях.

Ганчо Куката (хвърля се с юмруци върху Хаджи Андрея). Сега ще те накарам да ме признаеш.

Хаджи Андрея (отвръща му). Хашлак с хашлак!

Добри Терзият (застава помежду им). Ганчо, махай се оттука! Все с бой ли…

Петко (като се доближава до тях). Ако ще би и главите си да изпочупите, докато всички заедно не прегледаме перо по перо кондиката, докато не ми покажете туй, що го приказвате, аз една пара от кутиите няма да ви дам.

Добри Терзият. Е, че кой ще ви направи тази тънка сметка?

Петко. Търсете си сами хората.

Едно заптие дохожда от училището и ги пресича.

Заптието (към старите чорбаджии). Чорбаджилар, меймурина ви вика да си ударите мехюрите и да си вземе сбогом с вас.

Чорбаджи Петко, Хаджи Андрея, Хаджи Куман и Милан се връщат в училището. Добри Терзият, Ганчо Куката и занаятчиите остават.

Добри Терзият. Слушайте, един колай има — както сме събрани, да се дигнем, че право при Даскала.

Ганчо Куката (трепва като ужилен и го пресича). Хах, отде-накъде пък при него.

Добри Терзият. Ще му оставим на ръката кондиката и кутиите. Чорбаджиите ще си кажат какво има да кажат и ний ще си кажем нашата. Той да отсъди по сърце.

Четвърти занаятчия. Тъй-тъй, Даскал Димитър няма да гледа ни тогоз — ни оногоз.

Ганчо Куката. Вий с ума ли сте бе! Ще ида при този бабин даскал! Ама-да-а, какво сте го зяпнали в очите все него.

Добри Терзият. Ти твойте с Даскала ще ги оставиш малко настрана. Чуваш ли ме! До бой я докарахте с Хаджи Андрея.

Ганчо Куката. Ха, аз щях да дръпна кондиката!

Добри Терзият. Ами сметките?

Трети занаятчия. Ще туряте на паралята малко боб — едно по едно ще ги изкарате и тях — хайде!

Добри Терзият. Втасахме! На бобени зърна — сметките на мезлиша!… Бре синковци мамини, вий си игра играйте! Обща работа ще караме ний или?

Първи занаятчия. То се знай!

Добри Терзият. Тук памет тряба, хей! И не само памет, ами един човек, дето не се е цапал в нашата. Като росна капка чист. Да стои отгоре и на чорбаджиите, и над нас.

Ганчо Куката. Ха то, на него аслъ туй му беше меракът.

Добри Терзият. Още по-добре. В такъвзи човек ще има вяра цял живот. Той каквото отсъди, да бъде като с нож отрязано.

Ганчо Куката. Не събарям из един — други да кача на главата си.

Добри Терзият. Не на глави. Ний сами тряба да му дигнем честта, не зная как. Волята му закон да стане тук.

Ганчо Куката. Вървете — мене ме няма там.

Добри Терзият. Ганчо, да те не хваща пак инатя. Тука от стотини години се е натрупало едно купище — тряба сега ний да се запретваме да го чистим.

Ганчо Куката (нехайно). Голяма работа.

Добри Терзият. Как тъй чорбаджии с рая се разделят. Чорбаджиите третират раите — ще им извадят душата. Еснафа пък с раите… Ай тъй се обърнал света. Ний с нашия ум ли ще турим ред?

Ганчо Куката. На чорбаджиите никой пара да не плаща! Те си имат пари — повече за какво им са. Пък на нашите — дай им патерицата. Като им сложа по две, да видиш, всички ще тръгнат в пътя.

Добри Терзият. С-с-ст, не те е срам! Да млъкваш!

Ганчо Куката (жасва се). Правете каквото щете! Аз при Даскала не ходя.

Добри Терзият. Тъй ли? Още ай сега отивам да повърна патерицата на Петка Хаджи Христов.

Добри Терзият тръгва към училището. Ганчо Куката се дръпва през мегданя.

Ганчо Куката. Ритам ви чорбаджилъка! Върви я носи!

Изведнъж третият занаятчия хваща Добри Терзият, а другите двама — Ганча Куката.

Трети занаятчия (тегли го назад). Ама, кръстник!

Първи и четвърти занаятчия (също на Ганчо Куката). Ганчо!

Добри Терзият и Ганчо Куката се повръщат и се спират един до друг, държани от занаятчиите.

Добри Терзият. Само инатя си като ще гледаме — по-добре всеки у тях и аз у дома.

Трети занаятчия. Ама дотук да я караме… Хм, бива ли, кръстник, ще ни се смее цял свят.

Първи занаятчия. Сега тук сме те избрали, Ганчо, няма да кръшкаш.

Четвърти занаятчия. Ще слушаш.

Ганчо Куката. Да не съм се родил аз само да слушам! Ама-да-а.

Първи занаятчия. Няма накъде. Жаста-праста — не върви то вече. Ще те вържем и ще те закараме.

Добри Терзият. Човека стои отпреде ни готов… И какъв човек! Ще го замина, че ще отида — сам да не зная какво да правя.

Четвърти занаятчия. То се видя. Даскала е един тука.

Трети занаятчия. Хайде, там работа да се върши.

Чорбаджиите вкупом излизат от училището.

Добри Терзият (към чорбаджи Петка). Ний си имаме човек. Да отидем при Даскал Димитра. И вий не можете рече нещо против него. Да му оставим всичко — той да ни разчисти сметките и да реши спора ни.

Хаджи Андрея. Вашия Даскал не го признавам аз.

Хаджи Куман. И аз нямам вяра в него.

Ганчо Куката (полу на себе си, цинично). Че и аз не го познавам, ама не ме пита никой.

Петко (замислен и като че се бори със себе си). Даскал Димитър да решава. Дават ми врагът ми да ме съди…

Милан. Какво ще правиш, Петко. Нали видиш, таквози… Няма други, дето да може да застане помежду ни.

Петко (тръгва решително). Когото щете! Нам лицето е чисто. Няма от никого да се плашим. Вървете при Даскал Димитра!

Милан и Добри Терзият (в един глас). При Даскал Димитра!

Занаятчиите (повличат Ганча Куката). При Даскала!

Всички вкупом тръгват.

Към следващата част или към съдържанието

Петко Тодоров Първите (3)

Метаданни

Данни

Драми

Събрани съчинения

Информация

История

Сваляне / Връзки

Действие второ

Петко Тодоров
Първите (3)