Алън Силитоу
Самотният бегач на дълго разстояние (2)

II

Не се упреквам: „Ако не беше онзи твой удар, нямаше да влезеш в Борстал“. Не, само набивам в тая моя глава на бегач, че не беше честно щастието да ми изневери точно когато успях да подведа ченгетата, че нямам нищо общо с цялата работа.

Беше есен, а нощта достатъчно мъглива, за да се пошляем по улиците с приятелчето Майк, вместо да седим залостени пред телевизора или в разкошните плюшени кресла на киното. Но цели шест седмици аз не бях пипнал работа и не ме свърташе на едно място. Ще попитате защо съм мързелувал толкоз време, когато обикновено душата ми излиза от бачкане с фрезата. Вижте какво, татко умря от рак в гърлото, а майка ни събра чисти петстотин от застраховката и помощта от завода, където беше работил. „За тежката ви загуба“ — казаха оттам или нещо в тоя дух.

Убеден съм, а и майка ни сигурно е мислила така, че никоя жива душа не би се трогнала от пачка шумолящи синьо-черни петаци^[1], докато не хвръкнат от ръката й в касата на някой магазин, през чийто тезгях продавачът дава в замяна какви ли не чудесии. Щом пипна парата, майка ни заведе мене и петимата ми братя и сестри в града и ни накичи като кукли. Сетне купи широкоекранен телевизор и нов килим, защото старият беше залян от кръвта на умиращия татко и не можа да се изчисти, и натоварена с всякаква кльопачка и ново кожено палто, нае такси до къщи. А знаете ли — сигурно няма да ми повярвате, — на следния ден чантата й беше натъпкана с още почти триста лири. Та как да работим при такова положение? Клетият стар татко не можа да се порадва, а само той беше страдал и умрял заради тази голяма пара.

Вечери наред седяхме пред телевизора. В едната ръка сандвич с шунка, в другата — блокче шоколад, а между ботушите — бутилка лимонада, докато майка ни се търкаляше горе в новопоръчаното легло с някой красавец. Не бях виждал по-щастлива фамилия от нашата през тези два месеца, докато имахме необходимите пари. Когато те се стопиха, аз много не се сепнах, обикалях цял ден по улиците „в търсене на работа“ — казвах така на майка ни, а всъщност се надявах да пипна отнякъде други петстотин лирички, за да текне отново сладкият живот, на който свикнахме, да текне и да не свършва никога. Удивително е колко лесно свикваш с друг вид живот! Най-напред рекламите по телевизора ни показаха, че не сме дори и сънували колко много неща могат да се купят на този свят. Когато сме надничали из разните витрини, ние не сме успявали да зърнем всичко, защото и без това не сме имали с какво да го купим. Телевизорът правеше всичките тези неща двадесет пъти по-хубави, отколкото сме си ги представяли. Дори и рекламите в киното ни изглеждаха скучни и сиви, защото сега си гледахме частно, у дома. Преди зяпахме по витрините, но стоките не мърдаха, а сега можехме да ги оценим истински — те подскачаха по екрана, лъщяха, а една бонбонена хубавица се втурваше подире им, за да ги сграбчи с лакираните си нокти или да остави червилото си по тях — съвсем не приличаше на безнадеждно тъпите реклами по стълбове и вестници. Тук проблясваха недоопаковани полуотворени пакети и консерви, караха те да мислиш, че още преди да си ги купил, трябва да ги доотвориш; все едно да зърнеш през някоя витрина празен Магазин с незаключен сейф, шефът мръднал нанякъде за чашка чаец, без да помисли, че трябва да си пази парата. И филмчетата, които въртяха, бяха добри, не можехме очи да откъснем от ченгетата, хукнали подир нашите хора, които мъкнеха еднодневки, натъпкани с пари. И все изглеждаше, че — аха-аха — ще успеят да избягат, за да си похарчат имането преди края. Все се надявах, че така ще стане, все ме сърбеше ръката да прасна екрана (мислех си, че е платнен, както в киното), а сетне да измъкна с един двоен нелсън ченгето, за да не търчи повече след момчето с еднодневката. Случваше се то да очисти и по няколко банкови чиновничета, но дори и тогава се надявах, че няма да го пипнат. По-точно: исках го от все сърце, защото другото би значело електрически стол, а не го пожелавам никому, независимо от това кой е — чел съм в една книжка, че електрическият стол съвсем не усмъртява веднага, а ти стърчиш на него, докато пламнеш като факла и гориш, докато умреш. Щом ченгетата хукнеха след тарикатите и ние им скроявахме чудесен номер с телевизора — ха някое ченге си отвори плювалника, за да съобщи, че е хванал някое момче, и аз изключвах звука и наблюдавах как си криви устата — като златните рибки или, не, по-скоро като скумриите или цаците, които обясняват с пантомима постъпките си. Толкоз беше смешно, че цялата фамилия едва не припадаше от смях върху новичкия килим, който още не беше тръгнал към спалнята. Но най-хубаво беше да го направиш на някой тори^[2], който ти разправя колко хрисимо ще е правителството му, ако си дадеш гласа за тях — увисналите му ченета се тресат, разтварят се и произнасят нещо, той приглажда с ръце мустака си, попипва петелката на сакото, за да провери дали цветето му не е паднало, а пък ако прекъснеш изобщо звука, изключиш дори шепота му, тогава разбираш, че тоя сам не си вярва на приказките.

Когато началникът на Борстал ми чете първото напътствие, аз така ясно си спомних номера с телевизора, че едва не се пръснах от потискан смях.

Да, отракахме се в телевизията и правехме такива фокуси с вълшебното сандъче, че майка ни започна да ни вика „тели-бойс“.^[3]

Моето приятелче Майк го пуснаха под гаранция, защото било първият му удар — виж ми окото, — първият, за който знаеха! И защото никога нямало да го направи, ако не съм го навивал аз. Казаха, че съм бил заплаха за честните младежи като Майк, този Майк, с ръце напъхани дълбоко в джобовете, за да е ясно, че пукната пара няма, с клюмнала глава, сякаш търси петаци по земята, за да си напълни джобовете, със съдрана плетена блуза и коса, захлупила очите му. С неговия фасон „Умирам от глад!“ можеш спокойно да изпросиш от всяка жена по някой шилинг.

И още — че съм бил „мозъкът“ на аферата, главният навивач на другите. Кълна се в господа бога, нищо подобно няма, защото щом можах да скрия парата на онова място, ясно е значи, че нямам мозък дори колкото един комар. А мене, щур какъвто съм си, изпратиха в Борстал, защото — нека говорим често — бил съм вече в поправителен дом, но мисля, че ако седна да разказвам, ще излезе същата скучна история… Все пак се радвах, че Майк се откачи — дано винаги му върви така, не като на мене, смахнатото копеле.

И така, през оная мъглива нощ ние се откъснахме от телевизора и хлопнахме пътната врата зад гърба си. Понесохме се по нашия булевард като шлепове с развалени сирени, които едва се мъкнат по реката — защото в тая убийствена, ледена мъгла не можехме да разберем дори накъде са фасадите на сградите. Замръзнах до мозъка на костите си — в бъркотията при пазаруването майка ни не се сети да ми купи едно балтонче, а когато реших да й напомня, кинтите бяха профукани.

За да се стоплим, засвирихме „Теди-бой на пикник тръгва“, а пък аз си обещах, че на всяка цена ще си купя палто. Майк ми каза, че и той мислел същото, но щял да добави и чифт новички златни очила вместо онези в телените рамки, които носеше от сто години — бяха му ги дали от училищната болница.

В началото Майк не схвана, че има мъгла, а всеки път, когато го дръпвах от някой електрически стълб или някоя кола, той сваляше и избърсваше очилата си. Когато видя обаче, че лампите на Алфретънското шосе се пулят като очите на октопод, той пъхна очилата в джоба си и не ги постави, докато не осъществихме онзи удар. От двама ни заедно и две петачета не можеше да събереш, а макар че не бяхме гладни, когато минавахме край лавките, където пържат риба и чипс, ужасно ни се приискваше да имаме малко пари, защото вдъхвахме фините миризми на сол, оцет и пържещо се олио и устата ни се наливаха. Няма защо да крия от вас — прекосихме града, очите щяха да ни изскочат от гледане — дано открием някое загубено портфейлче или часовник, а по прозорците и вратите на къщи и магазини — нещо достойно и лесно за свиване.

Не разговаряхме, но аз си знаех, че и двамата мислим едно и също. Не разбрах друго — и както съм сигурен, че аз съм аз, така съм сигурен, че никога няма да го разбера — кой пръв от нас, копелета недни, втренчи зъркелите си в двора на хлебарницата. Няма що, лесно е да се каже, че съм бил аз — но истината е, че и досега не зная Майк ли беше или не — спомням си, че видях отворения прозорец, едва след като той ме ръгна в ребрата и посочи нататък.

— Виждаш ли? — проговори Майк.

— Да — уверих го аз. — Да се намъкваме.

— А зида? — прошепна той, като го оглеждаше.

— Подстави рамо! — изхриптях аз. Майк гледаше вече нагоре.

— Ще стигнеш ли? — за първи път проявяваше признаци на живот.

— Остави на мене! — бях вече готов. — От твоите жилави плещи мога всичко да стигна.

Сравнен с мене, Майк беше същинско кутре, но под оплесканата вълнена блуза, изплетена от шахматни квадрати, се криеха стоманени мускули. Ако го гледаш как върви по улицата, с очилца и ръце в джобовете, няма да повярваш, че може муха да смачка. Но аз никога не съм пожелавал да се бия срещу него, защото той е от ония, които мълчат по цели седмици — закове се пред телевизора, чете каубойско романче или просто спи и изведнъж — „прас!“ — едва не убие някого, и то за нищо и никакво — или го изпреварили в надпрепускането за последния съботен брой на „Футбол пост“, прередили го на автобусната спирка или го блъснали, когато посред бял ден фантазирал нещо за куклата, която живее до тях. Видях как се нахвърли веднъж на едно момче само защото го погледнало някак си по-особено, а после излезе, че то било късогледо, но никой не знаеше това, понеже току-що се бяха преместили на нашата улица. Друг път такива неща изобщо не го трогваха. Предполагам, че се сприятелих с Майк само защото и аз самият не обелвам дума месеци наред.

Майк вдигна ръцете си, сякаш го заплашиха с пистолет, и застана пред стената като за разстрел. Покатерих се по него като по стълба или стреме, а той стои, извърнал изпънатите си длани така, че заставам отгоре им като кола на подвижен крик и нито дишането му се чува, нито с мускулче трепва. Във всеки случай и аз не си губех времето — при изкачването бях захапал сакото си, сега го метнах на зида, набучен с късчета стъкло (на това място върховете им бяха позатъпени от времето и случайно попаднали камъни) — сетне, без да усетя как, се озовах отгоре, възседнал стената. Прехвърлих се веднага и когато тупнах на земята, усетих, че краката ми се забиват чак до гръцмуля. Излезе една шумотевица, сякаш се приземих с парашут. Едно приятелче ми е казвало, че скачането с парашут е като скачане от стена, висока дванадесет фута — също като оная. Събрах си чарковете и отворих портата, за да влезе Майк — той продължаваше да се хили и да проявява признаци на живот, защото най-трудната част от работата беше вече извършена. „Дойдох, разбих и влязох!“^[4] — както се пее в онова дълбокомислено шлагерче от Борстал.

Както обикновено, аз за нищо не мислех, защото бях зает — така е винаги, когато отмъквам тръби, свивам чанти, разбивам брави, задигам резета — напрягам кльощавите си ръце и предългите си крака, за да предвижа работата, и просто нищо не усещам — дали белодробието ми пуфти, дали зяпам или стискам ченета, умирам ли от глад, чеша ли се като крастав или бълвам най-мръсните благословии сред мъгливата нощ. А щом като в главата ми е пълен мрак, как мога да си изкривя душата и да твърдя, че мисля? Когато преценявам как най-лесно да отворя някой прозорец или да разбия някоя порта, мога ли да мисля или дори да се сещам за нещо друго? Това е то, което не успя да разбере оня очилат тип с тефтера и бялата манта, който дни наред ме разпитваше в Борстал. Тогава не успях да му го обясня както сега, когато го пиша, но дори и да бях успял, той пак нямаше да схване — то и аз сам себе си не мога да разбера в такъв момент, макар че много се старая.

И значи, преди да си дам сметка къде се намирам, аз бях вече в хлебарницата. Седя и наблюдавам каква прави Майк — драсна клечка кибрит, видя къде е касата с парата и я понесе, вкопчил в нея и двете си лапи така, сякаш ей сега ще я сплеска. Квадратната му, подстригана като таралеж глава се усмихнала, и то е усмивчица един път — по поръчка, за петдесет шилинга.

— Бягай! — внезапно проговори той и раздрънка касата. — Да се чупим!

— Може още да има — отвръщам аз и измъквам разните чекмеджета на бюрото.

— Няма! — каза Майк, сякаш познаваше играта от двадесет години. — Всичко е тук! — и потупва любовно металната кутия. — Само тук!

Измъкнах още няколко чекмеджета, пълни със сметки, тефтери и писма:

— Откъде пък знаеш, глупако объркан?

Той се втурна покрай мене като бик към порта:

— Тъй на, знам.

Така или иначе, трябваше да сме заедно и да работим заедно. Зърнах една новичка пишеща машина — бонбон ви казвам, — но си знаех, че много лесно ги откриват, затова й изпратих въздушна целувка и излязох подир него.

— По-кротко! — казвам аз и притварям вратата, — Нямаме бърза работа.

— В никакъв случай! — отговаря ми през рамо той.

— Месеци наред ще си пръскаме имането! — прошепнах аз, когато прекосявахме двора. — Само внимавай да не скръцне външната врата, иначе току-виж, ченгетата дотичали.

— Ти мен за щур ли ме вземаш, бе? — отвърна той и така изскърца с вратата, че цялата улица го чу.

Не зная какво му беше на Майк, но аз започнах тогава да мисля как ли ще минем безопасно по всички улици с касата под пуловера ми. Защото Майк ми я връчи веднага, щом се озовахме на главната улица, което значи, че и той се бе размислил. Излиза, че не можеш да загрееш какво става в другия, докато сам не започнеш да мислиш за същото. Но не може да се каже, че измислих нещо умно — такъв страх ме налегна само като си представих, че някое ченге ще запита накъде съм се понесъл с тая буца в шкембето, така се вледених, та и с нагорещен поялник не би могъл да ме размразиш.

— Какво е това? — щеше да запита той и аз щях да кажа:

— Оток.

— Какво имате предвид с този оток, мили момко? — би продължил той по системата на ченгетата.

Аз щях да се разкашлям и затърча така, сякаш болката изгризва червата ми, и да подбеля очи като умиращ на път за болницата. А Майк щеше да ме подкрепя под ръка, сякаш е най-безценният ми приятел.

— Рак — щях да пусна бомбичката на господин Ченгев и да пораздвижа ръждясалия му мозък.

— На твоите години!?

Щях да изрева отново, за да схване, че само мръсно копеле като него може да ме задържа в това състояние. Знаех си, че нищо няма да излезе, но все пак бих добавил:

— Наследствен рак. Татко умря миналия месец от него, а пък аз, доколкото разбирам от медицина, ще умра идущия.

— Тц, тц… в корема ли го удари?

— Не, в гърлото. Но при мен улучи стомаха. — И отново стенание и кашлица.

— Слушай, не може да се моташ така, щом си заразен от рак. Мястото ти е в болницата.

Тогава бих кипнал:

— Тъкмо натам съм тръгнал, ако ме пуснете да мина и спрете да разпитвате. Нали, Майк?

Майк ще ме подкрепя с неясно грухтене. И ченгето веднага ще каже — учтиво и фино, че приемната на болницата затваря в дванадесет, затова ще е май по-добре да телефонира за някое таксе. Ако сме съгласни, на драго сърце ще ни услужи, даже ще плати. Убеждаваме го да не се тревожи — ще се оправим по най-късия път до болницата; уверяваме го, че е добро момче, нищо от това, че е ченге. Но щом свием зад ъгъла, неговата голяма глава — серийно производство — започва да схваща, че ние вървим в посока обратна на болницата. Повиква ни. И тогава хукваме… Да, на тези щуротии мислене ли им викате?

В моята стая Майк отвори чевръсто касичката с чук и длето и преди да разберем какво става, на всеки от нас се паднаха по седемдесет и осем лири, петнадесет шилинга и четири и половина пени: Наредихме ги на леглото ми като коледно угощение: кейк и бисквити със сметана, салата и сандвичи, торти с конфитюр и блокчета шоколад. Поделихме всичко, поделихме го по равно, защото и двамата държим за равно плащане при равен труд — така беше и между татко и неговите другари — чак до края, когато вече душа не му остана. Мислех си, колко е хубаво, че такива типове като оня загубен хлебар не си трупат парата в някоя от големите банки с мраморни фасади, щръкнали по всеки ъгъл на града. Как ни провървя, че е нямал доверие в тях, независимо от това, че са построени от милиони тонове бетон и железни решетки, че имат стоманени сейфове и че стотици ченгета не свалят своите изпулени, сини зъркели от тях. Колко сърцераздирателно беше, че нашият хлебар не е считал касите за старомодни и не е правил модерни фасони като другите търговчета, които ходят по банките. Къде ти работа тогава за такива честни, порядъчни, трудолюбиви и съзнателни момчета като Майк и мене?

Ще помислите, пък и всеки човек с грам фантазия би предположил това, което и аз мислех тогава — пипахме безпогрешно, хлебарницата беше поне на миля отдалечена от къщи, жива душа не ни мярна и понеже имаше мъгла и ние работихме по същество не повече от пет минути — това значеше, че ченгетата никога не ще открият следите ни. Не познахте обаче и аз не познах и никой, независимо от това колко му е фантазията, не би познал какво стана.

Дума да няма — Майк и аз не се впуснахме в харчене, защото хората веднага биха усетили, че сме свили чужда стока. Не е за разправяне, но дори и на улица като нашата хората винаги са готови да свършат някоя и друга услуга на ченгетата, и аз все не разбирам защо го правят. А по света са се навъдили такива подлеци, че ако имат само две пени повече от тебе и ги дострашее да не им ги свиеш, са готови да те вкарат в дранголника просто за това, че си измъкнал тръба от някой клозет, който отгоре на всичко може и да не е техният — правят го ей така, да не би да стигнеш до двата им гроша. Ние си се спотайвахме, за да не схване някой колко сме богати. Не правехме нищо от тоя род — да слезем в града и да се върнем издокарани в нови-новенички костюми, както подобава на всеки теди-бой, с комплект джазови барабани — така направи едно приятелче, което преди шест месеца бе проверило основно касата на една фабрика. Не, ние отделихме дребосъка, подредихме в пачки банкнотите и ги натикахме във водосточната тръба на задния двор.

— Никой не би се сетил да надникне там — казах аз на Майк. — Нека си отлежат една-две седмици, а после ще теглим по лира на неделя, докато ги изхарчим. Може да сме крадливи копелета, но отдавна не миришем на мляко.

След няколко дни на вратата ни почука един цивилен шишко. И попита за мене. Аз все още си лежах — беше единадесет часа, — но когато чух, че майка ни ме вика, трябваше да се измъкна изпод приятните завивки.

— Един човек те търси — каза ми тя, — шавай, защото ще си тръгне!

Чувах, че го държи на задния вход, дрънка му там за времето — колко било хубаво, но как от сутринта замирисало на дъжд, — а онзи не отговаря, отсича само с едно грубо „да“ или „не“. Аз се оплетох в панталоните, чудейки се защо ли ми е дошъл — знаех вече, че е ченге, защото в нашата фамилия „един човек те търси“ значи винаги това: Нямах представа дали по същото време някой друг не е отишъл у Майкови, но го допусках — та нали сто и петдесет лири бяха натъпкани във водосточната тръба до задния вход, само на десетина инча от обувката на цивилното ченге? Майка ни продължаваше да му дрънка и мислеше, че така ми прави услуга, а пък аз се молех на дядо господ да го покани вътре, въпреки че после осъзнах колко по-подозрително е това — ченгетата си знаят: и сенките им не търпим, та почнем ли с поклоните, те наострят уши и захващат да душат. Майка ни не е вчерашна — мислех си аз, трополейки надолу по разнебитените стълби.

Познах си го аз: „От Борстал е Бърнърд с тази капелка, Роналд с тези гумени чизми в приюта се труди, а този е Пит, докаран с връзка и шлифер шикарен, той съди условно и бута в тюрмето“. (Това шлагерче го измайстори един нов приятел от Борстал — съчини, го така, самодейно, и аз бих ви го предал от край до край, но то си е отделна работа и няма нищо общо с тая история.) Та за ченгето ми беше думата — в неговите джобове цял живот не бе имало, толкоз пара, колкото бяхме натъпкали в търбуха на водосточната тръба. В лицето приличаше на Хитлер — одрал му кожата, та чак и мустаците му щръкнали като бояджийска четка, само че беше най-малко шест фута висок. Но и аз се понадигнах, за да го гледам право в неграмотните сини очи — така правя с всяко ченге.

Тогава започна да ме разпитва, а майка ни се обади зад него:

— Той вече трети месец не се отлепя от телевизора, приятелче, не го намесвай в твоите работи! Не е зле да се огледаш за други, иначе напразно лапаш заплатата, която излиза пак от моя джоб — с тия данъци и удръжки.

Да пукнеш от смях, защото доколкото знаех, майка ни никога нищо не бе плащала, а се надявам, че и никога няма да го стори.

— Слушай, ти нали знаеш къде се намира Паплуйкстрийт? — запита ченгето, без да обръща внимание на майка ни.

— Не се ли отделя от Алфретънското шосе? — запитах услужливо и ведро аз.

— Знаеш, че е някъде по средата, вляво, там има една хлебарница, нали?

— Да не е оная до кръчмата? — поисках да се осведомя аз.

Той ми отвърна остро:

— По дяволите, нищо подобно!

Ченгетата кипват винаги много лесно, но полза никаква.

— Тогава не я знам — спасявам се с нахалство аз.

Той стърже монотонно с огромната си обувка по прага:

— Къде беше миналия петък вечерта?

Хайде пак на ринга, само че това беше по-лошо от истински боксов мач.

Не беше приятно, че това ченге се опитва да ме обвини в нещо, без да е сигурен във виновността ми:

— Да не съм ходил аз в оная хлебарница, за която споменахте? Или съм бил може би в съседната кръчма?

— Ако не ми отговориш направо, ще ти тупнат пет годинки в Борстал — отвърна той и разкопча шлифера си, макар че вън беше студено.

— Бях се лепнал за телевизора, както ви каза мама — заявих непоколебимо аз. Но той продължи с идиотските си въпроси:

— С телевизор ли се снабдихте?

С тези евтини номера не можеш хвана и двегодишно хлапе, та мен ли? И аз му отвърнах:

— Защо, да не е паднала антената? Няма ли да благоволите да заповядате и видите телевизора ни?

Станах му още по-противен:

— Ние знаем, че миналия петък не си слушал телевизора. Знаеш го и ти, нали?

— Може и да не съм го слушал, защото понякога изключваме звука, ей така — за смях, но положително го гледах — чувах майка ни да се кикоти в кухнята и се надявах, че и майката на Майк се държи така, ако ченгетата са споходили и него.

— Ние знаем, че не си бил в къщи — каза той и започна отново да се самонавива. Те винаги казват „ние, ние“ и никога „аз, аз“, сякаш се чувстват по-смели и по-справедливи, когато доказват, че са много срещу един.

— Имам свидетели — говоря му аз, — мама — един, нейният приятел — втори. Малко ли са? Мога да ви намеря още една дузина, ако щете и дузина плюс едно^[5], щом става дума, че някакъв хлебар бил ограбен.

— Не обичам лъжите — продължава си той, без да проумее „хлебарската дузина“. Откъде изобщо изкопават тези ченгета? — Искам, да зная само едно: къде си скрил парите?

„Не се шашвай! — повтарях си аз. — Не се шашвай!“ Чувах как майка ни подрежда чаши и чинии и слага на печката тигана, за да пържи бекон. Отдръпнах се и го поканих да влезе, сякаш бях лакей в ливрея:

— Влезте и претърсете къщата! Само ако имате разрешително за това.

— Слушай, младеж — показа си истинския образ той: мръсен хулиган, копеле, което се вре навсякъде. — Престани да ми се перчиш, защото ако те дръпнем в участъка, ще те обработим добре и ще ти понасиним очите!

Знаех, че не се шегува, защото бях слушал за всичките им трикове. И мечтаех за онзи ден, когато той и неговите побратими ще получават ритници и синини — кой знае, може пък и да се случи, и то по-скоро, отколкото си мислим.

— Кажи къде са парите и аз ще те пусна условно.

— Какви пари? — запитах го аз, защото тая песен ми беше вече позната.

— Знаеш какви.

— Приличам ли на човек, който знае нещо за някакви пари? — рекох аз и пъхнах юмрук в една от дупките на продраната си риза.

— Отлично знаеш, че говоря за откраднатите пари — отвърна той. — Няма да ме подведеш, затова не се опитвай!

— Три шилинга и осем и половина пени ли бяха? — запитах аз.

— Крадливо, малко копеле! Ще те научим как се крадат чужди пари!

Извърнах глава и извиках:

— Мамо! Я телефонирай на адвоката ми!

— Много умен се пишеш — каза ми доста нелюбезно ченгето. — Но няма да престанем, докато не разкрием всичко.

— Слушайте — изплаках аз, сякаш след миг щях да се задуша от ридания, загдето ме оскърбява толкова. — Много ми е приятно, че си разговаряме, забавлявам се дори, но ми се ще да ми обясните за какво всъщност става дума, защото, честна дума, кълна се — аз току-що станах от леглото, а вие стоите пред вратата и ме уговаряте, че съм откраднал цяла торба пари, пари, за които нищо не зная.

Той подскочи, сякаш ме бе спипал, макар че не разбрах защо или пък си помисли така:

— Кой каза нещо за пари? Аз не. Какво те кара да бъркаш парите в нашия мил разговор?

— Вие! — отвърнах аз и реших, че сега ще побеснее и от ченето му ще закапят лиги. — Както на всички полицаи, така и на вас непрекъснато пари ви се въртят из главата. И хлебарници.

Лицето му се изкриви.

— Искам да ми отговориш само на това — къде са парите?

Но и на мен ми дойде до гуша:

— Готов съм да сключим сделка.

Лицето му светна като сигнална лампа — сигурно реши, че е попаднал на следа.

— Каква сделка?

И аз му обясних:

— Ще ви предам всичките си пари — един шилинг и четири и половина пени, ако престанете с тези инквизиции и ме оставите да закуся. Честно слово, загивам от глад. Не съм хапвал от вчера. Чувате ли как ми куркат червата?

Челюстта му увисна, но той продължи да ме обработва още половин час. „Обикновена проверка“ — както казват по филмите. Но знаех, че по точки бях спечелил аз.

Най-сетне ченгето си тръгна, но дойде отново надвечер, за да претърси къщата. И счупен грош не намери. Отново ме разпита и аз отново му отвърнах само с лъжи, лъжи и лъжи, защото така мога да карам до припадък, и то без да ми трепне окото. Улики против мене нямаше — това знаехме и двамата, иначе отдавна да ме бяха насадили в участъка. Но той продължаваше да човърка — нали бях лежал вече в поправителния, и то по една работа, за която трябваше да прескачам чужд зид. И Майк смляха през същата воденица, защото всички квартални ченгета знаеха, че е най-верният ми другар.

Вечерта се видях с Майк — бяхме във всекидневната, затулихме лампата, изключихме телевизора. Майк се разположи в люлеещия се стол, аз се проснах на кушетката — седяхме и си пафкахме пакет „Уудс“. Заключихме вратата, спуснахме завесите и започнахме съвещание по въпроса за парата, натъпкана във водосточната тръба. Майк считаше, че трябва да ги измъкнем и да се чупим към Скенс или Клийторпс и да си поживеем като лордове — да наемем една крайбрежна вила и най-сетне да си погуляем, както ние си знаем — докато ни пипнат.

— Слушай, глупчо проклети! — казах аз. — Изобщо няма да успеят да ни спипат, а забавлението ни е сигурно, само че се отлага за по-късно.

Толкова бяхме хитри, че дори и на кино не ходехме, въпреки че все натам ни дърпаше.

На заранта същата хитлерова морда ме разпита отново. Този път с още едно ченге. Дойдоха и на другия ден — много се мъчиха да измъкнат нещо от мене, но аз не отстъпих нито инч. Това на хвалба прилича, но онзи си намери майстора, защото аз никога не се поддавам при разпит, колкото и дълго да трае той. Претърсиха и къщата на два пъти — започнах да мисля, че са открили някаква следа, но сега виждам, че не е било така — просто безплатно са ми разигравали и този театър. Обърнаха къщата наопаки, изтърсиха я като стар чорап, тършуваха от тавана до дюшемето, от предния до задния вход, но, разбира се, нищо не откриха. Едното ченге даже си напъха главата в камината на официалната ни стая (която не бе чистена и палена от години) и я измъкна оттам маскиран като Ел Джолсън, та трябваше да се плакне на кухненската мивка. Те се въртяха безцелно край огромния фикус — дар от баба ни за майка ни, — вдигнаха го от масата, за да видят какво има под покривката, сетне отместиха масата, за да огледат дъските на пода — и на тези тъпи, невежи копелета с големи глави и през ум не им мина да изсипят пръстта от саксията — щяха да открият смачканата каса, заровена през нощта, когато свършихме оная работа.

Сега се сетих — тя сигурно е още в саксията и майка ни се чуди защо зеленчукът й не расте, както се полага. Как ли пък ще стане това чудо, когато около корените се е заплело онова дебело, черно тенеке?

Последния път, когато се почука на вратата — беше през една дъждовна утрин, към девет без пет, — аз се търкалях още сънен в легълцето. Този ден майка ни бе отишла на работа и аз извиках да почакат малко, а след това се смъкнах, за да видя кой е. Беше моето ченге — висок като върлина и прогизнал от дъжда. За първи път в живота си бях проклет към някого и сега съжалявам за това — не го поканих да влезе на сушина, но то беше, защото исках да пипне двойна пневмония и да свърши. Предполагам, че ако поискаше, той би могъл да ме отмести и да влезе, но може би си е свикнал да разпитва от прага и не е пожелал да променя навика си, въпреки че валеше.

За проклетията си съжалявам не от някаква глупава добродетел, а защото точно тогава тази моя проклетия се обърна срещу самия мене. Трябваше да го приема като роден брат, когото не съм виждал от двадесет години, да го завлека вътре на чаша чай и цигара, да му разкажа филма, който не бях гледал предната вечер, да разпитам как се чувства жена му след операцията и дали преди нея са й обръснали добре мустаците — и най-сетне да го отпратя щастлив и сит през парадната порта. „Няма да го каня — виках си аз тогава, — нека да видим какво е измислил сега!“

Стоеше встрани на прага — или защото там валеше по-малко, или защото искаше да ми се любува от друга гледна точка — беше му доскучало да дебне все по един и същ начин лицето на едно момче, което лъжеше, без да трепне.

— Познали са те — каза той отърсвайки дъждовните капки от мустака си. — Една жена те видяла вчера с приятеля ти и се кълне във всички светии, че точно вие сте влезли в хлебарницата.

Сигурен бях, че все още ми хвърля въдицата — защото предния ден не се бях виждал с Майк, но все пак направих нещастна физиомутра.

— Която и да е, тя клевети невинни хора, защото единствената хлебарница, в която съм стъпвал напоследък, е тази на нашата улица — мама ме изпрати да взема на кредит малко хляб.

Онзи не се хвана:

— Та сега искам да чуя къде са парите — каза той, сякаш изобщо не му бях отговарял.

— Мисля, че мама ги прибра тази сутрин, когато тръгна на работа, за да пие чай в бюфета.

Дъждът се лееше така проливно, че аз си помислих дали няма да го отнесе нанякъде, ако не влезе вътре. Но това съвсем не ме тревожеше, затова продължих:

— Спомням си, че снощи пуснах парите във вазичката над телевизора — цял шилинг и три пени, скрих ги за днешния пакет цигари и едва не припаднах, когато открих, че са изчезнали. Разчитах, че ще изкарам днес с тях, защото моето мнение е: „Живот без фас не е живот“. Вие как мислите?

Свикнах му вече и започна да ми става весело — съзнавах, че това ще е последният вързоп лъжи, защото издържех ли сега, ченгето губеше играта. След няколко седмици Майк и аз щяхме да сме вече по крайбрежието и да започне големият живот — и футбол да ритаме, и кукли да си намерим, и то кукли с широка душа — колкото имат, толкова да дават.

— В такова време не върви да събираш фасове по улицата — продължих аз, — защото се разкапват от водата. Дума да няма, можеш да ги подсушиш край огъня, но, общо взето, не е вече онзи вкус, който си знаем. Как ги разваля този дъжд, та чак ми иде да ругая — от тютюн ги прави на кълцана шума, а пък вкус никакъв.

По едно време започнах да си блъскам празната глава защо ли тая стара полицейска хрътка не ме пораздруса и не викна, че няма време да слуша всичко това. Но оня изобщо вече не гледаше към мен и в миг всичките ми мечти за Скенс станаха на пух и прах. Когато видях къде се е втренчил, аз едва не потънах в дън земя.

Ченгето гледаше в един петак, един разкошен петак, а пък аз продължавах да си дрънкам:

— Важното е да пушиш истински тютюн, защото той винаги е по-добър от онези намокрени отпадъци, които събираш под дъжда и после сушиш. Ясно ми е какво ти е на душата, когато не можеш да намериш пари за пакетче, а шилинг и три пени си остават шилинг и три пени за всяка кесия. Дума да няма, че ако открия нещо в повече, веднага ви дрънвам един телефон, за да ви кажа къде да го намерите,

Помислих, че ще получа удар — водата изтласка от водосточната тръба още три зеленки, после все нови и нови… Най-напред те излизаха гладички, после вятърът и дъждът подвиваха крайчетата им и те сякаш оживяваха и се стремяха назад към сухата, закътана тръба — да се скрият на завет от ужасното време. И нямате представа как горещо желаех да го сторят. Старата хитлерова морда просто не знаеше какво да направи — все още се звереше, а пък аз реших, че е по-добре да продължа да дърдоря, макар че вече разбирах колко малко ми помага това:

— Няма какво да спорим — снабдяването с пара не е лека работа, шилингите не се откриват току-тъй по седалките в автобусите или кофите за смет. Снощи дори и в леглото си не открих нищо подобно, защото веднага бих разбрал, нали? Не може да се спи върху тях, защото винаги са твърди и изобщо когато са нови…

Много време трябваше на нашия Хитлер-бой^[6], за да схване какво става. Парите, се пръскаха по двора, подсилени с още един, трети цвят на банкнотите по десет шилинга. И тогава ръката му се стовари тежко върху рамото ми.