Херман Мелвил
Моби Дик (28)

Глава 26
Рицари и оръженосци

Първият помощник-капитан на „Пекод“ беше Старбък, родом от Нантъкит, от квакерско потекло. Той беше дълъг, сериозен мъж и при все че беше роден на ледовито крайбрежие, изглеждаше добре подготвен да понася горещия климат, защото плътта му беше твърда като препечен сухар. Пренесена дори в Индия, кръвта му нямаше да се развали, както бира в бутилка. Трябва да се е родил в дни на обща суша и глад в някой от постните дни, с които е прочут неговият щат. Видял бе той не повече от тридесет безводни лета; но те бяха изсушили всичките му телесни излишества. Това изтъняване не изглеждаше да е признак на изтощителни тревоги и грижи, нито указание за телесна отпадналост. То беше само кондензиране на личността. Той не беше грозен, напротив. Чистата му опъната кожа беше първокачествена; плътно загърнат в нея, изпълнен с вътрешно здраве и сила, като съживен древен египтянин този Старбък изглеждаше създаден да трае цели епохи и при това да бъде все така издръжлив, защото вътрешната му жизненост понасяше еднакво и полярни снегове, и тропическо слънце като часовник от добра марка, който работи при всякакъв климат. В очите му бяха сякаш отразени хилядите опасности, които бе посрещал спокойно в живота си. Положителен, корав мъж, чийто живот представляваше в по-голямата си част внушителна пантомима от действия, а не скучен разказ, изпълнен само с думи. Но въпреки твърдата му трезвост и сила той имаше някои качества, които в известни случаи въздействаха, а в други направо надделяваха над останалите. Беше необикновено добросъвестен за моряк и надарен с дълбока природна почтителност. Самотният живот сред морето го насочваше властно към суеверие; но към този род суеверие, което се поражда у някои хора повече от разум, отколкото от невежество. Той виждаше външни предзнаменования и долавяше вътрешни предчувствия. И ако тия неща огъваха понякога стоманената му душа, далечният спомен за съпругата от Кейп и децата му още повече огъваше вродената му суровост и го разтваряше за тези скрити влияния, които сдържат у някои честни мъже изблика на безразсъдна смелост, така често проявявана от други в най-гибелните превратности на риболовството. „Не искам в лодката си човек — казваше Старбък, — който не се страхува от кит.“ С това той сякаш искаше да каже не само че най-надеждна и полезна смелост е тази, която изхожда от правилно преценяване на срещнатата опасност, но че един напълно безстрашен човек е много по-опасен другар от един страхливец.

— Да, да — казваше вторият помощник-капитан, Стъб. — Тоя Старбък е най-предпазливият риболовец. Но много време ще мине, докато разберем какво точно значи думата „предпазлив“, употребена от човек като Стъб или кой да е друг китоловец.

Старбък не беше кръстоносец, тръгнал да търси опасности; неговата смелост не беше чувство, а само едно полезно и налично качество при всички съдбоносни и опасни случаи. Освен това той смяташе може би, че в китоловството смелостта е като месото и хляба, един от основните запаси на кораба и не трябва да се разпилява без нужда. Затова не обичаше да слиза за китове след залез; нито да упорства в борбата с риба, която упорства да се бори с него. Аз съм дошъл в този опасен океан, казваше си Старбък, да убивам китове, за да се нахраня, а не за да ги нахраня; и знаеше отлично, че стотици китоловци са свършили именно така. Каква беше съдбата на собствения му баща? Къде в бездънните глъбини би намерил откъснатите нозе на брата си?

За да може смелостта на Старбък все още да цъфти, въпреки тия спомени и вече споменатата склонност към суеверие, тя трябваше да е наистина изключителна. Но неоснователно и неестествено би било у така устроен човек ужасната опитност и спомените да не породят неусетно настроение, което при подходящи обстоятелства да разбие затвора си и да възпламени смелостта му. Колкото голяма обаче и да беше смелостта му, тя беше от вида, срещан у мнозина храбреци, най-често твърди в борба с морета, ветрове, китове или каквито и да са слепи природни стихии, а негодни да издържат много по-страшните духовни стихии, които ни заплашват понякога от смръщеното чело на разгневен властелин.

Но ако следващият разказ би бил, примерно, разкритие за пълното падение на силата у нещастния Старбък, едва ли бих имал сърце да го напиша; защото много тежко, дори ужасно е да излагаш липсата на душевна смелост. Хората могат да изглеждат противни в общността на акционерни дружества и нации; могат да бъдат измамници, глупци и убийци; могат да имат дребни и мършави лица; но човекът, като идеал, е толкова благороден и блестящ, той е такова велико и лъчезарно създание, щото всичките му подобни би трябвало да покриват незабавно с най-скъпите си мантии всяко позорно петно у него. Тази неопетнена човечност ние чувстваме и у себе си, толкова дълбоко скрита, че остава непокътната дори когато всичките ни външни достойнства рухнат. Тя страда жестоко от разголеното зрелище на загубил доблестта си човек. При такава срамна гледка и самото състрадание не може да сдържи укорите си към допусналите я звезди. Но това божествено достойнство, за което ви говоря, не е достойнството на крале и мантии, а ненаметнатото с никаква мантия, щедро дарено достойнство. Ти ще го видиш да свети в ръката, която държи кирка или забива клин; демократическото достойнство, което всяка ръка отразява направо от самите небеса! Средище и покрайнина на всяка демокрация! Неговата вездесъщност създава нашето божествено равенство!

Ако следователно припиша занапред на най-дребни моряци, отстъпници и парии велики, макар и ужасни качества; ако ги обвия в трагични прелести; ако най-мрачният, а може би и най-низшият между тях се издигне понякога до недостижими висини; ако озаря със сияйна светлина ръката на тоя работник; ако обвия със светла дъга гибелния му залез; подкрепи ме в това срещу всички смъртни критици, ти справедливи дух на равенството, метнал царствената човешка мантия върху целия наш род. Подкрепи ме в това, велики демократичен Боже, който не отказа на смуглия затворник Бъниан светлия поетичен бисер! Ти, който облече с двойно изчукани листа от най-прекрасно злато недъгавата бедняшка ръка на стария Сервантес; ти, който издигна Андрю Джексън из камънака и го метна върху боен кон; който го въздигна по-високо от кой да е трон! Ти, който във всичките си могъщи земни походи избираш най-отбраните си бойци измежду царственото простолюдие, подкрепи ме, Боже, в моята задача!