Херман Мелвил
Моби Дик (109)

Глава 107
Дърводелецът

Настани се като султан между луните на Сатурн и вземи човека като отделно, абстрактно същество — той ще ти се стори истинско чудо, олицетворено величие и образ на страданието. Но погледни от същото място цялото човечество и то ще ти се стори тълпа от ненужни дубликати, все едно съвременни ли са, или исторически. Макар че беше крайно скромен и не можеше в никакъв случай да мине за образец на възвишена човешка абстракция, дърводелецът на „Пекод“ не беше дубликат; затова се явява лично на сцената.

Като всички корабни дърводелци, особено като онези, които плават с китоловни кораби, той беше доста добре запознат с много професии и занаяти, свързани с неговия собствен; защото дърводелството е нещо като древен разклонен ствол, от който изхождат всички многочислени изкуства, свързани с дървообработването. Но независимо от тази обща, отнасяща се и до него забележка, дърводелецът на „Пекод“ беше незаменим, когато трябваше да се справя с неизброимите повреди на машини, случващи се в голям кораб при едно три-четири годишно пътуване из далечни, диви морета. Защото, без да говорим за готовността му да изпълнява обикновените си задължения — да поправя лодки, изкривени мачти, грубо издялани лопати, да издълбае нов илюминатор или да вбие дървен клин в бордовата обшивка и разни други неща, пряко свързани със занаята му, — той беше безспорен майстор в най-различни, противоположни, полезни или безполезни хрумвания.

Единствената просторна сцена, на която изпълняваше своите толкова многостранни роли, беше неговият дърводелски тезгях: дълга, тежка, груба маса, снабдена с няколко разнокалибрени железни и дървени стегала, с изключение на дните, когато до борда биваше завързан кит, този тезгях беше здраво занитен напреко на палубата, до задната стена на топилнята.

Ако някой клин е много голям и не може да влезе в отвора, дърводелецът го вкарва в едно от постоянно готовите си стегала и веднага го изтънява. Някоя заблудила се сухоземна птица с рядка перушина кацва на палубата: дърводелецът взема тънки пръчици от банели на същински кит и греди от костите на спермацетов кит, за да й приготви прилична на пагода клетка. Някой гребец изкълчи ръката си: дърводелецът приготвя обезболяващ разтвор, Стъб копнее да нарисуват на всяка негова лопата червени звезди — дърводелецът поставя лопата след лопата върху дървения тезгях и издълбава симетрично съзвездие. На един моряк му хрумва да носи обици от кост на акула: дърводелецът пробива ушите му. Друг страда от зъбобол: дърводелецът изважда клещите си, удря с длан тезгяха и поканва моряка да седне там; но клетникът се превива от болки и осуетява довършването на операцията; тогава дърводелецът завъртва ръчката на своето дървено стегало и посочва на пациента да сложи там челюстта си, ако иска да му извадят зъба.

С една дума, този дърводелец беше подготвен по всички направления и се отнасяше еднакво равнодушно и непочтително към всички. Човешките зъби бяха за него нещо като китова кост; главите струваха колкото пънове; а самите хора лесно смяташе за рудани. При такова широко поле на дейност и при такава пъргавина и умение човек би предположил, че той трябва да се е отличавал и с необикновено жив ум. Но не беше така. Защото най-забележителното у този човек беше неговата безлична тъпота; казвам безлична, защото тя така се сливаше с обкръжаващия го безкрай, че изглеждаше неделима от всеобщата тъпота на целия видим свят, който, макар и в непрекъснато движение от най-различен вид, запазва своя вечен покой и не иска и да ви знае, дори ако копаете основи на катедрали. Обаче зад тази почти ужасяваща тъпота, свързана у него и с едно всеобхватно безсърдечие, прозираше понякога древна, допотопна, саката и запъхтяна веселост, изпъстрена от време на време с някакво безцветно остроумие, останало още от среднощните вахти на брадатите моряци в Ноевия ковчег. Дали този стар дърводелец е бил през целия си дълъг живот скитник, който при постоянните си лутания насам-натам не само не бе хванал мъх, но, напротив, бе изтъркал и отхвърлил всички външни налепи, които е притежавал първоначално? Той беше гола отвлеченост, неделима цялост, неподкупен като новороден младенец, който живее без съзнателно отношение и към тоя, и към оня свят. Бихте могли да допуснете, че тази странна неподкупност се дължи на известна липса на разум; защото той не вършеше разнообразните си занаяти по разум, по инстинкт, по задължение или поради смесица от тия равностойни или неравностойни причини, а само по силата на някакъв несъзнателен, самоволен процес. Той беше само действащо лице; мозъкът му, ако имаше такъв, отдавна трябва да бе изтекъл в пръстите. Той беше едно от ония неразсъждаващи, но много полезни шефилдски изобретения, multum in parvo^[1], които са наглед просто по-големички джобни ножчета, обаче съдържат не само остриета от най-различни размери, но и отвертка, тирбушон, щипци, шило, пера, линийки, пила за нокти, свредел. Така че, ако началството искаше да използва дърводелеца за отвертка, трябваше само да отвори тази именно негова част и болтът биваше завинтен; а пък ако потрябват щипци — да го улови за краката, и готово!

И все пак, както споменахме по-горе, този изкусен дърводелец с много сечива не беше само машина или автомат. Ако нямаше обикновена човешка душа, имаше все пак нещо неуловимо, което я заместваше, макар и не както трябва. Какво беше то — живачна есенция ли, или амонячна вода — не може да се каже. Но то съществуваше у него от шестдесет, а може би и повече години. Това именно необяснимо, хитро, жизнено начало го караше по цял ден да мърмори под носа, като несъзнателно колело, което също така неразбираемо си мрънка; или може би тялото му беше караулна будка, а самотният говорител в нея — часовоят, който си приказва непрекъснато, за да не заспи.