Р. А. Салваторе
Сребърни реки (6)

5
Чукарите

Дризт вървеше начело. Четиримата приятели крачеха покрай река Мирар, бързайки да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Лускан. Не бяха спали от миналата нощ, но още бяха превъзбудени след всичко, което им се бе случило в Града на корабните платна и приливът на адреналин прогонваше умората.

Тази нощ във въздуха витаеше нещо вълшебно, някакво вълнение, магия, която би накарала и най-изтощения пътник да продължава напред, забравил сън и почивка, омаян от нейната прелест. Реката, придошла от топенето на снеговете, се носеше между бреговете си и проблясваше във вечерния здрач, а бялата й пяна улавяше светлината на звездите, само за да я остави отново да полети във въздуха, превърната във фонтан от безчет капчици, искрящи като скъпоценни бисери.

Неземната красота приспа бдителността дори и на обикновено предпазливите пътешественици от Долината. Не усещаха никаква опасност, чувстваха единствено хладния, освежаващ дъх на пролетната нощ и тайнственото притегляне на небесата. Бруенор мечтаеше за своя Митрал Хол, Риджис потъна в спомени за Калимпорт и дори Уолфгар, обезсърчен от злополучните си преживелици в цивилизацията, усети как мрачното му настроение се изпарява. Спомни си многобройните нощи, подобни на тази, в които бе лежал в откритата тундра, мечтаейки да види онова, което се простира отвъд хоризонта на собствения му неголям свят. Сега, когато най-сетне бе напуснал притискащите го граници на земите, в които бе прекарал целия си досегашен живот, варваринът усети, че му липсва само едно нещо, за да бъде щастието му пълно. За негова изненада и в разрез с приключенския дух, който би трябвало да отхвърля подобни мисли, силно му се прииска Кати-Бри, жената, която през годините бе станала толкова скъпа на сърцето му, да бъде тук, за да сподели с нея приказната красота на тази нощ.

Ако не бяха толкова погълнати от собствените си блянове и мечти, тримата приятели щяха да забележат една особена живост в плавната крачка на елфа. Нощи като тази, когато небесният свод сякаш се протягаше към земята и я докосваше, укрепваха вярата му в решението (най-важното и трудно решение, което бе вземал през живота си) да се откаже от своя народ и да напусне завинаги родните си земи. Нито една звезда не проблясваше над Мензоберанзан, града на Мрачните елфи, който тънеше във вечна тъма. А когато вдигаше поглед към студените каменни тавани на огромните пещери, сърцето му не потрепваше — нямаше го онова необяснимо вълшебство, което докосваше най-нежните струни в душата му, колчем се взреше в тайнствено примамливото небе, обсипано с хиляди звезди.

— Колко много е загубил моят народ, когато е отишъл да живее под земята! — промълви Дризт в тихата нощ.

Небесният свод, със своята загадъчна безкрайност, пробуждаше у него приказно щастие и покой и отваряше ума му за извечните въпроси на Вселената. Той беше елф и макар кожата му да бе черна, в неговата душа живееше същата хармония и радост, която изпълваше сърцата на Светлите елфи. Зачуди се дали същите чувства живеят в душите на всички негови събратя от подземното царство. Дали и в техните сърца бе останала поне частица от времето, когато са живели на повърхността или вековете, прекарани в недрата на земята, завинаги бяха угасили пламъка в душите им? Според Дризт най-страшната загуба, понесена от предците му при напускането на повърхността бе, че бяха изгубили способността да размишляват върху духовната същност на битието само заради удоволствието от мисълта и знанието.

Розовата зора започна да изсветлява небето и кристалната повърхност на Мирар постепенно помътня, звездите избледняха и се скриха. Четиримата приятели се установиха на лагер в едно закътано местенце край брега на реката, натъжени дълбоко в себе си, че вълшебната нощ бе свършила.

— Малко са нощите кат’ таз’! — наруши тишината Бруенор, когато първият лъч подпали източния хоризонт.

Очите му сияеха — дълго бе бродило джуджето (обикновено здраво стъпило на земята) из света на мечтите си.

Дризт забеляза замечтания блясък в погледа му и си припомни нощите, които двамата неведнъж бяха прекарвали, изправени на Възвишението на Бруенор, далеч в долината на джуджетата в Десетте града.

— Твърде малко! — съгласи се той.

Четиримата въздъхнаха примирено и се заловиха за работа. Дризт и Уолфгар приготвиха закуска, докато Бруенор и Риджис изучаваха картата, с която се бяха сдобили в Лускан.

Въпреки че мърмореше и непрекъснато дразнеше полуръста, Бруенор неведнъж го бе карал да дойде с тях и то не само заради приятелството им. Имаше още една, много важна причина да желае присъствието на Риджис и макар доста успешно да бе прикрил чувствата си, когато полуръстът, задъхан и изпотен, ги настигна в тундрата и им се примоли да го вземат със себе си, Бруенор искрено се бе зарадвал.

От тях четиримата Риджис най-добре познаваше земите на юг от Гръбнака на света. Самият Бруенор не бе напускал пределите на Долината на мразовития вятър почти два века, пък и предишния път, когато бе минавал през тези земи, беше още съвсем младо, голобрадо момче. Уолфгар никога не бе излизал от Долината, а пък Дризт бе вървял по белия свят предимно нощем, под прикритието на сенките и мрака, избягвайки много от местата, които сега щеше да им се наложи да посетят, ако искаха да намерят Митрал Хол.

Риджис прокара пръсти по картата и възбудено започна да разказва своите преживелици из местата, които бяха нарисувани там и най-вече в Мирабар, богатия миньорски град на север и Града на бездънните води, който наричаха още (при това напълно заслужено) Града на чудесата, който се намираше по южните брегове.

Бруенор също прокара пръсти по картата, изучавайки релефа на местностите.

— Мирабар май повече ще ми допадне — каза най-сетне той и докосна малкото кръстче, което обозначаваше сгушения под южните склонове на Гръбнака на света град. — Митрал Хол е в планината, а не край море, туй знам със сигурност.

Риджис помисли за миг и заби показалеца си в една местност, която трябва да се намираше на около стотина мили от Лускан.

— Дългата седловина — каза той. — Намира се по средата между Града на сребърната луна, Мирабар и Града на бездънните води. Там можем да получим ценни съвети за това накъде да поемем.

— Това град ли е? — попита Бруенор и се взря в мъничката черна точица, която бе нарисувана на картата.

— Градче — поправи го Риджис. — Няма кой знае колко жители, но едно магьосническо семейство, семейство Харпъл, живее там вече дълги години. Те познават северните земи по-добре от всеки друг и ще се радват да ни помогнат.

Бруенор се почеса и кимна.

— Щом казваш. А какво ни очаква по пътя?

— Чукарите — обезсърчен при спомена за това място, призна Риджис. — Диви и пълни с орки. Ще ми се да имаше друг път, но Дългата седловина наистина е точно това, от което имаме нужда.

— Всички пътища из северните земи са опасни — припомни му джуджето.

Двамата продължиха да разучават картата и да се ровят в спомените на Риджис. Погледът на Бруенор бе привлечен от една група чудновати знаци и най-вече от три от тях, които се намираха на изток от Лускан и се простираха почти по права линия южно от речната мрежа.

— Древни могили — обясни Риджис. — Свещено място за Утгардите.

— Утгардите?

— Варвари — мрачно отвърна полуръстът. — Като онези от Долината. Е, може би знаят повечко за живота в цивилизованите части на Царствата, но от това не са станали по-малко свирепи. Племената им са разпръснати из северните земи и водят чергарски живот.

Бруенор отлично разбираше притеснението на Риджис — самият той прекрасно познаваше дивашките обичаи и воинските умения на варварите. В сравнение с тях, да се биеш с орки бе детска игра.

Когато двамата най-сетне прибраха картата, Дризт вече се бе изтегнал под хладната сянка на едно дърво, надвиснало над реката, а Уолфгар привършваше третата си порция.

— Не си си изгубил апетита, както виждам! — провикна се Бруенор, като видя оскъдните остатъци от закуската.

— Нощ, изпълнена с приключения — весело отвърна Уолфгар и приятелите му с радост видяха, че свадата в „Кривата сабя“ не го бе засегнала ни най-малко, — добро похапване и хубав сън и отново ще съм готов да поема на път!

— Гледай да не се разполагаш прекалено удобно! — рече Бруенор. — Днес трябва да стоиш на стража една трета от деня!

Риджис, винаги нащрек да не би да му възложат повече работа, се сепна.

— Една трета? — учудено попита той. — Защо не една четвърт?

— Очите на елфа не са очи за слънчева светлина — обясни джуджето. — Той ще ни показва пътя, когато се спусне нощта.

— И накъде води този път? — обади се Дризт от покритото си с мъх легло. — Решихте ли накъде ще тръгнем?

— Към Дългата седловина — отвърна Риджис. — На около двеста мили югоизточно оттук, отвъд Гората на вечната пролет и Чукарите.

— Не знам нищо за това място.

— Там живеят семейство Харпъл — обясни Риджис. — Магьосническо семейство, известно с гостоприемството си. Прекарах известно време там, преди да дойда в Десетте града.

Уолфгар се намръщи. Варварите от Долината на мразовития вятър презираха магьосниците — за тях черните изкуства бяха сила, използвана само от страхливци.

— Изобщо не искам да виждам това място! — заяви той.

— Някой да те е питал? — изръмжа Бруенор и Уолфгар се отказа да настоява повече, като момче, което се бои да не бъде нахокано от баща си.

— Дългата седловина ще ти хареса — увери го Риджис. — Семейство Харпъл са наистина добросърдечни и гостоприемни, а чудесата на селцето ще ти разкрият една страна на магиите, за която дори не си подозирал. Ще приемат дори…

Полуръстът усети, че сочи към Дризт и млъкна на средата на изречението, почервенял от смущение.

Ала елфът само се усмихна.

— Не се бой, малки приятелю! — успокои той Риджис. — Прави са думите ти, а и аз отдавна съм приел положението си във вашия свят.

И като се вгледа в притеснените лица на другарите си, продължи:

— Научих се да познавам приятелите и да държа враговете далеч от себе си!

Ведрият поглед на лавандуловите му очи разсея и последните притеснения на останалите.

— Далеч ги държиш, дума да няма! — тихичко се засмя Бруенор, ала думите му не убягнаха от острия слух на елфа. — С ятаганите си!

— Ако така се налага — съгласи се Дризт с усмивка, после се обърна на другата страна и се накани да поспи — знаеше, че може да има пълно доверие на приятелите си.

Прекараха един спокоен, ленив ден под дърветата край реката. Когато следобедът започна да клони към своя край, Дризт и Бруенор седнаха да вечерят и да обсъдят пътя, по който да поемат. Риджис и Уолфгар спяха дълбоко и двамата приятели решиха да не ги събуждат засега… поне докато те самите не се нахранеха добре.

— Ще останем край реката още една нощ — каза Бруенор. — После тръгваме на югоизток, през откритата равнина. Така няма да ни се налага да навлизаме в гората.

— Може би ще е по-добре засега да пътуваме само през нощта — рече Дризт. — Още не знаем дали някой не ни е проследил, когато напуснахме Лускан.

— Прав си — отвърна Бруенор. — Да тръгваме тогава! Чака ни дълъг път, а и когато стигнем, няма да имаме време да се излежаваме, ами отново ще трябва да потеглим на още по-дълго пътешествие!

— Прекалено дълго! — измърмори Риджис и лениво отвори очи.

Бруенор му хвърли заплашителен поглед. Джуджето се притесняваше за пълния с опасности път, по който бе повел приятелите си и, в неосъзнат опит да се защити, приемаше всички оплаквания твърде лично.

— Прекалено дълго, за да вървим пеша, исках да кажа — бързо поясни Риджис. — Наоколо има няколко ферми, така че трябва да има и коне.

— Конете тук сигурно струват страшно скъпо — отвърна джуджето.

— А защо не… — започна полуръстът с такъв тон, че приятелите му веднага разбраха какво си мисли и на лицата им се изписа неодобрение.

— Ама пред нас са Чукарите! — настоя Риджис. — Конете могат да надбягат орките, но ако тръгнем пеша, със сигурност ще ни се наложи да се бием… и то неведнъж! Освен това просто ще ги вземем назаем. Можем да ги върнем, когато няма да са ни нужни повече.

Дризт и Бруенор не одобряваха мошеничеството, което предлагаше Риджис, но знаеха, че в думите му има голяма доза истина. Конете със сигурност щяха да им бъдат от голяма полза в този момент.

— Събуди момчето! — изръмжа Бруенор.

— Ами плана ми? — попита полуръстът.

— Ще решим, когато ни се удаде възможност!

Риджис остана доволен от този отговор — сигурен бе, че в крайна сметка останалите ще се съгласят с предложението му. Нахрани се до насита, оставяйки доста оскъдна вечеря за варварина, след което отиде да го събуди.

Скоро четиримата приятели отново поеха на път. Не бяха вървели много дълго, когато в далечината видяха светлинки.

— Заведи ни там — рече Бруенор на Дризт. — Може пък и да си струва да пробваме плана на Къркорещия корем.

Уолфгар, който не знаеше какво се бе разиграло докато спеше, не разбра за какво говорят приятелите му, но дори и не попита какво се канят да правят. След злощастната случка в „Кривата сабя“ варваринът гледаше да не се меси много-много във вземането на решенията и оставяше на другарите си да избират по кой път да тръгнат. Нямаше нищо против просто да ги следва, готов да се намеси, ако пред тях се изпречат врагове.

Отдалечиха се от реката и скоро достигнаха няколко ферми, оградени със здрава дървена ограда.

— Наоколо има кучета — обади се Дризт.

— Тогава Къркорещият корем отива сам — отвърна Бруенор.

Уолфгар смаяно погледна приятелите си — изражението на Риджис съвсем ясно показваше, че идеята никак не му се нрави.

— Не мога да го позволя! — заяви младежът. — Ако има някой от нас, когото трябва да защитаваме, то това е полуръстът. Няма да стоя тук и да се крия в мрака, докато той се изправя сам-самичък пред опасността!

— Той отива сам — спокойно повтори Бруенор. — Никой няма да се бие, момче. Къркорещият корем ще ни набави няколко коня.

Риджис се усмихна безпомощно — беше паднал в капана, който Бруенор му бе заложил. Щяха да му разрешат да вземе конете, за които бе настоявал, но от него се очакваше сам да поеме отговорността и да покаже храброст и решителност. С неохотното си позволение, Бруенор си измиваше ръцете — не искаше да има нищо общо с тази работа.

Уолфгар още веднъж предложи да тръгне с него, но Риджис знаеше, че неопитният младеж неволно може да му попречи в деликатната задача.

— Остани тук — рече Риджис. — Ще се справя и сам.

И като събра цялата решителност, на която бе способен, той пристегна колана си и се отправи към постройките.

Щом наближи, иззад оградата се разнесе заплашително ръмжене. За миг се зачуди дали не беше по-добре да се върне обратно — рубиненият медальон надали щеше да му бъде от голяма полза срещу свирепите кучета — но тогава видя един мъж да излиза от къщата и да се отправя към него.

— Какво искаш? — сопна се фермерът, здраво стиснал в ръка стара алебарда, която сигурно се бе предавала от баща на син в продължение на много поколения.

— Аз съм един уморен пътник — започна Риджис с най-жалостивия глас, на който беше способен.

Само че фермерът бе чувал тази история стотици пъти:

— Махай се!

— Ама…

— Казах да се махаш!

Тримата приятели наблюдаваха Риджис и фермера иззад един близък хълм, макар че във вечерния сумрак само Дризт можеше да разбере какво точно става. Елфът прекрасно виждаше непреклонното изражение, изписано върху лицето на мъжа, виждаше и колко здраво стиска той оръжието, докато нарежда на Риджис да си върви по пътя.

В този момент полуръстът извади нещо изпод жилетката си и фермерът незабавно свали оръжието. В следващия миг портата се отвори и Риджис се скри от очите им.

Минаха няколко мъчителни часа, през които от полуръста нямаше никакъв знак и тримата вече се чудеха дали да не нападнат фермерите — може би приятелят им бе станал жертва на грозна измама? Най-накрая, когато луната отдавна бе изгряла, портата отново се отвори и Риджис, следван от два коня и две понита и сподирен от пожеланията на фермерите и семействата им за лек път, се запъти към приятелите си. Полуръстът дори им обеща, след настоятелните молби на домакините, непременно да се отбие при тях, ако някога отново мине оттам.

— Невероятно! — изсмя се Дризт.

Бруенор и Уолфгар само поклатиха глава, без да могат да повярват на очите си.

За първи път откакто бе влязъл в дома на фермерите, Риджис се замисли дали дългото му отсъствие не бе разтревожило приятелите му. Фермерът го бе поканил да сподели вечерята им преди да заговорят по работа и понеже трябваше да бъде учтив (а и понеже този ден бе вечерял само веднъж) Риджис нямаше как да му откаже. Все пак се постара да приключи колкото се може по-бързо и учтиво отказа четвъртата порция, която любезните домакини настоятелно му предлагаха. След това да получи конете се бе оказало съвсем лесно — трябваше само да обещае, че ще ги остави при магьосниците от Дългата седловина, когато си тръгне оттам.

Риджис бе сигурен, че приятелите му няма да му се сърдят дълго. Вярно, че ги бе накарал да прекарат половината нощ, разяждани от тревога за него, но пък щеше да им спести дълги дни бродене по опасните пътища на тези земи. Само няколко часа, прекарани на гърба на конете и с вятъра, свирещ край ушите им, докато се носят напред, щяха да са достатъчни, за да ги накарат да забравят гнева си. А дори и да не му простяха толкова бързо, Риджис бе на мнение, че едно добро похапване си заслужава някое и друго дребно неудобство.

По настояване на Дризт се движеха повече на изток, отколкото на югоизток. Върху картата на Бруенор нямаше нищо, което би могло да им помогне да определят най-прекия път до Дългата седловина и елфът се притесняваше, че ако тръгнат право на югоизток и пропуснат целта си, макар и само с няколко мили, ще достигнат пътя за северния град Мирабар, без да знаят дали да тръгнат наляво или надясно. А като вървяха на изток можеха да бъдат сигурни, че когато стъпят на главния път, ще се намират на север от селцето. Така може би щяха да удължат пътуването си с някоя и друга миля, но иначе рискуваха да изгубят дни, докато разберат къде точно се намират.

През следващото денонощие яздиха бързо, без да срещнат когото и да било по пътя си. След това Бруенор реши, че вече са достатъчно далеч от Лускан, за да се опасяват от преследвачи:

— Май е време отново да започнем да пътуваме през деня — рече той на втория ден след като се бяха сдобили с конете.

— Предпочитам нощта — отвърна Дризт.

Беше ранен следобед и той, току-що станал от сън вчесваше стройния си черен жребец.

— А аз — не — обади се Риджис. — Нощите са за спане, а и конете не виждат в тъмното — като нищо могат да окуцеят с всички тези дупки и камъни по пътя!

— Да вземем най-доброто и от деня, и от нощта — рече Уолфгар и се протегна, прогонвайки съня от тялото си. — Нека тръгваме, когато слънцето се издигне високо в небето, за да остане зад гърба ни и да не пречи на Дризт, и да яздим няколко часа след като нощта се й спуснала.

— Отлична идея, момче! — каза Бруенор. — А както гледам, вече отдавна минава пладне, тъй че да се мятаме на конете и да потегляме!

— Можеше да ни спестиш отличната си идея, поне докато се навечеряме! — недоволно рече Риджис на Уолфгар и неохотно се зае да оседлае малкото си бяло пони.

Варваринът отиде да помогне на дребния си приятел, който се бореше със седлото.

— Ала щяхме да изгубим няколко часа езда — отвърна той.

— Колко жалко би било наистина! — язвително рече полуръстът.

Този ден, четвъртия, откакто бяха напуснали Лускан, приятелите достигнаха Чукарите — хълмиста местност, осеяна с назъбени могили. Всичко наоколо излъчваше сурова, завладяваща красота; във въздуха витаеше усещане за първичност и непокорност, което караше пътника, минаващ оттам, да се чувства като първооткривател на девствени, още недокоснати от човешки поглед, земи. И, както става винаги в подобни места — диви и недокоснати от цивилизацията — с възбудата от приключенията неминуемо дойде и опасността. Току-що бяха навлезли в първата долчинка в неравната местност, когато Дризт съзря добре познати дири — следи, оставени от грубите крака на отряд орки.

— Минали са оттук преди по-малко от един ден — каза той на притеснените си спътници.

— Колко са? — попита Бруенор.

Елфът сви рамене:

— Поне една дузина, най-вероятно около двадесетина.

— Май е най-добре да продължим напред — предложи джуджето. — Поне са пред нас, а туй си е по-добре, отколкото да се промъкват по нашите дири. По залез-слънце, когато бяха изминали половината от пътя си за този ден, четиримата приятели спряха за кратка почивка и пуснаха конете да пасат на близката поляна.

Дирите на орките бяха все така пред тях, но Уолфгар, който се движеше последен, непрекъснато се взираше назад.

— Следят ни — рече той в отговор на неизречения въпрос на останалите.

— Орки? — попита Риджис.

Варваринът поклати глава:

— Не, или поне досега не съм срещал такива. Този, който ни следи, е хитър и предпазлив.

— Може би орките тук са по-умни от онез’ в Долината — обади се Бруенор, макар да не бе особено убеден.

Самият той подозираше нещо съвсем различно от орки и дори без да поглежда към Риджис знаеше, че полуръстът споделя опасенията му. Онова, което Риджис бе нарекъл древна могила, докато разучаваха картата, трябва да бе някъде наблизо до тях.

— Да се качваме на конете — предложи Дризт. — Ако яздим бързо, може би ще успеем да им избягаме или поне да заемем по-удобна позиция.

— Прав си, елфе — отвърна Бруенор. — Ще яздим докат’ луната залезе и ще спрем, едва когато открием място, където да можем да се защитаваме. Все ми се струва, че още преди да се е разсъмнало ще ни се наложи да се бием.

Яздиха дълго и когато най-сетне спряха, бяха прекосили почти цялата местност без да видят нови следи. Даже и дирите на орките изчезваха на север — пътят пред тях като че ли най-сетне бе чист. Въпреки това, Уолфгар бе сигурен, че на няколко пъти бе чул звуци и с крайчеца на окото си бе видял някакво движение зад тях.

Дризт искаше да продължат, докато оставят Чукарите зад гърба си, ала преходът бе дълъг, а теренът — труден и конете бяха достигнали предела на силите си. Спряха на едно малко възвишение и се настаниха в малка елова горичка — подозираха, че вражески очи ги следят не само от една посока.

Дризт се покатери на едно дърво още преди приятелите му да успеят да слязат от конете. Спънаха животните близо едно до друго и седнаха край тях. Дори и Риджис не можеше да заспи — въпреки че имаше пълно доверие на Дризт и знаеше, че очите му ще забележат и най-малката опасност, сърцето му биеше възбудено, в очакване на онова, което щеше да се случи.

Бруенор, кален в хиляди битки, се чувстваше достатъчно сигурен в своите умения. Облегна се на едно дърво и здраво стисна дръжката на секирата си, белязаното с десетки резки оръжие лежеше на гърдите му.

Уолфгар обаче нямаше време за почивка и веднага се залови да събира счупени клонки и да ги подостря. Опитвайки се да се възползва от всяка възможност, която му предлагаше местността, той ги разположи на стратегически места така, че острите им върхове да отрежат пътя на нападателите. Част от пръчките варваринът превърна в капани, които да препънат всеки, който стъпи върху тях.

Най-притеснен от всички бе Риджис, който неспокойно следеше действията на приятелите си. Знаеше, че самият той няма кой знае какво да прави, за да се подготви за битката. Единственото, което можеше да стори, бе да се държи достатъчно настрани, за да не пречи на другарите си. Може би щеше да му се удаде възможност да нанесе някой изненадващ удар, но в този момент изобщо не мислеше за подобни неща. Смелостта му се събуждаше изневиделица и със сигурност не беше нещо, което можеше да планира.

Въпреки всичките приготовления, които служеха най-вече да отклонят мислите им от предстоящото нападение и да намалят напрежението, четиримата приятели въздъхнаха с облекчение, когато очакването най-сетне свърши и опасенията им се сбъднаха. Само час след като се бяха установили на лагер, Дризт им съобщи, че е видял движение в полето под горичката.

— Колко са? — попита Бруенор.

— По четирима за всеки от нас, че и повече.

Джуджето се обърна към Уолфгар:

— Готов ли си, момче?

Варваринът вдигна чука си.

— Четирима срещу един? — изсмя се той.

Бруенор харесваше увереността на младежа, макар прекрасно да разбираше, че всъщност може да им се наложи да се изправят срещу повече противници — Риджис надали щеше да се включи в битката.

— Тук ли ще ги оставим да дойдат или ще ги ударим в полето? — попита Бруенор.

— Нека дойдат тук — отвърна елфът. — Приближават се много предпазливо — явно имат намерение да ни изненадат.

— А да изненадаш онзи, който се е канил да изненада теб, е много по-добре от това да нанесеш първия удар отдалеч — довърши мисълта му Бруенор. — Гледай да направиш всичко, което можеш с лъка си, когато започнем, елфе. Ще разчитаме на теб!

Уолфгар съвсем ясно си представи смъртоносния огън, който гореше сега в лавандуловите очи на Дризт и ярко контрастираше със спокойствието, което излъчваше цялото му същество преди битка. Варваринът не бе притеснен — жаждата за битки на Дризт бе по-силна и от неговата, а и досега не бе виждал никой враг да надвие свистящите ятагани. Той стисна чука си още по-здраво и се сви в една дупка край корените на най-близкото дърво.

Бруенор се мушна между два коня и пъхна краката си в стремената им, а Риджис, след като натъпка завивките с клонки и трева така, че да приличат на спящи тела, се скри под надвисналите клони на едно дърво.

Орките се приближаваха предпазливо, с намерението да обкръжат нищо неподозиращите си жертви. По лицето на Дризт се разля обнадеждена усмивка, когато видя празните места в затягащия се обръч. Така враговете им оставаха незащитени по фланговете и нямаше да могат да се притекат на помощ достатъчно бързо, когато Дризт и останалите нападнеха някоя от откъснатите по този начин групички. Отрядът явно се канеше да нанесе удар по протежение на цялата горичка и вероятно Уолфгар, който бе най-близо до края й, първи щеше да вдигне оръжието си.

Орките вече бяха съвсем близо. Част от тях се запромъкваха към конете, други се насочиха към завивките. Четирима минаха покрай Уолфгар, но той изчака още няколко секунди, за да даде възможност на останалите да се приближат достатъчно близо до конете, за да може Бруенор да нанесе удар.

Криеницата най-сетне свърши.

Уолфгар изскочи от скривалището си, вдигнал високо магическия чук.

— Темпос! — изкрещя той и с един удар повали двама от орките на земята.

Групичката, която се бе насочила към конете, се затича към животните с намерението да ги отвърже и така да отреже пътя за бягство на враговете си.

Ала там вече ги чакаше свирепото джудже и свистящата му секира.

В мига, в който изненаданите орки се метнаха на конете, Бруенор разсече един от тях надве и обезглави друг, преди останалите двама да успеят да разберат, че са нападнати.

Дризт насочи лъка си към орките, които вървяха непосредствено зад първата групичка, за да им попречи да се притекат на помощ на другарите си срещу джуджето и Уолфгар. Тетивата изсвистя веднъж, два, три пъти и в следващия миг трима орки се строполиха на земята, затворили очи завинаги и стиснали перата на смъртоносните стрели, стърчащи от гърдите им.

Засега всичко вървеше по план. Елфът извади ятаганите си и скочи от дървото, уверен, че бързо ще успеят да довършат останалите орки. Ала усмивката бързо изчезна от лицето му — докато слизаше, видя ново раздвижване в полето под тях.

Дризт се озова сред трима орки само за миг, а ятаганите му засвистяха още преди да бе стъпил на земята. Макар че не бяха напълно изненадани (един от тях го бе видял да се спуска от дървото), противниците му не можаха да реагират веднага.

А при светкавичните удари на елфа и най-малкото забавяне означаваше сигурна смърт. В настъпилата бъркотия Дризт бе единственият, който остана напълно хладнокръвен и нито за миг не загуби самообладание. Ятаганите свистяха и се забиваха в плътта на гнусните твари със смъртоносна точност.

Уолфгар също се справяше добре. Варваринът се бе изправил срещу двамина от скверния отряд, но макар да бяха свирепи бойци, противниците му не можеха да се мерят с неговата исполинска сила. Единият орк успя да вдигне закривеното си оръжие навреме, за да се предпази от Щитозъб, но със страховита лекота магическият чук строши жалката защита и се стовари върху главата му пръскайки я на хиляди парченца.

При Бруенор обаче нещата не вървяха така добре. Джуджето бе убило орките, който се бяха качили на конете и сега трябваше да се изправи срещу останалите двама — това бе любимото му съотношение на силите. Само че в суматохата конете се подплашиха и се отскубнаха от колчетата, за които бяха вързани. Бруенор бе съборен на земята и преди да успее да се изправи, собственото му бяло пони закачи главата му с копито. Единият от орките също бе запратен на земята, но другият успя да избегне копитата на побеснелите коне и се втурна към падналото джудже, за да го довърши.

За щастие, точно в този момент Риджис бе обзет от един от неочакваните си пристъпи на храброст. Той се измъкна изпод клоните, където се бе скрил, и безшумно се запромъква към орка. Чудовището бе високо, дори и за орк, и полуръстът надали щеше да успее да стовари боздугана си върху главата му, дори ако се изправеше на пръсти. Без да се колебае, Риджис сви рамене и промени тактиката си.

Преди оркът да достигне Бруенор, боздуганът на полуръста се провря между краката му и с всичка сила го удари в слабините, повдигайки го от земята. Оркът изпищя от болка и се вкопчи в наранените си вътрешности. Очите му изскочиха от орбитите си и като изпусна оръжието, чудовището се строполи на земята.

Всичко стана светкавично, но четиримата приятели още не бяха спечелили. Само миг по-късно още шестима орки връхлетяха на поляната. Двама от тях се нахвърлиха върху Дризт, за да му попречат да се притече на помощ на Риджис и Бруенор, трима се втурнаха да помагат на оцелелия противник на Уолфгар, а последният, също както Риджис бе направил преди малко, се запромъква зад нищо неподозиращия полуръст.

Риджис чу предупредителния вик на Дризт, но преди да успее да направи каквото и да било, усети как върху раменете му се стоварва тежка тояга. Свирепият удар изкара въздуха от дробовете му и го запрати на земята.

Уолфгар бе обграден от четири страни и въпреки хвалбите си преди битката, бързо разбра, че такова съотношение на силите изобщо не му е по вкуса. Сега можеше само да отбива ударите на противниците си и да се надява Дризт да му се притече на помощ преди да е станало твърде късно.

Нападателите му бяха твърде много, дори и за неговата великанска сила.

Едно оркско острие се впи в ребрата му, друго поряза ръката му.

Дризт знаеше, че ще успее да се справи с двамината си противници, но надали щеше да е навреме, за да помогне на варварина или на полуръста. А от полето прииждаха нови подкрепления.

Риджис се претърколи по гръб и остана да лежи до Бруенор. Болезнените стонове на приятеля му ясно говореха, че и за двамата битката бе свършила. Оркът се надвеси над него, вдигнал високо кривата си тояга, а грозното му лице бе разкривено от зла усмивка. Риджис затвори очи — нямаше никакво желание да гледа как оръжието, което щеше да го убие, се спуска над главата му.

И тогава чу звук от удара… над себе си.

Изненадан, полуръстът отвори очи. От гърдите на нападателя му стърчеше къса брадва. Изумен, оркът сведе поглед към оръжието, което отнемаше живота му. Тоягата падна от ръцете му и чудовището полетя назад. Когато докосна земята, вече бе мъртво.

Риджис не разбираше какво става.

— Уолфгар? — попита той, макар да не виждаше никого.

Огромен силует, почти толкова едър, колкото Уолфгар, го прескочи и изтръгна брадвичката от гърдите на мъртвия орк. Беше човек, облечен с кожи като варварин, ала за разлика от племената от Долината, този великан имаше черна коса.

— О, не! — простена полуръстът, спомняйки си какво бе казал преди няколко дни на Бруенор за Утгардите.

Този човек току-що му бе спасил живота, но запознанството им надали щеше да прерасне в приятелство — Риджис прекалено добре познаваше свирепия нрав на Утгардите. Опита се да се изправи, за да изкаже искрената си благодарност и да разсее подозренията, които огромният варварин сигурно изпитваше към него. Можеше дори да прибегне до рубинения медальон.

Ала грамадният мъж усети движението му и скочи.

Ритникът уцели полуръста право в лицето и над него се спусна пълен мрак.