Р. А. Салваторе
Сребърни реки (4)

3
Нощен живот

С напредването на нощта „Кривата сабя“ ставаше все по-оживена. От търговските кораби надойдоха моряци и местните веднага се заеха да измъкнат каквото могат от тях. Риджис и Уолфгар останаха седнали встрани. Варваринът следеше всичко, което ставаше наоколо, с широко отворени очи, а полуръстът подозрително наблюдаваше какво се случва.

Много скоро се появи и бедата, под формата на жена, която уж безцелно вървеше към тях. Не беше млада и имаше онзи похабен вид, който отличаваше жените, навъртащи се около пристанищата, но роклята й, прекалено разголена именно на онези места, на които дрехите на почтените жени не бяха, прикриваше всичките й недостатъци, като в същото време предизвикваше похотливо любопитство. Изражението върху лицето на варварина и широко отворената му уста, потвърдиха опасенията на Риджис.

— Добра среща, великане — измърка жената и приседна на стола до младия варварин.

Уолфгар погледна към полуръста и замалко не се изсмя от изненада и притеснение.

— Не си лусканец — продължаваше жената. — А и на моряк не ми приличаш. Откъде идваш?

— От с-с-север — заекна Уолфгар. — От Долината… Долината на мразовития вятър.

Риджис не беше виждал такава дързост у една жена откакто бе напуснал Калимпорт и реши, че е време да се намеси. У тези жени имаше нещо ужасно отвратително, едно опорочено удоволствие, което, вместо да привлича, отблъскваше. Забранен плод, направен достъпен за всички. Внезапно Риджис усети, че го обзема носталгия по Калипморт. Уолфгар изобщо нямаше да може да се справи с хитрините и уловките на тази жена.

— Ние сме просто бедни пътешественици — наблягайки на думата „беден“ се намеси Риджис, в опит да измъкне приятеля си. — Нямаме пукната пара, а ни остават още дълги мили път.

Уолфгар го погледна изненадано, без да разбира защо Риджис лъже.

Жената още веднъж изгледа варварина от главата до петите и облиза устни.

— Жалко — рече тя и се обърна към полуръста — Никакви пари, така ли?

Риджис безпомощно сви рамене.

— Жалко! — повтори жената и се накани да си тръгне.

Лицето на Уолфгар, който чак сега започна да се досеща за намеренията й, пламна.

Нещо се пробуди дълбоко у Риджис. Силен копнеж по отминалите дни в Калимпорт и живота из неговите бедняшки улички, където той се занимаваше с кражби, го стисна за сърцето и той почувства, че е безсилен да му се противопостави. В мига, в който жената минаваше покрай него, той я хвана за ръката.

— Нямаме и пукнат грош — рече той, — но имам това!

И като извади рубинения медальон изпод жилетката си, Риджис го разклати пред очите й. Ярките отблясъци, които скъпоценният камък хвърляше, незабавно приковаха алчния й поглед и я потопиха в магическата си омая. Жената отново седна, този път на стола до полуръста, а очите й все така не се откъсваха от глъбините на прекрасния рубин.

Уолфгар бе толкова смаян и объркан, че дори не успя да избухне, виждайки как полуръстът го бе изиграл. Единствено празният поглед на сините му очи издаваше смесицата противоречиви мисли и чувства, които бушуваха в главата му.

Риджис улови погледа на приятеля си, но само сви рамене и, както правеше винаги, с лекота захвърли настрани всички неприятни чувства, като например чувството за вина. На сутринта можеше да става каквото ще, но той твърдо възнамеряваше да се наслади докрай на предстоящата нощ.

— Нощите в Лускан са студени — рече той на жената.

— Не се бой, все ще се намери някое топло легло за теб — отвърна тя и сложи ръка на рамото му.

Устните на Риджис се разтеглиха в широка усмивка.

Уолфгар трябваше да се хване за масата, за да не падне от стола си.

Бруенор бързо си възвърна самообладанието, за да не обиди Шепот, пък и не искаше тя да разбере изненадата му от това, че всъщност се оказа жена — това можеше да й даде преимущество над него. Тя обаче бързо разбра онова, което Бруенор се опитваше да скрие, и усмивката й още повече го обърка. Да продаваш информация в място като пристанището на Лускан, означаваше непрекъснато да си имаш работа с убийци и крадци въпреки мрежата от хора, които неминуемо стояха зад гърба на такъв човек, той не можеше да си позволи да бъде слаб. Малцина от хората, които прибягваха до услугите на Шепот, успяваха да скрият смайването си, когато видеха, че една млада и привлекателна жена се занимава с нещо толкова опасно.

Това обаче ни най-малко не намали уважението, което Бруенор изпитваше към нея — славата на Шепот беше толкова голяма, че бе достигнала чак до далечните земи на Долината на мразовития вятър. Тя все още бе жива и дори само това говореше достатъчно красноречиво за удивителните й способности.

Дризт далеч не бе толкова учуден от откритието, че Шепот е жена. В подземните градове на Мрачните елфи жените заемаха по-високо положение от мъжете и често бяха много по-опасни от тях. Дризт прекрасно разбираше преимуществото, което Шепот имаше пред мъжете, с които работи. В доминираното от мъже общество на опасните северни земи, те често подценяваха „слабата“ жена.

Нетърпелив да приключи колкото се може по-бързо с тази работа и да се махне от Лускан, Бруенор заговори направо за онова, заради което бе дошъл:

— Трябва ми една карта — каза той, — пък чух, че ти можеш да ми я намериш.

— Аз притежавам много карти — спокойно отвърна жената.

— Карта на северните земи — обясни джуджето. — От морето до пустинята и с правилните имена на местата, според това каква раса живее в тях.

Шепот кимна.

— Цената обаче ще бъде висока — при мисълта за злато в очите й проблеснаха искри.

Бруенор й подхвърли малка кесия, пълна догоре със скъпоценни камъни.

— Туй би трябвало да е достатъчно за работата дет’ ти създавам — изръмжа той — никак не обичаше да се разделя с парите си.

Шепот изпразни съдържанието на кесийката върху ръката си и се вгледа в необработените камъни. Явно наистина бяха ценни и доволна, тя ги прибра обратно в кесийката.

— Спри! — провикна се Бруенор, когато Шепот се накани да закачи торбичката на кръста си. — Хич и не си мисли, че ще вземеш някой от камъните ми преди да съм видял картата!

— Разбира се — обезоръжаващо се усмихна жената. — Почакай ме тук, ей сега ще се върна с картата, която ти трябва.

И като хвърли кесийката на Бруенор, тя рязко се обърна, при което наметката й изплющя във въздуха, а гъстата мъгла се завихри и сякаш надвисна още по-ниско над тях. Внезапно проблесна ярка светлина и жената изчезна.

Бруенор отскочи назад и здраво стисна брадвата си.

— Каква долна магия беше туй? — извика той.

Дризт, който изобщо не бе впечатлен от внезапното изчезване на Шепот, сложи ръка върху рамото на приятеля си и рече:

— Успокой се, могъщи Бруенор! Просто не особено трудна зрителна измама, която я скри в мъглата и светкавицата, това е всичко.

И като посочи една неголяма купчина греди, добави:

— Зад онази канавка.

Бруенор погледна натам, накъдето сочеше елфът и се успокои, когато съвсем ясно видя зеещата дупка. Капакът й бе отместен и сега стоеше подпрян на стената на един склад, няколко крачки по-надолу.

— Ти по-добре ги разбираш тез’ работи, елфе — рече Бруенор, ядосан, че няма достатъчно опит и не знае как да се оправя с мошениците на големите градове. — Дали ще постъпи честно или смята да ни изиграе и сега седим тук и чакаме нейните приятелчета да ни нападнат и да ни оберат до шушка?

— Нито едното, нито другото — отвърна Дризт. — Шепот нямаше да оцелее толкова дълго на улицата, ако предаваше клиентите си на крадците. Но не мисля, че сделките, които тя сключва, биха могли да се нарекат „честни“.

Докато говореше, елфът бе извадил единия си ятаган и Бруенор, подозрителен, както винаги, посочи оръжието и рече:

— Значи туй не е капан, така ли?

— Не и заложен от нейните хора — отговори елфът. — Но сенките крият и други враждебни очи.

Уолфгар не бе единственият, който гледаше към полуръста и жената.

Едно от любимите забавления на свирепите побойници, които се навъртаха в квартала около пристанището, бе да измъчват по-слабите от тях, а полуръстовете бяха едни от любимите им жертви. Точно тази вечер един грамаден мъж с гъсти вежди и щръкнала брада, изцапана с пяна от бира, като че ли бе най-гръмогласният посетител на пивницата. Той непрекъснато се хвалеше с подвизите, които уж бе извършил и така сипеше заплахи върху хората около себе си, че те гледаха да не оставят каната му празна.

Всички, които бяха насядали наоколо — хора, които го познаваха, или пък бяха чували за него — кимаха с глава на всяка негова дума и го издигаха на пиедестал от похвали и ласкателства, навярно за да прогонят страха, който гигантът всяваше у тях. Ала грамадният грубиян се нуждаеше от нови забавления, още жертви, които да унижи и когато погледът му обиколи стаята, нямаше как да не се спре върху Риджис и едрия му, но очевидно съвсем млад приятел. Полуръстът, който ухажваше най-скъпо платената жена в „Кривата сабя“, представляваше възможност да се позабавлява, на която гигантът не можеше да устои.

— Е, хайде, хубавице! — провикна се той и по брадата му покапа още бира. — Да не би да си мислиш, че да прекараш нощта с някакъв получовек ще бъде страшно забавление?

Хората около него в желанието си да му се харесат избухнаха в угоднически смях.

Жената и друг път си бе имала вземане-даване с едрия мъж и неведнъж го бе виждала да поваля противниците си само с един удар на огромните си ръце. Погледна го уплашено, но силата на рубинения медальон бе прекалено голяма и тя остана седнала до Риджис. Той, от своя страна, хвърли само един поглед на гиганта и бързо се обърна натам, откъдето очакваше да започне всичко — мястото, където седеше Уолфгар.

Тревогата му бе напълно основателна. Гордият варварин така здраво бе стиснал масата, че кокалчетата му бяха побелели, а изпепеляващият поглед на сините му очи красноречиво говореше, че всеки момент ще избухне.

— Не му обръщай внимание! — прошепна Риджис. — Изобщо не заслужава да си губиш времето с него!

Уолфгар сякаш не го чу и дори за миг не свали поглед от противника си. Можеше да отмине обидите на дебелака, дори и тези, които засягаха приятеля му и жената, но твърде добре разбираше какво всъщност се крие зад тях. Като се нахвърляше върху по-слабия му приятел, този грубиян го предизвикваше. Колко ли хора бяха станали жертва на този тлъст дръвник, зачуди се младежът. Дошло бе време някой да му натрие носа.

Едрият лусканец разбра, че май му предстоеше да се позабавлява и тръгна към масата на непознатите чужденци.

— Я се мръдни малко, получовеко! — сопна се той и пренебрежително махна към Риджис.

Полуръстът се огледа наоколо, взирайки се в лицата на останалите гости. Несъмнено, в пивницата имаше доста хора, които щяха да го защитят от този дебелак и противните му приятелчета. Имаше дори и един войник от градската стража, а те бяха на голяма почит дори и в най-долнопробните части на града.

За миг Риджис спря поглед върху стража. Колко не на място изглеждаше той в тази мръсна дупка! Любопитството му се засили още повече, когато във войника разпозна Йердан — човекът, който само няколко часа по-рано бе познал Дризт и ги бе пуснал да влязат.

Дебелакът вече се приближаваше към масата им и полуръстът нямаше време да се чуди какво ли може да означава присъствието на Йердан в „Кривата сабя“.

Огромният грубиян застана пред него с ръце на хълбоците и го изгледа подигравателно. Риджис усети как сърцето му се разтуптя, кръвта запулсира във вените му, както ставаше винаги, когато изпаднеше в подобно положение, а това му се бе случвало доста често, докато живееше в Калимпорт. И точно както тогава, полуръстът и сега възнамеряваше да избяга.

Ала увереността му, че ще се спаси бързо се изпари, когато си спомни за спътника си.

Не толкова опитен и, Риджис бе убеден, не толкова мъдър, Уолфгар не можеше да отмине такова предизвикателство току-така. Само с един скок той прелетя над масата, застана между едрия мъж и приятеля си и отвърна на предизвикателния му поглед.

Дебелакът обърна очи към другарите си, които още седяха на бара, сигурен, че изкривеното чувство за чест на младия му противник няма да му позволи да нанесе първия удар.

— Я вижте! — изсмя се той и устните му се изкривиха при мисълта за предстоящото забавление. — Този младок май иска да ни каже нещо!

После се престори, че се обръща и си тръгва, но само миг по-късно се нахвърли върху Уолфгар и се опита да го стисне за врата, убеден, че рязкото движение ще хване неприятеля му неподготвен.

Ала, макар да нямаше опит в кръчмарските свади, варваринът разбираше от битки. Беше се учил от Дризт До’Урден — изкусния боец, който винаги бе нащрек — и знаеше как да посреща дори и най-изненадващите удари. Преди лапите на дебелака да успеят дори да се доближат до гърлото му, той стовари едната си ръка върху лицето му, а с другата му нанесе страхотен удар в слабините.

В следващия миг смаяният му противник полетя във въздуха.

Изумени, всички в пивницата замръзнаха по местата си. Всички, освен Риджис, който се плесна по лицето без да може да повярва на очите си и се шмугна под масата, незабелязан от никой.

Гигантът тежеше повече от трима мъже взети заедно, но Уолфгар с лекота го вдигна на повече от два метра и, изпънал ръце, го завъртя над главата си.

Обзет от безпомощна ярост, дебелакът изрева на приятелите си да му помогнат. Уолфгар не помръдна от мястото си и зачака нападението им.

Цялата тълпа скочи като един и се втурна към него. Запазвайки хладнокръвие, варваринът се взря в нападателите си, опитвайки се да намери мястото, където групата бе най-гъста и запрати огромното тяло на човека право натам. Тримата мъже, към които полетя грамадното туловище, не успяха да направят нищо и когато главатарят им се стовари върху тях, отхвръкнаха няколко метра назад и се строполиха върху бара, поваляйки кръчмаря, който имаше нещастието да се окаже точно там. Нещастният човек бе запратен право върху лавиците с най-хубавото си вино.

Веселието на Уолфгар не трая дълго — останалите побойници се нахвърлиха върху него. Той заби пети в земята, твърдо решен да не отстъпи и крачка, и размаха огромните си юмруци, запращайки прииждащите противници на метри от себе си.

Из цялата пивница избухнаха свади. Мъже, които не биха се помръднали от мястото си, даже и ако до тях убиваха някого, сега се нахвърляха един върху друг, побеснели от ярост, задето питието им бе разлято или просто възбудени от всеобщата бъркотия.

Това обаче изобщо не възпря поддръжниците на дебелака. Те все така връхлитаха върху Уолфгар, вълна след вълна. Той все така се държеше здраво на краката си, защото никой от нападателите му не успяваше да го забави достатъчно, за да успеят останалите побойници да го достигнат. Въпреки това, Уолфгар не само сипеше жестоки удари върху противниците си, но и сам поемаше доста юмруци. Понасяше ги без да трепне, пренебрегвайки болката благодарение на гордостта и издръжливостта си — просто не можеше да си позволи да отстъпи.

Свит на сигурно място под масата, Риджис си пийваше от чашата с медовина и наблюдаваше боя. Биеха се всички, дори и сервитьорките — вкопчени в гърбовете на мъжете, те впиваха ноктите си и „гравираха“ сложни плетеници от драскотини и струйки кръв по лицата им. Всъщност, както Риджис скоро видя, единственият човек в цялата стая, който не се включи в боя (освен него самия и онези, които бяха изпаднали в безсъзнание), бе Йердан. Той седеше на масата си без да обръща внимание на побоя наоколо и явно се интересуваше единствено от Уолфгар — на полуръста му се стори, че войникът сякаш преценява докъде се простира силата и храбростта на варварина.

Това го притесни, но и сега, както и по-рано, Риджис нямаше време да се чуди защо Йердан проявява такъв интерес към тях. От самото начало си знаеше, че рано или късно ще му се наложи да спасява приятеля си и сега най-сетне видя онова, което отдавна бе очаквал — блясък на нож. Един от побойниците бе извадил оръжието си и макар все още да бе скрит зад гърбовете на другарите си, приближаваше към варварина.

— Проклятие! — промърмори Риджис и като остави чашата настрани, извади боздугана изпод наметката си.

Никак не обичаше такива работи.

Уолфгар все така запращаше противниците си на всички страни и така сам освобождаваше пътя на човека с ножа. Стиснал оръжието в ръка и вперил поглед в очите на високия варварин, той изобщо не забеляза полуръста, който се промуши между разкрачените крака на Уолфгар и вдигна малкия боздуган. Оръжието се стовари върху коляното му, строшавайки капачката, а него самия запрати срещу варварина.

В последния момент Уолфгар успя да се дръпне встрани и се вкопчи в ръката на нападателя си. Устремът на противника му обаче се оказа прекалено голям и, без да може да спре, варваринът събори масата и се блъсна в стената. С едната си ръка стисна още по-здраво ръката на мъжа и счупи кокалчетата на пръстите му, които още стискаха дръжката на ножа. С другата сграбчи главата му и го повдигна от земята. Вбесен от подлостта на мъжа, който бе извадил нож срещу него, Уолфгар изкрещя името на Темпос, своя бог на войната, и проби дъските на стената с главата му. Мъжът остана там, увиснал на около метър от земята.

Впечатляващ ход, но му струваше време — в мига, в който отново се обърна към бара, варваринът се озова под юмруците и ритниците на цяла група нападатели.

* * *

— Ето я, идва! — прошепна Бруенор на Дризт, когато видя Шепот да се приближава към тях, макар острите сетива на елфа да я бяха усетили много преди джуджето.

Шепот се бе забавила само половин час, но той се стори безкраен на двамата приятели, които я чакаха в тъмната уличка, изложени на стрелите на мъжете с арбалетите, а и на останалите главорези, които със сигурност се навъртаха наоколо.

Шепот уверено се насочи към тях.

— Ето картата, която искаш — обърна се тя към Бруенор; в ръката си държеше свитък пергамент.

— Първо да я видя! — настоя джуджето и пристъпи към нея.

Жената се дръпна назад и скри пергамента зад гърба си.

— Цената е друга — спокойно рече тя. — Десет пъти повече от онова, което ми предложи първоначално.

Свирепият поглед на Бруенор изобщо не я стресна.

— Нямаш друг избор — просъска тя. — Няма друг, който може да ти намери такава карта. Плати ми и да свършваме!

— Изчакай малко — изненадващо спокойно рече Бруенор. — Не мога да взема такова решение сам.

И като кимна по посока на Дризт, за да й обясни, че и той трябва да каже своето мнение, Бруенор отиде при приятеля си и двамата се отдалечиха от нея.

— Открила е кои сме — обясни елфът, макар че Бруенор вече се бе досетил какво трябва да бе станало. — И колко бихме могли да й платим.

— Дали това е картата, която ни трябва? Елфът кимна:

— Тя няма никаква причина да се бои от нас, не и докато е тук. Имаш ли толкова пари?

— Да, ама ни чака дълъг път, та ще имаме нужда от всичко, което нося със себе си, че и отгоре!

— Тогава всичко е решено — рече Дризт и Бруенор видя опасния пламък, който заблещука в лавандуловите му очи. — Когато я видяхме за първи път, сключихме честна сделка. Няма да се откажем от нея.

Бруенор го разбра и напълно се съгласи с приятеля си. Усети как във вените му се разлива тръпка на очакване. Обърна се към Шепот и видя, че вместо пергамента, в ръката си държи кама. Очевидно прекрасно разбираше с какви хора си има работа.

Дризт също видя проблясването на оръжието и се отдръпна назад — не искаше Шепот да си помисли, че той може да я нападне. Освен това искаше да погледне от по-добър ъгъл някакви доста подозрителни пукнатини, които беше забелязал в близката стена — пукнатини, които може и да бяха очертанията на тайна врата.

Бруенор се приближи към жената с протегнати напред ръце, за да й покаже, че не носи оръжие.

— Ако наистина това е цената — изръмжа той, — то май нямаме друг избор, освен да я платим. Обаче първо искам да видя картата!

Сигурна, че ще прониже джуджето, преди то да е успяло да извади оръжието си, Шепот се отпусна и посегна със свободната си ръка към скрития под наметката й пергамент.

Ала бе подценила противника си.

Яките крака на джуджето се присвиха и то подскочи високо във въздуха, достатъчно високо, за да стовари тежкия си шлем върху лицето й. Жестокият удар строши носа й и отпрати главата й към стената зад нея. Бруенор бързо взе картата и като пусна кесията със скъпоценни камъни върху падналата фигура, измърмори:

— Както се бяхме договорили!

Дризт също не бездействаше. В мига, в който джуджето се нахвърли върху Шепот, с помощта на магическите умения, които бе наследил от мрачните си предци, той изпрати облак тъма към прозореца, зад който се бяха скрили двамата мъже с арбалети. Сега, вместо стрели, оттам долитаха разгневени викове, които отекваха из цялата уличка.

В този миг пукнатините на отсрещната стена се отвориха (точно както Дризт подозираше) и още един от защитниците, с които Шепот се бе обградила, се втурна навън. Елфът вече го чакаше, стиснал двата ятагана в ръце. Оръжията проблеснаха в мрака и макар да използваше само тъпата им страна, Дризт бързо успя да обезоръжи якия главорез, който изскочи оттам. В следващия миг двете остриета отново проблеснаха, ожулвайки лицето му и, без да спират плавното си движение, дръжките им с тъп удар се стовариха върху слепоочията му. Когато Бруенор се обърна, пътят пред него и Дризт вече бе чист.

Джуджето се вгледа с истинско възхищение в онова, което бе свършил приятелят му, но точно в този миг край главата му просвистя стрела и се заби в стената на сантиметри от него.

— Да се махаме! — каза Дризт.

— Изходът ще е блокиран или аз съм брадат гном! — обади се Бруенор, когато наближиха края на уличката. — В този миг откъм сградата до тях се разнесе свирепо ръмжене, последвано от ужасени викове. Тези страшни шумове, вместо да ги притеснят, ги успокоиха.

— Гуенивар — спокойно каза елфът, когато двама мъже изхвръкнаха на улицата пред тях и побягнаха, без дори за миг да се обръщат назад.

— Съвсем бях забравил за котката! — извика джуджето.

— Радвай се, че паметта на Гуенивар е по-добра от твоята! — изсмя се Дризт и Бруенор, въпреки онова, което изпитваше към магическото животно, не можа да не се присъедини към смеха му. Двамата спряха в края на уличката и се огледаха наоколо. Не забелязаха нищо нередно, но гъстата мъгла предлагаше отлична възможност за засада.

— Май е по-добре да вървим по-бавно — предложи Бруенор. — Така няма да привличаме толкова внимание.

Дризт се канеше да се съгласи, но в този миг от дъното на уличката долетя още една стрела и се заби в една греда между тях.

— Да се махаме! — заяви елфът, макар че Бруенор не се нуждаеше от повторно предупреждение и се втурна в гъстата мъгла, без да чака да долети още някоя, този път по-точна стрела.

Двамата приятели се промъкваха тичешком из лабиринта на лусканските улици, без да спират за миг. Дризт с лекота прескачаше купчините камъни и дъски, а Бруенор просто минаваше през тях, разпръсквайки ги във всички посоки. Най-сетне решиха, че са успели да избягат от преследвачите си и забавиха крачка.

Бруенор често-често поглеждаше през рамото си, а широката му усмивка проблясваше дори и през рижата брада. Обърна се, за да огледа пътя пред себе си, ала внезапно отскочи встрани и посегна към брадвата си.

Гуенивар стоеше на по-малко от метър от него.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Разкарай туй нещо оттук! — извика джуджето.

— Къде са ти обноските, добри ми Бруенор? — засмя се елфът. — Не забравяй, че Гуенивар ни разчисти пътя за бягство!

— Махни я оттук! — повтори джуджето и стисна още по-здраво брадвата си.

Дризт потупа животното по силния врат.

— Не му обръщай внимание, приятелю! Той е само едно джудже, което не може да оцени красотата на магията!

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор, но все пак въздъхна с облекчение, когато елфът отпрати пантерата и прибра ониксовата статуетка в раницата си.

Малко по-късно двамата вече бяха на Улицата на полумесеца и за последен път се огледаха за засада. Не видяха нищо, което да им подскаже, че някой ги дебне, но пък видяха неколцина ранени мъже да минават покрай тях, куцукайки и залитайки, а някои от тях бяха носени от другарите си. Очевидно тук бе станало нещо.

Погледнаха към „Кривата сабя“ и за своя огромна изненада видяха две познати фигури да стоят пред вратата на пивницата.

— Какво търсите тука? — попита ги Бруенор и се приближи до тях.

— Явно нашият огромен приятел отговаря на обидите с юмруци — отвърна Риджис.

Полуръстът се бе отървал от побоя без драскотина, ала лицето на Уолфгар беше подуто и насинено. Не можеше да отваря едното си око, а юмруците и дрехите му бяха изцапани със засъхналата кръв на противниците му… а и с неговата собствена.

Дризт и Бруенор се спогледаха — защо ли не бяха изненадани?

— А стаите ни? — изръмжа джуджето.

— Съмнявам се — поклати глава Риджис.

— Ами парите ми?

Полуръстът отново поклати глава.

— Ха! — разгневено изсумтя Бруенор и се запъти към вратата на „Кривата сабя“.

— На твое място не бих… — започна Риджис, но после сви рамене и реши да остави джуджето само да види какво бе станало.

Бруенор отвори вратата на пивницата и замръзна на мястото си от изненада. По целия под се търкаляха изпочупени маси, чаши и хора. Кръчмарят се облягаше на строшения бар, докато една от сервитьорките превързваше окървавената му глава. Мъжът, който бе нападнал Уолфгар с нож, все още висеше на стената и от време на време простенваше. Бруенор не можа да се въздържи и се разсмя — варваринът си го биваше! Сервитьорките, които почистваха бъркотията, често побутваха висящия побойник и се заливаха от смях при вида на полюляващото се тяло.

— Пари, хвърлени на вятъра! — промърмори Бруенор и излезе навън, преди кръчмарят да го види и да го изхвърли.

— Ама че побой ще да е бил! — рече той, когато отново се върна при приятелите си. — Всички ли се биха?

— Всички — кимна Риджис, — с изключение на един. Един войник.

— Войник на това място? — учуди се Дризт — Тук нещо не се връзваше.

— Не само това — обясни полуръстът. — Беше същият страж, който ни пусна в града, Йердан.

Дризт и Бруенор се спогледаха притеснено.

— Преследват ни убийци, току-що опустошихме една пивница, а сега пък и някакъв войник ни обръща прекалено голямо внимание — рече джуджето.

— Да се махаме оттук! — за трети път този ден каза Дризт.

Уолфгар го погледна учудено.

— Колко мъже повали днес? — попита го елфът, за да го накара да разбере в каква опасност се намира. — Как мислиш, колко от тях ще пропуснат да се възползват от възможността да ти забият нож в гърба из безлюдните улички на тези квартали?

— Освен това — обади се и Риджис преди варваринът да успее да каже каквото и да било, — нямам никакво желание да споделям леглото си с плъховете на лусканските улици!

— Към портата тогава! — рече Бруенор, ала Дризт поклати глава.

— Не и когато един от стражите толкова силно се интересува от нас! Ще прескочим стената, за да не знае никой, че сме си тръгнали!

Само час по-късно четиримата приятели вече крачеха в откритата равнина, а вятърът брулеше лицата им и разлюляваше зелената трева. — Риджис изрече на глас мислите на всички.

— Минала е само една нощ в първия град по пътя ни, а вече измамихме главорези, бихме се с цяла тълпа побойници и привлякохме интереса на градската стража. Забележително начало на нашето приключение!

— Но пък имаме това! — доволно се провикна Бруенор, а от цялото му същество се излъчваше огромно нетърпение да открие своя дом, сега, когато вече бе преодолял първото препятствие и се бе сдобил с карта.

Нито той, нито приятелите му подозираха, че върху пергамента, който джуджето стискаше, сякаш бе най-скъпото съкровище на света, бяха изобразени няколко смъртоносни местности. Местности, които — особено една от тях — щяха да изправят четиримата приятели пред предела на възможностите им… и отвъд него.