Р. А. Салваторе
Сребърни реки (13)

12
Троловите блата

Из черната земя бяха пръснати безброй мочурища, над които вечно висеше тежка, непрогледна мъгла. Неравната местност ту се издигаше, ту се спускаше надолу и всеки път, когато случайният пътник, имал неблагоразумието да навлезе из тези земи, достигнеше върха на някое от многобройните възвишения, надеждата му най-сетне да зърне края на отвратителните тресавища, рухваше при вида на безкрайните хълмове, които се простираха във всички посоки.

Всяка пролет безстрашните Конници на Несме навлизаха в блатата и запалваха огромни клади по протежение на много мили, за да прогонят чудовищата от тези враждебни земи далече от границите си. Пролетта вече наближаваше своя край и от последното подпалване на блатата бяха минали няколко седмици. Въпреки това, над по-ниските долчинки все още се стелеше гъст дим, а около най-големите купчини пепел и полуизгорени дърва се носеха горещи вълни.

Напук на конниците, Бруенор поведе приятелите си през Троловите блата и бе твърдо решен да си пробие път до Сребърния град, каквото и да му струва това. Ала само един ден път из тези черни земи бе достатъчен, за да го накара да се замисли дали решението му бе правилно. Тук трябваше да бъдат постоянно нащрек, а всеки път щом минеха край някоя горичка, трябваше да спират, за да се уверят, че онова, което виждат, са просто обгорени дънери и изпочупени клони, а не Блатни хора. Неведнъж меката почва под краката на някой от тях ненадейно се превръщаше в кална яма и само бързата реакция на другарите му го спасяваше от потъване.

Подхранван от непрестанния сблъсък на топлата, опожарена земя и хладните тресавища, лекият ветрец носеше противна миризма, по-неприятна от мириса на пушека и саждите. Дризт До’Урден твърде добре познаваше тази сладникава миризма на разложение — вонята на тролове.

Това бе тяхното царство и никой от разказите за Вечните блата, над които се бяха надсмивали, докато седяха на чаша медовина и си бъбреха с добродушните посетители на „Мъхестата сопа“, не ги бе подготвил за отвратителното чувство, което ги връхлетя щом навлязоха в тези скверни земи.

Бруенор бе пресметнал, че ако се движат достатъчно бързо, биха могли да прекосят блатата за пет дни. През първия ден успяха да изминат предвиденото от него разстояние, но се оказа, че джуджето не бе предвидило непрестанното заобикаляне, което им се налагаше да правят, за да избегнат мочурливите части. В края на деня се оказа, че макар да бяха изминали двадесет мили, от мястото, от което бяха потеглили сутринта, ги деляха по-малко от десет мили.

Все пак, поне не бяха срещнали нито тролове, нито някое от другите чудовища, които се скитаха из тези земи и когато вечерта се установиха на лагер, приятелите бяха изпълнени с тих оптимизъм.

— Ще останеш на пост, нали? — рече Бруенор на Дризт — единствено невероятно изострените сетива на елфа можеха да им помогнат да оцелеят тази нощ.

— През цялата нощ — кимна Дризт.

Бруенор дори не се опита да спори — прекрасно знаеше, че никой нямаше да успее да заспи, независимо дали беше на пост, или не.

Нощта се спусна внезапно и потопи всичко в непрогледен мрак. Уолфгар, Риджис и Бруенор не можеха да видят собствените си ръце, дори ако ги вдигнеха на сантиметри от очите си. Заедно с тъмнината дойде и звукът на един пробуждащ се кошмар. Отвсякъде се чуваха тежките, шляпащи крачки на десетки тролове. Димът се смеси с нощните изпарения и плъзна около дънерите на голите дървета. Вятърът все така подухваше едва-едва, ала смрадта, която носеше, се засили, а с нея долетяха и измъчените стонове на скверните обитатели на тресавищата.

— Съберете нещата си! — едва чуто прошепна Дризт на приятелите си.

— Какво виждаш? — също така тихо попита джуджето.

— Нищо — долетя отговорът на елфа. — Ала усещам присъствието им около нас, както го усещате и вие. Не бива да им позволим да ни намерят седнали тук. Трябва да се движим между тях, за да не им дадем възможност да ни обградят.

— Краката ме болят! — проплака Риджис. — И се подуха! Не знам дали изобщо ще мога да си обуя ботушите!

— Помогни му, момче! — рече Бруенор на Уолфгар. — Елфът е прав. Ако трябва ще те носим, Къркорещ корем, но не бива да оставаме тук.

Дризт поведе малката групичка напред. За да не се отклонят от пътя, който бе избрал, елфът неведнъж трябваше да хваща ръката на плътно следващия го Бруенор, който от своя страна също протягаше ръка назад и така чак до вървящия в края Уолфгар.

И четиримата усещаха тъмните сенки, които се движеха около тях, струваше им се, че ще се задушат от смрадта, която се носеше във въздуха. Единствено Дризт, който съвършено ясно различаваше телата на чудовищата, които се събираха наоколо, разбираше точно колко голяма бе дебнещата ги опасност и непрекъснато караше приятелите си да вървят по-бързо.

Тази нощ късметът бе на тяхна страна — много скоро луната изплува на небето и превърна непрогледната мъгла в сребрист воал — сега вече и останалите трима видяха огромната опасност, в която се намираха. Приятелите побягнаха.

Огромни, приведени напред силуети изплуваха от мъглата наоколо, протегнали хищни пръсти, за да сграбчат четиримата бегълци, които тичаха с всички сили, в отчаян опит да спасят живота си. Уолфгар застана до Дризт и докато елфът избираше пътя, Щитозъб неуморно свистеше във въздуха и покосяваше отвратителните чудовища.

Бягаха ли, бягаха, часове наред, а троловете все така прииждаха. Не чувстваха изтощение, отдавна вече бяха престанали да усещат раздиращата гърдите болка, далеч зад тях бе останало и вцепенението. Единствената мисъл, която пулсираше в слепоочията им, бе мисълта за страшната смърт, която ги очакваше, ако забавеха крачка дори и за миг и само ужасът ги караше да продължават, надмогвайки отчаяния вопъл на телата си. Дори и Риджис, въпреки че бе прекалено закръглен и отпуснат, а краката му — твърде къси, успяваше да не изостава от приятелите си и дори ги караше да бързат още повече.

Дризт разбираше, че така нямат никакъв шанс да се спасят. С всяка изминала минута Уолфгар вдигаше Щитозъб все по-трудно, все по-често започнаха да се препъват и да залитат. Нощта щеше да продължи още дълги часове, а дори и когато се съмнеше, не можеха да бъдат сигурни, че троловете ще се откажат от преследването. Колко още можеха да бягат? Кога ли пътеката пред тях щеше да свърши в някое бездънно тресавище и щеше да им се наложи да избират между него и десетките чудовища, напиращи зад тях?

Дризт промени стратегията си. Сега той не търсеше просто какъв да е път, а такъв, който да ги отведе до място, където да могат да се отбраняват. Недалеч видя малка могила, висока не повече от три-четири метра. Три от склоновете й, които се виждаха от мястото му, бяха стръмни, почти отвесни, а на един от тях растеше самотно дръвче. Елфът посочи възвишението на Уолфгар, който веднага разбра какво си бе наумил приятелят му и се насочи натам. Двама трола им препречиха пътя, ала варваринът с яростен вик стовари Щитозъб върху тях и само след миг тримата му приятели успяха да се промушат покрай него и се изкачиха върху височинката.

Уолфгар се обърна и хукна след тях. Чудовищата го следваха по петите.

Учудващо пъргав въпреки закръгления си корем, Риджис светкавично се покатери на дървото. Бруенор обаче, чието набито тяло не бе създадено, за да се катери по дърветата, напредваше съвсем бавно.

— Помогни му! — провикна се Дризт към Уолфгар и като извади двата си ятагана, опря гръб о дънера. — После се качвай и ти! Аз ще ги задържа.

Уолфгар дишаше на пресекулки, по челото му се стичаше струйка кръв. Запрепъва се към дървото и се закатери след джуджето. Корените започнаха да поддават под тежестта на тримата, стъблото се приведе, струваше им се, че вместо да се изкачват, слизат все по-надолу. Най-сетне Риджис успя да достигне Бруенор и му помогна да се изкатери. Сега, когато пътят пред него бе свободен, Уолфгар бързо се присъедини към тях. Щом успяха да се позакрепят, тримата веднага се обърнаха назад, уплашени за живота на приятеля си.

Дризт се биеше с трима тролове, а зад гърба му напираха нови и нови чудовища. Уолфгар се накани да се върне обратно долу и да умре рамо до рамо с елфа, ала Дризт, който непрекъснато поглеждаше към тях, за да види как напредват, видя колебанието на приятеля си и разбра какво става в главата му.

— Продължавай! — изкрещя той. — Бавенето само ни пречи!

За миг Уолфгар се замисли. Вярата и уважението, които изпитваше към Дризт, надвиха инстинктивното му желание да се втурне обратно в битката и, макар и с нежелание, той се изкатери до малкото плато, където Бруенор и Риджис вече го чакаха.

Троловете започнаха да обграждат Дризт, от всички страни към него се запротягаха грабливи нокти. Чуваше как приятелите му го молят да прекрати неравната битка и да се присъедини към тях, ала знаеше, че чудовищата вече бяха пресекли пътя за бягство натам.

По лицето му се разля широка усмивка. В лавандуловите му очи загоря странен пламък.

Дризт се втурна право към най-голямата група тролове, далеч от недостъпната могила и ужасените си приятели.

Те обаче нямаха много време да се чудят какво ще стане с него — много скоро от всички страни заприиждаха тролове и се закатериха по стръмните склонове на малката височинка.

Всеки от тримата се зае да защитава по един от подстъпите на възвишението. За щастие, четвъртият склон бе твърде стръмен и троловете не можеха да ги нападнат изотзад.

Уолфгар бе най-страшен от тримата. Всеки удар на магическия чук запращаше по едно чудовище надолу по хълма. Ала преди да успее да си поеме дъх, на мястото на падналия трол изникваше нов.

Риджис съвсем не се справяше толкова добре с малкия си боздуган. Стоварваше го с всичка сила върху краката, ръцете, дори главите на троловете, ако успееха да се приближат достатъчно, ала нито един негов удар не можеше да събори някое чудовище на земята. Всеки път, когато някое от тях успееше да се изкачи до върха на могилата, Уолфгар или Бруенор трябваше да оставят собствения си противник и да запратят трола обратно долу.

И двамата знаеха, че ако не успеят да го сторят само с един удар, когато се обърнат, на върха на хълмчето вече ще ги чака друг трол, готов да се бие.

Катастрофата ги връхлетя само след няколко минути. Бруенор се обърна, за да помогне на Риджис в момента, в който още едно чудовище издърпваше огромното си туловище над върха. Секирата на джуджето се стовари върху него със страховита точност.

Прекалена точност. Оръжието обезглави трола само с един удар и запрати главата му надолу по могилата. Тялото обаче продължи напред. Риджис отскочи назад, прекалено ужасен, за да направи каквото и да било.

— Уолфгар! — извика Бруенор.

Варваринът се обърна и светкавично, без дори да трепне при вида на страховитата, безглава фигура, която крачеше към него, стовари чука си право върху гърдите й и я събори от височинката.

Още две ръце се вкопчиха в ръба — едно чудовище се бе изкачило почти до върха по склона, който Уолфгар защитаваше. Зад тях, там, където допреди малко се биеше Бруенор, сега лежеше безпомощният полуръст, притиснат от още един трол.

Уолфгар и Бруенор не знаеха откъде да започнат. Могилата беше загубена. Варваринът дори се замисли дали да не скочи сред троловете там, където редиците им бяха най-гъсти и да умре като истински воин, погубвайки колкото се може повече от враговете си. Освен това, така нямаше да му се наложи да гледа безпомощно как чудовищата разкъсват приятелите му, без той да може да им помогне.

Внезапно тролът, който се бе надвесил над Риджис, се олюля, сякаш нещо го дърпаше изотзад. Единият му крак се изви неестествено и чудовището полетя с главата надолу.

Дризт До’Урден измъкна оръжието си от прасеца на прелитащия над него трол и като се преметна пъргаво, застана на върха на могилата до смаяния полуръст. Наметката му бе изпокъсана, самият той бе опръскан с кръв от главата до петите.

Ала усмивката не бе напуснала лицето му, а огънят в лавандуловите очи говореше, че с Елфа на мрака съвсем не бе свършено. Той се втурна покрай Бруенор и Уолфгар, които все още не можеха да повярват на очите си и посече катерещия се трол. Чудовището се сгромоляса в подножието на хълма.

— К-к-как? — заекна Бруенор докато тичаше към другия край на възвишението, макар да знаеше, че елфът е прекалено зает, за да му отговори.

Дръзкият ход на Дризт при дървото му бе дал преимущество над чудовищата. Те бяха два пъти по-високи от него и троловете, които се намираха зад онези, с които той се биеше в момента, дори не подозираха за присъствието му. Знаеше, че не беше нанесъл сериозни поражения сред редиците на чудовищата — раните от ятаганите му щяха бързо да зараснат, дори отсечените крайници щяха да израстат наново — ала така бе успял да си спечели времето, от което се нуждаеше, за да разкъса обръча на прииждащите врагове и да избяга в мрака. Когато най-сетне остави и последното чудовище зад гърба си, Дризт бързо се насочи към могилата, посичайки със същата светкавична бързина всички тролове, които срещнеше по пътя си. Само невероятната му пъргавина го спаси, когато достигна подножието на малката височина. Изтичал бе нагоре по хълма с трескава скорост и дори се бе изкатерил по гърба на един трол, който тъкмо се изкачваше към върха — всичко бе станало толкова бързо, че чудовищата изобщо не бяха успели да реагират.

Сега вече беше много по-лесно да защитават могилата. Свирепата брадва на Бруенор, страховитият чук на Уолфгар и свистящите ятагани на Дризт удържаха трите склона и пречеха на троловете да се доберат до върха. Риджис стоеше в средата на малкото плато и се втурваше на помощ всеки път, когато някое от чудовищата се приближеше прекалено много.

Ала троловете прииждаха ли, прииждаха и ставаха все повече и повече с всяка изминала минута. Приятелите вече ясно виждаха какъв ще бъде изходът от неравната битка. Единствената им възможност бе да разкъсат обръча на противника и да избягат, но бяха прекалено заети да изтласкват чудовищата от върха, за да успеят да измислят какъвто и да било план.

С изключение на Риджис.

Всичко стана почти случайно. С гнусно гърчене, ръката на един трол, която Дризт току-що бе отсякъл, допълзя до средата на малкото плато. Напълно отвратен, Риджис я заудря с малкото си оръжие.

— Не иска да умира! — изпищя той, когато видя как гнусното нещо продължава да пълзи и дори се вкопчва в собствения му боздуган. — Не иска да умира! Някой да го удари! Някой да го съсече! Някой да го изгори!

Приятелите му бяха прекалено заети, за да отвърнат на отчаяните му молби за помощ, ала думите, които бе изкрещял в ужаса и погнусата си, го наведоха на нова мисъл. Той скочи върху гърчещата се ръка и я прикова към земята, докато в същото време ровеше в раницата си, за да извади кремък и огниво.

Ръцете му трепереха толкова силно, че почти не можеше да държи камъка, ала още първата искрица изпълни смъртоносната задача. Тролската ръка избухна в пламъци. Риджис нямаше никакво намерение да изпуска открилата се пред него възможност и като сграбчи огнената ръка, се затича към Бруенор. Полуръстът хвана брадвата, която точно замахваше, за да съсече следващия трол, и каза на джуджето да остави чудовището да се изкачи.

Когато тролът почти бе стигнал върха на възвишението, Риджис тикна горящата ръка в лицето му. Главата на чудовището буквално избухна, то нададе агонизиращ вик и политна надолу — огромна жива факла, която се сгромоляса право върху редиците на събратята си.

Троловете не се боят от остриета и чукове. Раните, нанесени от такива оръжия заздравяват бързо, а отсечените части — пък били те и глави — израстват наново. Подобни битки дори им помагат да се размножават, понеже на ранените тролове порастват нови крайници, а от отсечените крайници пораства нов трол! Не един и двама хищника са имали злощастието да пируват с трупа на някой трол. Така те сами стават причина за собствената си ужасяваща смърт, когато в корема им израства нов трол.

Ала дори и троловете знаят що е страх. Онова, от което те се боят най-много на този свят, е огънят, а чудовищата, населяващи Вечните блата, го познават прекалено добре. Раните, причинени от пламъци, не заздравяват и когато някой трол бъде убит с огън, той не може да се съживи. Освен това, сякаш боговете са го направили нарочно, огънят обхваща сухата тролска кожа с бързината, с която пламва прахан.

Чудовищата, които се тълпяха под склона, където беше джуджето, се разбягаха ужасени, голяма част от тях се превърнаха в купчина обгорени останки. При вида на разрухата, която се ширеше под тях, Бруенор потупа Риджис по гърба и в изтощения му поглед просветна нова надежда.

— Дърва! — рече Риджис. — Имаме нужда от дърва.

Бруенор свали раницата от гърба си.

— Ще ти намерим дърва, Къркорещ корем! — щастливо се разсмя той и посочи дръвчето, което растеше в другия край на възвишението. — А тук имам и още нещо — масло!

После изтича към Уолфгар и застана пред него. Единственото обяснение, което му даде, бе:

— Дървото, момче! Помогни на полуръста!

Младежът се обърна и щом видя Риджис с огнивото и мазнината в ръце, веднага разбра какво се иска от него. Никакви тролове не се катереха вече по онзи склон, а миризмата на изгоряла плът, която се носеше откъм подножието, едва не го задуши. Само с един напън, варваринът измъкна дръвчето с корените му и го подаде на Риджис. После отиде да отмени Бруенор от битката, за да му даде възможност да насече дървото с брадвата си.

Много скоро от върха на могилата полетяха десетки факли и се врязаха в редиците на троловете, разпръсквайки смъртоносни искри навсякъде. Риджис изтича до ръба на възвишението и поръси най-близките чудовища с мазнина. Ужасени, троловете панически побягнаха. Това бе краят на битката. Пламъците се разпространяваха със светкавична бързина и много скоро около могилата нямаше нищо друго, освен купчини потръпващи, изгорени тела и гърчещи се крайници, които не спряха ужасяващото си движение още дълги часове. Привлечен против волята си от страховитата гледка, Дризт се зачуди колко ли дълго щяха да оцелеят съществата сега, когато вече не можеха да се излекуват от нараняванията, които ги бяха осакатили.

Колкото и да бяха изтощени, никой от четиримата приятели не заспа тази нощ. Щом се съмна и видяха, че наоколо няма и следа от тролове, макар тежкият, смрадлив дим все още да се стелеше около тях, Дризт настоя да тръгнат.

Изоставиха импровизираната си крепост и отново поеха на път — нямаха друг избор и отказваха да се предадат там, където мнозина други биха се отчаяли. Вървяха без да срещат никого, ала и четиримата усещаха погледите на блатата върху себе си, усещаха неестествената тишина, която не вещаеше нищо добро.

По-късно същата сутрин, докато с мъка крачеха по мекия торф, Уолфгар внезапно спря и запрати Щитозъб към близката опожарена горичка. Блатният човек, защото именно натам летеше оръжието, само скръсти ръце пред себе си, ала магическият чук връхлетя върху него с всички сили и го разполови надве. Ужасените му другари, поне десетина, побягнаха и изчезнаха в тресавищата.

— Как разбра? — попита Риджис, сигурен, че варваринът също бе видял само група дървета.

Уолфгар поклати глава — самият той не знаеше какво го бе накарало да хвърли чука. Дризт и Бруенор обаче разбираха и това можеше само да ги радва. Сега вече и четиримата действаха инстинктивно, изтощението отдавна им бе отнело способността да разсъждават логично и свързано. Рефлексите им обаче работеха по-точно от всякога. Уолфгар най-вероятно бе зърнал някакво движение с крайчеца на окото си, толкова дребно и незначително, че съзнанието му дори не го бе усетило. Ала инстинктът му за самосъхранение бе реагирал незабавно. Дризт и Бруенор си размениха погледи, изпълнени с одобрение — воинската зрелост на младежа отдавна вече не ги изненадваше.

Денят вече бе непоносимо горещ и това още повече отслабваше силите им. Сега всичко, което искаха да направят, бе да се строполят на земята и да оставят изтощението да ги залее като вълна.

Ала Дризт ги караше да вървят напред в търсене на ново място, където да могат да се защитават, макар да се съмняваше, че ще открие нещо толкова подходящо за тази цел, колкото могилата. Все още имаха достатъчно мазнина, която да ги опази през нощта, стига да успееха да намерят място, където да запалят неголяма огнена ивица, която да ги предпазва. И най-малкото възвишение, дори някоя горичка, щяха да им свършат работа.

Онова, което намериха обаче, бе ново тресавище, огромно блато, което се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът.

— Можем да тръгнем на север — предложи Дризт на Бруенор. — Мисля, че вече навлязохме достатъчно навътре на изток, за да излезем извън границите на Несме, когато напуснем пределите на блатата.

— Нощта ще ни свари край брега — мрачно рече джуджето.

— Можем да прекосим водата — обади се Уолфгар.

— Троловете дали обичат вода? — попита Бруенор, заинтригуван от възможностите, които се разкриваха пред тях.

Дризт само сви рамене.

— Е, може би си струва да се опита! — заяви Бруенор.

— Да съберем дърва — нареди елфът. — И не губете време да ги завързвате едно за друго, това можем да свършим и във водата.

Бутайки трупите край себе си, подобно на шамандури, четиримата навлязоха в студените, неподвижни води на огромното блато.

Въпреки че усещането от калната, лепкава вода, която ги дърпаше на всяка крачка, изобщо не им се понрави, Дризт и Уолфгар бързо откриха, че на много места могат да вървят, влачейки набързо направените салове след себе си. Риджис и Бруенор, които бяха твърде ниски, за да ходят, лежаха върху дървените трупи. Скоро свикнаха със зловещото шумолене на блатото и се отпуснаха, приемайки пътя по водата като възможност за така жадуваната почивка.

Завръщането към действителността бе наистина жестоко.

Водата около тях избухна и три тролоподобни фигури се нахвърлиха върху им от засада. Риджис, който почти бе заспал върху своя сал, бе отхвърлен настрани и падна във водата. Уолфгар получи жесток удар в гърдите още преди да успее да вдигне Щитозъб, ала той не бе полуръст и дори значителната сила на чудовището не можа да го повали. Още преди да успее да покаже главата си над водата, тролът, който се бе скрил пред бдителния елф, бе посрещнат от двата ятагана.

Битката бе също толкова кратка и свирепа, колкото и началото й. Яростта от непрестанните заплахи, които тази скверна земя изправяше на пътя им, вля нови сили във вените на тримата приятели и те отвърнаха на нападението с удвоена мощ. Тролът на Дризт падна посечен, още преди да успее да се изправи напълно, Бруенор светкавично се нахвърли върху чудовището, което бе съборило Риджис във водата.

Тролът на Уолфгар, въпреки че успя да му нанесе втори удар, бе поразен с мощ, която изобщо не бе очаквал. Чудовището не бе особено умно и ограниченото му мислене и недостатъчният опит в битките, го караха да вярва, че никой враг не би могъл да остане прав, след като току-що е получил два жестоки удара.

Когато най-сетне разбра истината, вече бе твърде късно — Щитозъб го запрати под водата.

Риджис отново се показа на повърхността и се вкопчи в сала си. Едната страна на лицето му бе посиняла от удара, върху бузата му имаше огромна драскотина, която изглеждаше доста болезнена.

— Какви бяха тези същества? — обърна се Уолфгар към Дризт.

— Някакъв вид тролове — предположи елфът, все още зает да забива и изважда ятагана си от тялото на падналото чудовище.

Уолфгар и Бруенор бързо разбраха защо приятелят им продължава да удря трупа на противника си. Обзети от внезапен страх, те също започнаха да стоварват оръжията си върху телата на мъртвите тролове, надявайки се да ги осакатят достатъчно, за да успеят да се отдалечат на доста мили, преди скверните същества отново да се съживят.

Дълбоко под повърхността на тресавището, в неподвижната самота на водите, в които никога не проникваше слънчева светлина, яростното думкане на чука и брадвата извадиха и други жители на блатото от дълбокия им сън. Един от тях спеше вече повече от десет години без да се притеснява от многобройните опасности, които се таяха в мрачните дълбини, сигурен, че из цялото мочурище няма по-могъщо същество от него.

Замаян и изтощен от удара, който бе получил, Риджис с мъка се покатери върху сала и се зачуди дали са му останали още някакви сили — имаше чувството, че неочакваната засада беше скъсала и последната нишка, на която се крепеше духът му. Той дори не забеляза как, тласкан от горещия ветрец, салът бавно се понесе напред. Дървените трупи заобиколиха издадените корени на малка група дръвчета и заплуваха в спокойните, покрити с водни лилии, води на една лагуна.

Риджис се протегна лениво, съзнавайки само отчасти, че пейзажът наоколо се бе променил. Думите на приятелите му едва-едва достигаха до ушите му, сякаш идваха от много далеч.

Внезапно водата около него закипя и той запроклина небрежността си, мъчейки се отчаяно да се изтръгне от лапите на летаргията и изтощението. Гладкото мораво туловище на някакво чудовище проряза спокойните води и се показа над повърхността. В следващия миг пред очите на ужасения полуръст изникна огромна кръгла паст, в която стърчаха десетки, подобни на ками, зъби.

Риджис, който междувременно бе успял да се изправи, дори не успя да извика — гледката на надвисналата над главата му смърт му отне възможността да направи каквото и да било.

Гигантски червей.

— Мислех си, че водата ще ни предпази поне малко от тези гнусни твари! — простена Уолфгар и за последен път стовари Щитозъб върху потъналия труп на трола.

— Поне придвижването е по-лесно — обади се Бруенор. — Давай да съберем дърветата заедно и да потегляме. Кой знае колко от другарите на тез’ тримата дебнат наоколо.

— Изобщо нямам намерение да стоя и да ги броя — отвърна Уолфгар.

После учудено се огледа около себе си и попита:

— А къде е Риджис?

В цялата суматоха приятелите дори не бяха забелязали, че полуръстът го няма. Бруенор се накани да извика, но Дризт сложи ръка върху устата му.

— Слушай! — прошепна той.

Уолфгар и Бруенор застинаха по местата си и целите се превърнаха в слух. Почти веднага, от посоката, в която се взираше елфът, долетя треперещият гласец на полуръста.

— … наистина много хубав камък — точно казваше той и приятелите му разбраха, че Риджис за кой ли път използва рубинения медальон, за да си спаси кожата.

Много скоро им стана ясно и колко огромна бе опасността, която грозеше полуръста — въпреки дръвчетата, които ги деляха от приятеля им, Дризт успя да различи какво става в малката лагуна, на около тридесетина метра на запад от тях.

— Червей! — тихо каза той на останалите. — По-огромен, отколкото можете да си представите!

И като посочи на Уолфгар едно високо дърво, елфът пое на юг, за да нападне чудовището отстрани. Преди да тръгне от лагера, успя да извади малката ониксова статуетка от раницата си и сега повика Гуенивар — щяха да имат нужда от всички сили, които можеха да съберат, за да се справят със страховития звяр.

Уолфгар се приведе ниско и се насочи към лагуната. Щом се приближи достатъчно, за да може да вижда какво става, варваринът се покатери на едно дърво. Следващият го по петите Бруенор се провря между дърветата и като се потопи почти напълно във водите на блатото, успя да се добере до другия край на малката лагуна.

— Имам още като него — Риджис леко повиши глас, докато се пазареше с чудовището, надявайки се, че останалите ще го чуят и ще му се притекат на помощ.

Рубиненият медальон примамливо се поклащаше на верижката си. Риджис изобщо не мислеше, че примитивното чудовище разбира думите му, но поне засега изглеждаше достатъчно озадачено от искрящия камък, за да не се нахвърли отгоре му. В действителност, магията нямаше никакво влияние върху чудовището. Гигантските червеи нямат мозък и затова няма заклинание, което може да ги подчини. Ала този червей не бе особено гладен, а и хипнотизиращият танц на светлината му харесваше и засега нямаше нищо против да остави малкото същество да продължи играта си.

Дризт зае позиция малко встрани от дърветата, пантерата безшумно се промъкна още по-напред и се приготви за нападение откъм гърба на чудовището.