Р. А. Салваторе
Сребърни реки (1)

Пролог

В непрогледната тъма, драконът на сенките седеше върху черния си трон. Макар и не особено голям, той бе по-гнусен от най-гнусната твар. По-ужасно от най-черния мрак бе самото му присъствие, грабливите нокти, разкъсали месата на хиляди хора, бяха по-остри от най-острите мечове, свирепата паст бе винаги топла от горещата кръв на жертвите му, черният дъх потапяше всичко наоколо му в мрак и безнадеждност.

Гарвановочерна бе бронята му и цветът й бе толкова наситен, че люспите й се преливаха във всички багри — прекрасна обвивка на най-страшно зло. Слугите му го наричаха Мракометния и се прекланяха пред него.

Векове наред чудовището събираше все повече и повече сили, без да разперва криле и без да помръдва и най-малкото мускулче от огромното си туловище, освен за да погълне принесеното му жертвоприношение или да накаже някой дързък роб. Вече бе свършил онова, което трябваше да направи — изтребил бе почти до крак армията на джуджетата, която се бе изправила срещу съюзниците му.

Колко добре си бе похапнал тогава! Кожите на джуджетата бяха малко жилави, но острите му като бръснач зъби бяха прекрасно пригодени за такава храна.

Сега вече цялата работа се вършеше от многобройните му роби, които му носеха храна и задоволяваха всичките му прищевки. Някой ден те отново щяха да имат нужда от мощта на Мракометния и той щеше да бъде готов. Купищата плячкосани съкровища, върху които лежеше, му даваха сили и го правеха най-могъщ сред събратята му — нямаше крал в Царствата, чиято хазна да може да се мери с несметните богатства на Мракометния.

А освен тях, той притежаваше и безчет покорни роби — верни слуги на дракона на мрака.

* * *

Мразовитият вятър, който бе дал името си на Долината, свиреше покрай ушите им. Неспирният му стон правеше невъзможен какъвто и да било разговор между четиримата приятели. Те вървяха на запад през голата тундра и постоянният източен вятър още повече ускоряваше без друго бързите им крачки.

Решителният им вид и бързината, с която се движеха, издаваха, че току-що бяха потеглили на ново приключение, ала изражението на лицата им ясно говореше с колко различни чувства всеки от тях бе поел на това пътешествие.

Начело, леко приведено напред, с тежка отмерена крачка вървеше джуджето, Бруенор Бойния чук. Острият му нос стърчеше над рошавата рижа брада и сякаш им показваше пътя. Тялото му (с изключение на краката и щръкналата брада) изглеждаше като изсечено от камък — възлестите му пръсти здраво стискаха нашарената с безброй резки секира, щитът с чашата пенещо се пиво висеше, здраво завързан за претъпканата раница, а главата му, с изкривения от многобройни удари двурог шлем, не се обръщаше нито наляво, нито надясно. Широко отворени, очите му не се откъсваха от пътя. Бруенор бе повел приятелите си на това приключение в търсене на дома на предците си, рода на Бойния чук, и макар да знаеше, че сребърните зали от детството му се намират на стотици мили оттук, крачеше все така неуморно и упорито, сякаш вече съзираше в далечината дългоочакваната цел.

До него, също така изгарящ от нетърпение, вървеше огромният варварин, без дори за миг да изостава от Бруенор. У Уолфгар се усещаше някаква особена възбуда, като у млад буен жребец, държан на прекалено къси поводи. В светлите му очи гореше жажда за приключения, но те, за разлика от съсредоточения поглед на джуджето, не бяха неотклонно приковани върху пътя пред тях. Младият варварин за първи път тръгваше по широкия свят и сега непрекъснато се оглеждаше около себе си, попивайки жадно всяка гледка, всяко усещане, което му предлагаше местността наоколо.

Беше поел на път, за да помогне на приятелите си, ала освен това искаше да разшири хоризонтите на собствения си, не особено голям досега, свят. Обичаите на варварските племена, както и на жителите на пограничните Десет града, бяха единственото, което бе видял в живота си, ограничен до този момент в пределите на Долината на мразовития вятър.

А колко други неща можеха да се срещнат по широкия бял свят, сигурен бе Уолфгар, решен да види колкото се може повече от тях.

У Дризт До’Урден, който крачеше до младия варварин с бърза лека стъпка, наметнал качулката ниско над главата си, не гореше такова любопитство и интерес към всичко наоколо. Изящната му походка подсказваше, че във вените му тече елфическа кръв, но сенките, таящи се под ниско сведената качулка, издаваха и още нещо. Дризт беше Елф на мрака, жител на подземния свят, където слънчевите лъчи никога не проникваха и макар че вече няколко години живееше на повърхността, отрекъл се от род и раса, той все още не можеше да свикне със слънцето и единствено в това отношение си оставаше мрачен елф.

И сега, скрит в сенките на качулката си, Дризт крачеше равнодушно, дори примирено — за него това пътуване бе само неизбежна част от съществуванието му, поредното приключение в живота, който не бе нищо друго, освен поредица от приключения. Изоставяйки събратята си от мрачния град Мензоберанзан, Дризт До’Урден сам бе избрал съдбата на скиталец. Знаеше, че никога няма да бъде напълно приет сред обитателите на повърхността — събратята му бяха смятани (и то напълно заслужено) за зла и безчестна раса и нямаше общество, дори и най-толерантното, което би допуснало сред себе си един Мрачен елф. Сега негов дом бе пътят — това като че ли бе единственият начин да избегне неизбежната болка вечно да бъде прогонван от всяко място, към което успееше да се привърже.

Десетте града бяха само временно убежище. Там, в граничното поселище, издигнато сред пустошта на най-северните земи на Царствата, живееха не един и двама разбойника и отхвърлени от обществото хора и макар да не бе радушно приет сред останалите жители, славата му на защитник на градовете му бе спечелила поне малко уважение и търпимост от страна на мнозина заселници. Ала Бруенор не просто го търпеше, той смяташе елфа за един от най-близките си приятели и затова Дризт не се бе поколебал да го последва в това приключение, макар да знаеше, че щом напуснат земите, където го познаваха, отново ще трябва да търпи грубото отношение на хората.

Дризт честичко забавяше крачка, за да провери какво става с четвъртия им другар, който постоянно изоставаше на около десетина метра след тях. Запъхтян и потен, полуръстът Риджис креташе (и то далеч не по собствен избор) зад тримата си приятели — коремът му бе прекалено закръглен за такъв дълъг път, а и краката му бяха твърде къси, за да се мерят с бързата, отмерена крачка на джуджето. Месеците охолен, лентяйски живот, на които се бе наслаждавал в палата си в Брин Шандер, сега си казваха думата и Риджис проклинаше лошия си късмет, който го бе принудил да тръгне на път. Най-много от всичко на този свят полуръстът обичаше удобствата и усъвършенстваше изкуството на доброто похапване и сладкото поспиване с усърдието, с което някой младеж, бленуващ героични подвизи, въртеше първия си меч. Силно учудени, когато Риджис ги настигна насред равнината, приятелите му се радваха, че и той бе тръгнал с тях и дори Бруенор, въпреки нетърпението по-скоро да зърне отново родните си земи, гледаше да не върви прекалено бързо за несвикналия с дълъг път полуръст.

Той, от своя страна, се мъчеше с всички сили да не изостава и дори не се оплакваше (нещо съвсем необичайно за него). За разлика от тримата си спътници, които гледаха все напред, той непрекъснато се обръщаше назад и поглеждаше през рамо към Десетте града и дома, който така загадъчно бе напуснал, за да тръгне на път.

Дризт забелязваше чудноватото поведение на приятеля си и то го тревожеше немалко.

Риджис бягаше от нещо.

* * *

Четиримата спътници вървяха все напред. Под тях, заснежените върхове на Гръбнака на света сякаш им правеха компания в пътя им на запад. Тази планинска верига бе най-южната граница на Долината и пътешествениците непрекъснато обръщаха поглед към покритите със сняг склонове, в очакване да видят края й. Когато и най-западните върхове отстъпеха място на равнината, щяха най-сетне да напуснат Долината на мразовития вятър, да свият на юг и да навлязат в прохода между планината и морето. След това от крайбрежния град Лускан щяха да ги делят само стотина мили.

Четиримата поемаха на път рано сутрин, още преди слънцето да е изплувало на хоризонта зад тях и спираха да лагеруват, едва когато и последният розов лъч се скриеше в небето пред тях, а вятърът засвиреше смразяващата си нощна песен.

На другия ден, преди зората да е пукнала, четиримата отново потегляха на път, бързайки все напред, обгърнати от самотата на собствените си мисли и страхове.

Безмълвно пътешествие, нарушавано единствено от неспирния шепот на източния вятър.