Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (35)

Епилог

Последвалата зима бе тежка за жителите на Десетте града и техните съюзници варварите, ала с общи усилия те успяха да оцелеят. Не един и два пъти се събираха Касиус, Йенсин Брент и Кемп, заедно с Уолфгар и Ревик на съвещания през дългите месеци. Първата им работа бе да оповестят официалния съюз между жителите на Десетте града и варварите, макар че срещнаха силна съпротива и от двете страни.

През лютата зима градовете, които воините на Кесел не бяха разрушили, послужиха като убежище за всички, които бяха изгубили домовете си. Когато поселищата започнаха да се съвземат и след като варварите, по нареждане на Уолфгар, донесоха съкровището на Смразяващия, петимата се заеха да разделят градовете между оцелелите. Съюзът между двата народа на няколко пъти замалко не бе разрушен. Само респектиращото присъствие на Уолфгар и неизменното спокойствие на Касиус не позволиха на новосъздадения съюз да се разпадне. Когато всичко най-сетне бе решено, варварите получиха Бремен и Каер Кьониг и се заеха да ги съградят отново. Оцелелите жители на Каер Кьониг се преместиха в построения наново Каер Диневал, а онези бременчани, които не искаха да живеят сред варварите, отидоха в наново издигнатия Таргос.

Трудно им бе на всички тези хора, които доскоро бяха врагове, да забравят различията помежду си и да заживеят заедно. Макар че бяха спечелили битката, жителите на Десетте града не можеха да се нарекат победители. Нямаше човек, който да не бе понесъл тежки загуби — дом, семейство, приятели. Никой не бе спечелил от победата.

Никой, освен Риджис.

За ролята, която бе изиграл във войната, полуръстът получи титлата Пръв гражданин и най-хубавата къща в Десетте града. Касиус на драго сърце отстъпи палата си на „разрушителя на Кулата“. Риджис прие предложената му къща, както и всички дарове, които прииждаха от градовете. Макар да не можеше да каже, че бе заслужил всички похвали и почести, които получаваше, полуръстът оправдаваше късмета си, като се смяташе за партньор на скромния елф. И понеже Дризт До’Урден надали имаше намерение да дойде в Брин Шандер и да прибере даровете, Риджис реши, че на него се пада задачата да стори това.

Най-сетне бе получил онзи охолен живот, за който винаги бе мечтал и сега се наслаждаваше на всеки миг от него. Съвсем скоро щеше да научи, че за славата често се плаща висока цена.

* * *

Дризт и Бруенор прекараха зимата в подготовка за пролетта, когато щяха да тръгнат да търсят Митрал Хол. Елфът възнамеряваше да удържи на думата си, въпреки че приятелят му го бе изиграл, за да го накара да я даде — неговият живот не се бе променил кой знае колко след битката. Макар че той бе истинският спасител на Десетте града, хората, живеещи там, все така не гледаха на присъствието му между тях с добро око, а варварите, с изключение на Уолфгар, открито го избягваха, шепнейки молитви към своите богове, всеки път, когато случайно го срещнеха.

Елфът приемаше неприязненото отношение на хората с обичайното си мъжество.

* * *

— В града се говори, че си отстъпил на Ревик мястото си в Съвета — рече Кати-Бри на Уолфгар по време на едно от многобройните си посещения в Брин Шандер.

Варваринът кимна:

— Той е по-стар и по-мъдър от мен.

Изпитателният поглед на тъмните й очи го смути.

Момичето отлично знаеше, че причината да се откаже от престола бе съвсем друга.

— Ти просто искаш да заминеш с тях! — отсече тя.

— Дължа го на елфа — отвърна Уолфгар и се извърна — съвсем не бе в настроение да спори с нея.

— Пак отклоняваш въпроса — засмя се Кати-Бри. — Ще тръгнеш с тях не защото дължиш нещо комуто и да било! Искаш да отидеш, защото обичаш пътя!

— Какво ли пък знаеш ти за пътя! — изръмжа младежът, подразнен от болезнено точната й забележка. — Какво разбираш от приключения!

Искриците в очите на Кати-Бри бяха обезоръжаващи.

— Разбирам! — простичко рече тя. — Всеки ден, навсякъде, е приключение. Ето това все още не си разбрал. И затова все се скиташ по пътищата из далечни земи, с надеждата да утолиш вечната жажда за приключения, която гори в сърцето ти! Върви тогава, Уолфгар от Долината на мразовития вятър! Върви там, накъдето те тегли сърцето и дано откриеш щастието! И може би, когато най-сетне се завърнеш, ще си разбрал, че щастието понякога е просто да усещаш, че си жив.

И като го целуна по бузата, Кати-Бри се затича към вратата. Приятно изненадан от целувката й, Уолфгар се провикна след нея:

— А може би и нашите разговори ще станат по-приятни тогава!

— Но далеч не толкова интересни! — отвърна тя.

* * *

Една хубава утрин в началото на пролетта най-сетне дойде време Дризт и Бруенор да тръгнат на път. Кати-Бри им помогна да стегнат тежките си раници.

— Щом прочистим мястото, ще те взема при нас — рече Бруенор за кой ли път. — Очите ти ще светнат, кат’ видиш да се леят сребърните потоци на Митрал Хол!

Кати-Бри се усмихна.

— С теб всичко ще бъде наред, нали? — вече по-сериозно попита джуджето.

Знаеше, че тя ще се оправи, ала сърцето му бе изпълнено с бащинска загриженост.

Усмивката на момичето стана още по-широка. През зимата бяха водили този разговор стотици пъти. Макар че Бруенор щеше много да й липсва, Кати-Бри се радваше, че той заминава — очевидно бе, че никога няма да бъде напълно щастлив, докато не се опита да открие дома на предците си.

А и тя знаеше по-добре от всеки друг, че той ще бъде в добра компания.

Бруенор се успокои. Дошло бе време да тръгва.

Дризт и Бруенор се сбогуваха с джуджетата и се отправиха към Брин Шандер, за да се простят с двамата си най-близки приятели.

Пристигнаха в къщата на Риджис късно сутринта и завариха Уолфгар да ги чака на стъпалата, с раница и Щитозъб до себе си.

Дризт подозрително се вгледа във вещите на приятеля си, досещайки се за намеренията му.

— Добра среща, кралю Уолфгар! — рече той. — Към Бремен ли си тръгнал, или може би към Каер Кьониг, да нагледаш как върви работата на хората ти?

— Не съм крал аз — поклати глава младият варварин. — Съветите и речите подхождат повече на старците. Аз им се наситих. Сега Ревик ще представлява хората от тундрата пред Съвета.

— Ами ти? — попита джуджето.

— Аз идвам с вас — отвърна Уолфгар. — Да платя един последен дълг.

— Нищо не ми дължиш! — заяви Бруенор.

— Така е. А и сметките ми с хората от Десетте града, както и с моя народ, вече са чисти. Ала имам и още един дълг — при тези думи той се обърна, за да погледне Дризт в очите — към теб, приятелю елф!

Дризт не знаеше какво да каже, затова просто потупа огромния варварин по рамото и се усмихна топло.

* * *

— Ела с нас, Къркорещ корем! — рече Бруенор след богатия обяд в палата на полуръста. — Четиримата заедно да търсим приключения по широкия свят. Ще ти се отрази добре, пък току-виж си свалил мъничко от туй твое шкембе!

Риджис обгърна големия си корем с две ръце и го раздруса.

— Харесвам си корема такъв, какъвто е и мисля да си го запазя, благодаря. Може даже да прибавя още към него!

После продължи по-сериозно:

— Изобщо не мога да разбера защо и тримата толкова държите да тръгнете на това приключение — полуръстът бе прекарал дълги часове през зимата, мъчейки се да убеди Дризт и Бруенор да не заминават. — Толкова добре си живеем тук, защо ви е да си тръгвате?

— В живота има и по-важни неща от вкусната храна и мекото легло, малки приятелю — отвърна Уолфгар. — Във вените ни гори жажда за приключения. И сега, когато тук най-сетне се възцари мир, Десетте града не могат да ни предложат тръпката от опасността, ни сладостта на победата.

Дризт и Бруенор кимнаха в знак на съгласие, но Риджис поклати глава.

— И ти наричаш туй жалко местенце „изобилно“? — подсмихна се Бруенор и щракна с месестите си пръсти. — Кат’ се върна от Митрал Хол, ще ти вдигна двойно по-голяма къща от тая, че и украсена с безценни камъни, каквито не си и сънувал преди.

Ала в едно Риджис бе сигурен — що се отнасяше до него, той вече бе оставил своето последно приключение зад гърба си. Когато се нахраниха, той изпрати тримата си приятели до вратата.

— Ако някога се върнете…

— Твоят дом ще бъде първото място, което ще посетим — увери го Дризт.

Когато излязоха навън, видяха Кемп. Беше застанал от другата страна на улицата и явно се оглеждаше за тях.

— Мен чака — обясни Уолфгар и се усмихна при мисълта какво ли не би направил таргосецът, за да се отърве от него.

— Сбогом, добри ми представителю! — провикна се младият варварин и се поклони ниско. — Прайне де крабаг ам риндере бе-йогт игло кес грон!

Показвайки неприличен жест на Уолфгар, Кемп се отдалечи. Риджис се превиваше от смях.

Дризт разпозна думите и се зачуди защо ли приятелят му ги казва на таргосеца.

— Веднъж ми спомена, че това е древен боен вик на народа на тундрата — обърна се той към младежа. — Но защо го отправяш към човека, когото презираш най-много на този свят?

Уолфгар промърмори нещо, опитвайки се да се измъкне от неловкото положение, но Риджис отговори вместо него:

— Боен вик ли? — възкликна полуръстът. — Та това е стара варварска клетва! Обикновено старите варварки кълнат така неверните си мъже.

Лавандуловите очи на елфа се присвиха, докато Риджис продължаваше:

— Означава „нека слабините ти се превърнат в свърталище за бълхите на хиляда северни елена!“

Бруенор прихна, Уолфгар също се разсмя и Дризт нямаше какво друго да направи, освен да се присъедини.

— Е хайде, предстои ни дълъг път, а пък слънцето отдавна се вдигна в небето — рече елфът. — Нека да започнем това приключение, а то обещава да е интересно.

— Накъде ще се отправите? — попита Риджис, а в гласа му се долавяше лека печал.

Една част от него наистина завиждаше на приятелите му — не можеше да не признае, че щяха да му липсват.

— Първо към Бремен — отвърна Дризт. — Там ще си набавим останалите провизии и после ще се отправим на югозапад.

— Лускан?

— Може би, ако такава е волята на съдбата.

— На добър час! — рече полуръстът и, без да се бавят повече, тримата тръгнаха.

Риджис ги проследи с поглед докато изчезваха в далечината, чудейки се как изобщо е могъл да си намери толкова глупави приятели. После сви рамене и се накани да влезе в палата си — от обяда бе останала доста храна.

Спряха го преди да успее да прекрачи прага.

— Първи гражданино! — провикна се някой откъм улицата.

Гласът принадлежеше на един бакалин от южната част на града, там, където товареха и разтоварваха търговските кервани. Риджис го изчака да се приближи.

— Някакъв човек, Първи гражданино — рече бакалинът, като се поклони с извинение, заради това, че си бе позволил да обезпокои толкова важна личност. — Пита за Вас. Твърди, че е представител на Обществото на героите в Лускан и че е изпратен, за да Ви помоли да присъствате на следващото им събиране. Казва, че ще Ви възнагради богато.

— Името му?

— Не го каза. Предаде ми само това — и бакалинът отвори кесия, пълна със злато.

Това бе напълно достатъчно за Риджис и той тръгна да се срещне с човека от Лускан.

За пореден път само късметът спаси живота му — успя да види непознатия, преди той да го забележи. Позна го веднага, макар да не го бе срещал от години — по инкрустираната с изумруди дръжка на камата, която се подаваше, от ножницата, висяща на бедрото му. Риджис често си бе мечтал да открадне това красиво оръжие, но дори и неговото безразсъдство имаше граници. Камата принадлежеше на Артемис Ентрери.

Главният палач на Пук паша.

* * *

На другия ден, още преди зазоряване, тримата приятели напуснаха Десетте града. Нетърпеливи да се впуснат в новото приключение, те крачеха бързо и когато първите лъчи на утринното слънце запалиха хоризонта зад гърба им, вече бяха навлезли далеч навътре в тундрата.

Внезапно видяха Риджис да се задава от юг, препъвайки се през равнината. Бруенор изобщо не беше изненадан:

— Пак е загазил — засмя се той. — Или аз съм брадат гном.

— Добра среща! — рече Дризт, когато Риджис ги настигна. — Ала нали вече се сбогувахме?

— Реших, че не мога да оставя Бруенор отново да се забърка в нещо, без да съм там да го измъкна — останал без дъх от бързане, отвърна полуръстът.

— Да не би да идваш с нас? — изръмжа Бруенор. — Не сме взели никакви припаси, глупако!

— Аз не ям много — умолително рече Риджис, а в гласа му се промъкнаха нотки на отчаяние.

— Ха! Та ти ядеш повече от нас тримата взети заедно! Ама няма значение, можеш да дойдеш.

Лицето на Риджис видимо просветна и Дризт си помисли, че предположението на джуджето май не бе далеч от истината.

— Да тръгваме тогава! — провикна се Уолфгар. — Четирима сме — по един представител за всяка от четирите раси. Бруенор — за джуджетата, Риджис — за полуръстовете, Дризт До’Урден — за елфите и аз — за хората! Прекрасен отряд!

— Не мисля, че елфите биха избрали един Елф на мрака за свой представител — отбеляза Дризт.

— А да не би да мислиш, че полуръстовете биха избрали Къркорещия корем? — изсмя се Бруенор.

— Съвсем си пощурял, Боен чук — не му остана длъжен Риджис.

Бруенор пусна щита си на земята и като заобиколи Уолфгар се изпречи пред полуръста. С лице, изкривено в престорено яростна гримаса, той го сграбчи за раменете и го повдигна във въздуха.

— Прав си, Къркорещ корем! — провикна се той. — И никога не се изпречвай на пътя на някой дето е по-щур от тебе!

Дризт и Уолфгар се спогледаха и по лицата им се разляха многозначителни усмивки.

Приключението със сигурност щеше да се окаже интересно.

И така, с изгряващото слънце зад гърба си и дългите сенки пред себе си, четиримата приятели се отправиха на път.

Да открият Митрал Хол.