Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (31)

28
Лъжи

Риджис потърка очи, заслепен от ярката светкавица и когато отново ги отвори, видя, че се бе озовал пред магьосника. Кесел се бе изтегнал върху един кристален трон, небрежно преметнал крака през облегалките за ръцете. Намираха се в квадратна кристална стая, която, макар да изглеждаше гладка като направена от най-крехко стъкло, бе по-здрава от скала. Риджис веднага разбра, че се е озовал във вътрешността на страховитата кула. В стаята имаше десетина изящни огледала със странна форма. Едно от тях, най-голямото и най-богато украсеното, привлече погледа на полуръста — в сърцевината му гореше буен пламък. В първия миг Риджис се огледа в обратната посока, очаквайки да види истинския огън, който се отразяваше в огледалото, но бързо разбра, че пламъците не бяха отражение. Те бяха напълно истински, истински огън, който гореше в едно друго измерение — това на огледалото.

— Добре дошъл в моя дом! — изсмя се магьосникът. — Трябва да се радваш — ти си един от малцината, които са имали щастието да видят великолепието му!

Риджис изпитателно се вгледа в него — защо ли не виждаше онова особено, замаяно изражение, което се появяваше на лицата на хората, когато попаднеха под омайващата власт на рубина?

— Прости изненадата ми, когато се срещнахме долу в полето — продължи Кесел. — Просто не очаквах храбрите воини на Десетте града да накарат един полуръст да им свърши работата!

Магьосникът отново се изсмя и Риджис разбра, че магията, с която бе покорил Кесел отвън, вече не действаше.

Стана му ясно какво се бе случило. Риджис и сам усещаше мощта, която пулсираше в стаята и бе повече от очевидно, че Кесел черпи сили от нея. Навън съзнанието на магьосника бе много податливо за влиянието на камъка, но във вътрешността на кулата, силата му многократно надвишаваше неговата магия.

— Каза, че имаш да ми съобщаваш нещо — в гласа на Кесел внезапно прозвучаха железни нотки. — Говори!

Искам цялата истина… освен ако животът не ти е отмилял и не искаш да умреш от особено жестока смърт!

Риджис заекна, опитвайки се да измисли някаква история. Щом Кесел не бе омагьосан от рубина, коварните лъжи, с които бе възнамерявал да го оплете, нямаше да имат никакво въздействие над него. Дори обратното, сега те можеха да разкрият много от плановете на Касиус.

Кесел се изправи на трона си и като се приведе към полуръста, впи поглед в очите му.

— Говори! — заповяда му той.

Риджис почувства как нечия чужда воля се промъква в мислите му и ги обсебва, принуждавайки го да се подчини на магьосника. Само че тази всепокоряваща сила не идваше от Кесел, сигурен бе Риджис. Сякаш нещо извън съществото на магьосника излъчваше неустоима мощ, навярно скритият под мантията на Кесел предмет, с който пръстите му непрестанно си играеха.

Ала полуръстовете по природа са неподатливи на влиянието на такива магии, а пък Риджис имаше и медальона, затова с негова помощ успя да се пребори с чуждата воля и да се изправи пред магьосника с ясно, непокорено съзнание. Внезапно му хрумна нещо. Достатъчно често бе виждал хората да изпадат под влиянието на медальона му и знаеше как изглеждат, когато волята им отстъпеше място на неговата. Тялото му се попрегърби, сякаш всички тревоги и мисли бяха изтрити с един замах от мозъка му. Празният му поглед се насочи към нещо зад рамото на Кесел. Усети, че очите го заболяват, но устоя на желанието да примига.

— Какво искаш да знаеш? — механично отвърна той.

Кесел се облегна назад, на лицето му се изписа самоуверено превъзходство.

— Обръщай се към мен с „господарю Кесел“ — заповяда той.

— Какво искаш да знаеш, господарю Кесел?

— Отлично — подсмихна се магьосникът. — Признай, че историята, която те изпратиха да ми разкажеш, е пълна лъжа!

Защо не, помисли си Риджис. Когато прибавиш няколко зрънца истина към лъжата, тя става още по-убедителна.

— Така е — отвърна той. — Трябваше да те накарам да повярваш, че най-верните ти съюзници заговорничат срещу теб.

— С каква цел? — продължи да го разпитва Кесел, доволен от силата си. — Жителите на Брин Шандер не може да не знаят, че мога да ги смачкам и без чужда помощ! Този план изобщо не струва!

— Касиус няма намерение да се бие с теб, господарю Кесел — все така монотонно отговори Риджис.

— Защо тогава си тук? Защо Касиус просто не се предаде, както му заповядах?

— Изпратен бях, за да посея съмнения у теб, господарю Кесел — каза полуръстът първото, което му хрумна.

Единствената му цел сега, бе да задържи вниманието на Кесел и да не му позволи да се усъмни в думите му, докато той се опитва да състави нов план за действие.

— Да дам на Касиус малко време, за да успее да измисли как да осъществи онова, което е замислил.

— И какво е замислил? — приведе се напред Кесел.

Риджис замълча, трескаво опитвайки се да измисли някакъв отговор.

— Не можеш да ми се противопоставиш! — провикна се магьосникът. — Силата на волята ми е твърде голяма! Отговори ми или ще изтръгна истината от сърцевината на мозъка ти!

— Да избяга — избъбри Риджис и след като го каза, пред него се разкриха няколко възможности.

Кесел отново се облегна назад.

— Невъзможно! — небрежно рече той. — Армията ми навсякъде е прекалено силна, за да могат някакви си рибари да разкъсат обръча й!

— А може би все пак не е толкова силна, колкото си мислиш, господарю Кесел!

Полуръстът заложи капана си. Вече знаеше какво трябва да направи. В голямата лъжа щеше да скрие по-малка. Идеята страшно му допадаше.

— За какво говориш? — напереното изражение на магьосника, отстъпи място на безпокойство.

— Касиус има съюзници сред твоите редици.

Кесел скочи от трона си, треперещ от ярост. Риджис се възхити колко лесно бе успял да заблуди магьосника с изпълнението си. За миг дори се зачуди дали някои от собствените му жертви не бяха изигравали него самия по същия начин, ала остави тази обезпокояваща мисъл настрани — това можеше да почака по-спокойни времена.

— Орките живеят между хората на Десетте града вече доста време — продължи Риджис. — Едно племе дори поддържа търговски връзки с рибарите. Бойците от това племе също откликнаха на повика ти, ала все още са верни — ако някой от тяхната раса изобщо може да бъде истински верен комуто и да било — на Касиус. Още в деня, в който армията ти обгради Брин Шандер, от града излязоха оркски съгледвачи и се свързаха с главатаря на това племе.

Кесел приглади косата си и нервно прекара длан през лицето си. Възможно ли бе непобедимата му наглед армия да има слаби брънки?

Не! Никой не би се осмелил да се противопостави на Акар Кесел!

И все пак, ако част от воините му наистина заговорничеха срещу него — ако всички те заговорничеха срещу него — дали щеше да разбере? А и къде ли беше Ерту? Можеше ли демонът да стои зад всичко това?

— Кое племе? — тихо попита той, а надменните нотки в гласа му вече бяха изчезнали — думите на полуръста бяха разклатили самоувереността му.

Риджис не се поколеба и за миг:

— Онези, които изпрати да сринат Бремен, господарю Кесел — отвърна той и със задоволство видя как очите на магьосника се разшириха от изненада и ужас. — Моята задача бе само да ти попреча да предприемеш нещо срещу Брин Шандер преди да е паднала тази нощ. Утре призори Змийското племе ще се върне, уж за да заеме позицията си в обсадата на града. В действителност възнамеряват да отворят пролука в западния ти фланг, за да може Касиус да поведе хората към откритата тундра. Единствената им надежда е, че с безпорядъка, който ще причинят сред редиците ти, Змийските воини ще им осигурят достатъчна преднина и тогава ще ти се наложи да ги преследваш чак до Лускан!

Много слабости имаше този план, ала хората от Десетте града бяха изпаднали в безнадеждно положение и като че ли не им оставаше нищо друго, освен да поемат огромния риск. Кесел стовари юмрук върху трона си.

— Глупци! — изрева той.

Поуспокоен, Риджис си пое дъх. Кесел му бе повярвал.

— Ерту! — изкрещя магьосникът, без да знае, че демонът е прогонен от Материалната равнина.

Отговор не дойде.

— О, проклет да си, демоне! — изруга Кесел. — Никога не мога да те намеря, когато ми трябваш.

Внезапно той се обърна към Риджис:

— Ти чакай тук! Пак ще говорим — още много искам да знам! — Кесел вече едва сдържаше гнева си. — Ала първо ще си поговоря с някои от моите пълководци. Ще покажа на Змийското племе какво се случва с онези, които се осмелят да ми се противопоставят!

Според Касиус, Змийските воини бяха най-силните и фанатично предани поддръжници на Кесел.

Лъжа в лъжата.

* * *

По-късно същата вечер, хората от лодките на Маер Дуалдон притеснено видяха как от войската на Кесел се отдели група гоблини и се отправи към Бремен.

— Странно — обърна се Кемп към представителите на Самотната кория и Бремен, които стояха до него на палубата на флагманския кораб на Таргос.

Всички жители на четирите града бяха в езерото.

След първите няколко стрели, които трябваше да дадат възможност на лодките да напуснат пристанището, чудовищата не бяха срещнали никаква съпротива. А и Брин Шандер все още не бе превзет. Защо тогава магьосникът изпращаше нов отряд толкова надалеч?

— Не мога да го разбера — обади се Малдун. — Или Кесел е толкова мъдър, че не можем да проумеем действията му, или допуска крещящи грешки в тактиката си.

— Да се надяваме, че е второто — рече Кемп, — защото иначе ще бъдем безсилни да направим каквото и да било.

И те продължиха да разполагат воините си така, че да бъдат готови за удар, когато настъпеше подходящия момент. Жените и децата — подобно на приготовленията, които бяха направили рибарите и от другите две езера — бяха изпратени с останалите лодки към все още непревзетите пристанища на Самотната кория.

От стената на Брин Шандер Касиус и Гленсатер също наблюдаваха действията на кеселовите воини. Те обаче много по-добре разбираха какво става.

— Майсторски свършена работа, приятелю! — прошепна Касиус, сякаш нощният вятър можеше да отнесе думите му на полуръста.

Гленсатер се усмихна и сложи ръка върху рамото на Касиус.

— Ще ида да съобщя на воините — рече той. — Може да дойде време да се впуснем в бой и трябва да сме готови!

Касиус стисна ръката на Гленсатер и кимна. Докато говорителят на Източен пристан се отдалечаваше, Касиус се облегна на стената и отправи поглед към потъмнялата сега Кришал Тирит.

— Това време ще дойде! — убедено рече той.

* * *

От високото си място в Грамадата на Келвин, Дризт До’Урден също видя неочаквания поход на гоблиновия отряд към Бремен. Той току-що бе приключил с приготовленията за опасното си нападение срещу Кришал Тирит, когато внезапно съзря светлинките от десетки факли да се отправят на запад. Известно време Дризт наблюдава движението на гоблините, опитвайки се да разбере какво бе накарало Кесел да изпрати още един отряд към Бремен.

Не видя нищо, което да му подскаже какво става, а нощта напредваше и трябваше да се бърза. Не бе сигурен дали промяната в тактиката на Кесел щеше да му бъде от полза, като разреди редиците на воините в лагера или ще му попречи, като повиши бдителността на останалите чудовища. Едно обаче бе сигурно — хората от Брин Шандер нямаха време за губене. Елфът на мрака пое надолу по планинската пътека и Гуенивар безшумно го последва.

Двамата бързо се спуснаха от планината и навлязоха в Бременския проход. В трескавата бързина, с която се движеше, Дризт нямаше време да се оглежда наоколо — но ако само бе долепил ухо до земята щеше да чуе далечния тътен на още една армия, която се приближаваше към полето около Брин Шандер.

Ала цялото му внимание бе отправено на юг, към очакващия го мрак на Кришал Тирит. Носеше само онова, без което нямаше да може да се справи с начинанието, с което се беше нагърбил. У него бяха оръжията му — двата ятагана висяха на кръста му, в колана си бе втъкнал една кама, а двата ножа бе скрил в ботушите си. Талисманът с лика на богинята, както и кесийката със злато, висяха на гърдите му, заедно с малката торбичка с брашно, останала от битката в пещерата на вербезите — спомен за дръзките приключения, в които се бе впускал с Уолфгар. Всичко останало (раница, въже, кожените манерки и още много жизненоважни за оцеляването му в суровата тундра неща) Дризт остави в малката пещера, където се би с Ерту.

Когато навлезе в източните покрайнини на Термалайн, Дризт чу пиянските викове на пируващите гоблини.

— Нападнете ги сега, моряци на Маер Дуалдон — прошепна елфът, макар да знаеше, че всъщност бе много по-добре, че лодките си стоят в езерото.

Дори и да успееха да се промъкнат безшумно в града и да нанесат светкавичен удар на нищо неподозиращите чудовища, рибарите не можеха да си позволят загубите, които неминуемо щяха да понесат. Това можеше да почака, сега му предстоеше по-важна битка.

Най-сетне Дризт и Гуенивар достигнаха основния лагер на кеселовите войски. Сега там всичко бе тихо и елфът се успокои, че изпращането на нов отряд към Бремен не бе предизвикало особена суматоха сред останалите гоблини. Облегнат на копието си, един орк стоеше на стража и вяло се взираше в пустите земи, които се простираха пред него. Дори да бе нащрек, той нямаше да успее да забележи двете фигури, които се промъкваха към него — по-черни от самата нощ, елфът и пантерата сякаш се загръщаха с нейния мрак.

— Обади се! — чу се глас от вътрешността на лагера.

— Чисто е! — отвърна стражът.

Дризт изчака докато проверката, която сега се чуваше и от други места, свърши и като нареди на Гуенивар да стои зад него, безшумно се прокрадна към пазача.

Умореният орк дори не чу изсвистяването на камата, която летеше към него.

С един скок Дризт стигна до падащото тяло, извади оръжието си от гърлото му и предпазливо, внимавайки да не вдигне никакъв шум, го пусна на земята. Елфът и пантерата две невидими, но смъртоносни сенки — продължиха необезпокоявано напред.

От северната страна на лагера беше поставена стража и след като успяха да я пробият, Дризт и Гуенивар с лекота се запромъкваха между заспалите воини на Кесел. Елфът можеше да убие десетина орки и гоблини и дори един вербег, макар че тишината, която щеше да настъпи, след като гръмовното му хъркане внезапно престане, може би щеше да предизвика подозренията на другарите му. Ала сега нямаше време за губене. Всеки изминал миг изпиваше силите на Гуенивар, в небето на изток се появиха първите признаци, вещаещи идването на още един враг — издайническата зора.

Досега всичко вървеше прекрасно и Дризт усети как го изпълва надежда, че начинанието му може и да се увенчае с успех. Ала в мига, в който достигна Кришал Тирит, елфът с ужас видя, че кулата бе обградена от въоръжени до зъби людоеди, край които нямаше как да се промъкне.

Дризт приклекна до пантерата и се замисли какво да прави сега. Ако искаха да избягат от лагера, преди първите слънчеви лъчи да разкрият присъствието им, щеше да им се наложи да изминат целия път, по който бяха дошли дотук. Той силно се съмняваше, че в ужасното състояние, в което се намира сега, Гуенивар ще успее да направи и няколко крачки. Ала ако продължаха напред, щеше да им се наложи да се изправят срещу група людоеди — неравна битка, която не можеха да спечелят. Този път като че ли наистина нямаше изход.

Ала точно в този миг в североизточната част на лагера избухна шум и суматохата даде възможност на елфа и котката да се промъкнат напред. В далечината се чуха силни викове и людоедите се отдалечиха от поста си, любопитни да видят какво става. В първия миг Дризт реши, че бяха открили тялото на убития от него орк, ала скоро разбра, че шумът идва от изток.

Внезапно в сумрака, предхождащ розовата зора, се разнесе звън на мечове. Избухнала бе битка. Враждуващи племена, помисли си Дризт, макар че биещите се, се намираха на твърде голямо разстояние от него и не можа да ги различи.

Не че чак толкова държеше да знае. Недисциплинираните людоеди направиха още няколко крачки. В този миг Гуенивар съзря вратата. Двамата не се поколебаха и за миг.

Людоедите дори и не забелязаха двете сенки, които се прокраднаха зад гърба им и влязоха в Кришал Тирит.

* * *

Когато влезе в кулата, Дризт усети странно чувство, някакво жужащо туптене, сякаш бе влязъл в утробата на живо същество. Ала елфът не спря, а продължи напред, през тъмния коридор, който водеше до първото ниво на кулата, възхищавайки се на странния кристал, от който бе направено всичко наоколо.

Озова се в квадратна зала, която се намираше в дъното на голямо, четиристайно помещение. Това бе мястото, където Кесел често се срещаше със своите пълководци, там, където приемаше почти всички, с изключение на най-висшите си генерали.

Дризт предпазливо се огледа наоколо в тъмната стая и в черните сенки, които се таяха из ъглите. Не усети никакво движение, ала инстинктивно разбра, че не бе сам. Гуенивар усещаше същото — козината на гърба й настръхна, а от гърлото й се разнесе заплашително ръмжене.

За Кесел тази стая бе нещо като буфер между него и паплачта от външния свят. Това бе единствената стая в кулата, в която магьосникът почти не влизаше. Тук живееха троловете му.