Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (18)

16
Плитки гробове

Уолфгар се събуди малко преди пладне, добре отпочинал след нощния урок и с изненада видя, че Дризт вече бе на крак и стягаше раницата си за дълъг път.

— От днес ще те уча на ново умение — обясни елфът. — Тръгваме веднага, щом хапнеш.

— Накъде?

— Първо към мините на джуджетата. Бруенор ще иска да те види, сам да прецени колко си напреднал — при тези думи Дризт се усмихна на младия мъж. — Няма да остане разочарован.

Уолфгар отвърна на усмивката му. Сигурен бе, че умението, с което вече въртеше чука, ще впечатли дори и вечно мърморещото джудже.

— А после?

— Към Термалайн, на брега на Маер Дуалдон. Там живее един мой приятел. Един от малкото — добави елфът и намигна на варварина, който не можа да сдържи смеха си. — Човек на име Агорвал. Искам да се срещнеш с обитателите на Десетте града, та дано по-добре ги разбереш тогава.

— Какво има да разбирам? — гневно попита Уолфгар.

Тъмните проницателни очи на Дризт се впиха в младия варварин. Младежът много добре разбираше какво си бе наумил учителят му. Елфът на мрака се опитваше да превърне онази маса, която за варварина бе просто „врагът“, в отделни хора; да му покаже всекидневния живот на онези, които лесно можеха да паднат под тежката му тояга, ако битката на хълма бе протекла по друг начин. Безстрашен в боя, Уолфгар изпитваше ужас при мисълта да се изправи пред тези хора. Младият варварин вече бе започнал да преосмисля идеалите на своя войнствен народ и невинните лица, които щеше да види в града, който неговите събратя така безгрижно бяха решили да опожарят, можеха окончателно да сринат основите на целия му свят.

Потеглиха малко по-късно. Заобиколиха Грамадата на Келвин по същия път, по който бяха дошли преди. От изток духаше прашен вятър и фините песъчинки, които запращаше по тях, издраскваха лицата им до кръв. Макар че яркото слънце изцеждаше силите на Дризт, елфът бързо крачеше напред, без да спира да си почива.

Когато късно следобед най-сетне оставиха най-южното било на Грамадата зад гърба си и двамата бяха изтощени, но доволни.

— Скрит под покрива на мините, трябва да съм забравил колко свиреп може да бъде вятърът на тундрата — засмя се Уолфгар.

— Навлезем ли веднъж във вътрешността на долината, ще намерим къде да се скрием от вятъра — рече Дризт и потупа кожената манерка, която висеше празна на кръста му. — Ела, знам къде можем да ги напълним преди да продължим.

С тези думи той поведе Уолфгар на запад, към подножието на южния склон. Съвсем наблизо течеше леденостуден ручей, чиито води идваха от заснежения връх на Грамадата и именно към него се отправи елфът.

Потокът криволичеше с весел ромон в каменното си легло. Чу се грак на птица, голям рис безшумно се отдалечи при приближаването на двамата пътници. Всичко изглеждаше наред, ала в мига, в който достигнаха голямата, равна скала, върху която често бивакуваха пътешественици, Дризт усети, че нещо не е наред. Стъпвайки предпазливо, той се опита да намери някакъв признак, който да потвърди нарастващото му подозрение.

В това време Уолфгар легна върху камъка и нетърпеливо потопи потното си, прашно лице в студената вода. Когато най-сетне се отърси от водата и се накани да се изправи, блясъкът в очите му се бе завърнал, сякаш ледената вода му бе върнала жизнеността и силите.

В този миг варваринът забеляза алени петна върху скалата. Той проследи кървавата им диря, докато стигна до парченце кожа, което се бе закачило на ръба на някакъв по-остър камък, точно над буйните води на потока.

И двамата бяха опитни в разчитането на следи и веднага разбраха, че съвсем наскоро тук се е водила битка. Твърдите косми, които покриваха парченцето кожа, несъмнено бяха откъснати от нечия брада, което бързо ги наведе на мисълта за джуджетата. Наблизо намериха следи от трима великани, които отиваха на юг. Дризт и Уолфгар ги проследиха и скоро стигнаха малка дюна, в която намериха плитките гробове.

— Не е Бруенор — мрачно каза елфът, докато оглеждаше двете тела. — По-млади са… като че ли са Бундо, син на Непобедимия чук и Дургас, син на Арго Свирепото острие.

— Трябва час по-скоро да отидем в мините!

— Ще идем — отвърна елфът, — ала трябва да научим още за онова, което се е случило тук и тази вечер може да е последният ни шанс да го сторим. Какви са били тези великани? Дали са обикновени разбойници, случайно минали оттук или пък са се заселили някъде наблизо? А кой знае дали са били сами или тук се навъртат още от долната им раса.

— Бруенор трябва да научи за това! — настояваше Уолфгар.

— Трябва и ще научи. Ала ако тези тримата са някъде наоколо, а аз вярвам, че е така, защото иначе нямаше да си правят труда да заравят жертвите си, може отново да се върнат да се позабавляват, когато падне нощта.

И като посочи на Уолфгар розовите облаци, които вече плуваха по небето далеч на запад — слънцето залязваше, попита:

— Готов ли си за битка, варварино?

Уолфгар с решителен вид свали Щитозъб от рамото си и като стисна елмазената дръжка отвърна:

— Да видим кой ще се позабавлява тази вечер!

Скриха се зад една стръмна скала, близо до плоския камък и зачакаха. Слънцето се скри зад хоризонта, запълзяха нощни сенки, мрак обви земята.

Не чакаха дълго. Същите вербези, които бяха убили джуджетата предишната вечер, отново бяха излезли навън, нетърпеливи да намерят нови жертви. Шумен, както и предишната вечер, малкият отряд превали южния склон на планината и се насочи към плоския камък.

Уолфгар незабавно се приготви за нападение, ала елфът го дръпна назад преди да е успял да ги издаде. Дризт имаше твърдото намерение да убие тримата великани, но искаше да види дали преди това няма да научи какво търсеха тук.

— Хиляди демони! — изсумтя едно от чудовищата. — И пукнато джудже няма!

— Ама че късмет! — додаде друг. — Че и тая ни е последната нощ тука, така си е.

Другарите му го погледнаха с интерес.

— Другата група пристига утре — обясни великанът.

— И нашите ще станат двойно повече, и разни людоеди, и гнусни орки ще се довлекат, та шефът няма да ни пуща да излизаме, докато нещата не се поуспокоят.

— Още една група в оня смрадлива дупка! — възропта един от другарите му. — Че то въздух няма да ни остане!

— Да се махаме оттук тогава — намеси се и третият вербег. — Няма да има плячка тука, пък нощта взе да напредва.

Зад скалата, Дризт и Уолфгар застанаха нащрек, като чуха великаните да говорят за тръгване.

— Ако успеем да се доберем до онази канара — започна Уолфгар и макар да не го знаеше, посочи същата скала, зад която се бяха скрили вербезите предишната нощ, — ще сме ги довършили преди даже да успеят да разберат какво ги е сполетяло!

И той нетърпеливо се обърна към елфа, ала при вида на Дризт думите замръзнаха на устните му. Лавандуловите очи горяха с огън, който Уолфгар не бе виждал никога преди в спокойния поглед на учителя си.

— Само трима са — рече елфът, а крехкото спокойствие в гласа му всеки миг заплашваше да се взриви на хиляди частици. — Не ни трябва изненада.

Варваринът не знаеше как да реагира на неочакваната промяна у Мрачния елф:

— Нали ме учеше да се възползвам от всяко преимущество, което ми се предостави… — предпазливо рече той.

— Когато се биеш — да — отговори Дризт. — Ала това е мъст. Нека ни видят, нека се загърчат пред ужаса на надвисналата гибел!

С ятагани в двете си ръце, елфът излезе иззад скалата и сигурната му крачка вещаеше неминуема смърт.

Един от вербезите извика от изненада и тримата замръзнаха по местата си, когато Елфът на мрака застана пред тях. Уплашени и объркани, чудовищата заеха отбранителна позиция. Великаните бяха чували преданията, които се носеха за Мрачните елфи, дори се бе случвало някои Мрачни елфи да се съюзят с вербези, ала внезапната поява на Дризт сред тях ги стресна.

Видът на уплашените великани изпълни Дризт с огромно удоволствие и той нарочно позабави крачка, за да може да се наслади по-дълго на ужаса, изписан на лицата им.

— Кой си пък ти? — предпазливо попита един от вербезите.

— Приятел на джуджетата — отвърна елфът със зъл смях.

Най-едрият великан без колебание се нахвърли върху него и в този миг Уолфгар изскочи иззад скалата и застана до учителя си. Ала чудовището не можа да направи и крачка. Дризт насочи един от ятаганите си към него и с ужасяващо спокойствие рече:

— Мъртъв си.

В същия миг алени пламъци обвиха тялото на вербега. Той нададе ужасен рев и заотстъпва назад, но елфът неотклонно го следваше.

Внезапно Уолфгар почувства силен порив, който сякаш идваше от самия Щитозъб и му казваше да хвърли бойния чук. Оръжието изсвистя в нощния въздух, стовари се върху един от великаните и запрати размазаното му тяло в придошлия поток.

Смъртоносната мощ на Щитозъб изпълни варварина с истинско благоговение, но сега трябваше да се справи с третия великан, въоръжен само с една малка кама. Чудовището веднага разбра преимуществото, което имаше над противника си в този момент и яростно се нахвърли върху му. Уолфгар посегна към камата си.

Ала вместо това усети дръжката на Щитозъб в ръката си — незнайно как чукът се бе завърнал при него. Варваринът нямаше никаква представа за магическата сила, която Бруенор бе заключил в оръжието, но сега нямаше никакво време да се чуди.

Ужасен, ала неспособен да избяга, главатарят на вербезите отчаяно се нахвърли върху Дризт, който само това и чакаше. Движено от яростта си, чудовището вдигна тежкото си копие твърде високо и елфът моментално прониза кожената туника и незащитения му корем. Великанът залитна за миг, но раната не спря устрема на удара му. Пъргавият Дризт успя да отскочи навреме и от мощния замах чудовището загуби равновесие. Елфът светкавично му нанесе два леки удара в гърлото и рамото.

— Гледаш ли, момче? — весело се провикна той. — Бие се като някой от твоя народ.

Макар да бе зает да отклонява ударите на третия вербег с Щитозъб, Уолфгар все пак успяваше да види какво става около него. Гледката на биещия се елф още веднъж му показа на колко много неща го бе научил Дризт — елфът си играеше с чудовището, използвайки необуздания му гняв срещу него самото. Отново и отново замахваше великанът и всеки път Дризт успяваше не само да избегне удара, а и да прониже врага си. От многобройните му рани вече се лееше кръв. Уолфгар знаеше, че Дризт може да довърши противника си по всяко време, ала с удивление разбра, че елфът се наслаждава на жестоката игра.

Младежът все още не бе нанесъл сериозен удар на противника си. Точно както Дризт го бе учил, варваринът изчакваше разярения вербег да се изтощи сам. Той забеляза, че ударите на великана стават все по-редки и по-редки, започнаха и да отслабват. Най-сетне, задъхан и облян в пот, вербегът сбърка. Щитозъб веднага се стовари върху него, един, два пъти и чудовището се строполи на земята.

В това време противникът на Дризт бе паднал на едно коляно, след като елфът бе прерязал сухожилието му. Когато видя вторият великан да се сгромолясва в краката на Уолфгар, Дризт реши да приключи с играта. Чудовището безсилно замахна и елфът, избягвайки удара, отново заби ятагана си в своя враг, ала този път жестокото острие потъна в гърлото на вербега с цялата си мощ и прониза мозъка му.

* * *

Докато си почиваха от битката, Дризт не успя да се стърпи и зададе на Уолфгар въпроса, който го вълнуваше през цялото време:

— Оръжието? — простичко попита той.

Уолфгар погледна към Щитозъб и сви рамене:

— Не зная — откровено каза той. — Върна се в ръката ми само.

Дризт се усмихна. Той знаеше. Колко голямо бе умението на Бруенор, помисли си елфът. И колко ли трябва да държи на момчето, та да му даде такъв невероятен дар!

— Пристига цяла група вербези! — изръмжа Уолфгар.

— И една, която вече е тук — додаде Дризт. — Иди право при Бруенор. Тези тримата идваха направо от бърлогата си, няма да ми е трудно да проследя дирите им. Трябва да видя къде са останалите.

Уолфгар кимна, ала притеснено погледна учителя си. Непознатият огън, който бе видял да гори в очите на елфа преди нападението над великаните, го бе уплашил. Просто не можеше да бъде сигурен докъде щеше да стигне невероятната дързост на Дризт.

— Какво мислиш да правиш, когато ги намериш? — попита той, ала странната усмивка на Дризт само засили опасенията му.

— Ще се срещнем утре сутрин на същото място — най-сетне реши да разсее страха на приятеля си Дризт. — Обещавам ти, че няма да започна веселбата без теб!

— Ще се върна преди да е пукнала зората — рече варваринът, после се обърна и потъна в нощния мрак.

Дризт пое на запад по дирите на тримата великани. Скоро елфът чу дрезгавите гласове на други вербези и съзря набързо построените дървени порти, които пазеха входа на бърлогата им, умело прикрити зад някакъв храсталак, израснал върху скалите.

Дризт зачака и скоро от пещерата излязоха още трима великани, а когато те се прибраха, се показа и трета групичка. Елфът се опита да разбере дали изчезването на трите чудовища, които бяха убили, бе разтревожило другарите им. Ала вербезите обикновено бяха непокорни и недисциплинирани, та останалите великани решиха, че са се загубили или просто са избягали. Няколко часа по-късно Дризт незабелязано се отдалечи от лагера им, за да състави плана си. Никой не бе усетил присъствието му и елфът бе сигурен, че ще съумее да ги изненада.

* * *

Уолфгар не спря през цялата нощ. Предаде съобщението на Бруенор и без да чака джуджетата да се съберат, отново потегли на север. Той се движеше бързо и пристигна при равната скала цял час преди зората. Дризт още не се бе завърнал от пещерата на великаните и Уолфгар закрачи напред-назад, а притеснението за приятеля му нарастваше с всяка изминала секунда.

Накрая той вече не можеше да издържа страховете и мрачните опасения, които изпълваха мислите му и сам тръгна по дирята на тримата вербези. На всяка цена трябваше да разбере какво се бе случило! Не бе изминал и десетина метра, когато усети нечия ръка да го сграбчва за рамото. Уолфгар светкавично се обърна, готов да отвърне на удара, ала изненадата му бързо се превърна в радост, когато пред себе си видя Дризт.

Елфът бе пристигнал при скалата малко след Уолфгар, ала бе останал скрит, за да види дали нетърпеливият варварин ще удържи на уговорката им или ще да поеме нещата в свои ръце и ще тръгне да го търси.

— Никога не си тръгвай от уговорена среща и не се паникьосвай преди да е минал уговореният час — скара се той, опитвайки се да прикрие колко бе трогнат от загрижеността на Уолфгар за него.

Варваринът не успя да отговори, защото в този миг се чу познат рязък глас:

— Къде са проклетите изчадия! — провикна се Бруенор от върха на скалата.

Когато са разярени, джуджетата могат да се движат с неподозирана бързина. За по-малко от час Бруенор и останалите се бяха приготвили за битка и бяха потеглили след варварина с почти същата трескава скорост.

— Добра среща — обади се Дризт и тръгна към Бруенор, който с мрачно задоволство гледаше труповете на тримата великана.

Около него стояха петдесет джуджета, чиито очи горяха с безмилостен огън, а ръцете им здраво стискаха тежките брадви.

— Добра среща, наистина — отвърна Бруенор. — Бърлога, така ли?

— На около една миля оттук — кимна Дризт. — Ала има и по-важна вест от тази. Онези великани няма да ходят никъде. Всъщност точно днес очакват гости.

— Момчето ми каза — рече Бруенор. — Още двайсет от тез’ презрени твари. Ама ми се чини, че онез’ в пещерата няма да дочакат гости днес! Знаеш ли откъде ще дойдат?

— От север или от изток, друг път няма — отвърна елфът. — Някъде през Ледовития пролом, на север от Диншиър. Бойците ти ще ги посрещнат, нали?

— Иска ли питане! Отиваме към Стръмната падина — в очите на джуджето проблеснаха многозначителни пламъчета. — Ами ти? А момчето?

— Момчето остава с мен — настоя Дризт. — Трябва да си отдъхне малко. Ще наблюдаваме великаните в пещерата.

Нетърпението в погледа на елфа остави у Бруенор убеждението, че приятелят му си бе наумил нещо, доста по-различно от това просто да наблюдава бърлогата на вербезите.

— Съвсем е пощурял! — промърмори под носа си джуджето. — Ако не е решил да ги нападне съвсем сам, пък на!

И като хвърли още един поглед на мъртвите чудовища, додаде:

— И ще ги победи!

После джуджето се вгледа в труповете по-отблизо, опитвайки се да разбере с какво оръжие е бил убит всеки от тях.

— Момчето уби двама — отвърна на немия му въпрос Дризт.

По устните на Бруенор заигра непривична за него усмивка:

— Ха! А ти — само един. Изоставаш, елфе!

— Как пък не! — не му остана длъжен Дризт. — Просто видях, че момчето трябва да се поупражнява малко.

Бруенор поклати глава, изненадан от това, колко се гордее с Уолфгар. Разбира се, не можеше да му го покаже, само щеше да го накара да се възгордее.

— Изоставаш! — повтори Бруенор и застана начело на воините си.

Джуджетата подеха ритмичен напев, древна мелодия, която някога бе огласяла сребърните зали на изгубения им дом.

Бруенор се обърна, погледна двамата си приятели и се зачуди какво ли щеше да е останало от бърлогата на великаните, когато отрядът му се завърнеше от похода си.