Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (13)

11
Щитозъб

Пот течеше от ръката на Бруенор, докато пъхаше ключа в прашната ключалка на тежката дървена врата. На път бе да започне нещо, което щеше да подложи на изпитание цялото му умение и опитност — последното изпитание. Както всички майстори ковачи и той чакаше този миг с вълнение и безпокойство още от дните, когато бе неопитен калфа.

Натисна силно, за да отвори вратата, която водеше към малката стая. Дървото заскърца и застена в знак на протест — през дългите години, когато никой не я бе отварял, то се бе напукало и изкорубило. Това успокои джуджето, защото мисълта, че някой може да види най-скъпите му вещи, го ужасяваше. Огледа тъмните коридори на тази малко употребявана част от жилищата на джуджетата и като се увери, че никой не го бе последвал дотук, влезе в стаята, държейки свещта пред себе си, за да изгори многобройните паяжини, които висяха от тавана.

Тук имаше само една дървена ракла, обкована с желязо и заключена с огромен катинар. Паяжини покриваха всяка частица от сандъка, а върху капака имаше дебел слой прах. Още един добър знак, отбеляза Бруенор. После отново надникна в коридора и безшумно затвори дървената врата.

Джуджето коленичи пред сандъка и постави фенера на земята до себе си. Пламъчето близна няколко паяжини, те избухнаха в оранжеви искри и се стопиха. Бруенор извади парче дърво от кожената торбичка, която висеше на кръста му и свали сребърния ключ, който висеше на врата му. Вдигна парчето дърво пред себе си и, държейки пръстите на другата си ръка под катинара, внимателно пъхна ключа в ключалката.

Сега идваше трудната част. Джуджето бавно завъртя ключа и се заслуша. Когато чу езичето да щраква, той бързо отдръпна ръката си от ключалката, оставяйки катинарът да падне на земята и да освободи лоста, който бе закрепен между него и капака с помощта на пружина. Малката стреличка се заби право в парчето дърво и Бруенор въздъхна с облекчение. Макар че бе заложил капана преди почти един век, знаеше, че змийската отрова все още бе смъртоносна.

Тържеството на момента отстъпи място на силна възбуда, Бруенор захвърли веригите, които опасваха сандъка, настрани и издуха праха от него. После сграбчи капака и се накани да го отвори, ала внезапно си припомни колко важно бе всяко негово действие и отново си възвърна тържественото спокойствие.

Ако някой успееше да се добере до сандъка и да го отвори въпреки смъртоносната клопка, нямаше да остане разочарован от съкровищата, които се криеха в него. Сред многобройните вещи, които не биха привлекли интереса на никой крадец (нащърбен шлем, чифт стари ботуши и много други предмети без особена стойност, освен спомените, които собственикът им свързваше с тях), имаше и сребърен бокал, кесия пълна със злато и една кама, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и да не струваше като оръжие.

Но тези предмети служеха само за маскировка. Бруенор извади всичко от сандъка и го захвърли на прашния под.

Дъното на тежката ракла лежеше на пода и с нищо не подсказваше, че в него бе скрито още нещо. Ала Бруенор бе достатъчно хитър, за да издълбае пода и така умело бе наместил раклата, че и най-изпеченият крадец не би заподозрял нищо. Джуджето побутна малкия чеп, който стърчеше от дъното на сандъка и вкара пръст във внезапно появилата се цепнатина. Също като вратата и дървото се бе изкорубило от годините и Бруенор трябваше да дърпа с всичка сила, докато успее да го освободи. Най-сетне то изскочи навън със силен пукот и запрати джуджето на земята. Само след миг Бруенор отново бе на крака и предпазливо надзърна през ръба на сандъка, където лежаха най-големите му съкровища.

Къс най-чист митрал, малка кожена кесийка, златно ковчеже и сребърна калъфка за пергамент с диамантено капаче стояха пред него, точно както ги бе оставил в онзи далечен ден, когато ги прибра в раклата.

Ръцете на джуджето трепереха и на няколко пъти му се наложи да избърше овлажнелите си длани, докато изваждаше скъпоценностите и внимателно слагаше по-малките от тях в торбата си. Големият къс митрал Бруенор предпазливо положи върху парче плат. После бързо постави второто дъно обратно в раклата, внимателно нагласи механизма и сложи фалшивото съкровище на старото му място. След това отново заключи сандъка, ала този път не зареди отровната стреличка — от нея вече нямаше смисъл, а не му се щеше да рискува някой да пострада случайно.

Освен в подземните мини, Бруенор имаше и още една работилница. Тя бе сгушена в подножието на Грамадата на Келвин, в северната част на долината, там, където Бременският проход и Ледовитият пролом — съответно на запад и на изток — отстъпваха място на тундрата. За своя изненада, Бруенор откри, че скалите тук бяха чисти и здрави, пропити дълбоко със силата на земята — напълно подходящи за малкия му храм.

Както винаги джуджето се приближи към това свещено място с бавни, почтителни крачки. В ръцете си носеше съкровищата на своето минало и мислите му неволно се отправиха назад през годините към Митрал Хол, древния дом на народа му и към думите, които баща му бе изрекъл, когато младият Бруенор получи първия си ковашки чук.

— Ако те бива в този занаят и ако имаш щастието да живееш достатъчно дълго, та да се научиш да усещаш силата на земята, ще дойде и твоят ден. Един дар — макар някои да го наричат проклятие — е получил нашия народ. Веднъж в живота си — само веднъж — най-изкусните от нашите ковачи успяват да изковат оръжие — било то брадва, меч или боздуган. Оръжие, което по майсторство и сила надминава всичко, което са сътворили дотогава. Внимавай, когато дойде този ден, синко, защото в това оръжие ще вложиш голяма част от собствената си душа. Никога по-късно няма да успееш отново да постигнеш такова съвършенство и мисълта за това може да ти отнеме онази неутолима страст, която вечно гори в душата на ковача и го кара да размахва чука от сутрин до вечер. Животът може да ти се стори пуст, когато този ден отмине. Ала ако майсторската кръв на предците ти тече чиста във вените ти, ти ще създадеш легендарно оръжие, чието име ще живее дълго след като ти самият си се превърнал в прах.

Бащата на Бруенор падна, когато Мракът погълна Митрал хол, без да успее да доживее своя ден. Ако смъртта не го бе покосила, той щеше да вложи в своето оръжие някои от предметите, които синът му сега държеше в ръце. Ала Бруенор знаеше, че не проявява неуважение като ги взима — знаеше, че ще изкове оръжие, с което духът на баща му да се гордее.

Денят на Бруенор бе настъпил.

* * *

Образът на двуглавия чук, скрит в къса митрал, се бе явил в съня на джуджето преди няколко нощи. То веднага видя знака и разбра, че трябва да действа бързо, за да приготви всичко за своята нощ, а тя бързо приближаваше. Лунният сърп светеше все по-ярко в небето и много скоро щеше да се изпълни съвсем. Това щеше да стане в нощта на слънцестоенето, онези мигове на границата между сезоните, когато във въздуха трепти магия. Пълнолунието щеше да усили още повече вълшебството на онази нощ и Бруенор бе сигурен, че могъщите думи, които се канеше да изрече тогава, ще сътворят невероятно силна магия.

Ала ако искаше да бъде готов за тази нощ, трябваше да свърши още много неща. Първо построи малката работилничка. Това беше лесната част и Бруенор бе работил непрестанно над нея, опитвайки се да мисли единствено за непосредствената си работа и да победи нетърпението, с което очакваше да дойде Денят.

И сега времето, което бе чакал толкова дълго, най-сетне бе дошло. Той извади тежкия митрален къс от раницата си и прокара пръсти по него, дивейки се на чистотата и здравината му. Бруенор и преди бе държал подобни късове и притеснено се вгледа в скъпоценния метал.

В продължение на един дълъг миг митралът си остана обикновено квадратно парче руда. Внезапно страните му започнаха да се окръглят и джуджето съвсем ясно видя образа на великолепен боен чук. Сърцето на Бруенор подскочи, дишането му се учести.

Видението бе истинско.

Джуджето запали огнището в малката ковачница и веднага се залови за работа. Работи през цялата нощ, докато най-сетне първите лъчи на зората разпръснаха омаята, която го бе завладяла. Върна се у дома си, само за да вземе елмазената дръжка, която отдавна бе приготвил за чука и отново отиде в планината, където поспа, а после неспокойно закрачи напред-назад, в очакване да се спусне нощта.

Щом слънцето угасна, Бруенор нетърпеливо се захвана за работа. Металът послушно приемаше формата, която му придаваха изкусните ръце на ковача — преди зората да успее го прекъсне, главата на чука щеше да бъде готова. Макар че му предстояха още няколко часа работа, в този миг Бруенор усети как го изпълва гордост — щеше да успее да завърши творението си навреме. На следващата вечер щеше да прикрепи елмазената дръжка и тогава всичко щеше да бъде готово за заклинанието в нощта на слънцестоенето.

* * *

Совата безшумно се спусна върху малкия заек, водена от безпогрешните си сетива. Това щеше да бъде най-обикновен лов, нещастното животно дори нямаше да усети връхлитащия хищник… не и преди да бе станало твърде късно. Но този път совата бе странно напрегната и в последния момент отклони вниманието си. Рядко изпускаше плячката си хищната птица, ала тази нощ се върна в гнездото си в Грамадата на Келвин без да е уловила нищо.

Далеч в сърцето на тундрата, неспокоен и в същото време търпелив, неподвижен като статуя, стоеше самотен вълк и гледаше как сребърният диск на огромната лятна луна бавно изплува над хоризонта. Животното почака докато омагьосващото кълбо се издигна високо в небето и тогава нададе древния вой на своя народ. В отговор се разнесоха протяжните гласове на събратята му, смесвайки се със зова на останалите обитатели на нощта — всички те зовяха небесните сили.

Нощта на лятното слънцестоене, когато във въздуха витаеше магия и събуждаше трескава възбуда у всички, освен у онези „разумни“ същества, за които това бяха само „низки инстинкти“, бе настъпила.

В състоянието, в което се намираше, Бруенор особено силно усещаше магията, която се носеше из въздуха. Ала работата му, която вече приближаваше своята кулминация, го бе погълнала напълно и нищо не можеше да го откъсне от нея. Ръцете му не трепнаха и за миг, докато повдигаше златния капак на малкото ковчеже.

Грамадният боен чук лежеше върху наковалнята до джуджето. Той беше най-изкусното творение на Бруенор, могъщ и прекрасен дори и сега, когато все още очакваше изящните руни, които щяха да го надарят с магическа мощ.

Джуджето с благоговение извади малкото сребърно чукче и длетото от ковчежето и се приближи към своето творение. Без да се поколебае и за миг (знаеше, че разполага със съвсем малко време за тази фина работа), той опря длетото о митрала и вдигна сребърното чукче. Кристалночистият метал пропя ясно и високо и по тялото на Бруенор премина тръпка. Дълбоко в себе си той знаеше, че условията бяха идеални и мисълта за това, което щеше да се роди изпод ръцете му тази нощ, отново го накара да настръхне.

И дори не забеляза тъмните очи, които го наблюдаваха от близкото било.

Джуджето не се нуждаеше от модел за символите, които гравираше върху творението си — те бяха запечатани в самото му сърце. Тържествено, той издяла чука и наковалнята на Морадин Душековец от едната страна на двуглавия меч. Точно на същото място, но върху другата страна, изписа кръстосаните брадви на Клангедон, своя Бог на битките. После взе сребърната калъфка и внимателно повдигна диамантеното капаче. При вида на недокоснатия от годините пергамент, от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Като изтри потта от ръцете си, джуджето внимателно извади свитъка и го разстла върху наковалнята. В началото страницата изглеждаше празна, ала лъчите на пълната луна постепенно извикаха могъщите руни на повърхността.

Бруенор бе наследил тези надарени със сила символи от предците си и макар никога преди да не ги бе виждал, загадъчните им линии и извивки му изглеждаха близки и познати. С нетрепваща ръка джуджето постави върха на длетото между руните на двете божества, които току-що беше гравирал и скоро изпод малкия сребърен предмет се показаха тайни знаци. Бруенор усещаше как силата, която извира от свитъка, се предава на него и после на оръжието и с изумление виждаше, как щом издяла някоя руна върху чука, тя незабавно изчезва от списъка. Докато пропадаше все по-дълбоко в омаята на работата, джуджето изгуби представата си за време, ала когато най-сетне издяла всички руни, то видя, че луната вече бе превалила пътя си и отново се спуска към хоризонта.

Дойде и мигът за първото истинско изпитание на умението му. Бруенор покри руните, които бе вплел в меча, с камъка от сърцето на планинския символ на Думатоин, Пазителя на тайните. Линиите на божествения символ се сляха напълно с руните и за миг покриха тънките линии на силата.

Бруенор разбра, че работата му бе почти завършена. Вдигна тежкия боен чук от наковалнята и извади малката кожена кесийка. После пое дълбоко дъх и се опита да се успокои — това бе последното, решаващото, изпитание. Развърза шнурчето, което пристягаше малката торбичка и възхитен се вгледа в нежното блещукане на диамантения прашец под меките лунни лъчи.

Скрит зад билото, като внимаваше да не наруши пълната концентрация на приятеля си, Дризт До’Урден тръпнеше от вълнение.

Внезапно Бруенор рязко вдигна ръка във въздуха и финият диамантен прашец полетя високо в нощното небе. После захвърли празната торбичка настрани, грабна чука с две ръце и го издигна над главата си. Усещаше как някой като че ли изсмуква силата от самите глъбини на съществото му, докато изричаше магическите думи, ала щеше да разбере как се бе справил, едва когато всичко свършеше. Успехът на заклинанието му зависеше от това как бе изписал руните върху оръжието — тяхната сила се вливаше в него. И именно тази сила притегляше сега диамантения прашец, а от това колко прашинки ще успее да привлече върху себе си, щеше да проличи колко могъщ бе бойният чук.

Черно було се спусна върху джуджето. Главата му се завъртя, не знаеше какво го задържа да не се строполи на земята. Ала всепоглъщащата мощ на магическите слова вече живееше свой живот. Макар че не разбираше какво точно казва, думите продължиха да се леят от устата му като поток, който вече нищо не можеше да спре и който изцеждаше и последната капчица сила от тялото му. Най-накрая усети, че пропада, милостивата празнота на безсъзнанието го обви и той се свлече на земята.

Дризт се обърна и се отпусна върху твърдата скала, изтощен от самата гледка, почти колкото и джуджето. Елфът не знаеше дали приятелят му щеше да оживее след това изпитание, но въпреки всичко се радваше за него. Беше присъствал на най-великия миг в живота на джуджето и макар че то не бе успяло да я види, пред очите на Дризт още искреше гледката на мощния чук: засияло с магически живот, могъщото оръжие бе привлякло върху си диамантения порой.

Нито една прашинка не бе убягнала от призива на Бруенор.