Метаданни
Данни
- Серия
- Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Crystal Shard, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вяра Паунова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Р.А. Салваторе. Кристалният отломък
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „Инфо ДАР“, София, 2007
ISBN 954—761—103—8
История
- —Добавяне
- —Корекция
7
Бурята се задава
Тръгнаха призори и всички птици и зверове по пътя, дори и свирепите снежни хора побягнаха пред яростния им устрем. Замръзналата земя пращеше под тежките им стъпки, а неспирният шепот на вятъра бе удавен от мощната им песен — песента на бога на битките.
Дълго след като падна нощта крачиха те и потеглиха още преди първите утринни лъчи — повече от две хиляди варварски воини, жадни за кръв и победа.
* * *
Високо в северната част на Грамадата на Келвин, плътно увит в наметалото си, в опит да се предпази от свирепия вятър, който свиреше из каменните блокове, седеше Дризт До’Урден. Елфът бе прекарал всички нощи след заседанието на Съвета в Брин Шандер тук, а лавандуловите му очи се взираха в тъмната степ, търсейки първите признаци на приближаващата буря. По настояване на Дризт, Бруенор бе уредил Риджис да стои на пост заедно с него. И сега, свит между два скални къса, полуръстът се опитваше да избяга от хапещия вятър.
Ако имаше избор, Риджис хиляди пъти би предпочел да лежи сгушен в топлото си легло в Самотната кория, заслушан в тихото шумолене на клонките, полюлявани от вятъра. Той обаче разбираше, че като представител от него се очакваше да помогне за осъществяването на плана, който бе предложил пред Съвета.
Представителите на останалите градове, както и Бруенор, който също участваше във военните съвещания като говорител на джуджетата, много скоро разбраха, че полуръстът нямаше да им бъде от особена полза при организирането на защитата и съставянето на бойните планове. Ето защо, когато Дризт каза на Бруенор, че има нужда от пратеник, който да стои на пост с него, джуджето побърза да предложи Риджис за доброволец.
И сега полуръстът бе напълно нещастен. Ръцете и краката му се бяха вкочанили от студа, а от седенето сред твърдите камъни го болеше гърбът. Това беше третата му нощ на пост и той не спираше да мърмори, като от време на време разнообразяваше вайканията си с някоя и друга кихавица. През цялото време Дризт стоеше неподвижен и сякаш не забелязваше студа и вятъра — за него дългът стоеше преди всяко неудобство, което тялото му би могло да изпитва.
— Колко още трябва да чакаме? — мрънкаше Риджис. — Някоя сутрин, може би още утре, ще ни открият в проклетата планина, мъртви и вкочанени!
— Не бой се, малки приятелю! — засмя се елфът. — Чуй вятъра — зимата идва. И варварите ще дойдат скоро, опитвайки се да изпреварят първите снегове.
Още докато говореше, Дризт съзря с крайчеца на окото си едва-едва забележима светлинка. Той скочи от мястото си така внезапно, че полуръстът се сепна и се обърна натам, откъдето идваше светлинката. Всеки негов мускул бе нащрек, а очите му се взираха в мрака, търсейки потвърждение на подозрението му.
— Какво… — започна Риджис, но елфът му даде знак да мълчи.
Ново пламъче трепна на хоризонта.
— Желанието ти се сбъдна — убедено рече той.
— Тук ли са вече? — прошепна полуръстът, чието зрение в тъмното изобщо не можеше да се мери с това на Дризт.
Дризт постоя още няколко минути, опитвайки се да прецени какво разстояние го дели от лагерните огньове и да пресметне за колко време варварите щяха да достигнат целта си.
— Върви при Бруенор и Касиус, малки приятелю — рече той накрая, — и им кажи, че ордата ще бъде в Бременския проход утре по пладне.
— Ела с мен — каза му Риджис. — Те няма да те изхвърлят, когато носиш такава важна вест.
— Трябва да свърша нещо по-належащо — отвърна елфът. — Върви сега! И предай на Бруенор — запомни добре, само на Бруенор! — че ще го чакам при Бременския проход по изгрев.
С тези думи Дризт потъна в мрака. Чакаше го дълъг път.
— Къде отиваш? — провикна се Риджис след него.
— Да намеря хоризонта! — долетя от тъмата на нощта.
След него остана само шепотът на вятъра.
* * *
Когато Дризт достигна стана им, варварите току-що се бяха настанили. Толкова близо до Десетте града воините бяха нащрек — първото нещо, което елфът забеляза, бе многобройната стража. Само че огньовете им вече догаряха и нощта бе настъпила. А нощта принадлежеше на Дризт. Въпреки уменията си, постовете не можеха да се мерят с елфа, израснал в един свят без светлина и чиято магия можеше да сътвори непрогледна тъма, която обгръща като мантия и която и най-зорките очи не могат да пробият. Невидим като сянка в нощта и с тихи котешки стъпки, Дризт мина покрай стражата и навлезе във вътрешността на бивака.
Само преди час в лагера ечаха песните на варварите, обсъждаше се предстоящата битка, но дори възбудата и жаждата за кръв, които туптяха във вените им, не можеха да надвият умората от дългия поход. Повечето мъже бяха дълбоко заспали и равномерното им дишане успокояваше елфа, докато се прокрадваше между тях, опитвайки се да открие вождовете, които несъмнено обсъждаха последните подробности от бойните си планове.
В лагера бяха опънати няколко палатки, но само пред една от тях имаше стражи. Тя беше затворена, но Дризт виждаше светлината на свещите, които горяха вътре и чуваше грубите, гневни гласове, които се носеха от вътрешността й. Елфът се промъкна крадешком зад нея. За щастие, никому не бе разрешено да легне близо до тази палатка, така че наоколо нямаше никой. Като предпазна мярка, Дризт извади статуетката на пантерата от раницата си. След това с тънката си кама проби малка дупка в кожената палатка и надникна вътре.
Там имаше осмина мъже — седемте варварски вожда и един дребен, тъмнокос човек, за когото Дризт бе сигурен, че не идва от Севера. Насядали в полукръг около южняка, вождовете го разпитваха за местността и силите, срещу които щяха да се изправят на другия ден.
— Първо трябва да унищожим града в гората — настояваше най-едрият от вождовете, който носеше знака на Лоса и навярно бе най-огромният човек, когото Дризт някога бе срещал. — После може да се придържаме към твоя план и да се насочим към града, наречен Брин Шандер.
Дребният южняк изглеждаше бесен, но дори и Дризт виждаше, че страхът му от едрия вожд укроти отговора му:
— Велики кралю Хийфстааг — внимателно започна той, — ако рибарските лодки забележат опасността и успеят да стигнат до сушата преди да се доберем до Брин Шандер, зад яките стени на града ще ни посрещне войска, която превъзхожда по многочисленост нашите воини.
— Войска от слабовати южняци! — презрително изсумтя Хийфстааг, гордо излъчвайки огромните си гърди.
— Могъщи кралю, уверявам те, че моят план напълно ще задоволи жаждата ти за южна кръв — отвърна тъмнокосият мъж.
— Говори тогава, де Бернезан от Десетте града. Покажи пред хората ми колко струваш.
Дризт успя да забележи, че последните думи стреснаха онзи, когото наричаха де Бернезан — в тона на варварския крал ясно се долавяше презрението, което изпитваше към южняка. Като знаеше какво бе отношението на варварите към чужденците, Дризт осъзна, че и най-малката грешка по време на битката, щеше да струва живота на дребния човек.
Де Бернезан извади един свитък от ботуша си и го разви пред очите на варварските крале. Това бе карта — не особено добра и начертана доста грубовато — но въпреки треперенето на ръката, която я държеше, елфът успя да различи, че няколкото точици върху нея без всякакво съмнение изобразяваха Десетте града.
— На запад от Грамадата на Келвин — обясняваше де Бернезан, прокарвайки пръст по западния бряг на най-голямото езеро — се простира висок проход, който отива на юг между Маер Дуалдон и планината. Оттам, където се намираме ние, това е най-прекият път към Брин Шандер. И именно това е пътят, по който трябва да поемем според мен.
— Тогава първият град, който ще превземем, трябва да бъде градът на езерото — заяви Хийфстааг.
— Това е Термалайн, риболовен град — отвърна де Бернезан. — Когато минем оттам, всички ще бъдат в езерото и в града няма да има никой. Няма да има с кого да се бием.
— Жив враг няма да остане след нас! — провикна се Хийфстааг и неколцина от останалите вождове се присъединиха към него.
— Разбира се, че не — рече южнякът. — Но да се превземе Термалайн докато мъжете са излезли в езерото, няма да бъде особено трудно. Нека крал Хаалфдейн и воините на Мечката опустошат града, а останалите бойци, водени от теб и крал Беорг, да продължат към Брин Шандер. Заревото на горящия град бързо ще привлече целия флот на Термалайн, пък и на останалите градове на Маер Дуалдон, към пристанището, където крал Хаалфдейн с лекота ще ги разбие. Жизненоважно е да ги държим далеч от укрепения Таргос. Жителите на Брин Шандер няма да успеят да получат помощ от останалите езерни градове навреме и ще трябва да поемат нашия удар сами. Племето на Лоса ще изпрати своите воини към подножието на хълма, върху който се намира градът, за да отреже пътя им за бягство и да им попречи да получат подкрепления в последния момент.
Дризт внимателно следеше южняка, докато той чертаеше пътя на варварите върху картата и в бързия му ум се зараждаше план за защита. Хълмът на Брин Шандер не бе особено висок, но пък за сметка на това бе твърде широк, което означаваше, че варварите, които щяха да го заобиколят, щяха да се окажат на доста голямо разстояние от основната част на войската си.
И от възможността да получат подкрепления.
— Градът ще бъде наш още преди залез-слънце! — победоносно завърши де Бернезан. — И воините ще пируват с най-богатата плячка, която може да се намери в Десетте града.
Насядалите на земята крале приветстваха думите на южняка с победен вик.
Дризт се облегна на палатката и се замисли върху това, което бе чул. Тъмнокосият мъж, когото наричаха де Бернезан, познаваше добре градовете с техните силни и слаби страни. Ако Брин Шандер паднеше, умираше и възможността за каквато и да било организирана съпротива, която да отблъсне нашествениците. Веднъж завладели укрепения град, варварите можеха да нападнат всеки друг от останалите градове… и да ги покорят.
— Още веднъж доказа на какво си способен — чу Дризт Хийфстааг да се обръща към южняка и от последвалия разговор разбра, че планът най-после бе приет. Тогава елфът се огледа наоколо, търсейки начин да избяга от лагера и в същия миг забеляза двама стражи, които разговаряха помежду си и се насочваха към него.
Макар че бяха твърде далеч, за да го виждат като нещо друго освен сянка зад палатката, Дризт знаеше, че и най-малкото му движение, ще ги разтревожи.
Елфът незабавно пусна малката статуетка на земята и прошепна:
— Гуенивар! Ела при мен, сянко моя!
* * *
В един далечен край на огромната Звездна равнина пантерата пристъпваше тихо и внимателно, дебнейки кошутата. Зверовете в този естествен свят бяха разигравали сценария безброй пъти, следвайки хармоничния порядък, който ръководеше живота им, както бе ръководил и живота на предците им. Пантерата се приведе ниско, преди да направи последния скок, и вече предвкусваше сладостта на успешния лов. Това бе в хармония с естествения порядък, целта на нейното съществуване, а месото бе наградата й.
Внезапно звярът спря, дочул да зоват истинското му име — зов, по-силен от всичко друго, зовът на господаря му.
Духът на голямата котка се втурна през огромния тъмен проход, който се простираше в Бездната между отделните Равнини, търсейки малкото светло петънце, което представляваше животът му в Материалната равнина. В следващия миг вече стоеше в сянката, хвърляна от някакви кожи, служещи за подслон на хората, където елфът на мрака — негова сродна душа и господар — го чакаше.
Гуенивар бързо разбра сериозността на положението и отвори съзнанието си за заповедите на елфа.
Двамата варвари се приближаваха предпазливо, опитвайки се да разберат какво се крие в тъмните сенки, спотаени зад палатката на вождовете им. Внезапно Гуенивар се хвърли срещу тях и с мощен скок прелетя над извадените им мечове. Пазачите замахнаха безсилно и се втурнаха след нея, вдигайки на крак целия лагер.
Дризт се възползва от настъпилата бъркотия и внимателно тръгна в обратната посока. Във въздуха се носеха уплашени викове и той не можа да сдържи усмивката си при вида на племето на Тигъра. Когато зърнаха Гуенивар, която се движеше с такава лекота и грация, че приличаше повече на дух, отколкото на жива котка, воините на Тигъра, вместо да се впуснат в преследване, паднаха на колене и вдигнаха ръце към небето, прославяйки Темпос.
И понеже всички постове се бяха втурнали към мястото, откъдето идваше врявата, Дризт не срещна никакви трудности да напусне лагера. Когато навлезе в откритата тундра, елфът се насочи на юг към Грамадата на Келвин, но дори докато тичаше с цялата скорост, на която бе способен, продължаваше да обмисля смъртоносния си план за защита. Според звездите до пукването на зората оставаха само три часа, а той не биваше да закъснява за срещата с Бруенор, ако искаше да успее да заложи засадата, която планираше.
Шумът откъм стана на варварите скоро затихна, с изключение на молитвите на тигровите воини, които щяха да продължат до зори. Няколко минути по-късно, Гуенивар вече тичаше до господаря си.
— Стотици пъти си ми спасявал живота, верни приятелю! — рече Дризт и потупа силния врат на животното. — Стотици пъти!
* * *
— Вече два дни как се карат и спорят помежду си — с отвращение рече Бруенор. — Истинско щастие е, че по-големият враг най-после пристигна.
— Странна дума за варварското нападение — отвърна Дризт, макар по устните му да играеше усмивка.
Елфът знаеше, че планът му беше добър и че тази вечер Десетте града щяха да празнуват победата си.
— Иди и заложи капана си — продължи той, — не ти остава много време.
— Започнахме да товарим жените и децата в лодките, още щом Къркорещия корем донесе твоите вести — обясни джуджето. — Ще прогоним тая напаст от границите си преди да е паднала нощта.
Той се разкрачи широко, както правеше по време на битка и удари щита си с брадвата, за да подчертае думите си.
— Бива си те в бойните планове, елфе — продължи той. — Сега не ние, а варварите ще бъдат изненадани, пък и слава ще има за всички, които се нуждаят от нея.
— Даже и Кемп Таргоски ще бъде доволен — съгласи се Дризт.
Бруенор потупа приятеля си по рамото и се приготви да тръгва:
— Ще се бием рамо до рамо, нали? — попита той докато се отдалечаваше, макар да знаеше какъв щеше да бъде отговорът.
— Както и трябва да бъде — увери го Дризт.
— А котката?
— Гуенивар вече изигра ролята си в тази война — отвърна елфът. — Съвсем скоро ще я изпратя у дома й.
Този отговор се понрави на джуджето — то никак нямаше вяра на странния звяр.
— Туй животно не е естествено — промърмори си той, докато поемаше към Десетте града през Бременския проход.
Дризт бе твърде далеч, за да чуе последните думи на Бруенор, но го познаваше достатъчно добре, за да може да се досети какво си мърмори джуджето. Той много добре разбираше колко неловко се чувства не само Бруенор, но и много други, в присъствието на загадъчната котка. В подземния свят на неговия народ магията играеше важна роля, тя бе неотделима част от всекидневието им, но тук, на повърхността, обикновените хора разбираха по-малко от нея и я използваха много по-рядко. Особено джуджетата никак не обичаха да си имат вземане-даване с магии, като се изключат вълшебните оръжия и доспехи, които често и сами създаваха.
Дризт обаче никога не бе изпитвал никакво притеснение от Гуенивар, още от мига, в който я срещна. Първоначално статуетката принадлежеше на Масой Хюнет, високопоставен елф, произхождащ от заможно семейство от великия град Мензоберанзан. Той, от своя страна, я бе получил от един демон в знак на благодарност за оказаната му помощ във връзка с някакви гноми, които го бяха притеснявали. В града на мрака пътищата на Дризт и Гуенивар се бяха пресичали нееднократно и много често тези срещи съвсем не бяха случайни. Свързваше ги нещо много по-силно от връзката на пантерата с тогавашния й повелител.
Веднъж пантерата бе спасила живота на Дризт без той да я беше повикал, сякаш още тогава — преди елфът да стане неин господар — Гуенивар бдеше над него. На път за някакъв съседен град, Дризт бе станал жертва на един от пещерните ловци — ракоподобни същества, които обикновено се заселваха в нишите, високо над тавана на тунелите и оттам спускаха своите невидими лепкави мрежи. Пещерният ловец бе заложил мрежата си и, досущ като някоя наивна риба, Дризт се бе уловил в нея. Лепкавите нишки го бяха омотали напълно и докато го изтегляха нагоре по стената на пещерата, елфът не можеше да помръдне даже малкия си пръст.
Нямаше никаква надежда за спасение, а ужасната смърт, която го очакваше, пулсираше с ярки цветове пред очите му.
Точно тогава се бе появила Гуенивар, прескачайки пукнатините и ръбовете по стените. Без да мисли за собствената си безопасност и без да се подчинява на ничия заповед, пантерата се бе хвърлила право върху пещерния ловец и го бе съборила от тавана. Ловецът, мислейки единствено как да се спаси, бе побягнал, но Гуенивар яростно се бе нахвърлила върху него, сякаш да му отмъсти, задето се е осмелил да нападне Дризт.
И елфът, и котката разбраха, че им е писано да са заедно. Само че Гуенивар не можеше да отхвърли волята на господаря си, а Дризт нямаше право да поиска статуетката от Масой, особено като се имаше предвид, че семейство Хюнет бе много по-влиятелно в подземната йерархия, отколкото семейството на Дризт.
Така че всичко между елфа и пантерата си остана постарому и те продължиха да се срещат рядко, като далечни приятели.
Скоро след това обаче, се случи нещо, което Дризт не можеше да пренебрегне току-така. Гуенивар често участваше в нападенията на Масой над враговете му — елфи или други обитатели на подземния свят. Обикновено пантерата послушно изпълняваше заповедите на господаря си, щастлива, че може да му помогне в битките. Веднъж обаче злобата на Масой стигна твърде далеч.
Нападението бе срещу клан гноми — скромни, занимаващи се с добив на руда същества, които често имаха нещастието да се изпречат на пътя на елфите, с които деляха едни и същи земи. След първоначалната атака оцелелите гноми се бяха разпръснали из многобройните разклонения на подземните си мини. Нападението бе успешно, съкровищата, станали причина за него, бяха завладени, а кланът бе разпръснат и беше очевидно, че никога вече няма да притеснява Хюнет. Но Масой жадуваше още кръв.
И превърна Гуенивар — гордия, величествен ловец — в свой убиец. Изпрати пантерата след побягналите гномове и й нареди да ги избие до крак.
Дризт, заедно с още няколко елфа, наблюдаваше зрелището. Останалите, с обичайната си жестокост, бяха приели всичко като забавна игра, но Дризт бе потресен. Освен това, той ясно видя оскърблението, изписано в очите на гордото животно. Гуенивар бе ловец, не убиец и да бъде използвана по подобен начин за нея бе жестоко унижение, да не говорим за безсмисленото насилие над беззащитните гноми.
Всъщност това беше последното от дългата поредица злодеяния на Масой — злодеяния, които Дризт вече не можеше да търпи. Той винаги бе знаел, че в много отношения е различен от своята раса, но често го бе обземал страх да не би да се окаже, че прилича на тях повече, отколкото му се щеше да вярва. И все пак — за разлика от повечето елфи на мрака — Дризт не беше безстрастен убиец, за когото да отнема живот е просто забавление. Той не знаеше как да го нарече, понеже никога не бе открил дума от езика на народа си, която да описва такава черта, но когато дойде на повърхността, разбра, че това се нарича съвест.
Още на другата седмица Дризт успя да издебне Масой насаме, извън многолюдните улици на Мензоберанзан. Много добре разбираше, че веднъж нанесъл фаталния удар, връщане назад няма да има, но дори за миг не се поколеба докато ятаганът му посичаше тялото на нищо неподозиращата му жертва. Това бе първият и последен път, когато елфът уби някого от своята раса — насилие, което го отврати до дъното на душата му, въпреки чувствата, които изпитваше към своя народ.
После взе статуетката и избяга, възнамерявайки да намери някоя дупка в обширния подземен свят и да я превърне в свой дом. В крайна сметка обаче, се озова на повърхността. Там, отхвърлян и преследван от град на град заради расата си, той се насочваше все по на север и по на север, докато накрая се озова в Десетте града — място, събрало най-различни изгнаници от обществото; последна крепост на цивилизацията, преди тя да отстъпи пред пустошта; място, където хората, ако не друго, поне понасяха присъствието му.
Не че той се притесняваше особено от това, че дори и тук хората страняха от него. Тук, в лицето на полуръста, на джуджетата и на осиновената дъщеря на Бруенор, Дризт най-сетне откри приятелството.
Освен това, до него беше и Гуенивар.
Той отново потупа силния врат на пантерата и напусна Бременския проход, за да потърси някоя тъмна дупка, в която да си почине преди утрешната битка.