Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (5)

4
Кристалният отломък

Наоколо имаше само мрак.

За щастие не помнеше нито какво се бе случило, нито къде се намираше сега. Съществуваше само мрак, успокояващ мрак.

После върху бузите му запламтя смразяващ огън и го изтръгна от покоя на безсъзнанието. Постепенно бе принуден да отвори очи, но дори и когато примижа, ослепителният блясък остана твърде силен.

Лежеше по лице в снега. От всички страни наоколо го заобграждаше планината, а острите, покрити със сняг върхове му напомняха къде точно се намира. Бяха го изхвърлили насред Гръбнака на света.

Бяха го оставили да умре.

Когато най-сетне успя да я повдигне, главата му туптеше от болка. Слънцето грееше ярко, но жестокият студ и свирепият вятър прогонваха и малкото топлина, която лъчите му носеха. По тези високи места винаги беше зима, а единственото, което предпазваше Кесел от ледените пръсти на студа, бяха тънките му дрехи.

Бяха го оставили да умре.

Кесел се изправи с усилие и се огледа наоколо, затънал до колене в сняг. В дълбоката клисура далеч под себе си, той ги видя да се отравят на север, обратно към тундрата и пътеките, които щяха да ги отведат отвъд заплашителната, непроходима планина — черните точки, които представляваха кервана на магьосниците, поели дългия път към дома в Лускан. Бяха го измамили. Сега разбираше, че бе само пионка в подлия им план да се отърват от Моркай Червения.

Елделук, Дендибар Шарения и останалите.

Никога не бяха имали намерение да го направят магьосник.

— Как можах да бъда толкова глупав! — изстена Кесел.

Образът на Моркай, единственият човек, който някога му бе показвал каквото и да било уважение, се появи в замаяното му, разяждано от угризения съзнание. Спомни си всички радости, до които магьосникът му бе дал възможност да се докосне. Един път, спомни си Кесел, Моркай го бе превърнал в птица, давайки му да почувства свободата на полета. Друг път го бе превърнал в риба, та да може да се гмурне в неясния свят на морските дълбини.

А той се бе отплатил на този прекрасен човек с нож в гърба.

Далеч долу, заминаващите магьосници чуха изтерзания вик на Кесел да отеква сред планинските склонове.

Елделук се засмя, доволен, че планът им бе сработил толкова успешно и пришпори коня си.

* * *

Кесел с мъка си пробиваше път през снега. Не знаеше защо изобщо продължава да върви — нямаше къде да отиде. Нямаше спасение за него. Елделук го бе изхвърлил в някаква кръгла и пълна със сняг падина, а пръстите му — безчувствени от сковаващия студ — не можеха да му помогнат да се изкатери по склоновете й.

Отново се опита да запали магически огън. Протегна длан, насочена към небето и с тракащи зъби се опита да изрече заклинанието.

Нищо.

Нито дори струйка дим.

И пак продължи напред. Краката го боляха и бе почти сигурен, че няколко от пръстите на левия му крак, бяха замръзнали, но не смееше да свали ботуша си, за да се убеди в страшното си предположение.

Отново започна да обикаля падината, следвайки дирята, която беше оставил първия път. Внезапно забеляза, че стъпките му се насочват към средата на долчинката. Нямаше представа защо, но помраченият му мозък дори и не се опита да разбере причината. Целият свят се бе превърнал в бяло петно. Замръзнало бяло петно. Кесел усети, че пада. Усети хапещия студ върху лицето си (допира на снега). Усети изтръпването, което означаваше, че животът се отдръпва от краката му.

Усети… топлина.

Едва доловима в началото, тя ставаше все по-силна и по-силна. Нещо го зовеше. Нещо, което се намираше под него, заровено дълбоко в снега, но чиято животворна топлина Кесел усещаше даже през ледената стена, която ги делеше.

Започна да копае. С безчувствени пръсти, които само погледът му ръководеше, Кесел копаеше, за да спаси живота си. Внезапно напипа нещо твърдо и усети как топлината се усилва. С последни усилия изчисти снега и най-накрая успя да го измъкне. Не можеше да разбере какво бе то, но го отдаде на помрачения си ум. В замръзналите си ръце Кесел държеше нещо, досущ прилично на квадратна ледена висулка. Топлината на неизвестния предмет се предаде и на него и той отново усети изтръпване в краката си, но този път то известяваше, че животът отново се завръща в тях.

Кесел нямаше никаква представа какво става, но не се и интересуваше особено. Бе открил надежда за спасение и засега това му бе напълно достатъчно. Притисна кристалния отломък към гърдите си и се насочи към стената на падината, търсейки най-защитеното от вятъра място.

И там, под надвисналото било, свит върху късчето земя, където кристалът бе успял да разтопи снега, Акар Кесел прекара първата си нощ в Гръбнака на света. Леглото си сподели с Креншинибон — древно творение, надарено със собствен разум, което бе чакало неизброими години някой като Кесел да се появи в падината. Събудено отново за живот, то вече обмисляше как да подчини слабохарактерния Акар на волята си. Това беше творение, създадено в зората на света и изгубено в продължение на векове, за ужас на злите властелини, жадуващи силата му.

Креншинибон беше загадка, най-тъмно зло, което черпеше сили от светлината на слънцето. Той носеше разруха, показваше бъдещето и се превръщаше в убежище и дом за тези, което го владееха. Но най-важна от всички бе властта, която Креншинибон даваше на господаря си.

Кесел спа спокойно, без изобщо да подозира какво го бе сполетяло. Единственото, което знаеше и което го интересуваше бе, че животът му е спасен. Твърде скоро щеше да научи и какво точно означава това. Съвсем скоро щеше да разбере, че никога вече нямаше да му се налага да става изкупителна жертва на такива превзети псета като Елделук, Дендибар Шарения и останалите.

Щеше да бъде такъв, какъвто се виждаше в мечтите си и всички щяха да се преклонят пред него.

— Почит — промърмори Кесел в съня си.

Сън, който Креншинибон му изпращаше — Акар Кесел, тиранин на Долината на мразовития вятър.

Кесел се събуди с пукването на новия ден, който не се бе надявал да доживее. Тази нощ кристалният отломък го бе спасил. Но той не само го бе избавил от замръзване. Когато се събуди сутринта, Кесел вече не бе същият. Единственото, за което мислеше предишната вечер, бе как да спаси живота си и колко ли дълго щеше да съумее да оцелее. Днес обаче мислеше за това какъв бе този живот, а оцеляването му изобщо не беше под съмнение — усещаше как във вените му се разлива мощ.

Далеч над него пробяга бяла кошута.

— Венисон! — прошепна Кесел и насочи пръст към жертвата си, а силата, която изпълваше цялото му тяло, го накара да потръпне от възбуда.

Изпепеляващ бял лъч излетя от ръката му и порази кошутата.

— Венисон! — повтори Кесел и мисълта му без никакво усилие вдигна трупа на животното във въздуха и го пренесе до него.

Това, че телекинезата не се бе удавала дори и на такъв могъщ магьосник като Моркай Червения (единственият учител, който Кесел бе имал) не го учуди ни най-малко. Макар че кристалът бездруго нямаше да му го позволи, алчният Кесел дори и за миг не се зачуди на внезапната поява на уменията, които, смяташе той, отдавна му се полагаха по право.

Кристалният отломък го бе стоплил и нахранил. Но всеки магьосник, мислеше си Кесел, трябва да си има замък. Място, където да може да се занимава с най-мрачните си тайни, без да го безпокоят. Търсейки помощ, той погледна към отломъка и видя, че до него лежи още един кристал — съвършено копие на Креншинибон. Инстинктивно (или поне така си помисли той, макар в действителност Креншинибон да му внушаваше как да постъпи) Кесел разбра какво трябва да направи, за да осъществи желанието си. Лесно му бе да различи истинския отломък по топлината и силата, които се излъчваха от него, но и копието, обградено от аурата на собствената си мощ, също предизвикваше интереса му. Кесел го взе и го положи върху дълбокия сняг в центъра на падината.

— Ибсум дал абдур — без да знае какво и защо го казва, измърмори той.

После рязко отскочи назад, усещайки как скритата във втория кристал сила започва да нараства. Отломъкът погълна слънчевите лъчи и ги заключи в сърцевината си, открадвайки светлината на деня и потапяйки местността около долчинката в тъма. После затуптя ритмично и заблестя със своя собствена, вътрешна светлина.

И тогава започна да расте.

Разшири се в основата си и изпълни почти цялата падина, та Кесел се побоя, че ще бъде смачкан в скалистите й склонове. Едновременно с това върхът на кристала се издигаше все по-нависоко и по-нависоко в утринното небе — така огромен, както и мощта, чиято рожба бе. Накрая всичко свърши: в долчинката се възправи съвършено копие на Креншинибон с гигантски размери.

Кристална кула. Така, както знаеше нещо за отломъка, Кесел узна и името на кулата.

Кришал Тирит.

* * *

Кесел би бил напълно доволен (поне за момента) просто да остане в кулата и да се храни с месото на животните, които минаваха оттам. Той идваше от обикновено семейство на селяни без особени амбиции и макар да твърдеше, че стремежите му далеч надхвърляха рамките, в които го затваряше простият му произход, властта всъщност го плашеше. Не разбираше как и защо някои хора успяваха да се издигнат над останалите и дори заблуждаваше сам себе си, като подценяваше уменията на останалите и липсата на качества у себе си и твърдеше, че всичко се дължи единствено на слепия избор на съдбата.

И сега, когато най-сетне притежаваше сила, той нямаше никаква представа какво да прави с нея.

Но Креншинибон бе чакал твърде дълго, за да позволи да се превърне в ловджийска хижа за някакъв жалък човечец. Всъщност за него слабият характер на Кесел беше повече от добре дошъл. Трябваше му само малко време — нощните му послания щяха да убедят Кесел да направи всичко, което поискаше от него.

А време Креншинибон имаше предостатъчно. Кристалът изгаряше от нетърпение отново да усети тръпката на завоеванието, но за някого, създаден в зората на света, няколко години в повече съвсем не бяха много. Много скоро щеше да превърне нескопосания Акар Кесел в прекрасно оръдие на собствената си мощ; слабият човек щеше да се превърне в железен юмрук, който да наложи разрушителната власт на Креншинибон. В зората на света, когато се водеха първите битки за надмощие, кристалът бе правил същото стотици пъти — създавал бе едни от най-силните и жестоки борци срещу установения порядък, които бяха обитавали Равнините на съществуванието.

И пак можеше да го направи.

Същата нощ, в удобното второ ниво на кулата, Кесел сънуваше сънища за завоевания. Това не бяха кръвопролитни нападения над градове като Лускан, нито дори над малки гранични поселища като Десетте града, а далеч по-скромно и много по-реалистично начало на неговото царство. В съня си Кесел подчини цяло гоблиново племе на волята си и ги превърна в свои слуги, които изпълняваха и най-малкото му желание. На другата сутрин той си спомни съня и разбра, че идеята много му допада.

По-късно през деня Кесел изследваше третото ниво на кулата — помещение направено, както и всички останали, от гладък, стоманено як кристал и пълно с всевъзможни уреди за разкриване на бъдещето и неговите тайни. Внезапно почувства порив, на който не можа да устои — вдигна ръка и изрече магически думи, които (реши той) трябва да бе чул от Моркай Червения. После смаяно видя как в глъбините на едно от огледалата се завихря сивкава мъгла, а когато тя се разпръсна и огледалото отново се проясни, Кесел съзря в него кристално ясен образ.

В него Акар разпозна една от долините, край които бяха минали, преди Елделук, Дендибар Шарения и останалите да го оставят да умре.

Цялата местност гъмжеше от гоблини, заети с построяването на бивак. Най-вероятно бяха чергари — жените и децата рядко придружаваха мъжете по време на военните им походи. В тази част на планината бяха издълбани стотици пещери, но дори те не стигаха, за да поберат всички гоблини, орки, зли духове и още по-могъщи чудовища. Борбата за леговища бе жестока и много често по-слабите племена биваха изтиквани на повърхността, поробвани или убивани.

„Колко удобно“, каза си Кесел и се зачуди дали сънят му бе просто съвпадение или пророчество. После, поддавайки се на нов порив, насочи волята си към гоблините. Резултатът го слиса.

Очевидно объркани, гоблините като един се обърнаха към невидимата мощ. Уплашени, воините извадиха тоягите и каменните хи брадви, а жените и децата се скупчиха зад тях.

Един по-едър гоблин, най-вероятно водачът им, пристъпи предпазливо напред, с тояга в ръка.

Кесел се почеса по брадичката, чудейки се докъде ли се простираше новооткритата му сила.

— Ела тук! — нареди той на гоблиновия вожд. — Не можеш да не се подчиниш.

* * *

Малко по-късно гоблините вече бяха в долчинката, макар и да страняха от кулата, докато не успеят да разберат какво точно бе това и откъде се бе появило. В началото Кесел ги остави да се дивят на великолепието на новия му дом, после отново повика вожда им, принуждавайки го да се приближи до Кришал Тирит.

Макар и против собствената си воля, едрият гоблин, напусна редиците на племето си и закрачи напред. Всяка крачка му струваше неимоверни усилия. Най-накрая спря пред основата на кулата. Не видя никаква врата, тъй като входът на Кришал Тирит оставаше скрит за очите на всички, освен обитателите на други Равнини и на онзи, комуто Креншинибон или неговият господар позволяха да влезе.

Кесел поведе ужасения гоблин през първото ниво на сградата. Когато се озова вътре, вождът сякаш се вцепени и само очите му се стрелкаха уплашено насам-натам, опитвайки се да открият някаква следа от непреодолимата мощ, която го бе призовала в тази постройка от искрящ кристал.

Магьосникът (титла, която се полагаше по право на всеки, който владееше Креншинибон, макар и Кесел досега да не бе успял да я заслужи с делата си) остави жалкото създание да почака известно време, усилвайки по този начин още повече страха му. После излезе през тайната врата, скрита зад едно от огледалата и застана на върха на стълбището. При вида на презряното същество в краката си, Кесел избухна в смях.

Когато го съзря, гоблинът видимо се разтрепери — усещаше как волята на магьосника отново го подчинява на себе си и го кара да коленичи.

— Кой съм аз? — запита Кесел създанието, което пълзеше в краката му и скимтеше.

Сила, на която вождът не можеше да се противопостави, изтръгна отговора от дълбините на съществото му:

— Господар!