Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (33)

30
Битката в Долината на мразовития вятър

Жителите на Брин Шандер чуха шума от битката, която се водеше в полето под града им, ала едва когато настъпи зората, успяха да видят какво става. При вида на джуджетата хората нададоха радостни възгласи, а гледката на варварите, които с песен на уста посичаха гоблини, ги изпълни с изумление.

Застанали както обикновено на стената, Касиус и Гленсатер, изненадани от неочаквания развой на събитията, се чудеха дали трябва да се включат в битката или не.

— Варвари? — зяпна от почуда представителят на Източен пристан. — Дали са наши приятели или врагове?

— Убиват орки — отвърна Касиус. — Приятели са!

Воините от четирите града на Маер Дуалдон също чуха шума от битката, макар да не виждаха какво точно става. Сякаш за да ги обърка още повече, откъм Бремен също долетя звън на оръжие. Да не би воините на Брин Шандер да им се бяха притекли на помощ? Или пък бойците на Акар Кесел се избиваха помежду си?

И тогава Кришал Тирит внезапно потъна в мрак. Блестящите й, пулсиращи стени потъмняха, сякаш бяха изгубили живота си.

— Риджис — промърмори Касиус, усещайки как кулата с главоломна бързина губи силата си. — Ако въобще някога сме имали герой, то това е той!

Кулата потрепера, по цялата й дължина премина мощен трус. По стените й запълзяха пукнатини, зейнаха дупки. Само след миг магическата кула рухна на земята.

Ужасени и невярващи на очите си, чудовищата на Кесел гледаха как крепостта на магьосника, когото почитаха като божество, се превръща в купчина отломки.

В Брин Шандер зазвучаха бойни рогове. Бойците на Кемп заликуваха и бясно загребаха към брега. Съгледвачите на Йенсин Брент светкавично съобщиха смайващата вест на флота в Диншиър, оттам новината незабавно прелетя до Езерото на алените води. Из всички убежища, които криеха бездомните вече бегълци от Десетте града, се разнесе една и съща команда:

— В атака!

Големите порти на Брин Шандер се отвориха и многочислената войска на престолния град се втурна на бойното поле. Лодките в Диншиър и Аленото езеро вдигнаха платна и като уловиха източния вятър, се понесоха към брега. Бойците от четирите града на Маер Дуалдон гребяха с всичка сила, борейки се със същия този вятър в трескавото си нетърпение да отмъстят за падналите си близки и опожарените си домове.

Така, сред вихър от хаос и неочаквани обрати, започна последната битка в Долината на мразовития вятър.

* * *

Пълзейки, Риджис се отдръпна от пътя на вкопчените в отчаяна битка животни. По всяко друго време Гуенивар с лекота би се справила с демоничното куче, ала в сегашното си състояние й се налагаше да се бори за живота си със зъби и нокти. Огненият дъх на хрътката изгаряше черната й козина, огромните зъби се впиваха в якия врат на магическата пантера.

Риджис искаше да помогне на котката, но така и не успяваше да се приближи достатъчно, за да ритне противника й. Защо му трябваше на Дризт да бяга точно сега?

Гуенивар усети как челюстите на противника й се забиват все по-дълбоко във врата й и се претърколи, повличайки чудовищната хрътка със себе си, ала натискът на могъщата паст не отслабна. Вече не можеше да си поеме дъх и усети как светът се завърта около нея. Започна да се приготвя да се върне обратно в своята равнина, макар горчиво да съжаляваше, че ще трябва да изостави господаря си, когато той имаше нужда от нея.

В този миг кулата потъна в мрак. Стреснато, демоничното куче разхлаби хватката си и Гуенивар светкавично се възползва от открилата се възможност. Забивайки здраво нокти в ребрата на врага си, пантерата успя да се измъкне от челюстите му и се претърколи назад, в приятелската прегръдка на мрака.

Чудовищната хрътка се огледа наоколо, мъчейки се да открие противника си, ала умението на котката да остава незабелязана, бе прекалено голямо дори за острите сетива на магическото куче. Тогава звярът съзря друга жертва. Само един скок и огненото куче се надвеси над Риджис.

Ала сега Гуенивар играеше игра, която познаваше отлично. Тя бе създание на нощта, хищник, който изскача от най-черните сенки и убива, преди жертвата да успее да усети присъствието му. Хрътката почти бе захапала полуръста, когато огромната пантера скочи върху гърба й, забивайки острите си нокти дълбоко в покритата с рижа козина плът.

Кучето успя да изскимти само веднъж, преди смъртоносните зъби да прегризат гърлото му.

Огледалата в стаята започнаха да треперят и да се пръскат. Подът под трона на Кесел се разтвори, погребвайки величествения стол под купчина отломки. Кулата се загърчи в агония и във въздуха полетяха грамадни кристални късове. От покоите на Кесел се разнесоха писъците на наложниците му и Риджис разбра, че разрухата вече бе обхванала всички нива на Кришал Тирит. Зарадва се, когато видя как Гуенивар убива чудовищната хрътка, макар да знаеше, че сега вече всичко бе безполезно. Вече нямаше накъде да бягат, не можеха да се спасят от гибелта на Кришал Тирит.

Полуръстът повика пантерата при себе си. В пълния мрак не можеше да види тялото й, ала съвсем ясно различи очите й — втренчени в него, те не го изпускаха от поглед, докато котката бавно обикаляше около него.

— Какво? — стресна се Риджис и се зачуди дали напрежението и раните, нанесени й от хрътката, не бяха помрачили ума на Гуенивар.

Голямо парче се откъсна от стената над него и го просна на земята. В следващия миг Риджис видя светещите очи на котката да се издигат във въздуха — Гуенивар бе скочила.

Тежкият прах го задушаваше. Полуръстът ясно почувства как в самите недра на кулата се заражда трус, по-мощен от всички досега — ударил бе последният миг на Кришал Тирит. И тогава го обви още по-непрогледна тъма — котката го погълна.

* * *

Дризт усети, че пропада.

Светлината бе твърде ярка и трябваше да затвори очи. Не чуваше нищо, нито дори свистенето на въздуха край лицето си. В едно обаче бе сигурен — падаше надолу с главоломна скорост.

Внезапно ярката светлина избледня и се превърна в сивкава мъгла, сякаш минаваше през облак. Всичко бе толкова нереално, толкова фантастично. Не помнеше как се бе озовал тук. Не помнеше какво бе станало. Не помнеше даже собственото си име.

В този миг падна в дълбока пряспа сняг и разбра, че не сънува. Чу воя на вятъра и усети как жестокият му, смразяващ дъх го пронизва до кости. Опита се да се изправи, за да разбере къде се намира.

И тогава, далеч под себе си, чу шума от кипящата в полето битка. Спомни си Кришал Тирит, спомни си откъде бе дошъл и как се бе озовал тук. Имаше само един възможен отговор.

Намираше се на върха на Грамадата на Келвин.

* * *

Бойците на Брин Шандер и Източен пристан, начело с Касиус и Гленсатер се втурнаха надолу по хълма и се врязаха в изумените редици на гоблините. Двамата представители имаха план — искаха да си пробият път през редиците на чудовищата и да се обединят с войската на Бруенор. Малко по-рано, докато още наблюдаваха битката от върха на стената, бяха видели, че варварите прибягват до същата тактика и бързо разбраха, че ако трите армии успеят да се съберат, неголемите им шансове за победа щяха да нараснат значително.

Гоблините бързо отстъпиха пред яростното нападение на хората. Изумени и ужасени от внезапния обрат на събитията, чудовищата не можаха да организират дори и бегло подобие на защита.

Когато лодките на четирите града акостираха на север от опожарения Таргос, бяха посрещнати от същата слаба и хаотична съпротива. Кемп и останалите водачи знаеха, че лесно ще успеят да заемат позиция, но се притесняваха, че многочислената гоблинова войска, разположена в Термалайн ще ги нападне отзад и ще отреже пътя им за бягство, ако посмееха да се отдалечат от брега.

Оказа се, че няма от какво да се страхуват. В началото чудовищата от Термалайн наистина бяха наизлезли от града с намерението да подкрепят магьосника. Точно тогава Кришал Тирит рухна. Гоблините, чули вече, че същата нощ Кесел бе изпратил отряд да погуби цялото Змийско племе, бездруго бяха изпълнени с подозрение и когато видяха кулата, олицетворението на силата на Кесел да се сгромолясва, набързо преосмислиха положението си. Претегляйки възможностите, които стояха пред тях, те не се колебаха дълго и скоро побягнаха на север, към безопасността на откритата равнина.

* * *

Силният сняг, който валеше неспирно, обвиваше всичко на върха на планината в гъста мъгла. Дризт държеше очите си сведени надолу, ала почти не виждаше краката си, докато крачеше с мъка напред. В ръката си държеше магическия ятаган, който сега искреше с бледа светлина, сякаш най-накрая бе доволен от температурата наоколо.

Вкочаненото тяло на елфа го умоляваше да се обърне и да се спусне в подножието на планината, но той не му обръщаше внимание и все така крачеше към върха. Натам, откъдето вятърът довяваше грозен звук — безумен смях.

Скоро Дризт видя неясната фигура на магьосника — надвесен над южния ръб на пропастта под себе си, той се опитваше да види какво става на бойното поле далеч долу.

— Кесел! — изкрещя елфът и, виждайки фигурата светкавично да се обръща, разбра, че магьосникът го бе чул, въпреки свирепия вой на вятъра. — В името на хората от Десетте града, ти заповядвам да се предадеш! Бързо, преди вледеняващия дъх на зимата да ни вкочани!

Кесел избухна в смях.

— Нима наистина не разбираш срещу какво си се изправил? — изумен попита той. — Наистина ли вярваш, че си спечелил?

— Как върви битката под нас не знам — отвърна елфът. — Ала ти си победен! Кулата ти рухна, Кесел, а без нея ти си само един нескопосан чирак!

Докато говореше, Дризт не бе спрял и за миг и сега бе на два-три метра от магьосника, макар все още да го виждаше само като някакво черно петно насред сивата мъгла.

— Искаш да знаеш как върви битката, така ли, елфе? — попита Кесел. — Гледай тогава! Виж как ще паднат Десетте града!

И като бръкна в една от гънките на мантията си, магьосникът извади искрящ предмет — кристален отломък. Самите облаци сякаш се отдръпнаха от небето. Вятърът спря — там, където се намираше Креншинибон, той бе безсилен. Дризт осезаемо почувства невероятната мощ на кристала. Усети как кръвта се завръща в изтръпналите му крайници. Видя как сивата мъгла се стопи и небето над тях се проясни.

— Кулата ми е разрушена, така ли? — подигра му се Кесел. — Та ти разруши само едно от безбройните копия на Креншинибон! Брашно? За да унищожиш най-могъщото творение в света? Погледни надолу и виж глупците, които се осмелиха да се изпречат на пътя ми!

Бойното поле се простираше под Дризт. Той съвсем ясно видя белите платна на лодките на Каер Кьониг и Каер Диневал, които, носени от силния вятър, наближаваха бреговете на Диншиър.

На юг корабите на Аленото езеро вече бяха закотвени в пристанищата. Воините от двата града не бяха срещнали никаква съпротива и сега се готвеха да нанесат удар на враговете си. Гоблините и орките, разположени в южната част на обсадата, не бяха видели рухването на Кришал Тирит, ала въпреки това бяха усетили загубата на сила и отсъствието на обединяващата воля на магьосника. И докато част от тях се втурнаха да заобикалят хълма на Брин Шандер, за да се присъединят към кипящата там битка, много от другарите им останаха, където бяха или побягнаха към тундрата.

Бойците на Кемп също бяха достигнали брега и сега предпазливо се отдалечаваха. Този отряд акостира там, където войската на Кесел бе най-гъста, ала това бе и мястото, което се бе намирало под най-силното влияние на кулата и където рухването й най-много бе потресло и обезсърчило воините. Рибарите срещнаха много повече гоблини, които трескаво бягаха, за да спасят живота си, отколкото такива, които искаха да се бият.

Сред полето, там, където битката бе най-ожесточена, хората от Десетте града и техните съюзници също се справяха добре. Варварите почти бяха достигнали бойците на Бруенор. Подтиквани от могъщия чук на Уолфгар и нямащия равен на себе си кураж на Бруенор, двата отряда посичаха всички, които стояха помежду им. Съвсем скоро мощта им щеше да нарасне още повече — Касиус и Гленсатер се приближаваха със сигурно темпо и вече бяха съвсем близо.

— Както виждам, войската ти май не се справя особено добре — обади се Дризт. — „Глупците“ от Десетте града още не са победени!

Кесел вдигна кристалния отломък високо над главата си и магическият предмет заискри още по-силно, разкривайки още по-голяма мощ. На бойното поле, воюващите веднага почувстваха завръщането на онова могъщо присъствие, което допреди малко бяха усещали в Кришал Тирит. Хора, джуджета и гоблини, дори онези, които се бяха вкопчили в смъртна схватка, спряха за миг и отправиха погледи към ярката светлина, която грееше на върха на планината. Чудовищата, усетили завръщането на своя повелител, нададоха победоносни викове и се хвърлиха в атака. Въодушевени от величественото завръщане на Кесел, те се хвърлиха в битката със свирепа ярост.

— Виждаш ли какво прави самото ми присъствие с моите бойци! — самодоволно извика Кесел.

Ала Дризт не обръщаше внимание нито на хвалбите на магьосника, нито на битката, която кипеше долу. Застанал в локвичките, образувани от топящия се от топлината на отломъка сняг, елфът цял се бе превърнал в слух. Въпреки шума от далечната битка, острите му сетива бяха доловили странен звук. От покритите със сняг върхове на Грамадата долиташе тътен, сякаш самата планина негодуваше.

— Вижте могъществото на Акар Кесел! — провикна се магьосникът, а силата на отломъка се преливаше в него и гласът му гърмеше оглушаващо. — Колко лесно ще разруша лодките в езерото!

Дризт разбра, че в дръзкото си пренебрежение към нарастващите опасности, които го заобикаляха, магьосникът допускаше пагубна грешка. Всичко, което трябваше да направи, бе да не му даде възможност да предприеме нещо в близките няколко мига. Елфът инстинктивно сграбчи камата си и я запрати срещу него, макар да знаеше прекрасно, че по някакъв отвратителен начин противникът му се бе слял с Креншинибон и бе недосегаем за такова слабо оръжие. Само че Дризт целеше единствено да ядоса Кесел и да отклони вниманието му от бойното поле.

Камата изсвистя във въздуха. Дризт се обърна и побягна надолу.

Тънък лъч изскочи от отломъка и разтопи оръжието още преди то да бе достигнало целта си, ала Кесел изпадна в ярост.

— Ще те накарам да паднеш на колене пред мен! — изкрещя той след Дризт. — Подло псе, ти току-що си заслужи честта да бъдеш първата ми жертва за деня!

И като насочи кристала към бягащия елф, той се накани да го довърши. Ала докато се обръщаше към противника си, магьосникът внезапно затъна до колене в омекналия сняг.

Най-сетне и той чу заплашителния тътен на планината.

Дризт успя да избяга от обсега на отломъка и без да се обръща назад, продължи трескавия си бяг, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от южната страна на Грамадата.

Полуразтопеният сняг вече стигаше до гърдите на Кесел и той с всички сили се бореше да се измъкне от клопката му. Опита се да призове силата на Креншинибон, ала бе прекалено уплашен от надвисналата над главата му гибел и не успя да се съсредоточи.

За първи път от толкова години насам Акар Кесел отново се чувстваше слаб и безпомощен. Вече не бе тиранинът на Долината на мразовития вятър. Нескопосният чирак, който бе убил учителя си, отново се завърна.

Имаше чувството, че кристалният отломък го бе отхвърлил.

И тогава цялата снежна шапка на планинския връх се срути. Страховитият грохот разтърси земите на десетки мили наоколо. Хора и орки, гоблини и джуджета, дори людоедите, бяха запратени на земята.

Кесел започна да пада и отчаяно се вкопчи в отломъка. Ала Креншинибон изгаряше ръцете му, отблъскваше го от себе си. Беше се провалял твърде много пъти. Вече не можеше да бъде господар на могъщия кристал.

Кесел усети, че отломъкът се изплъзва от пръстите му и изкрещя. Писъкът му обаче бе задушен от грохота на лавината. Леденият мрак на снега го обви, събори го, повлече го със себе си надолу по склоновете на планината. Кесел отчаяно вярваше, че щом държи кристалния отломък, ще успее да оцелее дори и сега. Слаба утеха, когато се сгромоляса върху една скала далеч под върха на планината.

И половината от вечните снегове на Грамадата на Келвин се стовариха отгоре му.

* * *

Чудовищната армия видя как нейният повелител и бог пада за втори път. Нишката, която ги бе подтиквала да се бият, се скъса. Ала в краткото време, през което Кесел се бе завърнал, войската му бе успяла да се организира поне малко. Двама ледени великани, единствените оцелели от истинските великани в цялата армия, поеха командването на воините. Те събраха отряда на людоедите около себе си и наредиха на орките и гоблините да ги последват.

Въпреки това, сред воините на Кесел настана смут. Враждата между отделните племена, която беше забравена заради желязната власт на Акар Кесел, сега отново изплува на повърхността под формата на очевидно недоверие. Единствено страхът от враговете им ги караше да продължават да се бият и единствено страхът от великаните ги задържаше рамо до рамо с другите племена.

— Добра среща, Боен чук! — провикна се Уолфгар и размаза главата на един гоблин, докато варварите най-сетне пробиха редиците на чудовищата и се обединиха с джуджетата.

— Добра среща, момче! — отвърна му Бруенор и заби брадвата си в гърдите на един орк — Най-сетне пристигна! Вече си мислех, че аз ще трябва да убия и твоя дял от гнусните твари!

Ала Уолфгар не го чу. Току-що бе открил двамата великани, които командваха армията.

— Ледени великани — посочи ги той на Бруенор. — Само те все още обединяват племената!

— Ха! — изсмя се джуджето. — Превъзходна плячка! Давай!

И така, следван от Бруенор и неколцината си най-приближени бойци, младият крал си запробива път през редиците на гоблините.

Людоедите светкавично обградиха двамата си нови повелители и препречиха пътя на варварина.

Ала Уолфгар вече бе твърде близо.

Щитозъб изсвистя над редиците на людоедите и се стовари първо върху главата на един от великаните. Чудовището се строполи мъртво на земята. Другият зяпна от ужас, когато видя, че един човек е способен да убие великан с един-единствен удар и се поколеба само за миг, преди да побегне.

Людоедите обаче не се уплашиха и се нахвърлиха срещу малкия отряд на варварите, изтласквайки ги назад. Ала Уолфгар бе доволен и отстъпи пред натиска им — без друго трябваше да се върне към останалите си воини и джуджетата.

Само че Бруенор имаше други намерения. Това бе точно онзи вид хаотичен бой, който той обожаваше. Незабелязан, Бойният чук се шмугна под краката на челните редици на людоедите и, скрит от прахта и бъркотията, тръгна между чудовищата.

С крайчеца на окото си Уолфгар видя чудноватото поведение на, джуджето и се провикна към него:

— Къде отиваш?

Жадният за битки Бруенор не го чу, но дори и да беше, нямаше да му обърне внимание.

Варваринът не можеше да види накъде върви джуджето, ала лесно можеше да отгатне къде се намира — или поне къде се бе намирал допреди миг — един след друг, людоедите се запревиваха от болка, вкопчили се я в коляното си, я в сухожилията, я в слабините.

А сред цялата бъркотия на битката, онези орки и гоблини, които в момента не се биеха, не отделяха очи от Грамадата на Келвин в очакване на второто завръщане на Повелителя им.

Ала сега там имаше само сняг.

* * *

Жадуващи мъст, бойците на Каер Кьониг и Каер Диневал дори не свиха платната си, когато акостираха направо в пясъка по брега на Диншиър — не искаха да губят и миг, за да закотвят лодките в пристанището. Скочиха от корабите и се хвърлиха в битката с безстрашен устрем, който изтласка смаяните им врагове назад.

Когато заеха позиция на сушата, Йенсин Брент ги събра в гъсти редици и се обърна на юг. Чул бе шума от битката, която се водеше там и разбра, че воините на Добра медовина и Дуганова бърлога си проправяха път на север, за да се обединят с тях. Планът му бе да се срещнат на Източния път и заедно да се отправят на запад, към Брин Шандер.

Много от гоблините, разположени в тази част на полето отдавна бяха избягали, а още повече се бяха отправили на северозапад, към останките от Кришал Тирит, където се водеше основното сражение. Армията на Диншиър се понесе напред с огромна бързина. Достигнаха пътя почти без загуби и, като се окопаха, зачакаха пристигането на другарите си.

* * *

Кемп нетърпеливо чакаше сигнала от единствения кораб, който се носеше из Маер Дуалдон. Таргосецът, който бе поел командването над воините от четирите града, се движеше предпазливо, боейки се от нападение откъм север. Той все още възпираше бойците си, разрешавайки им да се бият само с онези чудовища, които се приближаваха твърде много. Това твърде предпазливо поведение бе в пълно противоречие с нрава му и нуждата да чака и да бездейства, го подлудяваше.

Минутите се точеха без никакъв знак за задаващи се гоблинови подкрепления и Кемп изпрати една малка шхуна в езерото, за да разбере защо се бавят чудовищата, които бяха завзели Термалайн.

В този миг видя белите платна на корабчето. Високо на мачтата му се развяваше сигналът, който таргосецът най-силно желаеше, ала най-малко очакваше да види. Червеният флаг, който в мирни дни означаваше улов, сега се вееше на шхуната и казваше на таргосеца, че Термалайн бе празен и че гоблините бягаха на север.

С пламнало от жажда за разплата лице, Кемп се покатери на най-високото място, което можа да намери и се провикна към воините си:

— Напред, момчета! Напред през труповете на враговете ни към Града на хълма! Нека, когато Касиус се върне, да ни завари на прага на града си!

Победни възгласи раздраха гърлата им, докато крачеха напред — мъже, които бяха изгубили домовете и близките си и безпомощно бяха наблюдавали как градовете им горят. Много от тях вече нямаха какво повече да губят. Единственото, което можеха да спечелят бе горчивото задоволство от разплатата.

* * *

Битката бушува през цялата сутрин. Хора и чудовища размахваха мечовете и копията си, които като че ли тежаха двойно повече отпреди. Ала умората, макар да забавяше движенията им, ни най-малко не уталожваше гнева, кипящ във вените им.

В полето пред Брин Шандер редиците на противниците бяха загубили всякакъв ред. Отряди се биеха, без да знаят къде са командирите им. Орки и гоблини се избиваха помежду си — дори и общият враг не можеше да потисне първичната омраза, която изпитваха един към друг. Там, където битката бе най-люта, вече се издигаха гъсти облаци прах, отвсякъде долиташе звън на мечове и щитове, свистяха копия, ехтяха викове — агонизиращи, предсмъртни, победни — и се сливаха в едно.

Единствено редиците на калените в битки джуджета не отстъпиха пред всеобщия хаос, въпреки че Бруенор все още не се бе завърнал.

Редиците им даваха на варварите отлична възможност да атакуват и послужиха като ориентир на Уолфгар и малкия му отряд, докато се завръщаха от боя с великаните. Младият крал се върна при джуджетата в същия миг, в който Касиус и неговите воини най-сетне достигнаха бойците на Бруенор. Двамата се вгледаха изпитателно един в друг — никой не знаеше какво става в ума на другия. Ала и двамата бяха достатъчно мъдри, за да се доверят — поне за момента — един на друг. Те прекрасно знаеха, че разумните противници оставят различията настрани, когато са изправени пред по-голям, общ враг.

Да се обединят бе единствената им възможност да оцелеят. Заедно те надвишаваха силите на всяко оркско или гоблиново племе поотделно. И понеже различните племена на чудовищата отдавна вече не се биеха обединени, никое от тях не можеше да бе надява да получи подкрепата на останалите. Единни, Уолфгар и Касиус изпратиха част от воините си да прикриват фланговете им и поведоха основната част от войските си напред, обграждайки и унищожавайки племената едно по едно.

Макар че на всеки паднал човек се падаха по десет мъртви гоблина, Касиус бе сериозно разтревожен. Хиляди чудовища още не се бяха включили в битката, дори не бяха вдигнали оръжията, а неговите воини вече изнемогваха от изтощение. Знаеше, че трябва да ги отведе в града и остави джуджетата да ги поведат натам.

Уолфгар също се тревожеше за бойците си и знаейки, че друг път за бягство няма, им нареди да последват Касиус и джуджетата, без дори да е сигурен дали хората от Брин Шандер щяха да ги пуснат в града си.

В началото воините на Кемп напредваха с трескава бързина, помитайки всичко по пътя си, ала колкото повече наближаваха хълма на Брин Шандер, толкова по-гъсти бяха редиците на чудовищата и толкова по-отчаяни и свирепи ставаха враговете им. Когато се намираха едва на стотина метра от подножието на хълма, бойците на Маер Дуалдон се оказаха обградени от всички страни и трябваше да се бият за живота си.

Армията, която идваше от изток, засега не срещаше толкова препятствия. Устремени надолу по Източния път, воините почти не срещнаха съпротива и, първи достигнаха хълма. Безстрашните рибари бяха прекосили езерата с трескава бързина, бяха преминали през цялото поле, пробивайки си път с мечове и копия в ръка, ала дори и сега Йенсин Брент, единственият оцелял от представителите (Шермонт и представителите от Аленото езеро бяха убити на Източния път), не им разреши да си починат. До ушите му все по-ясно долиташе шума от лютата битка — храбрите воини, които се сражаваха с пълчищата на Кесел, отчаяно се нуждаеха от помощ.

Ала когато войската му най-сетне достигна последния завой на пътя и погледна към северните порти на Брин Шандер, хората замръзнаха по местата си. Пред ужасените им очи се разкри най-жестоката битка, която бяха виждали или чували, дори и в най-преувеличените разкази в някоя пивница. Застанали върху посечените тела на хилядите убити, воините бяха вкопчени в смъртоносна схватка, а тези, които по някакъв начин бяха изгубили оръжията си, посрещаха мечовете и копията на враговете си с голи ръце.

Брент веднага разбра, че Касиус и хората му ще успеят да достигнат до стените на града и без негова помощ. Ала бойците на Маер Дуалдон, притиснати от всички страни от чудовищата на Кесел, вече изнемогваха.

— На запад! — провикна се той и поведе воините към обградената армия на Кемп.

Право напред полетяха бойците — желанието да помогнат на другарите си прогони умората и вля нови сили във вените им. По заповед на Брент се спуснаха по склона в разгънат строй, но когато достигнаха бойното поле, воините, които се намираха в средата, продължиха напред, вклинявайки се дълбоко в редиците на чудовищата.

Хората на Кемп посрещнаха събратята си с радостни възгласи. Обединени, двете армии успяха да се оттеглят към северното подножие на хълма. В мига, в който и последният воин се добра до хълма на Брин Шандер, пристигнаха Касиус и Уолфгар със своите бойци и джуджетата. Сега, когато всичките им врагове се бяха обединили, гоблините предпазливо спряха. Бяха понесли страховити загуби. Нито един великан, нито пък людоед, не бе оцелял, цели оркски и гоблинови племена лежаха мъртви на бойното поле. Блестящата Кришал Тирит сега бе купчина черни отломки, а Акар Кесел лежеше в снежния си гроб.

Хората, които стояха на хълма, бяха изтощени и отслабнали, ала суровият блясък в очите им недвусмислено даваше да се разбере, че ще се бият до последната си капка кръв. Притиснати до стената, жителите на Десетте града вече нямаха какво да губят.

Разяждащи съмнения плъзнаха сред оцелелите орки и гоблини. Навярно редиците им все още бяха достатъчно многочислени, за да надделеят над враговете си, ала в тази битка неминуемо щяха да паднат още стотици жертви, преди да успеят да победят свирепите воини на Десетте града и ужасяващите им съюзници. А дори и тогава, на кое от всичките племена щеше да принадлежи победата? Без обединяващата воля на магьосника, онези, които щяха да оцелеят в битката, надали щяха да успеят да си поделят плячката, без да се стигне до нови кръвопролития.

Битката в Долината на мразовития вятър съвсем не се бе развила така, както им бе обещал Акар Кесел.