Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (28)

25
Ерту

Дризт изпълзя от пещерата точно, когато последните лъчи на залязващото слънце започваха да гаснат на хоризонта. Отправи поглед на юг и остана потресен. Отчаяно бе имал нужда от тази почивка и въпреки това усети, че го пронизва силно угризение, когато видя опожарения Таргос. Имаше чувството, че като не бе видял страданието на безпомощните жертви на Кесел, бе пренебрегнал дълга си.

Ала дори в часовете, които бе прекарал в онзи съзерцателен унес, който елфите наричат сън, Дризт не беше бездействал. Елфът се бе завърнал далеч назад, в спомените си от подземното царство на своя народ, за да потърси в мрака на онези дни едно познато усещане, мощно присъствие, което някога бе познавал. Макар че предишния ден не бе успял да се приближи твърде много до демона, нещо у чудовището бе събудило отдавна забравен спомен от най-ранните му години.

Когато се движеха из Материалната равнина, съществата от долните равнини неминуемо бяха обгърнати от силно, чуждо за смъртните хора, излъчване. Елфите на мрака, повече от всяка друга раса, се бяха научили да разпознават и разбират това излъчване. Дризт разбра не само към коя раса принадлежи този демон. Знаеше, че преди много години същото това чудовище бе служило на неговия народ в Мензоберанзан.

— Ерту — прошепна Дризт, бродейки из спомените си.

Сега знаеше истинското име на демона и той трябваше да се отзове на призива му.

* * *

Отне му около един час да открие подходящо място, където да призове демона и още няколко, за да подготви местността. Целта на Дризт бе да отнеме колкото се може повече от преимуществата на Ерту — най-вече възможността за бягство и надмощието, което му даваше огромният му ръст. Все пак, елфът силно се надяваше, че няма да се стигне до двубой. Всички, които познаваха Дризт, го смятаха за дързък, понякога дори безразсъден, ала това беше срещу смъртни врагове, които се бояха от болезненото ужилване на свирепите му ятагани. Само че демоните и особено такива огромни чудовища, каквото беше Ерту, бяха съвсем друго нещо. В онези отдавна отминали години в подземното царство Дризт неведнъж бе виждал на какво бяха способни в яростта си. Виждал бе как под хищническите им ръце рухват сгради и как огромни камъни стават на прах. Виждал бе как могъщи човешки воини нанасят на демоните удари, които биха повалили и най-ужасяващия великан, само за да разберат в последните си мигове, че оръжията им са безполезни срещу мощта на съществата от долните равнини.

Обикновено Елфите на мрака се справяха по-добре с такива чудовища. Всъщност, демоните дори ги уважаваха. Тези същества често се съюзяваха с Мрачните елфи, понякога даже им служеха — могъщите оръжия и магии, които елфите владееха, ги плашеха. Ала това бе там, в подземното царство, където самите камъни, със своята свръхестествена мощ, вливаха в оръжията на изкусните елфически майстори загадъчна и могъща магия. Дризт вече не притежаваше оръжия от родните си земи. Магията им не издържаше ярката светлина и макар да се бе опитал да ги предпази от лъчите на слънцето, всички те бяха станали безполезни малко след като дойде на повърхността. Съмняваше се дали ятаганите, които носеше сега, изобщо биха могли да наранят Ерту. А дори и да го направеха, могъщи демони като него не можеха да бъдат унищожени далеч от родните си равнини. Ако все пак се стигнеше до двубой, елфът можеше да се надява най-много да прогони чудовището от Материалната равнина за едно столетие.

Не, Дризт изобщо не възнамеряваше да се бие.

И все пак трябваше да предприеме нещо срещу магьосника, който заплашваше градовете. Целта му сега бе да се опита да открие някаква слабост на Кесел и смяташе да го направи с измама. Разчиташе на това, че Ерту все още си спомня достатъчно за Мрачните елфи, та историята му да прозвучи достоверно. От друга страна, Дризт искрено се надяваше, че демонът все пак е позабравил доста от престоя си в Мензоберанзан, за да не разкрие начаса съшитите му с бели конци лъжи.

Мястото, което избра за срещата, бе една закътана долчинка, скрита встрани от скалистото лице на планината. По-голямата част от него бе покрита с нещо като покрив, образуван от надвиснали скали и макар че другата част бе открита, цялата долина бе скрита от погледа на Кришал Тирит. С помощта на камата си Дризт изрисува стените и пода на своеобразната пещера с руни, които трябваше да го защитят. Много отдавна не бе виждал тези символи, годините бяха замъглили точните им очертания и елфът прекрасно знаеше, че знаците, които рисува, съвсем не бяха съвършени. Знаеше също така, че ако Ерту се нахвърли върху него, ще се нуждае от абсолютно всичко, което би могло да му даде дори и най-слаба защита.

Когато най-сетне приключи, Дризт седна на земята с кръстосани крака и извади малката статуетка, която носеше в раницата си. Гуенивар щеше да бъде прекрасно изпитание за силата на руните, които бе издълбал.

Пантерата светкавично се отзова на повика му. Застанала на прага на пещерата, котката бързо обходи мястото с поглед, търсейки опасността, която заплашва господаря й и като не видя нищо, любопитно го погледна.

— Ела при мен! — повика я той и помаха с ръка.

Пантерата се насочи съм него, но рязко спря, сякаш на пътя й се бе изпречила невидима стена. Дризт облекчено въздъхна, когато видя, че символите му даваха поне малко магическа защита. Увереността му значително нарасна, макар да знаеше, че демонът щеше да се окаже много по-голямо — най-вероятно, прекалено голямо — изпитание за силата на руните.

Гуенивар сниши глава, опитвайки се да разбере какво я бе спряло. Съпротивата, която бе усетила не бе много силна, ала това, че господарят й я викаше и същевременно я отблъскваше, объркваше магическото животно. Замисли се дали да не събере цялата си сила и да прекоси слабото препятствие, но господарят й изглеждаше толкова доволен от това, че бе успял да я възпре, че Гуенивар остана на мястото си и зачака.

Дризт внимателно огледа долчинката, търсейки най-подходящото място, където пантерата можеше да се скрие, за да изненада демона. Неголяма издатина в една от стените на пещерата близо до мястото, откъдето започваше своеобразният покрив, като че ли беше най-добре. Дризт каза на животното да се скрие там и да не напада преди да му даде знак. След това отново седна и се опита да се отпусне и да се съсредоточи върху последните си приготовления за срещата с демона.

* * *

Далеч от там, Ерту клечеше в един тъмен ъгъл в покоите на Акар Кесел и, както винаги, бдеше над глупавия магьосник, докато той се забавляваше с момичетата си. Всеки път, когато погледнеше към Повелителя на Креншинибон, в очите на Ерту пламваше люта ненавист. Този идиот замалко не бе провалил всичко с глупашката си демонстрация на сила този следобед. И сякаш това не стигаше, ами още повече бе изтощил отломъка, отказвайки да разруши двете кули, които бе оставил след себе си.

Мрачно задоволство бе изпълнило демона, когато Кесел се върна в Кришал Тирит и с помощта на магическите си огледала видя, че двете кули наистина бяха рухнали. Ерту неведнъж бе предупреждавал магьосника за опасността, която криеше издигането на трета кула. Само че слабохарактерният и горделив Кесел ставаше все по-упорит с напредването на войната и вече виждаше съветите на демона, та дори и на Креншинибон, като опит за подкопаване на собствената му абсолютна власт.

Така че когато чу призива на Дризт, Ерту му се подчини с готовност, дори с облекчение. В първия миг демонът не можа да повярва, че някой наистина го вика, ала при звука на името му, произнесено на висок глас в далечната долчинка, по гърба му плъзнаха тръпки. Не толкова ядосан, колкото заинтригуван от дързостта на неизвестния простосмъртен, който бе произнесъл името му, Ерту се измъкна от стаята на Кесел и излезе от Кришал Тирит.

В този миг зовът долетя отново, прорязвайки неспирния стон на вятъра, като огромна вълна, раздираща кристалната повърхност на малко езерце в безветрен ден.

Ерту разпери гигантските си криле и полетя на север, към онзи, който го бе призовал. Уплашени, гоблините побягнаха от мрака на демона. Толкова голям бе ужасът на съществото от Бездната, че дори и безлунната нощ изглеждаше светла в сравнение с катранената тъма, в която демонът потопяваше земите, над които минаваше.

Напрегнат, Дризт си пое дълбоко дъх. Усещаше съвсем ясно приближаването на чудовището, когато то се отклони от Бременския проход и се насочи към Грамадата на Келвин. Усетила злото същество, което идваше все по-близко, Гуенивар вдигна глава и изръмжа. После се сви колкото се може по-навътре зад издатината и зачака заповедите на господаря си, убедена, че безшумните й стъпки и умението да се крие, щяха да я предпазят дори от чувствителните сетива на демона.

Ерту кацна на издатината и прибра прилеповите си крила. Незабавно разбра откъде идва зовът и макар че трябваше да се свие почти надве, за да се промуши през входа на пещерата, връхлетя вътре, нетърпелив да задоволи любопитството си. След това щеше да има предостатъчно време да убие дръзкия глупак, който се бе осмелил да произнесе името му на глас.

Когато чудовището влезе и огромното му туловище изпълни онази част от пещерата, която се намираше извън пределите на малкото му убежище, Дризт призова всичките си сили, за да запази самообладание. Сега вече не можеше да се откаже от опасния си план. Вече не можеше да избяга.

Изумен, Ерту рязко спря. Бяха минали векове, откакто не бе виждал Елф на мрака и последното, което очакваше, бе да срещне един от тях на повърхността, в мразовитите северни земи.

Незнайно как, Дризт успя да си възвърне гласа:

— Добра среща, повелителю на хаоса! — спокойно рече той и ниско се поклони. — Аз съм Дризт До’Урден от дома на Даермон Н’а’сшезбаернон, деветия дом в йерархията на Мензоберанзан. Добре дошъл в скромния ми стан!

— Доста далеч си отишъл от дома си, елфе! — с явно подозрение отвърна Ерту.

— Както и ти, велики демоне на Бездната — хладнокръвно отговори Дризт. — Ала една и съща причина е подмамила и двама ни тук… освен ако жестоко не се лъжа.

— Знам защо аз съм тук! Делата на Мрачните никога не са ми били ясни… нито пък са ме интересували.

Дризт се засмя с престорена самоувереност. Стомахът му се бе свил на топка, усещаше, че по челото му започва да избива ледена пот. Изсмя се още веднъж и се опита да потисне надигащия се страх. Ако демонът усетеше, че се притеснява, надали щеше да повярва на думите му.

— Ала сега, след толкова години, пътищата на делата ни като че ли се пресичат, могъщи разрушителю! Моят народ проявява интерес — даже нещо по-силно — към магьосника, на когото явно служиш.

Ерту изпъна рамене и в червените му зли очи припламнаха опасни искрици:

— Да служа! — провикна се той и гласът му затрепери, сякаш бе на косъм да избухне в сляпа ярост.

Дризт бързо се поправи:

— По всичко личи, велико творение на Мрака, че магьосникът притежава някаква власт над теб. Очевидно е, че работиш заедно с Акар Кесел!

— Аз не служа на никой смъртен! — изрева демонът и така силно тропна с крак, че пещерата потрепери.

Елфът се зачуди дали двубоят, от който така се боеше, не започваше. Може би трябваше да повика Гуенивар — така поне те щяха да нанесат първия удар.

Внезапно демонът се успокои. Убеден, че поне отчасти се досеща каква е причината за неочакваното присъствие на Елфа на мрака, Ерту го погледна изпитателно.

— Аз да служа на магьосника! — изсмя се той. — Акар Кесел е достоен за презрение даже в очите на жалката си раса! Ала ти знаеш това не по-зле от мен, елфе и не можеш да го отречеш. Ти си тук, също както и аз, заради Креншинибон, а Кесел нека се продъни вдън земя!

Неразбиращото изражение на Дризт бе достатъчно искрено, за да обърка демона. Чудовището все още вярваше, че предположението му е вярно, но не можеше да разбере защо елфът не разбира за какво му говори.

— Креншинибон — повтори той и посочи на юг. — Древното творение, надарено с невероятно могъщество!

— Кулата? — попита Дризт.

Несигурността на демона се превърна в ярост.

— Не се преструвай, че не ме разбираш! — изкрещя той. — Елфическите властелини прекрасно познават силата на онова, което Кесел владее. Щяха ли иначе да излязат на повърхността, за да го търсят!

— Е добре, отгатна — отстъпи Дризт. — Трябваше да се уверя, че кулата в полето е именно онова, което търся. Малко милост имат господарите ми към небрежните шпиони.

Зла усмивка плъзна по устните на Ерту при спомена за злокобните стаи за мъчения в Мензоберанзан. Годините, които прекара сред Мрачните елфи, наистина бяха пълни с удоволствия!

Дризт бързо насочи разговора в друга посока, натам, откъдето можеше да се надява да научи някоя слабост на Кесел или кулата му.

— Едно нещо ме озадачава, страховито творение на най-черното зло — започна той, продължавайки с все нови и нови ласкателства към чудовището. — С какво право този магьосник властва над Креншинибон?

— С никакво! — отсече Ерту. — Магьосник? Ха! Сравнен с твоя народ, елфе, той не е нищо повече от жалък чирак. Та езикът му се преплита дори, когато изрича и най-простото заклинание! Ала съдбата често погажда такива номера. Още по-добре, мен ако питаш! Нека Акар Кесел се порадва на краткия си миг на слава! Човеците не живеят особено дълго!

Дризт знаеше, че въпросите му стават все по-опасни, но не се отказа. Дори и в този миг, когато могъщият демон бе застанал само на няколко метра от него, той имаше по-големи шансове да оцелее от приятелите си в Брин Шандер.

— Въпреки това моите господари са загрижени, че кулата може да пострада в предстоящата битка с хората — продължи с лъжите той.

Ерту отново се вгледа в него. Появата на Мрачните елфи доста усложняваше простия му план да наследи Креншинибон от Кесел. Ако могъщите елфически властелини от подземния град Мензоберанзан наистина се интересуваха от кристала, те със сигурност щяха да се сдобият с него. Дори и с помощта на Креншинибон, Кесел щеше да е безсилен срещу тях. Самото присъствие на този Елф на мрака променяше всичко за Ерту. Сега му се искаше само да погълне Кесел и да избяга с отломъка, преди Мрачните да се бяха намесили твърде много.

Само че Ерту никога не бе гледал на Елфите на мрака като на врагове и освен това отдавна вече бе започнал да презира нескопосния магьосник. Може би един съюз между него и елфическите властелини щеше да бъде от полза и за двете страни.

— Кажи ми, несравними повелителю на разрухата — настоя Дризт. — Креншинибон в опасност ли е?

— Ха? — изсумтя демонът. — Дори и кулата, която е само отражение на мощта на Креншинибон, е непробиваема. Тя поглъща мощта на всяко нападение, насочено срещу огледалните й стени и я обръща срещу нападателите си. Единствено туптящият кристал, сърцето на Кришал Тирит, е уязвим. А той е скрит на сигурно място.

— Вътре?

— Разбира се.

— Ами ако някой успее да проникне в кулата? — упорстваше Дризт. — Достатъчно добре ли е защитено сърцето й?

— Невъзможно! — отсече демонът. — Освен ако някой дух не служи на простите рибари от Десетте града. Или някой жрец, или пък могъщ магьосник, който владее изкуството да разкрива онова, което е скрито за очите на простосмъртните. Господарите ти положително знаят, че входът на Кришал Тирит е невидим за очите на съществата, населяващи равнината, върху която е издигната в момента. Никое същество от Материалната равнина, дори и твоята раса, не е в състояние да проникне в кулата.

— Но… — нетърпеливо продължаваше Дризт.

Ерту го прекъсна:

— Дори и ако въпреки това, някой съумее да открие вратата — изръмжа той, — ще му се наложи да мине покрай мен. А и силата на Кесел във вътрешността на кулата наистина е значителна. Магьосникът се е превърнал в придатък на самия Креншинибон, живо оръдие за необхватната мощ на кристалния отломък. Сърцето е отвъд пресечната точка на силата на Кесел и мощта на кулата и продължава до самия връх, където…

Демонът внезапно млъкна, обзет от подозрение. Ако елфическите властелини се интересуваха от Креншинибон, не трябваше ли да знаят повече за слабите и силните му страни?

И в този миг Ерту разбра грешката си. Отново измери Дризт с поглед, ала този път го гледаше с други очи. Когато за първи път го видя, бе толкова изумен да се натъкне на Елф на мрака в тази част на света, че единственото, което търсеше, бе някакъв признак, който да му подскаже дали Дризт наистина принадлежи към расата на Мрачните. Опитал се бе да открие нещо, което да го издаде, в случай, че чертите му на Мрачен елф бяха просто зрителна измама, хитра и лесна магийка за промяна на външния вид, която бе по силите дори и на някой не особено могъщ магьосник.

Когато се убеди, че пред него наистина стои Мрачен елф, Ерту лесно повярва в историята на Дризт — всичко се връзваше прекрасно с онова, което знаеше за нравите на Мрачните.

Сега обаче демонът се вгледа и в останалите подробности — вещите, които елфът носеше у себе си, както и мястото, което бе избрал за срещата. Никое от нещата, които Дризт притежаваше, нито дори оръжията на кръста му, не излъчваше специфичната магическа мощ на подземния свят. А може би елфическите властелини бяха дали на съгледвача си други, пригодени само за повърхността, оръжия? От онова, което бе научил за Елфите на мрака по време на дългите години, които бе прекарал в тяхна служба, Ерту знаеше, че това е напълно възможно.

Ала творенията на хаоса оцеляваха, само защото не се доверяваха на никого.

Демонът все така не отделяше пронизващ поглед от елфа. Единственото, което свързваше Дризт с расата му, бе изящната сребърна верижка, висяща на врата му — украшение, което бе често срещано сред Елфите на мрака и където те обикновено носеха малки кесийки със злато. Когато се вгледа още по-внимателно, Ерту видя още една верижка, по-тънка от първата, която се виеше около първото украшение и се скриваше в дрехите на елфа, образувайки едва забележима гънка.

Необичайно, помисли си демонът. Дали пък изящното украшение нямаше да издаде нещо за притежателя си? Ерту протегна ръка към верижката и като изрече някакво заклинание, вдигна пръста си право нагоре.

Дризт потръпна, когато усети как малката фигурка се плъзва изпод дрехата и пада върху гърдите му, открита за очите на демона.

Злата усмивка на Ерту стана още по-широка, той вече нямаше очи, а само две цепки, през които проблясваше злокобен червен пламък.

— Доста необичаен избор за един Елф на мрака — подигравателно просъска той. — Очаквах да видя образа на Лолт, демоничната кралица на твоя народ. Това никак няма да й се понрави!

Изведнъж, като дошли от нищото, в ръцете на звяра се появиха огромен камшик и жесток, назъбен меч.

Дризт трескаво започна да прехвърля най-различни истории в ума си, търсейки някоя лъжа, която да се стори достатъчно убедителна на демона. Елфът тръсна глава — нямаше да лъже! Нямаше да опозори своята богиня!

На сребърната верижка висеше подарък от Риджис, саморъчно издялан от него от костите на една от малкото пъстърви, които полуръстът бе хванал. Дризт бе дълбоко трогнат, когато Риджис му го подари и смяташе, че това бе най-красивата резба, излизала някога изпод ръцете на приятеля му. С изящните си линии и преливащи сенки, това бе истинско произведение на изкуството.

На дългата сребърна верижка висеше бяла глава на еднорог, символът на богинята Миелики.

— Кой си ти, елфе? — с повелителен тон запита Ерту.

Демонът вече знаеше, че ще му се наложи да убие Дризт, но необичайната среща го бе заинтригувала. Мрачен елф, който служеше на Горската богиня? А на всичкото отгоре живее на повърхността! Много Мрачни елфи бе срещал Ерту през живота си, ала никога не бе чул някой от тях да се откаже от жестоките обичаи на народа си. Хладнокръвни убийци — всички до един — които бяха научили дори него, могъщия демон на хаоса, на някоя и друга тънкост в мъченията — това бяха те.

— Аз съм Дризт До’Урден, това е вярно — спокойно отвърна той. — Онзи, който се отрече от дома на Даермон Н’а’сшезбаернон!

Сега, когато бе приел извън всякакво съмнение, че ще му се наложи да се бие с чудовището, елфът вече не изпитваше никакъв страх. Обзе го спокойствието на кален в безброй битки воин, той бе готов да се възползва от всяка възможност, която му се изпречеше.

— Скиталец в служба на Гваерон Уиндстром, слуга на богинята Миелики — рече Дризт и се поклони ниско.

Когато се изправи, в ръцете си държеше двата ятагана.

— Трябва да те спра, изчадие на най-черното зло — заяви той — и да те пратя обратно в нищото на бездънната Бездна! В тази равнина няма място за звяр като теб!

— Безумецо! — изсмя се демонът. — Отказал си се от своя народ и въпреки всичко вярваш, че можеш да ме победиш!

От камъните около Ерту бликна изпепеляващ огън.

— От уважение към расата ти щях да бъда милостив и да те убия бързо, с един удар на оръжието си. Ала гордостта ти заслужава наказание. Ще те накарам да се молиш за собствената си смърт! Ела, опитай прегръдката на моя огън!

Жегата на демонските пламъци почти повали Дризт, ярката им светлина така изгаряше чувствителните му очи, че вече не виждаше противника си, а само неясна, мъглива сянка в дъното на пещерата. Успя да види как от ръката на чудовището се разлива тъмнина и разбра, че Ерту бе вдигнал страховития си меч. Дризт се дръпна, за да избегне жестокия удар, ала демонът внезапно залитна и нададе яростен рев.

Гуенивар се бе вкопчила във вдигнатата му ръка.

Протегнал крайник далеч от тялото си, огромният демон притисна пантерата към скалата, като се опитваше да не й позволи да забие зъбите си в някоя жизненоважна част от тялото му. Впила нокти и зъби в чудовищната ръка, Гуенивар разкъсваше плътта й.

Ерту сви лице от болка, ала реши да се разправи с котката по-късно. Най-важен си оставаше елфът. Демонът нееднократно бе виждал Мрачните да погубват враговете си с безбройни хитрости и магии и знаеше, че трябва да бъде нащрек.

Дългият камшик се уви около краката на Дризт и той, все още замаян от внезапната ярка светлина, която бе поразила очите му, не можа нито да отскочи встрани, нито да отбие удара. Ерту рязко дръпна дръжката на бича си и повали елфа на земята.

Пронизваща болка плъзна по краката на Дризт, а свирепият удар о твърдата скала при падането му, го остави без дъх. Знаеше, че трябва да действа светкавично, но заслепяващата светлина и внезапният удар на демона, го бяха замаяли. Усети, че влачат тялото му, почувства как горещината става все по-силна и по-силна. Успя да привдигне глава и видя, че огънят на чудовището обгръща краката му, все още обвити от жестокия камшик.

— Сега вече с мен е свършено — безстрастно констатира той.

Ала краката му не пламнаха.

Жадуващ да чуе агонизиращите писъци на безпомощната си жертва, Ерту дръпна още по-силно камшика и огънят обгърна цялото тяло на елфа. Въпреки това, Дризт не чувстваше болка, само лека топлина.

И тогава, изсъсквайки за последен път, сякаш и те не разбираха какво става, пламъците потрепнаха и угаснаха.

Никой от двамата противници не знаеше какво се бе случило току-що, но и двамата бяха сигурни, че другият го бе направил.

Ерту светкавично нанесе втори удар. Демонът стовари тежкия си крак върху гърдите на падналия елф и го притисна към твърдия камък. Ятаганът на Дризт отчаяно се впи в чудовищния крак, ала се оказа безсилен срещу съществото от Бездната.

Елфът извади и втория си ятаган, онзи, който бе взел от пещерата на дракона.

С яростен съсък, сякаш леденостудена вода бе заляла буен пламък, острието прониза коляното на демона. Щом докосна плътта на чудовището, дръжката на оръжието се нажежи, опарвайки ръката на елфа. После изведнъж стана леденостудена, сякаш искаше да угаси жарта, която даваше живот на Ерту, със своя мраз. Сега Дризт разбра защо пламъкът на демона не го бе изгорил.

Изумен, демонът нададе агонизиращ вик. Никога досега не му бяха нанасяли такъв удар! Олюлявайки се, чудовището се отдръпна и докато се опитваше да избяга от пронизващата болка, повлече след себе си Дризт, който с всички сили се бе вкопчил в ятагана. Толкова силно се мяташе обезумелият от болката демон, че Гуенивар отхвръкна от ръката му и се строполи върху коравите скали.

Не вярвайки на очите си, Дризт се втренчи в раната на Ерту. От дупката в коляното му излизаше пара, краищата на раната се покриха със скреж.

Ала ударът омаломощи и елфа. В битката си с могъщия демон, ятаганът бе изчерпил силата на Повелителя си, въвличайки го в двубоя с огненото чудовище.

Сега Дризт бе толкова изтощен, че не можеше да стои на краката си. Въпреки това той скочи към врага си, сякаш самият ятаган, жаден за победа, го теглеше напред.

Изходът на пещерата бе твърде тесен. Ерту не можеше нито да излезе навън, нито да избегне удара.

Ятаганът се впи в корема на демона.

Мощният взрив, който избухна, когато острието прониза самата сърцевина на живота на Ерту, изсмука силата на Дризт и го запрати назад. Елфът се строполи върху твърдите скали, неспособен да се изправи, ала напрягайки всичките си сили, той успя да запази съзнание — ужасяващата битка все още бушуваше в другия край на пещерата.

Ерту успя да достигне издатината, зад която се бе скрила по-рано Гуенивар. Залиташе и едва се държеше на краката си, но въпреки това се мъчеше да разпери крилата си. Те обаче безпомощно увисваха всеки път, когато се опиташе да ги повдигне. Ятаганът вече сияеше с бяла светлина, мощта, която се криеше в него, пулсираше в сърцевината му и го тласкаше все по-навътре. Демонът не можеше да издържи болката от допира дори на дръжката му, не можеше даже да го извади от челото си. И така, магическото острие остана в тялото му, гасейки огъня, който бе създадено да потушава.

Ерту разбра, че бе проявил небрежност, прекалено уверен в силите си и в способността си да убие всеки смъртен в двубой. Дори и не беше предположил, че може да се изправи срещу такова оръжие, никога досега не бе чувал за нещо подобно на жестокото острие, което сега изпиваше и последните му сили.

От разпорения му корем излезе пара и обви двамата противници.

— Успя да ме изпратиш отново в Бездната, подли елфе! — изплю се той срещу Дризт.

Слисан, елфът гледаше как бялата светлина на ятагана му става все по-силна, докато мракът на демона намалява с всеки изминал миг.

— Сто години, елфе! — извика Ерту. — Не е кой знае колко за нашите раси!

Парата все така се сгъстяваше, а сянката на чудовището се топеше все по-бързо и по-бързо.

— Сто години, Дризт До’Урден! — долетя гласът на Ерту от много далеч. — Пази се тогава! Ерту няма да бъде много далеч от теб!

Парата се изви във въздуха и изчезна. Последният звук, който Дризт чу, бе изтракването на железния ятаган, когато падна на скалата до него.