Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (26)

23
Под обсада

Рибарите от Каер Диневал, възползвайки се от отсъствието на лодките на Източен пристан (всичките му жители бяха отишли в Брин Шандер), ловуваха из най-южните води на езерото Диншиър.

Както винаги, лодките на Каер Кьониг кръстосваха северната част на езерото. Те бяха първите, които видяха задаващата се гибел.

Като рояк разярени оси, презряната армия на Акар Кесел връхлетя откъм север и се спусна към Ледовития пролом.

— Вдигайте котва! — изкрещя Шермонт, последван от останалите капитани, когато успяха да се съвземат от първоначалния шок. Ала още тогава знаеха, че няма да успеят да стигнат навреме.

Челните редици на гоблиновата армия нахлуха в Каер Кьониг.

Мъжете в лодките видяха огнените езици, които се издигнаха в небето, когато къщите им пламнаха. Чуха кръвожадните крясъци на свирепите нашественици.

Чуха предсмъртните викове на семействата си.

Жените, децата и старците, останали в Каер Кьониг, дори и не помислиха да се съпротивляват. Побягнаха. В отчаян опит да спасят живота си, те бягаха. Гоблините ги преследваха и ги съсичаха на място.

В пристанището връхлетяха великани и людоеди и смазаха хората, които махаха на лодките да се върнат на брега. Някои от тях се издавиха в студените води на езерото.

Великаните носеха грамадни торби и когато храбрите рибари заприиждаха към пристанището, към тях полетяха огромни камъни, пробиващи лодките им, а тях запращащи в ледената прегръдка на водата.

Нови и нови гоблини прииждаха в обречения град, ала по-голямата част от огромната войска отмина и продължи към следващата цел, Каер Диневал. По това време, неговите жители, видели черния дим и чули отчаяните писъци, вече бягаха към Брин Шандер или, застанали на пристанището, се опитваха да накарат рибарите да се приберат от езерото.

Но макар и подпомагани от източния вятър в отчаяния си порив да достигнат брега, лодките на Каер Диневал трябваше да изминат дълги мили, докато стигнат пристанището. Рибарите видяха стълбовете дим да се издигат над града и разбраха какво ставаше там. Разбраха също, че въпреки силния вятър, който издуваше платната им, няма да успеят да стигнат навреме. И все пак, когато черните облаци покриха най-северните части на града, от всички палуби се разнесоха невярващи, пълни с болка стонове.

Тогава Шермонт взе доблестно решение. Виждайки, че градът му бе обречен, той предложи обединение със своите съседи.

— Не можем да влезем! — провикна се той към капитана на един от съседните кораби. — Предайте на останалите: отиваме на юг! Пристанището на Диневал още не е превзето!

* * *

От една наблюдателна кула в стените на Брин Шандер, Риджис, Касиус, Агорвал и Гленсатер с ужас гледаха как зловещата армия се изсипва от двата опустошени града и бързо настига бягащите от Каер Диневал хора.

— Отвори портите, Касиус! — извика Агорвал. — Трябва да им помогнем! Не могат да се спасят, освен ако не изпратим войска, която да забави преследвачите им!

— Не! — мрачно отвърна Касиус — колкото и да го болеше, осъзнаваше, че носи още по-голяма отговорност от тази да спаси шепа бегълци. — Имаме нужда от всеки мъж, за да защитим Брин Шандер. Навън ще сме безсилни срещу такава огромна армия. Градовете на Диншиър са обречени!

— Те са безпомощни! — изкрещя Агорвал. — В какво ще се превърнем, ако не можем да защитим братята си! Какво право имаме да стоим зад тази стена и да гледаме как посичат хората ни!

Касиус поклати глава, твърдо решен да защити Брин Шандер.

Ала в този миг откъм Бременския проход се зададе нова група бегълци. Обзети от ужас при вида на подпалените Каер Кьониг и Каер Диневал, жителите на незащитения Термалайн бягаха. Повече от хиляда човека се опитваха да се спасят и отчаяно тичаха към Брин Шандер. Като пресметна скоростта, с която се движеха и разстоянието, което ги делеше от сигурността на престолния град, Касиус разбра, че бегълците скоро щяха да се озоват в откритото поле пред северните порти на града.

Където гоблините щяха да ги хванат.

— Върви! — обърна се той към Агорвал.

Брин Шандер имаше нужда от воините му. Но ако не отидеха, полето пред тях скоро щеше да бъде залято от кръвта на жените и децата.

Агорвал поведе храбрите си воини по североизточния път, търсейки място, където да изкопаят окопи. Избраха малко хълмче, където пътят леко се спускаше надолу. Там бойците залегнаха и зачакаха, готови да се бият и да умрат. Край тях преминаваха последните бегълци, изпълнени с ужас и отчаяние, като виждаха, че няма да успеят да достигнат стените на Брин Шандер, преди гоблините да ги връхлетят.

Възбудени от мириса на човешка кръв, челните редици на чудовищната армия вече достигаха последните бегълци, най-вече майки, които носеха на ръце малките си деца. Насочили цялата си стръв към лесната плячка, гоблините забелязаха отряда на Агорвал, едва когато бойците се врязаха в редиците им.

А тогава вече бе твърде късно.

Храбрите термалайнци изстреляха колчаните си срещу чудовищата и когато и последната им стрела вече стърчеше от гърлото на някой гоблин, захвърлиха лъковете и с голи мечове се впуснаха в ръкопашен бой. Те се биеха безстрашно, като хора, приели жестоката си съдба, с гордо изправена глава. Труповете на гоблините скоро осеяха земята, а нови и нови чудовища разярено напираха напред, само за да бъдат и те посечени на свой ред.

Ала войската на Акар Кесел като че ли нямаше край. Всеки път, когато някой гоблин паднеше мъртъв, две нови чудовища заемаха мястото му. Много скоро самоотвержените термалайнци бяха обградени с море от гоблини.

Агорвал успя да се изкачи едно малко възвишение и погледна към Брин Шандер. Жените бяха далеч напред, ала се движеха бавно. Ако сега воините му се обърнеха и побегнеха, щяха да настигнат бегълците още преди да са изкачили хълма на престолния град. А гоблините щяха да ги следват плътно по петите.

— Трябва да се притечем на помощ на Агорвал! — извика Гленсатер.

Ала този път Касиус не отстъпи:

— Агорвал изпълни задачата си — отвърна той. — Бегълците ще успеят да се доберат до стените. Няма да пращам още бойци на смърт! Дори и всички воини от Десетте града да излязат на бой сега, ще са безсилни срещу тази чудовищна войска!

Мъдрият представител на Брин Шандер бе разбрал, че да победят Акар Кесел само със сила ще бъде невъзможно.

Жалостивият Гленсатер помръкна.

— Вземи един отряд — склони най-сетне Касиус — и върви да помогнеш на изтощените бегълци да се изкачат!

Воините от Термалайн бяха притиснати отвсякъде. От високото си място Агорвал погледна назад и се зарадва — жените и децата бяха спасени! После обърна очи към високите стени на Брин Шандер и макар да не можа да различи Риджис, Касиус и останалите сред множеството, което ужасено наблюдаваше отчаяната битка, знаеше, че те са там и го гледат — самотна фигурка, гордо изправена върху малкото възвишение.

Все така прииждаха пълчищата гоблини, скоро ги връхлетяха орки и вербези. Агорвал вдигна оръжие в последен поздрав към приятелите си. Щастлива усмивка озари лицето му, когато се обърна и заедно с воините си се вряза в редиците на презрените врагове — това бе най-славният миг в живота на доблестните термалайнци.

Риджис и Касиус видяха как черната вълна на чудовищата помете до един храбрите бойци от Термалайн.

Далеч под тях, тежките порти шумно се захлопнаха. Бегълците бяха спасени.

* * *

Славна бе победата на термалайнци, ала на твърде висока цена. Единствените, които се биха с войската на Акар Кесел този ден и наистина успяха да спечелят битката, бяха джуджетата. Дни наред се бяха подготвяли ковачите от Митрал Хол за нашествието на черната армия, ала когато най-сетне дойдоха, чудовищата замалко не ги отминаха без да ги забележат. Желязната воля на магьосника беше подчинила всички гоблини и с нечувана досега дисциплина (още по-смайваща, като се вземе предвид, че рамо до рамо крачеха десетки различни и враждуващи помежду си племена), войската се придържаше към ясния план, който й нареждаше какво точно да прави в първоначалното нападение. А джуджетата не бяха включени в този план… засега.

Ала бойците на Бруенор също имаха свой — различен — план. Нямаха никакво намерение да се затворят в пещерите си преди да са отсекли поне няколко гоблинови глави или да са строшили краката на поне двама-трима великани.

Неколцина от брадатите воини се изкатериха до южния край на долината и когато видяха чудовищата на Кесел да се задават по пътя, започнаха да ги предизвикват, крещейки проклятия и подигравки. Не че имаше нужда от обидите. Орките и гоблините мразят джуджетата повече от всяка друга раса и при вида на Бруенор и бойците му, чудовищата на мига забравиха изричните заповеди на Кесел. Вечно жадни за джуджешка кръв, много от воините на магьосника се отделиха от редиците на черната войска.

Джуджетата ги оставиха да се приближат, подмамвайки ги с подигравки и когато чудовищата почти ги бяха достигнали, Бруенор и бойците му бързо се отдръпнаха от скалистия хребет и се спуснаха надолу.

— Елате да си поиграем, глупави псета! — злобно се изсмя Бойният чук и се втурна след воините си.

Докато се скриваше от погледа на преследвачите си, джуджето си играеше с някакво въженце — беше измислил една малка хитринка и сега гореше от желание да я изпробва.

Гоблините се втурнаха в скалистата долина и толкова много бяха презрените чудовища, че на всяко джудже се падаха по четири. С тях дойдоха и повече от двадесет свирепи людоеда.

С чудовищата и с тях беше свършено.

Джуджетата все така ги подмамваха след себе си, надолу през скалистата долина, към тесните, стръмни скали, които скриваха входовете на пещерите им. Мястото очевидно бе превъзходно за засада, но глупавите гоблини, освирепели при вида на най-върлите си врагове, не спряха и за миг, без изобщо да заподозрат каква опасност ги дебне.

Когато повечето от тях достигнаха стръмните скали, а останалите вече навлизаха в долината, враговете им задействаха първия си капан. Кати-Бри, въоръжена, но добре скрита в дъното на тунелите, дръпна един лост и задвижи приспособлението, издигнато в горната част на долината. Тонове камъни и чакъл затрополиха надолу и смазаха последните редици на нахлуващите чудовища. Малцината, които успяха да се спасят от каменната лавина, откриха, че пътят им назад бе отрязан от скалите и мъртвите тела на другарите им — нямаше къде да избягат.

Иззад близките скали засвистяха тетиви, изскочи един отряд джуджета и се нахвърли върху челните редици на гоблиновата войска.

Бруенор обаче не беше сред тях. Скрит по-напред по пътя на чудовищата, той гледаше как гоблините минават покрай него, без да го забележат. Лесно можеше да ги нападне, ала сега бе излязъл за по-едър дивеч — чакаше да се появят людоедите. Въженцето в ръцете му отдавна бе внимателно премерено и завързано. Надяна единия му край около кръста си, а другият завърза здраво за една скала. След това откачи от кръста си две бойни брадви.

Планът му бе рискован, може би най-опасното нещо, което бе опитвал през живота си. И все пак Бруенор изпитваше единствено приятна възбуда и когато най-сетне чу людоедите да се приближават, по лицето му се разля доволна усмивка. Едва сдържа смеха си, когато две от чудовищата преминаха по тясната пътечка, край която се бе скрил.

Бруенор изскочи иззад прикритието си и запрати двете брадви към главите на враговете си. Людоедите се приведоха и с лекота ги избегнаха. Ала те не знаеха, че тези удари целяха само да отклонят вниманието им.

В това нападение истинското оръжие на Бруенор щеше да бъде собственото му тяло.

Изненадани от внезапната поява на джуджето, двете чудовища загубиха равновесие при опита си да избегнат връхлитащите брадви. Всичко вървеше по план — людоедите все още не бяха успели да стъпят здраво на краката си, когато Бруенор с всичка сила се нахвърли върху един от тях, събаряйки го върху другаря му.

Вкопчени един в друг, тримата се претърколиха от тясната скала.

Един от людоедите успя да стовари огромната си ръка върху лицето на джуджето, но то здраво го захапа и чудовището светкавично го пусна. В продължение на един дълъг миг тримата летяха надолу, вече не отделни тела, а кълбо от размахани ръце и крака. В този миг въжето на Бруенор се опъна и го измъкна от прегръдката на людоедите.

— На добър час, момчета! — провикна се Бруенор след тях, когато въжето спря падането му. — И предайте много поздрави на скалите долу!

Въжето още се люлееше напред-назад и Бруенор успя да скочи върху една от близките скали, която водеше към мините. Безпомощните му жертви все още падаха надолу… към своята смърт. През цялото време гоблините, които идваха след людоедите, наблюдаваха онова, което ставаше пред очите им с нямо изумление. Сега най-сетне успяха да се съвземат от слисването си и веднага видяха прекрасната възможност, която им се откриваше — щяха да проникнат в пещерите на джуджетата, като се спуснат по въжето, което все още се полюляваше пред входа на една от тях. Един по един, те се заспускаха по него.

Само че не знаеха едно — Бруенор бе предвидил и това. В началото гоблините не можеха да разберат защо въжето така се хлъзга в ръцете им. Недоумението им не продължи дълго — само след миг джуджето отново се появи върху скалата, хванал края му с едната си ръка и голяма факла с другата.

Пламъчето лизна намазненото въже и бързо запълзя нагоре. Гоблинът, който се намираше най-близо до върха, светкавично спря да се спуска и успя да се изкатери обратно на пътеката. Останалите последваха двамата людоеди. Един от гоблините като че ли щеше да се спаси — вместо да се разбие на острите скали долу, той тежко се стовари върху скалата, на която стоеше и Бруенор. Преди да успее да се изправи на крака, Бруенор го ритна и той полетя след другарите си.

Джуджето одобрително кимна, докато наблюдаваше блестящия успех, който малката му хитринка имаше. Трябваше добре да я запомни — не се знаеше кога пак ще да му потрябва. И като плесна с ръце, Бруенор влезе през входа, който се намираше на скалата и хукна към по-високите тунели.

На горните скали, джуджетата се биеха и постепенно отстъпваха все по-назад. Планът им бе не да се вкопчат в смъртоносна битка отвън, а да подмамят враговете си във вътрешността на пещерите. Жаждата за кръв замъгляваше и малкото разум, който те имаха и без да се поколебаят и за миг, чудовищата влязоха в капана, твърдо убедени, че джуджетата бягат, уплашени от тях. Скоро, вярваха глупавите чудовища, враговете им щяха да бъдат притиснати.

Из тунелите зазвънтяха мечове. Джуджетата все така отстъпваха назад, подмамвайки гоблините към последния капан. Внезапно, от вътрешността на пещерите се разнесе силен тръбен зов. Като по команда, джуджетата се обърнаха и хукнаха надолу по тунелите.

Гоблините и людоедите, убедени, че най-сетне са разгромили враговете си, спряха само за миг, колкото да нададат победоносни викове и се втурнаха след тях.

Ала дълбоко в недрата на мините се раздвижиха лостове. Последният капан най-сетне бе щракнал около бойците на Акар Кесел. Всички входове на пещерите се срутиха. Земята яростно се тресеше под тежестта на падащите скали. Целият склон се сгромоляса и затрупа изходите.

Единствените чудовища, които успяха да се спасят, бяха бойците от челните редици. И докато те стояха объркани, оглушени от трясъка на падащите камъни и заслепени от огромния облак прах, който се виеше във въздуха, скритите наблизо джуджета светкавично ги посякоха.

Дори и хората в далечния Брин Шандер бяха обзети от ужас, когато чуха страшния тътен. Всички се завтекоха към северната стена и смаяни видяха огромните кълба дим, които се носеха във въздуха. Ясно бе какво се е случило, мислеха си те — джуджетата са погубени.

Ала Риджис не мислеше така. Полуръстът завиждаше на джуджетата — сега, макар и откъснати от външния свят, те бяха на сигурно място в обширните си подземни тунели. Още щом видя пламъците да се издигат над Каер Кьониг и Каер Диневал, Риджис разбра, че докато чакаше появата на приятеля си от Самотната кория, бе загубил възможността да избяга.

Сега не му оставаше друго, освен безпомощно да гледа как черните пълчища прииждат към Брин Шандер.

* * *

Лодките на Маер Дуалдон и Езерото на алените води се прибраха в пристанищата си в мига, в който разбраха какво става. Намериха семействата си в безопасност, поне засега. Само жителите на Термалайн завариха града си опустял. Единственото, което им оставаше, докато се връщаха в езерото, бе да се надяват, че близките им са успели да се доберат невредими до Брин Шандер или някое друго сигурно място. Знаеха, че вече няма с какво да им помогнат — съвсем ясно виждаха как северните отряди на армията на Акар Кесел плъзват из земите, които водеха към обречения им град.

Таргос, почти толкова добре защитен, колкото Брин Шандер и единственият град, който имаше някаква надежда да устои поне известно време на многочислената войска на Кесел, отправи покана към термалайнци да влязат в пристанището му. Рибарите от Термалайн, които съвсем скоро щяха да останат бездомни, с радост приеха гостоприемството на доскорошните си врагове. На фона на огромната катастрофа, която бе надвиснала над главите им, дребнавите им караници с народа на Кемп изглеждаха жалки.

* * *

Чудовищата, събрали се пред стените на Брин Шандер, бяха сигурни, че ще пометат града още преди залез-слънце. Те следваха плана на Акар Кесел до най-малката подробност. Повечето от воините се отклониха на север и се разположиха в откритото поле между Таргос и Брин Шандер — сега вече войските на двата най-силни града не можеха да се обединят.

Няколко от гоблиновите племена се бяха откъснали от основната част на войската и сега се насочваха към Термалайн, изгарящи от желание да опустошат третия си град за този ден. Но когато откриха, че поселището е изоставено, чудовищата не подпалиха сградите. Сега една част от войската на Кесел разполагаше с прекрасен лагер, където можеха да изчакат планираната обсада, заобиколени от всякакви удобства.

Като две огромни вълни, още хиляди чудовища дойдоха от юг и се присъединиха към армията на магьосника. Толкова огромна бе войската на Кесел, че бойците му изпълниха обширното поле, което се простираше между Брин Шандер и Термалайн и пак останаха предостатъчно воини, които да обградят стените на престолния град.

Всичко това стана така бързо, че когато бесният щурм на гоблините най-сетне свърши, настъпи още по-страшна тишина. Ужасяващото затишие продължи само няколко минути, после напрежението отново започна да нараства.

— Защо просто не приключат с това? — обърна се Риджис към двамата представители, които стояха до него.

Касиус и Гленсатер, които знаеха много повече за битките от полуръста, прекрасно разбираха какво става.

— За никъде не бързат, малки приятелю — обясни Касиус. — Времето е на тяхна страна.

И тогава Риджис разбра. През дългите години, които бе прекарал из южните земи, полуръстът бе чувал не един и два разказа, описващи ужасите на обсадата.

Пред очите му се появи образът на Агорвал, щастието изписано на лицето му и готовността да умре храбро, защитавайки своя народ. Риджис изобщо не искаше да умира, храбро или не, ала лесно можеше да си представи какво ги очакваше сега, него и хората от Брин Шандер.

Внезапно разбра, че завижда на Агорвал.