Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (25)

22
С благородна кръв, ала с подвиг

Топлината на малкия огън върна Уолфгар към живота. Замаян, варваринът отвори очи и докато се измъкваше от одеялото, което не си спомняше да бе взимал със себе си, се опита да разбере къде се намира. После видя мъртвото тяло на Смразяващия на няколко метра от себе си, видя и огромната ледена висулка, която още стърчеше от гърба на дракона. Тъмата около главата му се бе разпръснала и Уолфгар смаяно видя колко точно бе насочвал стрелите си елфът, без дори да вижда къде да се прицели. Една от тях стърчеше от лявото око на дракона, черните пера на още две стърчаха от устата му.

Варваринът протегна ръка към сигурността, която му даваше допирът на Щитозъб. Ала чукът го нямаше никъде. Борейки се с болката и вцепенението в краката си, Уолфгар успя да се изправи и отчаяно затърси оръжието си. И къде ли, зачуди си той, бе елфът?

Внезапно от другия край на пещерата долетя някакъв шум. Пристъпвайки едва-едва на вкочанените си крака, Уолфгар се приближи и предпазливо погледна. Застанал на върха на огромна купчина злато, Дризт държеше чука му и разбиваше леда, който я бе сковал.

Елфът забеляза приближаването на приятеля си и като се поклони ниско, го приветства:

— Добра среща, Убиецо на дракона!

— Добра среща, приятелю елф! — отвърна Уолфгар, безкрайно щастлив, че отново го вижда. — Дълго трябва да си ме следвал!

— Не чак толкова — рече Дризт и откърти още едно парче лед от купчината злато. — Скучно бе в Десетте града, а не можех да те оставя да ме изпревариш в нашата надпревара! Десет и половина на десет и половина… и един дракон, който трябва да си поделим. Настоявам за половината от заслугата!

И елфът широко се усмихна.

— Твоя е и то напълно заслужено! — съгласи се Уолфгар. — Както и половината плячка.

Дризт посочи малката кесийка, която висеше на сребърна верижка около врата му.

— Само няколко дреболии — обясни той. — Не ми трябват богатства, пък и надали бих могъл да изнеса кой знае какво оттук. Няколко дреболии ми стигат.

Той разрови златото, което бе успял да изчисти от леда и напипа инкрустирана с диаманти дръжка на меч, върху която изкусната ръка на незнаен майстор бе изваяла котешка муцуна. Привлечен неудържимо от изящната красота на дръжката, Дризт с треперещи пръсти издърпа оръжието изпод златото.

Ятаган. Извитото острие бе от блестящо сребро, обточено с брилянти. Елфът го вдигна и се възхити на лекотата и съвършения му баланс.

— Няколко дреболии… и това — поправи се той.

* * *

Дори и преди да се изправи срещу дракона, Уолфгар се тревожеше как щеше да излезе от подземния лабиринт.

— Течението е твърде силно, дори и да можехме да се изкачим обратно по високия водопад, затова няма как да се върнем оттам — рече той на Дризт, макар да бе сигурен, че елфът отлично знае това. — А дори и да успеем някак си да се преборим с водата, нямам повече мазнина, която да ни стопли, щом излезем от езерото.

— Нямам никакво намерение отново да минавам през водите на Незамръзващото езеро! — увери го Дризт. — Но недей забравя, че достатъчно дълго съм се скитал по света, за да се озова в такова положение без да съм подготвен за него! Откъде, мислиш, се взеха дървата за огъня и одеялото, с които те стоплих? Донесох ги чак дотук, увити в тюленови кожи. Както и това!

И Дризт извади от колана си тривърха кука и тънко, но яко въже — опитният елф вече бе намерил начин да се измъкнат от ледената пещера.

Високо горе, там, откъдето се бе откъснала огромната висулка, сега зееше дупка и именно нея посочи Дризт на варварина.

— Не мога и да се надявам да хвърля куката толкова високо — рече той, — но за твоята сила това е нищо и никаква работа!

— По всяко друго време щеше да си прав — отвърна Уолфгар. — Ала сега не ми е останала и капчица сила.

Само на косъм се бе разминал варваринът със смъртта, когато вледеняващият дъх на дракона го беше опарил и сега, когато го нямаше адреналинът на битката, който го бе поддържал преди, той още по-силно усещаше свирепия студ, който го хапеше жестоко.

— Боя се, че вцепенените ми пръсти не могат даже да задържат куката!

— Тичай тогава! — каза елфът. — Нека вкочаненото ти тяло само се сгрее!

Уолфгар дори не го изчака да довърши и скочи. Обиколи просторната пещера няколко пъти и скоро усети как кръвта започва да кипи във вкочанените му крака и ръце — топлината на тялото му бързо се завръщаше и плъзваше във вените.

Още на второто хвърляне успя да промуши куката през дупката и почувства как тя здраво се закачи за някакъв леден къс навън. Дризт се изкачи пръв — бяха му нужни само няколко минути, за да се изкатери до върха.

Уолфгар довърши каквото имаше в пещерата, напълни една торба със скъпоценности и всичко, което можеше да му потрябва, и тръгна след приятеля си. На варварина му беше много по-трудно да се изкачи по въжето, но с помощта на Дризт успя да стигне до върха преди залязващото слънце да се скрие зад хоризонта.

Прекараха нощта край езерото. Вечеряха с месото от кошутата, която Уолфгар бе убил и, сгрявани от топлата пара, която се кълбеше над горещите води, успяха да си починат — нещо, от което телата им отчаяно се нуждаеха.

Потеглиха на запад още преди зората. Бягаха рамо до рамо в продължение на два дни със същата трескава бързина, с която бяха летели на изток преди това. Когато стигнаха до дирята на варварските племена, която Уолфгар бе видял на идване, и двамата разбраха, че най-сетне бе дошло време да се разделят.

— Сбогом, приятелю! — рече варваринът и се приведе, за да разгледа дирите по-добре. — Никога не ще забравя всичко, което стори за мен!

— Сбогом и на теб, Уолфгар! — отвърна Дризт, а в очите му проблесна мъка от предстоящата раздяла. — И нека още дълги години могъщият ти чук всява ужас сред враговете ти!

И елфът се втурна напред без да се обърне нито веднъж, чудейки се дали някога отново щеше да види приятеля си жив.

* * *

Когато най-сетне съзря в далечината лагера на събралите се племена, Уолфгар спря за миг, въпреки че нямаше време за губене и се опита да разбере какви чувства го изпълват в този момент. Само преди пет години един по-млад Уолфгар бе отишъл на подобно събиране и бе влязъл в лагера, гордо стиснал в ръце знамето на Лоса. Бе пял песента на Темпос и бе пил медовина в прослава на божеството заедно с останалите бойци, които на другия ден щяха да се бият — и да загинат — рамо до рамо с него. Тогава битката му изглеждаше съвсем различна — просто още едно славно изпитание за силите на воина.

— Каква наивност! — промърмори той, като си припомни невежеството, в което тънеше тогава.

Ала вече не бе същият. Бруенор и Дризт бяха станали негови приятели и учители и като го накараха да види човешкото лице на онази безлична маса, която дотогава за него бе просто „врагът“, го изправиха лице в лице с жестоките последици от действията му.

Разяждаща горчивина запълзя в гърлото на Уолфгар при мисълта, че племената отново се готвеха за нападение над Десетте града. И сякаш това не бе достатъчно отвратително само по себе си, та трябваше да види как гордият му народ отива на война рамо до рамо с гоблини и великани!

Когато се приближи до стана, Уолфгар видя, че този път варварите не бяха издигнали Залата на медовината. В средата, заобиколени от огньовете на обикновените бойци, стояха само няколко малки палатки, на всяка от които се развяваше знамето на някое племе. Уолфгар ги разгледа и видя, че там се бяха събрали почти всички племена на тундрата, ала броят на воините едва надхвърляше половината от огромната войска, която преди пет години бе потеглила срещу Десетте града. Дризт бе прав, с болка си помисли Уолфгар, народът на тундрата още не се бе съвзел от жестокото клане по склоновете на Брин Шандер!

Двама стражи се насочиха към него. Уолфгар не възнамеряваше да се промъква незабелязано в лагера на народа си и сега остави Щитозъб в краката си и вдигна ръце нагоре в знак, че идва с добри намерения.

— Кой си ти, дето идваш сам и непоканен на Съвета на Хийфстааг? — обади се един от стражите и огледа непознатия, силно впечатлен от силата на Уолфгар и могъщото оръжие, което странникът бе оставил в краката си. — Не ще да си някой просяк, благородни боецо, ала не знаем името ти.

— Знаеш го, Ревик, сине на Йорн Червения — отвърна Уолфгар, разпознавайки мъжа като свой съплеменник. — Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Изгубихте ме преди пет години, когато поехме срещу Десетте града.

Младежът внимателно подбираше думите си така, че да не спомене жестокото поражение, което бяха претърпели тогава — варварите не говореха за битките, които са загубили в миналото.

Ревик се вгледа в младия мъж. Покойният Беорнегар беше негов приятел, познаваше и сина му, малкия Уолфгар. Пресметна годините, които бяха отминали от последния път, когато бе видял момчето и го сравни с възрастта на младия мъж, който стоеше пред него сега. Приликите не можеха да бъдат просто съвпадение.

— Добре дошъл у дома, сине на Беорнегар! — топло го приветства той. — Времето е било щедро към теб!

— Така е наистина — отвърна Уолфгар. — Велики чудеса видях и много мъдрост познах. Много имам да ви казвам, ала не му е сега времето за празни приказки. Дойдох да се срещна с Хийфстааг.

Ревик кимна и поведе младежа покрай огньовете:

— Хийфстааг ще се зарадва на завръщането ти.

— Надали — промърмори Уолфгар, без другите да го чуят.

* * *

Любопитни, воините се тълпяха около огромния млад мъж, който отиваше към най-голямата палатка, издигната в средата на лагера. Ревик влезе в нея, за да съобщи на краля за пристигането на Уолфгар и веднага се върна — новодошлият можеше да заповяда вътре.

Уолфгар метна Щитозъб през рамо, ала не направи и крачка към палатката, която Ревик държеше отворена пред него.

— Онова, което имам да кажа, ще изрека открито пред всички! — провикна се той така, че Хийфстааг да го чуе. — Нека Хийфстааг дойде при мен!

При това предизвикателство сред насъбралите се варвари се разнесе изумен шепот — та във вените на сина на Беорнегар не течеше кралска кръв!

Хийфстааг изскочи от палатката си. Спря се на един-два метра от младока, който се бе осмелил да го предизвика и като изпъчи гърди, яростно впери единственото си око в него. Тълпата затаи дъх в очакване свирепият крал да смачка дръзкия младеж.

Ала Уолфгар спокойно отвърна на погледа на Хийфстааг, без да отстъпи и крачка назад.

— Аз съм Уолфгар! — гордо заяви той. — Син на Беорнегар, син на Беорне; воин на Лоса; участвал в Битката при Брин Шандер; повелител на Щитозъб, Врага на великаните — тук той вдигна високо бойния чук — приятел на джуджетата от мините и ученик на един скиталец от Гваерон Уиндстром; убиец на великани и унищожител на скверните им бърлоги; погубил Едноустия, повелител на ледените великани.

Тук той спря за миг, очите му се присвиха, а по устните му се разля усмивка — искаше да засили още повече напрежението, с което насъбралите се наоколо воини очакваха следващите му думи. Когато най-сетне бе сигурен, че е приковал вниманието на всички, той продължи:

— Аз съм Уолфгар, Убиецът на дракона!

Хийфстааг потръпна. В цялата тундра нямаше друг, който да носи такава висока титла.

— Искам правото да предявя Предизвикателството! — продължи Уолфгар и този път в гласа му ясно се долавяха заплашителни нотки.

— Ще те смачкам! — отвърна едноокият крал с цялото спокойствие, на което бе способен.

Нямаше човек на този свят, от когото да се бои, ала все пак не можеше да пренебрегне току-така мощните рамене и яките мускули на Уолфгар. А и нямаше намерение да рискува властта си точно сега, когато победата над рибарите от Десетте града им беше вързана в кърпа. Ако успееше да злепостави младия воин, народът никога нямаше да позволи двубоят да се състои — щяха да накарат младежа да се откаже от Предизвикателството, а не бе изключено и да го убият.

— Докажи ми, че във вените ти тече благородна кръв и тогава ще приема Предизвикателството!

— Готов си да поведеш хората на война, само защото някакъв магьосник ти е заповядал! — отвърна Уолфгар и се ослуша, за да разбере дали воините одобряваха думите му или не. — Готов си да ги накараш да се бият рамо до рамо с гоблини и орки!

Никой не се осмели да се обади, ала Уолфгар почти осезаемо почувства безмълвния гняв, който предстоящата битка предизвикваше в гърдите на мнозина от воините. Това обясняваше и защо не бяха издигнали Хенгорот. Хийфстааг бе достатъчно умен, за да знае, че едва сдържаната ярост на хората лесно можеше да избухне по време на едно такова празненство.

Ревик се намеси преди кралят да бе успял да отговори… с думи или с оръжие.

— Сине на Беорнегар — твърдо рече той, — все още не си си спечелил правото да оспорваш заповедите на краля! Ти отправи Предизвикателството, а традицията повелява да докажеш правото си на такъв двубой. Как ще го направиш — с благородна кръв или с подвиг?

Вълнението ясно се усещаше в гласа на Ревик и Уолфгар разбра, че старият приятел на баща му се бе намесил, за да предотврати една разпра, която нямаше да бъде истински Двубой и поради това, резултатът от нея нямаше да бъде признат от воините. По-възрастният варварин явно бе сигурен, че младият боец щеше да получи правото да оспори властта на едноокия крал. Уолфгар усети, че не само Ревик, а и много от останалите варвари тайно се надяваха, че Хийфстааг ще бъде победен.

Уолфгар изпъна рамене и самоуверено се усмихна на противника си. Твърдо бе убеден, че хората следват позорните заповеди на краля си, само защото традицията го повелява и защото не можеха да излъчат достоен претендент, който да го победи и това му даваше сили.

— С подвиг! — разнесе се спокойният му глас.

Без да отделя очи от едноокия крал, Уолфгар развърза одеялото, което носеше на гърба си, извади два предмета, които напомняха копия и небрежно ги хвърли в краката на Хийфстааг. Из редиците на варварите се разнесе смаян шепот, дори кралят пребледня и отстъпи назад.

— Предизвикателството не може да бъде отхвърлено! — провикна се Ревик.

На земята лежаха рогата на Смразяващия.

* * *

Хийфстааг почистваше огромната си брадва, ала студената пот, която бе избила по челото му, издаваше напрежението му.

— Убиец на дракона, как ли пък не! — изсумтя неубедително той, когато неговият знаменосец влезе в палатката. — Спънал се е в някой спящ червей, мен ако питаш!

— Моля за извинение, могъщи кралю! — обади се младият мъж. — Ревик ме изпрати да ти кажа, че уреченият час настана.

— Прекрасно! — изсмя се Хийфстааг и прокара пръст по блестящото острие на брадвата. — Ще науча сина на Беорнегар да уважава краля си!

Воините на Лоса образуваха кръг около двамата противници. Въпреки че предстоящата битка засягаше племето на Хийфстааг, застанали на почетно разстояние, останалите варвари с интерес наблюдаваха приготовленията. Победителят от този двубой щеше да стане крал на най-могъщото племе на тундрата, а това пряко ги засягаше.

Ревик пристъпи в кръга и застана между двамата противници.

— До мен стоят Хийфстааг, крал на Племето на лоса — провикна се той и започна да изрежда многобройните титли и подвизи на едноокия крал.

Увереността на Хийфстааг се завърна докато слушаше дългия списък, макар че решението на Ревик да започне с неговото име, го учуди и ядоса. Едноокият постави ръце на хълбоците си и заплашително изгледа застаналите наблизо воини. Когато те уплашено заотстъпваха назад един по един, по лицето му плъзна самодоволна усмивка. Опита се да стресне и противника си, но и този път Уолфгар дори не трепна пред застрашителния му поглед.

— И Уолфгар — продължаваше Ревик, — син на Беорнегар и претендент за трона на Лоса!

Разбира се, списъкът на Уолфгар бе много по-кратък от този на Хийфстааг. Ала последният подвиг, който Ревик прочете, незабавно изравни двамата противници:

— Убиец на дракона! — провикна се Ревик и почтителната тишина, която цареше до този момент, отстъпи място на възбуден шепот — чуваха се най-различни истории за това как точно Уолфгар бе погубил Смразяващия.

Ревик за последен път погледна двамата съперници и излезе от кръга.

Настанал бе мигът на истината.

Двамата противници направиха няколко крачки по края на кръга, без да откъсват поглед един от друг — всеки търсеше да открие някаква слабост у съперника си. Уолфгар забеляза нетърпението, един от основните недостатъци на варварите, изписано по лицето на Хийфстааг. Ако не бяха суровите уроци на Дризт До’Урден, той щеше да е същият, ала бързите ятагани на елфа отдавна го бяха научили, че първият удар далеч не е така важен, както последния.

Най-сетне Хийфстааг не издържа и като изсумтя презрително, се нахвърли върху врага си. Уолфгар също изръмжа и се престори, че се кани да посрещне удара. Ала в последния миг се отдръпна и Хийфстааг, повлечен от замаха на тежкото си оръжие, се препъна и връхлетя върху най-близкостоящите зрители.

Едноокият крал бързо се съвзе и се нахвърли върху врага си с още по-голямо озлобление. Или поне така си мислеше Уолфгар. Ала Хийфстааг, който бе крал вече дълги години, бе водил стотици битки и ако досега не се бе научил да се приспособява към тактиката на противника си, отдавна щеше да е мъртъв. Той отново връхлетя върху него, с още по-голяма ярост от предишния път и Уолфгар отново отскочи встрани, но този път се озова пред брадвата на противника си. Едноокият крал, очаквайки отскачането на съперника си, замахна с оръжието настрани и острието се вряза в рамото на Уолфгар, разсичайки го до лакътя.

Младежът реагира светкавично и като вдигна Щитозъб, не даде възможност на Хийфстааг да нанесе втори удар. Не замахна особено силно, но се прицели добре и мощният чук запрати Хийфстааг назад. Уолфгар бързо погледна ръката си, от която течеше кръв.

Можеше да продължи битката.

— Добре се биеш — изръмжа Хийфстааг на няколко крачки от него. — Щеше да си ни от полза в предстоящата война. Жалко, че ще трябва да те убия!

Брадвата отново се вдигна във въздуха и посипа дъжд от удари — яростната атака трябваше бързо да сложи край на двубоя.

Ала сравнена със свистящите, по-бързи от светкавица, ятагани на Дризт, брадвата на едноокия крал сякаш едва-едва се вдигаше. Уолфгар с лекота успяваше да отбива ударите й и от време на време дори съумяваше да стовари тежкия си чук върху яките гърди на Хийфстааг с добре премерен удар, който отекваше из целия лагер.

Лицето на едноокия крал започна да почервенява от ярост и изтощение. „Когато противникът ти започне да се уморява“, му бе обяснил веднъж Дризт, „е много вероятно да се опита да ти нанесе удар, в който е вложил цялата си сила. Ала ударът рядко идва оттам, откъдето очакваш, оттам, откъдето той си мисли, че ти си мислиш, че ще дойде.“

Уолфгар внимателно следеше противника си, в очакване на заблуждаващото движение.

Разбрал, че няма да успее да сломи умелата защита на по-младия си и по-бърз противник, умореният крал вдигна огромната брадва високо над главата си и замахна, надавайки яростен вик, с който искаше да привлече вниманието на врага си.

Ала Уолфгар бе нащрек така, както никога досега не беше и прекалената очевидност на удара, го накара да очаква промяна в посоката. Вдигна Щитозъб, сякаш се готвеше да посрещне престореното нападение, ала когато Хийфстааг рязко отклони брадвата си настрани, така че да нанесе удар отдолу, Уолфгар бе готов.

Доверявайки се изцяло на оръжието на Бруенор, той отдръпна крака си и се обърна така, че да посрещне връхлитащата брадва на противника с Щитозъб.

Двете оръжия се сблъскаха със страшна сила и във въздуха се разнесе мощен тътен. Брадвата на Хийфстааг се строши на парчета в ръката му, а той самият бе запратен на земята.

Върху Щитозъб нямаше и драскотина. Сега Уолфгар трябваше само да отиде до падналия си противник и да го довърши с един удар.

Ревик стисна юмрук в очакване на победата на Уолфгар.

„Никога не бъркай честта с глупостта!“ — скарал му се бе Дризт след случката с дракона. Ала сега Уолфгар искаше не просто да спечели властта на племето. Искаше да остави трайно впечатление в сърцата на всички, които го гледаха. Затова пусна Щитозъб на земята и се приближи към Хийфстааг — сега и двамата бяха равни, без оръжие.

Варварският крал не се подвоуми — даже и съдбата бе на негова страна! Той скочи и се нахвърли върху младежа, сграбчвайки го с яките си ръце в опит да го повали на земята.

Уолфгар се приведе напред, готов да посрещне нападението на по-тежкия си противник. Широко разкрачен, той успя да спре връхлитащия Хийфстааг.

Яростно вкопчени, двамата си размениха няколко удара, преди близостта на телата им да направи юмруците безполезни. Очите им бяха насинени и подпухнали, многобройни рани покриваха гърдите и лицата им.

Ала Хийфстааг вече бе изтощен. Мощните му гърди тежко се надигаха, когато с мъка си поемаше дъх. Той обви огромните си ръце около кръста на непоклатимия си противник, опитвайки се да го повали на земята.

Тогава дългите пръсти на Уолфгар се сключиха около главата на едноокия крал. Кокалчетата му побеляха, яките мускули на ръцете и раменете му се напрегнаха. Започна да затяга хватката си.

Хийфстааг веднага разбра, че измъкване няма — ръцете на Уолфгар стискаха по-здраво от лапите на бялата мечка. Кралят се бореше отчаяно, сипейки удар след удар върху ребрата на противника си, с единствената надежда да прекъсне смъртоносната му съсредоточеност.

Ала в ушите на Уолфгар сега звучеше един от уроците на Бруенор: „Трябва да бъдеш кат’ невестулка, момче! Посрещай ударите на врага си, но никога, никога не ги оставай да те накарат да разхлабиш хватката си!“ Вратът и раменете му се издуха, когато повали едноокия крал на колене.

Ужасен от нечовешката сила на противника си, Хийфстааг се вкопчи в ръцете му, напразно опитвайки се да разхлаби желязната хватка, стиснала главата му.

Изведнъж Уолфгар разбра, че е на път да убие свой съплеменник.

— Предай се! — извика той, опитвайки се да намери по-приемлив изход.

Единственият отговор, който получи от гордия крал, бе немощен удар.

Уолфгар вдигна очи към небето и безпомощно се провикна, в отчаян опит да се оправдае пред някого, когото и да било, всеки, който би го чул:

— Не съм като него!

Ала не му оставаше нищо друго.

Кръвта нахлу в огромните му рамене и те почервеняха от напрежението. Видя как ужасът в очите на Хийфстааг се превърна в изумление. Чу пукота на костта и усети как черепът се разтрошава под натиска на мощните му ръце.

Сега Ревик трябваше да влезе в очертанията на кръга и да провъзгласи новия крал на Племето на Лоса.

Само че той, както и всички останали, стоеше без да мига, с широко отворена от смайване уста.

* * *

Студеният вятър, който духаше откъм гърба му, тласкаше Дризт все напред, към Десетте града, от които вече го делеше съвсем малко разстояние. Още същата нощ, когато се раздели с Уолфгар, съзря заснежения връх на Грамадата на Келвин. Гледката на дома му го караше да бърза още повече, ала имаше нещо, почти незабележимо, което го дразнеше и му казваше, че нещо не е наред. Човешко око не би могло да го забележи, ала зоркият поглед на израсналия в тъмното подземно царство елф, най-сетне го съзря — на южния хоризонт от планината се издигаше някакъв тъмен стълб и закриваше най-ниските звезди. След малко, още по на юг се извиси друг черен стълб.

Дризт рязко спря и присви очи — искаше да е сигурен в предположението си. После отново тръгна, ала вече не с онази трескава бързина. Трябваше да бъде много предпазлив, сега, когато му се налагаше да се отклони от първоначалния си път.

Каер Кьониг и Каер Диневал горяха.