Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (24)

21
Леден гроб

В подножието на големия ледник, скрито в малката долчинка, която ледът бе издълбал в скалите през вековете, се намираше мястото, наричано от варварите Незамръзващата падина. Горещ извор подхранваше малко езерце, чиито топли води водеха неспирна война с леда и сковаващия мраз. Често варварите търсеха убежище в Незамръзващата падина, ако се случеше първите снегове да ги изненадат във вътрешността на тундрата, далеч от стадата северни елени. Питейната вода там не замръзваше дори и през най-студените месеци, а топлите изпарения от горещото езеро правеха температурите в долчинката, ако не приятни, то поне поносими. Ала в Незамръзващата падина имаше и нещо по-ценно от топлината.

Под матовата повърхност на езерните води лежаха несметни богатства — купища брилянти и скъпоценни камъни, сребро и злато, пред които бледнееха съкровищата и на най-богатия крал по тези земи. Нямаше варварин, който да не е чувал преданието за белия дракон, макар че той отдавна не бе излизал от бърлогата си, затова мнозина смятаха, че не е нищо повече от приказна измислица, с която старите хора плашеха малките деца.

Ала не и Уолфгар. Преди много години баща му, тогава още съвсем млад, се бе натъкнал на входа за тайната пещера и когато по-късно научил легендата за белия дракон, разбрал колко важно може да се окаже откритието му. Дълги години той търсел да научи нови и нови неща за драконите, особено за белите дракони и най-вече за Ингелоакастимизилян.

Беорнегар паднал в битка преди да успее да направи нещо, ала знаейки, че смъртта е честа гостенка в тундрата, той отрано предал наученото на сина си. Тайната на Беорнегар не умряла с него.

* * *

Уолфгар уби една кошута с чука си и като я нарами на гръб, измина последните мили, които го деляха от Незамръзващата падина. Той бе идвал тук два пъти преди, ала и сега загадъчната красота на мястото го изуми. Гореща пара се кълбеше във въздуха над езерото, из тъмните води, като призраци на отдавна потънали кораби, плаваха огромни късове лед. Високите скали, които обграждаха малкото езерце, бяха изпъстрени в безброй оттенъци на червеното и оранжевото, а тънкият слой лед, който ги покриваше, улавяше пламъка на слънчевите лъчи и го пречупваше, разпръсквайки наоколо искрящи разноцветни фонтани, които се открояваха сред мътната сивота на ледовете. Сгушена сред ледени стени, които спираха жаловития стон на вятъра, Незамръзващата падина тънеше в тишина.

След смъртта на баща си, в знак на синовна почит, Уолфгар се бе заклел, че ще отиде в падината и ще сбъдне мечтата му и сега се приближаваше към малкото езерце, изпълнен с трепет. Тежка тревога изпълваше мислите на младия варварин през целия път дотук, тревога за приятелите, които бе оставил назад да се борят с бурята, задаваща се откъм Гръбнака на света. Той поспря и, свел мълчаливо глава, се замисли. Бойци от всички племена на тундрата бяха идвали в Незамръзващата падина, лелеейки същите надежди като него. Нито един не се бе завърнал.

Ала Уолфгар бе решен да промени това. Той гордо вдигна глава и се залови да одере кошутата, която бе убил. Първото препятствие, което трябваше да преодолее, бе самото езеро. Животворната топлина на, водите му щеше да се превърне в смразяващ студ и да го вкочани до смърт само няколко мига, след като излезеше от тях.

След като одра кожата на животното, варваринът свали дебелия слой мазнина, който я покриваше отвътре, разтопи я на огъня, докато се сгъсти и намаза цялото си тяло. После си пое дълбоко въздух и като се съсредоточи върху тежката задача, която му предстоеше, стисна здраво Щитозъб и навлезе в езерото.

Под булото на кълбата пара, които я покриваха, водата изглеждаше неподвижна, ала щом се отдалечи от брега, Уолфгар усети мощното течение на горещия извор.

Над средата на езерото бе надвиснала голяма скала. Когато стигна там, Уолфгар си пое дъх за последен път и, следвайки указанията на баща си, се гмурна дълбоко под повърхността като се остави на течението. Продължи да се спуска към дъното още малко, после внезапно бе подет от мощна струя, която го отнесе към северния край на езерото. Дори и под парата, която я покриваше отгоре, водата бе матова и непрозрачна и Уолфгар можеше само да се надява, че ще успее да стигне целта си, преди въздухът му да свърши.

Видя огромния леден къс, който се издигаше насреща му, едва, когато се намираше само на два-три метра от него. Не му оставаше друго, освен да се приготви за удара, ала в този миг водите внезапно се завихриха и го запратиха още по-надълбоко. Полумракът, в който плуваше досега, отстъпи място на черна тъма, когато премина през тесния процеп в дъното на ледения блок и ако мощта на течението не го бе тласнала с всички сили, нямаше да успее да се промуши оттам, толкова тесен бе той.

Дробовете му щяха да се пръснат, трябваше му въздух! Прехапа устни в отчаян опит да не закрещи беззвучно под водата и да изгуби и последните безценни глътки кислород.

Внезапно навлезе в някакъв по-широк тунел, където бесният водовъртеж постихна, водата спадна и той жадно си пое дъх, докато течението го отнасяше все по-напред и по-напред.

Първата опасност бе отминала.

Все по-бързо го носеше водата и много скоро Уолфгар дочу пред себе си тътена на далечен водопад. Опита се да намали главоломната бързина, с която се приближаваше към страховития шум, ала не намери къде да се залови — ледените стени бяха съвършено гладки, полирани от неспирните води, които ги бяха обливали в продължение на векове. Течението яростно подмяташе тялото му насам-натам и докато той отчаяно се опитваше да се залови за нещо, стихията изтръгна Щитозъб от ръцете му. В този миг Уолфгар се озова в огромна пещера и видя страховития водопад.

На няколко крачки от мястото, където водите се устремяваха надолу, няколко ледени висулки се спускаха от свода на пещерата. Те бяха единствената му възможност. Когато от водопада го делеше по-малко от метър, Уолфгар подскочи и уви ръце около една от тях. Висулката започна да изтънява, сякаш мъничкото топлина, която още се таеше в ръцете му, можеше да я стопи, ала щом наближи дъното на водопада, тя отново нарасна, сякаш от пода бе израснала нова и се бе сляла с нея, забавяйки по този начин главоломното пропадане на Уолфгар.

Гледката, която се разкри пред очите му сега, когато поне за малко бе в безопасност, го изпълни със страхопочитание. При вида на водопада, по който току-що се бе спуснал, го обзе възхищение. От пропастта се издигаше пара и правеше всичко да изглежда нереално и вълшебно. Водата се спускаше по десетметровата скала и изчезваше в малък отвор на пода. Капчиците, които успееха да прескочат пукнатината, замръзваха в мига, в който се отделяха от водите и се разпръскваха във всички посоки, щом се удареха в ледения под на пещерата. Полузамръзнали, те бързо се втвърдяваха там, където паднеха и цялото подножие на водопада бе осеяно с причудливи ледени скулптури.

Щитозъб прелетя над водопада, с лекота прескочи малката пукнатина и се сгромоляса върху един от ледените сталагмити, разпръсвайки блестящи късчета във всички посоки. Макар че ръцете му все още бяха вкочанени от мразовития допир на висулката, Уолфгар се спусна към оръжието си и успя да го издърпа от вледеняващата прегръдка на леда, преди да бе замръзнало напълно.

Под кристалния под, там, където Щитозъб бе разбил горните пластове лед, Уолфгар видя тъмна сянка.

Приведе се, за да види какво има отдолу, ала веднага извърна очи, потресен от ужасяващата гледка. Напълно запазено, под дълбокия лед лежеше тялото на някакъв негов предшественик. Воинът очевидно се бе спуснал по водопада и ледовете, върху които се бе приземил, мигновено го бяха пленили в смъртоносната си прегръдка. Не успял да се измъкне от нея, той бе умрял там, където бе паднал. Колцина още, зачуди се Уолфгар, бе сполетяла същата участ?

Време за размишления обаче нямаше. Още едно от препятствията бе останало зад гърба му. Пещерата се намираше само на един-два метра под повърхността на земята и слънчевите лъчи често успяваха да си пробият път през ледения покрив. Дори и най-малката светлинка, която се процеждаше от тавана, се пречупваше хилядократно в кристалните стени и в пещерата изригваха истински фойерверки от искрящи лъчи.

Усещаше лютия студ, но мазнината от кошутата го предпазваше. Беше се справил с първите опасности от приключението си.

Ала призракът на дракона все така оставаше надвиснал над него.

Няколко криволичещи тунела, издълбани преди векове, когато подземната река е била много по-пълноводна, тръгваха в различни посоки от пещерата, но само един от тях бе достатъчно широк, за да може през него да мине дракон. Уолфгар се зачуди дали първо да не претърси останалите — някой от тях можеше да го отведе по-незабелязано до бърлогата му. Ярката, многократно пречупвана светлина и безбройните ледени висулки, които се спускаха от тавана като хищни зъби, го замаяха и той разбра, че ако се обърка или изгуби твърде много време там, нощта ще го настигне и ще го потопи в мрак и студ, които дори неговото силно тяло нямаше да е в състояние да издържи.

И като удари Щитозъб в земята, за да отърси и последните ледени късчета от него, Уолфгар смело навлезе в тунела, който трябваше да го изведе в бърлогата на Ингелоакастимизилян.

* * *

В най-просторната от ледените пещери драконът спеше дълбоко, убеден, че след дългите години, прекарани в самота, няма кой да го обезпокои. Съкровището му лежеше на пода до него. Ингелоакастимизилян, когото варварите наричаха Смразяващия, бе направил същата грешка, която бяха правили мнозина от неговите събратя, живеещи в подобни ледени пещери. Подземните реки, които им предоставяха вход и изход, с течение на вековете ставаха все по-малко пълноводни, докато накрая драконите се оказваха затворени в кристална гробница.

Годините на лов за Смразяващия вече бяха отминали. През малкото време, което бе прекарал буден, драконът бе сял смърт и разруха, будейки ужас навсякъде, където се появеше. Ала драконите, и особено белите, които живеят в постоянен студ, не са особено активни и понякога прекарват векове наред без да се хранят. Любовта, която изпитват към съкровищата си, може да ги поддържа безкрайно, а богатството на Смразяващия (макар и да не можеше да се сравнява с огромните купища злато на по-едрите сини и червени дракони, които обитават по-гъсто населени области) бе по-голямо от това на който и да било от драконите в тундрата.

Ако чудовището наистина искаше да се освободи от ледения си затвор, най-вероятно би могло да строши тавана на пещерата, ала то смяташе, че рискът е прекалено голям. И така, Смразяващият продължаваше да спи, броейки златото и скъпоценните си камъни насън. В един от онези сънища, които всички дракони намират за особено приятни.

Спящият червей дори не разбираше колко невнимателен бе станал. Не бе помръдвал десетилетия наред и огромното му туловище бе покрито с ледена обвивка, която ставаше все по-дебела и по-дебела, докато ледът най-сетне бе обгърнал цялото му тяло. Единствено около муцуната си имаше малко местенце, което студът не бе успял да покрие, благодарение на огнените искри, които изхвърчаха от големите ноздри при всяко вдишване и издишване.

И така, следвайки звука на похъркващия дракон, Уолфгар най-сетне стигна до бърлогата му.

Изпълнен със страхопочитание, младият варварин се спря на входа, когато видя великолепието на Смразяващия, засилвано още повече от кристалната му ледена обвивка. Из цялата пещера бяха разпръснати купища злато и скъпоценни камъни, покрити с лед, досущ като дракона, ала Уолфгар не можеше да откъсне очи от него. Никога преди не бе виждал такова великолепие, такава мощ!

Уверен, че чудовището е здраво приковано към земята от сковалия го лед, Уолфгар наведе главата на чука и се провикна:

— Добра среща, Ингелоакастимизилян!

Бледите, синкави очи внезапно се отвориха и дори леденият им воал не можа да скрие изпепеляващия огън, който гореше в тях. Под пронизващия им поглед Уолфгар не знаеше какво да каже, ала бързо се съвзе от първоначалната си уплаха и продължи:

— Аз съм воин на честта и няма да те погубя, когато не можеш да се защитиш — сухо се изсмя варваринът. — Ще се задоволя само да взема съкровището ти!

Току-що бе допуснал една огромна грешка.

Всеки по-опитен воин, пък бил той и най-доблестният рицар, щеше да пренебрегне повелите на честта, да приеме щастливата си съдба и да посече спящия звяр. Малцина смелчаги, дори и цял отряд, се бяха осмелявали да се бият в честен двубой с някой дракон, независимо от цвета му и бяха оцелявали, за да разкажат за подвига си.

Дори Смразяващия, в първия миг на ужас при вида на врага си, бе сметнал, че е безпомощен да се защити. Огромните мускули, отслабнали от дългото бездействие, не можеха да се преборят с тежестта и силата на ледената прегръдка. Ала когато Уолфгар спомена съкровището, червеят усети как из тялото му плъзва нова мощ и пропъжда и последните остатъци от съня и безсилието.

Гневът възвърна силите му и като напрегна мускулите си, той разчупи сковаващия го лед, запращайки огромни ледени късове из цялата пещера. Дори и Уолфгар не си бе представял такава мощ! Цялото ледено подземие затрепери, варваринът не успя да се задържи на хлъзгавия под и бе запратен на земята. В последния миг успя да се претърколи настрани и да избегне острия връх на една висулка, която се откъсна от тавана и се разби на пода.

Той се изправи бързо, ала когато се обърна, се озова лице в лице с бялата рогата глава, сведена ниско, за да се изравни с погледа му. Огромните крила на чудовището се разтвориха, запращайки и последните ледени парченца във въздуха, а злите сини очи се впиха в младия варварин.

Уолфгар отчаяно се огледа наоколо, търсейки начин за спасение. Помисли си дали да не хвърли Щитозъб, но веднага разбра, че само един удар дори на неговото могъщо оръжие, няма да бъде достатъчен за да убие огромния звяр. А след него щеше да дойде вледеняващият дъх на дракона.

Звярът също се чудеше. Ако използваше смразяващия си дъх, щеше да му се наложи да се примири с вкочаненото месо. Та той все пак бе дракон, ужасяващ червей и вярваше (най-вероятно с основание), че никой простосмъртен не може да му се противопостави. Ала този огромен човек и най-вече магическият му чук (драконът веднага бе надушил мощта на оръжието), го тревожеха. Именно предпазливостта бе запазила живота му през дългите векове и Смразяващият реши — няма да рискува да се бие с този човек.

Леденият въздух изпълни дробовете му.

Уолфгар чу как чудовището вдишва и инстинктивно отскочи настрани. Не успя напълно да избегне вледеняващия дъх на противника си, ала пъргавостта, както и остатъците от мазнината на кошутата, спасиха живота му. Приземи се зад един леден къс, с жестоко опарени от изпепеляващия студ крака и силна болка в дробовете. Трябваше му малко време, за да се съвземе, ала в този миг видя огромната бяла глава да се извива към него, преценявайки жалката защита, която му предлагаше леда.

Следващият дъх на дракона щеше да го погуби.

Внезапно облак непрогледна тъма обви главата на чудовището, след това във въздуха изсвистя чернопера стрела, после още една, и се забиха в мрака, който обгръщаше главата на звяра.

— Удряй, момче! — изкрещя Дризт До’Урден откъм входа на пещерата. — Сега!

Уолфгар инстинктивно се подчини на учителя си. С изкривено от болка лице той излезе иззад ледения къс и се приближи към противника си.

Смразяващият въртеше огромната си глава напред-назад, опитвайки да се отърси от магията на елфа. Още една стрела го уцели и в гърдите му забушува свирепа ярост. Искаше само да убива, да мъсти, да погубва. Макар да бе заслепен, сетивата на звяра бяха отлични — той бързо разбра къде се намира елфът и отново си пое дъх.

Ала Дризт знаеше твърде много за драконите и бе застанал на такова разстояние, че вледеняващият дъх не успя да го достигне. Уолфгар се възползва от това, че драконът се занимаваше с него и стовари Щитозъб върху белите люспи. Звярът потръпна от болка. Бронята му издържа, но никога досега не бе срещал такава сила у простосмъртен и не искаше да рискува да получи още един подобен удар. Той се обърна към незащитения варварин и за трети път си пое дъх.

В този миг го прониза още една стрела.

Уолфгар видя как на пода до него капна огромна капка драконова кръв, тъмният облак, в който се намираше главата на чудовището, клюмна настрани и то яростно изръмжа. Щитозъб отново се стовари върху него, после пак и пак. Една от люспите изпука и падна и при вида на беззащитната, гола плът надеждата за победа отново се завърна в Уолфгар.

Ала Смразяващият бе преживял стотици битки — с него още не бе свършено. Той вече знаеше колко уязвим бе за магическия чук — нямаше да може да понесе още един удар. Огромната му опашка се изви над люспестия гръб и се стовари върху Уолфгар, точно когато той отново замахваше с Щитозъб и вместо да почувства как оръжието му разкъсва плътта на дракона, варваринът бе запратен върху замръзнала купчина злато на десетина метра.

Пещерата се завъртя около него, очите му се насълзиха от силната болка, цветовете на пречупената светлина го замаяха, усети, че губи свяст. Ала успя да види Дризт, който смело вървеше право към дракона, извадил ятаганите си, които сега, сравнени с огромното тяло на чудовището, изглеждаха толкова малки. Чу и как Смразяващият отново вдишва.

Тогава с кристална яснота видя огромната ледена висулка, която висеше от тавана точно над дракона.

Дризт неотклонно вървеше напред. Нямаше никакъв план, не и срещу такъв могъщ противник, надяваше се само да успее да намери някое слабо местенце у врага си, преди драконът да го убие. Уолфгар вече не можеше да му помогне, мислеше си той, най-вероятно бе мъртъв, размазан от мощния удар на драконовата опашка. В този миг, за негова огромна изненада, елфът почувства някакво раздвижване откъм купчината злато.

Смразяващият също усети движението на варварина и вдигна опашката си във въздуха — сега вече щеше да приключи с него веднъж завинаги.

Ала Уолфгар вече бе успял да направи онова, което искаше. Събирайки всичката сила, която му бе останала, той се изправи на крака и запрати Щитозъб високо във въздуха.

Опашката на чудовището се стовари върху му и той така и не разбра дали отчаяният му опит бе успял. Единственото, което видя, или поне така му се стори, бе малко светло петънце на тавана. После го обви тъма.

Дризт обаче видя всичко. Смаян, елфът гледаше как огромната висулка безшумно пада.

Заслепен от мрака, който Дризт бе спуснал над очите му, Смразяващият не успя да види опасността и като реши, че в отчаянието си врагът му е запратил оръжието си без да се цели никъде, разпери огромните си криле. Предните му крака тъкмо се отделяха от земята, когато леденото копие се заби в гърба му и го прикова към пода.

Тъмата все така обгръщаше главата на дракона и Дризт не успя да види агонията в очите му.

Ала чу как дългият врат изпращя и като се наклони силно напред, се прекърши.