Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (22)

20
Свободен!

— И без възражения! — отсече Бруенор, макар никой от четиримата му приятели, които стояха до него на Възвишението, да нямаше ни най-малко намерение да му възразява.

В глупавата си дребнавост и гордост, повечето от членовете на Съвета бяха обрекли градовете си на почти сигурна гибел. Сега нито Дризт, нито Уолфгар и Кати-Бри, нито пък Риджис можеха да очакват джуджетата да последват примера им.

— Кога ще затворите подземията? — попита Дризт.

Още не бе решил дали да се присъедини към джуджетата, които бяха решили да се затворят в мините си, ала засега възнамеряваше да бъде съгледвач на Брин Шандер. Поне докато не дойдеха войските на Акар Кесел.

— Още тази вечер започваме да се подготвяме — отвърна Бруенор. — Щом приготвим всичко там, няма да има закъде да бързаме. Ще оставим смрадливите орки да дойдат съвсем наблизо преди да срутим тунелите и да ги погребем отдолу. Е, оставаш ли с нас?

Дризт сви рамене. Макар повечето от жителите на Брин Шандер все още да го отбягваха, елфът изпитваше силно чувство на вярност към тях и не бе сигурен, че ще може да обърне гръб на дома, който сам си бе избрал, дори ако оставането му там да бе равносилно на самоубийство. И не гореше от желание отново да се погребе под земята, дори и в гостоприемния град на джуджетата.

— А ти какво решаваш? — обърна се Бруенор към Риджис.

Полуръстът също бе разкъсван между инстинкта си за самосъхранение и верността си към Десетте града. Рубиненият медальон бе направил живота му край Маер Дуалдон през последните няколко години много приятен. Ала сега бе разкрит. След случилото се в Съвета всички в Брин Шандер говореха за магьосническата му сила. Съвсем скоро и останалите градове щяха да научат за думите на Темп по време на съвещанието и щяха да започнат да го отбягват. Откъдето и да го погледнеше, с лесния живот, който водеше в Самотната кория досега, бе свършено.

— Благодаря за поканата — рече той на Бруенор. — Ще дойда преди Кесел да пристигне.

— Много добре — отвърна джуджето. — Ще ти намерим стая близо до момчето, та на никое джудже да не му се налага да слуша къркорещия ти корем!

И Бруенор смигна на Дризт.

— Не! — обади се Уолфгар.

Бруенор, не разбрал правилно намеренията на младежа, го погледна с любопитно, чудейки се какво ли има против това да живее врата до врата с полуръста.

— Внимавай, момче! — подразни го джуджето. — Ако си мислиш, че ще живееш до момичето, по-добре помисли как да се спасиш от тежката ми брадва!

Кати-Бри сподави смеха си, смутена, но и трогната.

— Мините не са за мен — внезапно рече Уолфгар. — Моят живот е в равнината.

— Забравяш, че аз се разпореждам с живота ти! — сопна се Бруенор.

Всъщност въпреки суровия глас, джуджето звучеше по-скоро като ядосан баща, отколкото като разгневен господар.

Уолфгар се изправи пред него, горд и непреклонен. Дризт разбра и в погледа му просветна одобрение. Бруенор също започна да се досеща какво си бе наумил варваринът и макар мисълта за раздялата да го изпълваше с мъка, почувства, че сега се гордее с момчето повече откогато и да било преди.

— Вярно е, че петте години още не са изтекли — започна Уолфгар, — но дългът ми към теб и джуджетата вече е многократно изплатен, приятелю.

— Аз съм Уолфгар! — гордо заяви той. — Вече не съм момче, а мъж! Свободен мъж!

Бруенор усети, че очите му се навлажняват, ала за първи път не се опита да прикрие сълзите си. Застана пред младия варварин и отвърна на погледа му, а в очите му се четеше искрено възхищение.

— Вярно е! — отвърна той. — Мога ли тогава да те попитам какво ще бъде свободното ти решение — ще останеш ли да се биеш с мен?

Уолфгар поклати глава:

— Дългът ми към теб е изплатен, приятелю. Винаги ще бъдеш приятел… скъп приятел. Ала имам и още един дълг за плащане — и варваринът отправи поглед към Грамадата на Келвин и земите, които се простираха отвъд, където под ясната светлина на хилядите звезди, тундрата изглеждаше още по-огромна и пуста. — Далеч… в един друг свят!

Кати-Бри въздъхна и неспокойно се размърда. Единствено тя разбираше напълно неясния смисъл на думите на Уолфгар и изборът му съвсем не я радваше.

Бруенор кимна — не можеше да не уважи решението на варварина.

— Върви тогава и бъди щастлив! — отвърна той, опитвайки се да говори твърдо и като се обърна, пое надолу по скалистата пътека.

Внезапно спря за миг и погледна високия млад варварин:

— Мъж си, няма спор — каза той през рамо. — Ала никога не забравяй, че за мен винаги ще си останеш моето момче!

— Никога не ще го забравя — прошепна Уолфгар, когато Бруенор се отдалечи и се скри в тунела.

Дризт меко сложи длан върху рамото му.

— Кога тръгваш? — попита той.

— Още тази вечер — отвърна Уолфгар. — Няма време за губене в тези мрачни дни.

— И къде ще идеш? — обади се Кати-Бри, макар вече да знаеше истината, както и неясния отговор, който варваринът щеше да й даде.

Младежът обърна замъглените си очи към равнината и рече:

— У дома.

После пое надолу по пътеката и Риджис го последва. Ала Кати-Бри остана на мястото си и даде знак на Дризт да направи същото.

— Вземи си сбогом с него тази вечер — обърна се тя към елфа. — Не вярвам някога да се завърне при нас.

— Разбирам избора му — отвърна Дризт и проследи с уважение отдалечаващия се варварин, досещайки се, че новината за присъединяването на Хийфстааг към Кесел, също бе изиграла своята роля за решението на Уолфгар. — Има си лични въпроси, за които трябва да се погрижи.

— Повече, отколкото си мислиш — рече Кати-Бри и като видя въпросителния поглед на Дризт поясни, — наумил си е нещо.

Не бе имала намерение да нарушава обещанието, което бе дала на Уолфгар, ала знаеше, че Дризт До’Урден повече от всеки друг щеше да намери начин да помогне на Уолфгар.

— Нещо, което е било стоварено на плещите му, преди да е готов за него — добави тя след малко.

— Не мога да се меся в отношенията с племето му — отвърна елфът, досещайки се какво цели Кати-Бри. — Варварите си имат свои обичаи и не обичат чужденците.

— Така е — съгласи се момичето. — Ала мисля, че пътят на Уолфгар няма да го отведе право у дома… освен ако жестоко не греша. Намислил е нещо, някакво приключение, за което често ми е намеквал, но никога не ми е казвал нещо повече. Знам единствено, че става дума за нещо много опасно, за някаква клетва, която дори той се бои, че няма да успее да изпълни сам.

Дризт се загледа в звездното небе и се замисли над думите на момичето. Знаеше, че Кати-Бри бе необикновено прозорлива и наблюдателна и не се съмняваше в предположението й.

Звездите проблясваха в студената нощ и небосводът се сливаше с далечния хоризонт. Хоризонт, на който все още не пламтяха вражески огньове, отбеляза елфът.

Може би все пак разполагаше с малко време.

* * *

Макар че изявлението на Касиус достигна и най-отдалечения град за по-малко от два дни, малко бяха бежанците, които поеха по пътищата към Брин Шандер. Точно това бе очаквал и Касиус, иначе никога не би предложил да приеме всички, които искаха да потърсят убежище в града му. Брин Шандер наистина бе голям град, а и в момента населението му бе по-малко отпреди няколко години. Имаше доста празни сгради, както и цяла една част от града, запазена за търговските кервани, където в момента не живееше никой. Но ако дори само половината от жителите на останалите девет града потърсеха убежище, на Касиус щеше да му бъде страшно трудно да удържи на дадената дума.

Но представителят на Брин Шандер не бе разтревожен. Жителите на Десетте града бяха жилави — всекидневно живееха под заплахата от гоблинови нападения. Касиус знаеше, че бе нужно много повече от едно неясно предупреждение, за да ги накара да напуснат домовете си. А и като се имаха предвид не особено добрите отношения между градовете, малцина от представителите щяха да си направят труда да убедят хората си да се скрият.

Ето как се случи, че пред вратите на Брин Шандер пристигнаха само Гленсатер и Агорвал. Почти всички жители на Източен пристан бяха последвали водача си, ала зад Агорвал стояха по-малко от половината термалайнци. Слуховете, които се носеха от Таргос, който бе почти толкова добре укрепен, колкото и Брин Шандер, даваха да се разбере, че никой от жителите на града няма да го напусне. Много от рибарите в Термалайн, боейки се от икономическото преимущество, което Таргос би могъл да получи над тях по този начин, отказаха да изоставят езерото и то през най-богатия на улов месец.

Същото беше и положението с Каер Кьониг и Каер Диневал. Никой от враждуващите градове не искаше да даде предимство на противника си. Нито един човек от Каер Кьониг и Каер Диневал не избяга в Брин Шандер. За хората от двата града орките бяха само една далечна заплаха, с която щяха да се справят, дори и ако се окажеше истинска, докато войната със съседите им бе жестоката действителност, част от всекидневния им живот.

Далеч на запад, Бремен си оставаше все така независим. За жителите му предложението на Брин Шандер бе просто безпомощен опит да затвърди поразклатената си власт. Южните Добра медовина и Дуганова бърлога нямаха никакво намерение да се крият зад стените на Брин Шандер, нито да изпращат войски на помощ. Двата града, разположени край Езерото на алените води, най-малкото и най-бедното на едрокоста пъстърва измежду трите езера в областта — не можеха да си позволят да загубят улова дори и за един ден. Пред заплахата от варварско нападение преди пет години, те се бяха отзовали на призива за обединение и макар да бяха понесли по-големи загуби от всички останали в битката, бяха спечелили най-малко.

От Самотната кория пристигнаха няколко групи, ала много от жителите на най-северния град предпочетоха да стоят настрана. Техният герой бе загубил авторитета си и дори Малдун вече гледаше на полуръста с други очи и сметна предупреждението му за недоразумение, а може би дори и преднамерена измама.

Добруването на областта бе отстъпило място пред дребнавите лични облаги и упоритата горделивост — за мнозина от жителите на Десетте града обединение означаваше подчинение.

* * *

На сутринта след заминаването на Уолфгар, Риджис се върна в Брин Шандер, за да уреди някои лични въпроси. Негов приятел от Самотната кория щеше да донесе личните му вещи. Полуръстът остана в укрепения град и с ужас виждаше как дните отминават и никой не предприема нищо, за да посрещне идващите войски. Дори и след последното съвещание Риджис се бе надявал, че хората ще осъзнаят размерите на надвисналата заплаха и ще се обединят, ала сега все повече се убеждаваше, че решението на джуджетата да изоставят Десетте града и да се затворят в своите подземия, бе единствената възможност за спасение.

Риджис винеше донякъде себе си за приближаващата заплаха — мислеше, че бе станал твърде небрежен. Когато измисляха плановете си при нападението на варварите, той и Дризт бяха прекарали дълги часове, обсъждайки положението в областта и вероятните реакции на различните представители. Този път обаче, полуръстът се бе доверил прекалено много на жителите на Десетте града и силата на медальона си и бе решил, че с помощта на камъка с лекота ще убеди малцината, които щяха да се усъмнят в ужасната съдба, която ги грози.

Ала чувството му за вина бързо се изпари, когато чу дръзките и недоверчиви отговори, които градовете дадоха на предложението на Брин Шандер. Защо трябваше да се опитва да накара тези хора да се защитят? Щом бяха достатъчно глупави да позволят на гордостта си да ги доведе до собствената им смърт, каква отговорност, какво право имаше той да се опитва да ги спасява?

— Това ви се пада! — рече той на глас и се засмя, когато усети, че започва да звучи като Бруенор.

Ала грубоватостта бе единствената му защита в безпомощното положение, в което се намираше. Надяваше се само приятелят му от Самотната кория да пристигне скоро.

Неговото убежище бе под земята.

* * *

Акар Кесел седеше на кристалния си трон в Огледалната стая в третото ниво на Кришал Тирит и се взираше в тъмното огледало пред себе си. Пръстите му нетърпеливо потропваха по облегалката на стола. Едноустият отдавна трябваше да му е докладвал какво става с подкрепленията, които бяха потеглили към пещерата. Последния път го бяха извикали доста подозрително и никой не се бе показал от другата страна, за да му отговори. А сега в огледалото имаше единствено мрак, през който погледът на магьосника не можеше да проникне.

Ако огледалото се бе счупило, Кесел щеше да го усети по промяната в това, което виждаше. Ала това бе нещо друго, по-загадъчно, нещо, което спираше погледа му и той не можеше да види какво става в пещерата. Това го притесняваше, дори плашеше — може би го бяха измамили или пък разкрили? Пръстите му все така потропваха нервно.

— Може би е време да вземеш решение… — обади се Ерту от обичайното си място до трона на магьосника.

— Още не сме достатъчно силни — отвърна Кесел. — Много гоблинови племена и едно голямо семейство великани още не са дошли. А и варварите не са готови.

— Войските жадуват кръв — настоя демонът. — Започват да се бият помежду си… току-виж войската ти се разпаднала, преди да си започнал войната!

Кесел бе съгласен, че да се държат толкова много гоблинови племена на едно място бе опасно и прекалено рисковано. Може би наистина щеше да бъде по-добре да тръгнат на война още сега. Ала магьосникът искаше да бъде сигурен. Искаше войската му да бъде колкото се може по-силна.

— Къде е Едноустият? — изстена Кесел. — Защо не ми отговаря?

— С какви приготовления са се заели човеците? — рязко запита Ерту, ала Кесел не го слушаше.

Магьосникът избърса потта, която се стичаше по лицето му. Може би кристалът и демонът все пак бяха прави, може би наистина трябваше да изпрати по-незабележимите хора на Хийфстааг да подготвят пещерата. Какво ли ще си помислят рибарите, като видят толкова много и различни чудовища да се навъртат из земите им? Какво ли подозираха вече?

Ерту забеляза притеснението на Кесел и се изпълни с мрачно задоволство.

Демонът и Креншинибон отдавна подтикваха магьосника към действие, още откакто Едноустият бе спрял да отговаря на повикванията. Ала страхливият Кесел искаше нови и нови доказателства, че силата на войската му ще бъде достатъчна и продължаваше да отлага войната.

— Да отида ли при бойците? — попита Ерту, уверен, че със съпротивата на Кесел най-сетне бе свършено.

— Изпрати вестоносци до варварите и до племената, които още не са се присъединили към нас! — нареди магьосникът. — Кажи им, че да се бият рамо до рамо с нас, означава да споделят и плячката от победата. Ала тези, които не тръгнат с нас, ще бъдат погубени! Утре тръгваме!

Без да се бави, демонът изскочи от стаята и скоро из огромния лагер се разнесоха победоносните възгласи на воините му — войната най-сетне започваше! Възторжени, гоблините и великаните тичаха насам-натам, събаряха палатките и събираха нещата си. Бяха чакали този момент седмици наред и сега не искаха да губят нито миг.

Още същата нощ войската на Акар Кесел вдигна лагера си и пое дългия си поход към Десетте града.

Далеч от тях, в опустошената пещера на вербезите, огледалото стоеше непокътнато, все така покрито с дебелото одеяло, което Дризт До’Урден бе хвърлил върху него.