Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (2)

1
Изкупителната жертва

Голямо облекчение обзе кервана на магьосниците от Домовата кула на мистиците, когато съзря заснежения връх на Грамадата на Келвин да се извисява на хоризонта. Тежкото пътуване от Пускан до далечното гранично поселище, известно като Десетте града, беше продължило повече от три седмици.

Първите дни не бяха толкова трудни. Групата се придържаше близо до Брега на меча и макар да се движеха из най-северните части на Царствата, летният бриз, повяващ откъм Неизбродимото море, беше доста приятен.

Но когато заобиколиха западните склонове на Гръбнака на света (планинската верига, която за мнозина представляваше най-северната граница на цивилизацията) и навлязоха в Долината на мразовития вятър, магьосниците веднага разбраха защо ги бяха съветвали да не предприемат това пътуване. Бяха им описвали Долината на мразовития вятър (хиляди квадратни мили пуста, неравна тундра) като едно от най-негостоприемните кътчета на Царствата и само един-единствен ден път из земите на север от Гръбнака на света беше достатъчен на Елделук, Дендибар Шарения и на останалите магьосници от Лускан, за да се съгласят напълно с това твърдение. Обградена от непроходими планини на юг, неспирно увеличаващ се ледник на изток и свирепо море, в което можеха да плават единствено хилядите айсберги на север и запад, в Долината можеше да се проникне само през прохода между брега и планините, път рядко използван, освен от най-издръжливите търговци.

До края на живота им две неща щяха да изникват в съзнанието на магьосниците, всеки път щом си спомнеха за това пътуване, две особености на живота в Долината, които пътниците никога не забравяха. Едното беше неспирното стенание на вятъра — сякаш самата земя изнемогваше под болките на непрестанно мъчение. Другото беше пустотата на долината — миля след миля сиво-кафеникав хоризонт и нищо друго.

Целта на кервана беше единственото, което внасяше някакво разнообразие — десет малки градчета, разположени около трите езера на областта и засенчвани от Грамадата на Келвин, единствената планина тук. Както и всички останали, които идваха в Долината, магьосниците търсеха изящните резбовани сувенири, които хората от Десетте града правеха от костите на едрокостата пъстърва, плуваща в езерата.

Някои от магьосниците обаче, бяха дошли с много по-нечисти цели.

* * *

Мъжът се възхити на лекотата, с която тънката кама проряза дрехата на стареца и се вряза в сбръчканата плът.

Моркай Червения се извърна рязко към ученика си, а разширените му от смайване очи се втренчиха в човека, когото през последните двадесет и пет години бе гледал като собствен син.

Акар Кесел изпусна камата и отстъпи назад, ужасен, че господарят му, уж смъртно ранен, още се държи на краката си. Той побягна назад, докато насреща му не се изпречи задната стена на малката колиба, в която лусканските магьосници се бяха настанили по време на престоя си в град Източен пристан. Кесел видимо трепереше, докато си представяше ужасяващите последици, срещу които щеше да му се наложи да се изправи, ако (а това изглеждаше все по-вероятно) се окажеше, че старият вълшебник бе намерил начин да победи дори смъртта.

Какво ли зловещо наказание щеше да стовари върху него могъщият му учител заради измяната? На какви ли незнайни изтезания, надвишаващи по ужас и най-страшните мъчения, използвани по тези земи, беше способен един толкова силен магьосник като Моркай?

Очите на стареца не се отделиха от Акар Кесел, Дори когато и последната светлинка в тях започна да гасне. Не си зададе въпроса защо, дори не попита Кесел за мотивите му. Някой някъде щеше да се сдобие с власт, в това беше сигурен — винаги беше така, когато имаше измяна. Това, което го озадачаваше беше „машата“, не мотивът. Кесел? Как можеше Кесел, несръчният му чирак, чиито заекващи устни едва съумяваха да произнесат и най-простото заклинание, да очаква облага от смъртта на единствения човек, който бе проявявал към него нещо повече от елементарна учтивост?

Смъртта повали Моркай Червения и това остана един от малкото въпроси, на които магьосникът никога не успя да си отговори.

Кесел остана треперещ и облегнат на стената дълго след това — нуждаеше се от осезаемата й опора. Постепенно самоувереността, която го бе поставила в тази опасна ситуация, започна да се възвръща. Сега той ставаше истински магьосник — Елделук, Дендибар Шарения и останалите, които бяха тръгнали на това пътешествие, казаха така. Когато господарят му си отидеше, той, Акар Кесел, щеше да получи по право своя собствена стая за размисъл и алхимическа лаборатория в Домовата кула на мистиците в Лускан.

Елделук, Дендибар Шарения и останалите казваха така.

* * *

— Свърши ли работата? — попита широкоплещестият мъж, щом Кесел се появи в малката уличка, където се бяха уговорили да се срещнат.

Кесел кимна нетърпеливо:

— Червеният магьосник от Лускан няма да прави повече магии! — възкликна той твърде силно, което не се понрави на другите заговорници.

— Говори тихо, глупако! — нареди с обичайния си монотонен глас Дендибар Шарения, крехък на вид мъж, който се бе спотаил в сенките на уличката. Дендибар почти не говореше, а в редките случаи, когато го правеше, никога не показваше каквито и да било чувства. Той вечно се криеше под ниско прихлупената качулка на наметалото си. У Дендибар имаше нещо студено и то смущаваше повечето хора, които го срещаха. И макар че от магьосниците, които бяха изминали четиристотин мили, за да дойдат в Десетте града, беше най-дребен и съвсем не беше внушителен, именно той всяваше най-много страх у Кесел.

— Моркай Червения, бившият ми учител, е мъртъв — повтори Кесел, този път по-тихо.

— Акар Кесел, известен от днес като Акар Червения, става член на гилдията на магьосниците в Лускан.

— Успокой се, приятелю — рече Елделук, като постави ръка върху неспокойно потръпващото рамо на Кесел.

— Ще има време и за истинско посвещаване, когато се върнем в града — продължи той, като в същото време се подсмихна и намигна на Дендибар без Кесел да го види.

Мислите на Акар препускаха бясно, пред очите му прелитаха многобройните облаги, които предстоящото назначение щеше да му донесе. Никога вече нямаше да му се налага да търпи подигравките на останалите чираци — момчета много по-млади от него, който пълзеше така бавно нагоре в йерархията на гилдията. Сега вече ще трябва да го уважават, дори и онези, които го бяха надминали още в първите му години като чирак и бяха станали магьосници.

Ала докато умът му прехвърляше всяка подробност от дните, които го очакваха, сияещото лице на Кесел внезапно посивя. Той се обърна рязко към човека до себе си, с напрегнатото изражение на човек, току-що открил ужасяваща грешка. Елделук и неколцина други се размърдаха неспокойно. Те много добре разбираха какви щяха да бъдат последиците, ако Главният чародей на Домовата кула на мистиците научеше някога за това убийство.

— А мантията? — попита Кесел. — Трябваше ли да донеса червената мантия?

Елделук не можа да сподави облекчения си смях, но Кесел го прие като успокояващ жест от страна на новия му приятел.

„Трябваше да се досетя, че нещо толкова обикновено ще го хвърли в паника“, каза си Елделук, но на глас отговори:

— Не се бой за това. Мантии в Кулата колкото щеш. Пък и, съгласи се, съмнително ще изглежда да се появиш на вратата на Главния чародей и да поискаш мястото на Моркай Червения, облечен в същата дреха, която магьосникът е носел, когато е бил убит.

Кесел помисли за момент и се съгласи.

— А може би — продължи Елделук — ти въобще не трябва да носиш червената мантия.

Кесел ужасено присви очи. Старата му несигурност, която го бе преследвала през целия му живот още от детските му години, започна да се надига в него. Какво говореше Елделук? Нима щяха да размислят и да не му дадат мястото, което честно си беше заслужил.

Елделук искаше просто да подразни Кесел с двусмислената си забележка, но не му се щеше да го тласне към съмнения — това би било опасно. Намигна отново на Дендибар, който вътрешно се наслаждаваше на играта, после отговори на неизречения въпрос на нещастника:

— Имах предвид, че може би друг цвят би ти подхождал повече. Синьото например ще отива на очите ти.

Кесел се изсмя облекчено:

— Навярно — съгласи се той, а пръстите му нервно потръпваха.

Дендибар внезапно се отегчи от този фарс и направи знак на широкоплещестия си придружител да ги отърве от жалкия досадник.

Елделук покорно поведе Кесел по уличката.

— Върни се в конюшните — нареди му той — и кажи на собственика, че магьосниците ще заминат за Лускан още тази нощ.

— Ами тялото?

— Остави го — със зла усмивка отвърна Елделук. — Онази колиба я пазят за пътуващи търговци и сановници от Юга. Най-вероятно ще си остане празна до следващото лято. Едно убийство повече в тази част на света няма да предизвика особено безпокойство, а дори и добрите хорица от Източния пристан да успеят да разтълкуват какво в действителност се е случило, бъди сигурен, че ще бъдат достатъчно разумни, за да гледат собствената си работа и да оставят проблемите на магьосниците на самите магьосниците.

Групата от Лускан напусна колибите под лъчите на залязващото слънце.

— Върви сега и ни търси по изгрев-слънце — рече Елделук и се загледа след Кесел, който се отдалечи забързано, въодушевен като малко момче.

— Какъв късмет, че можахме да намерим толкова удобна маша за нашата работа — отбеляза Дендибар. — Глупавият чирак на магьосника ни спести доста проблеми. Съмнявам се, че щяхме да успеем да се доберем до стария хитрец сами. Макар че само боговете знаят как този жалък нещастник успя да се превърне в слабото място на Моркай.

— Достатъчно слабо за върха на камата — изсмя се друг глас.

— А и местенцето си го бива — отбеляза трети. — Загадъчните трупове в този варварски край не са нищо друго освен неудобство за чистачките.

Широкоплещестият Елделук се разсмя с глас. Отвратителната задача най-сетне беше изпълнена и сега най-после можеха да напуснат тази безплодна ледена пустиня и да се върнат у дома.

* * *

Изпълнен с оживление, Кесел крачеше през селището на път към плевнята, в която бяха настанени конете на магьосниците. Струваше му се, че сега, когато вече беше магьосник, всичко, дори и най-малките подробности в ежедневието му щяха да бъдат различни, сякаш някаква загадъчна сила се бе вляла в него и бе променила доста оскъдната му дарба.

Той изгаряше от нетърпение, предвкусвайки властта, която щеше да притежава. Една улична котка бавно пресече пътя и му хвърли изпитателен поглед.

Присвил очи, Кесел се огледа наоколо, за да види дали някой не го наблюдава и промърмори:

— Защо пък не?

После насочи смъртоносен пръст към котката, и изрече думите, които трябваше да предизвикат взрив от енергия. При тази гледка неспокойното животно побягна, но взрив така и не последва.

Кесел погледна към опърления си пръст и се зачуди къде ли беше сбъркал.

Не че беше твърде изненадан. Почернял нокът (и то неговият собствен) — това беше най-силният резултат, който бе съумявал да постигне с тази магия.