Р. А. Салваторе
Кристалният отломък (17)

15
Гибелна бързина

Свирепата буря, която връхлетя Десетте града откъм изток, скри пристигането им. По някаква странна прищявка на съдбата следваха точно същия път покрай Грамадата на Келвин, по който Дризт и Уолфгар бяха минали само две седмици по-рано. Този отряд вербези обаче, се насочи на юг, към поселищата, а не на север към тундрата. Високи и слаби, макар да бяха най-дребни от своята раса, те също притежаваха страховита мощ.

Разузнавачите от армията на Акар Кесел се водеха от огромен леден великан. Смразяващият вой на вятъра заглушаваше стъпките им и те се движеха с цялата бързина, на която бяха способни. Отиваха към тайната пещера, която орките — съгледвачи бяха открили в скалистото било в южната част на планината. Отрядът едва наброяваше двадесетина великана, ала всеки от тях носеше огромен вързоп с оръжия и храна.

Водачът им, лукав и невероятно силен великан, наричан Едноустия, неспирно ги тласкаше все напред. Горната му устна бе откъсната от челюстите на огромен вълк и сега лицето му бе вечно разкривено в гротескна едноуста усмивка. Обезобразеното му лице и огромният му ръст всяваха ужас, който държеше в подчинение иначе непокорните войски. Акар Кесел лично бе избрал Едноустия за водач на съгледвачите си, макар и да го бяха съветвали да изпрати на тази деликатна мисия някой, който да не бие толкова на очи — например хората на Хийфстааг. Ала Кесел високо ценеше Едноустия и бе силно впечатлен от огромните количества припаси, които малкият отряд можеше да носи.

Преди полунощ вербезите вече се бяха настанили в пещерата и се заеха да приготвят спални помещения, складове и малка кухня. После зачакаха, готови всеки момент да нанесат първия, смъртоносен удар в славното нападение на Акар Кесел над Десетте града.

Веднъж на всеки два дена пристигаше орк — вестоносец и им носеше последните заповеди на магьосника. Освен това ги осведомяваше за напредването на следващия отряд, който идваше към пещерата с нови запаси. Всичко вървеше според плана на Кесел, ала Едноустият с безпокойство забеляза, че воините му ставаха все по-нетърпеливи и колчем пристигнеше новият вестоносец решаваха, че времето да потеглят в бой най-сетне бе дошло.

Ала заповедите бяха все едни и същи: крийте се и чакайте.

След по-малко от две седмици в напрегнатата атмосфера на малката, задушаващо тясна пещера, за другарско отношение между великаните не можеше да става и дума. Вербезите обичаха да действат, а не да размишляват и скуката неминуемо ги правеше раздразнителни и избухливи.

Разприте ставаха все по-чести и по-чести, а понякога прерастваха и в свирепи побоища. Едноустият винаги бе наблизо и обикновено успяваше да спре сбиванията преди някой да се нарани сериозно, ала знаеше, че няма да може да удържа жадните за битки вербези още дълго.

Петият вестоносец пристигна в една особено гореща и неприятна нощ. В мига, в който нещастният орк влезе в пещерата, недоволните вербези го наобиколиха.

— Какви вести носиш, а? — нетърпеливо попита един от великаните.

Убеден, че подкрепата на Кесел е достатъчна защита, оркът предизвикателно погледна вербега и му нареди:

— Доведи командира си, войнико!

В същия момент една огромна ръка го сграбчи за врата и грубо го разтърси.

— Зададоха ти въпрос, гадино! — обади се друг великан. — Какви вести носиш?

Оркът, видимо уплашен, яростно каза:

— Магьосникът жив ще те одере за това!

— Чух достатъчно — изръмжа първият великан и като го стисна за гърлото, го повдигна във въздуха с огромната си ръка.

Оркът махаше с крака, мъчейки се да се измъкне, ала ни най-малко не успя да разхлаби хватката на вербега.

— Извий му мръсното вратле — провикна се някой.

— Избоди му очите и го хвърли в някоя мрачна яма! — обади си друг.

В този момент влезе Едноустият и разбута насъбралите се великани, опитвайки се да разбере за какво е цялата врява. Леденият великан ни най-малко не се изненада, когато видя вербега да измъчва някакъв орк. В действителност гледката му бе забавна, ала твърде добре разбираше колко опасен бе избухливият нрав на Кесел. Едноустият бе виждал не един и двама гоблини да умират от жестока смърт, задето не се бяха подчинили на магьосника или просто, за да задоволят вкуса му към извратени удоволствия.

— Пуснете този нещастник на земята! — спокойно нареди Едноустият.

Вербезите нададоха гневни викове и започнаха да мърморят.

— Разбий му мутрата! — извика един.

— Отхапи му носа!

Оркът вече почти не се съпротивляваше, лицето му започваше да посинява. Вербегът, който го държеше, отвърна на заплашителния поглед на Едноустия, после захвърли безпомощната си жертва в краката му.

— Задръж си го! — озъби се той на Едноустия. — Ама ако пак вземе да ми се репчи, ще го разкъсам.

— Писна ми от тая дупка — обади се някакъв вербег от задните редици. — А из долината е пълно с гадни джуджета, дето само чакат да ги изядем.

Останалите също надигнаха гласове.

Едноустият погледна бойците си и видя, че гневът, който кипеше у тях, заплашва да разруши всичко само с един-единствен пристъп на сляпа ярост.

— От утре вечер започваме да излизаме да се поогледаме наоколо — рече в отговор леденият великан; това беше опасен ход и той отлично го знаеше, но ако не предприемеше нищо, катастрофата бе неизбежна. — Само по трима наведнъж… и никой да не знае.

Оркът, успял донякъде да възвърне самообладанието си, чу последните думи и се опита да протестира, ала Едноустият незабавно го накара да замълчи:

— Затваряй си устата, оркско псе! — заповяда той и със зла усмивка погледна вербега, който бе заплашвал вестоносеца. — Или искаш приятелят ми да си похапне?

Великаните завиха от радост и, станали отново другари, започнаха да се тупат по раменете — Едноустият им бе върнал надеждата за битки. Ала съмненията на ледения великан за решението, което бе взел току-що, съвсем не се уталожиха при вида на кръвожадния възторг, обзел вербезите. Отвсякъде долитаха думи като джуджешки пай или джуджешки дробчета по селски (все имена на различни ястия с месо от джуджета), посрещани с одобрителни възгласи.

Едноустият с ужас си мислеше какво може да се случи, ако вербезите се натъкнеха на някой от дребната раса.

* * *

Леденият великан разрешаваше на бойците си да излизат само нощем и не повече от трима наведнъж. Струваше му се малко вероятно някое джудже да дойде толкова на север в долината, ала все пак знаеше, че поема огромен риск. Всеки път, когато поредният отряд се завръщаше в пещерата без произшествия, Едноустият въздъхваше с облекчение.

Дори това, че можеха да напускат тясната пещера, бе повдигнало многократно бойния дух на вербезите. Напрежението в пещерата забележимо намаля, а вълнението от предстоящата война отново ги обзе. Далеч на юг често се виждаха светлините на Каер-Кьониг и Каер-Диневал, отвъд пътя проблясваше Термалайн, а понякога успяваха да зърнат дори далечния Брин Шандер. Гледайки градовете, великаните си представяха предстоящите победи и това ги поддържаше през дългите дни на чакане.

Отмина още една седмица и като че ли всичко вървеше добре. Виждайки колко добре се бе отразила дори тази малка свобода на бойците му, Едноустият започна да се успокоява за последиците от рискованото решение, което бе взел.

Ала точно тогава две джуджета, дочули от Бруенор, че в тази част на Грамадата има прекрасни камъни, дойдоха на север, за да проучат положението. Пристигнаха на южния склон късно един следобед и когато се спусна вечерният мрак, двамата се разположиха на лагер върху голяма скала, покрай която течеше бърз ручей.

Това бе тяхната долина и в последните години в нея не се бе случвало нищо лошо. Двете джуджета не взеха почти никакви предпазни мерки.

Ето как първият отряд вербези, който напусна пещерата тази вечер, веднага забеляза пламъка на лагерен огън и чу гласовете на омразните джуджета.

* * *

От другата страна на планината, Дризт До’Урден се събуди от дневния си сън. В спускащия се мрак елфът намери Уолфгар на обичайното му място, замислено облегнат на една висока канара и вперил поглед в откритата равнина, която се простираше пред него.

— Копнееш да се върнеш у дома си? — без да очаква отговор попита Дризт.

Уолфгар сви огромните си рамене и разсеяно отвърна:

— Навярно…

Откакто се бе научил да уважава елфа, варваринът бе започнал да си задава множество неприятни въпроси за своя народ и живота, който той водеше. За него Дризт бе загадка — невероятно добър боец, притежаващ същевременно поразителен самоконтрол. Всяка своя постъпка елфът преценяваше като се вслушваше не само в приключенския си дух, но и в повелите на съвестта и морала, които за него бяха по-важни от всичко друго.

Уолфгар хвърли изпитателен поглед на Дризт и неочаквано запита:

— А ти защо си тук?

Сега бе ред на Дризт да загледа замислено земите, които се простираха пред него. На небето вече проблясваха първите звезди и се отразяваха в дълбоките му тъмни очи, ала той не ги виждаше. В мислите си, елфът отново се разхождаше из отдавна напуснатите земи на своя народ, където никога не огряваше слънце и където той никога вече нямаше да се завърне.

— Помня — заговори Дризт, а страховитите мигове отново оживяха пред очите му, така ярки, както могат да бъдат само най-ужасните спомени, — деня, в който за първи път дойдох тук, в открития свят. Тогава бях много по-млад и излязох с още много други елфи, мои събратя, дошли тук, за да грабят. Излязохме през една тайна пещера и нападнахме малко елфическо селце.

При яркия спомен за ужасите, които бе видял тогава, Дризт потръпна.

— Убиха всички жители на селцето. Всички жени. Всички деца.

Уолфгар слушаше с нарастващ ужас. Насилието, което Дризт описваше, спокойно би могло да бъде дело и на свирепите воини на Лоса.

— Моят народ убива — мрачно продължаваше елфът. — Убива безмилостно.

Той прикова поглед в Уолфгар — искаше да е сигурен, че варваринът напълно разбира думите му:

— Убива безстрастно.

Той млъкна и остави ученика си да вникне в онова, което току-що бе казал. Това кратко, ала изчерпателно описание на хладнокръвните убийци, смути варварина. Той бе отраснал сред свирепи воини, чиято единствена цел в живота беше бойната слава, битките в прослава на Темпос. Младежът просто не можеше да разбере безстрастната жестокост, която Дризт бе описал. Тънка бе разликата, ала след набезите и на Мрачните елфи, и на варварите оставаха единствено смърт и разруха.

— За богинята — демон, на която служи моят народ, на света няма място за други раси — обясни Дризт. — И най-малко за други елфически племена.

— Ала тук хората никога няма да те приемат сред себе си — рече Уолфгар. — Винаги ще те избягват и ти го знаеш не по-зле от мен.

Дризт кимна:

— Повечето — съгласи се той. — Ала докато ги има неколцината, които мога да нарека свои приятели, съм щастлив. Защото запазих самоуважението си. Не ми се налага да живея с вечно чувство на вина, не ме разяждат угризения, не се срамувам от това, което съм.

С тези думи елфът се изправи.

— Ела! — повика той ученика си. — Нощта ни чака. Ти се биеш все по-добре и скоро тази част от обучението ти ще свърши. Нека се възползваме от нощта, която е пред нас.

Уолфгар поседя още малко, замислен над думите на учителя си. Елфът водеше тежък живот, не притежаваше почти нищо, ала бе по-богат от всички хора, които варваринът бе срещал през живота си. Дризт не се бе отказал от принципите си, въпреки огромните трудности и несгоди. И сам бе избрал да изостави дома си, света, който познаваше и комуто принадлежеше и да дойде тук, където винаги щеше да бъде отбягван и неразбран.

Варваринът се загледа в отдалечаващия се Дризт, който сега бе просто сянка в сгъстяващия се мрак и тихичко прошепна:

— А може би ние с теб не сме толкова различни…

* * *

— Шпиони! — просъска един от великаните.

— Глупци! Запалили са огън! — обади се друг.

— Да ги смачкаме! — рече първият и тръгна към пламъка на лагерния огън.

— Шефът каза не! — припомни третият. — Само гледаме, ама не може да се бием.

Те се заспускаха по стръмния път, който водеше към бивака на джуджетата с всичката предпазливост, на която бяха способни, което в случая означаваше, че не вдигаха повече шум от търкаляща се скала.

Двете джуджета веднага разбраха, че някой се приближава и извадиха оръжията си, макар да предполагаха, че Дризт и Уолфгар, или пък някой рибар от Каер-Кьониг бе видял светлината на огъня им и идваше да сподели тяхната вечеря.

Когато най-сетне стигнаха лагера им, вербезите видяха джуджетата да стоят широко разкрачени, стиснали оръжията си в ръце.

— Видели са ни! — възкликна един от тях и залегна в мрака.

— Затваряй си устата! — сопна се друг.

Третият великан, който, както и вторият, много добре знаеше, че джуджетата все още не подозираха кой се приближава, сбута другаря си и злобно му смигна:

— Ако са ни видели, нямаме избор, освен да ги смачкаме.

Вторият вербег тихичко се изхили, намести тежкото копие на рамото си и тръгна към лагера.

Когато видяха тримата великани да излизат иззад близките скали и да се нахвърлят върху тях, двете джуджета се вцепениха от смайване. Ала притиснатото в ъгъла джудже е по-кораво и от най-коравата скала, а пък тези принадлежаха към племето от Митрал Хол и през целия си живот бяха водили свирепи битки, за да оцелеят в безмилостната тундра. Битката съвсем нямаше да бъде толкова лесна, колкото си представяха трите чудовища.

Едно от джуджетата избегна тромавия удар на главатаря на вербезите и моментално стовари тежкия си чук върху стъпалото му. Великанът инстинктивно се хвана за ранените пръсти и заподскача на един крак. Каленото в десетки битки джудже не се поколеба нито миг и с мощен удар в коляното събори чудовището на земята.

Другото джудже също бе реагирало светкавично и с точен удар в окото на другия великан, го бе запратило към отсрещните скали.

Ала третият вербег, който бе по-хитър от другарите си, се бе въоръжил с голям скален къс и сега го запрати срещу джуджето с огромна сила.

Камъкът уцели джуджето право в слепоочието, а от мощния удар главата му отхвръкна настрани. С пречупен врат, то падна мъртво на земята.

Другарят му бързо щеше да довърши великана, когото бе повалил на земята, ако главатарят на малкия отряд не се бе нахвърлил върху му. Скоро джуджето като че ли успя да вземе надмощие над вербега, ала то трая само до мига, в който вторият великан успя да се съвземе от удара в окото дотолкова, че да се надигне и да се включи в боя.

Двете чудовища сипеха удар след удар върху джуджето. В началото то успяваше да ги избягва и отклонява, ала после един от тях го уцели в рамото и го запрати по гръб на земята. Джуджето, яко като камъните, върху които бе паднало, бързо се съвзе, ала преди да успее да се изправи, отгоре му се стовари тежък ботуш и го притисна към земята.

— Смачкайте го! — изскимтя от земята вербегът, когото джуджето бе ранило. — После ще го занесем на готвача.

— Никъде няма да го носим! — изръмжа великанът, който бе повалил джуджето, а огромният му крак натискаше все по-силно и по-силно и бавно изцеждаше живота на жертвата си. — Едноустият нас ще даде на готвача, ако надуши какво направихме!

При мисълта за яростта на жестокия им предводител, двамата му другари изпаднаха в ужас и безпомощно впериха очи в по-хитрия си другар.

— Ще ги сложим заедно със смрадливите им вещи в една тъмна дупка и няма да споменаваме нищо в пещерата.

* * *

Далеч на изток, Акар Кесел седеше в кулата си и чакаше вести. Наесен последният — най-големият — от керваните на търговците щеше да пристигне в Десетте града от Лускан, натоварен с богатства и припаси за дългата зима. Дотогава огромната му армия най-сетне щеше да бъде напълно готова и щеше да потегли победоносно към поселищата, за да покори презрените рибари. Мисълта за лесната победа и всички блага, които тя щеше да му донесе, караше Кесел да потръпва от удоволствие.

И дори не подозираше, че първият удар във войната му вече бе нанесен.