Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (8)

Глава 7
Кръвта на Мейдър

Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — възмущаваше се Тунтун. — А крехка елфическа девойка, която преспокойно би могла да се скрие зад тънкото стебло на тригодишна фиданка.

Както винаги, когато беше ядосана, и сега обичайно мелодичният й глас бе толкова пронизителен, че неколцина от останалите запушиха деликатните си уши. Тунтун се престори, че не забелязва нищо и като плесна с прозрачните си криле, кръстоса ръце пред малките си, заострени гърди.

— Да, във вените му тече кръвта на Мейдър. Негов племенник е — повтори Бели’мар Джуравиел, без да сваля очи от Елбраян, който си проправяше път през останките от дома си: не му трябваше да поглежда към събеседничката си, за да разбере, че Тунтун отново е заела любимата си нацупена поза.

— Баща му се би добре — отбеляза друг от елфите. — Ако не беше великанът.

— Мейдър щеше да победи великана! — прекъсна го Тунтун.

— Мейдър имаше Буря — строго й напомни Джуравиел. — Бащата на момчето имаше само една проста тояга.

— Мейдър щеше да надвие великана с голи…

— Достатъчно, Тунтун! — повиши тон Джуравиел, но дори така, гласът му звънтеше като сребърна камбанка.

Никой от елфите не се притесняваше колко високо говори — въпреки че младежът се намираше едва на петнайсетина метра от тях, невидимата стена, която бяха издигнали между себе си и него, беше толкова здрава, че и най-чувствителното човешко ухо не би могло да различи нещо повече от едва доловимо цвъртене и шумолене, звуци, които лесно можеха да се отдадат на някое дребно животинче или насекомо.

— Лейди Даселронд смята, че той е добър избор — довърши Джуравиел, вече по-спокойно. — Не е наша работа да поставяме под съмнение решенията й.

Тунтун разбра, че не може да спечели този спор, затова продължи да се цупи, потропвайки недоволно с крак. Погледът й не слизаше от Елбраян, а цялото й същество излъчваше крайно неодобрение. Едрите, шумни човеци със сигурност не бяха сред любимите й раси. Дори Мейдър, когото познаваше и бе обучавала в продължение на повече от четири десетилетия, неведнъж я бе изваждал от равновесие със стоицизма си и с начина, по който се вземаше прекалено на сериозно. Сега, докато гледаше Елбраян, този хленчещ хлапак, Тунтун се чудеше как ще понесе още седем години като учителка!

Пък и кому, в името на всичко свято, бяха нужни пазители!

Бели’мар Джуравиел с мъка потисна усмивката си — харесваше му да вижда Тунтун толкова ядосана. Добре знаеше обаче, че присмее ли й се сега, девойката ще превърне живота му в ад, затова си замълча и като плесна няколко пъти с криле, кацна на един нисък клон и се загледа в момчето, което щеше да заеме мястото на Мейдър.

 

Крайното изтощение милостиво спусна над Елбраян пелената на забравата, която само дълбокият сън можеше да му даде. Цялата нощ прекара той така, кога спейки, кога буден, свит в ъгъла, притиснал майка си до гърдите си, милвайки меките й коси. Отвори очи чак на зазоряване, отпочинал и изпълнен с решимост.

Излезе от опожарения си дом с очи все още плувнали в сълзи и с тялото на майка си на ръце. Стисна зъби и призова цялата си воля на помощ срещу ужаса от разрухата. Черпеше сили от онова, което му повеляваше дългът, а то бе да се погрижи за мъртвите. Препаса меча през кръста си, взе една търкаляща се наблизо лопата и се залови за работа. В първия гроб, който изкопа, положи майка си и баща си, макар усилието, което му костваше да покрие с пръст телата им — телата на онези, които обичаше повече от всичко на света — едва не го прекърши.

След това откри Томас Олт и още неколцина мъже, които познаваше, и едва тогава осъзна същинския мащаб на задачата, с която се беше нагърбил. В Дъндалис живееха повече от сто души, колко ли време щеше да му трябва, за да погребе всички? Ами децата, убити на хълма? Ами младежите, които бяха паднали край горичката с мъха?

— Един ден — реши той и дори звукът на собствения му глас прозвуча странно и чуждо в ушите му.

Щеше да посвети само един ден на това да събира тела и да им приготви масов гроб. Един ден трябваше да му стигне.

А после, запита се той, какво щеше да прави след това? Къде щеше да отиде? За миг се поколеба дали да не тръгне към Тревясал лъг, най-близкото село, от което го делеше около ден път. Или пък да поеме след гоблините, стига да успееше да открие някакви следи? Бързо прогони тази идея, разбирайки, че жаждата за мъст помрачава преценката му и може да го погуби. Следващата му задача бе кристално ясна, макар при самата мисъл как тя се увенчава с успех, болката да се завръщаше с утроена сила. Колкото и да страдаше обаче, знаеше, че трябва да открие тялото на Джилсепони Олт, неговата Пони, и да го положи в земята.

И така, той се зае да търси, вадеше труп след труп изпод опожарените развалини, събираше посечените тела от улиците и ги нареждаше едно до друго там, където довчера се намираше коралът на Бънкър Кройър. Утрото отмина, дойде пладне, ала Елбраян не усещаше нито глад, нито жажда. Колкото повече напредваше времето, толкова по-трескави ставаха усилията му. Много скоро започна да подминава тела, оставяше ги там, където си лежаха и се насочваше към следващата купчина, макар сам да разбираше, че бързането може би го бави повече, отколкото му помага. А време за губене нямаше — подобно масово клане несъмнено щеше да привлече и други хищници. Нищо чудно скоро да се появяха големи котки и дори мечки, гоблините също можеха да се върнат всеки момент. Затова той стискаше зъби и продължаваше неблагодарната си работа, тичаше от къща на къща, измъкваше трупове, ровеше в отломките, разбутваше купчините мъртви гоблини, за да провери дали някой човек не е затрупан под тях. Опитваше се да помни кого е открил, да свърже безформените трупове с отделните семейства.

Ала задачата беше непосилна. С мъка разпознаваше обезобразените лица, някои тела бяха дотолкова обгорени, че не можеше да е сигурен дали пред себе си има мъж, жена или дете. Някое от тях сигурно трябва да беше на Пони.

Късно следобед Елбраян разбра, че е победен — нямаше да успее да погребе всички мъртъвци. Беше наредил четиридесет трупа на поляната и реши да се погрижи за тях. Останалите…

Младежът въздъхна безпомощно, после нарами лопатата, отиде на ливадата и се зае за работа. Болката отстъпи място на свирепа ярост и той се залови да копае с такова настървение, сякаш не гоблините, а земята му беше отнела света, който познаваше и в който се чувстваше сигурен. И всички, които обичаше.

Тялото му протестираше, ала той не усещаше; стомахът му се молеше за залък храна, ала той не го чуваше.

Дори Тунтун беше впечатлена от издръжливостта му.

Тази нощ Елбраян прекара в подножието на долината, извън пределите на Дъндалис.

— Пони! — простена, изпитвайки отчаяна нужда да чуе нечий глас, чийто и да е, дори своя собствен.

Елфите, които го наблюдаваха скришом, наостриха любопитни уши. Тунтун предположи, че момчето вика коня си, ала Джуравиел, който знаеше повече за Елбраян и досегашния му живот, поклати глава.

— Моля те, бъди жива! — прошепна младежът, а очите му отново се напълниха със сълзи — сълзи за майка му и баща му, за приятелите, за всичко, което довчера бе придавало смисъл на съществуванието му. — Ще оцелея — решително заяви той, — мога да оцелея, но само ако ти си до мен.

И като легна по гръб, покри лице с двете си ръце.

— Нуждая се от теб, Пони!

— Ама че капризен хлапак! — подхвърли Тунтун.

— Имай малко състрадание! — скастри я Джуравиел.

Недалеч от тях, Елбраян рязко се изправи.

Джуравиел хвърли гневен поглед на Тунтун — именно нейното вечно недоволство го бе предизвикало да проговори, преди да са издигнали звукова стена между себе си и момчето.

Елбраян извади малкия си меч и се заоглежда.

— Излез и се бий! — извика той, а в гласа му нямаше и следа от страх.

— Ооо, колко бил смел! — ехидно подметна Тунтун.

Джуравиел само кимна, ала неговото възхищение беше неподправено.

Младежът, възмъжал толкова внезапно, беше преживял жестоки загуби, познал беше болка и страх. Наистина бе смел и би се изправил срещу всеки враг, който може би се спотайваше между дърветата, без да се бои от смъртта.

Не след дълго Елбраян, неспособен да понесе неизвестността, започна да обикаля от дърво на дърво, надничайки зад тях в търсене на онзи, който го дебнеше. Разбира се, елфите го избягваха с лекота, невидими и съвършено безшумни. След няколко минути младият мъж се поуспокои, ала, колкото и да бе изнурен, разбра, че мястото, което си е избрал за нощувка, е прекалено открито, за да е безопасно. За нещастие наблизо като че ли нямаше по-добро, но поне можеше да опита да обезопаси това. Залови се за работа, без да губи повече време — използваше парчета от ризата си, колана си, всичко, което с помощта на тънките фиданки наоколо, можеше да се превърне в капан.

Елфите следяха всяко негово движение, някои с уважение, други — с високомерно пренебрежение. Примките на Елбраян не можеха да измамят и катерица, а за един елф нямаше нищо по-лесно от това да стъпи в тях, да ги развърже, преди да са се задействали и след това отново да ги остави така, както ги бе заварил.

— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — за кой ли път изсумтя Тунтун.

Джуравиел, основният защитник на Елбраян пред лейди Даселронд, не й обърна никакво внимание.

Отлично помнеше какво представляваше Мейдър, легендарният пазител, в началото — бъбриво момче, надали по-опитно и със сигурност не толкова изобретателно, колкото племенника си.

След около час Елбраян най-сетне приключи — направил бе каквото можа, макар то да не беше много. Откри един бор, чиито клони се спускаха почти до земята и се мушна отдолу. Единствено най-острият поглед можеше да го открие сега, но и сам той нямаше как да види какво се случва навън. След това се облегна на дънера и сложи късия меч в скута си. Нещо му нашепваше, че не е сам и, вярвайки, че съмне ли веднъж, ще бъде в безопасност, твърдо реши да остане буден. Ала умората надделя, клепачите му натежаха и сънят го надви.

Елфите още повече стесниха обръча около него.

Изведнъж Елбраян се сепна. Музика? Наистина ли наоколо се носеше едва доловима песен? Нямаше представа колко дълго е спал. Дали скоро щеше да се зазори? Или пък беше спал цяло денонощие и слънцето отново бе залязло?

Пропълзя до завесата от клони и предпазливо надникна навън.

Шийла, луната на Корона, вече бе изгряла, но още не се бе издигнала много високо, значи надали бе спал повече от час-два. Затаи дъх и се заслуша, сигурен, че там има нещо, което не може да види.

Нежна мелодия се носеше във въздуха, толкова тиха, че по-скоро я усещаше, отколкото чуваше, ала дори несъмнената й красота не бе в състояние да го успокои.

Безспир се лееше песента, далечна и същевременно близка, ту се надигаше, сякаш невидимият враг се готвеше да се хвърли в атака, ту отново отслабваше, докато не заприличаше на мираж, дошъл от друг свят. Елбраян стисна дръжката на меча толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. В едно беше сигурен — гласът отвън не принадлежеше нито на Пони, нито на което и да било човешко същество. А за младия мъж, който току-що беше преживял гоблиново нападение, това можеше да означава само едно.

Изобщо не трябваше да се показва! Разумът му нашепваше, че единственият му шанс е да остане незабелязан; върнеха ли се гоблините, той можеше да оцелее, само ако се държеше колкото се може по-надалеч от тях. Ала мисълта за убитите му родители и близки, за разрушения Дъндалис, за Пони, разпалваха в гърдите му огън, който го караше да излезе и да се бие. Въпреки страха, Елбраян жадуваше разплата.

— Казах ти, че е смел — прошепна Джуравиел на Тунтун, когато го видя да изпълзява изпод прикритието на клоните.

— По-скоро е глупав — не му остана длъжна девойката.

И този път Джуравиел отмина обидата към Елбраян безмълвно. Тунтун смяташе и Мейдър за глупав… поне в началото. Елфът кимна на другарите си и пое навътре в гората.

Запленяващата песен, винаги на ръба на доловимото, дълго води младия мъж напред, после изведнъж секна, толкова рязко, че на Елбраян му се стори, че се събужда от дълбок сън. Установи, че се намира насред неголяма, кръгла поляна, заобиколена от високи дървета. Косите лъчи на луната, която надничаше иззад клоните в източната част на ливадата, го обливаха в мека светлина и едва тогава младежът разбра колко глупаво бе постъпил… и колко уязвим бе в този момент. Направи крачка-две към прикритието на дърветата, ала спря почти веднага, с отворена уста и разширени от изумление очи.

Те бяха навсякъде, излизаха иззад дърветата и бавно пристъпваха към него, създания, каквито никога досега не бе виждал. На ръст бяха колкото него, но със сигурност тежаха по-малко. Бяха крехки и деликатни, красиви, с изваяни черти и заострени уши, а на меката лунна светлина кожата им изглеждаше почти прозрачна.

— Елфи? — прошепна младият мъж, припомняйки си полузабравени приказки, легенди, които бе слушал толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни.

Елфите се хванаха за ръце и започнаха да се въртят около него. Едва тогава Елбраян осъзна, че те наистина пеят. Ясно различаваше отделните срички и макар да не бе в състояние да ги свърже в разбираеми думи, някак си усещаше, че тази мелодия е част от самата земя, извечна и чиста. Нежните, успокояващи звуци като че ли още повече засилиха ужаса му и той трескаво се заоглежда, мъчейки се да се съсредоточи върху едно от странните създания, да открие водача им.

Ала танцът им беше прекалено бърз. Те ту се държаха за ръце, ту се пускаха, за да се завъртят в изящен пирует и младият мъж така и не успяваше да задържи погледа си върху някой от тях достатъчно дълго. Всеки път, щом очите му се спираха върху някой, нещо в другата част на поляната привличаше вниманието му, или пък песента рязко се засилваше и го сепваше. Когато миг по-късно отново погледнеше обратно, елфът, който си бе набелязал, вече се бе слял с останалите, които бездруго му изглеждаха съвършено еднакви.

Танцът ставаше все по-бърз и по-бърз, стъпките — по-енергични, пируетите — все по-чести. Сега, всеки път, когато част от елфите се завъртаха, останалите се издигаха във въздуха, сякаш с магия (защото на слабата лунна светлина Елбраян не виждаше прозрачните им крила), после меко кацаха на земята.

Безброй образи заливаха младия мъж на талази. Той се мъчеше да ги отблъсне, затваряше очи, на няколко пъти дори вдигна меча си и се хвърли срещу непознатите създания с намерението да разкъса обръча им и да избяга в гората. Така и не успя обаче — колкото и да се мъчеше да се движи направо, всеки път се оказваше повлечен от танца им и започваше да се върти в кръг, докато неспирно менящите се образи и морето от звуци не го замаеха.

В един момент забеляза, че е изпуснал меча си и за миг се поколеба дали да не се наведе, за да го вдигне. Ала песента…

Песента! В нея имаше нещо запленяващо, нещо, което той повече усещаше с тялото си, със самото си същество, отколкото долавяше с ушите си. Нещо завладяващо, милувка, която го зовеше да й се отдаде. Нещо, което извикваше в съзнанието му образи от един по-млад и по-истински свят, свят на кристална чистота и ярки цветове. Нещо, което му нашепваше, че тези създания не принадлежат към злата гоблинова раса, че са приятели, че може да им се довери…

Изпълнен с болка и гняв, Елбраян яростно пропъди тази мисъл и устоя на песента доста по-дълго, отколкото хората обикновено успяваха. Ала дори неговата решителност си имаше край — волята му постепенно отслабна, а с нея и силите му. Неспособен да се съпротивлява повече, той се предаде и бавно се свлече на земята.

Това беше и последната му мисъл, преди да забрави всичко и всички.

— Кръвта на Мейдър! — за кой ли път промърмори Тунтун, когато тя и другарите й поеха напред, носейки Елбраян на легло, изтъкано от коприна, птичи пера и музика.

— Приказвай каквото си щеш — безразлично отвърна Джуравиел, но докато говореше, докосна (уж небрежно) зеления камък, който висеше на врата му.

Обикновено една толкова проста магия не би трябвало да подейства на някой като Тунтун, която беше видяла началото и залеза на няколко века, ала гневливата девойка беше прекалено погълната от това да се оплаква и да мърмори.

— Така и смятам! — сопна се тя, ала цялата й напереност се изпари, още докато приказваше, прогонена от звучно свистене.

Пъргава като всеки елф, тя с лекота се освободи от примката на Елбраян, макар че колкото и яростно да размахваше крила, пак тупна на земята доста тежко.

Избухна гръмък смях, а Тунтун отправи на Джуравиел заплашителен поглед. Прекрасно знаеше (както и всички останали), че няма как да се хване в толкова нескопосан капан, ако в цялата работа не беше намесена и малко магия.

А не беше никак трудно да се досети кой може да я е направил.