Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (7)

Глава 6
Лешояди

Дойде на себе си, убедена, че никога вече няма да види небето.

Размаха ръце, за да прогони поне донякъде задушливия мирис на изгоряло, и отвори очи.

Треперлив кос лъч прорязваше пушека, тънка струйка светлина, която приветстваше младото момиче обратно в света на живите. Тя го последва, почти като насън, и внимателно докосна гредата, препречваща отвора на дупката, в която се бе свила.

Дървото беше горещо и Джилсепони разбра, че трябва да бе останала в безсъзнание доста време. Установи, че е в състояние да задържи ръката си върху него достатъчно дълго, стига да използва ръкава си, за да се предпази.

Натисна с всичка сила, ала гредата не поддаде. Упорита както винаги, Пони призова тлеещата в гърдите й ярост и напрегна мускули, запъвайки крака под себе си за опора.

От устните й се откъсна неволен стон и тя замръзна на мястото си. Ами ако наоколо все още се навъртаха гоблини? Ужасена, тя се дръпна колкото се може по-навътре в тясната дупка и се ослуша, затаила дъх.

До ушите й достигна птичи грак… несъмнено, зловещият глас на лешояди, ала това бе всичко — не чу нито стенанието на някой оцелял селянин, нито дрезгавите викове на гоблините, нито гърленото ръмжене на великаните.

Единствено крясъка на птиците, пируващи с телата на нейните близки.

Тази ужасяваща мисъл й вля нови сили и тя пак натисна, викайки от усилието и физическата болка, ала прекалено разгневена, за да се тревожи, че някой от нашествениците може да я чуе.

Тежката греда помръдна с два-три сантиметра, ала Пони не успя да я удържи и тя тупна на земята с глух тътен. Да я отмести от сегашното й положение и от този ъгъл, младото момиче със сигурност нямаше да може, затова дори и не се опита. Вместо това се заизвива като змиорка и успя да промуши първо едната си ръка, а после главата и рамото си. Поспря за миг, дишайки дълбоко, щастлива, че поне лицето й е навън.

Радостта й трая само миг — докато не се огледа наоколо. Това бе Дъндалис, знаеше го, ала в същото време имаше чувството, че се е озовала в място, което никога досега не бе виждала. Единственото, останало от къщата на Елбраян, бяха няколко греди и каменните основи; единственото, останало от Дъндалис — няколко греди и шепа камъни.

И трупове. От мястото, където се намираше, Пони виждаше само две мъртви тела — на един гоблин и на една възрастна жена, ала мирисът на смърт тегнеше във въздуха, плътен и задушлив, както и димът от пожара. Черно отчаяние се надигна в гърдите на младото момиче, нашепвайки й да пропълзи обратно в дупката, да се свие на кълбо и да заплаче, може би дори да умре там — даже смъртта, била тя преход към рая, или към безкрайна празнота, беше за предпочитане пред такъв живот.

Тя остана дълго така, наполовина навън, наполовина вътре, борейки се с вълната на паниката и безнадеждността. На няколко пъти бе готова да се предаде, ала нещо в нея не й позволяваше да го направи, някаква решителност, която самата тя още не разбираше, не й даваше да се откаже.

Най-сетне направи своя избор и отново се заизвива като змия, без да обръща внимание на болката и кръвта, шурнала от безбройните драскотини и ожулвания. След дълги усилия успя да се измъкне и се просна на земята, напълно омаломощена, с поглед вперен в небето и безброй мисли, препускащи в главата й, всяка от които водеше до едно и също място — бездната на отчаянието.

Призовавайки на помощ цялата си воля, Пони се надигна и тръгна между развалините, където допреди няколко часа се бяха издигали къщите на Олван Уиндон и Шейн Макмайкъл. Главният път все още си беше тук, с натрошените камъни и големите парчета пръст, нахвърляни от двете му страни, за да не се наводнява — единственото, останало от онзи Дъндалис, който тя познаваше. Нито една сграда не беше останала; нито един човек, нито дори едно животно, не бяха оцелели. Всъщност нямаше и живи гоблини и великани, забеляза Пони с бледо подобие на задоволство. Единствените живи същества бяха лешоядите, десетки лешояди, които кръжаха във въздуха с грозен грак, или пируваха с вкочанените тела, в чиито вени довчера течеше топла кръв — разкъсваха кожата, деряха плътта, кълвяха очите, с които съвсем доскоро Пони си бе разменяла весели погледи и дружески смигвания.

Младото момиче рязко се обърна, припомняйки си битката на пътя, последния път, когато бе видяла баща си. И наистина, точно на същото място се издигаше голяма купчина трупове, там беше и смазаното тяло на Олван, на чиято гибел тя бе станала ужасен и безпомощен свидетел. Пони инстинктивно затвори очи, неспособна да гледа повече, боейки се да не види и собствения си баща, Томас Олт, потънал във вечен сън. Само че той наистина беше мъртъв, напомни си тя, беше си отишъл завинаги, също както и майка й, и Елбраян, и всички останали.

Изведнъж Джилсепони се почувства безкрайно малка и безпомощна и едва не рухна на земята. Задържа я единствено онази неотстъпчива решителност, онзи упорит инстинкт, който й бе дал сили да се измъкне от дупката. Ала освен телата на обичните й хора, наоколо имаше и немалко гоблинови трупове, и дори двама убити великани. Вниманието й беше привлечено от една внушителна камара — от начина, по който чудовищата бяха паднали, личеше, че преди да срещнат смъртта си, са образували защитен обръч, ала въпреки това край тях не се виждаха никакви хора, от които да са се отбранявали. Само купчина мъртви гоблини и един великан, лежащи в локва кръв, очевидно изтекла от многобройните миниатюрни убождания, които покриваха телата им. Пони си помисли, че не би било зле да се приближи и да поразгледа, ала усещаше, че няма да го понесе.

Вместо това остана на мястото си, вперила невиждащ поглед пред себе си, с тяло, сковано от безсилие. Какъвто и да бе отговорът на загадката с убитите гоблини, не тя щеше да го открие — прекалено изтощена, за да мисли, прекалено изтощена дори за да чувства, младата жена имаше сили единствено да напусне селото, препъвайки се от болка и умора, и да поеме на запад, напред към залязващото слънце.

Сега я водеше единствено инстинктът. Най-близкото селище беше Тревясал лъг, ала Пони беше сигурна, че и там цари същата разруха. И там, и навсякъде другаде — целият свят беше в развалини, всички хора се бяха превърнали в разлагащи се трупове, храна за лешояди и червеи.

След известно време, когато слънцето се скри зад хоризонта и над земята се спусна здрач, младата жена усети, че не е сама. Обърна се надясно и видя един нисък храст да се поклаща едва забележимо.

Катерица, помисли си тя, ала дълбоко в сърцето си знаеше, че не е било животно.

Откъм лявата й страна пък се носеше почти недоловим шепот.

Мъчейки се да не им обръща внимание, Пони продължи напред. Ядосваше се, задето не се бе сетила да си вземе някакво оръжие от Дъндалис, но после осъзна, че то вероятно не би й помогнало. Всъщност, каза си тя, така може би беше по-добре — поне краят й щеше да дойде бързо.

И тъй, Джилсепони вървеше напред, упорито пренебрегвайки шумовете, които се носеха около нея, мъчейки се да не си представя как зад всяко дърво се крият гоблини, наблюдават я, преценяват я, присмиват й се и дори спорят помежду си кой да получи правото да я убие…, както и да се позабавлява с нея преди това.

Тази мисъл едва не я прекърши. Споменът за Елбраян нахлу в съзнанието й, лицето му изплува пред очите й, същото лице, което бе целувала само миг, преди светът да рухне…

Сълзи изпълниха очите й и тя избухна в плач. Със сведена глава и рамене, разтърсвани от горчиви ридания, младата жена се препъваше напред, раздирана от болка, от страдание и от чувство за вина.

Тази нощ Джилсепони спа под едно дърво край пътя. Спа неспокойно, треперейки от студ и от ужас, че ще трябва да преживее всичко отново, че отсега нататък то ще се завръща в сънищата й всяка нощ до края на живота й.

Събуди се в плен на милостива забрава — не помнеше нито кошмарите си, нито гибелта, сполетяла дома й; не помнеше селото, приятелите, родителите си. Единственото, което знаеше, бе, че е на път и отива някъде.

Знаеше, че изпитва болка, физическа и душевна, ала причината за това страдание бе потънала дълбоко в подсъзнанието й.

Джилсепони не помнеше дори как се казва.

 

Великанът все още беше там, на метър-два от мястото, където той беше припаднал. Преди да изгуби съзнание, Елбраян го бе видял да крачи към него, вдигнал огромна сопа над главата си. Сега чудовището лежеше по очи, в кръв и кал, мъртво.

Досущ като десетината гоблини, чиито тела се въргаляха наоколо.

Елбраян се изправи и разтърка очи. Едната му ръка беше изцапана със засъхнала кръв, навярно от раната отгоре й. Мислите му се насочиха към Пони и миговете на близост, които двамата бяха споделили под боровете, после рязко се върнаха към настоящето и ужаса на преживяното — гоблините в гората, малкия Карли, дима над опожарения Дъндалис и Джилсепони, побягнала с писъци към селото. Всичко изглеждаше така нереално, беше се случило толкова бързо, че съзнанието му още не можеше да го възприеме. Само за няколко минути целият свят на Елбраян беше рухнал.

Това си мислеше младият мъж, докато седеше в прахта и се взираше в мъртвия великан. Вече нищо нямаше да бъде същото.

Най-сетне се изправи на крака и предпазливо се приближи до великана. Коленичи край него и се вгледа в многобройните рани по лицето му.

Прободни рани, установи той, като от десетки миниатюрни стрелички. Изведнъж си припомни странното жужене, което беше чул преди да изгуби съзнание, и си представи рояк пчели. Събра сили и се наведе още по-ниско над великана, дори се осмели да докосне една от раните.

— Няма стрели — промърмори, мъчейки се да намери обяснение на случилото се.

В съзнанието му отново изникна образът на безброй пчели — може би гигантски пчели — които жилеха с настървение. Облегна се назад и се зае да брои убожданията на великана — само по лицето му имаше поне двадесетината огромното петметрово тяло несъмнено беше покрито с още много рани.

Младият мъж не знаеше какво да мисли. Съвсем неотдавна беше сигурен, че е ударил сетният му час, а ето че все още беше жив. Беше сигурен, че с Дъндалис е свършено, а…

Елбраян скочи на крака и набързо огледа труповете на гоблините. С изненада (и известна доза неудобство) установи, че както телата на двата, с които се бе борил, така и онзи, за когото бе сигурен, че бе убил с меча си — дори те бяха покрити с мистериозните убождания.

— Пчели, пчели, пчели — повтаряше си той като заклинание, докато тичаше надолу по склона.

Мъничката искрица надежда, която представата за неизвестния съюзник бе събудила в гърдите му, угасна в мига, в който селото — не, изпепелените останки на онова, което довчера беше китно селце! — изникна пред очите му.

Не можеше да има съмнение — те бяха мъртви, всички, до последния човек. Дори от това разстояние (повече от петдесет метра от най-северната част на Дъндалис) Елбраян беше сигурен — никой не би могъл да оцелее след подобна сеч. С мъртвешки бяло лице и сърце, биещо като чук в гърдите му, с ръце и крака внезапно натежали, като да бяха от олово, младежът — който сега се чувстваше като малко, изгубено момченце — тръгна към дома.

Всяко тяло, покрай което минаваше (с изключение на обезобразените от огъня), му беше познато — родителите на един от приятелите му, неколцина младежи, само с няколко години по-големи от него, момичетата и момчетата, които бяха патрулирали с него, преди семействата им да ги повикат обратно в селото, за да се включат в подготовката за зимата. На прага на една от опожарените развалини видя малко, овъглено телце. Каралий Алт, невръстната братовчедка на Пони, единственото бебе в селото. Майката на Каралий лежеше на пътя, само на няколко метра от прага. Очевидно се бе опитвала да се добере до рожбата си, когато свирепите нашественици я бяха посекли. После не й бе останало нищо друго, освен да наблюдава как пламъците обгръщат детето й, докато нейната кръв бързо изтича.

Елбраян стисна зъби, мъчейки се да прогони този образ от съзнанието си, борейки се със състраданието, което го раздираше и заплашваше да го потопи в море от черно отчаяние. Ала болката беше по-силна от волята му, надигаше се в гърдите му и го давеше. А и как да я спре, когато вече минаваше покрай мястото, където трябва да се бе разиграла същинската битка, покрай огромната купчина мъртви гоблини и великани, покрай тялото на Олван, неговия баща.

Олван бе загинал достойно, в това нямаше съмнение, а и като познаваше баща си, Елбраян въобще не се учуди. Олван бе умрял в битка.

Ала това изобщо не намаляваше болката на сина му.

С мъка преглъщайки сълзите си, младият мъж се запрепъва към останките от дома си. Задавен стон се откъсна от устните му при вида на каменните основи — гордостта на Олван — непокътнати, насред рухналата къща. Елбраян внимателно си запроправя път сред все още тлеещите развалини. Един от ъглите някак си бе успял да се спаси от пламъците и когато покривът се бе срутил над него, беше хлътнал настрани, оставяйки неголямо празно пространство.

Много предпазливо, за да не събори отгоре си малката част от покрива, която все още се крепеше, той отмести една греда и надникна от другата й страна. Насреща си видя два силуета.

— Моля те, моля те! — мълвеше Елбраян несъзнателно, докато бавно се промъкваше натам.

По-близката фигура се оказа гоблин — с разбита глава и мъртъв. Противно на разума, младият мъж усети как в гърдите му покълва зрънце надежда, докато прескачаше трупа на чудовището, за да стигне до другото тяло, свито в самия ъгъл.

Оказа се майка му… умряла от задушаване, тъй като по тялото й нямаше и драскотина. В едната си ръка още стискаше тежката дървена лъжица. Същата лъжица, с която толкова пъти бе заплашвала сина си и приятелчетата му, започнеха ли да й досаждат прекалено.

Заплаха, която така и не бе изпълнила, внезапно осъзна Елбраян. Не и досега, поправи се той миг по-късно, хвърляйки поглед към мъртвия гоблин.

Спомените го заляха като вълна и във всеки от тях беше тя, майка му — ту размахваше дървената лъжица пред носа на необуздания си син, ту шеговито дразнеше Олван, ту смигваше многозначително на Пони, сякаш двете знаеха за Елбраян нещо, което той самият още не разбираше. Това беше повече, отколкото младежът можеше да понесе и като коленичи до мъртвата си майка, той я прегърна и с все сила я притисна до гърдите си.

После избухна в горчив плач. Плачеше за майка си и баща си, за приятелите си и техните родители, за Дъндалис. Плачеше и за Пони, без дори да подозира, че ако беше изтичал в селото в мига, в който се свести, щеше да я види как се отдалечава по южния път — дребна, смазана от болка и страдание фигурка.

Плачеше и за себе си, за изгубеното минало и мрачното бъдеще.

Изпрати слънцето така, свит в ъгъла на рухналия си дом (едничката връзка с досегашния му живот), притиснал тялото на майка си в обятията си, така посрещна и зората на другия ден.