Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (6)

Глава 5
Богоизбраният

Брат Авелин с все сила въртеше макарата. И той, и старото дърво, простенваха при всеки напън. Няма ли най-сетне да се покаже пустата му кофа, чудеше се младият послушник.

— По-бързо! — нетърпеливо го подканяше Куинтал, негов съученик и другар в работата.

Новопостъпилите младежи бяха разделени по дата на раждане и така Авелин и Куинтал се бяха случили заедно — не защото си подхождаха (физически или по нрав), а просто защото бяха родени в една и съща седмица. Двамата не само че не си приличаха, но и като че ли нямаха нищо общо помежду си. Куинтал беше най-ниският от двадесет и петимата послушници, Авелин — един от най-високите. И двамата бяха с едър кокал, ала докато Авелин беше тромав и недодялан, Куинтал с якото си, мускулесто тяло, бе прекрасен атлет.

Характерите им също бяха коренно различни — Авелин, спокоен и изпълнен с почтителност, никога не губеше контрол над себе си, а Куинтал бе същинско „буре с барут“ както монах Сихертън, един от наставниците, нерядко (и напълно основателно) го наричаше.

— Близо ли е? — попита Авелин след още няколко завъртания.

— Едва наполовина — намусено отвърна Куинтал. — Ако не и по-надалеч!

Авелин въздъхна дълбоко и отново хвана макарата.

Другарят му изсумтя недоволно — досега отдавна да бе извадил вода и да бе отишъл да обядва. Само че днес беше ред на Авелин, а в това отношение монасите бяха много стриктни — опиташе ли се Куинтал да поускори нещата, като свърши възложената задача вместо Авелин, нищо чудно и двамата да останеха без обяд.

— Нетърпелив е — отбеляза монах Йойона, внушителен, петдесетинагодишен мъж с топли, кафяви очи и гъста кестенява коса, в която нямаше нито един сив косъм.

Загорялото му лице също беше напълно гладко, с изключение на подобните на паяжина ситни бръчици в крайчеца на очите — „бръчки, внушаващи доверие“ както ги наричаше самият той.

— Буре с барут — съгласи се монах Сихертън, висок, слаб и някак ъгловат мъж с широки рамене, над които стърчеше тънка и прекомерно дълга шия.

Брат Сихертън отговаряше за дисциплината сред младите послушници — длъжност, която му прилягаше така добре, че дори външният му вид сякаш й подхождаше. Насред острото му, ястребово лице, горяха чифт малки, черни очи, които се стесняваха още повече всеки път, щом брат Сихертън се смръщеше заплашително на някой от учениците си.

— Направо кипи от енергия — отбеляза той сега, без да се мъчи да прикрие одобрението в гласа си.

Йойона го изгледа заинтригувано. Намираха се в най-високата стая в абатството — дълго, тясно помещение, чиито прозорци на едната стена гледаха към океана, а на другата — към двора на манастира. Точно в този момент там се бяха събрали всичките двадесет и четирима послушници (двадесет и петият бе принуден да напусне светата обител, след като се разболя), до един погълнати от работа, ала вниманието на двамата монаси бе насочено основно към Авелин и Куинтал, най-забележителните ученици от новия клас.

— Авелин несъмнено е най-добрият сред другарите си — подхвърли Йойона, за да види реакцията на Сихертън.

Високият мъж сви рамене.

— Някои дори твърдят, че е най-добрият ученик, който сме имали от много години насам — не се предаваше Йойона.

Думите му бяха самата истина — за невероятната отдаденост на Авелин говореха почти всички в братството.

— Обаче му липсва страст — все така безразлично сви рамене Сихертън.

— Може би защото е по-близо до Бога от всички нас? — отвърна Йойона, убеден, че този път го е хванал натясно.

— Или защото вече е мъртъв? — сухо възрази високият монах и ядосано го изгледа.

Йойона се сепна, ала отвърна на погледа му, без да трепне. За никого не беше тайна, че Куинтал е любимият ученик на Сихертън от този изключително важен клас, ала неприкритата обида, насочена към Авелин, избраникът на всички останали наставници (и дори, както се твърдеше, на самия абат Маркварт) го хвана неподготвен.

— Тази сутрин научих, че майка му е умряла — безстрастно продължи високият монах и Йойона отново насочи вниманието си към двора, където Авелин вадеше вода така спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Каза ли му?

— Защо да си правя труда?

— Каква зловеща игра играеш, Сихертън? — възкликна Йойона.

За трети път високият монах сви рамене безразлично:

— Нима вярваш, че това ще го развълнува? Къде ти, той просто ще заяви, че майка му най-сетне е щастлива, защото е отишла при своя Бог, а после ще се залови за работа, сякаш нищо не е станало.

— Да разбирам ли, че се надсмиваш над вярата му? — остро попита Йойона.

— По-скоро се отвращавам от безсърдечието му — отговори Сихертън. — Майка му е мъртва, но дали тази вест ще събуди някакви чувства у него? Съмнявам се. Брат Авелин се е затворил в пашкула на вярата си и нищо не е в състояние да разклати душевното му спокойствие.

— В това се крие величието на истинската вяра — сухо отбеляза Йойона.

— Това е начин да пропилееш живота си — отвърна Сихертън и като се надвеси през прозореца, се провикна: — Хей, Куинтал!

Двамата послушници прекратиха работата си и вдигнаха поглед нагоре.

— Върви да обядваш, Куинтал! — нареди високият монах. — А ти, братко Авелин, ела в моята… в стаята на брат Йойона.

С тези думи Сихертън се отдръпна от прозореца и се обърна към Йойона:

— Е, сега ще разберем дали твоят герой изобщо притежава сърце — студено подхвърли той и пое по стълбището, което водеше към покоите на Йойона.

Едрият монах го изгледа продължително, питайки се кой всъщност — Авелин или Сихертън — няма сърце.

— Как може да използваш тази трагедия за долните си цели! — възмути се той, когато се изравни със Сихертън.

— Авелин бездруго трябва да научи новината. Защо тогава да не се възползваме от предоставилата ни се възможност и да преценим колко в действителност струва мъжът, на когото съвсем скоро може би ще възложим толкова голяма отговорност?

Йойона го сграбчи за рамото и го принуди да спре:

— Авелин прекара осем години от живота си, доказвайки колко струва. Макар той да не го знаеше, през последните четири години беше под непрестанно наблюдение. Какво още иска Сихертън от него?

— Да докаже, че е човек — изръмжа високият монах. — Да докаже, че има чувства. Истинският духовник, приятелю, няма нужда само от благочестие. Освен него, съществуват още чувства — обич, гняв, страст.

— Осем години — повтори Йойона.

— Може би в следващия клас… — започна Сихертън.

— Ще бъде твърде късно — тихо го прекъсна другарят му. — Подготвителите трябва да бъдат избрани измежду послушниците, постъпили в манастира през последните три години, а измежду седемдесет и петимата младежи никой не показва такива заложби, каквито всички до един виждаме у Авелин Десбрис.

Тук Йойона замълча за миг и изпитателно се вгледа в лицето на Сихертън, който за първи път не знаеше какво да отвърне. Да, неодобрението му нямаше да остане скрито от останалите монаси, ала всичките му забележки относно Авелин изглеждаха жалки, разгледани в светлината на избора, пред който бе изправено братството. А даже и да разполагаше с истински доводи против младежа, отношението му, граничещо с гняв и дори омраза, със сигурност щеше да си остане крайно неприемливо за място като Ордена на Сейнт Мер’Абел.

— Но, скъпи ми Сихертън, — възкликна Йойона миг по-късно, най-сетне проумял истинската причина за държането на другия монах, — ти чисто и просто завиждаш!

Сихертън изръмжа и се извърна.

— Не е наша вината, че сме имали лошия късмет да се родим между Валежите — опита се да го утеши Йойона. — Не трябва обаче да забравяме, че имаме задължения към Ордена, а брат Авелин наистина е най-добрият сред послушниците.

Последните думи на едрия монах се забиха право в сърцето на Сихертън и той неволно затвори очи и си представи Авелин Десбрис. Винаги потънал в молитва или погълнат от работа — само така присъстваше младият послушник в съзнанието му. Слабост или сила беше това, зачуди се монахът, питайки се в същото време дали нямаше да се изложат на опасност, като предадат скъпоценните камъни в ръцете на някой така отдаден на вярата си като Авелин. Грижата за магическите предмети предполагаше решаването на немалко чисто прагматични въпроси, а прагматизмът нямаше как да бъде силната страна на един прекалено вярващ човек, напълно убеден, че желанията на неговия Бог са му съвършено ясни.

— Отец Маркварт е повече от доволен от Авелин — напомни му Йойона.

Така си беше, каза си Сихертън. Да, всеки негов опит да се възпротиви срещу избора на Авелин би бил обречен на неуспех. Все пак мястото на втори Подготвител оставаше свободно и именно натам щеше да насочи всичките си усилия той, именно там щеше да се опита да постави човек по свой вкус. Някой като Куинтал, изпълнен с живот и плам. И именно поради тези свои страсти, именно поради любовта си към светските удоволствия — човек, който лесно можеше да бъде контролиран.

 

Не беше изненадан, нито мускулче не трепна по лицето му.

— Кажете, учителю Сихертън, спокойно ли си е отишла? — чу се той да пита на глас.

Йойона се зарадва на този така човешки въпрос. Първоначалната липса на реакция от страна на Авелин при вестта за кончината на майка му, като че ли потвърждаваше грозните обвинения на Сихертън.

— Починала е в съня си — намеси се едрият монах.

Сихертън го изгледа заинтригувано — всъщност пратеникът, почти дете, им бе съобщил единствено, че Аналиса Десбрис е мъртва, без да споменава каквито и да било допълнителни подробности, освен това Йойона дори не бе разговарял лично с него. В рядка проява на състрадание и под заплашителния поглед, който Йойона му отправи с крайчеца на окото си, Сихертън реши да не разсейва милостивата заблуда на младия послушник.

— Ти навярно ще искаш да тръгнеш незабавно — рече той, — за да се присъединиш към баща си на нейния гроб.

В очите на Авелин просветна недоумение.

— Разбира се, може и да останеш — побърза да се намеси Йойона за втори път, виждайки капана, който Сихертън беше заложил на младежа — ако напуснеше манастира по каквато и да било причина, Авелин трябваше да чака до следващата година, за да бъде приет отново.

Разбира се, прием нямаше да му бъде отказан, ала мястото на Подготвител (за което той дори не подозираше, че го готвят, нещо повече, нямаше си и представа, че то изобщо съществува) щеше да бъде безвъзвратно загубено за него.

— Предполагам, че майка ми вече почива в земята — обърна се младият послушник към Сихертън, — а баща ми си е тръгнал от гроба й и се е отправил към дома. Мина съвсем малко време, откакто се разделихме, значи му остава още доста път.

Сихертън присви очи и се доближи до младежа, без да се опитва да скрие злия си поглед:

— Майка ти е мъртва, момче — бавно процеди той, натъртвайки всяка сричка. — Това интересува ли те изобщо?

Жестоките думи се врязаха като нож в сърцето на Авелин и за миг той бе обзет от неистово желание да удари своя наставник. Дали го интересуваше? Как смееше Сихертън дори да намеква за подобно безсърдечие! Искаше му се да събаря, да чупи, да руши и нека само някой опиташе да му попречи!

Но не, така би опетнил паметта на майка си, най-благородната и добродетелна жена на този свят. Аналиса беше живяла, огряна от божията светлина. Той трябваше да вярва в това, иначе животът и на двамата щеше да се окаже просто една голяма лъжа. Наградата за такова благочестие и смиреност беше един по-добър живот на едно по-добро място. Сега Аналиса беше при своя Бог.

Тази мисъл укрепи духа на Авелин и той смело срещна погледа на отец Сихертън.

— Майка ми знаеше, че няма да издържи обратния път до дома — тихите думи на младежа бяха насочени към Йойона. — Ние всички го знаехме. Единственото, което я задържаше на този свят, бе желанието да види как ме приемат в ордена на Сейнт Мер’Абел. Най-голямата гордост в живота й беше постъпването ми в Абеликанската църква и да напусна манастира сега, би означавало да измамя надеждите и очакванията й.

Авелин помълча миг-два, после заяви:

— Орденът на Сейнт Мер’Абел, лято Господне осемстотин и шестнадесето — това е мястото, на което принадлежа. Това е благовидението, с чиято помощ Аналиса си отиде от този свят в мир.

Йойона нямаше как да не се съгласи с простичката логика в думите на младия послушник, чиято необятна вяра го възхищаваше и плашеше едновременно. Авелин очевидно питаеше гореща обич към майка си, ала сдържаността му несъмнено обясняваше (поне донякъде) чувствата, които Сихертън изпитваше към него. Младежът или бе по-близо до Бог, отколкото всички останали монаси, или просто не знаеше какво е да си човек.

— Мога ли да си вървя? — въпросът на Авелин хвана Йойона неподготвен и го накара да осъзнае, че стоицизмът на младежа може би все пак не е чак толкова непоклатим.

— Освобождавам те от задълженията ти за днес — рече едрият монах.

— Не — отсече младият мъж, после побърза да наведе глава извинително, засрамен, задето си бе позволил да противоречи на свой наставник. — Моля, разрешете ми да изпълня задълженията си както обикновено.

Йойона неволно погледна към Сихертън, който поклати глава с израз на неприкрито отвращение и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Да, на брат Авелин щеше да му се наложи доста да внимава през следващите няколко седмици — Сихертън без съмнение щеше да се опита да го пропъди от манастира при най-малкия повод. Благият монах почака малко, тъй като искаше да е сигурен, че Сихертън ще се е отдалечил достатъчно, когато младият послушник напусне стаята.

— Както желаеш, братко Авелин — рече той най-сетне. — Върви си тогава. Имаш още няколко минути, за да се нахраниш.

Авелин се поклони почтително и излезе.

Йойона сплете пръсти на писалището пред себе си и дълго остана загледан във вратата. Какво точно у младежа толкова тревожеше Сихертън, питаше се той. Дали наистина бе привидната му безчувственост или ставаше въпрос за нещо далеч по-сериозно? Дали пък Авелин не се превръщаше в мерило, по което всички останали се равняваха; огледало, вдигнато пред душите на духовниците от ордена; пример за истинска вяра, така рядка тези дни, дори и в свято място като манастира?

Тази мисъл разтърси отец Йойона и погледът му неволно обходи богато украсените покои — великолепните гоблени, които лично си бе поръчал чак от галерията на Порвон дан Гуардинио, един от най-уважаваните художници в Корона, прекрасните златни листа, които изпъкваха насред богатата дърворезба, покриваща гредите на тавана, пищният килим на пода, меките кресла, многобройните дрънкулки, които изпъстряха внушителната му библиотека — всяка от тези вещи струваше повече, отколкото един работник изкарваше за цяла година с тежък труд.

Благочестие, достойнство, бедност това беше обетът, който всеки монах даваше при постъпването си в ордена. Това беше канонът. Йойона отново се огледа наоколо, напомняйки си, че стаите на голяма част от останалите наставници (и даже тези на някои от обикновените монаси) бяха обзаведени далеч по-пищно от неговата.

Благочестие, достойнство, бедност.

И прагматизъм, прагматизъм, който, както твърдеше не само абат Маркварт, но и мнозина от предшествениците му, също трябваше да бъде част от обета. В Хонс-де-Беер богатството бе равносилно на власт, а как би могъл Орденът да оказва влияние върху живота на обикновените хора, ако не разполагаше с власт? Нима не бе по-добре да служат на Бог със сила, а не със слабост?

Вече повече от два века подобни максими се ширеха сред монасите и именно благодарение на тях обетът вече не се спазваше дословно.

Въпреки всичко, Йойона прекрасно разбираше защо ученик като Авелин толкова притеснява Сихертън.

Тази нощ младият послушник се оттегли в килията си напълно изтощен, както физически, така и душевно. Беше прекарал целия ден в усърдна работа, като във всяка задача настояваше да свърши най-тежката част. Вече не помнеше колко кофи вода беше извадил от кладенеца (спря да ги брои някъде около петдесетата); веднага след това бе отишъл на крепостната стена — къртеше разхлабилите се камъни и ги подреждаше, за да са готови за зидарите, които щяха да дойдат на следващия ден.

Единствено повикването за вечерня го откъсна от трескавия му унес. Изслуша службата мълчаливо, после, вместо да отиде да хапне, се прибра право в килията си — малка стаичка, в която имаше място само за един стол, където слагаше свещта си, и тесен нар.

Тялото му най-сетне можеше да си отдъхне, ала съзнанието му, свободно да се рее, където си поиска, бе заляно от неописуема болка. Въпреки изтощението, Авелин Десбрис не можеше да заспи. Образът на майка му изпълваше мислите му и той се чудеше дали духът й няма да го навести, преди завинаги да напусне този свят и да отиде в рая. Дали Аналиса нямаше да дойде, за да се прости с него, или последното й сбогом бе изречено тогава, в деня, когато манастирът отвори врати, за да го приеме в лоното си?

Авелин се изправи и с помощта на огнивото си запали свещ, после се огледа наоколо, сякаш очакваше да види майка си в някой сумрачен ъгъл.

Ала Аналиса не беше там.

Младият мъж приседна на ръба на нара със сведена глава и ръце, почиващи на коленете. Първите сълзи опалиха бузите му и той стисна зъби, мъчейки се да ги възпре. Плачът беше проява на слабост, повтаряше си той, израз на недостатъчна вяра. Ако онова, в което вярваше и което живееше в сърцето му, не можеше да му даде сили в подобен момент, какъв тогава беше смисълът му? Древните свещенописи на Абеликанската църква обещаваха рай на онези, които бяха достойни за него, а кой беше по-достоен от добродетелната и безкористна Аналиса Десбрис?

Още една сълза се търколи по бузата на младежа, после втора и трета. Безсилен да ги спре, той скри лице в ръцете си.

Дълбоко ридание разтърси превитите му рамене. Мъчейки се да го преглътне, младият мъж започна да нарежда молитва след молитва — Молитвата на мъртвите, Молитвата на верующите, Молитвата на вечния завет, изричаше ги една след друга, опитвайки се да овладее треперещия си глас.

Въпреки това сълзите продължаваха да се леят от очите му, а светите думи все по-често бяха измествани от горчиви хлипове.

Молитва след молитва редеше Авелин, молеше се с цялото си сърце и душа, втъкаваше образа на Аналиса в свещените слова и час по час викаше името й. После, без да си спомня точно как, се озова на пода, свит като малко дете, което отчаяно плаче за майка си и я умолява да се върне при него.

Така в горчиви ридания и трескави молитви, измина цял час и Авелин постепенно започна да се успокоява. Седна на нара, пое си дълбоко дъх, за да прогони и последното стенание, и се вглъби в себе си, търсейки корена на слабостта, която неочаквано се бе промъкнала в душата му и сега подкопаваше вярата му.

Не след дълго откри отговор на въпроса, който го терзаеше, и почувства, че му олеква. Не плачеше за Аналиса, тъй като искрено вярваше, че тя се е преселила в едно по-добро място. Не, той плачеше заради себе си, заради братята и сестрите си, заради баща си, заради всички, които познаваха Аналиса Десбрис и които никога вече нямаше да се сгреят от лъчите на нежното й присъствие.

Тази мъка Авелин можеше да приеме. Вярата му си беше непокътната и все така силна и с нея той не оскверняваше паметта на майка си. Накани се да загаси свещта, но после размисли и си легна, оставяйки треперливото пламъче да хвърля слабия си светлик в стаята, а очите му все така обхождаха ъглите й.

А кой знае, може би щеше да я открие в сънищата си?

* * *

В същото време двама мъже тихо се отдалечаваха по коридора от килията на Авелин.

— Сега доволен ли си? — попита Йойона, когато вече нямаше опасност младежът да ги чуе.

И наистина, Сихертън се поуспокои, когато чу риданията на Авелин, макар това доказателство, че младежът все пак има чувства, да не промени особено неприязненото му отношение. Вместо отговор, той кимна отсечено и си тръгна.

— Абат Маркварт ми разреши да покажа камъните на брат Авелин — думите на Йойона накараха Сихертън да се закове на място и той едва успя да преглътне надигналата се в гърлото му жлъч.

Без да каже нищо, високият монах кимна още веднъж и се отправи към покоите си.

Всичко беше решено. Брат Авелин Десбрис щеше да бъде един от Подготвителите.

 

Авелин се мъчеше да държи главата си сведена надолу, а погледът — прикован в пода, както подобаваше на обикновен послушник като него, ала въпреки това нямаше как да не забележи великолепието, което го заобикаляше, докато вървеше след отец Йойона из извитите коридори на Лабиринта, най-тайното и свещено място в целия манастир. Място, до което един толкова млад послушник изобщо не би трябвало да бъде допускан.

Обяснението на Йойона за целта на това посещение бе доста неубедително, някакъв смотолевен между другото претекст, че залите се нуждаели от почистване. Авелин знаеше само, че дори за най-неблагодарната физическа работа, която трябваше да се свърши в Лабиринта на абатите, монасите изпращаха много по-стари и по-опитни ученици от него. А в момента такива имаше свободни не един и двама, та на Йойона със сигурност не му се налагаше да прибягва до него.

Каквито и въпроси обаче да се въртяха из главата му, младежът нямаше намерение да ги изрича на глас — прекрасно знаеше, че да иска обяснение от наставниците си е немислимо. На тях той трябваше единствено да се подчинява и именно това правеше сега, като крачеше колкото се може по-безшумно до отец Йойона, свел смирен поглед към земята. Все пак от време на време успяваше да зърне по нещичко от заобикалящия го разкош — златните листа, обрамчващи вратите, покрай които минаваха; изящната резба, която покриваше всяко парченце дърво; красивите плочки, с които беше застлан подът; пищните гоблени по стените, така изкусно избродирани, че човек можеше да прекара часове, съзерцавайки някой от тях, и пак да не открие всички образи, вплетени в него. Отец Йойона говореше през цялото време, макар така и да не казваше нищо, което да си заслужава да се чуе — няколко забележки за времето, спомени за някаква особено свирепа буря, ударила ги преди двадесетина години, новината за кончината на любимия му пекар от селцето Сейнт Мер’Абел (както и едно доста неприлично подмятане за „похотливата“ му жена). Бърборенето му не успяваше да отвлече вниманието на Авелин от красотите наоколо, макар все пак да надаваше едно ухо, боейки се да не пропусне някой въпрос, насочен към него.

Най-сетне спряха пред една врата. И то каква врата! При вида й младият послушник не можа да се сдържи и вдигна поглед — всеки сантиметър от солидното дърво беше покрит с прекрасна резба. Длетото на изкусния майстор беше изписало безброй сцени — на едно място кипеше люта битка, на друго се виждаше как пламъците на кладата обгръщат свети Абел, основоположника на Абеликанската църква, на трето резбарят бе претворил изцеляващите ръце на майка Бастибюл. Ангели се бореха с черни демони, могъщ демон-дактил издъхваше, уловен в клопката на собствената си лава. И над всичко това изпъкваше Ореолът на Корона. Овалът му започваше (ако, разбира се, нещо толкова съвършено можеше да има начало и край) в долния ляв ъгъл на вратата и, веднъж приковал погледа на всеки, който го зърнеше, го повеждаше нагоре, към високия й свод. Занемял от благоговейно възхищение, Авелин имаше чувството, че вижда цялата история на света — и на вярата му — да се разкрива пред него; образите преливаха един в друг така плавно и естествено, сякаш се простираха не в пространството, а във времето.

Единственото, което младият мъж искаше в този миг, бе да падне на колене и да се помоли. Щеше му се да попита изпод ръцете на кой майстор (или на кои майстори, защото подобно съвършенство не можеше да бъде дело на един-единствен човек) бе излязла цялата тази красота. Замълча си обаче, тъй като прекрасно разбираше, че които и да бяха създателите, те несъмнено го бяха сторили, проникнати от божествено вдъхновение. Единствено Онзи, чиито деца бяха всички мъже и жени, можеше да създаде нещо толкова вълшебно.

— Чувал ли си за Камъните на Ореола? — въпросът на отец Йойона дойде неочаквано и някак не на място.

Авелин едва не подскочи и рязко се обърна, недоумявайки как наставникът му може да осквернява тази красота с думи.

После осъзна какво точно го бяха попитали.

— Е, чувал ли си? — повтори Йойона.

Младежът преглътна с мъка, опитвайки се да измисли най-добрия отговор. Разбира се, че бе чувал за Камъните на Ореола, небесен дар за манастира, източник на всичката магия в света. Не че знаеше кой знае колко за тях, само онова, което мълвата говореше — че падали от небето право в ръцете на очакващите ги монаси, а след това били благославяни от абата на светата обител, за да може силата им да бъде използвана от братството.

— Ние сме техните Пазители — продължи Йойона, когато не получи отговор.

Авелин кимна безмълвно.

— Това е най-святото ни задължение — добави по-възрастният мъж и като се приближи до вратата, повдигна тежкото резе, което Авелин, напълно запленен от изкусната дърворезба, дори не бе забелязал досега. — Камъните са доказателство за онова, в което вярваме.

При тези думи младият послушник се вцепени на мястото си.

— Доказателство! — едва доловимо прошепна той.

Нима бе възможно един толкова високопоставен монах като Йойона да произнесе подобни думи, граничещи с богохулство! Та вярата нямаше нужда от доказателства и факти… тъкмо напротив, самата й същност предполагаше пълно упование и преданост, без каквото и да било доказателство!

Разбира се, Авелин дори не помисли да изрече мислите си на глас, а и те бързо се изпариха, когато добре смазаните панти на вратата се завъртяха и тя се отвори безшумно, разкривайки най-голямото великолепие, което можеше да съществува на света.

Помещението бе добре осветено, макар че никъде не се виждаха факли, нито пък се носеше мирис на горящо дърво. Намираха се дълбоко под земята, така че нямаше как да има прозорец, при все това стаята беше обляна от светлина — толкова ярка, че на Авелин му се стори, че се е озовал под безоблачно, лятно небе. Тя изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в каменния под и се отразяваше както в стъклените капаци на поставките, които можеха да се видят из цялата стая, така и в онова, което бе изложено върху тях — стотици шлифовани камъни.

Камъните на Ореола!

Йойона прекрачи прага, следван от Авелин, който вече дори не се преструваше, че гледа надолу, а жадно поглъщаше всичко, което го заобикаляше, дивейки се на приказните камъни — наситеночервени и ясносини, кехлибарени и морави, те искряха като звезди, огрели безлунно небе. Дузина съвършено гладки камъни, чийто тъмносив оттенък като че ли бе по-черен от най-непрогледната нощ, привлякоха вниманието на младия послушник и той неволно потрепери, без сам да знае защо. Върху друга поставка пък бяха изложени няколко прозрачни камъка — диаманти, досети се Авелин и се задържа пред тях. Йойона също поспря, давайки му възможност да ги разгледа по-добре.

Младежът с възхищение видя как светлината се отразява от многобройните им стени и как се гмурва в глъбините им, досами кристалното им сърце.

— Ето откъде идва светлината! — възкликна той, после прехапа устни, засрамен, че си е позволил да проговори, без да са му разрешили.

— Много добре! — похвали го Йойона. — Какво знаеш за Камъните на Ореола?

— Те са източникът на всичката магия по света — изрецитира Авелин.

Едрият монах кимна:

— Така е, но само донякъде.

Авелин го погледна с широко отворени очи.

— Камъните на Ореола са източник на всичката добра магия в света — обясни наставникът му.

— Божествена магия — осмели се да вметне младежът.

Йойона се поколеба за миг — почти незабележима пауза, на която Авелин едва обърна внимание, но чието истинско значение щеше да му се изясни години по-късно — после кимна:

— Ала освен тях съществуват и Земните камъни. Източник на зла магия, в тях е заключена силата на дактилите. Слава на Бога, те не са много и могат да бъдат използвани само от същите тези демони, които, по Божията милост, са дори още по-малобройни!

Възрастният монах се засмя на собствената си шега, ала според Авелин в темата за демоните — дактили нямаше нищо смешно.

Йойона се прокашля неловко и продължи:

— Освен това, магия притежават и Туел’алфарите. Криела се в песните им, така казват, както и в метала, който земята в градините им ражда.

— „Ражда“? — повтори Авелин, ала Йойона само сви рамене и махна с ръка — не това бе важно сега.

— Кажи ми за Камъните — рече той. — Кой ги събира?

— Монасите от Сейнт Мер’Абел — отвърна Авелин начаса.

— Откъде?

— Те падат от небето, от Ореола, право в очакващите им ръце…

Смехът на Йойона не му даде възможност да довърши:

— Те падат с устрем, по-голям от този на стрела в полет — обясни монахът. — Освен това са горещи, млади ми приятелю, толкова горещи, че биха изпепелили и плътта, и костите на всеки, опитал се да ги улови във въздуха!

И като се изкиска развеселено, Йойона му обрисува живописна сцена — млад монах, застанал насред обширно поле, с изумено изражение на лицето и ръце, надупчени като алпинадорско сирене, а земята около него — осеяна с десетки нажежени до червено камъни.

Авелин прехапа устни. Прекрасно разбираше, че наставникът не му се подиграва, но защо му разказва всички тези неща, все още не можеше да проумее.

— Е, откъде ги вземаме? — повтори въпросът си Йойона.

— От Ореола… — започна Авелин, ала спря, осъзнавайки, че не това го питат и озадачено сви рамене.

— Пиманиникуит — заяви Йойона и като видя все така недоумяващото изражение на младежа, поясни: — Остров. Остров Пиманиникуит. Единственото място, където свещените камъни могат да бъдат събирани.

Авелин никога досега не бе чувал за подобно място.

— Знай, че споменеш ли това име пред някой, който не го знае, без изричното разрешение — не, без изричното нареждане! — на абата на светата ни обител, никой от монасите няма да намери покой, докато не бъдеш погубен.

Е, сега вече Авелин разбираше защо никога преди не бе чувал за Пиманиникуит.

— Кога ги събираме? — смени темата Йойона, толкова рязко, че младежът съвсем се обърка и отново сви рамене безпомощно, а любопитството му се смесваше с някакво странно нежелание да научи отговора.

Във всичко това имаше нещо изключително свято и в същото време някак земно и прозаично, което предизвикаше благоговеен екстаз, примесен обаче с едва доловимо усещане за омърсяване… усещане, което Авелин Десбрис не можеше да пренебрегне.

— Камъните не падат на земята често — обясни Йойона с тон, който подхождаше много повече на учен, отколкото на духовник. — За сметка на това пък — редовно.

После отиде до стената вляво, давайки знак на Авелин да го последва. Когато се приближи, младежът видя, че онова, което отдалеч му бе заприличало на стенопис, всъщност бяха астрономически карти. Прекарал дълги часове в съзерцаване на нощното небе, сега той с лекота разпозна много от съзвездията — четирите звезди на пояса на Прогос-Бехемот Война, най-яркото съзвездие на северното небе; подредените във формата на дъга звезди, които образуваха дръжката на Ведрото на чифликчията (съзвездие, което той можеше да види само ако се отдалечеше достатъчно от задната врата на къщата им в Йоманеф). Корона, заедно със своя Ореол, също беше тук, в центъра на картата — така, както и самата Корона беше в центъра на вселената.

Когато се вгледа по-внимателно, Авелин забеляза, че стената не е гладка, а е покрита с вдлъбнатини. В началото реши, че това са границите на познатите сфери — беше чувал теории, че вселената представлява сбор от застъпващи се, вплетени една в друга сфери, които крепяха звездите по местата им. Когато обаче забеляза, че всички вдлъбнатини се намират около Корона и свързват слънцето, луната и петте й планети, разбра, че функцията им е изцяло практична — благодарение на тях небесните тела се движеха. За да е сигурен, че не му се привижда, Авелин запомни местоположението на Шийла, луната на Корона, и се взира в нея достатъчно дълго, за да се увери, че тя наистина следва, макар и съвсем бавно, своята орбита.

— Шест поколения — проговори Йойона, който до този момент бе мълчал, за да даде възможност на младежа да разгледа великолепната карта. — Или почти толкова — добави, когато Авелин се обърна към него. — Сто седемдесет и три години минават между всяко приношение.

— Приношение?

— От камъни — поясни монахът. — Смятай се за благословен, млади ми приятелю, защото сега е точно такова време.

Авелин си пое дъх и отново се вгледа в картата, сякаш очакваше дъжд от миниатюрни камъчета да се появи между Ореола и Корона.

— Виждал ли си някой от камъните в действие? — Думите на Йойона извадиха младежа от мислите му и той вдигна изпълнени с нетърпение и надежда очи.

Възрастният монах посочи една поставка в средата на стаята и даде знак на Авелин да се приближи до нея. В мига, в който младият послушник се запъти натам, зад гърба му се разнесе звучно щракване — наставникът му трябва да бе дръпнал някакъв лост (навярно добре скрит в звездните карти), който отключваше поставката. Не след дълго Йойона се присъедини към Авелин и бавно плъзна стъкления капак.

Вътре имаше няколко различни камъка, всички до един — шлифовани до съвършенство. Два от тях, на пръв поглед напълно еднакви, бяха искрящо сиви и именно един от тях извади монахът.

— Камъните на душата — рече той. — Известни още като хематит.

После сключи пръстите на десницата си около него и отново бръкна вътре, изваждайки с лявата си ръка друг камък — прозрачен, с едва забележим жълто-зелен оттенък.

— Хризоберил. Защитен камък в най-чистата му форма. Винаги е разумно да се използва, когато си имаш работа с хематита!

Авелин изобщо не разбираше за какво става дума, ала беше прекалено замаян от всичко, което се случваше около него, за да задава въпроси.

Йойона пусна хризоберила в джоба на дебелите си одежди и се поотдалечи от младежа, заставайки така, че да е с лице към него.

— Преброй до десет — нареди му той, — за да имам време да задействам магията. След това сложи ръце зад гърба си и бавно и ясно вдигни каквато си искаш комбинация от пръсти. Повтори го седем пъти, като добре запомниш колко пръсти си вдигал всеки път.

С тези думи монахът затвори очи и поде тих напев. Авелин се поколеба за миг, опитвайки се да осмисли всичко чуто досега, после бързо се взе в ръце и направи онова, което му беше казано. През цялото време отец Йойона продължаваше едва доловимото си песнопение, съвършено неподвижен и със стиснати очи.

Миг след като Авелин бе вдигнал и последната комбинация от пръсти, монахът отвори очи.

— Седем, три, шест, пет, пет, две и осем — заяви той, очевидно много доволен от себе си.

— Чул си мислите ми! — ахна Авелин.

— Не — поправи го Йойона. — Просто напуснах физическото си тяло и отидох зад теб. След това трябваше само да запомня колко пръста вдигаш всеки път.

Младежът се накани да каже нещо, ала после размисли и предпочете да си замълчи, макар усилието, с което си поемаше дъх, и слисаното му изражение да бяха по-красноречиви и от най-многословната тирада.

— Не е кой знае какво — обади се Йойона с все същото задоволство. — Хематитът е надарен със забележителна сила, много малко от останалите камъни могат да се мерят с него. Възможността да напускаме физическите си тела е едно от най-простите умения, които той ни дава. Всеки, обучен да борави с камъните, може да го стори. Ами да, дори ти…

Йойона нарочно не довърши изречението си, сякаш за да разпали още повече интереса на младия послушник.

— Братко Авелин — продължи той след малко, — не искаш ли и сам да опиташ?

Още преди да бе осъзнал какво точно му предлагат, младежът кимна толкова рязко, че сам се укори, задето се бе показал толкова несдържан и неопитен. Ала и краката му, тласкани от същото това нетърпение, вече го отнасяха напред, сякаш никакво съзнателно усилие не можеше да го откъсне от мощната притегателна сила на камъка.

Йойона с мъка потисна усмивката си и му подаде хематита. Авелин посегна да го вземе, ала монахът отдръпна ръка.

— В този камък се крие огромна сила — сериозно заяви той. — Сила, която може да те отнесе на място, на което не принадлежиш. Внимавай много из своите странствания, млади приятелю, пази се да не се изгубиш!

Авелин се поколеба с ръка във въздуха, питайки се дали не допуска грешка. Изкушението обаче беше прекалено голямо и той отново посегна към хематита. Този път Йойона не го отдръпна.

На допир камъкът беше невероятно гладък, сякаш не бе твърдо вещество, а течност. Освен това беше тежък, много по-тежък, отколкото младежът очакваше, и странно плътен. Авелин прокара пръсти по хладната повърхност и му се стори, че усеща силата, заключена в глъбините му, магията, която се криеше в сърцето му. Когато отново вдигна поглед, видя, че Йойона стиска хризоберила до гърдите си.

— За да не се преплетат душите ни — обясни той. — Би било твърде неприятно.

Авелин кимна и направи крачка-две назад. Възрастният монах скри свободната си ръка зад гърба си.

— Не бързай — меко каза той. — Ще започна, едва когато усетя, че си задействал магията.

Младият послушник почти не го чу, вече повлечен от силата на камъка. Сега хематитът наистина му се струваше течен — гладък и неустоимо подканящ. Той дълго се взира в него, после затвори очи, ала образът на сивия камък остана пред погледа му, дори започна да се уголемява, поглъщайки дланите, ръцете, раменете му. После Авелин усети как пропада все по-надълбоко и по-надълбоко.

Опита да се противопостави на увляклата го сила и хематитът изведнъж започна да се смалява и да се отдалечава от него. За щастие, успя да овладее страха си навреме и отново се потопи в магията на камъка.

Дланите му изчезнаха, после и ръцете, наоколо се възцари плътна сивота, която миг по-късно отстъпи място на непрогледен мрак.

Авелин пристъпи извън физическото си тяло. Погледна назад и го видя на няколко крачки от себе си, съвършено неподвижно, с пръсти, здраво стиснали магическия камък. Обърна се към Йойона и съвсем отчетливо видя хризоберила да искри, обгръщайки монаха в тънка бяла обвивка, щит, който той не можеше да премине.

Тръгна към Йойона, като внимаваше да се държи на достатъчно разстояние. Чувстваше се невероятно лек, струваше му се, че стига само малко да напрегне волята си и ще полети.

Когато се озова зад наставника си, съвсем ясно го видя как вдига комбинация след комбинация — един, три, два, един, пет.

— Опитай да се издигнеш — проговори Йойона и Авелин с учудване отбеляза, че го чува в това си състояние.

Почти без усилие, той се отдели от земята и се понесе към тавана.

— Няма физическа преграда, която може да те спре сега — отново се обади Йойона. — Бил ли си на покрива? Там има нещо, което трябва да видиш.

Въпреки обзелото го вълнение, Авелин неволно потръпна, докато минаваше през солидния таван, възхищавайки се на изкусната му изработка, както и на изящната мозайка, която покриваше пода на горната стая.

На тавана имаше неколцина монаси, няколко години по-възрастни от Авелин и той не можа да сдържи гордата си усмивка, докато се носеше покрай тях, незабелязан от никого.

Миг по-късно усмивката му (играеща и по устните на физическото му тяло там долу, в стаята с камъните) се стопи, изместена от черното изкушение, което внезапно стисна сърцето му — желание да проникне в тялото на някой от тези монаси, да прогони духа на злощастника и да се настани на мястото му!

Изкачи се до следващия етаж, още преди да бе проумял напълно каква опасна мисъл бе минала през главата му. Озова се в друга стая, този път празна, после още една и още една, и още една. Последният таван, през който премина, беше доста по-солиден от останалите и Авелин изведнъж осъзна, че се намира навън, макар да не усещаше нито лъчите на слънцето, нито хладния океански бриз. Беше се озовал на покрива и продължаваше да се издига все по-нависоко и по-нависоко и за миг се запита дали изобщо е в състояние да спре, дали няма да продължи нагоре, през облаците, чак докато стигне звездите. Кой знае, може би щеше да се превърне в съзвездие, петата звезда в Прогос Война!

Бързо прогони тази нелепа мисъл и се огледа наоколо. От мястото му, толкова високо в небето, манастирът приличаше на дебела змия, пълзяща по морския бряг. Далеч под себе си забеляза дребни фигурки, щуращи се насам-натам — няколко млади монаси вадеха вода от кладенеца, друга групичка пък работеше в конюшните.

— Върни се! — нареди му далечен глас — гласът на отец Йойона.

Очевидно откъсването от физическото му тяло не бе пълно, осъзна Авелин и неволно потръпна при мисълта какво би станало, ако не бе така.

Изтръгнат от унеса си, той насочи внимание към покрива под себе си. Беше го виждал и преди, от върха на най-високата кула на манастира, ала едва сега можа да оцени същинското му достойнство — в покрива бяха вдълбани два чифта огромни ръце, с вдигнати нагоре длани и с по един камък във всяка от тях.

Връщането му обратно беше бързо… поне, докато не се озова в помещението с неколцината монаси. Тогава изкушението на чуждите тела го връхлетя с удвоена сила и Авелин усети как нещо го засмуква. Изведнъж си представи хематита като живо, надарено със собствена воля същество, което го съблазняваше с обещания за власт и могъщество.

В този миг почувства, че някой го докосва по ръката, физическата му ръка, онази, която стискаше камъка. Усети и хризоберила и магическата му защита, после духът му, неудържимо повлечен надолу, мина през последния таван, спусна се на пода и се завърна в очакващото го тяло.

Авелин отвори очи и едва не подскочи, виждайки лицето на отец Йойона на сантиметри от своето.

— Един, три, два, един и пет — издекламира той, опитвайки се да задоволи очевидното любопитство на наставника си.

Йойона обаче махна с ръка и поклати глава — явно не това го интересуваше:

— Какво видя?

Изведнъж Авелин забеляза, че възрастният монах държи и двата камъка, макар той да не си спомняше да му е връщал хематита.

— Какво видя? — повтори Йойона и се приближи още повече.

— Ръце — отвърна младежът. — Четири ръце с обърнати към небето длани…

Преди да успее да довърши, Йойона ахна и се отдръпна назад, смеейки се и плачейки едновременно. Никога преди Авелин не го бе виждал в такова състояние и сега не знаеше какво да мисли.

— Как? — резкият му въпрос помогна на възрастния монах да дойде на себе си. — Камъните — поясни Авелин. — Как го правят?

Йойона се впусна в многословно обяснение, прилично повече на предварително подготвена реч, отколкото на нещо друго. Говореше за елементите на човешкото тяло, които се свързвали с тези на камъните, създавайки по този начин една привидно магическа реакция и дори сравни случилото се с Авелин с ефекта от взимането на лекарство за освобождаване от излишния въздух при стомашни болки.

Докато го слушаше с нарастващо изумление, младият послушник съвсем осезаемо почувства как загадъчното отстъпва място на прозаичното. За първи път, откакто бяха влезли в стаята с Камъните, в гласа на отец Йойона нямаше и следа от присъщата за един духовник почтителност към божественото; тонът му беше сухият тон на обикновен учител. А това бе нещо, което Авелин не можеше и не искаше да приеме. Все още не знаеше как да си обясни преживяното току-що, но инстинктивно усещаше, че всички тези приказки за елементи и извънземни скали омаловажават и дори опошляват случилото се. Не, нямаше думи, колкото и сложни и неясни да бяха те, които да принизят тайнството на това чудо. Отец Йойона бе нарекъл камъните „приношения“, ала за Авелин надали имаше по-неподходящо име за тези „валежи“. Благослов, ето какво бяха те за него и именно така щеше да им казва той оттук нататък. Погледът му обходи помещението и благоговейната му признателност към Бога, задето им пращаше тези безценни дарове, сега бе дори по-голяма от страхопочитанието, с което за първи път бе прекрачил прага на стаята.

— Ти ще бъдеш един от неколцината избрани, които ще предприемат пътуването — заяви Йойона и тържественият му тон изтръгна Авелин от унеса.

— До Пиманиникуит — поясни възрастният монах и се усмихна, виждайки очите на послушника да се разширяват слисано. — Ти си млад, силен и проникнат от Божията милост.

Сълзи изпълниха очите на Авелин и потекоха по бузите му при мисълта, че може да бъде един от малцината, допуснати толкова близо до най-великия дар на Бога.

Когато наставникът му го пусна да си ходи, той излезе като насън, напълно замаян от щастие и благодарност.

Останал сам, Йойона прибра камъните и плъзна стъкления капак обратно на мястото му, после отиде до стената и дръпна лоста, който го заключваше. Всичко това обаче вършеше някак механично, размишлявайки над случилото се току-що. Противно на собствените му думи, един наскоро постъпил ученик не би трябвало да е в състояние да пробуди магията на хематита, а дори и да успееше, не би трябвало да покори камъка на волята си. Всичко, което се очакваше от един толкова млад послушник (и то само от най-добрите), бе съвсем кратко и неовладяно напускане на тялото, което да го остави напълно смаян и недоумяващ.

Това, че Авелин бе съумял да контролира магията достатъчно дълго, за да отиде зад гърба на учителя си и да запомни вдигнатите пръсти, бе невероятно. Това, че бе успял да полети, да излезе от манастира и да се издигне достатъчно високо, за да види ръцете на покрива, бе повече от изумително. Всъщност Йойона никога не би повярвал, че е възможно, стига да не го бе видял със собствените си очи. В мислите му се прокрадна печал. Та той самият бе в Сейнт Мер’Абел повече от три десетилетия, а можеше да използва хематита по този начин едва от три години!

Отец Йойона прогони самосъжалението и се усмихна, горд с постигнатото от Авелин. Да, младежът наистина беше един добър избор, пратен им Бога, за да отиде на Пиманиникуит.