Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (55)

Епилог

Елбраян се събуди пръв. Утрото още не бе настъпило, а небето бе все така забулено от гъсти облаци дим. Опита се да си спомни какво се бе случило, после всичко се върна в съзнанието му и той дълго стоя така, свел глава, борейки се с обзелото го отчаяние.

Най-ужасното от всичко бе, че дори не знаеше какво е станало с Авелин, макар да подозираше, че той е мъртъв. Ами демонът-дактил? Дали планината го бе погребала или бе успял да отлети преди тя да рухне?

Тази мисъл накара Елбраян да вдигне очи към небето, сякаш очакваше звярът да връхлети отгоре му, размахал прилепови крила.

Вместо това видя нещо да проблясва на почернелия връх на Айда.

Сива и някак приглушена, зората току-що бе започнала да се сипва, когато Пони се събуди, а меката, бяла светлинка все така искреше далеч над тях. Без да си кажат нищо, двамата събраха вещите си и като се подкрепяха един друг, поеха по стръмните пътечки, водещи до върха. Едва когато се съмна напълно (макар утрото да си остана мътно и безрадостно, помрачавано от огромния облак дим, който тегнеше във въздуха), осъзнаха колко страховита бе разрухата, сполетяла планината и долината в подножието й.

Никой не бе оцелял, осъзнаха те извън всякакво съмнение. Никой не би могъл да оцелее. Дърветата по опожарените склонове бяха оголели, без листа и с прекършени клони. Като мъртви цепеници, посивели от плътен слой пепел, те се възправяха в бледото утро, безмълвни и неподвижни, и само от време на време вятърът подхващаше сивата прах и я разнасяше навред, нарушавайки с жалната си песен призрачната тишина, която тегнеше наоколо.

Пони и Елбраян също мълчаха, прекалено поразени от опустошението, разкрило се пред очите им. Газейки в гъстата пепел, която понякога им стигаше чак до коленете, двамата си пробиваха път към върха, с надеждата да открият поне част от отговорите, които търсеха.

Най-сетне достигнаха върха на планината — сега плосък и сив като всичко наоколо, с изключение на мекото сияние, което проблясваше сред пепелта. Тръгнаха към източника на светлината, ала едва когато от него ги деляха само десетина крачки, разбраха какво представлява той, и тогава спряха, обзети от внезапна нерешителност.

Ръка — ръката на Авелин! — се белееше там, здраво стиснала Буря, около чиято дръжка беше окачена претъпкана торба.

Елбраян се хвърли напред, тласкан от отчаяната надежда, че приятелят му може да е още жив, че по някакъв начин магиите са успели да го предпазят дори от ужасяващата разруха, сполетяла планината.

Щом се приближи още малко обаче, трябваше да прогони тази мисъл — не от мека пепел, а от корава пръст стърчеше ръката на Авелин, посивяла и съсухрена, сякаш могъщата експлозия бе изцедила от нея и последната капчица кръв.

— Демонът е мъртъв — уверено заяви Пони, пристъпвайки до приятеля си. — Авелин го е погубил.

И като видя питащия поглед на Елбраян, добави:

— Иначе звярът щеше да открадне дара, който той ни е оставил — обясни тя и внимателно извади меча и торбичката от изсъхналата ръка.

В миг сиянието угасна, ала ръката продължи да стърчи право нагоре.

Младата жена подаде оръжието на пазителя и отвори кесията. Както и очакваше, вътре откри всички магически камъни, с изключение на аметиста и слънчевия камък.

— Това е послание — рече тя убедено. — Послание, с което ни казва, че демонът е победен.

— Послание и отговорност — отвърна Елбраян и премести поглед от очите на Пони към вълшебните камъни. — Авелин ни спаси, всички нас, ала в замяна иска да му се отплатим.

Младата жена кимна и също погледна към торбичката в ръцете си, към избора на Авелин, отговорността, с която той ги бе натоварил:

— Кой знае, може би в този момент някой нов брат Правда вече е по следите ни.

Пазителят вдигна Буря със здравата си ръка:

— Значи трябва да се излекувам — заяви той. — Или пък да се науча да се бия с лявата ръка.

И така, двамата приятели си тръгнаха от лобното място на Авелин, от мястото, където бе издъхнала Тунтун и където Брадуордън се бе пожертвал, за да могат те да живеят. Прекосиха потъналата в пепел долина бавно и мъчително, като спираха често, което още повече утежняваше положението им, тъй като нямаха нито вода, нито храна.

С огромни усилия достигнаха планините, които обграждаха Барбакан и там най-сетне откриха живот, намериха и вода за пиене. Почиваха повече от един ден и когато се почувства достатъчно укрепнала, Пони използва хематита, за да облекчи болката на Елбраян и да ускори заздравяването на ръката му.

И така, заредени с нови сили, двамата отново поеха на път. Там, в подножието на мрачен Барбакан, наместо гоблините и великаните, от които се бояха, те откриха един неочакван приятел.

Елбраян усети приближаването на Симфония, много преди жребецът да се появи пред очите им. Не знаеше как вярното животно бе успяло да се добере чак дотук, после обаче се сети за една елфическа девойка, упорита и дръзка, която така и не се бе научила да приема заповеди от когото и да било.

— Тунтун — изрече мислите му на глас Пони.

Младият мъж се усмихна и като окачи Буря на кръста си, а Ястребокрилия на рамото си, скочи на гърба на коня и й подаде ръка.

Яздиха цял ден, предпазливо и без да бързат, а през нощта си устроиха лагер на едно високо плато, най-лесно защитимото място в околността. Врагове така и не се появиха, ала изборът на платото не се оказа напразен — озарил южния небосклон, Ореолът на Корона дълго разпръсква благословеното си сияние, сякаш Бог бе разперил ръце и бе обгърнал целия свят в бащинска прегръдка.

Потеглиха рано на другата сутрин, изтощени и опечалени победители, новите защитници на свещените камъни.