Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (54)

Глава 53
Съдба

Вълна от клокочеща магма се изсипа иззад ъгъла и нажежи въздуха до червено. Четиримата приятели бяха принудени да отскочат назад, ала лавата, същинска кипяща река, продължаваше да шурти. Елбраян, Пони и Брадуордън се впуснаха да бягат, Авелин обаче остана на мястото си и с помощта на серпентина издигна магическа стена насред коридора.

Гъстата магма все така се лееше иззад ъгъла и всеки миг щеше да достигне потъналия в молитва монах. Усетила, че Авелин не е до нея, Пони се обърна назад и изпищя, дори се накани да изтича при него, ала Елбраян я спря.

Вярата на монаха бе подложена на върховно изпитание, докато магменият поток бързо прииждаше към него. Наистина, веднъж серпентинът му бе помогнал да оцелее в самото сърце на огромно огнено кълбо, ала дали щеше да има същата сила и срещу лавата на демона-дактил? А дори да надвиеше огъня, щеше ли да удържи на напора на връхлитащата магма?

Потопил се изцяло в магията на камъка и в своите молитви, Авелин нямаше време за подобни въпроси. А кипналата река вече бе само на няколко метра от него.

Авелин не усещаше горещина, не чувстваше давещия лъх на магмената река. В мига, в който първата вълна докосна серпентиновия щит, тя се втвърди, а прииждащите зад нея талази я заливаха и също изстиваха, щом достигнеха невидимата бариера.

Това обаче, осъзна Авелин начаса, щеше да доведе до нова пречка — много скоро купчината от лава щеше да стане прекалено висока, за да могат те да минат от другата й страна. Решително, уповавайки се на магията, която го защитаваше, той пристъпи напред, а с него се премести и серпентиновият щит.

Виждайки, че приятелят им е надвил атаката на демона, Елбраян и останалите побързаха да се върнат обратно. Стиснал Ястребокрилия в ръка, младият мъж застана до Авелин и така, рамо до рамо, двамата пристъпиха зад ъгъла.

Прекалено изненадан от появата на дръзките натрапници, които дори магмените талази не бяха успели да спрат, Бестесбулзибар за миг не знаеше как да реагира.

После в гърдите му се заби стрелата на пазителя и го извади от моментното вцепенение. Демонът отвори уста и изплю огромна струя вряща лава, толкова мощна, че макар серпентиновият щит да я угаси, дори той не можа да убие напора й и Авелин и Елбраян политнаха назад. Младият мъж бързо се съвзе и като скочи на крака, отново опъна тетивата на Ястребокрилия.

Демонът изрева, повече от ярост, отколкото от болка — стрелите на пазителя можеха само да го раздразнят, но не и да го наранят сериозно.

Виж, монахът… монахът притежаваше мощ, която немалко го тревожеше.

Скверното създание протегна ръце напред и от разперените му пръсти, досущ отвратителни черни пипала, се стрелнаха пращящи от електричество мълнии. Всичко стана прекалено бързо, за да успее Авелин да реагира — магията на демона обви него и Елбраян в болезнена прегръдка, която ги разтърси от глава до пети, а после ги запрати в стената. Замаяни и с дрехи, от които се вдигаше гъст дим, двамата приятели бяха принудени да отстъпят зад ъгъла, повличайки последвалите ги Пони и Брадуордън със себе си.

Авелин трескаво разрови торбичката с камъните, ала Пони го изпревари. Графитната мълния, която тя отключи, се удари в стената и, отскачайки под съвършено премерен ъгъл, полетя към демона от другата страна на завоя. Разлютеният рев на чудовището красноречиво говореше, че младата жена се е прицелила добре, миг по-късно обаче се разнесе силно пращене, последвано от нов взрив, който повали Пони и Авелин на земята. Елбраян се задържа на крака, само защото здраво се бе хванал за тежкия кентавър.

— Да бягаме! — разнесе се гласът на Брадуордън.

— Дръж! — извика Пони на Авелин и му подхвърли графита — камъкът безспорно щеше да свърши много по-добра работа в неговите ръце.

— Напред! — рече монахът, след като улови графита и помогна на младата жена да се изправи.

Поспря само за миг, осъзнавайки, че в ръцете си държи какви ли не камъни, но не и онзи, от който се нуждаеше в този момент. Без да му мисли много, подаде малахита и светещия диамант на Пони и отново тръгна към завоя.

— Пред нас има само мрак — решително заяви Авелин, — мрак, който единствено ние можем да разсеем, затова — напред!

И като бръкна в кесията си, извади още един камък, същия, с чиято помощ в битка с един паурийски генерал, бе надвил магията на демона.

Потъвайки в глъбините на слънчевия камък, той издигна висока стена пред себе си и своите другари и пристъпи напред, а светлината, която идваше от ръката на следващата го Пони, му вдъхваше увереност.

В мига, в който ги видя да се показват иззад ъгъла, демонът отприщи нова мълния, тя обаче се стопи обезсилена, още щом достигна защитата на слънчевия камък.

— Ам’че да! — изрева Авелин възторжено и приятелите му се втурнаха след него, изпълнени с нова надежда.

Бестесбулзибар не знаеше какво да мисли, никога през безчислените години на живота си не бе виждал толкова могъща антимагия. Насочвайки цялото си внимание и цялата си омраза към монаха и камъка, който той стискаше в протегнатата си ръка, и без да забелязва останалите трима натрапници, без да усеща стрелите, които продължаваха да се сипят отгоре му, демонът призова всичката си магическа енергия.

Бяха само на трийсетина крачки от него.

Двайсет — още една стрела изсвистя във въздуха и отскочи от челото му.

Десет — монахът очевидно нямаше никакво намерение да отстъпва, а мъжът до него окачи лъка си на рамо и извади меч… елфически меч!

Писъкът на дактила огласи недрата на Айда и едва не оглуши четиримата приятели. С цялото си същество Бестесбулзибар усещаше силата, заключена в елфическото острие… острие толкова подобно на онова, което Динониел бе забил в сърцето му, че последното, което искаше сега, бе да си има вземане-даване с него. Затова отприщи струя най-чиста магическа енергия и я запрати към ръката на Авелин.

Зеленият лъч спря на сантиметри от монаха и увисна там, задържайки го на място, но и сам неспособен да продължи напред. Водопад от ослепителни, пращящи искри изпълни въздуха и накара Елбраян да затули очи.

Авелин изкрещя, изкрещя и дактилът, хвърляйки насреща му цялата си страховита мощ.

Зеленият лъч обви ръката на монаха и слънчевият камък запулсира с гневна светлина. Останаха така в продължение на един безкраен миг — волята на монаха срещу пъклената сила на демона.

Слънчевият камък погълна магията на дактила и угаси зеления лъч, ала радостта на Авелин не трая дълго — при цялото си могъщество, магическият камък не беше в състояние да задържи в сърцето си толкова огромна енергия и я изхвърли обратно, изпълвайки въздуха с гъст зелен дим и запращайки Елбраян и Авелин назад.

Никой от четиримата не пострада, ала няколкото мига, които им трябваха, за да се съвземат, дадоха на демона достатъчно време да избяга.

— Как ли пък не! — изрева Авелин и се спусна след бързо отдалечаващия се звяр.

Миг по-късно Елбраян също беше на крака и се втурна след приятеля си, следван по петите от Пони и Брадуордън.

Минаха покрай няколко странични прохода, водени от Авелин, който се опитваше да не изпуска демона от поглед, готов да го посрещне, без капка страх, в случай че чудовището ги причакаше зад някой ъгъл.

Изкачиха някакви стълби, после се спуснаха по стръмния, тесен коридор, който започваше от другата им страна, докато най-сетне не се озоваха в дълъг, равен тунел, в чийто край видяха демона. По-бързият и подвижен Елбраян се опита да заобиколи Авелин и да се хвърли напред, той обаче беше прекалено погълнат от онова, което правеше, за да го забележи.

Монахът бе потънал напълно в глъбините на слънчевия камък, ала дори да не успееше отново да призове магията му, твърдо бе решен да се изправи срещу дактила, та дори да трябваше да се бие с голи ръце!

Коридорът се разширяваше плавно, досущ като горната половина на пясъчен часовник, и завършваше със стена, в която бе вдълбан висок свод. Отвъд него се простираше огромна стая, в която, осветени от оранжевото сияние на разтопена лава, се виждаха дебели колони.

Това бе тронната зала, разбра Авелин, съсредоточието на мощта и магията на демона-дактил. Този мисъл вля нови сили във вените му и той се втурна към портата, без страх от капани и от онова, което го очакваше от другата й страна. Макар и малко по-предпазлив, Елбраян го следваше почти по петите.

Седнал на обсидиановия си трон, демонът бе готов да ги посрещне. В мига, в който Авелин прекрачи прага на залата, в нея се изви вятър, който го блъсна в гърдите и затръшна масивните бронзови двери.

Елбраян също усети силния повей, видя и вратите, които неудържимо се затваряха, и се хвърли напред, протегнал десница, за да спре тежките крила.

Те обаче се захлопнаха върху нея, премазвайки плътта и трошейки костите. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на пазителя, натискът все повече се усилваше, заплашвайки да откъсне ръката му.

Брадуордън избута Пони встрани и се хвърли върху портата, ала дори неговата страховита сила успя да я помръдне съвсем малко, колкото Елбраян да освободи ръката си и да политне назад, зашеметен от болка. Кентавърът го улови, преди да е паднал, и направи няколко крачки назад. Бронзовите двери се затвориха със злокобен грохот, оставяйки Авелин сам с демона-дактил.

Или поне така си мислеше монахът. Бестесбулзибар бе насочил цялото си внимание към вратата, удържайки я с магията си срещу мощните атаки на упорития кентавър. Миг по-късно Авелин видя какво всъщност му е подготвило скверното създание — силен, хрущящ звук изпълни стаята и масивните каменни колони внезапно се размърдаха.

Монахът побърза да вдигне Буря от земята, макар отлично да знаеше, че не го бива кой знае колко с меча. Усети силата на камъка, вграден в дръжката на оръжието, ала това бе магия, предназначена, както смяташе той, да укрепи острието, и не можеше да му бъде от особена полза.

Двете най-близки колони разпериха ръце, строшиха каменните окови, които сковаваха краката им и пристъпиха напред. Надавайки неволен писък, Авелин отскочи встрани и вдигна меча, който внезапно му се стори смешно малък пред лицето на огромните чудовища. Те обаче бяха тръгнали не към него, а към вратата.

Монахът затаи дъх от ужас, че великаните ще съборят портата и ще се нахвърлят върху другарите му. За негово облекчение не се случи нищо такова, тъкмо напротив — двете чудовища затиснаха вратата със солидните си туловища, правейки всяко нахлуване отвън практически невъзможно. Това, че двама от противниците му като че ли нямаше да вземат участие в битката, не вдъхна кой знае какъв кураж на Авелин — все пак оставаха още осемнадесет обсидианови колони, които бързо се пробуждаха за живот, а и дактилът, подсигурил входа на тронната си зала, бе свободен да се разправи с едничкия проникнал в нея неприятел.

Зла усмивка разкриви устните на демона и гръмовният му глас огласи стаята:

— Унищожете го! — нареди той на слугите си и каменните чудовища до едно се насочиха към монаха, с изключение на двамината, които удържаха вратата.

Авелин не ги изпускаше от поглед, уверен, че ще съумее да ги задържи далеч от себе си — в крайна сметка, тромавите създания бяха доста по-бавни от него. Именно това се канеше да направи — да не им позволи да се приближат прекалено много, поне докато не успее да измисли каква магия да отприщи срещу демона. За негова изненада, Бестесбулзибар скочи от трона си и като прекоси високия подиум, се гмурна в магмената река и изчезна.

Монахът изръмжа от безсилен гняв и за миг се поколеба дали да не се обгради със защитата на серпентина и да последва дактила. Преди да реши каквото и да било обаче, установи, че има много по-належащ проблем — две от чудовищата се намираха опасно близо и вече протягаха огромните си ръце към него. Първата му мисъл бе да използва слънчевия камък, ала тъй като не бе сигурен, че той се е възстановил от усилието в коридора, предпочете да прибегне до графита. Мощна разклонена мълния изскочи от върха на камъка и двамата великани политнаха назад, а по телата им плъзнаха дълбоки пукнатини.

Авелин се шмугна между нападателите си, с лекота избягвайки непохватните ми опити да го уловят. Нещо повече, дори успя да забие Буря в тялото на единия, отсичайки парче от крака му. Не че това го успокои кой знае колко — за да убие едно от гигантските създания, щеше да му се наложи да го удари поне стотина пъти, а за да го повали — поне двайсетина на едно и също място в крака.

Не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в зловеща игра на котка и мишка, в която котките бяха много и страховито огромни, а мишката — самият той. Изтича в другия край на стаята и запали голямо огнено кълбо, а когато установи, че от него няма особена полза, отново взе графита и освободи десетки изпепеляващи мълнии върху противниците си.

Само след няколко минути вече беше повалил трима от великаните, превръщайки ги в купчина дребни, черни камъчета, ала нямаше да може да продължи така още дълго; беше се задъхал, а и магическите му сили започваха да се изчерпват.

Трябваше да измисли нещо друго и то се оказа толкова лесно — в крайна сметка просто се покатери върху високия подиум… прекалено висок, за да могат тромавите създания да го последват отгоре.

Сега вече можеше да насочи цялото си внимание към вратата и да разчисти пътя на приятелите си.

Онова, което не знаеше, бе, че те отдавна не бяха от другата страна.

 

Елбраян с мъка успяваше да отблъсква вълните на безсъзнанието, докато се облягаше тежко на Пони, която държеше ранената му ръка далеч от тялото му, като много внимаваше да не я движи. Въпреки всичко, болката бе неописуема, заливаше го и при най-слабото помръдване, заслепяваше го и караше стомахът му да се обръща. През замъглени от агонията очи, младият мъж все пак видя как Брадуордън се мъчи да отвори вратата, ала макар да се хвърляше върху нея с цялата си тежест, кентавърът не я бе помръднал и на милиметър.

Чувство за пълна безпомощност обзе Елбраян. Беше дошъл чак дотук, а ето че в последния, най-важния момент трябваше да се откаже!

Призовавайки цялата си останала сила, той се отскубна от ръцете на Пони и направи две немощни крачки към Брадуордън.

— Удари я с някоя от онез’ мълнии — рече кентавърът на младата жена.

— Дадох камъка на Авелин — обясни тя и му показа ръцете си, в които държеше само къс малахит и искрящия диамант.

При тези думи решимостта на Брадуордън сякаш се изпари:

— Значи Авелин ще трябва да се изправи срещу демона сам. Както си знаеше от самото начало.

Елбраян се олюля и рухна на пода. Приятелите му се втурнаха към него. Пони положи главата му на скута си, а кентавърът посегна към превръзката си:

— Май трябва да му дадеш туй чудо.

Пони се замисли над предложението му, ала когато разхлаби червения плат, видя, че раната на Брадуордън още не е заздравяла — махнеше ли превръзката сега, кръвта щеше да рухне отново, изцеждайки и последните сили на приятеля й. Да, Елбраян също бе пострадал лошо, ала животът му не беше в опасност, а младата жена го познаваше достатъчно добре, за да знае колко много ще й се ядоса пазителят, ако разбере, че за да облекчи болката му, тя е рискувала живота на Брадуордън.

Пони поклати глава и сведе очи към Елбраян.

— Странични проходи — с мъка прошепна той.

Брадуордън хвърли безпомощен поглед към масивните бронзови двери и кимна:

— Май нямаме особен избор — съгласи се и пое напред, следван от Пони, която придържаше Елбраян, за да не падне.

Връщаха се по пътя, по който бяха дошли — кой знае, може би имаше и други коридори, водещи до тронната зала.

Надеждите им като че ли се оправдаха много скоро, когато чуха нечий глас — гласът на Авелин! — да проклина демона, а после да надава вик от болка. Тримата се втурнаха натам, дори Елбраян, получил неочакван прилив на сили при мисълта, че приятелят му е в беда, се отскубна от ръцете на Пони и се затича, използвайки Ястребокрилия като патерица — несигурно, с препъване, ала по-бързо, отколкото младата жена би могла да го води.

Свиха в първия страничен тунел, който се изпречи пред тях, и гласовете се усилиха — бяха на прав път!

Проумяха собствената си заблуда, едва когато свърнаха зад последния завой — от другата му страна нямаше никаква тронна зала и никакъв агонизиращ Авелин; само демонът, изправил се насред широкия коридор с лице, разкривено от злобна подигравка.

— Добре дошли! — поздрави ги той с гласа на монаха.

Пони безпомощно погледна диаманта в ръката си, чудейки се дали пък няма да успее да призове толкова ярка светлина, че това изчадие на мрака да не може да я понесе. Методите на Брадуордън бяха доста по-безцеремонни — пеейки с цяло гърло, той се хвърли срещу скверното създание. Макар да залиташе на всяка крачка, Елбраян го последва, без да обръща внимание на болката.

Избухвайки в грозен смях, дактилът вдигна ръце и призова пъклената си магия. Пони изпищя, сигурна, че е ударил сетният им час.

Само че Бестесбулзибар не се целеше в тях. Мощен взрив разтърси коридора и раздроби скалата под краката им.

Демонът се разсмя още по-силно, после се обърна, спокоен, че веднъж завинаги се е разправил с тези нашественици.

И като че ли беше прав — тримата приятели вече бяха далеч оттам, политнали в зейналата под краката им бездна, право към обсипания с остри сталагмити под далеч под тях.

* * *

Демонът изскочи от магмената река, бълвайки огромни струи вряща лава, издигна се във въздуха, после се приземи на подиума.

Мъчейки се да не му обръща внимание, Авелин потъна още по-дълбоко в сърцето на камъка и макар Бестесбулзибар, най-страховитото изчадие на мрака, да бе само на няколко крачки от него, успя да запрати три мощни мълнии срещу великаните, които пазеха вратата.

И чудовищата, и портата се раздробиха на парченца — пътят на приятелите му бе открит.

Тях обаче ги нямаше от другата страна!

— Отлична работа! — плесна с ръце Бестесбулзибар. — Само че какъв бе смисълът?

— Нощна птицо! — извика Авелин и за миг се поколеба дали да не се втурне към вратата, ала около подиума все още имаше прекалено много чудовища, които само чакаха той да слезе.

Повика отново, но смехът на демона заглуши гласа му:

— Не могат да те чуят, безумецо! Мъртви са!

Злите думи изплющяха като плесница, забиха се в сърцето на монаха като отровни ками. Авелин отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, да изкрещи, че това не е вярно, ала преглътна надигналия се в гърдите му вик — при цялата си ужасяваща мощ, Бестесбулзибар нямаше защо да го лъже.

Значи оставаше сам, Авелин Десбрис срещу демона-дактил. Внезапно монахът усети, че е надмогнал и болка, и страх. Нали затова бе дошъл тук — за да се изправи срещу Бестесбулзибар, да противопостави могъществото на своя Бог срещу пъклената сила на демона. И ето че това се бе случило, проникнал бе във владенията на чудовището и се бе добрал до самото сърце на крепостта му. Ако сега победеше, приятелите му нямаше да са загинали напразно.

Тази мисъл му вдъхна нова решимост и охлади кипналата му кръв. Бързо прехвърли наум всички камъни, с които разполагаше, като се опитваше да избере най-подходящия, после реши да използва онзи, който държеше в ръка — графита.

— Окаяно изчадие! — екна гласът на Авелин. — Аз няма да се преклоня пред теб!

Ярка синя мълния изскочи от десницата му и запрати демона назад.

— Силен си, Авелин Десбрис — разтърсван от свирепи конвулсии изръмжа звярът и като разпери крила, протегна ръка към магмената река, която извираше от стената, улови пъклената й мощ и докосна гърдите си там, където мълнията на монаха се бе впила в тях.

Ослепителни червени искри изскочиха от пръстите му и се увиха около синята светкавица с оглушително пращене.

Авелин изръмжа и призова своя Бог, молейки го да му даде сили, да му прелее частица от своето могъщество. И наистина, Божията мощ потече през него чиста и страховита, така, както рядко бе обладавала някого в Корона. Мощ, която зашемети Бестесбулзибар и едва не го повали на земята.

Ала демонът-дактил нямаше нужда да моли за помощ, на него не му трябваше чужда сила, защото той самият бе източник на гибелна енергия, която сега изригна с утроена ярост, още по-здраво се обви около синята мълния на Авелин и плъзна по нея. Монахът затвори очи и изръмжа, влагайки цялото си същество в синята струя, която извираше от камъка в ръката му, и тя отново взе надмощие.

После обаче червената й противница укрепна и я отблъсна назад, все по-близо и по-близо до десницата на монаха. Авелин отвори очи и се напрегна до краен предел, ала никакви усилия не можеха да го спасят вече.

Алената мълния неумолимо приближаваше.

 

Не би трябвало да е в състояние да го стори. Нито онова, което бе научила от Авелин, нито собственият й опит с камъните бяха достатъчни за подобен подвиг. Ала ужасът, инстинктът и една самопожертвувателност, която граничеше с безразсъдство, й вдъхнаха невъобразима сила.

Отчаяно стискайки малахита, Пони потъна в магията му и я предаде не само на Елбраян, в когото се бе вкопчила с другата си ръка, но и на Брадуордън, който бе далеч под тях. И ето че тримата вече не падаха с главоломна скорост, а се носеха бавно, леки като перца, и не им бе никак трудно да избегнат острите сталагмити на дъното.

— Не знам как го направи, момиче — потресено рече Брадуордън, — ама дяволски се радвам, че го стори!

Ала макар и доволни, задето бяха избегнали надвисналата над главите им гибел, тримата приятели отлично разбираха в колко тежко положение се намират. Пони знаеше, че с помощта на малахита би могла да се изкачи обратно до мястото, от което бяха паднали, но без въже, с каквото не разполагаха, щеше да й е невъзможно да издърпа другите двама при себе си.

— Е, все по някой път трябва да поемем — заяви Брадуордън и посочи тунела, който извеждаше от сталагмитеното поле и се губеше в лабиринта от проходи, лъкатушещи в недрата на Айда.

И така, те поеха напред. Кентавърът застана начело, стиснал сопата си в ръка, докато Пони му осветяваше пътя с диаманта и в същото време подкрепяше Елбраян. Много скоро установиха, че коридорите тук образуват плетеница не по-малко сложна от тази на по-горните нива, освен това повечето от тях вместо да се изкачват нагоре, се спускаха към още по-мрачни дълбини.

— Все по някой път… — не спираше да повтаря Брадуордън, ала на Пони и Елбраян им се струваше, че той се мъчи да убеди колкото тях, толкова и себе си.

 

Авелин повече не можеше да я удържа. Алената мълния на демона го блъсна в гърдите и го изтласка до ръба на подиума. Един от каменните великани в миг се надвеси над него, вдигнал ръка за удар, който щеше да го размаже на място.

Монахът изкрещя, уверен, че е настъпил сетният му час, ужасен, че се е провалил и демонът-дактил ще възтържествува.

Ала каменното чудовище изскърца оглушително, протегнатата му ръка се долепи обратно до тялото, краката му се сковаха и само за миг то отново се превърна в безжизнена колона, която се олюля и политна напред.

Авелин се претърколи встрани и тя се сгромоляса върху подиума с трясък.

— Той е мой! — извика демонът, разярен, че някой се бе опитал да му отнеме удоволствието да му измъкне тази най-жадувана плячка.

Останалите великани побързаха да се отдалечат и застанаха край вратата, правейки всяко бягство невъзможно.

Ала Авелин и не мислеше да бяга. Макар и с усилие, той коленичи, а после се изправи пред скверния си враг. С очи, в които се четеше уважение към достойния съперник, ала в които нямаше и следа от страх, Бестесбулзибар пристъпи към него.

Кой знае, помисли си Авелин, може би не с магия трябваше да надвие демона. Ами да, нали мечът на Елбраян, страховитото елфическо оръжие, беше тук, в краката му. Може би трябваше да премери не магическите, а физическите си сили с Бестесбулзибар, да противопостави своето тяло и умения срещу тези на демона-дактил.

С едно мълниеносно движение монахът вдигна Буря от земята и се хвърли напред.

Пропусна — противникът му с лекота избегна удара му, а после го блъсна с едното си крило и го запрати в другия край на подиума.

— Не те бива с меча — отбеляза чудовището и Авелин нямаше как да не се съгласи.

Въпреки това отново се изправи и пристъпи към демона, този път не толкова бързо и с по-добре премерени движения.

Бестесбулзибар бавно започна да обикаля около него.

Авелин вдигна ръка и запрати шепа целеститови късчета в лицето му, а когато те изригнаха, се втурна напред, повярвал, че ще намери пролука в защитата на демона.

Само че Бестесбулзибар вече го нямаше, изчезнал сред валма гъст дим. Авелин се закова на място и се поколеба за частица от секундата, преди рязко да се обърне.

Прекалено късно. Застанал зад него, демонът-дактил го удари с тежкото си крило, много преди Буря да се доближи до тялото му.

Монахът отново се изправи на крака и с препъване направи крачка към ръба на подиума. И този път Бестесбулзибар беше прекалено бърз и му отряза пътя.

Авелин нямаше план нито за битка, нито за бягство. Пристъпи напред и размаха Буря, повече за да държи демона настрани, отколкото защото се надяваше да го надвие по този начин.

Ала търпението на чудовището се бе изчерпало и то се нахвърли върху противника си, твърдо решено веднъж завинаги да приключи с него.

Елфическият меч се стрелна към сърцето на звяра, ала въпреки тренировките в манастира, Авелин не можеше да се мери с Теранен Динониел. Демонът се завъртя на една страна, така че острието само го одраска, после пристъпи напред с намерението да се възползва от пролуката в защитата на противника си и да го довърши.

Авелин обаче мислеше бързо и с все сила стовари юмрука си в гърдите му.

Преди да успее да се зарадва обаче, почувства как чудовището обвива пръсти около гърлото му и го повдига от земята. Опита се да го удари с Буря, ала Бестесбулзибар отлично познаваше силата на елфическите оръжия и нямаше никакво намерение да допуска опасния меч близо до себе си.

— Безумецо! — изрева демонът и стегна хватката си около врата на монаха, сякаш се канеше да го прекърши като сламка. — Нима наистина вярваш, че можеш да ме нараниш? Да нараниш мен, Бестесбулзибар, позналия безброй хилядолетия и врагове, десетки пъти, по-достойни от теб!

— Аз няма да се преклоня пред теб! — борейки се за въздух рече Авелин.

— Да се преклониш? — повтори Бестесбулзибар. — Кажи ми, че съм красив!

Изуменият поглед на монаха обходи ъгловатото му лице, огнените очи, острите бели зъби. И все пак, нещо в лъскавата кожа на чудовището, нещо в силните, издялани черти изведнъж му се стори толкова красиво, че Авелин почувства как го обзема непреодолимо желание да се преклони пред него и да признае великолепието му.

Ала не, тръсна глава той, това бе лъжа, изкушение, което целеше да го унижи и подчини на волята на демона.

— Няма да се преклоня пред теб! — гордо заяви той.

Разгневен, Бестесбулзибар го запрати в другия край на подиума и той се свлече на земята. Погледът му се замъгли, а в главата му нещо сякаш избухна. Опита се да стане, но не можа и отново рухна на земята, борейки се с мрака, който се опитваше да го погълне.

Понечи да извади слънчевия камък и да удави всичката магия в стаята, така, както бе сторил в коридора. Ала нима това щеше да му помогне? Та могъщият демон можеше да го убие с голи ръце!

Чудовището бавно се приближаваше към него.

Авелин затвори очи, а мислите му полетяха назад, към далечния Пиманиникуит и онези няколко часа, в които се бе почувствал по-близо до своя Бог откогато и да било. Отново видя благословения остров и водите, които го миеха, видя и горкия Тагрейн, който отчаяно тичаше към него, молейки за помощ…

… видя го как пада на земята, а после и себе си, коленичил до мъртвото тяло, обзет от ужас, който бързо бе отстъпил място на любопитство…

Авелин бръкна в другата си кесия, и извади огромния аметист, който пулсираше от енергията, заключена в глъбините му.

Демонът се поколеба, вперил поглед във внезапно засиялия камък.

— Какво е това?

Всъщност Авелин и сам не знаеше отговора на този въпрос. Захвърлил и болка, и страх, той се изправи на крака и се облегна на стената зад себе си.

Бестесбулзибар изръмжа и пристъпи към него.

Следвайки инстинкта си, с надеждата, че сам Бог му нашепва какво да прави, монахът хвърли аметиста във въздуха, а после и той, и демонът застинаха на местата си, когато камъкът не падна обратно, а се задържа над главите им, потръпвайки от магията, която го изпълваше.

Подчинявайки се на същия неосъзнат инстинкт, Авелин сграбчи Буря с две ръце и замахна в мига, в който чудовището посегна към аметиста.

Страховитото елфическо острие посече огромния камък и той се пръсна на безброй прашинки.

Бестесбулзибар премести слисан поглед от онова, което бе останало от аметиста, към монаха, сякаш искаше да попита какво става и отново Авелин нямаше отговор.

От вътрешността на облака прах, в който се бе превърнал гигантският камък, се разнесе ниско бръмчене, почти като ръмженето на разгневен хищник; едновременно с това, досущ като вълничка, зародила се в сърцето на езеро, от глъбините му се надигна пурпурен кръг, който бързо се разстилаше във всички посоки — мина през Авелин и Бестесбулзибар и продължи да се разширява, докато не се блъсна в каменните стени и не тръгна обратно, пресичайки сам себе си.

Удвоен, утроен, пурпурният пръстен бързо набираше мощ.

— Какво направи? — изкрещя демонът.

Въпреки че главата му се пръскаше от болка, Авелин стисна слънчевия камък и се опита да призове магията му, макар и сам да осъзнаваше колко слаба би била защитата му, сравнена с невижданата сила на аметиста.

Зловещото бръмчене изпълни стаята, толкова оглушително, че удави дори писъците на демона-дактил, който с ужас наблюдаваше как каменните му слуги се превръщат в прах, разгромени от мощните вибрации на преплитащите се пурпурни обръчи.

Бестесбулзибар се обърна към Авелин, а в очите му гореше смъртоносен пламък.

Подиумът се разлюля, дебела струя пара изригна през зейналата на пода дупка.

— Безумецо! — диво изкрещя демонът. — Безумецо! Какво направи?

— Не аз! — тихо отвърна монахът, макар че чудовището не можеше да го чуе. — Не аз!

Защото Авелин Десбрис вече знаеше какво трябва да стори, знаеше какво го очаква и бе готов да посрещне съдбата си.

Без капка страх, той окачи кесията си около дръжката на Буря, задържайки само слънчевия камък. В този миг внезапно осъзна, че онова, което бе сметнал за камък, чиято единствена цел е да укрепи острието на меча, всъщност е вид слънчев камък, който би могъл да се използва. Е, за него вече беше прекалено късно, така че той здраво улови оръжието и с все сила го метна над главата си.

Една от стените на залата се срути, магмените реки рукнаха още по-яростно, посипвайки огнени пръски из цялата стая.

Демонът изпищя и запрати мощна черна мълния срещу монаха, той обаче вече бе призовал силата на слънчевия камък и магията на Бестесбулзибар бе удавена, много преди да достигне целта си.

Скверното създание разпери крила и се издигна във въздуха, отчаяно търсейки изход, а когато не откри такъв, се нахвърли върху Авелин, решен да го накара да си плати, да измъчва, да убива.

Така и не можа да стигне до него — оглушителният тътен го повали на земята, надви сетивата му, изпи силата му. Унизен, Бестесбулзибар запълзя по пода — колкото се може по-надалеч от монаха, който се молеше, гордо изправен, облян от божествена светлина. Победен от Авелин Десбрис, демонът-дактил пълзеше към магмените реки.

Стотиците пурпурни пръстени се сляха в средата на стаята.

Айда, древната планина, експлодира.

 

Далеч в недрата на планината, мощният взрив запрати тримата приятели във въздуха. Елбраян се блъсна в стената на тунела, при което счупената му ръка пое цялата сила на удара. Нечовешка болка плъзна по тялото му и въпреки смелостта и желязната си воля, той не успя да избяга от лапите на безсъзнанието.

Макар и зашеметена, Пони продължаваше да стиска диаманта в десницата си, ала дори магическата светлина не можеше да се пребори с вдигналите се валма прах и скални отломки. Стискайки зъби, младата жена се изправи на крака, докато целият тунел се тресеше неудържимо. Някак си успя да се добере до Елбраян, повдигна го и го подпря на стената, после го прегърна здраво — ако смъртта наистина бе неизбежна, нека поне я посрещнеха заедно.

Дали бяха минали часове, или само няколко минути, тя не знаеше, ала ето че грохотът спря, а земята под краката й се успокои.

Облекчението на Пони трая съвсем кратко — докато не видя Брадуордън. От тях тримата, кентавърът несъмнено бе пострадал най-тежко. Притиснат до стената на коридора, с тяло, извито силно назад и ръце, разперени встрани, той придържаше най-огромния скален къс, който Пони някога бе виждала или си бе представяла. С голи ръце, самоотверженият Брадуордън удържаше цялата планина!

 

Младата жена внимателно пусна Елбраян и се втурна към кентавъра, викайки името му през сълзи. Докато тичаше, извади малахита с намерението да повдигне скалата и да освободи приятеля си от непосилния товар.

Не можа дори да я помръдне. Самият Авелин, да бе имал десетократно по-голям малахитен къс, пак не би успял да я помести. В този миг, за изненада на Пони, се появи Елбраян. Макар едва да се държеше на крака, той вклини Ястребокрилия между стената и скалата, в отчаян опит да облекчи поне донякъде товара на Брадуордън.

— Ах, момчето ми — изпъшка обреченият кентавър. — Хич и не се опитвай! Здравата ме е приклещила и няма да ме пусне жив!

Елбраян залитна и се облегна на стената, полузаслепен от болка и отчаяние.

— Брадуордън! — безпомощно простена Пони. — О, приятелю, ако не беше ти, цялата планина щеше да се стовари отгоре ни!

— И тя наистина ще се стовари, ако не се махнете оттук! — отвърна кентавърът. — Бягайте! Бягайте навън!

Ужасеното изражение на Пони бе единственият отговор, който приятелят й щеше да получи.

— Вървете! — изкрещя Брадуордън и усилието му коства няколко сантиметра — скалният блок се смъкна още по-ниско, притискайки още по-жестоко бездруго изкривеното му тяло. — Вървете — повтори кентавърът вече по-спокойно. — Не можете да преместите проклетата планина! Не оставяйте смъртта ми да иде нахалост! Умолявам ви!

Пони се обърна към Елбраян, ала той не можеше да й помогне — пелената на безсъзнанието отново се бе спуснала над него. Младата жена се взря в очите на кентавъра, ужасена от избора, пред който бе изправена. Та как можеше да го изостави? Как можеше да си тръгне и да го остави да умре?

И все пак, той искаше точно това, единственото му желание бе те да се спасят и Пони го виждаше съвсем ясно в спокойния му, дори ведър поглед. Представи си как би постъпила тя на негово място и разбра, че би сторила абсолютно същото.

Взела решение, младата жена направи крачка напред и го целуна по бузата:

— Приятелю! — прошепна тя.

— Винаги! — отвърна кентавърът, после добави твърдо: — А сега върви. Дължите ми го!

Пони кимна. Това бе най-трудното нещо, което някога й се бе налагало да направи, ала тя не се поколеба нито за миг. Изправи Елбраян на крака, провря ръка под рамото му и си тръгна, без да се обръща назад. Едва бяха оставили прохода зад гърба си, когато чуха скалата да се размества отново, а после до ушите им достигна примиреният стон на прекършения кентавър.

Младата жена часове наред броди из криволичещите тунели, водена единствено от сиянието на диаманта, сияние, което бързо чезнеше, колкото по-силно я завладяваше изтощението. Нерядко се натъкваше на коридори, превърнали се в реки от лава; в други въздухът тегнеше от гъсти серни изпарения, трети пък завършваха с дебела каменна стена или дълбока пропаст, която тя нямаше как да преодолее.

Елбраян се опитваше да не изостава, мъчеше се да не й бъде в тежест, ала болката бе прекалено свирепа, а той — твърде немощен. На няколко пъти я помоли да го остави, ала тя не искаше и да чува за подобно нещо. Вместо това Пони приложи левитационната магия на малахита върху тялото му, правейки го по този начин много по-леко.

Най-сетне, когато и последните искрици надежда бяха на път да отстъпят място на черно отчаяние, когато силите й достигнаха предела си, младата жена почувства хладен полъх да погалва лицето й, нежната милувка на истински вятър, а не жаркия дъх на вряща лава.

Цялото й същество се съсредоточи върху едва доловимия повей. Светлинката на диаманта отдавна бе угаснала почти напълно, малахитът също бе престанал да действа и Пони с мъка се влачеше напред, водена единствено от желязната си воля и от примамливия повик на далечния ветрец. Мракът и умората я надвиха и тя падна на колене, ала продължи напред — пълзеше на четири крака, дърпайки изпадналия в безсъзнание Елбраян след себе си. Едва когато изтощението я повали на земята и тя се претърколи по гръб, изнурена до краен предел; едва когато видя забуленото от дим небе да тъмнее над нея, едва тогава разбра, че вече не е в недрата на скверната планина.

Миг преди да потъне в прегръдката на целителен сън, частица от нощното небе се проясни и засия, огряна от една, две, три звезди.

— Авелин, Брадуордън и Тунтун — промълви Пони и потъна в обятията на пълната забрава.