Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (53)

Глава 52
През лабиринта

Силна радост обзе Авелин и Брадуордън при вида на двамата им приятели, ала сълзите, стичащи се по бузите на Пони и влагата в очите на Елбраян, бързо изтриха усмивките от лицата им.

— Тунтун — обясни пазителят глухо. — Притече ни се на помощ и ми спаси живота с цената на своя собствен.

— Може би не е мъртва — рече Авелин и посегна към кесийката, в която държеше магическите камъни. — Може би хематитът…

— Падна в лавата — мрачно поклати глава Елбраян.

— Смело момиче до самия си край — отбеляза Брадуордън. — Такива са си Туел’алфарите, в цяла Корона няма други кат’ тях.

За миг всички замълчаха, сякаш за да не осквернят възхвалата на кентавъра, после той продължи:

— Ами Полсън и дребосъка?

— Не мисля, че са се спасили — отвърна Елбраян.

— А защо не се върна да ги потърсиш? — попита Брадуордън и тримата му другари го изгледаха стъписано.

Как можеше да обвинява Пони и Елбраян за нещо такова… ако разбира се, думите му бяха обвинение!

— Целта ни беше да се доберем до Айда, мисията ни — да помогнем на Авелин да се пребори с демона-дактил — твърдо заяви младият мъж и още докато говореше, разбра каква е целта на хитрия кентавър.

Напомняйки им по този начин за истинската цел, довела ги тук, той им помагаше да погледнат на смъртта на Тунтун от друг ъгъл. Да, тя си бе отишла, ала саможертвата й бе спасила жизненоважната им мисия от провал.

Окуражени от тази мисъл, четиримата приятели поеха напред, проправяйки си път през криволичещите коридори, в търсене на знак, който да им подскаже кой път ще ги отведе до демона. Проходите непрекъснато се разклоняваха и те трябваше да избират накъде да тръгнат, без нищо, което да ги води, освен собствените им предположения за това къде се намират те и къде би могъл да бъде дактилът.

И тогава, при поредния кръстопът, Авелин внезапно спря и протегна ръка, за да попречи на Елбраян да свие наляво.

— Надясно — настоя монахът.

Младият мъж го изгледа изпитателно, усетил по тона му, че това е само сляпа догадка:

— Какво знаеш?

Авелин нямаше отговор на този въпрос, ала бе сигурен, че не се заблуждава — съвсем ясно усещаше носещата се във въздуха магия. Какъвто и да бе източникът й, монахът бе уверен, че е прав и без да се колебае нито за миг, пое надясно.

Другарите му го последваха и не след дълго надеждите им се оправдаха — пред тях, препречвайки тунела от пода до тавана, се издигаше тежка решетка.

 

На юг всичко вървеше отлично. Войските му, водени от Майер Дек и Кос-косио Бегулн, с всеки изминал ден се приближаваха до Палмарис, докато на север Уба Банрок и неговите паури бяха прекосили цял Алпинадор и бяха достигнали брега, където се бяха обединили с огромната флота от Хулиантес и вече се носеха на юг, към Залива на Корона.

Въпреки отличния развой на събитията, демонът-дактил неспокойно крачеше около обсидиановия си трон. Беше почувствал съвсем ясно мощното магическо нахлуване, знаеше и че с Куинтал е свършено.

Повече нямаше да подценява натрапниците, осмелили се да проникнат в самото сърце на владенията му. А ако някой от тях успееше да се справи и с последната защита…

Звярът присви очи и се усмихна зловещо — с каква наслада собственоръчно щеше да довърши дръзките нашественици. При цялата разруха, която слугите му сееха по света, при всичката болка и страдание, които войните му оставяха след себе си, Бестесбулзибар не бе взел почти никакво участие в забавленията, като се изключеха разбира се, неколцината бунтовници и некадърници, от които му се бе наложило да прочисти редиците на армията си.

Жаден за кръв, демонът-дактил искрено се надяваше поне един-двама от неканените гости да се доберат до тронната зала.

* * *

— Стойте настрани от решетката — нареди Авелин и посегна към торбичката си.

Елбраян обаче имаше друга идея:

— Не — спря го той. — Магията ще вдигне прекалено много шум. Има и друг начин.

И като свали раницата от гърба си, извади червеникавия гел, който елфите му бяха дали, същият, с който Бели’мар Джуравиел бе намазал папратовото стъбло, така че той да може да го пререже. А като знаеше колко здрав бе лъкът, направен от същото това стъбло, Елбраян предположи, че гелът би могъл да надвие дори метала.

Избра си средната пречка и я намаза в единия край, близо до ниския таван, после издърпа Буря и се качи на гърба на Брадуордън, за да може да нанесе удара си напряко. Надявайки се, че инстинктът не го е подвел и че няма да повреди великолепното си оръжие, той замахна с все сила, стиснал дръжката на меча с две ръце.

Буря с лекота сряза металната пречка и със силен звън се удари в следващата. Елбраян скочи на земята и доближи острието до очите си, въздъхвайки с облекчение, когато не видя и най-малката драскотина.

Брадуордън се пресегна и изви счупената пречка настрани, проправяйки път, ако не за себе си, то поне за останалите.

— Отлична работа! — зарадва се Пони.

— Биваше си го — съгласи се и кентавърът. — Ама хич не си и мислете, че ще мога да се промъкна през таз’ жалка дупка!

Елбраян му смигна развеселено:

— Имам още гел — успокои ги той и много скоро още една пречка бе прерязана и извита настрани.

И така, приятелите продължиха напред, убедени, че са на прав път — решетката можеше да означава единствено, че се доближават до бърлогата на демона.

Коридорът сякаш нямаше край. Понякога се разширяваше дотолкова, че четиримата спокойно можеха да се движат един до друг, друг път се стесняваше така, че се налагаше Пони и Елбраян да застанат начело, следвани от Авелин, а едрият кентавър завършваше малката процесия. Минаха покрай няколко странични прохода, ала този, по който вървяха, им се струваше най-добър — най-гладък, най-прав и със сигурност най-широк — затова и продължиха по него. Авелин внимателно контролираше сиянието на диаманта, като го закриваше с шепи така, че лъчите му да осветяват само малка част от пътя, докато той самият използваше хризоберила, за да вижда далеч напред.

Ето защо именно монахът пръв забеляза огромните силуети, които се показаха от един страничен тунел далеч зад тях.

— Имаме си компания — прошепна той, ала още не бе довършил, когато иззад един завой на трийсетина крачки пред Елбраян заблещука издайническият светлик на запалена факла.

Пазителят се огледа на всички страни и отведе малкия си отряд до най-тясното място, до което можеше да се добере. Щом ще се бият, нека поне да бъде някъде, където враговете им можеха да се приближат само по двама от всяка страна.

Светлинката се показа иззад завоя, миг по-късно зад гърба им също припламна факла и сега приятелите съвсем ясно видяха с кого си имат работа — великани, по четирима отпред и отзад, облечени в същите метални доспехи, като онези, които ги бяха нападнали в планината.

Този път обаче положението им беше доста по-различно — ако се намираха на открито, на всеки от тях щяха да се паднат по двама противника, което си бе равносилно на почти сигурна смърт. Ала в тесните тунели на Айда, чудовищата можеха да се приближат единствено двама по двама.

— Пони и аз ще се заемем с тези отпред — каза Елбраян.

— А аз — с тези отзад — заяви Брадуордън и с мъка завъртя солидното си туловище.

— Няма да си сам — увери го Авелин и като се приближи до него толкова, колкото собственото му възедро тяло позволяваше, извади от една по-малка торбичка шепа дребни бледосини целестини.

— Не трябва да им позволяваме да нападнат първи — рече Елбраян на Пони и като по даден знак, двамата се втурнаха напред, обърквайки временно великаните, на които досега не им се бе случвало някой от дребните човеци да се нахвърли отгоре им.

Поредица свирепи удари, от които оръжието на единия великан политна настрани, и Буря се заби в нагръдника му със силно дрънчене, оставяйки след себе си дълбока вдлъбнатина.

Не по-малка бе яростта, с която Пони връхлетя върху своя противник; въпреки това тя успя да нанесе само един доста по-незначителен удар.

И все пак, не тя, а Елбраян пръв изгуби преимуществото, което изненадата му бе дала. За да се увери, че Пони е добре, той поглеждаше към нея толкова често, колкото и към противника си и не след дълго едва успя да се спаси от спусналото се към главата му вражеско оръжие, като отскочи настрани в последния възможен момент.

— Само да можеше да ми дойдеш по-наблизичко — недоволно промърмори Брадуордън, без да сваля поглед от двамата великани.

Тунелът беше прекалено тесен и огромните създания не можеха да застанат рамо до рамо, пък и нямаше нужда, тъй като този, който вървеше отзад, носеше дълго копие.

— О! — изсумтя кентавърът и развъртя тоягата си, за да се раздвижи преди битката. — Ще бъдем двама на един, тъй ли?

— Ще я видим тази работа — лукаво отвърна Авелин, докато продължаваше да рови из кесията си.

Свирепите същества идваха все по-близо и Брадуордън вдигна тежката си сопа, готов да ги посрещне. В този миг Авелин замахна и коридорът сякаш избухна — поредица взривове разтърсиха стените, изпълниха въздуха с водопад от искри и накараха великаните да се разпищят от болка и да отскочат назад.

Брадуордън бързо се съвзе от първоначалната си изненада и веднага се възползва от представилата му се възможност. Втурна се към замаяните чудовища и като повали първото, улови копието на второто със свободната си ръка, а с другата му нанесе мощен удар, който събори шлема от главата му, а него самото отхвърли към стената.

Следващият удар на кентавъра се стовари върху незащитената вече глава на втория великан. Разнесе се ужасяващ пукот и скверното създание се свлече на пода със строшен череп.

Ала другарите му зад него начаса заеха мястото му и макар единият да бе частично заслепен от взривовете преди малко, Брадуордън изведнъж се оказа хванат натясно.

 

Пони виждаше какво става и то силно я тревожеше. Знаеше, че Елбраян вярва в нея (и как иначе, след всички сражения, които бяха преживели заедно!) и все пак, да се бие толкова близо до нея очевидно му пречеше, заради нея той избираше твърде защитна тактика.

А това младата жена нямаше намерение да търпи — не от глупава гордост, а защото така сами се обричаха на провал. На всяка цена трябваше да докаже на Елбраян на какво в действителност е способна, преди да бе станало твърде късно за всички тях! Чудейки се дали планът й ще сработи, тя стисна графитната пръчка в ръката, с която държеше меча си.

Елбраян за пореден път избегна оръжието на противника си, но макар да имаше отлична възможност да нанесе удар, предпочете да се хвърли настрани и да отбие меча, предназначен за Пони… нападение, с което тя спокойно можеше да се справи и сама.

Все пак, намесата на пазителя отвлече вниманието на чудовището и когато то се обърна към новия си неприятел, младата жена се хвърли напред и с все сила заби острието си в корема на гнусното същество. Успя да намери пролука в бронята му, ала не толкова голяма, че да може мечът й да проникне достатъчно дълбоко.

Пък и нямаше нужда, както разбраха миг по-късно и великанът, и Елбраян, защото Пони вече бе отключила магията на графита. Пращяща черна дъга плъзна по острието, отскочи от върха му и се вля в корема на звяра, разтърсвайки го от глава до пети. Когато мощните конвулсии най-сетне утихнаха, чудовището се олюля, изпусна оръжието си и бавно се свлече на земята, ако не мъртво, поне зашеметено почти до безсъзнание.

Дивейки се на страховитото съчетание между магия и меч, Елбраян сам се укори, задето изобщо бе помислил, че Пони има нужда от помощ. Твърдо решен да не й отстъпва, той се хвърли срещу следващия великан. Буря се движеше толкова бързо — наляво, надясно и право напред — че тежкият меч на чудовището въобще не смогваше да го следва. Великолепното елфическо оръжие нанасяше удар след удар, вдигайки водопад от искри при съприкосновението си с металните доспехи. Най-сетне младият мъж откри онова, което търсеше през цялото време — процепа между нагръдника и колана на противника си и мислено си го отбеляза.

Вместо да продължи атаката си, той за миг свали оръжие. Както и очакваше, чудовището изрева и замахна за страховит удар. Много преди вражеското острие да го достигне, Елбраян приклекна и се претърколи под него, после рязко се изправи, целейки се във вече набелязаната пролука.

Безпогрешен както винаги, елфическият меч потъна в тялото на великана. Елбраян пристъпи напред, не само за да забие острието до дръжка, но и за да не даде възможност на неприятеля си да нанесе удар. Злото същество протегна свободната си ръка към него, ала силата бързо го напускаше. Младият мъж завъртя оръжието в дълбоката рана, после го издърпа, оставяйки агонизиращото чудовище да рухне на земята.

Последният от четиримата великани побърза да заеме мястото на другаря си, размахвайки огромна факла вместо оръжие.

В това време, вкопчена в схватка с третия звяр, Пони тъкмо се канеше да използва друг от камъните, които имаше, когато чу приглушените стонове на Брадуордън — кентавърът очевидно понасяше тежки удари.

— Авелин! — извика тя и хвърли камъка, който държеше, назад — в ръцете на монаха, сигурна беше, че той щеше да свърши много по-добра работа.

Авелин вече бе извадил друг камък, но когато усети нещо да го удря по гърба и видя какво му дава Пони, прекъсна подхванатата магия и побърза да вдигне магнетита от земята.

— Ам’че да! — провикна се той възторжено. — Това ще боли, и още как!

— Какво чакаш тогава! — възкликна Брадуордън и простена, когато усети тежка тояга да се стоварва върху левия му хълбок, докато той се мъчеше да отбива меча на другия си противник, което обаче невинаги му се удаваше — доказателство бе грозната рана, от която и в този момент шуртеше кръв.

Авелин призова магията на камъка и той полетя, по-бърз от най-бързата стрела и по-смъртоносен от най-тежкия снаряд. Заби се право в гърдите на великана с меча и като го повдигна от земята, запрати го назад, върху последния от другарите му. Напълно зашеметени, двете чудовища се сгромолясаха на земята.

Брадуордън рязко се обърна и докато великанът със сопата още се съвземаше от изненадата си, го изрита с все сила, събаряйки и него в мелето.

— Напред! — извика Авелин и Елбраян, напълно съгласен с него, направи крачка назад, за да избегне размаханата факла на противника си, след което се втурна към последните две чудовища, забивайки меча си в противника на Пони, докато минаваше покрай него.

Свирепото създание се обърна, за да се защити от този нов враг, при което получи жесток удар от младата жена. Още по-пагубна се оказа стоварилата се в лицето му факла — в желанието си да достигне отдалечаващия се човек, другарят му бе улучил него.

Пони се хвърли напред и заби меча си дълбоко в тялото на противника си, призовавайки за втори път магията на графита. Макар и не толкова мощен както първия (силите й бяха започнали да се изчерпват), последвалият взрив разтърси великана от глава до пети и го повали на земята.

Миг по-късно коридорът пред Пони сякаш изригна — поредната целеститова канонада на Авелин, която заслепи и здравата опърли двете чудовища.

Вниманието на младата жена обаче бе привлечено от странните, неконтролируеми движения на Елбраяновия противник. Недоумението й бързо отстъпи място на мрачно задоволство, когато факлата се изплъзна от пръстите на гнусното създание и тупна на земята, а то самото бавно политна напред, изнизвайки се от окървавеното острие на Буря.

Виждайки, че от четиримата им противници само един все още се държи на крака, Авелин се долепи до стената на тунела и нареди на Брадуордън да отиде при Пони и Елбраян. Уверен в способността на монаха да се справи, кентавърът го послуша и се нахвърли върху последното от другите четири чудовища.

В това време единственият оцелял от противниците на Авелин и Брадуордън най-сетне успя да се измъкне изпод телата на другарите си и, виждайки пред себе си само един (при това явно невъоръжен) противник, се втурна към него, вдигнал тежка сопа над главата си.

Авелин изчака до последната възможна секунда, после отключи магията на малахита.

Изведнъж огромното създание се олюля, краката му с мъка докосваха пода. Станал внезапно лек като перце, той не можеше да направи и най-простото движение, без то да предизвика двойно по-силно противодействие от безтегловното му тяло. И така, когато глупавото създание замахна за страховит удар, тежката тояга го повлече след себе си и го повдигна от земята. Колкото по-отчаяно великанът се мъчеше да нанесе удар на противника си, толкова повече утежняваше собственото си положение и не след дълго вече се носеше във въздуха, премятайки се през глава. В мига, в който чудовището прелетя над падналите си другари, Авелин се втурна натам и извади безценния магнетитов къс от гърдите на един от труповете.

Преди да изтича след отдалечаващото се безтегловно чудовище, монахът хвърли поглед назад, към приятелите си, които тъкмо довършваха последния от другите четирима великани. Спокоен, че Елбраян и останалите са на безопасно разстояние, той се обгърна със защитен серпентинов щит и извади мощния рубин.

Пазителят потръпна при вида на дълбоката рана, която зееше върху тялото на Брадуордън и бързо изпиваше силите му.

— Имаме нужда от хематита — рече Пони и се обърна, за да провери къде е Авелин.

— Защо не опиташ с това? — предложи Елбраян и й подаде другата превръзка, която носеше около ръката си, онази, за която лейди Даселронд бе казала, че е напоена с лековит мехлем.

Пони веднага се залови за работа, а той изтича напред, но и двамата замръзнаха на местата си и едва се задържаха на крака, когато мощен взрив разтърси тунела.

Няколко секунди по-късно видяха Авелин да идва към тях, а последният великан, почернял и обгорен, още се рееше във въздуха далеч зад него.

— Да вървим — рече монахът, когато се приближи достатъчно, и въпреки изтощението, двамата му приятели кимнаха — чакаше ги още много работа.

Пони хвърли тревожен поглед към Брадуордън, ала кентавърът й се усмихна широко — мехлемът на Туел’алфарите вече си казваше думата.

Коридорът рязко завиваше на около десетина метра пред тях и именно натам ги поведе Авелин сега. Не бяха направили повече от няколко крачки, когато Елбраян изскочи иззад ъгъла, зад който се бе скрил малко по-рано. Използвайки устрема си и опората на стената, той се претърколи през глава и скочи на крака само на метър-два от другарите си, които с любопитство се взираха зад него и нажежените камъни, които бързо изстиваха на пода.

— Огромен червен човек! — обясни младият мъж. — С черни, прилепови…

— Не е човек — прекъсна го Авелин, осъзнал внезапно какво ги очаква от другата страна, осъзнал, че часът на срещата му с демона-дактил най-сетне бе ударил.