Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (5)

Глава 4
Гибелта на Дъндалис

Елбраян и Пони дълго стояха така, вцепенени от изумление и ужас. Случващото се изглеждаше така нереално, така невъзможно, така различно от всичко, което бяха виждали или очаквали през живота си. Пред очите им се редяха картина след картина, коя от коя по-страшна и жестока и насред целия този кошмар, в гърдите на двамата приятели се надигна отчаяно отричане, безумна надежда, че онова, което виждат, не може да е истина.

Пони реагира първа, пристъпвайки напред, с ръка безпомощно протегната към ужаса пред очите им. Това почти несъзнателно движение най-сетне я извади от унеса и тя хукна към селото, викайки името на майка си, която бе някъде там, в горящия Дъндалис.

Елбраян отвори уста, за да й каже да спре, ала някаква необяснима нерешителност го накара да замълчи и да остане на мястото си. Какво трябваше да стори? Каква отговорност имаше към останалите?

Един истински войн би трябвало да знае отговорите на тези въпроси!

С неимоверно усилие на волята, той откъсна очи от страшното зрелище и се огледа наоколо. Трябваше да организира приятелите си, да, именно това трябваше да стори. Щеше да ги събере, можеше дори да повика и по-възрастните младежи от долината и заедно щяха да се втурнат в Дъндалис, подсилвайки защитата му.

Ала времето беше срещу него. Отново се огледа наоколо, после се обърна към вечнозелената горичка и еленовия мъх, за да извика на онези, които патрулираха там.

Вместо това рязко си пое дъх, прехапа устни и отскочи назад, към прикритието на двата бора. Беше зърнал, над самото било на долината и с гръб към него, почти плешивата глава, заострените уши и тебеширено жълтата кожа на врага. С треперещи пръсти Елбраян вдигна малкия меч от земята и потъна още по-навътре между дърветата, скован от ужас.

 

Пони не беше въоръжена — беше оставила тоягата горе на билото. Не че това имаше особено значение, тъй като бездруго не отиваше, за да се бие.

Не, тя отиваше в селото, за да открие родителите си, да потъне в сигурността на техните прегръдки и да чуе мекия глас на майка си да й нашепва, че всичко е наред. Единственото, което искаше, бе отново да стане малко момиченце, което, събудило се от лош сън, вижда майка му да се надвесва над него, подпъхвайки завивката под гърба му.

Този път обаче случващото се не бе кошмар. Този път писъците бяха истински.

Пони тичаше с всичка сила, а от очите й се стичаха сълзи и я заслепяваха. Спъна се в изпречил се на пътя й дънер, или поне тя си помисли така, после едва не припадна от ужас, усещайки как „дънерът“, който всъщност се оказа огромен фоморийски великан, пристъпва напред.

Ако в гърдите й бе останал поне малко въздух, Пони сигурно щеше да изпищи и това щеше да бъде краят й — смазана до смърт от крака на великана.

За щастие, вниманието на звяра бе насочено към селото и той така и не я забеляза. Няколко широки крачки и чудовището вече беше далеч от Пони, която междувременно се бе изправила и след като си приготви два-три едри камъка, които да използва наместо оръжие, отново хукна напред. Гледаше да се движи успоредно (но със сигурност не твърде близо) до великана. Веднъж достигнала бойното поле и видяла ожесточената битка, която опустошаваше родното й място, тя вече не беше малко момиченце. Дошъл бе моментът да мисли трезво, зряло и бързо, да си припомни всичко, което бе научила през живота си. Навсякъде бе пълно с гоблини, освен това имаше още поне двама великани — близо петметрови създания, които вероятно тежаха най-малко по половин тон. Близките й бяха обречени! Онази част от нея, която вече не беше дете, онази част, която й нашепваше, че времето, когато ръката на майка й и нежният й глас можеха да пропъдят и най-страшните кошмари, си е отишло безвъзвратно, същата тази част сега разбираше, че с Дъндалис е свършено.

— План Б — прошепна си тя и звукът на думите й възвърна частица от самообладанието.

Правилата на оцеляването, които всички деца от граничните поселища научаваха от съвсем малки, гласяха, че в случай на бедствие най-важно бе да се защити селото. Ако това се окажеше невъзможно, трябваше се спасят колкото се може повече хора. План Б.

Пони си запроправя път между къщите, използвайки прикритието на сенките, които те хвърляха. Надзърна зад ъгъла на поредната колиба и се закова на място.

На главната улица на Дъндалис, досами къщата, иззад която тя надничаше, кипеше ожесточена битка. Първият, когото момичето видя, бе Олван Уиндон. Гордо изправен насред лютата сеч, той издаваше заповед след заповед, опитвайки се да организира двадесетината мъже и жени около себе си, за да успеят да отвърнат на вражеските атаки, които ги връхлитаха от всички страни. Първият порив на Пони бе да се втурне към обградените си съселяни и да се включи в битката. Бързо отхвърли тази мисъл, тъй като добре разбираше, че да си пробие път през обръча от гоблини е невъзможно. Въпреки това остана на мястото си още малко, достатъчно, за да види как железният пестник на Олван се стоварва върху най-близкия гоблин и го поваля на земята със строшен череп. Изпълнена с мрачно задоволство, тя размаха победоносно юмрук, после обаче затаи дъх, видяла недалеч от Олван друг мъж да отбива копията на обградилите го гоблини.

Баща й.

 

Елбраян шумно си пое дъх, после прехапа устни. Не знаеше какво да прави, освен това мислено се проклинаше за онова, което вече бе сторил.

Докато се криеше между двата бора, беше изгубил врага си — първата му и може би фатална грешка.

Сега трябваше да впрегне цялата си воля, за да се пребори с обзелия го ужас; трябваше да преодолее страха и да си припомни всичко, което бе научил от баща си. Истинският войн познава врага си и открие ли го, не го изпуска от поглед нито за миг. Повтаряйки си това правило като заклинание, Елбраян пристъпи към дебелия боров ствол. Точно преди да надникне иззад него се поколеба за миг, убеден, че гоблинът го чака от другата страна, с оръжие в ръка и готов да размаже главата му, щом го види да се подава.

Истинският войн познава врага си…

Една крачка встрани му даде възможност да огледа поляната отвъд дърветата и той с облекчение установи, че гнусното същество все още е с гръб към него. Мимолетното му успокоение бързо отстъпи място на още по-голямо отчаяние — позицията, която гоблинът беше заел, можеше да означава само едно. Патрулът в долината очевидно бе забелязан, навярно дори вече беше нападнат, а този гоблин беше изпратен тук на пост, за да следи да не би докато другарите му опустошават селото, отнякъде за човеците да дойдат подкрепления.

В гърдите на Елбраян пламна леден гняв и прогони всяка следа от страх. Той още по-здраво стисна малкия си меч и приклекна.

Без да се колебае (тъй като знаеше, че ако се забави дори за миг, страхът ще се завърне с удвоена сила), той излезе иззад бора и предпазливо, къде с пълзене, къде с притичване, започна да стопява дистанцията между себе си и врага.

Когато беше изминал около две трети от разстоянието, усети как го обзема неустоимо желание да се обърне, да избяга колкото се може по-далеч оттук, да се скрие между дърветата и да зарови лице в ръцете си. Звуците, които долитаха до ушите му, звуците от опустошаването на дома му, както и мирисът на горящо дърво, укрепиха духа му и вляха нови сили във вените му. С решително изражение, Елбраян преполови разстоянието, което го делеше от гоблина. Връщане назад вече нямаше. Огледа се на всички страни, за да се увери, че наоколо не се спотайват други врагове, после се изправи и се хвърли напред.

Пет широки крачки и ето че се озова зад скверното създание, което чу стъпките му, едва когато Елбраян беше досами него. Гоблинът опита да се обърне, ала младежът го изпревари и стовари късия си меч върху главата му.

Оръжието отскочи настрани и Елбраян сам се учуди на мощта на атаката си. Още по-слисан бе обаче, когато видя, че черепът на гнусното същество е здрав! За един ужасен момент помисли, че не го е ударил достатъчно силно и че гоблинът ей сега ще се обърне и ще го прониже с грубо издяланото си копие. Отчаян, той отскочи встрани и вдигна меча, за да се защити.

Гоблинът бавно се олюля на мястото си, остави оръжието да се изплъзне между безчувствените му пръсти и рухна на колене. Главата му се поклащаше напред-назад и Елбраян ясно видя яркочервената струя на шурналата кръв, белеещите се кости и сивкавия мозък. Миг по-късно чудовището застина напълно неподвижно, брадичката му опря в гърдите и смъртта го надви, както си беше на колене.

Елбраян усети как вътрешностите му се надигат и с мъка си пое въздух — току-що за първи път бе отнел живот. Осъзнаването на този факт сякаш изцеди и последната капчица сила от тялото му, ала мирисът на дим, който достигна до ноздрите му, бързо го извади от вцепенението и прогони всяко съжаление — сега мисълта, че вместо да убие гоблина, би могъл просто да го плени, му се струваше нелепа.

Сведе очи към вечнозелената горичка и с ужас видя, че и там кипи битка, после премести поглед към същинското бойно поле.

Към Дъндалис, където родителите му отбраняваха дома си, Дъндалис, където бе отишла и Пони.

— Пони! — отчаяно прошепна младежът и преди сам да разбере какво прави, хукна надолу по билото, а дърветата прелитаха край него като неясни кафяво-зелени петна.

 

Пони сви зад къщата и бавно се запромъква към мястото, където се водеше битката, чудейки се дали ще успее да премине през кръга от гоблини и да се добере до баща си. Агонизиращ писък се разнесе от вътрешността на колибата и момичето трябваше да спре и да се облегне на стената, за да не падне. За миг се замисли чия бе къщата, край която минаваше, и когато си спомни, прехапа устни, за да не заплаче.

— Не сега! — скара се сама на себе си тя и насочи вниманието си към битката.

И отново усети как я залива вълна от отчаяние — въпреки че земята около защитниците на селото беше осеяна с телата на десетки чудовища, вражите редици изглеждаха все така гъсти.

Насред цялото това клане се извисяваше Олван — горд, силен и непоклатим. Той повали поредното гнусно създание с един удар на десницата си, после вдигна ръка, опитвайки се да вдъхне кураж на другарите си. Пони зяпна от изненада, когато видя как, вместо да се спусне обратно, ръката на елбраяновия баща продължи да се издига все по-високо и по-високо. По лицето му се изписа ужас, болезнена гримаса разкриви правилните му черти. Пони вдигна поглед нагоре към лакътя, после към рамото му…

В шепата на великана ръката на едрия мъж изглеждаше като сламка. Полускрита зад стената на къщата, Пони не можа да види как краката на Олван се отделят от земята и той полита нагоре, ала едва се сдържа да не изкрещи за помощ, да не нададе отчаян писък, който да предаде поне частица от обзелия я ужас.

Миг по-късно тялото на Олван рухна на земята — безжизнена купчинка на мястото на безстрашния войн, чиято воля само допреди няколко секунди бе обединявала защитниците на Дъндалис. При вида на мъртвото тяло, нещо у тях като че ли се прекърши и те се разбягаха във всички посоки. Мнозина така и не успяха да направят повече от няколко крачки, преди на свой ред да срещнат смъртта си от ръката на многочисления враг. Пони изгуби баща си от поглед почти веднага… за щастие. Опита се да го открие, но вместо него видя друго познато лице — това на жената, която я бе научила да чете и пише… Видя как някой я поваля на земята, видя и как гоблиновото копие потъва в тялото и. Момичето усети, че и се повдига и извърна поглед, после бавно се отдалечи от битката, препъвайки се като слепец.

С отбраната на селото беше свършено, редиците на защитниците ги нямаше, останали бяха само хаос, ужасени писъци и предсмъртни стонове. Пони не знаеше накъде да побегне, къде да се скрие. Пред очите й отново изплува мъртвото тяло на Олван, припомни си и последната секунда, преди баща й завинаги да изчезне от погледа й.

Обърна се към пътя с надеждата, че той някак ще успее да се измъкне от страховитата сеч и ще я намери, ще я вземе в силните си ръце и ще я отнесе далеч от всяка опасност и всеки враг, ще намери изход и от това положение така, както бе правил винаги досега.

Като гротесков отговор на молитвите и, иззад ъгъла се показа един гоблин и се нахвърли отгоре й. Пони изпищя и като запрати един камък срещу него, хукна да бяга.

Ала гневът бе по-силен от страха и вместо да продължи да тича, тя се спря зад къщата. В мига, в който гнусното същество зави зад ъгъла, момичето вдигна ръка и с все сила стовари лакътя си под брадичката му.

После го заудря ожесточено — с юмруци, с крака, с колене, където и с каквото свари. По-силен, отколкото видът на дребното му тяло предполагаше, гоблинът все пак успя да я отблъсне от себе си и вдигна копие.

 

— Елбраян!

Викът накара младежа да се закове на място. Устремът му беше толкова голям, че трябваше да се улови за близкия явор, за да не падне, докато се обръщаше по посока на звука.

Олюлявайки се, Карли дан Обри, един от малките му съгледвачи, си проправяше път към него. Бледо като платно, детето се държеше за корема, а изпод пръстите му се процеждаше аленочервена кръв.

— Елбраян! — проплака деветгодишното момче и залитна.

Елбраян се втурна към него и го улови, докато падаше, после положи дребното телце на земята и се наведе над него. Много внимателно отмести ръцете на Карли от раната, ала въпреки това детето изскимтя от болка и замалко не повърна, когато пръстите на Елбраян едва-едва докоснаха скършеното копие, което стърчеше от тялото му.

Младежът побърза да отдръпне ръката си и с ужас се взря в поаленелите си пръсти. Карли отново притисна грозната рана с ръце, ала кръвта продължи да шурти.

Елбраян впрегна цялата си воля, за да запази самообладание — сега повече отвсякога имаше нужда от трезва преценка и бърза мисъл. Ризата! Трябваше да свали ризата си и по някакъв начин да превърже раната на Карли. И то колкото се може по-скоро! Без да губи нито миг, той смъкна връхната си дреха, съблече кожената туника и се зае да разкопчава ръкавите на бялата си риза. В този момент съзря гоблина, който тичаше към него, стиснал парче от копие вместо тояга.

Елбраян грабна своя меч и го вдигна над главата си в опит да се предпази. Гнусното създание се стовари отгоре му и го събори по гръб.

Вкопчени един в друг, двамата се запремятаха надолу по склона. Върхът на късия меч одраска леко гоблина, ала ъгълът не беше правилен, а и хватката на чудовището беше изненадващо силна и пречеше на Елбраян да нанесе по-сериозен удар.

Все така вплетени в свирепа хватка, двамата противници се търкаляха по склона. Всеки налагаше другия където свари, с юмруци и с крака, а в един момент гоблинът, чието озъбено лице бе само на сантиметри от това на Елбраян, дори започна да го удря с глава. Разнесе се силен, хрущящ звук и от строшения нос на младежа шурна топла кръв. Това още повече разпали яростта му, ала гоблинът го държеше прекалено здраво и колкото и да се мъчеше, Елбраян все не успяваше да забие меча си достатъчно дълбоко.

Вместо това използва другата си ръка, за да увеличи скоростта, с която се премятаха по склона. Миг по-късно се удари в изпречил се на пътя му дънер и се претърколи встрани. Не посмя да спре, пък и нямаше как — гоблинът отново връхлетя отгоре му и те пак се затъркаляха надолу по билото, този път обаче през глава. Младежът бързо съзря предимството, което тази промяна му даваше, и като протегна ръка, застопори меча си на земята.

Гоблинът нямаше как да реагира и връхлетя право отгоре му, с цялата сила на устрема си.

Острието потъна дълбоко в тялото на скверното създание и то ожесточено заразмахва ръце и крака, гърчейки се като извадена на сухо риба. В началото Елбраян се мъчеше да се предпази от ударите му, ала щом видя, че това не помага, премина в настъпление и като стисна меча си с две ръце, яростно го развъртя във всички посоки.

На пътя им се изпречи поредното дърво и те се блъснаха в него с все сила. Гоблинът спря да се мята, а Елбраян, останал без дъх, едва не изгуби съзнание. Подобна слабост обаче беше немислима в, такъв момент и като тръсна глава, той издърпа меча си от тялото на гнусното създание и започна да нанася удар след удар. След малко изпълзя изпод затисналото го гоблиново туловище и, заслепен от ужас, продължи да забива оръжието си където свари. Най-сетне спря, осъзнал, че съществото отдавна е мъртво и повече не може да го нарани. Изтощението го заля като вълна и той падна на колене, мъчейки се да си поеме дъх.

Немощният стон, разнесъл се зад него, му помогна да дойде на себе си и той се втурна нагоре по склона.

— Студено! — едва-едва прошепна Карли.

Елбраян коленичи и много внимателно докосна върха на копието, чудейки се дали да го извади. Погледна към момчето и се приготви да издърпа острието с едно бързо движение.

Ала Карли беше мъртъв.

 

Пони се втурна да бяга, ала се препъна и падна. Ужасена, тя пролази на четири крака. Гоблинът беше зад нея, сигурно вече бе вдигнал копие и се прицелваше в гърба й. Крещейки от ужас, тя някак си успя да се добере до ъгъла на къщата, свърна зад него и се хвърли по очи на земята. Миг по-късно осъзна, че е невредима и побърза да скочи на крака.

Недалеч оттам баща й, Томас Олт, издърпа камата си от мъртвото тяло на гоблина и то рухна в прахта. Томас обаче не му обърна внимание — изпълнен с няма молба, погледът му беше прикован към ъгъла, зад който се бе скрила дъщеря му. Единственото, което искаше, за което се молеше, на което отчаяно се надяваше, бе тя да избяга, да намери начин да се спаси.

Беше направил всичко, което зависеше от него, оттук нататък беше безсилен. Усети как половин дузина копия се забиват в гърба, в хълбока, в бедрото му; миг по-късно чу и стъпките на приближаващите гоблини.

Молеше се само Пони да се спаси.

* * *

Елбраян тъкмо се канеше да поеме към селото, когато забеляза някакво раздвижване между дърветата, откъм които беше дошъл Карли. Сигурен бе, че това не са неговите приятели, инстинктивно усещаше, че те всички са мъртви. Много внимателно, той се отдалечи от тялото на Карли и се скри зад един висок бор.

Не след дълго измежду дърветата се показаха седем гоблина. Грозен смях и дюдюкане проехтяха във въздуха, когато гнусните създания видяха трупа на момчето; още по-силно се разсмяха, когато се натъкнаха на убития си другар.

Елбраян копнееше да изскочи от прикритието си и да се нахвърли отгоре им, да ги съсече до един, да им отмъсти за всичко, което бяха причинили на близките му. Разумът обаче надделя над сляпата ярост и той ги остави да отминат, после предпазливо се запромъква след тях, стиснал кървав меч в окървавената си десница, надявайки се някой от тях да се отдели от групата.

Междувременно димът, който се виеше над селото, беше станал още по-тежък и гъст. Писъците като че ли бяха поотслабнали, ала докато прекосяваше едно място, откъдето видимостта беше по-добра, Елбраян забеляза, че щуращите се насам-натам фигурки са все така многобройни.

Не можеше да има никакво съмнение — с Дъндалис беше свършено, всички — приятелите му, родителите му, Пони — всички те бяха обречени до един.

Въпреки това, Елбраян не намали крачка, нито пък се отклони от пътя си. Скръбта като че ли не можеше да го докосне вече, логиката бе изгубила смисъла си, сълзите му бяха пресъхнали. Знаеше единствено, че ще слезе в селото и ще убие всеки гоблин, който срещне.

 

Труповете бяха навсякъде, на всеки ъгъл виждаше издъхващи хора. Не разбираше как така още не са я заловили, ала докато се промъкваше из сенките, хвърляни от горящите къщи, прекрасно осъзнаваше, че късметът всеки момент може да й изневери. Отдавна бе престанала да се надява, че би могла да спаси когото и да било. Единственото, което искаше сега, бе да избяга, да се махне колкото се може по-далеч оттам.

Но как? Та пътищата гъмжаха от чудовища! Гнусните създания безчинстваха из цялото село, нахлуваха от къща в къща, опустошаваха ги, а после ги подпалваха. Не знаеха какво е милост. Пони видя с очите си как една жена моли за пощада, предлагайки им в замяна на живота си всичко, което имаше, дори самата себе си. Гоблините я посякоха, смеейки се.

Примката бързо се затягаше. Колкото повече хора загиваха, толкова по-малко работа имаха гоблините и толкова по-свободни бяха да върлуват из селото на воля. Пони се огледа във всички посоки, търсейки начин да се добере до гората. Изход обаче нямаше, да излезе от Дъндалис, без да я забележат, беше невъзможно. А дори да станеше някакво чудо и да успееше да се измъкне от селото, пак нямаше да е на сигурно място, защото откъм дърветата непрекъснато прииждаха нови и нови гоблини.

Спасение нямаше.

Пони се шмугна между две близко разположени къщи и немощно се подпря на една стена, чудейки се дали да не излезе на пътя и веднъж завинаги да сложи край на тази агония.

— По-добре така, отколкото да се крия в сенките и да чакам! — решително промърмори тя, ала въпреки това не помръдна — инстинктът й за самосъхранение се оказа по-силен.

Пое си дъх и в този миг усети, че стената под ръцете й пари — явно бяха подпалили и тази къща. Къде да се скрие сега?

После наклони глава на една страна, разбрала изведнъж къде се намира. Пред нея беше домът на Шейн Макмайкъл, вдясно се издигаше този на Олван Уиндон.

Новата къща на Елбраян!

Момичето прекрасно помнеше вълнението, което издигането на тази постройка беше предизвикало едва две години по-рано. Олван Уиндон си строеше къща с каменни основи!

Пони коленичи и започна да дълбае земята около основата на сградата. Пръстите й се разраниха и почервеняха от кръв, жегата от горящата зад гърба й колиба ставаше все по-непоносима, ала тя не спираше.

Най-сетне достигна някаква дупка и трескаво бръкна вътре. На около половин метър напипа студена, мокра пръст. Олван беше използвал масивни каменни късове за основата и, точно както момичето предполагаше, сградата все още не се бе слегнала напълно.

Димът, който се носеше зад гърба и, ставаше все по-гъст, пламъците вече докосваха и къщата на Олван, ала Джилсепони продължаваше да копае, в отчаян опит да се провре под каменния блок.

 

На обезумелия от ярост младеж не му се наложи да чака дълго. Малкият гоблинов отряд (очевидно съгледвачи, а не част от основната сила) не продължи към Дъндалис, а се раздели на две — половината свърнаха вляво и потънаха между дърветата, останалите свиха надясно и също изчезнаха между дебелите дънери.

Елбраян си избра тримата, които поеха наляво, и тръгна след тях. До ушите му все така достигаха писъците на селяните, които сега бяха по-скоро агонизиращи стонове и жални ридания, отколкото викове на съпротива. Виждаше и къщите, някои, обхванати от високи пламъци, други — вече изпепелени до основи. Сред тях, обгърнат от буен огън, бе и неговият дом!

Това още повече го ожесточи и когато един от гоблините поизостана, младият мъж действа незабавно.

Всичко стана за секунди — острието потъна дълбоко между ребрата на чудовището и то рухна на земята, ала не и преди да нададе предсмъртен вик.

Елбраян побърза да издърпа меча си от мъртвото тяло и се опита да избяга, но беше твърде късно. Двата гоблина се нахвърлиха отгоре му с вдигнати копия и свирепи крясъци. Очите им — изпълнени с дива радост и без следа от съжаление за убития им другар — го смущаваха и той се стараеше да ги избягва, като вместо това насочи цялото си внимание към оръжията им.

В същото време не спираше да отстъпва, тъй като добре разбираше, че дойдат ли и останалите чудовища, с него е свършено. Гоблинът отляво замахна за нов удар, но той успя да го отклони, после се втурна нагоре по склона.

Всяко предимство, което по-високата позиция можеше да му даде, се изпари миг по-късно, когато един чим се изрони изпод краката му и го препъна. Вторият гоблин реагира светкавично и като заобиколи другаря си, изтича над младежа и на свой ред вдигна копие.

Елбраян отчаяно отскочи назад — покрай оръжието на първия гоблин и колкото се може по-надалеч от острието на втория. Докато профучаваше край противника, усети как мечът му среща нещо твърдо и в сърцето му трепна надежда.

После всичко около него се завъртя и той се затъркаля надолу. Най-сетне успя да спре премятането и се опита да се изправи, готов да заеме отбранителна позиция — някой от гоблините, може би дори и двата, със сигурност бяха по петите му.

Само че зад него нямаше никой. Онзи, когото беше улучил, лежеше на земята съвършено неподвижно — очевидно ударът му се бе оказал по-силен, отколкото той си мислеше. Другото чудовище също беше на земята, гърчеше се и стенеше от болка.

Единственото обяснение, за което младежът се сещаше, бе, че противникът му се е втурнал след него и в устрема си се е блъснал в някой дънер. Е, толкова по-добре, помисли, и се изправи на крака.

Нещо го потупа по рамото и той отново политна във въздуха, този път настрани. Претърколи се в мига, в който докосна земята, но не можа да спре достатъчно бързо и се удари в близкото дърво. Объркан и замаян, младежът се надигна…

… и усети как отчаянието го залива като вълна, при вида на фоморийския великан, който бавно се приближаваше към него, стиснал тояга голяма, колкото дребното момчешко тяло. А и възторжените крясъци, които долитаха иззад чудовището, можеха да означават само едно — бяха довтасали и останалите гоблини.

Елбраян се огледа наоколо. Не можеше да избяга, да се скрие също беше невъзможно. Призовавайки цялата си смелост на помощ, той се подпря на дървото и когато великанът почти го бе достигнал, скочи насреща му, в отчаян опит да го обърка, ако не с друго, то със свирепостта на нападението си. Удряше и забиваше меча си с все сила, успя да прониже огромното създание в коленете, а след това реши да се претърколи между разтворените му крака.

Само че великанът и друг път си бе имал вземане-даване с дребната раса и тази тактика му бе добре позната — щом жалкото създание се озова под него, той събра колене, притискайки го толкова здраво, че едва не го задуши. Елбраян се опита да използва меча си, ала чудовището още повече затегна хватката си, така силно, че той неволно простена от болка. Някак си успя да се извърти на една страна — тъкмо навреме, за да види как огромната тояга на звяра се спуска към него.

Младежът почувства, че му прилошава, ала твърдо решен да не отстъпва, заби меча си в крака на великана, после затвори очи.

Внезапно въздухът се изпълни с чудновато жужене. Огромното създание разхлаби желязната си хватка и Елбраян тупна на земята. Без да губи нито секунда, той се претърколи колкото се може по-надалеч от противника си, след което скочи на крака и изтича встрани. Необичайното бръмчене продължаваше да се носи над поляната и момчето неволно размаха ръка пред лицето си — за момент помисли, че отнякъде се е появил рояк пчели. И наистина, нещо го жилна и той побърза да свали ръка.

Обърна се, за да види какво става с великана, който също махаше с ръце и подскачаше на място. Зад гърба му двама от четирите дошли с него гоблини се гърчеха на земята.

— Какво…! — недоумяваше Елбраян.

Малки червени точици — досущ чудат обрив — покриваха лицето и ръцете на великана. Вглеждайки се по-внимателно в отблъскващото създание, както и в собствената си ранена длан, младежът внезапно осъзна, че това не са пчели, а стрели, каквито никога преди не бе виждал.

Десетки миниатюрни стрелички изпълваха въздуха!

Ала дори те не можеха да спрат гигантското същество и с грозен рев на уста, то се втурна към жертвата си, вдигнало тежка сопа във въздуха. Елбраян, нищожен и беззащитен пред огромното оръжие, храбро вдигна малкия си меч, макар да осъзнаваше, че е безсилен срещу подобна страховита мощ.

Следващият залп — повече от шестдесет свистящи стрелички — полетя право към лицето и врата на великана. Той се олюля, после пак и пак, а стрелите продължаваха да се сипят отгоре му, дузина след дузина. Изведнъж всичко свърши и той се опита да продължи напред. Не бе направил и две крачки, когато отново залитна, после бавно се свлече на земята, давейки се в собствената си кръв.

Елбраян обаче така и не видя гибелта на своя неприятел — сам той отдавна бе изгубил съзнание.