Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (49)

Глава 48
Древни врагове

— Ти и твоите приятели ни спасихте, не го оспорвам — рече Джинго Грегор, а гласът му потреперваше от преживяното през последните няколко седмици напрежение, от страховитите изненади и ужаса. — И все пак, нима трябва доброволно да отидем там, където властва магията?

И той умолително вдигна очи към създанието, което, макар да се показваше рядко пред очите им, бе водило него и останалите хора из тези непознати земи, все на юг, докато в далечината не зърнаха високи планини.

— По-добре това, отколкото да се изправите срещу гоблиновите пълчища — отвърна Джуравиел. — Предлагам ви подслон, убежище по-сигурно и от най-тайното скривалище на света. И не току-така ви каним в нашето царство, Джинго Грегор — за Туел’алфарите вие сте също така непознати, както сме ние за вас, а и границите ни обикновено са затворени за твоята раса. И все пак, ето че ви водя в долината на своя народ, защото ако не го сторя, ви обричам на сигурна смърт.

— Не съм неблагодарен, добри ми елфе — рече Джинго.

— Просто предпазлив — довърши Джуравиел вместо него и се спусна надолу, така че мъжът да го вижда, нещо, което рядко се бе случвало през тези няколко седмици. — Така и трябва да бъде, след всичко, което ви сполетя напоследък. Ала аз не съм ви враг.

— В това отдавна се убедихме — увери го Джинго.

— Тогава забравете тревогите, които ви измъчват, защото Андур’Блау Иннинес е съвсем близо. И знайте, че сте благословени, едни от малцината люде, допуснати до прекрасната долина на моя народ.

Последните думи на Джуравиел прозвучаха някак рязко, като отражение на съмненията, които го измъчваха — наистина, Елбраян, макар и човек, бе живял в царството на Туел’алфарите; наистина, малкият им отряд, начело с него и Тунтун, се бе притекъл на помощ на селяните с благословията на лейди Даселронд, ала дали не беше прекалено да доведе хора в Андур’Блау Иннинес без изричното позволение на своята повелителка? И сега Джуравиел се питаше дали хората няма да бъдат отпратени от свещените земи на елфите. Кой знае, може би щеше да открие, че пътеките, водещи в Долината на мъглите, са вече променени, скрити и от него самия. Лейди Даселронд беше милостива, ала освен това бе прагматична и твърдо решена да брани царството и поданиците си. Добруването на Туел’алфарите тя поставяше над всичко, може би дори над живота на неколцина човешки бежанци.

Въпреки едва доловимото съмнение в гласа на елфа, Джинго Грегор изглежда се успокои от думите му, които бе чувал вече няколко пъти през последните дни. Джуравиел изпитваше единствено състрадание към тези злощастни люде, изтощени от дългия път, понесли навярно тежки загуби при гоблиновите нападения, а и те самите — бити и измъчвани от скверните създания. Да, той бе готов да ги утешава, да им вдъхва кураж, колкото често се налага, та дори сам да не бе сигурен в изхода от начинанието си.

Джинго Грегор се върна обратно при топлия лагерен огън, Джуравиел също се приближи, за да държи малкия отряд под око, макар хората да не усетиха нищо, толкова безшумни бяха движенията му между клоните на дърветата.

Огънят вече догаряше. Бездруго не особено висок (Джуравиел бе наредил така, макар да бе почти сигурен, че наоколо не се навъртат врагове, или поне не организирани отряди), сега от него бяха останали само шепа тлеещи въглени, чийто оранжев светлик хвърляше меки отблясъци върху заспалите хора и се смесваше със спокойното им дишане.

Джуравиел също се бе унесъл, удобно облегнат в сгъвката на един висок клон. Знаеше, че би трябвало да гледа към лагера, ала нощното небе, загадъчно и обсипано със звезди, неизбежно притегляше погледа му.

Внезапно вниманието му бе привлечено от нещо черно и зловещо, което се носеше право към него! Елфът почувства присъствието на демона-дактил така осезаемо, както и звярът долавяше неговото, усети ужаса, въплътеното зло, което изпълни въздуха и спусна пелена от смразяващ студ над земята.

С огромно усилие на волята откъсна поглед от небето и връхлитащата гибел и скочи от дървото, после се втурна между заспалите хора, подритваше краката им, шептеше настойчиво, докато най-сетне ги събуди до един.

— Бягайте! — нареди той. — Разделете се на групички от четирима-петима и се разпръснете в гората!

Засипа го порой от въпроси, той обаче нямаше време за губене:

— Не се бавете! — повтаряше. — Не се бавете, защото смъртта вече лети към нас. Бягайте!

Демонът беше близо, толкова близо! Ужасените хора се защураха насам-натам, мъчейки се да съберат вещите си или поне да нахлузят ботуши на босите си крака. Най-сетне успяха да овладеят обзелата ги паника и потънаха в мрака на гората.

Край догарящия огън остана само Джуравиел, с очи вперени в нощното небе, в очакване на най-скверното създание, бродило някога из Корона.

Усети, не, със собствените си очи видя как демонът се спуска към земята, завивайки в последния момент така, че да кацне точно срещу него.

Елфът извади тънкия си меч, макар да се питаше какво би могъл да стори срещу подобен противник. За миг му се прииска хората, които бе отпратил, да му се притекат на помощ. Бързо прогони тази мисъл, тъй като добре разбираше, че върнат ли се, всички са обречени.

— Туел’алфар — проговори Бестесбулзибар и могъщият му глас отекна надалеч. — Малцина останаха от твоята раса, а и силата ви не е каквато беше преди.

— Махай се оттук, демоне! — отвърна Джуравиел, събирайки цялата си решителност. — Нямаш власт над мен — нито над сърцето, нито над душата ми, а лъжите ти не могат да заслепят очите ми!

Звярът се изсмя, ехиден, зловещ смях, от който елфът внезапно се почувства малък и нищожен.

— И защо смяташ, че бих поискал да покоря нещо толкова незначително като сърцето и душата ти, елфе? — изръмжа Бестесбулзибар. — Всъщност — добави той миг по-късно, за да подразни противника си, — май няма да откажа сърцето ти, та отново да вкуся сладката кръв на расата ти.

Докато говореше, демонът бавно обикаляше около огъня, а Джуравиел несъзнателно следваше движенията му, като гледаше да държи тлеещата жарава между себе си и звяра, макар и сам да разбираше, че и най-високите пламъци не биха спрели тази рожба на огнения пъкъл.

— Защо си тук, елфе? Какво търсиш толкова далеч от родната си долина? О, да, аз знам за нея. Доста неща видях, откакто се пробудих и знам, че времето ви отминава, че сте малочислени и потайни, скрити в малкото си царство, насред големия, изпълнен с хора свят. Е, защо си тук, елфе? Какво те води толкова далеч от дома?

— Мракът на демона-дактил — твърдо заяви Джуравиел. — Сянката, която хвърли над света, не остана скрита за нас, защото и преди сме се срещали, изчадие на най-черно зло!

— И какво ще направите срещу Бестесбулзибар? — ревна демонът изведнъж и се хвърли напред, разпръсквайки въглените във всички посоки.

Джуравиел реагира светкавично, ала точният му удар не можа да забави страховития звяр — дори елфическият меч беше безсилен срещу дебелата му кожа. Един мощен замах и тънкият меч политна далеч встрани, докато с другата си ръка демонът сграбчи противника си за гърлото и го вдигна във въздуха.

— О! — възторжено се провикна Бестесбулзибар и прокара хищни нокти по гърдите на своята жертва. — Бих могъл да го изтръгна, елфе, и да го изям пред очите ти, докато с ужас гледаш как то отмерва последния си удар.

— Не ме е страх от теб — с мъка рече Джуравиел, борейки се да си поеме въздух.

— Значи си безумец! — отвърна демонът. — Знаеш ли какво има след смъртта, елфе? Знаеш ли какво те очаква?

Гръмовният смях на чудовището отекна надалеч в мрака на нощната гора.

— Няма мъчение… — опита се да каже Джуравиел.

— Защото си с чисто сърце — довърши Бестесбулзибар със злостен сарказъм и се разсмя още по-силно. — Прав си — съгласи се той. — Там няма мъчения, защото там няма абсолютно нищо. Нищо! Чуваш ли ме? Нищо! Няма отвъден живот за жалка твар като теб, елфе! Има само безконечна тъмнина. Наслади се на последните си мигове, глупецо! Моли се да те пожаля, та дано видиш още едно утро!

Джуравиел не каза нищо, вкопчил се в своята вяра, която наистина учеше, че всеки, изживял отредените си дни достойно, след смъртта си ще бъде възнаграден. Мислите му се насочиха към Гаршан Инодиел, елфическия Бог, Бог справедлив и щедър, чиито повели не се различаваха толкова много от повелите на човешкия Бог. Ала отчаянието беше по-силно, то сякаш извираше от самото същество на демоничното изчадие и го душеше в лепкавата си примка.

— И все пак, какво дириш тук? — попита Бестесбулзибар внезапно и го изгледа изпитателно. — И какво знаеш?

Джуравиел затвори очи, в очакване да бъде подложен на свирепи мъчения; сигурен бе, че чудовището ще го изтезава дълго и безмилостно, докато не го принуди да проговори, навярно дори да предаде Елбраян и останалите. Не, стисна зъби елфът, не бива да мисля за това! Опита се да мисли единствено за Гаршан Инодиел, да скрие всичко, което знаеше, под покрова на покоя, даряван от неговия Бог.

В този миг обаче безстрашният Джуравиел почувства нещо много по-ужасно и от най-нечовешкото мъчение, усети как демонът нахлува в съзнанието му, мрачно, леденостудено присъствие, което тършуваше в мозъка му и надзърташе и в най-съкровените кътчета. Рязко отвори очи и видя лицето на звяра току до себе си, разкривено от усилието да разкрие тайните му.

Джуравиел се съпротивляваше яростно, ала противникът му бе прекалено могъщ. Колкото повече се опитваше да не мисли за Елбраян и останалите, толкова повече научаваше демонът за тях. Вледеняващ страх запълзя по тялото на елфа — несъмнено, Бестесбулзибар щеше да изкопчи всичко за неговите приятели и след като го погълнеше, щеше да стори същото и с тях.

— Авелин — прошепна звярът.

— Не! — изкрещя Джуравиел и яростно зарита.

Улучи чудовището право в окото и най-сетне успя да се освободи от желязната му хватка. Тупна на земята и се опита да побегне, ала демонът се надвеси над него с лице, изкривено в жестока усмивка.

— Нямаш място тук — разнеслият се неочаквано мелодичен глас сепна дактила и прикова цялото му внимание.

И той, и жертвата му се обърнаха, тъкмо когато лейди Даселронд се показа измежду близките дървета, следвана от дузина въоръжени елфи.

— Все още си жива! — изрева демонът при вида на елфическата повелителка, която помнеше от предишното си пробуждане.

— А ти отново скверниш земята на Корона — отвърна тя — и целият свят ридае горко.

— И с основание! — заяви Бестесбулзибар. — Къде е Теранен Динониел сега, Даселронд? Кой ще ме спре този път?

При тези думи демонът хвърли зъл поглед към Джуравиел, който потрепери при мисълта, че може би е издал приятелите си.

— Кой, Даселронд? — продължи чудовището. — Ти или този жалък страхливец, който се гърчи в краката ми?

И като огледа заобиколилите го елфи, избухна в зловещ смях.

— Или може би всички вие? Добре тогава, да започваме, та веднъж завинаги да се разправя с досадните Туел’алфари!

— Няма да се бием с теб — хладно отвърна лейди Даселронд. — Не и тук.

При тези думи тя вдигна огромен зелен камък, който заискри ослепително и обля всичко наоколо в зелена светлина… Всичко, освен демона — прекалено непрогледен бе мракът, който обгръщаше гнусното му тяло, прекалено могъща — мерзката му магия.

— Каква подла измама е това? — ревна той. — Каква глу…

Така и не можа да довърши — внезапно светът започна да се изменя, гъста зелена мъгла се спусна над него, а когато се вдигна, небето грееше двойно по-ярко, а звездите сякаш бяха по-близо.

Намираха се в Андур’Блау Иннинес, всички те — лейди Даселронд и Джуравиел, елфи и бегълци.

И Бестесбулзибар.

— Каква подлост…! — обезумял от гняв викна дактилът, разбрал изведнъж, че не бива да е тук, в самото сърце на елфическата сила.

— Каня те в дома си, демоне — гласът на лейди Даселронд беше някак по-слаб — колко ли трябва да й бе коствало да пренесе всички във вълшебната долина, или пък, кой знае, да промени земята под краката им? — Не можеш да ме победиш, не и тук, не и сега.

Дактилът изръмжа ядовито, но се замисли над думите й. Наистина, и сам усещаше силата на елфическата повелителка и нейните поданици.

— Не след дълго! — закани се той, разкривил лице в грозна гримаса.

Лейди Даселронд вдигна зеления камък, сърцето на Андур’Блау Иннинес, и сиянието му, многократно по-ярко отпреди, огря всичко наоколо.

Страховитият рев на чудовището, рев на болка и ярост, я накара да се олюлее.

— Е, значи спаси жалкия елф и човеците, които той водеше със себе си — изсмя се то в лицето й. — Нима това ще им помогне, когато светът бъде мой?

При тези думи демонът размаха огромните си черни крила и се издигна във въздуха, съпроводен от рояк миниатюрни елфически стрелички.

Каквато и радост да бяха изпитали Туел’алфарите при бягството на дактила, тя бързо се стопи. Принудена от обстоятелствата, лейди Даселронд бе допуснала скверното създание в най-святото, най-скъпото на сърцата им място и макар Бестесбулзибар да беше прав и все още да не бе в състояние да се изправи срещу тях в царството им, малката им победа изобщо не бе отслабила могъществото му.

Джуравиел се приближи до лейди Даселронд, която продължаваше да се взира в късчето земя, където бе стоял демонът, сега почерняло и безжизнено.

— Рана, която никога няма да зарасне — печално рече тя.

Джуравиел коленичи, за да може по-добре да огледа мястото, и усети как му се повдига от лъхналия го дъх на разложение.

— Гнойна рана, която бавно ще се разпростира наоколо — рече лейди Даселронд. — Трябва зорко да бдим около нея, защото ако дори за миг оставим магията и песните ни да отслабнат, покварата на Бестесбулзибар ще плъзне из долината.

Джуравиел въздъхна и вдигна безнадежден поглед към своята повелителка, а красивото му лице бе помрачено от сянката на угризението.

— Демонът става все по-силен — в гласа на лейди Даселронд нямаше и следа от обвинение.

— Провалих се — мрачно рече Джуравиел и господарката му го погледна невярващо. — Той знае — за Елбраян, за Авелин, за целия план.

— Тогава горко на Елбраян — отвърна лейди Даселронд. — Или по-скоро — уповавай се в Нощната птица и в брат Авелин, чието сърце е чисто. Те поеха на север, за да се бият с Бестесбулзибар и ще го направят.

Джуравиел отново сведе поглед към черния белег, с който демонът бе дамгосал скъпата му долина. Да, Бестесбулзибар наистина трябва да бе станал изключително могъщ, щом бе в състояние да оскверни по този начин дори свещената земя на Андур’Блау Иннинес. Лейди Даселронд му казваше да има вяра и той щеше да се опита, ала въпреки това не можа да скрие страха, изписал се по лицето му, когато обърна очи на север.

— А сега да се залавяме за работа — продължи лейди Даселронд, повишавайки глас, така че да я чуят и останалите елфи. — Имаме неочаквани гости, за които трябва да се погрижим — първо да им помогнем да се съвземат, а след това да ги заведем на сигурно място при техните събратя… разбира се, ако някъде в света все още има такова място.

И като сведе поглед към грозната рана, почернила вълшебната земя на нейните владения, елфическата повелителка меко добави:

— Чака ни много работа.