Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (48)

Глава 47
Хармония

Нощта беше тиха и неописуемо красива. От време на време някое пухкаво облаче прекосяваше небето, подгонено от палавия югозападен ветрец, ала през повечето време звездите грееха ярко в уханния мрак, в който вече се усещаше сладкият мирис на настъпващата пролет.

Каква огромна лъжа бе всичко това, помисли си Елбраян. Много скоро ароматът на пробуждащия се живот щеше да бъде изместен от вонята на гоблини, паури и великани, от задушливия дъх на смъртта. Много скоро това привидно спокойствие щеше да се пръсне на хиляди парченца, стъпкано под нозете на прииждащите черни орди, прогонено от плющящите бичове на паурите, смазано от тежките оръдия.

Жестока, мъчителна лъжа — тишината, покоят на нощта, нежният пролетен бриз.

Слабо движение недалеч от него откъсна младия мъж от мислите му. Той обаче не посегна към оръжието си, познал меките стъпки и сладкото ухание — като на поляна, покрита с току-що разцъфнали цветя. Миг по-късно Пони излезе измежду две близки дървета, облечена само в къса, копринена нощница. Разпуснатата й коса обгръщаше красивото й лице, галеше нежните бузи и закачливо се увиваше около врата й по начин, който накара сърцето на Елбраян да забие учестено.

Пони го погледна, топло усмихната, после обви ръце около себе си, за да се предпази от нощния хлад, и вдигна очи към звездното небе.

— Как можах да те доведа тук! — прошепна младият мъж и застана зад нея.

Младата жена положи глава върху ръката му, почиваща върху нейното рамо, и се извърна на една страна, облягайки се на гърдите му.

— Как би могъл да ме спреш? — отвърна тя и Елбраян се засмя, после я целуна по косата и обгърна крехкото й тяло със силните си ръце.

Как наистина, помисли си той, както винаги, изпълнен с възхищение от неукротимия й дух. Знаеше, че понечи ли да я контролира, любовта му няма да бъде истинска, няма да бъде пълна, защото всеки опит някой да решава вместо нея, би прекършил същия този дух, от който така се възхищаваше. Сърцето й му принадлежеше, ала волята й си бе само нейна и единственият начин да й попречи да дойде с него, би бил да я повали в безсъзнание и да я затвори в някоя дълбока пещера!

Младата жена се обърна в прегръдките му и вдигна лице към него.

Елбраян се взря в очите й, представяйки си я как издъхва, пронизана от остро гоблиново копие и неволно извърна поглед към звездите, чудейки се как би продължил напред, ако нещо се случеше с нея и какъв смисъл би имал животът му тогава.

Усети как ръката й го докосва по бузата и нежно, ала настойчиво притегля лицето му надолу.

— И двамата сме в опасност — напомни му тя. — Да, заплашва ме смърт, ала същото се отнася и за Елбраян.

— Дори не го споменавай!

— Но то е напълно възможно, риск, който поехме с ясното съзнание за опасностите, които изборът ни крие, ала който дългът ни повеляваше да поемем. Не бих искала да живея в онова, което би останало от нашия свят, ако демонът не бъде погубен; хиляди пъти предпочитам да загина в битка с него там, в далечен Барбакан…

Гласът й заглъхна и тя се повдигна на пръсти, за да го целуне.

— Предпочитам да загина рамо до рамо с мъжа, когото обичам.

Елбраян отново се извърна, неспособен да приеме мисълта, че може завинаги да я изгуби, нея, най-скъпото му същество на този свят. Тя обаче улови брадичката му в шепа и го принуди да я погледне право в очите.

— Аз съм боец — заяви тя. — Цял живот съм се борила, още от деня, когато си тръгнах от изпепеления Дъндалис. Моят дълг е също толкова голям, колкото и твоят.

— Разбира се! — съгласи се Елбраян веднага.

— И ако ми е писано да умра, нека срещна смъртта си в битка — рече младата жена през стиснати зъби. — Нека бъде в битка срещу демона-дактил, та Авелин да успее да се изправи очи в очи с него и може би да го довърши. Аз съм боец, обич моя, не ми отнемай правото на достоен край!

— Как бих искал този край да дойде едновременно и за теб, и за мен — безпомощно се усмихна Елбраян. — След поне сто години.

Пони протегна ръка, за да докосне устните му и усети твърдата брада, набола през няколкото дни, откакто бяха поели на път.

— Май е крайно време да създадеш малко работа на Буря — засмя се тя, — иначе лицето ми ще пламне, изжулено до червено.

— И не само лицето ти, любов моя — подразни я Елбраян и като я повдигна от земята, нежно я ухапа под брадичката, нарочно одрасквайки нежната й шия.

Младата жена меко стъпи на земята, без да го пуска и когато очите им отново се срещнаха, цялата игривост си беше отишла, отстъпвайки място на внезапна страст, разпалена още повече от мисълта, че времето им заедно може би наближава своя жесток край. Пони го целуна, този път настойчиво, почти грубо, придърпвайки главата му към себе си, въпреки че между тях вече не бе останало никакво разстояние.

Елбраян я притисна още по-плътно до тялото си и спусна едната си ръка по голия й крак, после я плъзна под тънкия плат, нагоре по гърба й, докато с другата бавно я полагаше на земята.

 

— Отвара — упорито твърдеше Авелин.

— Отвара за шемет, тогаз’ — изсумтя Брадуордън. — Кой глупак би приготвил такваз’ отрова? Напитка, дето ще накара краката ти да омекнат, когато един по-силничък удар със сопа може да стори същото, че и по-лошо!

— Отвара за кураж! — възпротиви се монахът и като отпи голяма глътка, обърса лицето с опакото на ръката си.

— Отвара за страхливци — вече сериозно рече кентавърът и Авелин го изгледа изненадано. — О, да, аз също обичам хубавото питие. Какво не бих дал за една чашка богъл, а в цяла Корона няма отвара, дето би те тръшнала по-лесно от елфическото вино. Ала аз пия само когато имам повод да празнувам, приятелю, само в дните на слънцестоенето или пък равноденствието, а не за да избягам от нещо.

— А може би просто нямаш от какво толкова да бягаш — промълви Авелин и отново надигна плоската манерка.

Не отпи обаче, спрян против волята си от неумолимия поглед на кентавъра.

— Колкото повече се криеш, толкоз по-голяма власт даваш на онуй, от което бягаш — заяви Брадуордън. — Погледни ме, братко Авелин, погледни ме в очите и знай, че никога не лъжа.

Монахът свали бутилката и вдигна очи към него.

— Постъпил си правилно, като си взел камъните.

— Каква глупост е пък това? — възкликна Авелин.

— Недей да отричаш — махна с ръка Брадуордън, без да обръща внимание на протестите му. — Мен не можеш излъга. Не се страхуваш от твоите събратя, туй ми е повече от ясно. Не се боиш, че монасите от твоя орден могат да изпратят нов брат Правда по дирите ти. Не, приятелю, ти се боиш от Авелин Десбрис, страхуваш се онуй, дето си сторил, страхуваш се за безсмъртната си душа. Е, наистина ли смяташ, че си я омърсил?

— Нищо не разбираш!

— Ам’че да! — провикна се Брадуордън, имитирайки го доста правдоподобно. — Прекрасно разбирам хората, приятелю, прекрасно разбирам и теб. И знам, че тези „отвари за кураж“ не са нищо повече от опит да избягаш от миналото си, да забравиш за решенията, които си бил принуден да вземеш… решения достойни и благородни. Добре ме чуй, защото не те лъжа — нямам причина да го правя! — постъпил си правилно — и бягството, и кражбата на камъните, дори убийството на онзи, който се е канел да те погуби. Направил си каквото е трябвало, приятелю, тъй че остави угризенията зад гърба си, та още по-ясно да виждаш пътя пред себе си. Казваш, че знаеш каква е съдбата ти и аз ти вярвам, иначе не бих дошъл с теб. Писано ти е да се изправиш срещу демона и да го унищожиш и аз знам, че можеш да го сториш, ала само ако в съзнанието и сърцето ти цари мир.

Тези думи, излезли от устата на стария кентавър, създание загадъчно и мъдро, дълбоко впечатлиха монаха. Той сведе поглед към бутилката в ръцете си и за първи път я видя като враг, като признак на собствената му слабост.

— Нямаш нужда от тази отвара — заяви Брадуордън. — Ала когато всичко свърши и демонът рухне поразен, ще те поканя на чашка богъл и тогаз ще видиш какво значи светът да се върти около теб!

И като се пресегна, кентавърът измъкна манерката от ръката на приятеля си, впил проницателен поглед в очите му.

— Авелин няма защо да се крие от Авелин — сериозно каза той и едрият монах бавно кимна. — Само от дактила! — продължи Брадуордън. — Засега гледай да останеш незабелязан от него, поне докато не настъпи подходящият момент. А туй шише няма да ти помогне особено!

Все така безмълвен, Авелин отново кимна. Беше изумен, че кентавърът така ясно бе прозрял какво го измъчва, сякаш бе надзърнал в сърцето му и с очите си бе видял угризенията, спотаени там. Питието, което винаги носеше със себе си, наистина не бе отвара за смелост, а проява на слабост и страх, бягство от миналото.

Без да сваля поглед от Брадуордън, монахът отвърна на усмивката му и захвърли бутилката в храсталака.

Сега Авелин Десбрис най-сетне можеше да посрещне съдбата си без да съжалява за пътя, довел го дотук.

Брадуордън пък вдигна гайдата си и засвири тихичко и такава бе магията на неговата песен, че никой — човек, гоблин или диво животно, не можеше да разбере откъде идва тя. Нежната мелодия, едновременно тъжна и вдъхваща надежда, успокои Авелин и го изпълни с кураж, после се понесе между дърветата, помилва двамата влюбени и даде нови сили на Полсън и Катерицата, които стояха на пост отвъд пределите на малкия лагер.

В този миг, дори повече отвсякога, шестимата бяха едно цяло, неразривно свързани от една мисия и една хармония.

 

Нямаше покой за Тунтун и Симфония обаче. Елфическата девойка следеше вярното животно, готова да спре и при най-малкия признак за умора, ала то продължаваше да се носи в нощта, прекосявайки нощните сенки като да бе самата Шийла, поела пътя си на запад.

Онова, което ги тласкаше напред, бе не по-малко важно от мисията на Елбраян и останалите, запътили се към земите на демона. Тунтун все още беше ядосана, задето не й бяха позволили да се присъедини към отряда и никакви доводи не можеха да разсеят недоволството й. Тя искаше смъртта на демона не по-малко, отколкото Джуравиел или всеки друг. Ала имаше и нещо друго, което я бе накарало да полети на запад. Не разумът, а сърцето я бе тласнало да потърси Симфония и да се втурне след малкия отряд — донякъде, защото Бели’мар Джуравиел (най-близкият й другар, независимо от вечните им препирни) беше част от него, ала също така понеже Нощната птица бе начело. Да, Тунтун повече не можеше да отрича чувствата си към младия пазител. Изиграла бе важна роля в събитията, довели го до тук, и точно както майката се вкопчва в поотрасналата си рожба, така и тя не искаше да го пусне сам на толкова опасен път.

Да, именно заради Нощната птица се носеше Тунтун през нощната гора, заради него, мъжа, когото бе обучила и когото бе започнала да обича. Не че нямаше доверие в него (а и иначе, когато никога досега не го бе виждала толкова силен и уверен!) и все пак смяташе да застане рамо до рамо с него в най-мрачния, ала може би и най-славния миг в живота му.

Елфическата девойка се наведе над шията на великолепния жребец и го помоли да препусне още по-бързо. Симфония, който обичаше пазителя не по-малко от нея, не чака втора подкана.