Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (47)

Глава 46
Слугата на демона

Не усещаше каменния под, под краката си и това най-много от всичко го караше да мрази сегашното си състояние, дори повече, отколкото ненавиждаше демона, своя господар и спасител. Въпреки предимствата, които призрачното съществуване му даваше, Куинтал така и не бе свикнал да живее без онези сетива, които бе изгубил при смъртта си. Липсваше му меката милувка на тревата и хладният допир на камъните по босите му стъпала, соленото морско ухание, което вятърът довяваше откъм залива Вси светии, вкусът на миди и ароматът на екзотичните билки, които „Бягащия с вятъра“ беше накупил в Ясинта.

Сега стоеше (или по-скоро се рееше ниско над пода) пред обсидиановия трон на чудовището, на което служеше.

— До средата на лятото ще сме в Палмарис — обясни Бестесбулзибар и се приведе напред, а кървавочервената му кожа блестеше на оранжевото зарево, хвърляно от потоците лава, които извираха от стената зад него и се разливаха в широки реки от двете страни на подиума. — До есента ще сме обсадили Урсал, а след това снегът вече няма да може да ни попречи, тъй като ще сме прекалено далеч на юг, към Ентел и планинската верига, която разделя кралствата.

— Там ли ще спрем? — попита Куинтал.

— Да спрем? — изсмя се демонът. — Ще се престорим, че се съюзяваме с многобройните вождове на Бехрен, след което ще се опитаме да ги настроим един срещу друг, а после, когато те го очакват най-малко, ще ги нападнем. Тогава целият свят ще бъде мой, а за човечеството ще настъпят мрачни времена.

Куинтал нямаше как да не се съгласи с него. Разбира се, тук-там щяха да останат някои непревзети кътчета — Алпинадор, например, въпреки свирепите нападения по границите му и последвалия поход, преминал през земите му, си оставаше практически недокоснат, но пък северното кралство бездруго бе зле организирано и твърде рядко населено, за да представлява истинска заплаха.

— Времена, които напълно ще са си заслужили — продължи Бестесбулзибар. — Твоите събратя трябва да винят единствено себе си за надвисналата над главите им буря — собствените им слабости и грехове я предизвикаха.

При тези думи демонът размаха гигантските си крила и Куинтал усети как го залива вълна от топъл въздух. И тогава си спомни.

Спомни си всичко с невероятна яснота — всичко, което беше преживял, всичко, което уж го очакваше. Спомни си манастира и пътешествието до Пиманиникуит. Спомни си Авелин, проклетия Авелин и съперничеството между тях двамата. Отново чу гласа му, проникнат от Божията сила, чу и отчаяните му викове, докато „Бягащия с вятъра“ бързо потъваше. Отново се видя как върви по следите му, припомни си историите, които бе слушал във всички градове по пътя си — истории за някакъв луд монах, сипещ зловещи прокоби, страховити предупреждения, които в крайна сметка се бяха оказали самата истина.

Призракът погледна демоничния си повелител, който, сигурен бе той, му бе изпратил тези спомени, само за да го измъчва. Откакто бе в Айда, Куинтал забрави всичко, довело го до мига, когато тленното му тяло умря, а хематитовата брошка пренесе духа му в Барбакан. Помнеше единствено как се бе изправил срещу Авелин и могъщите му приятели, но не и защо го бе сторил.

Ала сега… сега всичко се бе завърнало в съзнанието му, по-ясно отвсякога. Изведнъж Куинтал осъзна, че е обречен, със самото си същество почувства, че демонът е прав, така, както бе прав и Авелин. Човешката слабост, неблагочестието на Абеликанската църква, избиването на капитан Аджонас и неговите моряци, завистта, която той самият изпитваше към Авелин — ето с какво се бе хранил демонът-дактил, за да се пробуди след всички тези векове и отново да хвърли мрачния си покров върху света.

Куинтал мразеше Бестесбулзибар от цялото си сърце, ала знаеше, че е безсилен срещу него — беше затънал прекалено дълбоко и вече не можеше да избяга.

Демонът протегна ръка с дланта надолу и мислено изиска от слугата си да му отдаде онова, което му се полагаше.

Обреченият дух се наведе над ръката му и я целуна.

Нямаше спасение за него.

А демонът-дактил, прекрасно разбираше Куинтал, четеше всички негови мисли, черпейки още по-голяма власт от тях.

— Ти си ми полезен — неочаквано заяви Бестесбулзибар. — Полезен си ми, когато навестяваш сънищата на глупци като Тол Юганик, или когато се промъкваш незабелязан между враговете ми. Ала това, Куинтал, мога да свърша и сам.

Демонът замълча за миг и монахът застина на мястото си, убеден, че е ударил сетният му час, че всеки момент и последните искрици живот ще бъдат прогонени от призрачната му обвивка, а той самият ще бъде запратен в лапите на вечно мъчение.

— Искам нещо повече от теб — продължи дактилът след малко и премести поглед от Куинтал към магмените реки зад гърба си. — Да — промърмори той, повече на себе си, отколкото на призрака, и като заобиколи подиума, потопи едната си ръка в горещата лава. — Точно така. Не искаш ли отново да почувстваш физическия свят със сетивата си?

И още как, помисли си Куинтал.

— Мога да го направя, мога отново да ти дам живот — истински живот, в истинско тяло.

Монахът усети как се понася към своя повелител, тласкан от нещо извън него, по-силно от собствената му воля.

— Мога да те превърна в нещо много повече отпреди — прошепна демонът и отново размаха крила, а Куинтал пак усети как го залива гореща вълна.

Ала когато въздухът се успокои, топлината остана.

Точно така, осъзна внезапно монахът, остана, защото това бе топлината на лавата и той я усещаше!

Демонът поде бавен напев на език, който Куинтал не разбираше, гърлен, насечен език, чиито думи повече наподобяваха кашлицата на стар човек, прочистващ гърлото си рано сутрин. После чудовището се изплю върху призрака, ала вместо да премине през безплътното му тяло, храчката се залепи за него. Бестесбулзибар го заплю отново и отново, а когато видя, че Куинтал е мокър от глава до пети, сграбчи го и го потопи в лавата, без да обръща внимание на отчаяните му крясъци.

Черна пелена се спусна върху ужасения монах, нечовешка топлина и раздираща болка плъзнаха по него, после безсъзнанието го погълна.

* * *

Дойде на себе си много по-късно, макар самият той да нямаше никаква представа дали бяха минали дни, часове или няколко минути. Все още се намираше в тронната зала, ала вместо да се рее във въздуха, сега беше стъпил здраво на земята.

Беше се превърнал в създание от лава, грубо подобие на онова, което беше представлявал приживе — глава и масивно тяло, яки ръце и крака и стави — някак течни и искрящо оранжеви, като от разтопено желязо, ала всъщност здрави и солидни. Чувстваше се странно, ала важното бе, че изобщо е в състояние да чувства! Сведе поглед надолу, към мощните си черно-оранжеви пестници, дивейки се на силата, заключена в тях — сигурен бе, че би могъл да стрие на сол и най-здравия камък… или пък да строши нечия глава.

Главата на Авелин.

Злият смях на Бестесбулзибар го изтръгна от мислите му.

— Доволен ли си? — попита демонът.

Макар да не знаеше какво да отвърне, Куинтал понечи да каже нещо, ала млъкна, стреснат от звука на собствения си глас, който отекна из залата по-силен от грохота на свличащи се камъни.

— Бързо ще свикнеш с новото си тяло, робе мой — подразни го демонът, — мой генерале, мой палачо. Няма великан, който не можеш да надвиеш, нито човек, който да се мери с теб. Когато Палмарис падне, ти ще въведеш войските ми в града и пак ти ще заемеш кралския престол, когато превземем Урсал.

Силата му беше огромна, невъобразима, нечовешка. В съзнанието на монаха се заредиха картина след картина. Изведнъж си представи как съвсем сам покорява Палмарис и никой и нищо не може да го спре.

— Опознай новото си тяло — проговори Бестесбулзибар. — Виж на какво е способно и си припомни всички бойни умения, които си овладял в манастира. Отсега нататък ти си моят генерал, моят верен палач. И нека жалките обитатели на Корона треперят пред лицето ти!

И той отново избухна в отвратителен смях, ала този път Куинтал се присъедини към него.

— Войната се развива прекрасно — продължи демонът. — Докато ти спеше, а духът ти се настаняваше в дара, който ти дадох, аз обърнах поглед на юг и видях неудържимия марш на бойците си. Палмарис ще е наш до средата на лятото, а към Разломния бряг вече плава още една паурийска армия, та когато прегазим Палмарис, двете войски ще поемат към Урсал — едната от север, а другата от изток, за да се срещнат пред стените на крепостния град. Кой ще може да ни се противопостави тогава? Окаяният крал на Хонс-де-Беер?

— Не знам нищо за кралете — отвърна Куинтал.

— Напротив! — подразни го дактилът. — Знаеш достатъчно за абата на твоя манастир, а дори той е по-достоен враг от шута, който властва над Хонс-де-Беер. Кой ще ме спре?

Отговорът беше повече от очевиден, поне за Куинтал — никой. Никой не можеше да спре демона-дактил, неговия господар, неговия бог. Изведнъж му се прииска да нахлуе в Урсал и още сега да заеме мястото си на трона.

По-силен дори от това желание бе копнежът да се върне в Сейнт Мер’Абел, отново да се изправи срещу абат Маркварт и отец Йойона, да ги накара да се гърчат в краката му, а след това бавно и безжалостно да ги стъпче до смърт. Те го бяха използвали, съвършено ясно осъзна той, използвали го бяха за собствените си егоистични цели — първо го изпратиха до Пиманиникуит, а след това го превърнаха в бледо подобие на човек и го пуснаха да дири разплата вместо тях. Да, Бестесбулзибар правеше абсолютно същото, ала в очите на Куинтал демонът-дактил беше много по-достоен господар.

— Надзиравай Айда и войните, докато ме няма — нареди чудовището и монахът мъдро предпочете да не търси повече обяснения.

Същата нощ Бестесбулзибар напусна планинските недра и полетя на юг. Само за няколко часа прекоси стотиците мили, които го деляха от земите край Дъндалис, и още преди да бе съмнало вече беше в лагера на слугите си, където гоблинът Готра и великанът Майер Дек спореха разгорещено.

Как обаче заседнаха в гърлата им думите, каква ужасена тишина легна над поляната, когато демонът се спусна от небето, обгръщайки всичко наоколо в мрак, по-черен и от бездните на пъкъла.

— Е? — заповеднически рече дактилът и двете чудовища се занадвикваха.

Един заплашителен поглед бе достатъчен, за да ги накара да прехапят устни и да замълчат. Едва когато Бестесбулзибар се взря подканящо в лицето на Майер Дек, великанът се осмели да проговори отново:

— Лагерите ни са препълнени — обясни той и дори неговият гръмовен глас прозвуча някак приглушено пред лицето на страховития демон. — Трябва да изпратим още войни на юг, за да се включат в битката с врага.

Дактилът рязко се обърна към разтреперания гоблин, а в очите му лумна опасен огън.

— Улг Тик’нарн изчезна — опита се да обясни Готра. — Сигурно е мъртъв.

— Е, и? — сряза го Бестесбулзибар, който очевидно смяташе, че няма нищо по-лесно от това да се намери заместник на изчезналия паурийски генерал.

— Земите тук все още не са напълно прочистени — продължи гоблинът. — Нощната птица продължава да владее горите.

— Той е просто трън в петата ни! — изрева Майер Дек. — А тръгне ли на бой, един великан не спира, за да извади някакъв си трън!

— Трън, който възпрепятства потока на припасите ни… — започна Готра, ала не можа да продължи, прекъснат от смразяващ кръвта вик.

— Достатъчно! — прогърмя гласът на Бестесбулзибар. — Нима смяташ да държиш толкова много войни далеч зад фронтовата линия само заради един-единствен човек?

— Всички земи, през които минем, трябва да бъдат прочистени, пппреди… — заекна Готра, който вече усещаше, че разговорът не отива на добре.

По природа гоблините бяха предпазливи и консервативни; винаги покоряваха набелязаните земи една по една и рядко нападаха, ако не бяха сигурни в пълната си победа.

Демонът обаче нямаше никакво намерение да търпи подобно размотаване.

— Изпратил съм ви да превземете Палмарис, а ти задържаш хиляди войни в тази пустош заради някакво си жалко селце?

— Не! — опита се да възрази гоблинът; искаше да обясни колко важно е керваните им да пътуват необезпокоявани, защото забавеха ли се запасите и оръдията, резултатът можеше да бъде пагубен.

Готра, който съвсем не беше глупак (поне по стандартите на своята раса) смяташе да използва разумни аргументи, с които да убеди своя господар в правотата си, ала вместо тези думи от устата му излезе само проточен писък — без да се церемони много-много, Бестесбулзибар се пресегна, стисна главата му в желязна хватка и го притегли към себе си.

С жестока усмивка на уста демонът вдигна ръка, така че всички да я виждат и само с мисъл удължи единия си нокът, докато той не заприлича на хищния нокът на някой огромен звяр. Бърз замах, последван от протяжен писък и Готра политна към земята, вперил невярващ поглед в кървавата диря, проточила се от челото чак до слабините му.

Бестесбулзибар вдигна ръка, ала макар тя да срещна само въздух, магията, безпогрешна и страховито могъща, се впи в тялото на гоблина и смъкна кожата му с такава лекота сякаш сваляше дреха. Гърчейки се от болка, окървавеното създание се свлече на тревата в агония.

Без да каже нито дума, демонът погълна одраната кожа на слугата си.

— Кой беше втори след Улг Тик’нарн? — попита, когато свърши.

Отговор не последва, ала паурите побързаха да изтикат напред един от своите другари, разтреперан от глава до пети.

— Как се казваш?

— Кос… — не можа да довърши вцепененото джудже.

— Кос-косио Бегулн — отвърна Майер Дек вместо него.

— И какво мисли Кос-косио Бегулн по този въпрос? — попита Бестесбулзибар.

— Мисли, че трябва да продължим на юг — излъга великанът, комуто идеята нерешителното джудже да застане начело на паурите, истински се нравеше. — Или по неведнъж завинаги да се разправим с Нощната птица и жалките му бойци, та да си разчистим пътя на юг.

Демонът кимна удовлетворено и Кос-косио като че ли си поотдъхна.

— От днес паурите са под твоя власт — нареди му Бестесбулзибар. — А двамата с Майер Дек ще командвате гоблините, докато не открием подходящ заместник на Готра.

И като изгледа заплашително събралите се наоколо чудовища, заяви:

— Очаквам да превземете Палмарис до деня на лятното слънцестоене. Ако се наложи да ви потърся преди да сте покорили пристанищния град, гответе се да срещнете съдба, по-страшна и от тази на Готра!

И сред оглушителен плясък на крила и малко магия, накарала пламъците на огъня да подскочат нависоко, демонът-дактил се понесе на запад, за да нагледа и останалите две поселища. Доволен от видяното, той зави на север, с намерението да пресрещне поредния керван и едновременно да ги окуражи и сплаши.

Ала в този миг нещо друго привлече вниманието му, нечие присъствие, каквото не бе усещал от векове насам. Бавно започна да се снишава, описвайки кръг след кръг над гъстата гора. Зорките му очи забелязваха и най-беглото движение, от острия му слух не убягваше и най-слабият звук.

Някъде наблизо имаше елф, сигурен бе в това. Един от Туел’алфарите, най-древните и страшни врагове на демона-дактил.