Р. А. Салваторе
Пробуждането на демона (45)

Глава 44
Призрачни откровения

— Това беше капан, заложен за вас, живелите в Дъндалис — заяви Джуравиел.

Елфът, Пони и Елбраян седяха край гроба на Мейдър, Тунтун също беше наблизо, тук бяха и останалите Туел’алфари, които им бяха помагали през всички тези дни и които, по думите на Джуравиел, много скоро щяха да се завърнат в Андур’Блау Иннинес.

— Но как биха могли да знаят? — недоумяваше Елбраян, на когото не му се искаше да повярва, че изсичането на вечнозелените дървета в долчинката е започнато заради тях.

— Вече са се досетили, че мнозина от тайния ти отряд са бегълци от Дъндалис — обясни Джуравиел. — Няма как да е иначе, след като при пристигането си откриха селото напълно изоставено. Нормално е да предположат, че долчинката на север от поселището е била много важна за жителите му, може би дори свещена.

— Не — намеси се Пони, — не вярвам, че биха сметнали долината за по-важна от селото, което вече сме напуснали.

— А и се съмнявам — обади се Елбраян, — че паурите, да не говорим пък за гоблините и великаните, изобщо са в състояние да оценят красотата.

В думите им имаше логика, трябваше да признае Джуравиел и все пак фактът, че от всички места чудовищата бяха избрали именно тази долина, силно го безпокоеше.

Елбраян също беше разтревожен. В опустошаването на горичката наистина нямаше никакъв смисъл! Дървен материал оттам чудовищата нямаше да си набавят — боровете бяха прекалено ниски за катапулти, прекалено влажни за горене и прекалено меки, за да се използват за строене. Защо им беше на скверните създания да секат точно там, когато наоколо беше пълно с много по-подходящи дървета? Единствено, за да подмамят враговете си и най-вече него и Пони, двама души, за които горичката наистина бе свята.

Но и това му се струваше нелепо — нима бе възможно подобни същества да измислят толкова хитър план? И откъде се бяха сдобили с такава информация за предводителите на тайния си противник?

— Знаели са — заяви той на глас. — Трябва да са знаели.

— Но как? — попита Джуравиел.

Тихо подсвиркване, разнесло се откъм дърветата, където се бе скрила Тунтун, ги предупреди, че някой идва и миг по-късно на поляната се появи брат Авелин.

Другарите му веднага забелязаха, че изглежда много по-добре, напълно възстановен, с изключение на едно съвсем слабо накуцване.

— Я виж кой бил тук! — поздрави го Пони. — Ам’че да!

Авелин се усмихна и приседна край тях.

— Те знаят — съобщи той без никакви предисловия. — Знаят за нас и знаят много. Прекалено много.

— Как разбра? — попита Джуравиел.

— Един призрак ми каза — отвърна монахът и Елбраян наостри уши, чудейки се възможно ли бе Авелин да се е срещнал с духа на Мейдър. — Докато вие се биехте в долината, аз отидох на север и със собствените си очи видях пълчищата, които нашият враг е събрал под крилото си. Армията, която ни изпрати, е само малка частица от мощта, с която разполага, просто изпитание за силата ни, за да знае срещу какво точно ще се изправи.

— Значи сме обречени! — прошепна Пони.

— Врагът ни има и друг съюзник — продължи Авелин, без да сваля поглед от лицето на Елбраян. — Някой, когото ти уби заради мен.

— Брат Правда — досети се пазителят.

— Всъщност се казва Куинтал — уточни монахът, тъй като след всичко случило се, другото име звучеше повече от нелепо. — Бих се с него, но преди това разбрах, че знае за нас, за Пони и за теб.

— Да, нали веднъж се изправих срещу него — напомни му Елбраян.

— Не, не — поклати глава Авелин, още преди приятелят му да успее да довърши. — Той знаеше, че сте в беда, там, в долината. Беше сигурен, че и двамата ще загинете.

— Значи е било капан — заяви Джуравиел.

— Точно така — съгласи се Авелин. — Знаели са как да ни подмамят… поне вас двамата.

— Но откъде биха могли да го научат? — недоумяваше Пони. — Брат Пра… Куинтал почти не ни познаваше и със сигурност не знаеше за връзката ни с долчинката.

— А може би призракът се е промъкнал в лагера ви — разнесе се глас откъм дърветата и когато петимата вдигнаха поглед, видяха Тунтун, седнала на един нисък клон.

Предположението й звучеше напълно възможно, ала Авелин смяташе, че ако духът наистина се бе навъртал наоколо, той би усетил присъствието му.

— Може би — рече. — А може би Куинтал не е единственият, преминал на страната на мрака.

За шепата хора, чието оцеляване зависеше изцяло от опазването на тайната им, нямаше нищо по-страшно от това в редиците им да се появи предател. Безброй въпроси нахлуха в съзнанието на Елбраян, докато мислите му се спираха върху всекиго от малкия отряд. Когато стигна до Брадуордън и се опита да си го представи в ролята на изменник, тръсна глава, разбрал колко нелепо е всичко това.

— Нямаме основание да подозираме подобно нещо — твърдо заяви той най-сетне. — Най-вероятно е бил духът на Куинтал. Или пък паурите са по-хитри, отколкото си мислим. А може би държат пленници някъде на скришно място и са успели да изкопчат тази информация от тях.

— Няма как да е някой от Дъндалис — обори го Пони. — Значи няма откъде да знаят за нашата привързаност към долчинката.

— Всичко това са само догадки — настоя пазителят. — Опасни мисли. Как ще продължим напред, ако не си вярваме? Не — твърдо заяви той, давайки да се разбере, че няма да търпи никакви възражения по този въпрос, — няма да хвърляме сянката на съмнението върху никого от отряда. Само ние ще знаем, че този разговор изобщо се е състоял и повече няма да повдигаме тази тема, освен ако не се появят доказателства, че сред нас наистина има предател.

— Отсега нататък ще трябва да сме двойно по-внимателни — рече Авелин.

— Каква ли е следващата им цел? — замислено рече Пони. — Може би тази горичка?

Сърцето на Елбраян се сви при тези думи, после обаче Тунтун подхвърли нещо, което накара всички да изтръпнат:

— Ако подозренията на Авелин са верни, целият свят е следващата им цел.

— Уви, наистина са верни — заяви монахът. — Със собствените си очи видях безчисленото множество, толкова огромно, колкото не си го бях представял и в най-черните си кошмари.

— Неестествено огромно — съгласи се Джуравиел, — освен ако не са просто маша.

Пони, която не бе присъствала на разговора след нападението над кервана, ги изгледа озадачено.

— Един съюз между паури и гоблини никога не би издържал толкова дълго, освен ако чудовищата не се подчиняват на нечия по-висша воля.

Пони се обърна към Авелин, припомняйки си мрачните му прокоби, всички онези приказки за надвиснала гибел, непримиримостта, с която бичуваше пороците на света и името, което им бе дал.

— Демонът-дактил? — ахна тя. — Сигурен ли си?

— Да — отвърна Авелин без капка съмнение в гласа. — Демонът-дактил отново е буден.

— Както се бояхме и в Каер’алфар — добави Джуравиел.

— Но аз мислех, че дактилът е израз на човешката слабост, на людските страсти, а не създание от плът и кръв — учуди се Пони.

— Той е и двете — обясни Авелин, припомняйки си подготовката, която бе получил в манастира.

Каква жестока ирония, помисли си той, че същите тези мъже, научили го на всичко, което знаеше за демона, със своето безбожие бяха спомогнали за пробуждането му.

— Именно мракът в сърцата на хората му вдъхва живот — продължи Авелин, — ала щом това се случи, демонът придобива физическа форма; същество, надарено с огромно могъщество, способно да подчини на волята си онези, които са допуснали злото в сърцата си, способно да владее безчислените армии на мрака и да изкусява хора като Куинтал, отрекли се от Божията воля и поели по пътя на безчестието.

— Истината не се изчерпва с догмите на твоята църква — сухо се обади Тунтун.

— И всички богове са всъщност един Бог — побърза да заяви Авелин, тъй като последното, което искаше, бе да обиди някой от елфите. — И макар този Бог да има различни имена, принципите, които Той въплъщава, са едни и същи. И когато те бъдат погазени, когато започнем да ги използваме за лична облага, когато се превърнем в съдници на ближните си и дори се опитаме да ги подчиним на волята си, тогава над света се спуска нощ и демонът-дактил се надига от сън.

— Да, мрачни времена ни очакват — съгласи се Джуравиел.

Елбраян сведе глава, потънал в мисли, но не и в лапите на отчаянието. Да, той добре разбираше за какво говорят Авелин и елфите, ала освен това знаеше, че неговата задача в този момент е да се погрижи за хората (близо двеста на брой), за чието оцеляване бе отговорен. В този миг пазителят имаше много по-належащи проблеми от някакво митично чудовище, спотаено в недрата на една планина на стотици мили оттук — докажеше ли се, че в редиците им има предател, положението им щеше да стане още по-тежко.

 

— Те знаеха, чичо Мейдър — прошепна Елбраян, когато духът най-сетне се появи в глъбините на огледалото. — Знаеха, че като осквернят долината ще ме наранят и дори предполагаха, че могат да ме накарат да изляза от прикритието си. И все пак, откъде биха могли да научат всичко това, откъде знаят друго, освен името ми, Нощната птица, и това, че съм техен враг? Откъде са разбрали толкова много за мен, че да посегнат на най-скъпото ми?

Младият мъж се облегна назад, без да сваля поглед от огледалото. Всъщност не очакваше да получи някакъв отговор, по-скоро се надяваше, че образът на неговия предшественик ще му помогне да сложи ред в мислите си и сам да достигне до истините, които търсеше, както бе ставало безброй пъти досега.

Изведнъж видя, че в огледалото (или пък всичко бе само в главата му?) се е появил нов образ — образът на един мъж, когото той бе избрал да се присъедини към отряда, поел към нашествениците в долината с мъха. За негова изненада мъжът беше отказал, твърдейки, че е болен. Елбраян знаеше, че това е лъжа, но макар че подобно необичайно малодушие му се бе сторило странно, не бе направил нищо, притискан от много по-належащи задачи.

Сега в огледалото виждаше завръщането на малкия си отряд в лагера — ето го Полсън, който с мъка се свличаше от седлото на Симфония, тук беше и Пони, немощно облегната на Брадуордън, сякаш единствено силата му я удържаше да не рухне на земята. Този път обаче Елбраян забеляза и неща, които тогава му бяха убегнали и между тях, застанал в края на поляната, той зърна един уж болен мъж, видя и изражението на лицето му. Изражение, на което тогава не бе обърнал внимание, ала което можеше да означава само едно.

Изненада, искрена изненада, че осмината изобщо се бяха завърнали.

* * *

Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта и умението да се прокрадва незабелязано, Елбраян последва Тол Юганик вън от лагера.

Едрият мъж, който уж бе излязъл, за да събере дърва за огъня, час по час хвърляше поглед през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го следи. Разбира се, всичките му усилия бяха безсилни срещу обучения от елфите пазител и той така и не усети присъствието му, когато на около две мили от лагера се натъкна на едно джудже, което очевидно го очакваше.

— Сторих каквото поискахте! — чу Елбраян недоволния глас на Юганик. — Предадох ви ги точно там, където обещах.

— Дрън-дрън! — сопна се джуджето. — Каза, че ще ни предадеш пазителя и жената. Изобщо не спомена за други войни, нито пък за гадния кентавър!

— А вие да не сте мислили, че Нощната птица е толкова глупав, че да отиде съвсем сам?

— Млъквай! — кресна джуджето. — Мери си приказките, Юганик! Или искаш Бестесбулзибар лично да се разправи с теб?

Елбраян безмълвно повтори непознатото име и не пропусна да забележи ужаса, изписал се по лицето на Юганик при споменаването му. Младият мъж не знаеше какво създание е това, ала уважението му към непознатия противник и така беше значително.

— Трябва да довършим Нощната птица веднъж завинаги — заяви джуджето. — И то колкото се може по-скоро. Неприятностите, които имаме тук, толкова далеч зад фронтовата линия, не са убегнали от вниманието на господаря и той никак не е доволен.

— Това си е твой проблем, Улг Тик’нарн, не мой! — изръмжа Юганик. — Вече ме използвахте и оставихте в устата ми горчилка, която и цяла река не може да отмие!

Елбраян кимна, доволен, че едрият мъж все пак изпитва някакви угризения за предателството си.

— Приключих с теб и с онзи крилат сатана, Бестесбулзибар! — изплю се Юганик и като се обърна, се накани да си тръгне.

— Ами призрака, който посещава сънищата ти? — лукаво подхвърли джуджето след него. — Духа, който се подчинява сляпо на Бестесбулзибар?

Юганик се закова на място и бавно се обърна.

— Какво ли ще каже Нощната птица, когато разбере за измяната ти? — добави Улг Тик’нарн.

— Имахме сделка! — възкликна едрият мъж.

— Имаме сделка — натърти джуджето. — Ще правиш каквото ти казвам или господарят ми ще изтръгне животеца от жалкото ти тяло бавно и мъчително!

Юганик сведе глава, а по лицето му съвсем ясно се изписа борбата, която се водеше в гърдите му — между съвестта и чувството за самосъхранение.

— Вече няма връщане назад — изсмя се джуджето. — Не можеш да поправиш стореното. Веднъж ни предаде Нощната птица, сега трябва да го сториш отново, защото докато той не падне в ръцете ни, за теб няма да има ни сън, в който духът на Куинтал да не бъде с теб, ни място, където да се скриеш от гнева на всемогъщия Бестесбулзибар!

Напълно слисан, Елбраян слушаше и не можеше да повярва — нима той и малкият му отряд наистина бяха такъв трън в очите на чудовищната армия? Разбира се, името, с което джуджето плашеше Юганик, не му беше убегнало, а това, че могъщият дух очевидно бе пионка в ръцете на Бестесбулзибар, можеше да означава само едно.

— Има една горичка — неохотно започна Юганик. — С формата на диамант.

Това ново предателство извади Елбраян от мислите му и още преди да осъзнае какво прави, той постави стрела в тетивата на Ястребокрилия и се прицели между очите на изменника.

— Тя е по-важна за Нощната птица и от долината с еленовия мъх. Сигурен съм, че за нищо на света няма да ви позволи да припарите там.

Не можеше, просто не можеше да го убие ей така! Каквито и прегрешения да имаше Юганик, младият мъж не беше в състояние да го простреля, без да му даде възможност да се защити, без поне да разбере какви са били заплахите, превърнали го в предател.

Съжаление към паурите обаче не изпитваше, затова светкавично промени ъгъла на оръжието, стисна зъби и опъна тетивата. Стрелата му полетя, безпогрешна както винаги. Или поне така си мислеше. В последния момент, само на метър-два от целта си, стрелата се отклони и се заби в близкото дърво. Миг по-късно Улг Тик’нарн се втурна между дърветата, но преди Юганик да успее да помръдне, Елбраян скочи пред него с Буря в ръка. Джуджето, убеди се бързо пазителят, не представляваше непосредствена заплаха.

Юганик, от друга страна, вече бе извадил огромния си меч и го гледаше неспокойно.

— Чух всичко — проговори Елбраян.

Юганик не отговори, ала тревогата в очите му нарасна и той трескаво се огледа наоколо.

— Не можеш да ме надбягаш — увери го Елбраян. — Не и в гората, не и по това време на нощта.

— Тогава ти ме надбягай — изръмжа едрият мъж. — Откакто за първи път си показа гадната мутра в Дъндалис, единственото, което искам, е да ти видя сметката и ако не се пръждосаш оттук още сега, възнамерявам най-сетне да го направя!

При цялата си самонадеяност обаче, на Юганик му беше трудно да скрие страха в гласа си и Елбраян веднага разбра, че това е само блъф.

— Хвърли оръжието си на земята — спокойно нареди той. — Няма да се правя на съдия, Юганик, не и тук. Върни се с мен в лагера, признай престъпленията си и нека хората решат какво наказание заслужаваш.

— Да си предам оръжието, та да ви е по-лесно да ми наденете примката на врата, а?

— Съмнявам се — отвърна Елбраян. — Хората са милостиви.

Юганик се изплю в краката му:

— Давам ти последна възможност да избягаш!

— Не го прави! — предупреди го пазителят, ала не бе успял да довърши, когато едрият мъж се нахвърли отгоре му.

Буря с лекота отби несръчните атаки на предателя, после се стрелна напред и се промуши покрай дръжката на вражеския меч, докато Елбраян направи крачка встрани, за да избегне удара му. Рязко извъртане на китката и елфическото острие докосна десницата на Юганик, после още едно — и ръката на едрия мъж се изви настрани.

Един силен натиск изби оръжието на предателя от пръстите му и то цопна в калта.

Юганик ахна ужасено, докато се взираше в пламналите очи на пазителя.

— Недей… — започна Елбраян, ала противникът му вече бе побягнал към дърветата.

Младият мъж вдигна Буря над главата си и се приготви да го хвърли, ала в този момент чифт конски копита се показаха иззад дървото, покрай което изменникът тъкмо минаваше, и го запратиха на земята.

Миг по-късно на поляната се показа Брадуордън.

— Проследих го дотук — обясни Елбраян.

— А пък двамата с Авелин проследихме теб — отвърна кентавърът. — Тъй става, когат’ се вторачиш напред и хич не ти идва наум да хвърляш по някой и друг поглед назад!

— Къде е Авелин? — попита пазителят и се огледа наоколо.

— Тръгна след едно джудже — обясни Брадуордън. — Каза да не се тревожиш за дребното изчадие.

Погледът на Елбраян се насочи към Юганик, който се бе свлякъл на земята, облегнат на дървото, в което се беше блъснал при падането, с безпомощно увиснала глава.

— Не смятам, че имам право да го съдя — обясни младият мъж.

— Прекалено снизходителен, както винаги — изсумтя Брадуордън. — Тъй постъпи и с тримата проклети ловци!

— И постъпих правилно, както се оказа по-късно — напомни му Елбраян.

— Сега обаче е различно — настоя кентавърът. — Тази долна отрепка е отишла прекалено далеч. Няма прошка за престъплението му, не и за такова грозно предателство. За да спаси жалката си кожа беше готов да ни хвърли в устата на звяра!

И като изгледа замаяния мъж с отвращение, добави:

— Дори той го знае. Не е милост туй да го оставиш да живее с мисълта за ужасното зло, дето се опита да извърши.

— И все пак не искам и не мога да бъда негов съдник.

— Аз обаче ще го направя — заяви Брадуордън и добави доста по-меко: — По-добре си върви сега, приятелю. Авелин може да има нужда от теб… а и надали искаш да видиш онуй, което предстои.

Елбраян се взря в лицето на кентавъра, усетил по гласа му, че този път няма да успее да го разубеди. А да се бие с него заради Юганик, човека, който наистина бе паднал прекалено ниско, нямаше никакво намерение. Погледна към едрия мъж, който все още беше в безсъзнание, навярно дори в агония, смъртно ранен още при първия ритник на Брадуордън.

— Бъди милостив — рече той на приятеля си. — Вече се разкайва за избора си.

— Избор, който сам е направил.

— Дори така да е, справедливостта трябва да върви ръка за ръка с милостта.

Брадуордън кимна мрачно и като вдигна Ястребокрилия от земята, Елбраян се затича натам, накъдето беше изчезнало джуджето, макар да беше сигурен, че Авелин и сам може да се оправи с него.

Не се бе отдалечил кой знае колко, когато откъм поляната долетя глух звук, като от тежък ритник, и той разбра, че всичко е свършило.

Усети, че му се повдига, ала знаеше, че не са имали друга възможност, не и когато от това зависеше животът на толкова много хора. Юганик беше направил своя избор и беше заплатил за него.

Зад поредния завой на тъмната пътека се натъкна на група джуджета. Повечето от тях бяха мъртви, ала неколцина все още потръпваха конвулсивно, очевидно поразени от мълния.

Разбрал, че наближава целта си, Елбраян спря и се ослуша. Не след дълго до ушите му достигнаха гласове и той отново се затича бързо, ала съвършено безшумно. Много скоро забеляза Авелин — здраво стиснал едно джудже, монахът с все сила удряше главата му в близкото дърво.

Младият мъж се канеше да отиде при него, ала в този миг долови някакво движение наблизо и вглеждайки се натам, откъдето беше дошъл шумът, зърна последния паури, онзи, с когото Юганик се бе срещнал на поляната. Тетивата на Ястребокрилия пропя, ала и този път безпогрешно насочената стрела се отклони миг преди да стигне целта си и потъна в мрака.

Разгневен, Елбраян извади меча си и се завтече след отдалечаващото се джудже.

Разбрал, че няма да може да избяга от далеч по-едрия и бърз човек, Улг Тик’нарн спря и се обърна, стиснал блестящ меч в ръка.

— Е, Нощна птицо! — процеди той през зъби. — Удари и твоят час!

Без да каже нищо, Елбраян се нахвърли отгоре му, с лекота отби оръжието му и замахна към незащитеното му сърце.

В последния миг острието отхвръкна на една страна, отклонено от сила, която пазителят не разбираше, и той се олюля, загубил за миг равновесие. Размаха ръка, за да не падне, и оръжието на джуджето се заби в разперената му длан.

— Какво…! — ахна Елбраян и като отскочи настрани, обърна се, за да посрещне противника си, който се приближаваше със злобен смях на уста.

Застанал недалеч оттам, Авелин с интерес наблюдаваше сцената, разиграваща се пред очите му. Следващата атака на Елбраян отново бе отклонена от някаква невидима сила, този път обаче той беше подготвен и успя да запази равновесие, отбивайки последвалите удари на неприятеля.

Авелин прибра графита, който държеше — мълнията не бе имала особен ефект върху опасното джудже. У него имаше нещо необичайно, усещаше монахът, някаква защитна магия, която не разбираше.

Извади граната, който беше взел от тялото на Куинтал и потъна в него, докато Елбраян замахваше — напълно безуспешно — към главата на смеещия се паури.

В този миг монахът видя причината за странната неприкосновеност на джуджето — чифт метални предпазители, засияли от магията, с която бяха надарени.

— Отлично — изръмжа той и като извади другия камък, който бе взел от Куинтал, отключи енергията му.

— Не разбра ли, че не можеш да ме убиеш, глупако? — самонадеяно говореше Улг Тик’нарн, докато вървеше към объркания Елбраян, разперил ръце встрани, за да покаже колко малко се страхува. — Моят господар ме пази. Бестес…

Краят на думата бе удавен от зловещо клокочене, надигнало се в гърдите на обреченото джудже, когато магията на слънчевия камък го заля като вълна и мечът на пазителя, неспиран от вече безсилните предпазители, потъна в гърдите му.

 

— За първи път чувам това име — призна Джуравиел и погледна седналия насреща му Елбраян.

— Аз обаче го знам — обади се Авелин, който се бе облегнал на един пън край огъня. — Бестесбулзибар, Азтемефостофе, Пелусин, Декамбринезар…

— Все имена на дактили — рече Джуравиел, разпознал две от странните думи.

— Значи вече знаем, разбира се, ако на джуджето може да се вярва, че начело на нашите врагове наистина стои демон от плът и кръв — намеси се Пони.

— Вече знаем — уверено заяви Авелин и хвърли в краката им омагьосаните предпазители, чиято злина беше толкова голяма, че той категорично бе забранил на когото и да било да ги носи. — Аз самият отдавна съм сигурен в съществуването му, знам и къде е бърлогата му.

— Барбакан — досети се Елбраян.

— Димящата планина — уточни Авелин.

Около огъня се възцари тишина. Осъзнали, че току-що са получили потвърждение на най-страшните си опасения, петимата — тримата човеци, Джуравиел и Тунтун — изведнъж се почувстваха дребни и уязвими. В Корона наистина имаше демон-дактил, който контролираше духа на Куинтал и, било от него, било от чудовищната си армия, знаеше за малкия им отряд и за Нощната птица.

Без да каже нито дума, Авелин стана и се отдалечи от огъня. Пони се втурна след него.

— Знам какво трябва да сторя — заяви той тихо, въпреки че Елбраян, който също се беше приближил, както и елфите със своя остър слух, го чуха съвсем ясно. — Знам защо Бог ме накара да открадна камъните и да избягам от манастира.

— Смяташ да отидеш в Барбакан!

— С очите си видях сбраните там пълчища — отвърна Авелин. — С очите си видях мрака, който много скоро ще помете цялото кралство — Сейнт Мер’Абел и Палмарис, Урсал и далечен Ентел. Навярно дори Бехрен вече не е в безопасност.

И като погледна първо Пони, а после и Елбраян, добави:

— Не можем да надвием демона-дактил и неговите слуги. Силата на хората отслабна, а елфите са прекалено малко и прекалено откъснати от останалия свят. Единствената ни надежда е врагът да бъде обезглавен, та вече да няма сила, която да кара гоблините да се бият рамо до рамо с омразните им паури, а великаните да държи в подчинение.

— Нима смяташ да пропътуваш стотици мили, за да се изправиш срещу създание, надарено с подобно могъщество? — недоверчиво попита Елбраян.

— Дори войниците на всички кралства да се надигнат като един, пак няма да успеят да се доближат до демона — отвърна Авелин. — Аз обаче бих могъл.

— Един малък отряд би могъл — поправи го Пони и погледна към Елбраян.

Пазителят се замисли над думите й за миг, после кимна.

Доволна, младата жена се обърна към Авелин, човека, който й бе станал по-близък от роден брат, и се взря в очите му. Там откри болка и страх, които ги нямаше преди малко, когато монахът им съобщи за решението си да се отправи на север. Да, Авелин се боеше, ала не за себе си, а за нея.

— Казваш, че такава била съдбата ти — продължи тя. — Е, след като провидението ни събра, значи такава е моята съдба.

Авелин поклати глава, ала Пони беше непреклонна:

— Дори не се опитвай да ме спреш! А и къде ще бъда в безопасност? Тук, където паурите ни залагат капани на всяка крачка? Или пък на юг, подгонена от прииждащите орди като овца на заколение?

— Или дори в земите на елфите? — подкрепи я неочаквано Джуравиел.

— Къде наистина? — попита Пони. — Хиляди пъти предпочитам да се изправя лице в лице с чудовището, да бъда до Авелин, когато той се срещне със съдбата си, докато целият свят със затаен дъх чака да се реши бъдещето му.

Авелин се обърна към Елбраян с надеждата поне той да се опита да разубеди младата жена. Та нали я обичаше, нима щеше да я пусне доброволно да влезе в устата на смъртта!

Ала монахът все още не познаваше истинската природа на тази любов.

— А аз ще бъда до Пони — твърдо заяви младият мъж. — И до Авелин.

По лицето на монаха се изписа безкрайно изумление.

— Нима Теранен Динониел не е бил пазител, подготвен от елфите? — попита Елбраян и се огледа наоколо, спирайки най-сетне поглед върху Джуравиел и Тунтун.

— Освен това беше и полуелф — уточни Тунтун, сякаш това поставяше легендарния герой по-високо от обикновен простосмъртен като Елбраян.

— Значи ще трябва да дойда и аз — сериозно рече Джуравиел. — За да попълня липсващата половина.

И като видя слисването в очите на Тунтун, добави:

— С благословията на лейди Даселронд, разбира се.

— Ам’че да! — възкликна Авелин, изненадан и очевидно доволен от неочакваната подкрепа.

Веселието му трая само миг, а и как иначе, когато знаеше какво го очаква. Спря поглед върху всеки от четиримата поотделно, после се отдалечи, за да остане насаме със съвестта си и своята смелост.

Когато Пони и Елбраян си тръгнаха, с изненада откриха още някого наблизо, спотаен само на няколко метра от тях и останал незабелязан, въпреки огромното си туловище.

— Ех — въздъхна Брадуордън, — знаех си, че ще се стигне дотам.

И като се изплю презрително, добави:

— Човеци! Все търсят начин да се прославят! Давайте дисагите тогаз’ — все някой трябва да ви носи провизиите, а кой е по-подходящ от някой, дето знае как да се измъкне, когато се окаже хванат натясно.

— Да не смяташ да дойдеш с нас? — попита Елбраян.

— Дълъг път ни чака — отвърна кентавърът. — И ми се чини, че много скоро ще имате нужда от моята гайда.